Светлина на мрака

Не съм от тези африканци, които се срамуват от страната си заради това, че за петдесет години е напреднала по-малко, отколкото европейските страни за петстотин. Ако не се развиваме толкова бързо, колкото бихме могли, то е най-вече заради диктатори като Шака. А за това сме си виновни ние. След като грешката е наша, наша е и отговорността за отстраняването й.

Имам повече основания от който и да е от нас да искам унищожението на Великия вожд, на Всемогъщия, на Вездесъщия. Бе човек от моето племе и имаме родствена връзка по линия на една от жените на баща ми. Започна преследванията си срещу нашия род веднага след като дойде на власт. Макар и никой от нас да не се занимаваше с политика, двама от братята ми изчезнаха безследно, а един загина при неизяснена автомобилна злополука. Не се съмнявам, че собствената ми свобода в голяма степен се дължи на факта, че съм един от малцината учени на моята страна с международна известност.

Като мнозина мои събратя интелигенти и аз, подобно на заблудените по същия начин германци от тридесетте години, не осъзнах веднага, че трябва да се опълча срещу Шака. Има времена, когато диктаторът ти се струва единствения възможен отговор на политическия хаос. Може би за пръв път си дадохме сметка за нашата трагична грешка, когато Шака отмени конституцията и възприе името на зулуския император от деветнадесети век, за чието превъплъщение искрено се смяташе. От този момент манията му за величие нарастна неимоверно. Подобно на всички тирани, не вярваше на никого и считаше, че непрестанно се кроят заговори срещу него.

Последното му убеждение бе основателно. Известни са поне шест покушения срещу живота му, а има и други, за които не се говори. Неуспехът им укрепи вярата на Шака в личната му съдба, а фанатичните му последователи повярваха в неговото безсмъртие. Колкото повече се отчайваше опозицията, толкова повече контрамерките на Великия вожд ставаха по-безцеремонни и варварски. Режимът на Шака не бе първият в Африка или другаде по света, подлагащ противниците си на изтезания. Обаче бе първият, който ги показа по телевизията.

Колкото и да се срамувах от ужаса и погнусата, които тези действия предизвикаха в света, нямаше да направя нищо, ако самата съдба не бе сложила оръжие в ръцете ми. Не съм човек на действието и се отвращавам от насилието. Но когато осъзнах силата, с която разполагах, почувствувах угризения. Започнах да изработвам плана си веднага след като техниците от НАСА монтираха оборудването на инфрачервената комуникационна система „Хюз Марк — 3“.

Може да ви се стори странно, че моята страна, една от най-изостаналите в света, заема важно място в усвояването на космоса. Това е заслуга на географията, макар и да не се харесва много на руснаците и американците. Трябваше обаче да се примирят — Умбала е разположена на екватора, непосредствено под пътищата на всички планети. Притежава и уникално, безценно природно богатство — угаснал вулкан, известен като кратера Замбу.

След угасването на Замбу, преди повече от милион години, лавата постепенно се оттеглила, замръзнала в поредица от тераси и образувала чаша, широка миля и дълбока хиляда стъпки. Беше достатъчно едно минимално подравняване на почвата и прокарването на кабели, за да се превърне кратера в най-големия радиотелескоп на света. Тъй като гигантският рефлектор е статичен, той е в състояние да сканира която и да е част от небето само за няколко минути в интервала от двадесет и четири часа, когато Земята се завърта около оста си. Учените бяха готови да заплатят тази цена, тъй като успяваха да получават сигнали от сонди и кораби, движещи се в близост до самите предели на Слънчевата система.

Шака бе проблем, който не бяха предвидили. Бе завзел властта, когато обектът бе почти завършен, така че им се наложи да си имат взимане-даване с него. За щастие, той изпитваше суеверно уважение към науката и освен това се нуждаеше от колкото се може повече рубли и долари. Екваториалното съоръжение за изследване на дълбокия космос не бе застрашено от неговата мегаломания. По-скоро помогна за засилването й.

Голямата чиния бе току-що завършена, когато за пръв път се качих на кулата, стърчаща от центъра й. Представляваше вертикална мачта с височина над хиляда и петстотин стъпки, крепяща приемателните антени, разположени във фокуса й. До върха можеше да се стигне с помощта на малък асансьор за трима души.

В началото на подема не се виждаше нищо друго освен мътно блестящата алуминиева чиния, простираща се на половин миля във всички посоки. Когато обаче се извисих над ръба на кратера, пред погледа ми се разкри голяма част от страната, която се надявах да спася. На запад се протягаше заснеженият връх Тампала, вторият най-висок в Африка, от който ме деляха безкрайни мили, изпълнени с джунгли. Именно през тези необятни джунгли се виеше мътната река Ния, единствената пътна връзка, позната на милиони мои сънародници. Единствените признаци на човешко присъствие бяха няколко разчистени терени, железопътна линия и далечното бяло сияние на града. Винаги, когато гледах Умбала отвисоко и осъзнавах незначителността на човека пред вечно дремещата джунгла, се чувствувах безпомощен.

На четвърт миля височина асансьорът спря. Когато излязох от него, се оказах в малко помещение, изпълнено с коаксиални кабели и най-различни инструменти. Имаше още път, тъй като една тясна вита стълба, преминаваща през покрива, водеше към площадка, не по-просторна от квадратен ярд. Не бе място за хора, боящи се от височината. Липсваха дори и предпазни ръчки, за които човек да се залови. Един централен гръмоотводен проводник все пак даваше известно чувство за сигурност, така че го стиснах с все сили, докато стоях на така близката до облаците триъгълна метална платформа.

Главозамайващата гледка и възбудата от постоянната опасност ме накараха да забравя хода на времето. Чувствувах се като бог, напълно откъснат от всички земни дела и превъзхождащ всички човешки същества. С увереността на математик изведнъж съобразих, че Шака не може да пренебрегне такова предизвикателство.

Началникът на неговата служба за сигурност, полковник Мтанга, щеше да възрази, обаче никой нямаше да му обърне внимание. Хората, които познаваха Шака, можеха с абсолютна категоричност да предскажат, че в деня на официалното откриване на обекта, той щеше да се задържи на това място поне няколко минути, докато огледа империята си. Телохранителят му щеше да остане в долното помещение, вече проверено за взривни устройства. Нямаше обаче да могат да му помогнат с нищо, когато нанесях удара си от три мили разстояние и при това през планинската верига, простираща се между радиотелескопа и моята обсерватория. Бях благодарен за съществуването на тази верига. Щеше донякъде да усложни проблема, но затова пък щях да се намирам извън всякакво подозрение. Полковник Мтанга бе наистина много умен човек, но едва ли можеше да си представи оръжие, поразяващо под ъгъл. Освен това, щеше да търси огнестрелно оръжие, макар че нямаше да открие куршуми…

Върнах се в лабораторията и възобнових изчисленията си. Не след дълго открих първата си грешка. Тъй като бях виждал как лазерен лъч пробива отвор в дебела стомана за хилядна част от секундата, погрешно бях предположил, че моят „Марк X“ е в състояние да убие човек. Нещата се оказаха не толкова прости. В някои отношения човек представлява по-сериозно препятствие от парче стомана. Образуван е главно от вода, която има десет пъти по-голяма способност да поглъща топлината от който и да е метал. Лазерен лъч, способен да пробие отвор в броня или да изпрати послание до Плутон — „Марк X“ бе конструиран за втората цел — щеше да причини върху човешкото тяло единствено повърхностно, макар и болезнено, обгаряне. Най-лошото, което можех да сторя на Шака от три мили разстояние, бе да продупча дупка в пъстрото племенно наметало, което той винаги носеше с гордост, за да покаже, че е човек от народа.

За миг бях готов да се откажа от намерението си. И все пак, инстинктивно усещах, че има някакво решение, макар и в момента да не можех да се сетя за него. Навярно съществуваше възможността да използувам невидимите си топлинни куршуми, за да срежа един от кабелите, крепящи кулата, когато Шака се окажеше на върха й. Изчисленията ми показаха, че това е възможно единствено при положение, че лазерът е включен петнадесет секунди. Кабелът, за разлика от човека, е неподвижен, така че нямаше да е необходимо да се разчита само на един кратък енергиен импулс. Можех да действам спокойно.

Повреждането на телескопа обаче щеше да бъде предателство спрямо науката. Почувствувах облекчение, когато установих, че и този вариант не ще заработи. Мачтата бе така закрепена, че се налагаше да срежа три отделни кабела, за да падне. Това бе абсолютно невъзможно — щяха да са нужни цели часове предварителна настройка, за да се осигури попадението на всеки отделен изстрел.

Трябваше да измисля нещо друго. Тъй като на човек му е необходимо дълго време, за да съзре очебийното, едва седмица преди официалната церемония по откриването на телескопа разбрах как да се справя с Шака, Вездесъщ, Всемогъщ и Баща на народа.

През това време моите студенти бяха нагласили и калибрирали оборудването, така че бяхме готови за първото му изпробване при пълна натовареност. Докато се въртеше върху шарнирите си в купола на обсерваторията, „Марк X“ приличаше досущ на голям двоен рефлекторен телескоп, какъвто всъщност беше. Едно тридесет и шест инчово огледало концентрираше лазерния лъч и го изстрелваше през пространството. Другото служеше за приемник входящите сигнали и освен това се използуваше като свръхмощен оптически мерник за насочване на системата.

Проверихме точността на настройката върху най-близката небесна мишена, Луната. В късна нощ нагласих върху кръста на мерника нейния избледняващ полумесец и изстрелях един импулс. Две секунди и половина по-късно ехото му се завърна. Устройството действуваше.

Оставаше малка подробност, за която трябваше да се погрижа сам, като я запазя в пълна тайна. Радиотелескопът беше на север от обсерваторията, отвъд планинския хребет, който не позволяваше пряка видимост между двата обекта. На миля в южна посока се простираше една обособена планина. Познавах я добре, защото година преди това бях участвувал в монтирането на станция за изследване на космическите лъчи върху нея. Сега щях да я използувам за цел, за която въобще не можех и да си помисля в дните, когато моята страна беше свободна.

Непосредствено под върха на планината се намираха развалините на древна крепост, изоставена преди столетия. Отне ми съвсем малко време да открия това, което търсех — малка пещера, не по висока от ярд, разположена между два големи скални отломъка, откъснали се от древните стени. Паяжините в нея показваха, че там не бяха стъпвали човешки същества поне от поколения.

Когато се промуших през отвора, пред погледа ми се разкри устройството за следене на дълбокия космос, простиращо се на мили от мен. На изток видях антените на станцията за следене на проекта „Аполо“, при който навремето първите хора се завърнаха от Луната. В подножието й се разстилаше летището, над което в момента един голям транспортен самолет се канеше да се приземи. Интересуваше ме обаче единствено пряката видимост между тази точка и купола на „Марк X“, и върха на мачтата на радиотелескопа, разположен три мили на север.

Инсталирането на внимателно посребреното и съвършено от оптическа гледна точка огледало в моето убежище ми отне три дни. Настройването на точната му ориентация с помощта на микрометър бе толкова сложна и трудоемка задача, че се побоях да не би да не ми стигне времето. Най-сетне обаче нагласих правилния ъгъл, с точност от част от дъгова секунда. Когато се прицелих с телескопа на „Марк X“ в тайната точка в планината, погледнах хребета зад гърба си. Полезрението ми бе тясно, но достатъчно. Мишената изглеждаше само на ярд разстояние и можех внимателно да огледам всеки детайл върху нея с размерите на инч.

Светлината бе в състояние да пътува в двете посоки по маршрута, който й бях определил. Всичко, което разглеждах през телескопа за наблюдение, автоматически се наместваше в мерника на излъчвателя.

Три дни по-късно, устроил се в безмълвната обсерватория, изпитах странно чувство. Мощните енергогенератори тихо бръмчаха зад мен, докато последвах как Шака се намества в полезрението на телескопа. Почувствувах прилив на гордост, подобно на астроном, изчислил предварително орбитата на непозната планета и след това открил я на предсказаното място сред звездите. Жестокото лице бе в профил, когато го зърнах за пръв път, сякаш бе само на тридесет стъпки, тъй като използувах максималното увеличение. Бях спокоен и търпеливо изчаквах, защото знаех, че в определен момент Шака ще се обърне с лице към мен. Когато това стана, в лявата си ръка държах статуетката на древен бог, който предпочитам да остане неизвестен, а с дясната натиснах ключа, задействуващ лазера. Без всякакви затруднения изстрелях през планините своята безшумна и невидима мълния.

Всъщност, така беше по-добре. Шака заслужаваше да умре, обаче неговата смърт щеше да го превърне в мъченик и да укрепи режима му. Това, което му причиних, бе по-лошо от смъртта и щеше да предизвика у поддръжниците му суеверен ужас.

Шака остана жив, но не и Всевиждащ. Вече нямаше да види каквото и да било. Само за няколко микросекунди го превърнах в нещо по-жалко и от последния уличен просяк.

При това не му бях причинил болка. Човек не изпитва болка, когато нежната тъкан на ретината изгаря от горещината на хиляди слънца.

Февруари 1964 година