Свирукането на момчето

Всичко беше почти чудесно: след три седмици беше Коледа, Рой работеше извънредно всяка вечер до късно и изкарваше двойно повече, а тази вечер валеше и дъжд. Дъждът бе любимото преживяване на Рой — никога не му беше тъй спокойно, тъй уютно, както нощем, когато си работеше в малката топла стаичка на третия етаж в сградата на „Хърлихи“, а под него се простираше тъмният празен магазин, радиото мърмореше, понякога дъждът барабанеше по черната капандура и в далечината автомобилите сновяха напред-назад по товарното платно на Бюканан Стрийт.

Единственият дразнител беше свирукането на момчето. Десет месеца в годината Рой имаше на разположение Рекламното студио. Когато се натрупваха поръчки за щандови надписи, транспортният отдел му изпращаше по едно от момчетата си да му помага в работата, а в началото на ноември Симънс, управителят на магазина, наемаше някой гимназист, който идваше всяка вечер, включително и събота. Тази година помощникът се казваше Джак и свиреше с уста. Свиреше с уста непрекъснато.

Джак печаташе щандови надписи на ръчната преса и изпълняваше „Лятно време“. Изглежда, чувствуваше, че тази мелодия изисква по-сдържана и по-умерена интерпретация, за което Рой му беше благодарен; той се бе настроил да започне надписа на отдела за играчки и му се щеше да му потръгне. Макар че обичайните блоков шрифт и тлъста антиква1 биха свършили работа, реши да опита със староанглийски капители. И то за свое собствено удоволствие, не че някой, най-малкото Симънс, щеше да вземе да оцени допълнителните му усилия. На шперплатова дъска с размери 1,5 см × 4 см × 3,30 м, мината с белезникав грунд, Рой разчерта контурите и изписа леко с молив буквите, колкото да види как да ги разположи. Запали цигара, дръпна няколко пъти, без да гълта дима, и я постави на ръба на работната си маса. Чертожната дъска бе закачена с панти към втория от четирите рафта; в работно положение дъската опираше полегато в ръба на масата под ъгъл от трийсет градуса. Когато не се употребяваше, тя трябваше да се прикрепва към най-горната лавица, но винтът на металната халка бе изскочил от мекия, евтин чам и дъската непрекъснато висеше надолу. По този начин най-долният рафт, почти напълно затулен, се бе превърнал в бърлога на празни бурканчета от боя, отдавна забравени бележки, спечени четки и люспи от мазилка. На втория рафт според цветовете на дъгата бяха подредени бурканчетата с плакатни бои. Третата полица побираше кутии с гвоздеи, опаковки с телбодове и кабари, две машинки за телбод (едната счупена), цветни мастила (изсъхнали), перодръжки в телена поставка, писци в кутия от пури, три чука, два стоманени пръта, предназначени да подпират ръцете на манекените, и ръчен трион без нож; тези принадлежности далеч не бяха така добре подредени както плакатните бои. В голямото пространство между четвъртия рафт и тавана цареше почернял хаос от стари рекламни атрибути — силуети на индианци, фишеци, северни елени, облаци, доларови банкноти. Стената отляво на Рой също бе покрита с рафтове, където властвуваше прогресираща с височината неразбория. Вдясно от него, малко встрани, бяха момчето, ръчната преса и вратата. Зад гърба му се намираха електрическите инструменти, купчина дървен материал и килерът с манекените, съграден в най-тъмния ъгъл на помещението. Макар че имаше висок стол, Рой стоеше прав пред чертожната дъска. Той избра една клиновидна четка девети номер и бурканче небесносиня плакатна боя. Погледна в шрифтовия справочник, разтворен на „Староанглийски“. Увери се дали флаконът със сребърна пудра му е подръка.

После без повече колебание топна четката и я допря до дъската. Дългият полумесец на „T“-то се плъзна гладко, без потрепване. Широката крива, която го похлупваше, придоби характерния игрив, едва загатнат наклон отляво надясно. С четка втори номер добави камшичетата. Поръси мократа буква със сребърна пудра, издуха излишния прах и отстъпи назад доволен.

Рой хлопна вратичката в съзнанието си, за да се спаси от „Бъди мила, лейди“ в натрапливото изпълнение на Джак. Той изплакна четката в съда с вода, тръсна я и изписа „O“-то в тъмножълто. Не беше съвсем сигурен дали жълтото ще изпъкне достатъчно на белия фон, но се получи, особено след като посипа буквата със сребърна пудра.

Джак превключи на „След като ти си отиде“, като свиреше силно и си тактуваше с крак. В един момент така затръби, че точно по средата на камшичето на „Y“ Рой, уплашен да не затрепери ръката му, се извърна и заби изгарящ поглед в тила на момчето. Без никакъв ефект. Джак беше висок, с около половин педя по-висок от Рой, и слаб. Вратът му, не по-дебел от нормална ръка, завършваше в маншон от неподстригана коса. Като заграка с две печатарски букви по масата, момчето отметна глава назад и нададе четири пронизителни, ликуващи звука.

— Ей, Джак — извика Рой.

Момчето се обърна:

— Моля?

Изглеждаше сепнат, уязвим. Не беше от онези лоши хлапета наистина.

— Какво ще кажеш да пийнем по една кола?

— Да-а-дено. Ако на теб ти се пие.

Рой не искаше нищо газирано; искаше тишина. Но я бе докарал дотам, че не му оставаше друго, освен да излезе в тъмния коридор, да изрови две десетцентови монети от джоба си, да ги пусне в автомата, да издърпа две мокри бутилки и да ги донесе обратно в Рекламното студио. Когато предложи едната на Джак, момчето му подаде монета от пет цента и пет по един.

— Задръж ги — каза Рой. — Купи си саксофон.

Признателното лице на Джак показваше, че намекът е бил твърде тънък за него.

— Искаш ли фъстъци? — попита той, като посочи оплескано с мастило пликче с щампа „Плантатори“.

От хладната тежест на бутилката в ръката на Рой идеята за солени ядки прозвуча приемливо. Той грабна пълна шепа, после, като видя, че пликчето е почти празно, пусна няколко фъстъка обратно. Докато ги хрупаше един по един, момчето го гледаше, види се, че очакване да каже нещо. Рой махна с полусвита шепа към свитъка с поръчки върху шпиндела.

— Ще има да работиш цяла нощ.

— Не мога да ги свърша всичките тази вечер.

Рой знаеше, че е така, но ако се съгласеше, момчето можеше да се разхайти. Той се върна при надписа, без да обели нито дума повече. Пооправи тънките чертици на „Y“-то и с бавен, образцов замах изписа опашката.

Докато миеше двете четки и после докато отваряше бурканчето с етикет „Тъмночервено“, Рой бе спрял поглед върху ръцете си. Бяха жилести и гладки, с грижливо оформени нокти, и съвършено чисти, макар и не толкова бели, че да не изглеждат приятно потъмнели на фона на блестящите маншети. Маншетите, навити точно два пъти и колосани с твърдостта на фин картон, леко прилепваха под лакътя и му придаваха сладостното усещане на опакован. По-добре, че не се скара на момчето. Рой знаеше, че това се дължи само на невъзмутимото спокойствие на малкия, който си свирукаше прав зад гърба му, стегнат в коравата престилка, и си играеше с печатарските букви, а до него на тезгяха лежаха пакет цигари „Олд гоулдс“ и пликчето със солени фъстъци. Бог знаеше какво става в главата му. Малкият пушеше здравата. Веднъж, когато Рой го попита дали не пуши твърде много, Джак отговори, че не, пушел единствено тук, и тъкмо за това ставаше дума, но Рой си замълча. Все едно, нали не му беше баща.

Рой се залови за буквата „L“. Джак подхвана „Ако можех да бъда с теб поне час тази нощ“ дразнещо, сипкаво, провлачено. Опитваше се да имитира Колман Хокинс или друг някой проклет изпълнител на боп; Рой не можеше да чува дъжда. Като лек намек той пусна радиото, което събираше прах на полицата. Беше стар „Филипс“ и лампите му само дето не бяха гръмнали. Джак едва ли го чуваше от врявата, която самият той вдигаше, хем беше надут до краен предел. Продължаваше да свири с уста, сякаш участвуваше в „Царството на птиците“ и театралният прожектор бе лумнал в светлина.

Рой свърши с буквата. Джак изведнъж замлъкна. Като се надяваше, че момчето не се е засегнало, Рой изключи радиото. В тишината чу какво го е накарало да спре: вратата на асансьора се хлопна и затракаха дамски токчета.

Сякаш мина повече от минута, докато се отвори Рекламното студио. На прага застана Джанет в прозрачен дъждобран, обсипан целият с капки, които искряха и в късата й червена коса. Имаше нещо агресивно в тази мокра от дъжда коса. Тя се начумери от ярката светлина.

— Вън е тъмно — каза тя. — Обърках се.

— Ключът е точно до асансьора — бе единственото, което Рой можа да измисли.

Джанет мина покрай печатарската машина и момчето до нея и застана до Рой. Видя надписа.

— Todl? — прочете тя.

— Toyl. Това е „Y“.

— Но в горната част е затворено. Прилича на „D“ с извита опашчица.

— Това е готически шрифт.

— Добре, не искам да споря. Сигурно така ми се струва.

— Откъде се взе тук? Какво се е случило?

— Стегна ме шапката, вали.

— И вървя пеша дотук? Кой те пусна в магазина?

— Само шест преки. Нямам нищо против да ходя под дъжда. Приятно ми е. — Джанет бе наклонила леко глава и пръстите й си играеха с едната й обица. — Пазачът ме пусна. Каза: „Качете се право горе, мисис Мейс. Той ще се зарадва да ви види. Сто на сто е самотен и ще е щастлив да ви види.“

— Орли ли те пусна?

— Не попитах как се казва.

Тя си взе цигара от пакета на Рой.

— По-добре си свали дъждобрана — каза той, — ако не искаш да се разболееш.

Тя изхлузи дрехата от раменете си, метна я върху електрическия трион, застана права с цигара в уста и разтворени крака, доколкото позволяваше тясната й пола, и взе да изучава безпорядъка на най-горната полица. Рой издърпа оранжевото и се залови да изписва „A“-то.

— Оранжево до червено. Хм! — рече тя.

— Ъ-хъ — изръмжа Рой едва-едва, за да не мръдне ръката му.

— Какво има в тези кутии?

— Кутии? — Рой се бе съсредоточил и почти не чу въпроса й.

— Тези кутии.

Рой вдигна четката и се извърна, за да види накъде сочи тя.

— Гирлянди.

— Гирлянди! Хей, ами че вие имате два, четири, шест, шест огромни коша с гирлянди! Какво ги правите? Да не спите в тях? Или храните кравите?

— На едро се вземат с намаление.

Тя ритна замислено един от кошовете и продължи да изследва по-нататък. Последният път, откакто Джанет бе идвала в „Хърлихи“ да го вземе да вечерят навън и да отидат на кино, беше преди три месеца. Тогава не беше в такова настроение.

— Защо не изхвърлите тези боклуци? — провикна се тя с излинял, приглушен глас откъм килера, където държаха манекените.

— Внимавай. Тези неща струват пари.

Рой изтъни големия проточен сериф2 върху „A“-то. Джанет се върна в стаята.

— Това пък за какво е?

Той посипа мократа буква със сребърна пудра, преди да се обърне да види какво има предвид.

— Това са борови клонки.

— Известно ми е. Питам те: какво смяташ да правиш с тях?

— Как какво смятам да правя с тях? Ще подреждам витрината, ще правя венци. Коледа е, за бога!

Рой обърна гръб и се загледа в надписите пред себе си. Тя направи няколко крачки и се изправи до него. Той започна буквата „N“. Когато ръката му се спусна надолу, за да довърши едната линия, допря с лакът Джанет, толкова се бе приближила.

— Кога ще си дойдеш? — попита тя тихо.

За пръв път, откакто бе влязла, се съобразяваше с присъствието на третия човек в стаята.

— Сега колко е?

— Минава девет.

— Не виждам как ще тръгна преди единайсет. Трябва да свърша с тази табела.

— Тя вече е почти готова.

— Трябва да я довърша; после мислех да я закачим с момчето, пък имам и друга работа. Натрупва се. Ще се опитам да приключа до единайсет…

— Ама, Рой, наистина!

— Ще се опитам да приключа до единайсет, обаче не мога да обещая. Съжалявам, скъпа, но Сирънс постоянно ми виси на главата. Какво пък дявол да го вземе, прибирам надница и половина отгоре!

Тя замълча, докато той изпише серифите на „N“.

— Значи няма смисъл да се мотая тук да те чакам — каза тя най-после.

„N“-то изглеждаше чудесно. Всъщност целият надпис беше повече от приемлив. Рой малко се гордееше със себе си, че не я остави да му попречи.

— Ще се видим към единадесет — каза Джанет, като си обличаше дъждобрана.

— Чакай да те изпратя до долу.

— А не — вдигна тя саркастично бледата си издължена длан. — Няма да те безпокоя. Нали прибираш надница и половина. Мога да изгазя и сама.

Като я видя в какво настроение се намира. Рой реши, че е по-добре тя да си въобразява, че постига ефекта, който цели.

За да заглади положението, я почака да излезе. По наперената й изправена походка разбра, че усеща погледа му. Вместо да подмине тезгяха на Джак, тя се поспря и каза:

— Здрасти. Вас пък какво ви кара да стоите толкова до късно?

Джак търкулна поглед към прясно минатите с мастило табелки.

— Трябва да отпечатам ей тези.

— Всичко това на тази играчка? — Джанет докосна пресата. — Ах! Мастило!

Тя обърна към Джак двата пръста на едната си ръка — всеки завършваше с по едно тъмночервено петънце с размера на конфета. Момчето взе да рови безпомощно наоколо да намери чист парцал. Най-доброто, което успя да направи, бе да й предложи края на престилката си.

— Благодаря много.

Тя избърса пръстите си бавно, старателно. На вратата се усмихна и каза: „Довиждане на всички“, като се обърка към средата на стаята, някъде между момчето и съпруга си.

Рой реши да направи последната буква „D“3 пак в небесносиньо, както първата — „T“. По този начин щеше да придаде завършен вид на цялото. Докато рисуваше буквата — първо с девети, после с втори номер четка, — забеляза, че нещо не е наред, нещо в стаята куцаше, но част от съзнанието си се опита да долови причината. Тук му бе грешката. Когато посипа буквата със сребърна пудра и отстъпи назад, Рой видя, че я е развалил. — „D“-то беше твърде разлято, по-голямо от другите, залепено до „N“-то. Нито Симънс, нито някой друг щеше да забележи това — кой го е грижа за разни табелки? — но Рой разбра, че я е съсипал, и сега вече знаеше защо. Момчето бе престанало да свири с уста.