Ант Скаландис Свят на смъртта 4

Завръщане в света на смъртта

Първа глава

Отвратително резкият сигнал за външна връзка проряза тишината в диспечерската стая, където в този момент най-близо до пулта бе Язон дин Алт. Звукът бе пронизителен като отчаяния вик на прострелян, но все още атакуващ шипокрил и всички присъстващи пирянци по инерция насочиха пистолетите си към главния дисплей, по който течеше пълна информация от космодрума „Велф“. Не е за вярване, но и на четиримата едновременно им се стори, че бездушният зумер предава и крайното раздразнение, с което някакъв пътник на кораб в орбита около Пир натиска клавиша за повикване. Очевидно бойците от патрулния катер вече му бяха обяснили, че кацането на планетата е забранено за неподготвените по специален начин кораби, но пристигналият отдалече гост не се бе задоволил с това и сега настояваше да установи контакт с висшето ръководство.

Провървя му, че до пулта се оказа именно Язон, най-уравновесеният човек в цялата компания.

Неудържимо настойчивият собственик на космическия кораб се представи като Ривърд Бервик и заяви, че работата е спешна, а той смята да разговаря само с лидерите на Пир и затова веднага трябвало да му дадат разрешение за кацане, защото той, Ривърд Бервик, нямал намерение да общува с някакъв си случаен диспечер.

— Кажете, уважаеми1 — меко прекъсна емоционалното му изявление Язон, — Ривърд е някакво странно име или искате допълнително да подчертаете нуждата от уважение към вашата персона?

Бервик не можа да отговори нищо, чуваше се само как се задъхва от възмущение, а Язон продължи:

— Ние уважаваме всички хора във Вселената, но и към себе си изискваме подобаващо отношение. Аз, разбира се, в този момент изпълнявам ролята на космодиспечер, но се казвам Язон дин Алт, ако това име ви говори нещо. Разберете, на Пир живеят малко хора и висшето ръководство рядко се заседява в кабинетите. А те, между впрочем, изобщо не са уютни. Ние най-често се занимаваме с насъщни проблеми — безопасност, строителство, снабдяване. Така, а сега кажете, какъв е проблемът ви, Ривърд Бервик.

— Наистина се казвам Ривърд — поуспокои топката неканеният гост. — Така или иначе ще ви разкажа историята на живота си, но повярвайте, сега трябва незабавно да се срещнем и да поговорим на четири очи, а не в ефира! Още повече, че за доказателство за вече съм ви превел два милиона кредита в Междузвездната банка.

— О, пространствен мрак! Трябваше с това да започнете! Момент, Бервик!

Язон бързо се свърза с банката и получи на екрана потвърждение за думите на странния посетител — парите бяха там още от сутринта.

— Отлично — констатира Язон. — Ей сега ще ви доведем, но на наш кораб. Извинете, но тук, на този свят инструкциите трябва да се спазват.

Бервик прие предложението без излишни думи и се изключи.

— Не е ли малко прибързано да каниш тук един напълно непознат, Язон?

Въпросът бе зададен от Кърк Пир, един от най-старите и най-уважавани жители на планетата. Пирянците никога не бяха имали централизирана власт, малобройното население на единствения голям град и няколкото миньорски селища се ръководеше от група хора, които бяха по-скоро военен съвет, отколкото правителство. Но след като старанията на Язон доведоха до пълноправно членство на планетата в Лигата на Световете, Кърк бе принуден да приеме титлата „премиер“ и на официалните събирания да играе ролята на пръв човек в държавата. Но даже активното участие в междузвездната политика не успя да накара Кърк да се отърси от старото пирянско недоверие към чужденците. Колко години вече го превъзпитаваше най-добрият му приятел Язон дин Алт! Сега бившият знаменит комарджия, мошеник-екстрасенс номер едно в Галактиката, изпълняваше на възраждащата се планета Пир едновременно функциите на министър на икономиката, на финансите, на правосъдието, на културата и образованието. Във всеки случай, така той обичаше да се представя понякога.

— Помисли — каза Кърк, — не е ли по-добре ние да излетим в орбита и да поговорим с този самоуверен тип?

— Мисля, че не е по-добре — усмихна се Язон. — Това вече сме го правили. Настина, тогава никой не беше превел пари на сметката на Пир…

Кърк си спомни старата история с коварното отвличане на Язон и даде разрешение за кацане. В края на краищата на собствена територия си е по-спокойно.

— Добре де — някак неохотно каза Кърк, — нека го посрещне Мета.

Мета беше първата в историята пирянка, обикнала чуждопланетец. Преди много години беше спасила живота на Язон, възпирайки безмилостната ръка на свой озлобен сънародник. Оказа се, че е спасявала родната си планета. Както всяка жена, Мета се доверяваше повече на гласа на сърцето си, отколкото на доводите на разума, но като пирянка тя много трудно преодоляваше приетия заедно с майчиното мляко воински кодекс на честта, според който интересите на Пир и пирянците стояха много по-високо от живота на отделния човек, още повече на другопланетец! Ето защо, спасявайки неведнъж Язон от неминуема гибел, тя едва след доста време си даде сметка, че прави това от любов. Мета стана първата жена от Пир, опознала великото и древно, но и забравено в много от световете чувство.

След по-малко от пет минути Мета излетя със своя лек крайцер „Темучин“. Този кораб беше напълно пригоден за пътуване из цялата Галактика в джъмп-режим. На обикновените околопланетни скорости беше изключително икономичен, така че най-често го използваха за совалка.

Коленете на Бервик се разтрепериха от страх от картината, която се ширна пред очите му на Пир. Множество летящи, пълзящи и подскачащи противни твари атакуваха приземилия се кораб с особено настървение, което напоследък винаги нарастваше след сеанси на далечна връзка и преговори с кораби в орбита. Откак пирянците построиха новия си град, незащитен както преди с непристъпен от цялата планета Периметър и поради това получил гордото име Отворения, център на агресията неочаквано стана космодрумът, наречен в чест на последния от синовете на Кърк — този, който загина, спасявайки живота на Язон. Новите мутации на страховитите пирянски организми изведнъж започнаха да реагират с особена ярост на мощните източници на излъчване в радиочестотния диапазон. Какво означаваше това не бяха установили дори и най-добрите специалисти, занимаващи се с местната форма на живот. Но мерки за усилване на охраната на пристигащите и отлитащи кораби бяха предприети веднага. Нещо повече, за да изолират максимално Отворения от телепатическите вълни на ненавист, пирянците построиха подземно шосе, което служеше за главна транспортна артерия между града и космодрума. А и въздушното пространство на планетата се използваше само в изключителни случаи.

Мета напълно изключи планетарния двигател и като затвори херметичната преграда на шлюза, предложи на Бервик да си сложи скафандър, ако е прекалено ужасен, като не пропусна да му обясни, че ще се наложи да измине само няколко метра. Бервик гордо отказа, за което навярно веднага съжали. За да могат двамата да преминат от кораба във всъдехода и от всъдехода в диспечерската зала на космодрума, се наложи Мета да влезе в истинска битка, което хвърли Бервик в униние и ужас. А войнствената пирянка нарочно не беше използвала телескопичната стълба — искаше да даде възможност на госта поне за няколко секунди да подиша въздуха на Истинския Свят на Смъртта, за не му се стори прекалено сладък живота — както се казва.

Впрочем, изглежда за дълбокоуважаемия Бервик животът отдавна вече не беше безоблачен и сладък. Той постоянно беше сериозен, даже мрачен, а сега и изплашен, затова отново стана твърде раздразнителен. Беше на около четиридесет години, висок и плещест, изискано облечен, целият излъчваше важност. Този човек явно бе свикнал с доста високото си положение в обществото, а то, както е известно, задължава. Бервик се справи с треперенето на ръцете и слабостта в коленете удивително бързо за чуждопланетец. Потънал в предложеното му като на гост най-удобно кресло, той измъкна от вътрешния си джоб пура, с достойнство отряза крайчеца й със специално приспособление, служещо едновременно и за копче на ръкава му, и я запали от пръстена си, явно със скрита вътре лазерна запалка. Цялата диспечерска зала се изпълни с лекия меден аромат на скъпия тютюн.

Мета улови жално проблесналия копнеж в погледа на Язон, насочен към пурата. Пръстите на великия играч нервно барабаняха по пулта до клавиатурата.

— Препоръчаха ми вас в самата цитадела на древната Космическа Империя — Земята. Ако не греша, именно Пир притежава най-силния военен звездолет в Галактиката. Освен това именно вие сте прочути като най-добри и опитни бойци.

Язон беше поласкан от всички тези превъзходни степени. Та нали и него сега го причисляваха към обитателите на Света на Смъртта. Наистина, след дългите години на съвместни сражения той бе станал почти пирянец — духом и дори телом. След своето трето завръщане тук Язон дин Алт вече практически не усещаше двойната гравитация, мускулите му заякнаха достатъчно и само по бързина на реакциите отстъпваше на родените на Пир.

— Аз съм пълномощен представител на Големия Съвет в Консорциума от планети на Зелената Клонка — най-после се представи с цялата си титла Бервик.

Язон, разбира се, беше чувал някога за Зелената Клонка, но самият Консорциум беше сравнително млада организация и беше крайно любопитно да се узнае повече за нейните проблеми. Съдбата никога досега не беше завличала безстрашния космически скитник в такива далечни краища.

Зелената Клонка, наречена така от земните астрономи още преди хилядолетия, беше звездно струпване встрани от Галактиката и действително приличаше на тъничък стрък, досущ като двойноизпъкналото зрънце леща, изведнъж прораснало в чернозема на междузвездното пространство. Около слънцеподобните светила на Зелената Клонка се въртяха доста планети с подходящи за живот условия, заради които някои от тях бяха усвоени много отдавна. Тези светове днес се бяха превърнали предимно в солидни търговски и промишлени центрове, доста важни за едно толкова отдалечено огнище на цивилизацията. Някои от заселените сравнително неотдавна млади планети все още бяха доста агресивни и враждуваха помежду си, но и там наближаваше период на стабилност и процъфтяване. Локални войни и конфликти избухваха все по-рядко. И най-главното — поради относителната им близост една до друга, нито една от планетите на Зелената Клонка не беше засегната от регреса на мрачната Епоха на Израждането. Навсякъде технологичното ниво бе почти еднакво, което в края на краищата доведе до създаването на организация като Консорциума.

Отдалечеността от раздираното от противоречия и разпри човечеството позволи на Зелената Клонка да се превърне в извънредно богат край, в благословено място, което мнозина в Галактиката считаха за легенда, измислена от романтиците, нещо като градините на Едем, а едрите бизнесмени, които знаеха пътя дотам, единодушно смятаха региона за идеално място за сключване на изгодни сделки и осъществяване на умопомрачителни проекти.

Сякаш нищо не предвещавало беда, докато веднъж пилоти от междузвездните полети, а след тях и наблюдатели от най-далечния преден пост на Зелената Клонка — планетата Юктис, не обърнали внимание на Нещо, задаващо се от дълбокия космос. От междугалактическото пространство към световете на Консорциума бавно, но неотстъпно се приближавал обект, който отначало даже не посмели да нарекат небесно тяло — толкова неопределен изглеждал той на екраните на най-мощните радари и телескопи. Излъчването, съпровождащо феномена било твърде непостоянно, при това понякога обектът се държал като абсолютно черно тяло — в буквалния смисъл на познатия от физиката термин. Т.е. не излъчвал абсолютно нищо и ако приборите умеели да се изразяват образно, щели били да кажат, че приближаващото към Юктис тяло изглежда по-черно и от най-тъмната междузвездна пустош.

Но и това не било най-важното. Космическият обект излъчвал страх. Да, този път не във физическия, а в психологическия смисъл. Та нали „лъчите на страха“ не се улавяли и от най-съвършената техника, дори от настроените на стандартна биовълна пси-транслатори. Но хората, докоснали се до зловещата тайна, ясно усещали действието на тези загадъчни лъчи не само на наблюдателните постове на Юктис, но и в други светове от Зелената Клонка. Над планетарното благоденствие надвиснала реална заплаха. Непонятният и зловещ междупланетен странник се приближавал.

Преди седмица излъчването от неизучения обект станало относително устойчиво и астрономите от Юктис успели да идентифицират предмета като нещо средно между малка планета и голям астероид с невероятно висока сила на притегляне, 0,7–0,8 g, и то при такива миниатюрни размери! Нямал атмосферна обвивка, затова пък целият бил покрит с дебел слой лед, не позволяващ да се направи спектрален анализ на скалните породи, което можело да хвърли светлина върху причините за голямата гравитация. Най-общо казано, извън всякакви съмнения било, че астероидът идва от друга галактика. Чужд свят. Замръзнал свят.

Колко ли милиарда години са му били нужни, за да прекоси невъобразимата бездна на пространството със скоростта на допотопна химическа ракета? Какви същества, какви сили са задали направлението на полета му? Какво крие в себе си мрачният древен астероид?

Всички тези въпроси тревожели умовете на учените и управниците на световете от Зелената Клонка, но най-силно от всичко ги вълнувал страхът — лепкав, черен, неконтролируем страх, който неизменно се промъквал в съзнанието на всеки, дръзнал да погледне в изображението на тъмния диск. А той вече непрекъснато присъствал на екраните на апаратурата за наблюдение! Никой не знаел как може да бъде победен този страх и затова, въпреки явната заплаха, никой не се решавал да предприеме активни действия.

Още повече, че учените били готови да изследват всичко, включително и този инстинктивен ужас. Тези, които се занимават с наука, не познават страха от неизвестното — неизвестността само ги увлича и вдъхновява. А този разтърсващ трепет, този потрес, който предизвиквал непознатия обект, бил нещо съвсем особено. Самото чувство нямало аналог в обитаемата част на Вселената, където поначало било пълно с всякакви ужасии и опасности.

И все пак: да се изследва или да се унищожи?

Извънредното съвещание на Лигата на Световете с участието на водещите технологично развити планети на Галактиката постановило — първо: строго да се засекрети самият факт на откриването на „обект 001“ (такова безлично название било дадено на чуждогалактическия астероид); второ: да се поддържа непрекъснато наблюдение над него при непрекъснати смени на персонала за избягване на психически травми; и трето: да се поиска помощ от най-добрите специалисти по извънредни ситуации в Галактиката, т.е. от пирянците. Още повече, че ако се търсела аналогия, нищо не приличало повече на тези „лъчи на черния страх“ от телепатичната неприязън на пирянските организми. Някой дори се бил осмелил да предположи, че става въпрос за едно и също явление, само дето на Пир то се наблюдавало в по-слаба форма.

— Страхът и паниката не трябва да се разпространяват — завърши своя разказ Бервик, — но трябва да се предприемат незабавно някои решителни стъпки. Заплашена е не само Зелената Клонка, заплашена е, според нас, цялата Галактика.

— Аз ще си запаля — съобщи Язон високо след паузата, настъпила в стаята.

— Нали беше спрял — ядно му напомни Мета.

— Да, но това е особен случай — възрази Язон.

— Какъв особен случай — просто във въздуха замириса на скъпа пура — сряза го Мета.

— Аз въобще не пуша пури! — заоправдава се Язон като хлапак. — Ти поне знаеш, само цигари…

И в този момент Кърк удари по масата с огромната си лапа и чашите с минерална вода подскочиха и издрънчаха.

— Какви ги приказвате, приятели?! Да не би да си нямаме други проблеми?

Втора глава

Бервик счете за свой дълг да поясни, че двата милиона кредита, преведени на сметката на пирянците, са сума, събрана от представителите на Консорциума набързо, при това в условия на строга секретност — за всяка част от парите е трябвало да се съчинява отделна легенда. При решаване на проблема като цяло можело да бъдат отделени много повече средства.

— Давам си сметка, че преведените пари може да не стигнат даже за началния етап на една такава мащабна операция — каза Бервик, — но много разчитам на здравия разум на пирянците и на някои други особености на вашия характер. Според разпространеното в Галактиката мнение парите не са най-важното нещо за жителите на Света на Смъртта.

Всички мълчаливо се съгласиха с това. И тогава Ривърд Бервик им пусна запис, направен преди два дни от патрулен катер, приближил се максимално близко до обект 001. Разделителната способност на мониторите позволяваше да се видят даже някакви тъмни петна под ледената шапка на бавно въртящото се кълбо. Разбира се, те трябваше да бъдат изучени по-подробно, засега правеше впечатление друго: простичкото съчетание от светлинни импулси, излъчвани от дисплея, предизвикваше в душите на пирянците дълбок ирационален страх. Даже Язон вече неволно стискаше озовалия се в ръката му пистолет и само с неимоверно усилие на волята се удържаше да не го насочи към екрана. Какво ли им беше на Кърк, Мета и Бручо?!

„Юнаци — с уважение си помисли Язон за ветераните от пирянските битки, — преди две години биха направили на пух и прах пулта за управление на космодрума, а чак след това биха му мислили. А днес вече — нищо, сдържат се!“

Да, дългото общуване с Язон и животът на планетата Щастие сред съвсем други реалности не бяха минали безследно за Кърк и Мета. А колкото до Бручо… той е особен случай.

Бручо, най-видният лекар и биолог на планетата, ръководил дълги години центъра за преподготовка на пирянците, а също така и всички изследвания върху най-удивителната в Галактиката флора и фауна, не влязъл в групата от сто шестдесет и осем доброволци, тръгнали да усвояват поредния непокорен свят. Той бил решен докрай да се посвети на Пир и да вземе участие в последното и най-страшно сражение за последния затворен град на планетата. В тази битка, да не кажем клане, заради упорството на непримиримите граждани, загинали почти петнадесет хиляди души. Смятали и Бручо за загинал. Изпратените от горската резиденция, основана от старейшината Рес, спасители открили в лабораториите оцелелите като по чудо безценни материали, събирани от най-добрия биолог през целия му живот. Но Бручо не бил загинал. Спасил се, защото, за разлика от мнозина, можел не само да стреля. Той най-добре от всички познавал навиците на коварните пирянски твари и когато боеприпасите му свършили съвсем, съумял да се промъкне през пролука в Периметъра… Почти месец се скитал из джунглата, а враждебната природа ставала все по-малко опасна за него. Невероятно, но факт: в края на краищата Бручо се научил да общува с дивите животни. Хората, владеещи тази способност, още отдавна били наречени „говорители“. При това умението да се „говори“ със зверовете си е вроден талант. Обаче Бручо, с помощта на огромните си познания, съзнателно развил в себе си това качество.

Да, сега Бервик виждаше — тези, които го посъветваха да дойде тук, не бяха сгрешили. Пирянците действително са единствената раса във Вселената, за която страхът не е подтискащо, а стимулиращо чувство, нещо, което незабавно преминава в ярост. А пирянецът в състояние на ярост винаги атакува. И сега те приглушено ръмжаха като тигър преди скок. Сега нищо не можеше да възпре тези тримата, щом вече бяха видели новата непозната опасност. Беше им отправено предизвикателство и те, разбира се, бяха готови да го приемат. Всъщност вече го бяха приели, преди да са се договорили за срокове, пари и други условия.

За щастие на пирянците, Язон бе с тях, а авторитетът му на тази планета беше и си оставаше безспорен. Като опитен играч и бизнесмен, той вежливо, но твърдо накара всички да млъкнат и се зае да преговаря с Бервик.

След бегла преценка на мащабите на бедствието, на енергийните разходи и човешките ресурси, които ще трябва да се привлекат, Язон започна пазарлъка от цифрата сто двадесет и пет милиарда кредита и накрая се споразумяха с Бервик за осемдесет и два. Пирянците просто не биха се и сетили за такива суми. От този момент между Консорциума на най-богатите светове от Зелената Клонка и ръководството на планетата Пир в лицето на Язон дин Алт беше подписан вероятно най-грандиозният договор в историята на Галактиката. Но си струваше. Да не е шега това — сблъсък с неизвестен враг от друга галактика! Освен това от всеки клиент трябва да се изстисква максимума. Валиден беше общият принцип: можеш ли да плащаш — плащай! Язон всеки път се опитваше да втълпява тази проста истина на Кърк и Мета. Но напразно — те, както и преди умееха предимно да стрелят. Но затова пък как!



За рискованото пътешествие до самия край на цивилизования свят, разбира се, беше нужен най-добрият кораб на пирянците, който Бервик, очевидно като познавач, определяше като най-могъщия в Галактиката — това бе линкорът „Арго“, построен още в древната империя и придобит от пирянците преди няколко години, след като доблестната група на Язон освободи това консервирано за пет хиляди години чудовище от плена на суеверни страхове. Това беше една доста забавна история.

За отблъскване на сериозна атака от Космоса на земяните им потрябва оставеният на синхронна орбита отдавна забравен гигантски кораб с уникални бойни характеристики. Проблемът бе в това, че линкорът с не особено оригиналното име „Недетруебла“ (преведено от официалния език на империята, есперанто като „Неразрушимият“) бе напълно автоматизиран, но безнадеждно забравен, без условния сигнал-парола не допускаше никого до себе си. За него всеки външен обект беше вражески.

Командващият земния флот адмирал Джукич по същото време бе и президент на Земята, защото най-древната планета и прародина на човечеството беше превърната в една огромна военна база. Именно затова Джукич сключваше договора с пирянците. Язон чувстваше колко важен е за земяните консервирания линкор и успя да изкрънка солидно заплащане — цял милиард кредита. За такава пачка и увлечени в хазартен плам Язон и Кърк сториха практически невъзможното — промъкнаха се в кораба-убиец. Обаче и линкорът се оказа костелив орех — в случай на непредвидено проникване в командната рубка, се включваше таймер за самоунищожение. И героите щяха да бъдат застигнати от сигурна гибел, ако не беше щастливата случайност. Третият член на групата беше Мета. Заедно със специалиста-дешифровчик тя успя да разгадае паролата и да я изпрати три секунди преди очаквания взрив.

След като получиха парите си, те се готвеха да отлетят обратно към все по-успешно заселваната планета Щастие, но стана така, че тъкмо тогава Звездната Орда се приближи твърде много до Земята. Пирянците усетиха новата опасност и станаха като деца, които не могат да бъдат откъснати от нова шарена играчка. Язон успя само да сключи набързо нов договор с адмирал Джукич. Онова, което можа да изкопчи този път от стиснатия земянин, беше обещанието в случай на победа линкорът „Арго“ да остане за пирянците. Това беше първоначалното му древно име, което Язон беше изровил от бордовия архив.

Кърк, Мета и Язон тогава практически ръководеха всички космически сили на Земята и разбира се, спечелиха битката, като напълно разбиха Звездната Орда — многочислена, агресивна, но лошо организирана ескадра от истински бандити, безчинстващи из Галактиката от няколко години. Земяните самохвално кръстиха тази твърде локална битка Пета Галактическа Война, а Язон и приятелите му скромно се върнаха у дома. Само че не на Щастие, а на Пир. По пътя внезапно, но някак естествено дойде решението да употребят спечелените пари за строеж на нов град и космодрум на родната планета. Язон изведнъж проумя, че вече счита тази планета за своя втора родина. По пътя те ремонтираха линкора и доста го модернизираха. Така че сега това беше ултрамодерен боен звездолет, притежаващ всички нови системи оръжия и подготвен за всякакви изненади… Язон обаче си даваше сметка, че не всичко може да се предвиди. И изглежда там, край границите на далечните светове от Зелената Клонка, ги чакаше именно непредвидимото…

Силна тревога обхвана Язон. Да воюва за цялата Галактика? Е чак пък толкова, по-скоро лично за себе си. И за приятелите — особено за Мета! Разбира се, любимата му амазонка беше изпълнена с решимост да се справи сама с всеки враг, но достатъчни ли щяха да бъдат общите им сили там, където всичко, абсолютно всичко, ще бъде съвсем различно?



Скокът през пространството в джъмп-режим завърши успешно. В обзорните екрани блестеше непозната огърлица от зелени искри. След това Мета коригира полета, като програмира курс право към обекта на изследване и Язон в същия миг усети най-силното главоболие, което бе изпитвал през живота си.

Виж ти какво се оказва! Тази същата непонятна сила, която хвърля всички в ужас, при него — уникалния телепат, минал пирянската школа и десетки пъти на различни планети надничал в очите на смъртта — при него това загадъчно Нещо предизвиква елементарна физическа болка! Даже от такова разстояние. Какво ли ще му се наложи да изпита, когато доближат съвсем обект 001? Ще издържи ли?

Обаче всички останали членове на екипажа дори не трепнаха при изменение курса на кораба и Язон реши засега да не споделя с никого своите усещания и догадки. Още повече, че пристъпът на мигрената постепенно отслабна и у него се зароди съмнение — от това ли бе причинен пристъпът?

Болката се върна много по-късно: когато започнаха да изучават повърхността на замръзналият планетоид, от орбитата си само на няколко километра над леда.

Спектралният анализ бе показал само, че горният слой от ледената шапка е обикновена застинала вода, мътна, но с типични за кислородните светове примеси. Тази обвивка не можеше да бъде твърде стара, защото ледът се изпарява доста бързо във вакуум, но под първия слой прозираше втори — проницаем като стъкло, твърд като стомана, а по химически състав все същата вода, чист водороден оксид! Но кристалната структура на невиждания лед се различаваше от структурата на обикновения, така както елмазът се отличава от графита. Тази вода сякаш бе замръзнала по съвършено различни физически закони и възрастта на монокристала, сковал в здрава броня целият планетоид, наброяваше милиарди години. Той явно не се беше изпарявал и не беше ерозирал от междузвездния прах. Обаче и най-простите изчисления показваха, че и този пласт лед, както и ледът над него, ще се стопи лесно веднага щом астероидът доближи до някое от горещите светила на Зелената Клонка.

А дотогава оставаше не повече от седмица. Точно на пътя на астероида бе звездата GF13-9 — слънце от тип „В“ без планетна система. Сблъсъкът с нея не заплашваше никой от обитаемите светове, по-скоро самият замръзнал астероид бе застрашен от изгаряне в пламъка на светилото. Но той щеше да се размрази доста преди това. Какви ли чудовища щяха тогава да изплуват от дълбините на събудения океан?

Никой не искаше просто да седят и да чакат тяхното появяване, още повече, че стана абсолютно ясно: именно тези загадъчни тъмни предмети, застинали в дълбините на леда, излъчват колосалната по интензивност енергия на страха.

Почти веднага бе взето решение: кацане на повърхността, вземане на проби, частично стапяне на ледената обвивка, вероятно сондажи, а при наличие на осмислени сигнали — опит за контакт. Последната задача я постави, естествено, Язон, като строго забрани на пирянците да стрелят без негова заповед или без абсолютно явна заплаха за живота на хората. Не му се вярваше много, че пирянците ще съумеят да спазят заповедта му и въпреки усилилото се главоболие, напираше сам да отиде на астероида. Обаче Кърк успя да го разубеди и аргументите му се оказаха изненадващо разумни:

— Приятелю, твоите бойни рефлекси все пак доста отстъпват на нашите. Освен това ти си ни нужен тук, горе, за координатор, ако искаш, докато там, в екстремните условия, опасявам се, ще пречиш.

Това бяха страшно много думи за Кърк и то в такива минути. Сразен от красноречието му, Язон се съгласи да остане на линкора, но веднага предложи да съпровожда десантчиците с помощта на своя персонален робот-дубльор. Имитационните дубльори, наричани разговорно „имити“, бяха сравнително неотдавнашно и доста скъпо изобретение, което всъщност представляваше идеално управляема чрез непосредствени мозъчни импулси хуманоидна машина, снабдена със специален контур за прецизна обратна връзка, т.е. с негова помощ изследователят можеше да възприема с петте си сетива всеки обект, при което опасните въздействия автоматически се филтрираха.

Пирянците помърмориха известно време дори и срещу такова присъствие, но нямаше как — нали Кърк сам бе изтъкнал ролята на координатора и в крайна сметка катерът понесе към планетоида шестима, в това число и робота.

Недоволство предизвика и изискването на медицинската група, ръководена от пирянския лекар Тека, всички десантчици да бъдат инжектирани със специален препарат, понижаващ възприемчивостта към страх и съответно притъпяващ и агресивността. Най-дълго се наложи да увещават Мета. Но и тя като размисли, се съгласи. Подходящите думи намери, разбира се, Язон:

— Как не проумяваш такава елементарна военна хитрост? Може ли още в първия бой да разкриеш всичките си козове? Запазете си максимума ярост за следващия път.

Както и да е — дори и успокоени от новите транквиланти, те бяха готови за смъртоносна, отчаяна атака. Кацането върху астероида приличаше по-скоро на падане и Язон искрено се радваше, че на тези претоварвания бе подложен имитът, а не самият той.

Само дето нямаше кого да атакуват. Обект 001 приличаше най-вече на гробище. Едно такова летящо „memento mori“. „Помни смъртта“ — като че тези думи най-точно характеризираха мрачните дълбини под краката на пирянците. Леден некропол. Вледеняващ ужас.

Десантната група се беше подготвила добре за кацането върху замръзналия астероид: освен обикновения пистолет всеки бе въоръжен с лазерен ледорез, а специално пригодените подметки на обувките бяха снабдени с автономно подгряване и шипове с променлива геометрия. А какво е да ходиш по лед с обикновени обувки би трябвало да знае всеки, който се е родил на планета, където макар и рядко има зима.

Замразеният свят не обърна никакво внимание на пришълците, нахлули в неговите предели. Горещите шиповете на подметките и яростните погледи се забиваха в леда, но в него не се забелязваха никакви признаци на живот. Наистина дълбоко в него прозираше нещо, но нито власинка, нито частица вещество не помръдна под дебелото стъкло на ледената обвивка, дори при най-активното и старателно облъчване в широк диапазон — от оптически до гама лъчи. Организмите, проспали милиони години, не желаеха да реагират нито на ултразвуково сондиране, нито на мощни магнитни полета. А всъщност защо пък бяха решили, че това са организми?

— Водорасли някакви в замръзнало езеро — недоволстваше Троу, търсейки подходящо описание на това, което виждаше отдолу. — Как да те чуят!

— По-скоро прилича на струпани, смачкани червеи и насекоми — възрази Кърк. — Каква гнусотия само!

— А на мен това ми прилича на мозък — неочаквано каза Мета. — Изхвръкнал от нечия спукана кратуна мозък.

— Каква странна мисъл! — удиви се Язон. — Защо мозък? Вие май прекалено дълго водите война само с биологични обекти. Затова и асоциациите ви са такива. Тази кайма под нас действително напомня протоплазма. Но такова сравнение е доста примитивно. На вас не ви достига фантазия.

Отправена към един пирянец, подобна фраза си е направо оскърбление и Язон искрено се зарадва, че до Кърк в този момент е имитът му, а не той самият. Но Кърк се сдържа и Язон продължи:

— Лично на мен ми се струва, че това все пак е машина, гигантски суперкомпютър, направен от съвършено непознати материали и по непознати на нас принципи. Може би и затова го възприемаме като враждебен обект. Но уверявам ви — това е нещо изкуствено направено, артефакт, както са казвали древните. Нека все пак да се опитаме да влезем в контакт, пък ако ще и събеседникът ни засега да е въображаем. Да му изпратим универсалния модулиран сигнал.

— То няма да разбере — възрази Бручо, с което категорично отрече възможността субстанцията, която се мержелееше отдолу под леда, да им е брат по разум.

— Аз мисля друго — контрира го Язон. — То вече встъпи в контакт. Отговорете ми, не усещате ли страх?

— Не ни е до това сега — промърмори Кърк.

— Не така — усмихна се Язон съжалявайки, че имитът не може да предаде усмивката му. — Докато излъчваше страх, на всички ви беше „до това“! Но сега излъчването е преустановено. Аз най-добре знам — главата не ме боли.

— Голям контакт — изфуча Бручо. — Примитивен периодичен процес. Ще видиш, че скоро ще почне пак! И няма никакъв смисъл да глезим това заледено блато.

— И все пак опитайте! — продължи да упорства Язон. — Отрицателният резултат е също резултат. Вие като учен, Бручо, трябва да разбирате, че с високоорганизираната материя е много по-конструктивно да се води диалог, отколкото да й се бият електрошокове като при опити с жаби.

Бручо с нежелание се съгласи и Стан — главният свързочник на пирянците — включи предавателите. Той транслираше на различни честоти към дълбините на астероида отначало SOS, а после и стандартните позивни, предхождащи всяко важно съобщение: „ДО ВСИЧКИ, ДО ВСИЧКИ, ДО ВСИЧКИ!“ Предаваше ги на междузвездния код, който не бе сменян от хилядолетия и беше известен на всеки в Галактиката. Както и досега, ефектът беше нулев.

В този момент в шлемофоните се разнесе гласът на Арчи — астрофизикът от Юктис, включен в експедицията по настояване на Бервик:

— Внимание! Две новини от нашата изследователска група. Първо, установихме причината за появата на горния слой лед. Астероидът едва се е разминал с комета, която наблюдавахме преди половин година. А „хиперледът“, както условно го нарекохме, след стапяне и вторично замръзване кристализира по обичайния за нашата вселена начин.

— Вие искате да кажете, че този планетоид е пристигнал при нас не просто от съседна галактика, а от някаква друга Вселена? — запита Язон.

— Много е вероятно. Само чуйте втората новина! Коригираните изчисления на скоростта и полетната траектория на обект 001 дават възможност да се направи еднозначен извод: той не се движи по законите на небесната механика. Движи се като управляем апарат!

Смисълът на казаното бавно достигаше до съзнанието, но тревогата в гласа на Арчи се предаде на пирянците и блесналите в ръцете им пистолети отново бяха готови да стрелят, а лекарствата, инжектирани в кръвта им, едва удържаха новият пристъп ярост.

„Ако след минути не предприемат някакви активни операции — помисли си Язон, — не гарантирам за адекватността на приятелите си от Света на Смъртта.“

Начаса взе решение. Съгласуването с Кърк, Бервик и Бручо му отне не повече от тридесет секунди.

— Напред, приятели! Преминаваме към следващата фаза на изследванията.

Минута преди включването в ефир на Арчи Мета беше забелязала сравнително неголям, не повече от метър и не по-малко от тридесет сантиметра в диаметър обект, който по форма напомняше гигантско космато зърно или личинка на насекомо. Този представител на местната флора (или фрагмент от технологична схема?) беше единственият отделен предмет в цялата обследвана до този момент територия…

— Бързо изрежете това страшилище заедно с леда и го пригответе за товарене на кораба — разпореди се Язон. — Това е нашият най-добър шанс да се ориентираме в обстановката.

Колко яростно се нахвърлиха пирянците със своите лазерни резачи върху ледената повърхност. Макар и по този начин, те нападаха! Все пак вземаха от планетоида ценен трофей, а може би и истински пленник.



През това време на линкора бяха приготвили всичко за посрещането на опасния чужденец. Петтонният блок беше вкаран на апарели в студения товарен трюм и първо бе нарязан на известно количество блокчета и плочи за провеждане на експерименти. Трябва да се отбележи, че хиперледът притежаваше всички свойства на твърд, но все пак пластичен метал. После космическото чудовище, запечатано в здрава обвивка от безцветна стъклостомана и поставено в специален склад за особено опасни радиоактивни и химически материали, бе подложено на бавно затопляне. Стотици прибори следяха този процес. И хората също го наблюдаваха. Кърк настоя в склада до херметична прозрачна сфера да присъстват поне трима пирянци. Бяха предвидени достатъчно мощни защитни средства, предпазващи от всички видове опасности, известни на пирянците. А що се отнася до нестандартните ситуации… Коя автоматика би реагирала по-адекватно от живия човек, още повече, ако става дума за коренен жител на Света на Смъртта.

Язон отново бе принуден да се съгласи с Кърк: изследваха абсолютно неизвестен обект, за който нямаха информация в паметта и на най-големия от компютрите на „Арго“. Реално погледнато, такава информация нямаше и откъде да се намери.

Кърк, Троу и Мета напрегнато очакваха нови събития и прекрасно разбираха, че те едва ли ще бъдат от приятните.

Но времето минаваше и нищо не се случваше. Приборите безстрастно регистрираха плавната промяна на температурата, налягането, химическия състав на атмосферата вътре в стъклометалната обвивка. А прочутият артефакт, разположен по средата, все повече заприличваше на полугнило дърво, което дълго е плавало по реката и накрая е заседнало в някой блатист залив и се е покрило с тиня и мъх. Нима тази епопея ще завърши с глупав куриоз?

Язон забеляза, че нито той, нито някой около него усеща страх, по-скоро изпитва отвращение и погнуса… И главоболието не се обаждаше. Нима наистина загадъчното психоизлъчване беше преустановено?

Минутите изглеждаха часове. Накрая приборите отчетоха прекъсване на нагряването, защото температурата на обекта в херметичната обвивка се бе изравнила с околната в помещението на склада. Мокрият предмет лежеше в голямата локва и не даваше никакви признаци на живот.

Пръв не се стърпя Кърк. Не че направи крачка или протегна ръка, той просто се наведе напред, към врага. Враг ли? Разбира се, враг! Всяка неизвестност е враждебна. Пирянците не умееха и, навярно, вече няма и да се научат да мислят по друг начин. Мощната фигура на Кърк се наклони в посока към загадъчното физическо тяло под полусферата. Доста по-късно, и то при забавеното преглеждане на записа, всички видяха това движение.

Но в същата секунда прогърмя взрив и практически веднага изстрел. Или изстрелът беше по-рано и бе причинил взрива? Тогава никой не разбра кой от звуците беше пръв. Още повече, че в следващите секунди загърмяха другите два пистолета — в ръцете на Троу и Мета. Херметичната обвивка се разлетя на парчета, миризмата на горяща пластмаса и стопен метал изпълни склада. И само шепа пепел димеше на мястото на унищожения артефакт сред изсъхналата, кипяща само по краищата локва.

Кърк лежеше на пода сгърчен, държеше се за хълбока и между пръстите му се процеждаше кръв.

Трета глава

За щастие раната не бе сериозна. В организма на Кърк не беше попаднала ни най-малка частица от чуждото тяло. Тънкият еластичен скафандър за висша защита бе пробит от късче стъклостомана. Даже не късче, а идеално топче с полирана повърхност — като че ли го бяха изрязвали с мощен лазер. Целият дуел между човека и чудовището бе продължил не повече от секунда и за да се изясни последователността на събитията трябваше на няколко пъти да превъртат записа при най-ниската скорост на забавяне на кадъра.

Работната версия за случилото се изглеждаше примерно така. Отвъдгалактическото устройство (да, все пак устройство, а не организъм!) бе възприело явната заплаха, излъчена конкретно от Кърк и във вътрешността на „мокрото дърво“ се бяха активизирали енергетични вериги. То действително не бе излъчвало страх — нито когато го бяха открили, нито когато го бяха отделили от планетоида и цялата тази енергия на ненавистта, събрана в дяволските му акумулатори, се бе концентрирала в един-единствен лъч с непонятна засега природа. Устройството бе набелязало целта и лъчът я бе поразил. За по-нататъшните планове на чужденеца можеше само да се гадае.

Разбира се, дори уникалната реакция на Кърк не би могла да се сравни със скоростта на реагиране на биоелектрическата схема, затова той не бе смогнал да избегне раната, но беше успял да отвърне. А последвалите шест куршума дум-дум от двата пистолета довършиха делото. Между другото, учените не изключваха възможността артефактът да е бил програмиран да се самоунищожи. Прекалено малко остана от него след взрива — пепел, дим, газ и никакви химически чудеса. Един от физиците напълно логично подозираше наличие на заряд антивещество в тая чудесия.

Ами ако целият този планетоид е натъпкан с антивещество като коледна гъска с ябълки? Не е шега! Траекторията на движението му е непредсказуема. Черното му излъчване, без съмнение, е опасно за психиката. А ледената кора се топи изключително бързо. И за ученик е ясно, че евентуален сблъсък на такъв обект с обитаема планета би заплашил с гибел милиони хора. Поели ангажимент пред Консорциума, пирянците не можеха да допуснат трагедия, те трябваше да действат незабавно. Дори вътре да няма никакво антивещество, все едно — има нещо откровено враждебно за човека.

Да, сам по себе си „черният страх“ можеше да бъде считан за някаква абстрактна същност, да бъде предмет на изследвания от онези „луди“, които във всички времена са били готови да удовлетворят своето любопитство, рискувайки живота си. Но сега ситуацията се бе променила и стана опасна. Раненият Кърк — това не бе вече абстракция, а много конкретна проява на чужда зла воля. Нещо беше обявило война на пирянците. И това нещо беше малка частица от безумния кошмар, скрит в ледените дълбини.

У пирянците не остана и сянка от съмнение, че трябва да унищожат планетоида, още повече, че енергетичните възможности на линкора „Арго“ позволяваха това. А експериментът по унищожаването на фрагмента от замръзналия свят протече почти благополучно. Та нали най-важното — анихилацията на сложното устройство — мина без никакви съществени последствия. Продуктите от разпада му не бяха отровни, а запечатаните в леда „събратя на загиналия“ не реагираха с нито едно движение, с нито един електронен импулс на взрива, избухнал на борда на „Арго“. Равнодушието на замразените обитатели към схватката в кораба беше потвърдено и от Стен и Бручо, които бяха останали на планетоида до последния момент.

И все пак Язон им заповяда да се върнат на кораба. Официално — за да участват в общото съвещание. Но в действителност той виждаше скрита опасност в по-нататъшното пребиваване върху повърхността на астероида и накрая остави там само един наблюдаващ робот с по-примитивна от тази на имита конструкция. Много неща още не разбираше, но се досещаше, че всичко е много по-сложно, отколкото са в състояние да си представят пирянците. Във всяка нова заплаха те виждаха само аналог на собствената си злонамерена флора и фауна, само дето небивалите чудовища им изглеждаха малко по-отровни и по-зъбати. А физиците от Юктис, обратно, подхождаха към проблема прекалено механично, не признаваха одушевеността и най-вече разумността на замразения в леда феномен. Бяха склонни да оценят и управляемото движение на астероида като случайно съвпадение на множество природни фактори.

Истината беше накъде по средата и до нея непременно трябваше да се стигне. Язон беше категорично против безразсъдното унищожаване на целия планетоид, та там се криеше чуждо знание, но не му достигаха аргументи, за да убеди останалите в своята правота.

Неочаквано на негова страна застана братът на Ривърд Бервик и президент на една от планетите от Консорциума Артър Бервик. До началото на своята политическа кариера Артър е бил един от водещите химици в световете от Зелената Клонка и сега по-бързо от другите схвана колко грандиозно откритие за човечеството се явява „хиперледът“. Производството му в условията на нашата Галактика не изглеждаше възможно, но приложението му би могло да бъде толкова широко, че стойността на един тон от това вещество Артър оценяваше на не по-малко от милион кредита. Разбира се, на пирянците този аргумент се стори още по-несериозен, отколкото Язоновия стремеж към знания и като се взеха предвид всички „за“ и „против“, то практически не изигра никаква роля.

За щастие физиците констатираха в скоростта на обект 001 значително забавяне. Така взривяването на планетоида можеше да се отложи и изследванията да продължат, но в края на краищата друг изход не намериха. Даже евакуация на планетите, близки до звездата FG13-9, не спасяваше положението. Това беше прекалено дълго, прекалено скъпо и най-важното — кой би могъл да предскаже по-нататъшното поведение на измъкналите се от леда чудовища. Избиването им едно по едно би било много по-трудно, ако се стигне до това.

С една дума, участниците в съвещанието се разотидоха и разлетяха по своите планети с намерение да се съберат отново след ликвидацията на зловещия астероид и да обсъдят окончателните резултати. Такъв финал напълно съответстваше на условията на сключения договор, при това се икономисваха значителни средства, а пирянците начело с Язон можеха да напуснат Зелената Клонка с чиста съвест и с претъпкани с пари джобове. Това ако не е победа, това ако не е успех!

Но Язон беше мрачен както никога. Подчинявайки се на общото решение, той изпрати на астероида четири спецкоманди да разположат на повърхността в точно изчислени от учените точки тридесет и две мощни планетарни бомби с верижно действие. В обикновено вещество те предизвикваха ядрена реакция и всяка маса за броени секунди се превръщаше в детониращ атомен заряд. Единственото, за което успя да се наложи Язон, бе да заменят часовниковите механизми на взривателите с дистанционни детонатори, виждайки в това последна възможност да бъде променена съвместната присъда, произнесена от пирянците и Консорциума. Или поне да отсрочи нейното изпълнение. Той отчаяно се надяваше, че през останалите три дни ще научат нещо принципно ново за замръзналия свят.

Малцина бяха онези, които биха се занимавали още с изследвания, но Язон се нуждаеше от съюзници и като разбираше, че няма да успее да уговори Кърк, той реши да поговори с Мета. Все пак тя беше за него най-близкия човек, при това през последните години характерът й се поизмени. Мета стана по-разсъдлива и добра, а тя и преди умееше в критична минута да се държи не само като пирянка, но и като жена — и то любяща жена.

— Мета — започна Язон без предисловия, — да отидем с теб на този астероида, докато още е цял. Повярвай ми, наистина е необходимо да разберем същността на тамошното зло и нашия страх.

— А, не — каза Мета. — Единственото, което ни е необходимо — това е да си получим парите и по-бързо да се върнем в своя свят. Представям си какво става там. Ние сме си нужни вкъщи, Язон, и не искам да рискувам повече тук.

Язон онемя от учудване. Няколко секунди просто не можа да каже нито дума.

— Ти? Се страхуваш? Да рискуваш? — проговори най-сетне той. — На коя планета си родена, скъпа?

— Родена съм на Пир — отвърна Мета студено, но отвътре вече кипваше. — Точно затова искам да се върна там жива.

— И отново по цял ден да убиваш безкрайно мутиращи твари?

— И отново да убивам омразните твари — упорито повтори Мета.

— А, така ли?! — извика Язон, изпълвайки се на свой ред с гняв. — Е, тогава знай, скъпа, че тайната на победата над твоите любими твари е заровена тук — в ледовете на обект 001 и като го унищожите, ти и всички пирянци ще загубят окончателно. Да, да!

Аргументът подейства. От изненада Мета леко зяпна и Язон, за да не й даде възможност да се опомни, трябваше спешно да измисли какво да говори по-нататък. Защото блъфираше и репликата му беше пълна импровизация.

— Откъде знаеш? — въздъхна накрая Мета.

— Докато вие гърмите по всичко наоколо с прехвалените си пистолети, аз се занимавам със сериозни изследвания. Установих несъмнена прилика, дори идентичност, между страха, предизвикван от пиринската фауна и страха, който това ледено царство внушава.

— Е и? — невъзмутимо каза Мета.

— Ами такова — и двете психоявления са уникални в нашата Галактика.

При тези думи върху лицето на разкошната блондинка се появи едва забележима усмивка, още неуверена, но вече злорада. Мета изглежда бе уловила същността на казаното от Язон. Той реши да затвърди успеха си и добави:

— И не само това. Има още един фактор, който потвърждава правотата на моята хипотеза. Микроелементният състав на останките от унищожения чужденец с точност до третия знак съвпада със състава на тъканите на животните и растенията от нашата планета.

Той специално каза „нашата“. За тази солидарност с нейния свят го беше обикнала вероятно Мета. И сега тази „вълшебна“ думичка бе последната капка. Тя вече му вярваше безрезервно. И ако в първото твърдение на Язон (по повод на страха) имаше определена логика и свежата идея му се стори и на самия него конструктивна, то резултатите от химическия анализ той безсрамно измисли. Мета лесно можеше да провери и тогава… Язон прогони от главата си опасенията, като се надяваше, че за подозрения и контролни опити просто няма да остане време.

И той не се излъга. Мета, неговата любима Мета оставаше вярна на себе си, тя вече се бе запалила по новата идея и напираше за сражение.

— Кой освен теб знае за връзката на обект 001 с Пир?

Това беше единственото, за което попита.

— Никой. Само ти и аз.

— Прекрасно. Летим двамата.

— По принцип съм съгласен — кимна Язон. — Не си струва да раздуваме щата на новата изследователска група и все пак… Ще ни потрябва като минимум трети. Нужен ни е истински учен в този екип.

— Троу — без да се замисля, отсече Мета.

Язон не се и съмняваше, че тя ще назове тъкмо името на младия пирянец с невероятни за тяхната полувоенна планета енциклопедични познания и удивително гъвкав търсещ ум. Физически Троу бе колкото Язон и Мета заедно и имаше само един недостатък — беше прекалено рязък, направо свиреп към враговете. Язон наум го наричаше пирянец на квадрат или двукратен пирянец. Не е много подходящо в тази ситуация това качество, но… какво да се прави. Добродетелите на Троу натежаха.

— Добре — съгласи се Язон. — Гответе се още отсега. И знаеш ли, не го посвещавай засега във всички наши тайни.

— Ти си прав и аз помислих за това — усмихна се Мета. — А план за действие имаш ли?

— Разбира се — отвърна Язон. — И в него не влиза широко оповестяване на нашата внезапна експедиция.

Мета се спря позамислена до вратата.

— Боиш се, че Кърк и другите ще бъдат против?

— В края на краищата може би не, но е сигурно, че ще загубим ценно време.

Мета се замисли още по-дълбоко. Върна се и седна в креслото, скръстила ръце зад главата си, даже притворила очи — така обикновено се съсредоточаваше върху най-важното, като отхвърляше дребните детайли.

— Добре — каза тя след минута. — Реших. Ще летим тримата и тайно, както искаш. Но ще бъдем във вид на нашите имити. Защото тайният полет си е особено голям риск. Ако нещо се случи още в първите минути, те просто няма как да ни помогнат.

Сега вече Язон се замисли дълбоко. Разбра, че ако е съдено да се случи нещо наистина гадно, на тях тримата никой не би могъл да помогне — нито роботите, нито предупредения екипаж на „Арго“, нито всички светове на Зелената Клонка… „Предпазливия и бог го пази“, както са казвали древните. Значи Мета е права. Все ще успее лично да посети ледената планета, ако всичко тръгне по план.

— Съгласен — рече Язон. — Иди да извикаш Троу. Ние ще нагласим контролните апарати на имитите в една каюта, например моята, и ще изпратим роботите незабавно.

Мета вече беше тръгнала към вратата, но ненадейно се хвърли в обятията на Язон, като че ли се прощаваше с него преди дълъг път.

Четвърта глава

Малкият космически катер с екипаж три имита притежаваше двойна система за управление — едната за манипулаторите на роботите, а другата — за дистанционните сигнали от кораба. При това, в случай на извънредна необходимост, дистанционният контрол можеше да се поема от четвърти човек — всеки, който имаше достъп до централния пулт, без да е зависим от имитационните роботи, в които се бяха „настанили“ Язон, Мета и Троу. Тази хитра система бе измислена от Язон, заразен от необичайната предпазливост на Мета. Разбира се, тя беше права. Леденият планетоид криеше в себе си маса изненади, а всеки, имал поне веднъж работа с имит, знаеше колко е трудно да излезеш от шок, ако си изключил блокиращото устройство заради пълнотата на информацията и не успяваш да го включиш, когато предаваните от робота усещания преминават прага на безопасност за психиката. Те се готвеха за това. Съвсем скоро се оказа, че е трябвало да се готвят съвсем за друго. Но можеше ли всичко да се предвиди?

Язон нарочно избра мястото за кацане по-далеч от заледената равнина, където първата група десантчици бе изрязала ледения куб с чудовището. Първо, не си струваше да изкушават съдбата на едно и също място, а второ, искаше им се да разберат защо след като по-голямата част от повърхността е застинала като спокойно море, в отделни участъци се виждат струпвания на блокове, сякаш там е вилняла истинска буря. При пълното отсъствие на атмосфера бурите, естествено, бяха невъзможни. Значи нещо друго от вътрешността на планетоида беше надигнало ледената кора. Впрочем, беше решено бомбите да се монтират именно в такива точки. Язон бе взел това предвид, в плановете му не влизаше среща с монтажниците на взривното оборудване.

Полетът протече нормално почти до самото кацане, но след това приборите регистрираха мощни магнитни смущения и катерът престана да ги слуша. Мощно енергийно излъчване елиминира управляващите сигнали от кораба и кацането стана по нов, строго зададен курс. Кой го бе задал? Кой?!

Язон не успя да си отговори на този сложен въпрос. А и приземяването стана толкова стремително. Но за щастие контролът над забилата се в леда техника не беше напълно изгубен. Входните люкове се отвориха веднага щом получиха съответен сигнал. Трите имита изскочиха почти едновременно като древни полицаи, пристигнали на местопрестъплението. С това и свърши аналогията, защото по-нататъшните събития хвърлиха доблестните „рейнджъри“ в пълно недоумение и смут. Намираха се в подножието на огромна отвесна скала, чезнеща в тъмнината на беззвездното небе и само прожекторите им и мощният фар на катера изтръгваха от мрака синкавия проблясък на полупрозрачния лед. Изведнъж стената се разтроши и се разлетяха милиарди блестящи късчета, досущ както взривна вълна помита дебело стъкло. Язон дори си помисли, че предсрочно е започнала операцията по взривяването на астероида.

И тогава от дълбините на образувалия се пролом се появи черна безформена фигура. Тя беше така безкрайно черна, какъвто изглеждаше върху екраните дискът на астероида по време на далечната локация и излъчваше също такъв непреодолим ужас. Трудно беше да се сравни с нещо цялата тази безсмислица.

— Истинска черна дупка! — прошепна Троу. — Вижте — пълно отсъствие на всякакви излъчвания!

— Да, ама тая дупка чупи леда и крачи направо към нас, т.е. към нашите имити — отбеляза Язон.

— Но това не може да бъде! — успя да извика Троу, преди имитът на Мета пръв да открие огън с всички оръжия едновременно.

Пирянците никога не чакаха команда „огън“. А заповедта „остави“ изпълняваха веднага, след като им свършеха боеприпасите.

— Ама това е глупаво! — буквално стенеше Язон. — Прекратете! Спрете!

Настина беше истинска нелепост да се стреля, когато куршумите дум-дум, лазерните лъчи и даже високотемпературната плазма изчезват в нищото, фигурата застина няколко секунди като скала от черен лабрадор, но това не приличаше на уплаха или отстъпление, по-скоро на лек размисъл преди следващата крачка. Не се наложи да чакат дълго. След секунди тримата се убедиха — абсолютно черното тяло изобщо не бе дупка в пространството, не бе кондензат на силови полета или още по-малко фантом. Черният колос бе напълно материален. Той изхвърли напред две подобия на пипала като две огромни ръчища с тежки юмруци и ги стовари върху невежливите пришълци. Едното от тях направи катера на смачкана тенекия, а другото хвана имитите и ги прибра в своите мрачни дълбини. Може би ги беше направило на прах, но това никой нямаше да научи, защото връзката с роботите веднага прекъсна. И слава богу, защото никой не искаше да изпита върху гърба си цялата гама от подобни усещания. Още по-голям късмет беше, че успяха да заснемат всичко с контролните камери и апаратурата отчете, че изображението е предадено без загуби направо в паметта на корабния компютър.

Язон, Мета и Троу бързо се изключиха от вече безполезните имитационни апарати и преминаха към наблюдение чрез външните прибори на „Арго“.

В епицентъра на събитията ставаше нещо нередно. Последната аудиоинформация, предадена в мозъка на смелчаците и техните загинали имити, беше чудовищна, дяволска какафония от звуци — едновременно ниски и високи тонове от долната и горната граница на слуховия диапазон с мощност, достигаща прага на болката на слуха. Сега, когато предаването бе прекъснало, всичко наоколо потъна в абсолютна вакуумна тишина.

Процесът продължи удивително бурно. Изглеждаше, като че ли в планетоида е пробита дупка и през нея в безвъздушното пространство изтича като гъсто мастило във вода този чудовищен мрак. Само че не със скоростта на течност, а с бързината на растяща над земята атомна гъба. Настъплението на тази тъмнина към кораба ставаше обратно на всички познати на хората физически закони, което всяваше особен ужас. Това, което в началото изглеждаше като човекоподобна фигура, сега бе подобно на облак-октопод, на разбягващи се в различни посоки пукнатини, като че ли самото пространство се беше напукало като плоска картинка и сега бавно чезнеше в настъпващия кошмар от лепкав безнадежден мрак.

Такъв ужас и отвращение, каквито изпитваха в този момент, никой от тримата не беше изпитвал досега през живота си. И беше съвсем ясно, че няма къде да се скрият, че чернотата ще ги настигне навсякъде, че за тази субстанция бронята на линкора „Арго“ е като яйчена черупка или прозрачна мрежа, че смъртта е неизбежна и навярно вече са умрели, а всичко това е просто другата реалност — Страшният Съд или… обикновено безумие. Защото такова нещо просто не можеше да съществува.

Язон запомни обърнатите към него очи на Мета. Тази безстрашна, уверена в себе си амазонка за миг се беше превърнала в малко уплашено момиченце. Интересно, на какво приличаше той самият? И само на лицето на Троу сияеше бясно любопитство, преминаващо в маниакален хазарт и неутолима жажда за мъст.

„Не е на добро това“ — успя да помисли Язон.

Сетне всичко изчезна. Последното, което той чу, беше свистенето на изтичащия от каютата през огромна пробойна въздух.

Пета глава

Старият Кърк непоносимо страдаше от безделието. Не му беше за пръв път да чака зарастване на рани, но тази незначителна дупчица в меките тъкани и мизерната пукнатинка в реброто, кой знае защо му бяха дотегнали както никога. Можеше да се движи, даже ставаше и се разхождаше, само дето не разбираше защо. Нормална война с астероида не избухваше, а да се занимава с научни изследвания Кърк не обичаше от малък. Освен това бе привикнал да командва, а тук постоянно имаше много хора с по-високи чинове от неговия. Де да беше само Язон дин Алт, а то някакъв си Бервик, който изисква уважение към себе си неизвестно защо, че и цяла банда откачени специалисти във всички области на знанието. Кърк усещаше необичайна за себе си апатия и сънливост. Улови се, че с тъга мисли как годинките си казват думата.

Почти цяло денонощие се беше въртял на болничното легло, като се мръщеше при всяко невнимателно обръщане на тялото си, заради рязката болка в хълбока. Затънали в суетнята около подготовката за взрива, приятелите му не идваха толкова често. От време на време се обаждаха по интеркома, но после и апаратът над леглото му замлъкна за дълго. Тъповатият медицински робот не докладваше за събитията навън. Кърк не на шега се разтревожи и реши сам да търси връзка. Първият, когото той намери, бе Бручо.

— Бручо, какво правят всички там?

— Готвят планетоида за унищожение. Освен това Язон и група учени още се опитват нещо да изследват.

— А Мета къде е? Защо не отговаря на повикванията?

— Доколкото знам, Мета в момента е в каютата на Язон.

Каютата на Язон обаче не отговаряше и това никак не хареса на Кърк. Най-лесно беше да прати там робот или някой от младите бойци, но Кърк взе друго решение. Той стана и противно на всяка логика, само по интуиция, облече скафандър. Закопча се в движение и като проверяваше изправността на оръжията и системите за безопасност, старият воин бързо крачеше по коридорите. На болката в хълбока въобще не обръщаше внимание, като че ли тя вече беше изчезнала. А тревогата в душата му нарастваше с всяка секунда.

Пирянците отдавна бяха привикнали да се доверяват повече на интуицията, отколкото на логиката. Логиката е нещо прекалено бавно. Само непознатото шесто чувство, само дългогодишният навик да се вслушва в своя вътрешен глас можеше да подскаже на пирянеца дали да натиска спусъка когато пистолетът от само себе си озовал се в ръката, е насочен към неизвестна опасност.

Разбира се, вратата се оказа затворена отвътре и миг преди да я удари с рамо, Кърк чу звук, който можеше да бъде разбран само по един-единствен начин. От каютата стремително изтичаше въздух! Сирената за обща тревога реагира на спадналото в отсека налягане секунда след него. Ветеранът от пирянските войни вече беше затворил херметичния си шлем и атакуваше вратата.

Но трябва да се признае, че древните земяни бяха правили вратите си много по-здрави, отколкото тези на съвременните космолети. Очевидно бе, че имперците от онези времена са конструирали звездолетите си предвиждайки бойни действия дори вътре в кораба. Титаничната сила на Кърк все пак не беше безкрайна и той съумя да попадне вътре едва, когато пренебрегна честолюбието си и изряза бравата с лазерния пистолет. Отворът със свистене засмука въздуха от коридора, някъде далеч зад гърба му хлопнаха херметичните прегради, изолиращи отсека. В каютата нямаше никой, а в стената насреща зееше дупка с формата на почти правилна звезда с десет лъча. Голям отвор. Но човек, още повече в скафандър, едва ли би могъл да се провре през него, без да се одере в острите клинове.

Кърк погледна навън. В отразената светлина на насочените към ледената повърхност прожектори на „Арго“ се кълбеше отдалечаващ се черен облак. Тази кошмарна субстанция с нереална бързина се всмукваше в гигантска пукнатина далече долу, като дим, прибиращ се в лулата, ако видеозаписът бъде пуснат отзад напред.

Кърк сграбчи острите зъби, стърчащи по краищата на пробойната и от ярост огъна дебелата звездолетна броня на древния линкор.



Автоматичните камери бяха заснели старта на катера и всичко, случило се по-късно. И така, по записите можаха да възстановят доста точно инцидента, ако не се смята това, че изображенията на черното петно, заснети от различни точки, никак не се стиковаха в един образ. Проекциите не съвпадаха. За това явление физиците имаха две хипотези: или под действието на излъчването камерите са се разсинхронизирали, или са се натъкнали на рядкото явление — електронен фантом. С две думи: техниката е започнала да халюцинира. Още по-лошо беше това, че отвличането на тримата от каютата не беше регистрирано от нито един прибор. Оставаше им само да гадаят в кой именно момент са загинали Мета, Язон и Троу, били ли са те замразени и задушени още в каютата или са били погребани живи в черната маса, която ги бе отнесла в открития космос. По оцелелите аудиозаписи можеше да се съди, че не са стреляли и крещяли в последните секунди преди смъртта. А че става дума именно за смърт, почти никой не се съмняваше. Поне така им се струваше, докато Стан не взе думата.

— Виж, най-съществен в тая история ми изглежда фактът, че за пръв път сме получили истински модулиран сигнал от планетоида. И този сигнал не само е успял да изземе управлението на катера, но явно е съдържал и някаква допълнителна информация, за съжаление засега неразшифрована от специалистите. Но ние сме длъжни да я декодираме и ще го направим преди да пристъпим към унищожаването на обект 001. Защото, ако това е бил ответен опит за контакт, не бива да се изключва вероятно елементарно вземане в плен на нашите хора. Кой от вас може да гарантира, че Язон, Мета и Троу са мъртви?

— Наистина — зарази се от неговите съмнения опитния биолог Бручо, — за констатиране на физическа смърт не би било зле да се видят труповете, а в светлината на случилото се…

И всички заговориха. А в каюткомпанията бяха насъбрани не по-малко от двадесет и пет души, примерно половината от тези, които бяха на първото съвещание. Именно от тези хора сега зависеше по-нататъшната съдба на целия проект.

— Вие да не искате да отмените унищожението на този кошмар?! Предлагате да нарушим договора и да подложим на смъртоносна заплаха всички светове от Зелената Клонка, а може би и цялата Галактика?! — изрева Кърк. — Ако можеха да ви чуят тримата ни изчезнали братя! Те… те, без да се замислят биха дали живота си за спасението на останалите! Всъщност и това са направили… — тихо добави той.

— Ние не знаем това със сигурност — упорито повтори Бручо. — Всеки има право да се разпорежда със своя живот. С живота на друг — не бива.

Кърк не намери отговор и засумтя. Отново взе думата Стан:

— Имаме предположение, че замръзналият свят съществува в друг мащаб на времето. Ето защо на сигнала SOS, предаден от Язон по време на най-първото кацане, може да са дали отговор едва сега. И съответно после да е бил приземен катерът, както при авария. Може би просто са искали да помогнат. Разбирате ли? А ние както винаги сме открили огън. Е, и те са преминали към следващия, по-активен етап на установяването на контакта. Ние просто сме задължени да участваме в диалога, ако искаме да спасим нашите приятели. Само че за това ни е нужно време. Кажете, колко остава до взрива?

— Подготовката на бомбите ще бъде завършена след осем часа — доложи Клиф, ръководителят на монтажниците.

— Това го знам. Арчи, аз питам колко още можем да чакаме.

— Ами-и… — позапъна се младият физик от Юктис. — Взривът може да бъде отложен за не повече от едно денонощие. Никой не може да гарантира последствията при по-продължително отлагане.

В каюткомпанията увисна гробна тишина. Какво ли би могло да се каже при това положение? Навярно всеки мислеше за нещо свое. И самият Стен едва ли вярваше, че е възможно установяване на контакт за някакви си шестдесет часа. Виж, Язон действително вярваше, защото както винаги знаеше малко повече от другите, но сега го нямаше сред тях и от това на пирянците им стана много тъжно. Кърк усети, че е готов да полети към астероида сам и да загине в неравен бой, което си беше чиста хлапащина, та не се реши да огласява мислите си. Клиф беше най-младият и ако трябваше сам да решава, би взривил планетоида след осем часа, пък каквото ще да става. Бручо тънеше в догадки и съжаляваше за пропуснатите възможности. Доктор Тека страдаше от гадното предчувствие, че скоро ще трябва обилно да се поти в корабната лечебница. Нещо му подсказваше, че раненият Кърк е само първата лястовичка, а интуицията рядко лъжеше пирянците.

И в това тържествено мълчание заговори Ривърд Бервик, кой знае защо изправил се в цял ръст.

— Господа — с присъщата си излишна помпозност в гласа произнесе действителният член на Съвета на Консорциума, — разрешете да обявя връчването на извънредните пълномощия по нашия проект лично на мен. С дадената ми власт имам правото да постъпя така.

— Извинете — заинтересува се щурманът Дорф, изпълняващ длъжността капитан на линкора в отсъствието на Мета. — Не бихте ли уточнили за каква власт става дума?

— Разбира се — каза Бервик, — но първо ще ви разясня значението на своя пост. Заповед за унищожаването на обект 001 ще дам само аз и то едва тогава, когато го сметна за нужно.

— Т.е. вие отменяте вашата собствена поръчка — не се сдържа Кърк. — В такъв случай съгласно договора ние имаме право да получим кеш половината от обозначената в пети раздел сума и незабавно да поемем курс към родната планета.

— Вие не ме слушате внимателно, Кърк. Аз въобще не отменям поръчката. Вашият кораб и всички негови мощности, както и преди, ми трябват за изпълнението на задачата, но още повече ми трябва Язон дин Алт и докато съществува надежда за неговото спасяване, ще трябва да изследваме астероида, а не да го унищожаваме.

— И все пак — обади се този път Бручо. — Кой ви упълномощи да вземате такива решения?

— Специалният Корпус на Лигата на Световете — тържествено обяви Бервик и измъкна от вътрешния си джоб голяма пластмасова карта, която проблясна с ярката си холограма на преливаща петолъчна звезда.

— Само това ни липсваше — глухо промърмори Кърк.

А наум добави: „Отидоха ни паричките! Къде си, Язон?“

Шеста глава

Свестиха се в пълна тъмнина. Миришеше на влага, беше много студено и въздухът беше недостатъчен, за да се диша с пълни гърди. Язон се опипа и установи, че всички приспособления върху изпокъсания му лек скафандър за щастие са налице. Даже пистолетът си беше там. Първо включи фенера. Видя как трепна лежащата до него Мета. А Троу объркано седна и се огледа. Неговият скафандър беше пострадал най-много — метализираната тъкан направо висеше като безформени парцали по тялото му.

Помещението бе миниатюрно, грапавият под плавно преминаваше в също такъв грапав таван и всичко това напомняше не толкова затворническа килия, колкото пещера на диво животно. По-късно обаче забеляза идеално равен процеп с овален контур — очевидно врата. И тази врата започна да се отваря, като че ли отстъпваше пред погледа на Язон. Принципът на действието й си остана непонятен, защото касата на вратата не само се освобождаваше от „запушалката“, но и по странен начин се разширяваше. Така се разминават листчетата на диафрагма в обектив. Кошмарните чудеса продължаваха. А когато не разбираш по какви закони действа врагът, е почти безполезно да се бориш с него. Язон не се и опитваше. Той мечтаеше само за едно — да си изясни в края на краищата, поне най-общо, какво става наоколо. Едва тогава би имало шанс да се измъкнат оттук. Засега такъв шанс не виждаше и той се въздържаше от каквито и да е действия. Може да беше грешка и това, че включи фенерчето? Но след като вече има светлина, да я гасиш е още по-глупаво.

Язон търпеливо изчакваше и се бореше с все същия отвратителен страх. Изглежда бе посвикнал с него и даже не усещаше главоболие. А Мета беше в шоково състояние. Навярно така бе по-добре, във всеки случай тя не планираше никакви решителни стъпки в близко време. Което не можеше да се каже за Троу.

Язон не успя да възпре младия пирянски учен. Той изстреля в разширяващия се отвор ослепителна за всички плазмена струя и като отговор в тясното помещение нахлуха блестящи метални ръце. Нещо като манипулатори — те бяха пет или шест и приличаха на неестествено издължени човешки ръце с петопръсти длани. Стоманените ръце мълниеносно обезоръжиха Троу, смъкнаха от него остатъците от скафандъра и го обездвижиха с вещ натиск върху болезнените точки. След това се появи още една ръка с остър като скалпел среден пръст и се зае да разрязва коремната кухина на пирянеца.

Троу закрещя, но нито Язон, нито Мета имаха сили да помръднат. Беше като в детски кошмар и по-късно Язон така и не можа да си спомни дали го бе парализирал същият този страх, или имаше допълнително лъчево въздействие.

А блестящият хромиран манипулатор измъкваше един по един органите на Троу и ги предаваше по конвейра от ръце навън от помещението. Троу вече не крещеше, а хриптеше. И когато кошмарния скалпел отвори лявата страна на гръдния му кош и се приготви да изреже сърцето, Язон и Мета едновременно се овладяха и, без да се наговарят, едновременно поразиха с точни изстрели главата на Троу. Нямаше никакъв смисъл да стрелят в стоманените ръце, нито пък в техния стопанин. Вече го бяха заливали с огън там, на повърхността. А Троу… Бедният Троу! Нямаха сили да гледат агонията на своя приятел. И освен това, може би несъзнателно ги движеше решимостта да не дадат на чуждите, страшни ръце поне главата на Троу, поне неговия мозък. Това наистина би могло да бъде опасно.

И в този миг помещението сякаш се разшири от изстрелите им, появилото се изведнъж слабо светлинно излъчване направи ненужно фенерчето, манипулаторите заедно с останките на Троу се изтеглиха назад и тяхното място зае същата онази черна фигура. Този път тя бе доста по-малка на ръст и повече напомняше сянка на човекоподобна маймуна — прегърбена, плещеста, с виновно сгушена в раменете глава. Да, именно тази дума „виновно“ — мина през ума на Язон, защото черната фигура вече не излъчваше страх. Цялата си враждебност загадъчното същество като че беше изразходвало за нещастния Троу, а сега това чудовище стоеше пред тях и като че ли искаше извинение като провинило се хлапе.

Всичко беше напълно побъркващо и Язон, наистина на границата на лудостта, изкрещя дълга фраза, съставена предимно от най-мръсни псувни, които беше научил още като дете от механиците на космодрума.

Абсолютно черната маймуна изведнъж заскимтя, забуха, отначало басово, после все по-тънко, квичащо. Язон не схвана веднага, че тя просто подбира тон, подражавайки на гласа му. След като усвои звуковия ред, страшилището пристъпи към имитация на отделни думи, а накрая възпроизведе цялата фраза абсолютно точно. В друга ситуация това навярно щеше да е смешно, но сега… не, дори и страшно не беше, но Язон панически очакваше връщането на Страха. Подобно чувство е познато на всеки, който е преживял сериозна болест или раняване — очакването на болката е по-мъчително от самата болка.

А черното чудовище междувременно продължаваше да експериментира с фразата на Язон, този път произнасяйки я отзад напред със сочен актьорски баритон, отначало по групи думи, после по отделни думи и звукове. Пълна абракадабра. Язон не издържа и извика:

— Кой си ти? Какво си?

Той специално се постара да формулира въпроса си максимално кратко, за да не слуша лингвистичните упражнения на чужденеца.

Настъпи доста дълго мълчание.

„Възприе нещо — зарадва се Язон. — Обмисля отговора.“

Но беше рано да се радва.

— Кой какво ти, ти какво кой, кой ти какво, какво ти кой… — закаканиза съвсем механично гласът.

Язон изстена от отчаяние.

Бледото разплакано лице на Мета беше неузнаваемо. Никога не беше виждал своята амазонка такава. Повалена, сломена, нещастна, тя даже не стискаше пистолета си в ръка! Беше победила логиката? Едва ли. Беше я победил чуждият ужас, който я бе мачкал през цялото време. А какво помагаше на Язон повече или по-малко да запази присъствие на духа? Той трябваше да разбере това! Да разбере и да го използва, за да спаси Мета и себе си!

Мислите му бяха объркани и той си спомни как ги слагаше в ред. Цигарите! За негова радост пакетът се оказа на мястото си — в левия нагръден джоб. В очите на Мета прочете желание да му направи забележка, но гордата пирянка нямаше сили за това.

Язон запуши и в тясното помещение стана по-светло.

„Интересна илюзия — помисли той. — От изпълняването на желания на света става по-светло.“

Колко приятно беше да вдиша чудесния тютюнев дим след дългите минути на нечовешко напрежение! „А колко минути всъщност? — запита сам себе си той — А и минути ли бяха — може би часове? Или дни?“ Даде си сметка, че все така абсолютно никак не разбира как е попаднал тук. Още по-безсмислено бе да пита Мета. Беше в каютата, имаше пробойна в стената и… толкоз. По-нататък — тъмнина и тишина. После тоя кошмар с Троу…

„Но вече всичко е нормално — мярна му се идиотската, съвършено безпочвена мисъл. — Сега всичко ще се оправи.“

Изведнъж разбра, че както е дръпнал от цигарата, така си и стои със затворени очи. Нещо му пречеше да ги отвори, някакъв защитен рефлекс. Вече от нищо не се страхуваше. А не трябваше да отваря очи по съвсем друга причина. Някой му готвеше изненада, както на хлапе по Нова Година и да гледа предварително беше просто неприлично. Не е хубаво, Язон, не е честно, не е красиво да надничаш. Той и не надничаше, но вече ясно усещаше аромата на хвойна, портокали и шоколадови бонбони. Дишаше леко, свободно и дори през стиснатите клепачи усещаше, че в помещението е съвсем светло.

„Време е!“ — каза сам на себе си той и отведнъж отвори широко очи.

Мета объркано го гледаше и се усмихваше.

— Как успя да се разбереш с него?

— Аз?… С него? — шашна се Язон. — Къде е той?

— Той си отиде щом стана прекалено светло — поясни Мета. — Но направи всичко, за да ни е приятно.

— Наистина — учудено се огледа Язон.

Той почти беше допушил цигарата си и търсеше място, където да хвърли фаса. Защото сега затворническата им килия изглеждаше абсолютно чиста. Стените и тавана се бяха изгладили, а подът се бе издигнал в нещо, напомнящо удобни и меки кресла. Вратата беше придобила по-привична за окото форма и размер, беше се появила дръжка. И най-важното, беше топло, лееше се мека, зеленикава, успокояваща светлина.

Язон се надигна и подозрително огледа във всички ъгли. Не забрави да погледне и ръчния си часовник. По неговото индивидуално време бяха минали почти три часа. Като се вземе предвид, че нито той, нито Мета имаха каквато и било представа къде се намират, можеха само да гадаят колко бе изминало на борда на „Арго“. Е добре, първият контакт с чужденеца беше установен. Но нещо продължаваше силно да тревожи Язон. Е да, общото неразбиране на ситуацията! Не, още нещо имаше…

Той си спомни: миризмата на Нова година, ароматът на хвойна и портокали. Язон започна съсредоточено да души. Разбира се, съвсем не миришеше на елхи и цитрусови плодове, беше приспивателен газ. Така приятно, унасящо. Навяваше спомени от детството… Известен ефект!

— Мета! — извика той и се извърна. — Аптечката, бързо! Максимална доза антинаркозно…

Но Мета дори не успя да мръдне. Рязко повишената концентрация на газ ги удари в ноздрите и веднага обви съзнанието в розова мъгла.

Седма глава

Те се съвзеха върху зелена трева под открито небе. Язон лежеше по корем, затова първо внимателно надигна глава, после се подпря на ръце и приседна на колене в поза, от която еднакво лесно можеше и да хукне, и да напада. Но ни едното, ни другото се искаше от него. До него, разперила ръце и мигаща удивено със сините си очи, лежеше Мета, а наоколо, до самия хоризонт, не се виждаше нищо друго, освен безкрайна степ с разлюляна от лекия ветрец трева. Покритото с високи облаци сиво небе светеше смътно и равномерно — най-противното време, при което е абсолютно невъзможно да се ориентираш по слънцето. А много му се искаше да се ориентира. Впрочем, не с това трябваше да се почне.

Първо, трябваше да се прецени кои най-нужни вещи са им останали при поредното преместване. Колкото и да бе чудно, и сега не липсваше практически нищо: пистолет, нож, аптечка, радиостанция, пси-предавател, фенер, газоанализатор, магнитометър, т.е. универсален прибор за измерване на всички електромагнитни параметри. Пълният комплект на астронавта се оказа недокоснат и у Мета. Нещо повече, скафандрите им сега изглеждаха като нови! В това нямаше нищо чудно — металопластмасата лесно се заварява със съответната апаратура. Само че на кого бе необходимо да прави такъв ремонт?

— Мета — попита Язон, — ти помниш ли какво се случи с нас?

— Помня, но много малко. След като проникна на кораба, черното същество ни сграбчи и ни отвлече при себе си в подземието. Впрочем, това би могло да бъде и някакъв междузвезден транспорт, ние така и не разбрахме къде се намираме, когато убиха Троу. След това ни приспаха и… това е. Сега сме тук.

Значи и Мета помнеше толкова. Това можеше да се очаква. Проблемът за контакта с друг разум можеше да се отложи на заден план. Първо трябваше да разберат къде са ги отнесли, а после да мислят защо. Не се съмняваше, че са преместени на милиарди километри, а може би и парсеци. Обкръжаваше ги природата на обикновена кислородна планета, каквито има множество както в Зелената клонка, така и в самата Галактика. Не е изключено такива планети да съществуват и в други галактики и в други вселени. Какво би му попречило на този не знам откъде си дошъл гост да „си ги вземе вкъщи“? И какво време би му потрябвало за такова пътешествие, можеха само да гадаят. Часовникът показваше, че са изминали само четиридесет минути от онзи миг, когато запали цигарата си в тясната пещера с грапави стени, но Язон прекалено добре знаеше какво означава относителност на времето и какво значат измененията на времевите мащаби. Но беше безполезно да се мисли за това. Поне засега.

— Ставай — каза Язон на Мета, — трябва да вървим. Това е единствената възможност да разберем къде сме.

Трудно беше да се възрази на такова твърдение. Мета стана и те тръгнаха. Пейзажът по пътя им се оказа удивително еднообразен — трева и сиво небе. Така че когато в далечината се появи първото дърво, Язон се зарадва като дете. Такъв ориентир позволяваше като минимум да се изчисли кривата на повърхността и съответно да се прецени поне размерът на планетата. Освен това където има дървета, там има и вода, а където има вода — там има жилище. Ако тази планета е населена изобщо. Разбира се той и по-рано можеше да изчисли кривата, като просто помоли Мета да отиде отвъд хоризонта, но беше прекалено опасно да се отдалечават на такива големи разстояния. Не си струваше риска. Сега експериментът беше проведен без риск и поднесе неочакван резултат. Планетата се оказа миниатюрна, толкова малка, че даже и да беше само от платина или уран, масата й не би могла да създаде гравитация, близка до 1 g. Но я създаваше!!! Особено интересен бе фактът, че такъв феномен вече бяха срещали и при „обект 001“. Оставаше да се предположи, че все пак са пренесени в чужда Вселена, където даже законите на привличането се отличават от известните в нашата Галактика.

Вървяха вече няколко часа, а наоколо нищо не се променяше съществено, само дето равнината стана по-хълмиста и все по-често се срещаха малки горички. На едно място прекосиха ручей с годна за пиене вода. Вече не е зле! Язон почти не се съмняваше, че и за ядене ще се намери нещо, когато потрябва. Обаче нито температурата на въздуха — двадесет градуса по Целзий, нито силата на вятъра, нито даже светлината на местната звезда показваха някакви изменения. Плътната облачност както преди размазваше слънцето по небосклона и беше невъзможно да се каже, дали е утро или вечер. А дните на тази малка планета би трябвало да бъдат много кратки. Именно би трябвало! Нали в този свят всичко е по-иначе. Може би тук две и две не прави четири?

Първите забелязани живи същества бяха насекомите: напълно обикновени мухи, пеперуди, оси, водни кончета, в тревата пълзяха кротки бръмбарчета и мравки. След това се появиха птици. Те се рееха прекалено високо и можеше да бъдат хищни. Мета мигновено настръхна, готова да започне сражение. В този момент под близкото дърво в тревата мръдна люспестият гръб на някаква твар. Това нещо Мета нямаше намерение да обсъжда с Язон. Изстрелът й тресна почти едновременно с надигането на грозната глава и я отнесе заедно с огромния костен шип. Но те и двамата успяха да запечатат в паметта си познатия образ. А димящите останки от отвратителното туловище със сгърчени ноктести лапи не оставяха никакви съмнения за неговия вид.

Това беше съвсем истински пирянски рогонос — отровен и агресивен.

— Нима са ни върнали на родната планета? — въздъхна Мета, като учудено се оглеждаше и забелязваше все повече познати детайли — от „закачливата трева“ и шушулките на „стрелящия грах“ до наивно атакуващото ги от въздуха пиле-шипокрил, което тя безпроблемно свали с един куршум.

— Не мисля — каза Язон. — Как така планетата Пир ще свие толкова размерите си?

— А не е ли възможно тази крива на повърхността да е някаква оптическа измама? — предположи Мета. — Срещат се какви ли не атмосферни явления.

— Може — съгласи се Язон, след като поразмисли. — Всъщност притеглянето е най-обективният фактор. И все пак това не е Пир. Това е…

Той се поколеба и Мета продължи вместо него:

— Това е същият древен Свят на смъртта, който е бил прародител на цялата пирянска биосфера. Правилно ли се досетих?

— Да — замислено произнесе Язон. — Примерно такава хипотеза ми дойде наум, когато там, в „Арго“, изучавахте този проклет заледен астероид. Но сега пък сме неизвестно къде…

Той не знаеше какво да каже. Всичко беше прекалено странно. Да признае на Мета, че резултатите от химическия анализ на избухналото чудовище са изцяло измислени от него? Глупаво е. Но още по-глупаво е да се смята, че случайната му измислица е станала реално откритие. Да заложи на „нула“ и от първото хвърляне да спечели „банката“? Такива работи Язон беше правил, но без да разчита на късмет. Навремето беше изучавал доста старателно теория на вероятностите. Не, нещо не е както трябва. В другата вселена, където даже гравитационната константа не е като нашата, не може да има толкова подобна на Пир планета. Освен това — не беше ли прекалено изолирана тази сган тук?

Последната мисъл му се видя особена важна, оставаше само да съобрази защо рогоносът и шипокрилът се появиха тъкмо тук и точно сега, а не в началото, защо не са ги атакували, докато спяха…

Той не успя да довърши разсъжденията си, защото иззад близкия хълм се показаха трима конника с остри копия и покрити с шипове боздугани и се спуснаха към тях. Пирянските рефлекси не ги подведоха нито за секунда. Лишени от стопаните си ездитните животни недоволно пръхтяха и риеха с копита, а повалените мъртви ездачи лежаха в тревата на няколко крачки от Язон и Мета, които бавно се спогледаха. Един и същ въпрос беше на устните им. Даже не трябваше да го произнасят. Животните без съмнение бяха моропи от планетата Щастие, тяхната втора родина, а конниците в леки доспехи — воините на великия Темучин. Можеха ли да не познаят изобразения върху всеки шлем познат тотем — череп на вълк?!

— Е, сега пък отново, без да разберем как сме се преместили на друга, също свила размерите си, любима планета и то в годината, когато по дивите степи на Горния Свят още са препускали непобедимите конни варвари.

— Язон — озапти го Мета, — според мен не е време за шеги.

— Не си права. Чувството за хумор често е единственото нещо, което спасява хората в безнадеждна ситуация. Впрочем вие, пирянците, трудно можете да разберете това. Но ако говорим сериозно, аз предлагам спокойно да потърсим наоколо признаци на още някои светове. Мисля, че ще ги намерим и това ще ни помогне да си направим окончателен извод.

— Нова хипотеза ли имаш вече? — заинтересува се Мета.

— Разбира се — кимна Язон. — Нека помълчим малко. Трябва да помисля.

Зад хълма, откъдето бяха изскочили свирепите конници, пейзажът рязко се променяше. Ставаше много по-сухо, тревният килим постепенно отстъпваше пред пясъци и дребен чакъл, а вятърът носеше отдалеч миризмата на море. Мигновена верига от асоциации принуди Язон да гледа по-внимателно под краката си и това не бе безрезултатно. Търсенето беше възнаградено. Наведе се и дръпна хилаво стръкче, след което в ръцете му се озова истинско „крено“ от далечната планета Апсала, където веднъж го беше запратила съдбата. Мета не беше виждала това растение и не можеше да сподели възторга на Язон.

— Това от трета по ред планета ли е? — досети се тя.

— Браво! — похвали я Язон. — Винаги съм те обичал затова, че не само си силна, но си и необикновено проницателна за пирянка.

Такъв ироничен комплимент звучеше почти като обида и мощните мускули на Мета инстинктивно заиграха.

— Спокойно, скъпа. По-добре ме изслушай. Тъкмо се канех да ти обясня, че всичко това прилича на…

Но нищо не успя да обясни.

Мета започна да стреля преди да е разбрал какво става, а когато той проумя, че двадесет конника ги обграждат отвсякъде, не успя да направи нищо, защото тежка метална стрела успя да го оглуши през шлема на скафандъра и Язон почти загуби съзнание. Почти. Защото успя да запомни как ги връзваха и влачиха по земята с дълги въжета, омотани около седлата на меропите.

Осма глава

Няколкото удара по главата доста бяха объркали мислите му. Синините и натъртванията също не внасяха яснота в мисълта. Поне костите му бяха здрави. Що се касае до Мета, Язон не беше убеден в същото. Защото като истинска пирянка тя се беше съпротивлявала яростно, беше убила и осакатила мнозина от враговете и съответно беше пострадала повече от Язон, който бе склонен да се предаде и без бой. Просто не успя, защото налетелите върху тях идиоти страшно обичаха да се бият. Съгласно основната хипотеза на Язон всички тези диви конници представляваха само сложно конструирани фантоми. Струваше ли си да се хабят за бой със сенки?

Сега обаче се налагаше да се усъмни в стройността на първоначалните предположения. Болките в главата и краката, кръвта по лицето му, здравите въжета, впити в китките — всичко това му изглеждаше твърде реално за фантомна атака. Може би трябваше да бъде малко по-твърд? Ама че работа! Да се измъкне от ледения кошмар, от общуването с черния изрод, хладнокръвно изкормил Троу, да изброди километри чужда земя, почти да разгадае тайната й — и да загине от стрелите на някакви неизвестно как попаднали тук и веднъж вече победени варвари на планетата Щастие! Какво по-глупаво от това?!

Когато отпред се появиха шатри, Язон забеляза, че те са доста по-малко, отколкото бяха в действителност у най-голямото племе на планетата Щастие, но размерите и куполообразната им форма напълно съответстваха на спомена му за временните жилища на чергарите. В паметта му изплува даже диалектното им название — камач. Моропите спряха в самия център на разположения в степта лагер, изправиха пленниците и ги вързаха поотделно на два стълба, забити в земята на три метра един от друг. Но нито една жива душа не ги посрещна, никой не прояви любопитство към новопристигналите. Сигурно тук не беше настанено цялото племе, а някой челен отряд, затова не се виждаха жени и деца, а воините не излизат навън без заповед. Или просто сега си доспиват след нощните нападения? Такова обяснение бе напълно приемливо, но не и успокояващо. Странните неща ставаха все повече…

Въпреки че Язон не забеляза по тялото й сериозни рани, Мета все още не беше дошла в съзнание. А мрачните воини, след като свършиха, се обърнаха и си тръгнаха, без да поставят стражи. Не бе никак трудно да се освободи от въжетата, особено ако никой не го гледа, но Язон не беше убеден, че бягството в този момент е добро решение. Изглежда никой не смяташе да ги убива. Можеха да го направят още там, на място, тук явно имаха нещо друго предвид. Трябваше да се чака.

Язон се опита да си спомни за какво си говореха пленилите го конници и моментално се обля в студена пот, като осъзна, че всички нищо не значещи фрази, които те си бяха разменили, бяха произнесени на датски език. След това случайно погледна стълбовете, които му се бяха сторили нацапани с нещо бяло и студената пот го обля втори път — с нищо бяло не бяха боядисвани — това беше бреза. Лошо окастрени стълбове от истинска бреза! Такива имаше много на планетката с име Поргорсторсаанд, където бе минало детството му. Язон добре си спомняше големите гори от тези ослепително бели, сякаш излъчващи светлина стволове с високи и уютно шумолящи корони. На Щастие и на Пир не се срещаха подобни дървета. Но несъответствията вече бяха толкова много, че да мисли за тях му се виждаше безсмислено. Най-лесно беше да определи всичко наоколо като бълнуване. А може би наистина си беше бълнуване? Може би всичко това нямаше нищо общо с реалността и единственото, което му остава, е да вземе да се събуди?

Но Язон не успя да се събуди. Иззад близката колиба се появи цяла делегация, съставена от пешеходни воини, начело с Темучин. Язон прекалено дълго беше общувал с него, за да не го познае. Никаква грешка не можеше да има! От друга страна, за последен път Язон бе видял великия завоевател проснат върху стъпалата на собствения му дворец с посиняло от задушаване лице и счупен врат. А доколкото му беше известно, никой в Галактиката не се беше научил да възкресява хора.

В създалата се почти абсурдна ситуация щеше да бъде доста странно да бъде дипломатичен и Язон веднага извика това, което мислеше в действителност:

— Темучин! Откъде се взе тук? Нали те уби Кърк — вождът на пирянците? Ти отдавна си мъртъв, Темучин. Теб те няма!

Язон крещеше на понятен за Темучин междуезик, но върху лицето на великия завоевател на племена бе изписано пълно недоумение.

— Защо вие този чуждоземец? — попита той своите поданици. — И как си позволява този недостоен човек да разговаря така с мен?

Слугите на вожда ентусиазирано се втурнаха да накажат недостойния човек и вдигнаха тежките бичове, но Темучин ги спря с жест.

— Кой си ти, чуждестранецо? Откъде имаш това оръжие и как се използва то?

Вождът на чергарите държеше в ръце двата трофейни пистолета и очевидно не разпознаваше старите си приятели. Той приличаше на лош актьор, който е решил да разиграе историческата сцена на запознаването на Язон дин Алт с Темучин, но не си бе научил ролята и си съчиняваше, както му падне. И тогава Язон предприе последен опит да достигне до съзнанието на истинския Темучин:

— Нима си ме забравил? Та аз съм твоят отдавнашен враг, после приятел, после пак враг — Язон дин Алт — пришълецът от небето. Наистина ли не ме помниш?

— Как се осмеляваш да ми задаваш въпроси, нахалнико?! — беше резкият отговор на Темучин. (Позна или не позна? Нито да, нито не. Обидно.) — В този свят аз съм стопанин, а ти си мой пленник. Ти ще отговаряш на моите въпроси!

— Разбира се, о велики Темучин.

Язон сметна, че е добре да смени тона, колкото да приспи бдителността, но отново се изхитри да зададе въпрос, макар и завоалиран:

— Просто исках да узная как си попаднал на тази планета, о велики Темучин, вожде на всички племена!

Предводителят на чергарите не се хвана на тази въдица. Въпреки уважителната интонация, думите на Язон го разяриха, защото той наистина не беше свикнал да отговаря на въпросите на тези, които считаше за по-слаби от себе си. А такива за него бяха всички.

— Мерзавец! — изрева Темучин. — Нищо не си разбрал! Продължаваш да се мислиш за нещо! — И като се обърна към воините си, изкомандва: — В тъмницата! — след като помисли, добави: — И двамата в тъмницата!

Тази секундна пауза стигна на Язон да обмисли много неща. Тъмница? Нещо ново за цивилизацията на конните варвари! И тъмницата добре се връзваше с брезовите стълбове и датския език и навярно беше онова недостигащо звено, което Язон отдавна търсеше. Повече от всичко на света той искаше да попадне в тъмница, особено заедно с Мета. И без да даде възможност на свестяващата се в този момент Мета да направи или каже каквото и да било, той се развика с колкото може по-тънък и изплашен глас:

— Само не в тъмница! Не-е-е! Само не в тъмница! Прости ми, велики Темучине! Не трябва в тъмница. Защо такова наказание?! На всичко съм готов! Само не това-а-а!

Язон крещя, докато Темучин със злорада и презрителна усмивка на уста не повтори заповедта си с красноречиво пренебрежителен жест. След това се обърна, закрачи обратно и без да оставя никаква надежда на пленниците, подхвърли през рамо:

— Да ги изядат плъховете!

Какви плъхове имаше предвид остана неясно, защото на планетата Щастие имаше племе с такова име, което пък да има канибалски наклонности. Язон, разбира се, не се страхуваше от каквито и да било плъхове — нито от онези, нито от истинските. Той просто надхитри Темучин. Вождът на всички племена беше мъдър, но се хвана лесно на изтъркания номер.

Отвързаха ги и ги поведоха между шатрите към другия край на лагера, където на утъпканата от хора и моропи земя лежеше голям дървен щит с неизвестно предназначение, охраняван от двама воини. Дървото, разбира се, бе много ценно за чергарите, но не чак толкова, че да сложат стражи до десетина сковани дъски. Недоумението на Язон бързо се смени с учудване от собствената му недосетливост и тя можеше да се обясни само с умората, побоите и отвратително стегнатите въжета. Воините вдигнаха щита и под него се видя обикновена дървена стълба, водеща към подземие. Язон беше първият, когото побутнаха навътре.

Всеки, който поне веднъж се е опитвал с вързани ръце и крака да слезе по стълба в яма, не би питал какво се случи с Язон по-нататък. Той само се надяваше да не лети десет метра. Много болеше, но все пак успя да се приземи в ухаещата на гнило и мухъл локва на дъното на подземието, да се извърне и да стегне мускулите си така, че да посрещне приземяването на Мета с минимални телесни повреди и за двамата. Доста добре се справи. В следващия миг стълбата беше издърпана нагоре и люкът се захлопна с грохот. Стана абсолютно тъмно и в това нямаше нищо чудно. Язон беше забелязал, че капакът е напаснат отлично към рамката и даже е обвит с кожа за уплътняване.

Ако се съди по шума отгоре, върху щита беше стоварено нещо тежко, вероятно камък или желязна наковалня. Това беше несериозна преграда за такива пленници като Язон и Мета, но варварите изглежда наистина не предполагаха сериозна възможност за бягство на затворниците. Нещо особено ги чакаше в мрака — не просто бавна смърт от заседяване и студ. Не можеше чергарите да не знаят, че всяко въже рано или късно може да бъде развързано. Най-важното тук не беше въжето. Тъмницата се считаше за специално, може би омагьосано и безусловно много страшно място. Трябваше колкото се може по-скоро да разбере защо.

Фенерчето май беше оцеляло, но да го извадят с вързани ръце беше невъзможно. Значи първо трябваше да освободят ръцете си. В краен случай можеха да прегризат въжетата един на друг, но Мета имаше по-добра идея. Тя докопа със зъби пропуснатото при обиска малко джобче, в което държеше козметични принадлежности. Между тях имаше малко, безобидно на пръв поглед дамско огледалце, под чиято пластмасова периферия обаче се криеше остър като бръснач метален ръб. Наложи се да се повъргалят в калта, да попъшкат и да се порежат един-два пъти, но след няколко минути вече изучаваха своя нов затвор.

Не успяха да открият нищо наистина опасно. Пещерата, изкопана в земята отдавна неизвестно от кого и защо, беше укрепена срещу срутване с дебели насмолени греди. Простираше се на двадесет метра, като се започне от стълбата, а таванът беше с височината на пирянец, но постепенно се снижаваше дотолкова, че принуждаваше в далечния край да се стои на четири крака. В тъмните ъгли процвърчаваха някакви уплашени зверчета, но те едва ли бяха страшни плъхове, способни да изядат жив човек. Единствената неприятна находка бяха двата побелели от времето човешки скелета, по чийто вид беше трудно да се отсъди дали са останки на затворници, или просто кокали, хвърлени тук, за да плашат. Нито кошмарни отрови, нито ужасни гадини или насекоми, нито прочутите плъхове — абсолютно нищо, което би застрашило живота в този момент.

— Не разбирам — проговори Язон. — На какво са разчитали, като ни хвърлиха тук?

Той вече беше приседнал на сухо дърво и, облегнат към стената, притискаше автоматичния лечител към рамото си — отдавна имаше нужда от това. Анализаторът тихо зажужа и скоро всички необходими лекарства навлязоха в кръвта му.

— А може би не са и смятали да ни убиват. Просто някакъв ритуал?

— Не мисля — възрази Мета. — Тъмницата е страшно наказание за тези диваци. Най-вероятно те панически се страхуват от тъмнината. И озовавайки се тук, бързо се побъркват.

Мета понякога поразяваше Язон с нестандартното си мислене. Нещо подобно се въртеше и в неговата глава, но още не му се беше изяснило.

— Искаш да кажеш, че тук няма нощи?

— Ами да. Не съм силна по астрономия, но елементарната логика го подсказва. По местно време сме прекарали в този свят няколко денонощия, а слънцето светеше без промяна през цялото време.

— Разумно — отсъди Язон. — Само дето това не е главната тайна. Много по-важно е да разберем как на едно място и по едно и също време са се струпали пирянските твари, Темучин и неговото племе и креноджите от онази планета, от която ти ме измъкна като по чудо. Помниш ли, където бях отишъл с оня откачалник Майк Саймън?

— Помня — кимна Мета. — И откъде са се взели те според теб? Хайде, за пирянските твари да речем, ти обясни още на кораба. Ако са произлезли от тоя свят, тогава няма нищо чудно… Ама Темучин… Той не е истински, не ни помни, не ни познава…

— Правилно, Мета, само че гледай по-широко на ставащото. В този свят нищо не е истинско. Разбираш ли?

— Не разбирам. В какъв смисъл?

— В най-пряк. Всичко, което тук срещаме, е продукт на нашия разум, на нашата памет. Отначало даже помислих, че са просто фантоми, сложни халюцинации.

— Хубави халюцинации! — промърмори Мета, докато разглеждаше дълбоката, още незарастнала драскотина на ръката си.

— За това си помислих, когато ни хванаха. И все едно, макар и овеществени, материализирани, те са наши спомени. Друго обяснение просто не може да има. Някой създава този свят по наши чертежи, по-точно модифицира го и даже не се съветва с нас.

— Кой все пак?

— Условно ще набедим онова маймуноподобно чудовище с абсолютно черната козина.

— И къде е то сега?

— Мета, аз не съм учен, разрешил вече проблема, а и ти, доколкото си спомням, не си журналистка и тук като че ли не е зала за пресконференции. Какво да ти кажа? Хайде да мислим заедно. Да търсим този шегаджия! Без неговата помощ никога няма да се измъкнем оттук.

— Сигурен ли си?

— Ами в нищо не съм сигурен! — изрече в яда си Язон. — Никога досега не съм бил така зле информиран за света, в който съм попаднал. Не ни дават да се опомним, не ни дават да се ориентираме, от какво да си правя изводи, къде да търся нашия главен враг. А и враг ли е той въобще?

— Ами Троу? — припомни Мета.

— Да — съгласи се Язон. — И какво предлагаш?

— Във всеки случай — не да седим в това влажно мазе. Трябва да изследваме планетата. Да бягаме оттук.

— Не бързай! — поохлади ентусиазма й Язон. — Преди всичко трябва добре да го обмислим. Подариха ни неизвестно защо някаква възможност. Трябва да я използваме. Винаги можем да избягаме. Колкото по-късно, толкова по-неочаквано за тези, които ни смятат за мъртви. Тогава ще драснем навън. Засега… предлагам да потърсим този шегобиец още тук!

— Решил си ти самият да станеш шегобиец? — заинтересува се Мета. — Не говориш сериозно, нали? Струва ми се, че огледахме тук всяко ъгълче.

— Първо, не всяко. И второ, да запаля цигара. Помниш ли как попаднахме тук? След като там, в пещерата, запуших.

— Ти просто си жалък роб на желанията си. Не можеш да издържиш без пушене и се чудиш какво да измислиш, за да оправдаеш вредния си навик. Пуши бе, герой на Галактиката, стига да не са мокри цигарите ти.

Но на Язон му провървя. Цигарите даже не бяха влажни. Първите три дръпвания той направи в същата поза, като напрегнато очакваше ново вълшебно преместване. Естествено разбираше, че това са глупости, но с някакво крайче на съзнанието си все пак се надяваше. В какво ли не може да повярваш след толкова чудеса. От друга страна, никотинът реално му помагаше да се съсредоточи. И без да чака специална подкана, Язон стана и като продължаваше да пуши, обходи помещението още веднъж. Този път закрепи фенерчето на една греда. В слабата, но равномерна светлина беше по-удобно да се прави оглед на пода и стените.

Мета с характерната си настойчивост търсеше резервен изход в тавана на пещерата — интересуваше я вариант за бягство нагоре. Язон се вълнуваше много повече от пътя надолу. С всяка минута той все по-ясно усещаше, че такъв вариант има! И му помогна именно цигарата. Беше застанал на колене в изследвания вече отсрещен ъгъл и както си държеше вече съвсем късия фас забеляза, че струйката дим видимо се всмуква в цепнатината между изгнилите дъски. Доближи длан. Духаше като през открехнат прозорец! Някъде под тях се намираше голяма и по всяка вероятност студена кухина.

— Мета — каза Язон, — помисли с какво можем да копаем.

Под тънкия слой земя се откри кръгъл и леко изпъкнал люк от неръждаем метал с вентилационна решетка в единия край. Дръжка не се виждаше, но като хванаха решетката, те с лекота отместиха капака и осветиха с фенерчето надолу. Тесният канал на шахтата изчезваше някъде в безкрайността. Доколкото можеше да се види, кладенецът изглеждаше идеално прав, а лъчът светлина, погълнат от черните матови стени, бързо се топеше в мрака. Движение на въздуха сега почти не се усещаше, а миризмата, която идеше отдолу, беше неочаквана. Не съобразиха веднага какво им напомня. След това се досетиха и разбраха защо не изпитват страх. Така мирише стерилната чистота на нов космически кораб.

— Мисля, че си струва да се спуснем тук. По принцип в тази тръба можем да се движим и опрени с колене и гръб в стените, но по-добре да навържем всички остатъци от въжетата и ти да ме осигуряваш отгоре.

Мета не възрази. Тя само се измъчваше от своята невъоръженост. Но какво да се прави, ако смъртната заплаха дойдеше откъм шахтата, тя беше готова да се сражава и с голи ръце. И все пак, оттам лъхаше повече на спасение, отколкото на гибел.

Въжето почти беше свършило, когато Язон се провикна:

— Виждам голям страничен проход.

Очевидно в следващия момент той влезе в този проход или просто прекрачи зад ръба на перпендикулярната тръба. Във всеки случай опънатото въже се отпусна, но Мета не успя да попита каква е ширината на страничния отвор и какво се вижда в него. Всичко, което последва, стана практически едновременно.

Дълбоко долу замигаха зелени и червени светлинки, в тъмницата нахлу вятър и всичко наоколо потъна в ниско бръмчене, през което се чуваше тънък звън. След това плътна вълна въздух като гигантска длан отхвърли Мета назад. Въжето се скъса и заедно с отдалечаващия се вик на Язон изчезнаха всички шумове. Когато тя отново погледна зад ръба на шахтата само индикаторните лампички, както ги нарече за себе си тя, продължаваха да мигат в дълбината.

Второ фенерче Мета имаше, но нямаше кой знае какъв избор.

Където и да беше отнесен Язон по този пневмопровод, тя трябваше да го последва. И Мета започна да се спуска без всякакви въжета.

Девета глава

Пневмотръбата изплю Язон в широк, яркоосветен тунел с бели стени. Насрещен поток въздух услужливо го спря, като го предпази от падане.

„Е, какво пък — помисли той. — Много по-приятно е да имаш работа с цивилизации от такова ниво.“ Междувременно проходът зад гърба му бързо се затвори с плътно прилепваща преграда. Човек, който не го е видял с очите си, не би повярвал, че тук има въздухопровод. Язон за всеки случай драсна по долния край на стената с неизтриващ се маркер и бодро пое напред. „Добре де — отсъди той. — Засега нямам причини да искам да се връщам веднага. Само дето Мета… Но тя неизбежно ще попадне тук“, самоуспокояваше се той.

Тунелът леко зави наляво и след като повървя по приятно пружиниращия под поне два километра, Язон усети, че нещо не е наред. Ако коридорът е пръстеновиден, по него може да се обикаля вечно. Ами ако навърта вече втора обиколка? А колкото до неизтриващата се черта от маркера, можеше и да не я забележи, пък и какви ли са възможностите на местните шегобийци?! Язон спря, пресметна радиуса, дължината на окръжността и като се убеди, че още е далеч от цяла обиколка, реши да обръща по-голямо внимание на стените. Не може да има само един-единствен вход и изход в целия този бял коридор.

След стотина метра внимателно опипване усилията му бяха възнаградени. Забеляза едва очертаващ се контур на копче, изравнено със стената. Натисна го и се включи някакъв скрит в стената механизъм, два панела се отдръпнаха встрани и в средата на тунела безшумно изплува едноместен транспорт с радващ окото дизайн и удобна седалка. Конкретно такъв модел не беше виждал, но появилото се транспортно средство много напомняше малките коли на магнитна възглавница, използвани на „Арго“ за вътрешни комуникации. Управлението не искаше много умуване, то се оказа стандартно и това още повече зарадва Язон. Само дето липсваше апарат за вътрешнокорабна връзка, вместо него имаше прост ултразвуков предавател.

Като се видя оборудван с достатъчно съвременна техника, Язон първо се върна към маркираната врата-люк. Даде ултразвуков сигнал и преградата се отвори. И толкова. Мета никаква я нямаше. Дълго вика. Опита, но не успя да включи пневмопровода на обратен ход. Налагаше се да продължи търсенето на разумен живот в това бяло безмълвие. Някой беше вложил огромна енергия и средства в това разкошно подземие. Някой ги влага и сега, ако се съди по яркото осветление и безупречната работа на системите. Но защо тайнственият стопанин не обръща никакво внимание на промъкналия се неканен нахален чужденец?

Сега Язон излъчваше ултразвуков сигнал на всеки сто метра. На няколко пъти се отваряха врати към други гаражи с такива транспортьори като неговия. Накрая се отвори ниша с нещо като пулт за връзка. Знаците върху клавишите не говореха нищо на Язон и той започна да ги натиска наред. В повечето случаи екранът оставаше тъмен. Понякога се появяваше картина. Най-често това бяха непознати схеми или ясни цветни изображения на складове, хангари, лаборатории, каюти. И никъде — никой. Нима все пак той се намира на кораб? Вероятно. Но това трябва да е кораб с циклопски размер и не кораб, а цяла космическа станция. Имало е такова понятие в древността. Язон като голям любител на историята беше чел някога за строителството на цели градове в космоса. Ако това е един от тях, къде тогава са обитателите му?

Вече му се струваше, че натиска някои клавиши за трети път, когато на екрана се появи лицето на млад човек с доста приятна външност. Язон се стъписа, но явилият се усмихна и вежливо попита:

— Вашият индивидуален номер, моля.

— Нямам индивидуален номер — честно си призна обърканият Язон.

— Това не е възможно — безстрастно изкоментира младият човек и зададе нов въпрос: — Как попаднахте там?

— През вентилационната шахта на пневмопровода — доложи Язон с цялата искреност, на която бе способен.

Глупаво е да лъжеш противника, когато не само не знаеш неговите карти, но даже и не си успял да чуеш правилата на играта.

— Вашето име? — заинтересува се младежът с все същата идиотска усмивка.

Неговата изкуствена приветливост изобщо не се връзваше с равнодушния студен глас. Впрочем, в охраната попадаха всякакви типове, а това явно беше охранител.

— Моето име е Язон дин Алт — съобщи Язон с достойнство.

— Добре — кимна охранителят, явно доволен от отговора. — Не отивайте никъде, сега ще дойда при вас.

Трудно беше да се откаже на такова любезно предложение. И Язон зачака, като с любопитство поглеждаше часовника си. Във всеки случай си струваше да запомни за колко време ще пристигне този тип.

Пристигна след шест минути със стандартен транспортьор от същата посока, откъдето беше дошъл Язон. Нищо интересно.

— Здравейте — каза той, слизайки от колата.

Едва сега, когато го видя в пълен ръст, а не на екрана, Язон разбра: „Та това не е човек! Това е андроид!“

Такива не се произвеждаха от много отдавна. Преди не по-малко от хиляда години безкрайните спорове за моралния аспект на използването на човекоподобните роботи завършиха с победата на ония, които искаха повсеместната им забрана. Решаващ аргумент бе печалната статистика на ръста на престъпността в световете, където андроидите бяха разпространени особено широко и в съвършенството си достигнали външна неразличимост от хората.

Екземплярът отсреща беше доста примитивен. Дори гласът му го издаваше, а походката, жестовете, маниерите го правеха направо карикатура на човек. Обаче карикатурата носеше радостна за Язон вест:

— Последвайте ме — разпореди се андроидът. — Ще ви съпроводя до господаря.

— Най-после! — въздъхна Язон.

И се усети, че съжалява за липсващия си пистолет. Но защо ли? Андроидът беше без оръжие и като че ли нищо наоколо не изглеждаше заплашително.

— Как се казва вашият стопанин? — заинтересува се Язон.

— Доктор Солвиц — отвърна андроидът.

— А кой е доктор Солвиц? От коя планета е? — Язон искаше да узнае колкото може повече, докато вървят по дългия тунел.

— Не разбирам въпроса — каза андроидът. — Доктор Солвиц от тази планета.

— А как се нарича тази планета?

— Планетата на доктор Солвиц, или просто Солвиц.

Кръгът се затвори — от такъв истукан не можеш да измъкнеш много информация. Но Язон все пак продължи да разпитва:

— А в коя звездна система е разположена планетата Солвиц?

— Не съм упълномощен да отговарям на този въпрос — равнодушно съобщи андроидът.

Язон заобмисля какъв друг въпрос да зададе, без да рискува да получи подобен „съдържателен“ отговор, но в този момент пред тях се отвори врата. Двата транспортьора влязоха в тесен коридор, където вече бе невъзможно да се движат редом, а само един след друг. Кой знае защо андроидът увеличи скоростта си и след няколко минути стремително криволичене по тунелчета и преходи спряха пред голяма врата от истинска дървесина. Очевидно по-нататък по прищявка на доктор Солвиц трябваше да се движат пеш или пък точно тук се намираше кабинетът на доктора.

Язон почти позна. Зад вратата, отворена с ръка от андроида, имаше разкошна просторна приемна, обзаведена в малко архаичен стил.

— Сядайте — предложи андроидът, като посочи редицата меки кресла покрай стената.

Посочи вратата в дъното и добави:

— Трябва да влезете там. Но господарят сега е зает. Трябва да изчакате.

Самият робот седна на секретарското бюро и като включи допотопен на вид персонален компютър, започна да набира нещо. Пръстите му хвърчаха по клавиатурата с недостъпна за човека скорост. Това зрелище бързо омръзна на Язон. Стана и започна да се разхожда покрай стените, като изучаваше окачените по тях картини. Доктор Солвиц имаше наистина респектираща колекция. Наред със съвременните шедьоври на холографичното изкуство висяха прекрасни яростни платна на представители на космическия романтизъм, даже няколко произведения от древни земни майстори. Накрая и тази галерия умори Язон, той тихо доближи зад андроида и надникна през рамото му в екрана на компютъра. Андроидът, изключил звуковите ефекти явно за да не пречи на госта, играеше на обикновена детска „пуцалка“. Тези игри както и преди бяха популярни във всички компютъризирани светове. Но Язон не бе предполагал, че с тях могат да се забавляват и андроидите.

— Извинете, доктор Солвиц там ли е? — реши да уточни Язон.

— Да, но сега е зает — безучастно отвърна роботът-секретар, без да прекъсва нито за секунда разстрела на чуждопланетни същества в някакво ниво на сложност, абсолютно недостъпно за човек. — Почакайте.

Язон почака още половин час. След това стана и решително тръгна към вратата.

— Не правете това — каза андроидът, без да се обръща. — Забранено е да се отваря вратата без разрешението на доктор Солвиц.

— Така ли? И колко време ще чакам неговото разрешение? — все още спокойно, но вече готов да кипне, рече Язон.

— Не съм упълномощен да отговарям на този въпрос.

— Пък аз не съм упълномощен да чакам повече — язвително отвърна Язон, като ясно си даваше сметка, че роботът няма да може да оцени хумора му.

Андроидът прецени обаче друго. Язон още не беше дръпнал дръжката към себе си, когато добросъвестния секретар прекоси приемната със стремителен скок. При тази скорост окото не улови движението и се създаде впечатлението, че андроидът просто е изчезнал от мястото си зад бюрото и възниква от небитието тук, до вратата.

Да се биеш с андроид е безнадеждна работа. Изваждаха ги от строя по друг начин. Язон мъчително си припомняше как го правеха — не можеше да си позволи грешка. Е, май че си спомни. Приятели курсанти го бяха обучили на този трик отдавна, когато току-що беше напуснал родната планета с дългото и странно за мнозина име Поргорсторсаанд и постъпи в школата за пилоти на Скоглио. Заобикаляйки закона и за икономия, старите модели андроиди се използваха за чистачи, защото и без друго не ставаха за охрана на военизираното училище. За да се обездвижи робот беше нужно да го погледнеш съсредоточено и да кажеш: „Нещо не е в ред с дясното ви око“. Андроидът автоматично вдигаше ръката си и докосваше окото си с десния показалец-анализатор. В този момент трябваше рязко да го ударите по ръката, така че пръстът да хлътне в очната ябълка поне до втората става. Засягаха се някакви вериги и поне за три минути роботът напълно се изключваше. Разбира се, този номер минаваше само при андроиди от старото поколение, които нямаха специален блок за защита от умишлено причиняване на повреда. Но си струваше да опита.

И надеждите му се оправдаха — в това музейно подземие и роботът се оказа музеен.

Той застина в ужасна поза с пръст, забит в окото, и вече нямаше възможност да пречи на действията на Язон. А вратата, водеща към доктор Солвиц, се оказа отключена.

Само дето кабинетът беше празен. И, за разлика от подредената приемна, изглеждаше абсолютно занемарен. Преди половин час прочутият доктор едва ли се е намирал тук, при това страшно зает. Но един съществен детайл привлече погледа му и направи безпредметно изучаването на обстановката и писалището на изчезналия стопанин.

В стената от библиотечни рафтове се виждаше тайна врата и тя бе леко открехната. Стопанинът или не той, но някой сравнително неотдавна беше излязъл оттук. Може би току-що!

Вратата водеше в тесен полутъмен коридор, задръстен с купчини хартия, в които Язон няколко пъти се спъна и едва не падна. Интуицията му подсказваше, че трябва да побърза. Крив и дълъг като черво, коридорът напълно закономерно завършваше с шлюз, над който мигаше надпис: „Внимание!“ и светеща стрелка сочеше към шкафче със скафандри. Вероятно отвъд е откритият космос. Нищо чудно. Тайните тунели във всички векове са отвеждали бегълците извън замъка, квартирата, града или космическия кораб.

Наложи се да замени своя доста износен и вече отдавна нехерметичен скафандър с нов, любезно предоставен от загадъчния доктор Солвиц. И най-трогателното беше, че всеки костюм се оказа окомплектован с напълно зареден лазерен пистолет. След пирянския той изглеждаше малко тежичък и неудобен, но все пак никак не беше лошо. Язон загуби почти минута за неизбежното прехвърляне на най-ценните за него вещи от старите в новите джобове: аптечката, фенера, цигарите и други подобни.

Когато вратите на шлюза се отвориха, той даже не обърна внимание на това, че от другата страна не е безвъздушно пространство. Той се озова в огромния хангар и в този момент от стартовата площадка излетя малък универсален катер, еднакво годен за полет както в атмосфера, така и във вакуум.

Доктор Солвиц бягаше. Учудващо гостоприемен стопанин, но се държеше просто дилетантски. Правеше глупост след глупост. Нима това е преследване? Някаква игра на аванси — та нали тук има още един такъв катер. И ще бъде странно, ако не е зареден с гориво… Естествено, резервоарът беше пълен догоре.

— Е, хайде, доктор Солвиц — произнесе Язон, — да видим сега кой от нас по-добре управлява малък катер!

Десета глава

Хангарът имаше само един изход — през големите врати, които, разбира се, никой не беше блокирал. Щом катерът се доближи те се отвориха автоматично и на Язон въобще не му се наложи да намалява скоростта, така че скоро летеше под все същото, обвито в облаци, мътносиво небе. Хангарът стоеше почти на ръба на пропаст, неочаквано висока за такава миниатюрна планетка, а под машината се простираше безкрайна зелена равнина, разрязана на две почти равни половини от тънко синьо змийче — река, явно извираща от планинския каньон. Но на Язон не му беше до красиви пейзажи. Летящият отпред катер остро зави и стремително се заиздига нагоре и вляво. Язон изравни курса си с беглеца и поведе своята машина по-ниско и по по-плавна траектория. Тъй като другият катер както и преди се издигаше все по-нагоре, можеше да се предположи, че възнамерява да се скрие в облаците. Подобен номер би бил прекалено наивен. Всички прибори пред Язон работеха и единственият метален предмет на екрана на локатора светеше като съвсем ясна точка. Явно беглецът му готвеше някаква хитрост. Например да навлезе в зоната с плътна облачност и веднага да включи антипеленгаторно устройство. „Виждали сме всякакви хитреци!“ — усмихна се вътрешно Язон. Но хитрецът взе да се държи повече от странно: изплува от почти непрогледната пелена и рязко започна да се снижава, сетне се издигна и пак повтори маневрата няколко пъти, докато Язон, с цел да пести гориво, престана да го следва по петите, убеден в завръщането на бягащия катер. Накрая, поел курс над повърхността, доктор Солвиц, ако, разбира се, това беше той, разви максимално възможната в тази атмосфера скорост. В извънредни ситуации вероятно би могъл и повече, но тогава корпусът би се нажежил и външните датчици на повечето прибори щяха да изгърмят или да се стопят, в резултат на което полетът би станал, меко казано, некомфортен. За щастие, до това не се стигна.

Сега летяха над морето и Язон постепенно скъсяваше дистанцията. Накрая той си спомни, че има нещо, което наричат радиовръзка. Без да си напряга много фантазията, за начало изпрати традиционното „SOS“ и много бързо получи доста оригинален отговор: „Сигналът е получен. Не мога да окажа помощ.“ „Ама че простак!“ — помисли си Язон и изпрати категорично нареждане за приземяване.

„Ти се приземявай в морето!“ — отвърна простакът.

Язон все повече се съмняваше, че това наистина е доктор Солвиц.

Стигнаха до отсрещния бряг. Язон повтори искането си и изобщо не бе удостоен с отговор. Това го вбеси и той реши да се издигне над беглеца, макар прекрасно да знаеше, че един летателен апарат сам не може да притисне друг към земята. Но този се държеше прекалено странно. Може пък и да му провърви.

Ядоса се обаче и оня от предния катер. Той стремително се насочи нагоре, толкова бързо, че на Язон му причерня пред очите само при мисълта за претоварванията, които би трябвало да понася пилотът. „Щом искаш нагоре, тогава нагоре — рече си Язон. — Трябва най-после да разгледам какво има над облаците.“ А над облаците се оказа интересно. Т.е. наглед нямаше нищо, но приборите като че полудяха. Всички индикатори и стрелки в един глас уверяваха Язон, че над главата му има земя. Те просто виеха — „Опасност! Тревога! Недопустимо бързо приземяване!“ По дяволите, какво приземяване?! Какво ставаше? Нали планетата е долу? До последния миг алтиметърът ясно показваше височината, а сега… Той се издигна още малко под непрекъснатия звън на различни индикатори, но внезапната безтегловност го изплаши наистина и той започна да се спуска обратно.

Някога беше чувал за гравитационните екрани. Експериментите с тях бяха безумно скъпи и въобще, доколкото му беше известно, бяха забранени с галактически закон.

Не забравяше да следва бягащия катер и когато отново се оказа под облаците, му се стори даже, че разстоянието между тях се е скъсило. Язон не беше в състояние да се пребори с любопитството си и повтори маневрата с издигането в надоблачните висини. В някакъв момент тази природна загадка му се стори по-важна от преследването. Рискува да се издигне още повече и беше принуден с „винт“ да преобърне катера, за да се убеди окончателно, че под него — да, именно под него, — има достатъчно голяма и несъмнено твърда маса. Сериозно откритие.

Спомняше си, че на Втория ден от Сътворението Бог създал твърдта и я нарекъл небе. Не е ли провеждал някъде тук своите експерименти? Язон не бе вярващ, но като голям любител на древната литература и история бе попрочел Свещеното Писание. С цялото не можа да се пребори, но Битие от Първа книга до Мойсеева понякога бе в състояние да цитира почти дословно. Никак не беше очаквал, че този овехтял текст ще се окаже толкова близък до реалността.

И сега, след като отново се бе натъкнал на невъзможността да се издигне по-високо и бе принуден да се спуска надолу, той осъзна, че бягащият от него катер беше правил точно това. Това го навеждаше на някаква мисъл, която Язон не успя да довърши, защото откъм катера, допускащ умишлено преследвача си все по-близо и по-близо, дойде съобщение, по-точно въпрос:

— Докато ти свърши горивото ли ще ме гониш?

— Ще те гоня! — отвърна Язон.

— Тогава ще открия огън — последва заплаха.

— С какво оръжие? — прояви интерес Язон, съжалявайки, че кодираният сигнал не е в състояние да предаде хапливата му ирония.

Малките универсални катери по принцип не се комплектоваха с бордови картечници и друга стрелкова техника и можеха да се оборудват само с външни оръдия, които лесно се забелязваха. Разбира се, Язон не можеше да знае всичко, особено на такава странна планета. Но този път той не сбърка. А отговорът, който дойде, беше съвсем неочакван.

— Тогава ще направя таран.

Ама че работа! Такава настойчива упоритост може да прояви само истински пирянец и Язон, макар и не съвсем уверен в догадката си, радира:

— Мета, ти ли си? Обажда се Язон.

Кодираният сигнал прекъсна.

— Язон, да не си полудял, защо ме преследваш? — от шлемофона, захвърлен на пулта, се разнесе нейният далечен нежен глас. — Сложи ли си шлемофона?

— Сложих шлемофона — облекчено въздъхна Язон. — А защо бягаше от мене, Мета?

И в този момент те забелязаха, че са направили пълна обиколка на планетата. И слизаха към същия хангар, от който излетели.



Когато Мета достигна страничното отклонение в канала на шахтата, пневмопроводът заработи отново. Навярно така беше устроена местната автоматика, само че въздушната струя отнесе Мета в посока, противоположна на тази, в която бе изчезнал Язон. Пирянката не толкова изчисли, колкото почувства това и веднага щом дойде на себе си, се опита да се ориентира. Обратен път по пневмопровода нямаше, запечатаният зад гърба й капак нямаше никакви приспособления за отваряне или управление и при липсата на други възможности Мета започна да изследва огромната ярко осветена зала, в която бе попаднала. Хилядите очички и очища на непонятна апаратура най-безочливо я оглеждаха, въртяха се в гнездата върху широки панели с изскочили отвсякъде телескопични шии. Мета инстинктивно изтръгна най-близката тръба с обектив в края и, въоръжена с нея като със сопа, се приготви за най-лошото. Нищо не се случи. Ремонтно паяче-робот забърза от горния ъгъл на стената към мястото на повредата и след няколкосекундно изследване на обекта с име Мета се оттегли, даже светлината като че ли стана приглушена. Мета се почувства неловко от варварското си поведение и тръгна кротко покрай панелите и стендовете в търсене на изход.

Вратата пред нея сама се отвори и приветливо я посрещна дълъг коридор с мека светлина и златистоовални табелки върху пепеляво сиви врати: „Лаборатория №11“, „Лаборатория №12“ и така нататък до неизвестно кой номер. Пред двадесетата поред врата с неочакван надпис „Специална лаборатория“ Мета неволно спря. Трябваше в края на краищата да надникне все някъде! Търсеше хора, а коридорът продължаваше да е пуст. Освен това нито един от надписите не предупреждаваше, че е забранено за външни хора.

За благоприличие чукна с кокалчетата на пръстите си няколко пъти и отвори вратата.

Колби, епруветки, разноцветни стъкленици, идеална чистота върху белите пластмасови маси — тук явно работеха химици. Наистина засега в огромното помещение се забелязваше само един учен — висок, широкоплещест млад човек с приятна външност. Той й се усмихна, стана и наперено се разкърши, при което шевовете на белия му халат изпукаха. И Мета му се усмихна в отговор — винаги бе харесвала силните мъже.

— Влизайте — каза той. — И сядайте.

Не й се сядаше. Защо? Преди всичко искаше да научи къде се намира и с кого си има работа. Мета се приближи още малко и попита объркана:

— Извинете, вие… тоест, къде съм попаднала?

— Не се вълнувайте — почти пропя младият човек, като се усмихна още по-очарователно. — Вие сте в моята лаборатория. Всичко ще бъде наред.

— На мен и така ми е наред — вече малко агресивно уточни Мета. — Аз просто…

— Не — меко я прекъсна красавецът в бяло. — Аз виждам, че нещо ви безпокои. Но вие не се вълнувайте. Сядайте.

Той се доближи до Мета почти плътно и, като едва допираше длани, сложи ръце върху раменете й. На друг тя не би разрешила подобно нещо, но този химик притежаваше удивителна способност да успокоява. „Може би въобще не е химик, а лекар?“ — мярна се в главата на Мета.

— Успокойте се — повтори още веднъж химикът-лекар. — С вас нещо не е наред. Но вие много ми харесвате. Аз ви желая!

Преходът беше толкова неочакван, че даже пирянската реакция не помогна на Мета. Т.е. помогна й — тя успя да счупи едната ръка на „химика“ едва след като пръстите му, мигновено станали железни, се впиха в плещите й и скъсаха скафандъра заедно с бельото под него. А докато счупената му ръка висеше под абсолютно невъзможен ъгъл, другата продължаваше да я стиска все така силно. Мета не успя дори да се учуди, тя просто трябваше да го удари по лицето.

Странно беше това лице. Юмрукът й пропадна в него, като оплеска всичко наоколо със зеленикаво желеобразно вещество.

Дори привикналата на всичко пирянка в този момент усети пристъп на гадене. Но желязната хватка най-сетне отслабна и младежът, по-точно това, което остана от него, рухна на пода.

„Андроид“ — досети се Мета и тъй като не бе общувала отблизо с кой знае колко андроиди, бе доста шокирана от станалото, та предпочете да изскочи в коридора и да се втурне към първата отворена врата.

Тя се оказа врата на оръжеен склад. Нямаше време да разсъждава върху смисъла на подобна случайност. Бързо си намери нов скафандър с висша защита и половин дузина различни пистолети за всякакви ситуации. Любимата й пирянска конструкция липсваше, но пак не беше лошо. Преди да излезе в коридора, Мета си помисли, че това може да е капан и бързо намери резервен изход от помещението.

Но точно там я чакаше засада. Е, какво пък? Та те още не знаеха с кого си имат работа! Живи, т.е. функциониращи врагове Мета не оставяше след себе си. Докато си пробиваше път през лабиринта от преходи и зали, тя по-скоро интуитивно, отколкото логически, се опитваше да се движи все напред и надясно. Почти на всеки завой я пресрещаха роботи. Някои бяха въоръжени и откриваха огън, обаче едва когато вече бяха улучени, така че куршумите им не стигаха целта си. Мета се носеше към свободата си като куче, доловило миризма и водена от някакво шесто чувство. Което също си беше кучешка черта. А миризма наистина имаше — в стерилно неутралния въздух все по-отчетливо се усещаше наличие на озон, морски пари с тънък привкус на йод и едва доловим през лютивия дим от изстрелите аромат на свежа зеленина. Тя беше на верен път и сразяваше наляво и надясно андроидите, така че наоколо хвърчаха само зелени пръски. Боят в тесни коридори, стълби и асансьори не беше новост за Мета, а интуицията й, както винаги, не я излъга. Стигна до изхода. Не съвсем навън, но още по-добре — излезе в голям хангар, където стояха два еднакви космически катера.



— И какво мислиш за всичко това? — попита Язон, след като й разказа своята история.

— Мисля, че трябва колкото се може по-бързо да се измъкваме нагоре.

— Да кацнем на външната обвивка и да търсим отвор към космоса?

— Ами, да. Най-вероятно — предположи Мета, — отвор, за какъвто говориш, има един-единствен — този, през който ни вкараха тук!

— И мислиш, че не го охраняват?

— Разбира се, че го охраняват, но сега имаме оръжие. И сме заедно.

— Високо ценя твоята храброст, скъпа — произнесе Язон колкото се може по-сериозно. — Но какво ще правим, когато се окажем в открития космос с малки катерчета и гориво, колкото за една астрономическа единица?

— Тогава ще му мислим — заяви Мета решително.

— Съвсем пирянски отговор! — не скри иронията си Язон. — Може би все пак преди това без да напускаме планетата трябва да се опитаме да разберем къде сме?

— От кого? — тъжно се усмихна Мета и погледна Язон, сякаш бе малко дете.

— От доктор Солвиц.

— Знаеш ли… Струва ми се, че тук отдавна няма никакъв доктор Солвиц. Това е една огромна лудница за андроиди. И от тях нищо не можем да научим.

— Възможно е — замислено каза Язон. — Възможно е да си права, макар че в момента говорят емоциите ти. Но разбери, че трябва да се опитаме… — и добави колебливо — например да потърсим голям сериозен кораб. Не може такава планета да няма свой междузвезден транспорт.

— Съгласна съм — кимна Мета, — но големият кораб сигурно е на орбита, а не тук.

Това беше силен аргумент.

— Почакай! — Язон сякаш изведнъж се събуди. — Ама ние още не сме се опитвали да се свържем с орбитата.

— Аз опитах — спокойно каза Мета и Язон за пореден път се учуди на необичайната ситуация. Нещо ставаше с него, щом Мета за кой ли път се оказваше един, даже два хода пред него.

— И какво? — попита той вяло.

— Няма връзка. Радиовълните не минават през скалите, или каквото е там — това го разбирам. Но аз изпращах и псиграми, като захраних своя транслатор от бордовата мрежа на катера. Пси-импулсът също не минава. Представяш ли си какво означава това?

— Трудно! Съществуването на планети с двойна обвивка теоретично се е допускало винаги, но не съм чувал да е открита нито една такава. И затова…

— Какво затова? — прекъсна Мета мълчанието, настъпило след недовършената фраза.

— Помниш ли като ти казах, че там, в степта, нищо не е истинско? Та сега вече разбирам — това е изкуствена планета. Просто нечия гигантска космическа станция. Такива са били строени едно време, много отдавна. Само че не предполагах, че може да бъде с такива размери.

И отново Мета беше с един ход пред него:

— Язон! — тихо възкликна тя. — Нас никога не са ни местили нито в пространството, нито във времето…

Тя не довърши, но Язон вече сам се досещаше: те просто се намираха под ледената броня на астероида — обект 001!

Единадесета глава

Когато всички, напълно объркани от получената заповед, се разотидоха по каютите на „Арго“, Ривърд Бервик помоли Кърк да остане.

— Господин Кърк, вашият авторитет сред пирянците е доста висок, ако съм разбрал правилно. Затова като представител на Специалния корпус искам да знам вашето лично отношение към събитията. Разберете, че не бихме искали да имаме вътрешен враг тук, на кораба, още повече такъв като вас! Формулирайте всичко, с което не сте съгласен, пък аз ще се опитам да изгладя нашите противоречия.

— Добре — съгласи се Кърк. — Слушайте. Преди всичко, не разбирам смисъла на заповеди от вида: не предприемайте никакви действия, не пипайте нищо, нищо не говорете, докато…

— Това беше заповедта към екипажа на кораба и делегатите на Консорциума, за вас има други разпореждания.

— Разбрах — кимна Кърк, — но преди да ми ги предадете, искам да ви напомня, че аз съм един от тези пирянци, които първи осъществиха връзка с другите светове на Лигата и, ако позволите, по съвместителство изпълнявам и длъжността президент, и длъжността държавен секретар на своята планета. Затова съм добре запознат с нормите на междупланетното право. Съгласно много отдавна приетата и неотменяна досега от никого декларация лидерите на всички планети-членове на Лигата имат абсолютно равни гласове независимо от технологичното ниво и броя на населението.

— Вие сте абсолютно прав, Кърк, но защо го казвате? — предпазливо попита Бервик.

— Ами защото Специалният корпус не може да поставя интересите си по-високо от интересите на Лигата или — подчертавам! — по-високо от интересите на всяка планета поотделно, защото Лигата е не нещо друго, а доброволно обединение на независими светове.

— Учили са ви добри юристи, Кърк — не беше ясно дали искрено го хвали, или го иронизира Бервик. — Но именно по този въпрос грешите. Специалният корпус няма собствени интереси — защитава само интересите на Лигата, защото е създаден именно за да може в екстраординарни ситуации да поема пълната отговорност. Със сигурност ви е познат терминът „извънредни пълномощия“. Когато става дума за спасяването на цялата цивилизация, ние сме принудени да направим известни жертви. Нима като завоювахте планетата Щастие вие мислехте за Декларацията за човешките права? Лигата на световете ли ви даде разрешение за убийството на Темучин? Или, може би, лично Язон дин Алт?

— Такива разрешения дава само собствената съвест — отсече Кърк яростно.

— Ето! — зарадва се Бервик. — За това и говоря! Стига сме предъвквали юридически основания и формални оправдания. Разгледайте проблема по човешки. Всеки политик — а и вие сте политик, Кърк — рано или късно се сблъсква със ситуация, при която на везните натежават не само парите, но и живота на хората. Политиката не е занаят за хора със слаби нерви и някой трябва да се занимава с нея. Някой просто е длъжен да спасява цивилизацията.

— Извинете — не разбра Кърк, — но, според мен, днес всичко е тъкмо обратно — вие излагате на риск цялата цивилизация заради живота на един човек, колкото и да е близък той на мен и всички пирянци.

— Не е съвсем така — меко възрази Бервик.

— Какво значи „не е съвсем“?

— Помислете сам, Кърк. Първо, известен риск има и в самото унищожаване на астероида — ние все пак не знаем какво има вътре в него и второ, това което вече знаем, представлява едно напълно преодолимо зло. Гответе се за локални взривове на повърхността и стрелба по събуждащи се чудовища. Ще ги допуснем по-близо до звездата FG13-9. Има мнение, че едва тогава ще можем да осъществим нормален контакт с предполагаемите разумни обитатели на астероида.

— Чие е това мнение? — запита войнствено Кърк.

Бервик доста дълго мълча и заговори едва след като запали поредната цигара.

— Можете ли да пазите тайна, Кърк?

Въпросът беше неочакван и този път Кърк забави отговора.

— Досега никой не ми е поверявал, но мога да удържа на думата си, това е сигурно.

— Чудесно, Кърк, защото това, което ще ви кажа сега, трябва да остане само между нас.

Бервик щракна в джоба си с някакъв прибор и Кърк се почувства като заговорник от старинен роман, каквито беше чел в далечното си детство. Сега двамата бяха обгърнати от слабо проблясваща, звукоизолирана сфера. Извън нея всичко се виждаше изкривено и размазано. Очевидно предполагаемият шпионин не би могъл да прочете думите на Бервик и по устните. С подобно ниво на секретност Кърк не се беше сблъсквал никога през живота си.

— Сигналът, получен от астероида в момента на злополучното приземяване, беше разшифрован от нашите специалисти почти веднага. По-точно — не се е налагало да го дешифрират. Той беше разпознат. Нека Стан още си поиграе с разшифровката, това даже е интересно. Но ние знаем точно кой е изпратил сигнала. Чакахме това съобщение дълги години. И ето сега доктор Теодор Солвиц се обърна лично към Язон дин Алт.

— Кой е доктор Солвиц? — нямаше как да не попита Кърк.

— Доктор Солвиц е един от най-знаменитите древни учени от Старата Земя. Преди хиляди години той е получил тайното знание и с тази тайна напусна нашата Галактика. Мнозина считаха, че си е отишъл завинаги, но ние знаехме, че такива като него винаги се връщат.

— Какъв род знание притежава доктор Солвиц?

— Вижте, Кърк, засега не мога да ви кажа това.

— Добре, а кога бе създаден Специалният корпус? Припомнете ми, Бервик.

— Преди около три века. Но аз разбирам накъде клоните. Не питайте повече за доктор Солвиц, аз наистина ви съобщих всичко, което можех.

— Тогава имам въпрос на друга тема — не мирясваше Кърк. — Защо още на Пир не обяснихте чий представител сте?

— Но това е елементарно, приятелю мой! Язон дин Алт би решил, че го търсят заради хазартни истории и щеше да се опита да избяга.

— А не го ли разследвахте наистина?

— Като велик мошеник — не, разбира се. Кълна ви се. Всички обвинения, предявени на Касилия, на планетата Мехаут и в десетина други светове, отдавна са снети именно по наша заповед. Мисля, че информацията, която ви дадох днес, е повече от достатъчна. А сега, вървете и работете. Това не е заповед. Това е моето пожелание.

И Ривърд Бервик се усмихна открито и естествено. Кой да предположи, че е способен на това?!



Подготовката за война с астероида беше завършена след около три часа. Няколко хиляди плаващи мини бяха разположени над местата с най-голямо струпване на кошмарните замразени същества или устройства (всеки ги наричаше според вкуса си), а гъстата мрежа от орбитални спътници бе програмирана за автоматична стрелба по всеки предмет, издигащ се от повърхността. Но цялата тази смъртоносна техника засега не беше включена, защото Кърк реши да прави нов десант върху астероида.

Авантюристичната концепция на Специалния корпус за установяване на контакт едва след като започне топенето на ледовете — т.е. едновременно с воденето на военни действия, не можеше да се хареса на преживелия не една война пирянец-ветеран. Затова реши да поведе лично последната експедиция, а дали това щеше да е разузнаване с бой, или просто пореден опит за пробиване на стена с глава, не го вълнуваше особено. Най-много мразеше да стои без работа и да изчаква!

Да съпровождат по-старшия си другар бяха извикани Стан и Клиф. И без имити! Защото всички вече бяха убедени, че да се крият зад гърба на роботите е все едно да се пазят от куршуми с чадър.

Кацнаха до същата падина, която преди ден се бяха опитали да атакуват изчезналите им събратя. И, естествено, не откриха никакви видими следи на вход. Отначало. По-късно, планомерно задълбавайки в леда, стигнаха до това, за което си заслужаваше да рискуват.

Повече от стотина квадратни метра замразена площ се оказаха чисти, в леда нямаше никакви кошмари, боклуци, а на десетина метра дълбочина приборите категорично отчетоха наличие на голяма маса чист метал. Ето я тайната на повишената гравитация! И накрая, под поредния изрязан слой, хиперледът изведнъж се надигна и започна да се издува като балон. Нещо огромно и силно напираше отвътре. Непобедимата черна сянка не беше показвала досега такова поведение. Нападайки имитите и катера, петното от мрак се беше задоволило само да напука горния слой обикновен лед. А се беше измъкнало точно оттук!

Инстинктът е по-силен от разума — тримата пирянци отскочиха към стените на изкопаната котловинка и насочиха пистолети към зловещата издутина, готови за кръстосан огън. А всеки, който вече беше запознат със свойствата на хиперледа, можеше да предположи, че след не повече от секунда в светлината на монтираните в шлемовете им прожектори ще се появи нещо. И още по-лесно можеше да се досети, че пистолетите ще се окажат безсилни пред това нещо.

Дванадесета глава

— Хапнах малко от някаква кашичка от тубичката с храна на скафандъра, за да не я обиждам, но си признавам, че зверски ми се яде нормален бифтек! — съобщи Язон в уреда за ретранслация.

— Споделям желанието ти, но нали не искаш да правиш бифтек от доктор Солвиц?

— Бих се примирил и с бифтек от мороп.

— Престани. Твоят хумор продължава да не ми харесва, още повече при реалната опасност да не доживеем до вечерята.

След като всичко им се изясни напълно, Язон и Мета, без да изрекат и дума, си представиха съвсем осезаемо как тридесет и две тежки планетарни бомби едновременно се взривяват върху външната повърхност на астероида, превръщайки ги заедно с цялата тази андроидска лудница в едно огромно светещо кълбо, съставено предимно от зле свързани помежду си елементарни частици. Перспективата беше жалка — по този въпрос две мнения нямаше. Единственото, което можеха да правят, беше да гледат часовника си и да форсират двигателите на катерите. От това непрекъснато поглеждане към часовника, а може би и от нерви, изпитваха глад, но нямаха даже вода за пиене. Оставаше им само едно — да утоляват всичките си потребности с разговори и надежди.

По време на нелепото им „самопреследване“ Мета беше забелязала едно местенце върху светещия „покрив на света“, където облаците се кълбяха особено нагъсто. Язон от своя страна бе забелязал три такива сгъстявания. Трябваше да проверят всичките. Да не говорим за това, че зад тази маскировка на доктор Солвиц можеше да се крият не врати към Космоса, а нещо съвсем друго.

Така и излезе — зад облачните струпвания имаше огромни метални калпаци, подобни по-скоро на локатори или мощни предавателни антени. Защото замръзналата вода, която запълваше пространството над такъв радар от външната страна, не пречеше на сигнала.

А пътят от единия калпак до другия се оказа дълъг, тъй като близо до „горната повърхност“ бяха разположени множество непонятни приспособления и бързото движение покрай тях не беше възможно: те търсеха изход все пак и щеше да бъде съвсем неподходящо да налетят на някоя метална конструкция. Пак добре, че осветлението не се осигуряваше от мощни лампи, а от равномерното флуоресциращо покритие на всички повърхности.

И така, след два часа (непростимо дълго, като се има предвид, че до предполагаемия взрив оставаше денонощие!) те не успяха да открият мечтаната врата на това царство на инженерното безумие.

Гигантският портал, светещ по-силно от всичко останало, предназначен да пропуска пътнически, а може би и товарен звездолет, не можеше да бъде сбъркан с нищо друго.

Само дето напреки през него грубо беше написано с черна боя: „ВАКУУМНИЯТ ШЛЮЗ Е В ОСНОВЕН РЕМОНТ. ПОЛЗВАЙТЕ РЕЗЕРВНОТО УСТРОЙСТВО“.

Хаотичното търсене на резервното устройство за излизане в космоса заплашваше да отнеме повече време, отколкото можеха да си позволят, затова те се разделиха и се опитаха да решават паралелно две задачи — да намерят схема на разположението на шлюзовете по външната обвивка и да се опитат да „размърдат“ вратата, затворена за основен ремонт. Защото понякога се случва работата отдавна да е завършена, а надписът да е останал. Но Язон и Мета така и не можаха да научат дали тук наистина е имало ремонт, дали шлюзът е излязъл от строя още преди хиляда години или някой просто им е скроил номер.

Последното изглеждаше най-вероятно, защото внезапно и едновременно аварийните сигнали на двата катера запяха с отчаян вой. Язон и Мета се втурнаха към своите летателни апарати, забелязвайки в движение как сами се включват двигателите и оживяват приборите. Капанът се оказа по-сериозен, отколкото си мислеха. Бяха им пробутали катери с паралелно дистанционно управление. Нима андроидите са способни на такова нещо? В такъв случай за Язон и Мета бе време да признаят поражението си и да започнат преговори…

— Шлюзът не работи. Не се опитвайте да го използвате — съобщи приятен баритон, който се разнесе неизвестно откъде, звукът като че ли струеше от всички страни едновременно. — Кани ви на разговор доктор Солвиц. Седнете в катерите и не пипайте управлението, моля. Ще бъдете докарани, където трябва.

Невидимите помощници на доктор Солвиц ги върнаха във все същия хангар, но по-нататъшния маршрут минаваше през нова, неизвестна още за Язон врата. Това изглеждаше странно. Нима андроидът беше лъгал за кабинета на стопанина? А може би прословутият доктор смята да ги приеме в неофициална обстановка някъде в луксозен ресторант или на тенис-корт?

Спазвайки добрите тукашни традиции, дълго се движиха из лабиринта от коридори, преходи и стълбищни площадки, насочвани от светлинните указатели. Добре поне, че не им вързаха очите и не ги возиха в затворен асансьор, така че ако се наложеше беше напълно възможно да открият пътя обратно. Но Язон чувстваше — няма да се наложи. Така ставаше всеки път — на тази планета трябваше да се върви само напред.

В края на пътуването стигнаха някакво място, което в равна степен не приличаше нито на работен кабинет, нито на шикозен ресторант. Дивашки пищно обзаведената зала имаше размери на бейзболен стадион, а високият сводест таван предизвикваше асоциации с католически храм. И в центъра на това помещение, подходящо за посрещане на многохиляден галактически форум, имаше един-единствен човек. Доктор Солвиц, ако разбира се, това бе той, седеше на истински кралски трон, блестящ от скъпоценни метали и камъни. Триметровата облегалка бе увенчана със златен орел с разперени криле в естествен размер, а подлакътниците бяха направени като два леопарда, кротко отпуснали глави на протегнатите си лапи — съвсем като живи. Към подножието на трона, както е било прието в древността, водеха стъпала, покрити с килим. Никъде не се виждаше нищо, което да напомня стол. Вероятно местният диктатор беше свикнал пред него да стоят, може би дори на колене, но новодошлите имаха твърдо намерение да го разочароват.

— Няма да му стоя прав — прошепна Язон на Мета и демонстративно седна на пода по турски.

Мета последва примера му и, подпряла се отзад на ръце, зае още по-безгрижна поза.

Човекът на трона мълчаливо ги пронизваше с очи. Язон и Мета също така безсрамно го разглеждаха. Красив гръцки нос, маслинови очи, тънки властни устни, мъжествена брадичка, благородно посребрени коси. Беше около шестдесетгодишен на вид, но облеклото му изглеждаше повече от несериозно — изпод позлатения и украсен с кожи сюртук се подаваха изтъркани джинси, а на краката — още по-странно — блестяха в сребристо металопластмасови обувки на космодесантчик. Абсурдната картинка се довършваше от старинен меч, вързан на хълбока му. Пак добре, че стария шегаджия поне не си беше нахлузил корона.

— Приветстваме ви, доктор Солвиц — произнесе Язон, за да разведри поне малко странната обстановка.

— Здравейте, здравейте — простодушно и съвсем не по кралски отвърна Солвиц. — Да ви донесат ли столове?

— Това не е толкова важно — каза Язон. — Бихме искали преди всичко да разберем защо сме поканени тук и да се свържем с нашия кораб.

Солвиц не обърна внимание на изразеното от тях желание, но столове им донесоха. Два андроида се появиха от страничните врати. Вторият докара и количка с напитки. „А, не — помисли Язон. — Дори в питиетата да не е добавено нищо не е време за отпускане.“

Солвиц мълчаливо наблюдаваше гостите и едва когато андроидите напуснаха залата, благоволи да отговори:

— Не бързайте. Имате достатъчно много време. Ще успеем да обсъдим всички проблеми.

— Ама вие чувате ли се какво говорите?! — не издържа Мета. — Ако ние не…

— Не — решително я прекъсна Солвиц, като властно вдигна ръка. — Аз ще говоря пръв.

— Мета, не се сърди, докторът е прав, трябва да го изслушаме — каза Язон, без да крие раздразнението си от глупавото положение, в което се намираше, но и до голяма степен примирен с него.

— Вашите цели са ми добре известни, както и целите на цялата ви експедиция — започна доктор Солвиц, като кой знае защо извади от блестящата от скъпоценни камъни ножница разкошен меч и ласкаво го заразглежда. — Знам, че имате намерение съвсем скоро да унищожите моята планета и никак не съжалявам за нея. Досега не разбирах защо се връщам в своята Галактика, но сега изведнъж осъзнах — това е естественото желание на всеки човек да умре в своята родина. Разбира се, такава погребална клада на някого може да се види прекалено пищна, но доктор Солвиц я заслужава. Повярвайте ми. А що се отнася до вашата съдба… Дали ще ви пусна на свобода зависи от много неща. Като начало ще поговорим. Спокойно и разсъдливо, след това вие ще решите дали си струва да бързате.

— Т.е., вие не ни оставяте избор? — прекъсна го Мета, която не се отказваше да придаде на разговора практическа насоченост.

— Точно обратното. Ще ви предоставя избор, но не сега. Запасете се с търпение. Още ли не сте разбрали, че се намирате в абсолютната ми власт? Нима смъртта на вашия приятел Троу, срещата с Темучин и полетът ви на моите катери не ви научиха на нищо? Нима в края на краищата не ви се иска да узнаете нещо повече за мен?

— Защо убихте Троу? — извика Мета, която не бе свикнала да се търпи нечия пълна власт над себе си и вече беше почти готова да стреля.

— Първо, това направих не точно аз. — Под нейния натиск Солвиц даже се заоправдава, но бързо отново премина в атака: — И второ, ако вие не ме изслушате веднага, наистина може да не ви остане време.

— Говорете — каза тихо Язон. — Говорете.

И леко стисна дланта на Мета с надежда да я успокои поне малко.

— На този свят съм вече много хиляди години, земни години — съобщи доктор Солвиц и направи пауза, за да прецени впечатлението от думите си.

Впечатлението беше, честно казано, нищо особено.

„Откачен — помисли си Язон. — Наистина трябва да го слушаме много внимателно, защото само така ще можем да се хванем за нещо смислено.“

„Баламосва ни — разсъждаваше Мета. — Какво иска всъщност? Не е проблем да го убием. Но най-важното е да разберем накъде да бягаме след това.“

— Аз съм роден на Земята — разказваше през това време Солвиц, — още преди епохата на Великата Експанзия. Бях космонавт и учен, политик и бизнесмен. Имах много имена, някои от които са ви известни от прогимназиалните учебници. Но за моето главно изобретение сега никой не знае. Именно като Теодор Солвиц аз открих тайната на безсмъртието. Още тогава бях един от най-богатите хора на планетата. Но не започнах да продавам безсмъртие. Да, моите компании се занимаваха с удължаване на живота и с подмладяване. Изчислих, че за хората ще е закономерно да живеят по сто и петдесет-двеста години и обявих, че това е пределната възможна възраст. Само тесен кръг мои съратници беше посветен в тайните на неограниченото дълголетие. Имената и външността си сменяхме. Притежавахме най-големите богатства и имахме неограничени възможности. Когато започна Голямата Експанзия, ние автоматично станахме и най-богатите хора в Галактиката. За съжаление, имахме реална власт само на Земята — дори и когато си безсмъртен не можеш да контролираш разселилото се на милиони планетни системи човечество. Практиката показа, че възникналата по-късно Лига на Световете и даже създаденият към нея Специален Корпус също не се справят с непосилните задачи на глобалната координация. Ние, безсмъртните, изпаднахме в униние, престанахме да разбираме защо живеем. Прогресът, който до този момент считахме за безценен, почти божествен, се оказа толкова достоен за поклонение, колкото кой да е езически идол. Епохата на Разпада на Империята нагледно демонстрира как много светове, оставени без надзор, започват историята от нулата — кой от средновековието, кой дори от каменния век.

За мен станаха очевидни ограничеността на homo sapiens, неговата непълноценност. И посветих следващия етап от своя живот на създаването на нов изкуствен човек. Всички помнят Ерата на андроидите, нейния безславен край — също. Но далеч не всички знаят, че покрай човекоподобните роботи с различна степен на сложност, аз, Теодор Солвиц създадох и наистина изкуствени хора — от плът и кръв. Хиляди такива пълноценни индивиди пуснах по света. Лошото е, че тези синтезирани хора, ставайки прекалено истински, губеха управляемост, после благополучно възприемаха всички пороци, присъщи на обикновените хора. Затворен кръг.

Тогава именно напуснах нашата Галактика. Построих си тази изкуствена планета и я нарекох с гордото име Солвиц — моето собствено име от времената на светлите мечти за безсмъртие. Тя ми стана дом и звездолет, и лаборатория, тя стана… впрочем, за това по-късно. Ние, безсмъртните, се отправихме на пътешествие заедно. Кой можеше да знае, че няма да попаднем в друга Галактика? Може би други галактики въобще няма, а това, което наблюдават астрономите, е само отражение на нашата галактика в кривото огледало на Вселената? Напълно допустима е и някаква друга версия. Но, повярвайте ми, тогава не ни беше до версии. За пръв път в историята извършихме джъмп-режим на преместване на такава голяма маса като планетата Солвиц и излизането от кривопространството по известните закони на геометрията на Риман–Лобачевски–Бояй се оказа забранен вариант. Имахме само един шанс — да свием самото кривопространство! Не разбирате за какво говоря, нали? Мисля, че физиците биха го обяснили по-добре, но аз не съм физик, макар да съм живял толкова дълго. Имах време, но не и желание да изучавам тая засукана наука. Предпочитам да разбирам само същността: ние се оказахме в друга Вселена! Вселена, която не може да бъде описана с нито един от езиците на Галактиката. Какво може да научи човек за обкръжаващия го свят, ако там не само гравитационната константа и скоростта на светлината се различават от нашите, но даже числото „пи“ е равно на две! Опитайте се за начало да си представите окръжност, чиято дължина е два пъти по-голяма от диаметъра, а след това и останалото. В пределно изкривения свят, където на човек му е чуждо и враждебно буквално всичко, той никога няма да може да живее. Но ние се опитахме. И разбрахме, че извън пределите на обвивката на нашия астероид всичко живо е подложено на моментална гибел. Обаче простите вещества — метали, соли, киселини, вода, само се преустройват, но продължават да съществуват, както в нашия, така и в другия свят. Това ни подсказа мисълта за възможността да се създаде суперчовек, който да може да живее и тук, и там.

И ние почти бяхме решили тази задача, когато се случи непредвидимото… Масова психоза. Моите безсмъртни приятели се избиха един друг. На някакъв етап добавката на чуждородни материали в организма беше превишила критичната маса и експериментът се провали. В тази бъркотия оцелях само аз. Оцелях и се върнах.

Солвиц замълча за известно време и като че ли за да запълни паузата, измъкна от джоба си дълга зловеща пура, просташки отхапа крайчеца й и запали… от палеца си, чийто връх присветна с ярък оранжев пламък.

В същата секунда изчезнаха и палецът, и пурата. Неочакван изстрел ги отнесе заедно с главата на доктора.

Язон, да си признаем, искрено се бе увлякъл от разказа, а като видя пурата, инстинктивно бръкна да потърси своя пакет с цигари и за момент изпусна от поглед Мета. За не повече от секунда. А на пирянците повече не им трябва, за да вземат решение и да открият огън.

— Какво направи?! — Язон ужасен се обърна към нея.

— Това не е човек — прошепна Мета. — Това е андроид.

От шията на доктор Солвиц бавно изтичаше жълтеникава маса — нещо средно между гной и яйчен жълтък, а черните останки от взривената глава подозрително димяха на пода. Мета беше права. Само че трябваше ли да се действа така прибързано?

— Да бягаме — прошепна тя, понеже Язон все още беше застинал в поза на будистки монах.

Той не разбираше от кого и накъде трябва да бяга, но реши да се подчини. Мета толкова пъти го беше спасявала от сигурна смърт, а и тук, на Солвиц, се беше проявила като по-съобразителна от него.

— Да бягаме — съгласи се Язон.

И когато затваряха след себе си вратата в далечния край на залата, избран предвидливо от Мета, през главния вход вече нахлуваха въоръжени андроиди с очевидно агресивни намерения.

Каквото и да се говори, на пирянската интуиция можеш да си довериш. Пътят, избран от Мета се оказа абсолютно правилен. Попаднаха в някакви сервизни помещения — слабо осветени, затрупани с прашни боклуци и отделени едно от друго с масивни стени от бункерен тип. Вратите бяха отворени в различна степен, но ясно личеше, че не са използвани отдавна. Тежките панти скърцаха и се превъртаха мъчително, за Язон, разбира се. Мета без усилие затвори три врати поред, а освен това успя да завърти ръждясалите щурвали, като с това блокира примитивните брави. А последната врата направо завариха за касата с помощта на плазмения пистолет и забавиха преследвачите си още няколко минути. Разбира се, готвеха се и за обкръжаване. Нямаше нищо по-просто от това преследвачите им да се обадят по местната връзка и да изпратят насреща им друга ударна група, ясно беше, че имат достатъчно андроиди. Но Язон интуитивно усещаше, че обкръжаване няма да има.

Цялата тази планета приличаше на отдавна заяждащ механизъм. Отделни блокове още работеха, но като цяло връзките бяха нарушени, управлението буксуваше. Още повече, след като пръснаха мозъка на главния андроид… Ако той е бил главният, разбира се.

Тяхното пътешествие през изоставените складове свърши в почти тъмна стая, която нямаше друг видим изход. Задънена улица? Пореден капан? Може би. Но преди това всички стени трябваше да бъдат огледани с фенерче. Възникна естествена пауза.

— Защо го уби? — реши да изясни Язон като начало. — Толкова интересни неща разказваше.

— Първо, не го убих, а го извадих от строя. Второ, не е чак толкова интересно да се слушат тези бълнувания, записани от някого в изкуствена памет. Трето, пурата в ръката му подозрително приличаше на оръжие. За разлика от меча, който беше само за отвличане на вниманието ни. И накрая, четвърто, мисля, че истинският доктор Солвиц е някъде тук. И колкото повече от гвардейците му изтрепем, толкова по-скоро ще се реши на контакт.

— Странна мисъл, Мета, ако доктор Солвиц е зъл гений, а значи наш враг — то защо му е контакт?

— Защото с всеки враг може да се преговаря. Той има свои интереси, ние наши! А този натъпкан с желе кретен беше програмиран само да ни хвърля прах в очите. Представете си само, доктор Солвиц бил дошъл тук да умира и гибелта на цялата планета съвсем не го плашела… Дрън, дрън. Трябва да намерим истинския стопанин на този свят.

— Страхувам се, че няма да можем, Мета… А! Ето го и изходът!

Другата врата беше много плътно затворена и не пропускаше светлина, но се оказа с примитивна пружинна брава, затворена само отвътре — срещу неканени гости. Язон внимателно дръпна езичето и надникна в антре с полупрозрачни стени, след което извика при себе си Мета.

Отново бяха под сивото изкуствено небе на Солвиц, само че сега наоколо се простираше гора — стара, непроходима, обрасла с храсталаци, без намек за просека или пътечка. Те се гмурнаха под спасителния зелен свод и криволичейки като зайци, потънаха навътре. На първата поляна обаче Язон предложи да седнат и да обмислят по-нататъшните си действия.

— Тази гора може да се окаже капан — започна Язон с това, което считаше за най-важно. — Всичко е прекалено удобно за нас. В живота не става така. Искате да стреляте — ето ви пистолет. Искате да бягате — ето ви катерче. Сега искате да се скриете — ето ви гора, гъста, галилейска.

— Но какво да правим? — объркано попита Мета.

— Да престанем да се поддаваме на провокации. Да правим точно обратното на това, което очакват от нас.

— Всичко наопаки?

— Да! Например сега — да излезем от гората на открито.

— Добре — кимна Мета, като се позамисли. — Ще успеем. Все пак ми кажи защо смяташ, че с истинския жив Солвиц няма да можем да се видим?

— Ами защото никакъв жив Солвиц няма тук. Предполагам, че той действително се е родил преди много хиляди години на Земята и може би даже наистина е изобретил безсмъртието, не изключено да е летял до друга вселена, но е умрял също много отдавна. Заедно със своето безсмъртие. Разбираш ли? А тук се съхранява само споменът за него. В мозъците на андроидите или в паметта на някоя огромна полудяла машина, която управлява цялата тази техника. Така че трябва да търсим не човек, а суперкомпютър. Ето защо е необходимо да се действа парадоксално… Компютрите не разбират от това. Не си ли се замисляла защо машина, с каквато и да било памет и непостижимо за човека бързодействие не е в състояние да бие гениален шахматист? Защото даже най-умните компютри в края на краищата действат по програма и на странно непредсказуемо човешко поведение дават заето. И толкоз. Да вървим. Мисля, че това е нашият последен шанс.

— Може би трябва да се върнем обратно срещу андроидите? Щом всичко е наопаки — предложи Мета.

— Грешиш — каза Язон. — Там, по всяка вероятност, вече няма никакви андроиди, а в гората непременно ще ни причака някой. Напред! Да се опитаме да ги надхитрим.

Гората се оказа мижава. На тази планета всичко беше малко: и горите, и планините, и реките, и поляните. Освен това Язон избра маршрут, който не ги отдалечаваше от главната резиденция на Солвиц. С една дума, когато гората свърши, повървяха малко по поляната и се озоваха на ръба на пропастта, която веднага познаха — оттук бяха тръгнали. Виждаха се ребрата на големия метален хангар.

— Добре тогава — каза Мета, — да си вземем пак катерите и да продължим търсенето на изхода. Оня, резервния.

Язон не намери какво да възрази. Разбира се, страшно искаше да научи всички тайни на Солвиц, но още по-силно искаше да живее. А безумният доктор протакаше по съображения, които навярно само той си знаеше. Докато на тях им оставаха броени часове.

Този път обаче хангарът не ги пусна вътре.

„Значи така, а? Ех, Мета, Мета, защо ти трябваше да пръскаш главата на онзи андроид, той можеше да ни каже как да се измъкнем оттук. А сега…“

Но Язон не каза на глас нищо. Защо? Те просто мълчаливо и яростно, понякога и задъхвайки се от безсилен гняв, обходиха и огледаха отвсякъде огромните врати, след което седнаха на тревата и решиха спокойно да обмислят, преди да са се заели с художествена металорезба с лазерните пистолети, които бяха намерили пак тук… Получава се някаква глупост — ако бе така лесно да си върнат катерите, защо тогава се затваряха вратите? А и защо, в края на краищата, изобщо им позволиха да вземат пистолетите? Някакъв капан се криеше във всичко това. Да можеха да разберат къде точно…

Язон вече пет минути безуспешно се опитваше да се съсредоточи, вперил невиждащи очи в ниското сиво небе. После погледът му неволно се спря върху странна точка в облаците и той веднага разбра, че това не е птица. А и не беше високо — предметът висеше във въздуха съвсем близо — на не повече от пет метра над главите им. Язон почти го беше познал, но като не смееше да повярва на очите си, се обърна към Мета:

— Ей — прошепна той, докато нерешително, сякаш страхувайки се да не изплаши чудото й показваше с ръка. — Погледни! Какво е това?

— Това ли? — Мета беше невъзмутима. — Стандартна дистанционна камера от „Арго“.

Язон само дето не подскочи от радост като хлапак. Искаше му се да извика „Тука сме-е-е. Чувате ли ни-и? Виждате ли ни-и?!“ Което, разбира се, щеше да е много глупаво, защото камери от подобен тип не са снабдени с предаващи устройства и диалог нямаше да се получи. А ако все пак ги видят, ще е достатъчно само да си стоят на мястото и да чакат.

— Как мислиш — попита Мета, която си мислеше за същото, — дали вече са ни намерили?

— Едва ли — тъжно каза Язон.

Той най-сетне съумя да прецени ситуацията трезво.

— Камерата е спусната тук на мономолекулярна нишка, която по принцип не пропуска никакви сигнали, а обикновеният радиосигнал не би преодолял металната обвивка на астероида и хиперледа.

— Защо тогава са я спуснали?

— Не знам, Мета, не знам, но най-важното е, че те продължават изследванията, опитват се да ни спасят! Изглежда, не всичко е загубено. Имаме още време, ще отложат взрива.

— Ако успеят — мрачно проговори Мета, като разглеждаше черното петънце на камерата над главите им. Изведнъж рязко се обърна към Язон: — Чакай! Казваш, че мономолекулярната нишка не пропуска никакви сигнали. Съвсем никакви ли? Нали може просто да бъде дръпната.

— Мета! — възхити се Язон. — Ти както винаги си на ниво. Наистина, всичко гениално е просто. Само че как ще се доберем до тази нишка?!

— Ще доближим с катера — тъжно се пошегува Мета.

— Изключено е — каза Язон. — Щом вратата се е затворена, вероятно сме лишени от тази възможност.

— Тогава ще застанеш на раменете ми и двамата едновременно ще подскочим. Давай да опитаме.

Язон още веднъж прецени височината и констатира:

— Няма да стане!

Двамата се замислиха дълбоко. Нямаха пистолет, който изстрелва с въже с куки, да обстрелват камерата с обикновени куршуми нямаше смисъл — едва ли някой щеше да разбере какво се е случило. Освен ако направят от дрехите си връв примка и да я хвърлят дотам…

— Измислих! — възкликна Язон. Твоят плазмен пистолет е малък реактивен двигател. Целият заряд може би ще стигне. Мета, ти никога ли не си се занимавала с акробатика?

— Как да не съм? Животът на Пир си е цяла акробатика.

„Ако камерата записва — помисли Язон, — след време ще е доста забавно да гледаме този смъртоносен номер.“

Те се сплетоха в невъобразима поза и ако се говори на цирков жаргон, Мета като по-силен партньор изпълняваше ролята на „долния“. Именно към нейния пояс прикрепиха реактивния „двигател“. Стиснала с дясната ръка пистолета, а с лявата обгърнала Язон, тя с всички сили се стараеше да не измести центъра на тежестта от вертикалната ос. Язон помагате, колкото можеше. Разбира се, движението нагоре на тази хитроумна човешка ракета не беше много равномерно и праволинейно, но все пак нещо се получаваше.

„Още половин метър, още мъничко!…“ — молеше се наум Язон със стиснати зъби. Трябва да успеят, друг шанс няма да имат…

Да! Той се вкопчи в невидимата нишка с ръката, на която бе надянал специална ръкавица, надигна се, хвана се с другата и в този момент зарядът свърши. Мета хвърли ненужното вече оръжие и пръстите й едва не пропуснаха да сграбчат прикрепената здраво камера.

— Е, ще се покатерим ли нагоре? — запита изпълнена с решимост Мета, когато се издигнаха достатъчно, за да се закрепят около нишката. И двамата умееха добре да се катерят по въже, но лошото бе, че това не беше точно въже. Острата нишка не можеше да среже само специално обработената повърхност на ръкавиците и обувките, а останалата част от скафандъра при евентуално невнимателно движение можеше да бъде повредена.

— Почакай — каза Язон. — Нека първо да предадем съобщение.

И като отмери интервалите така, че там, отгоре, да различат плавното от рязкото подръпване, той предаде първо традиционното „SOS“. Минаваха минута след минута, а отговор нямаше. Затова пък излезе вятър и започна леко, но неприятно да ги разлюлява.

— Колко е високо… до небето? — попита Мета, въпреки че трябваше да знае не по-зле от него.

Нали заедно бяха летели под купола на този цирк.

— Не знам точно, но не повече от километър.

— Ще се справим ли? — в гласа на Мета се прокрадна нездрав авантюризъм.

— Може и да успеем, ако нищо не ни попречи. За съжаление не знам как е закрепена нишката, като се има предвид, че в определена точка над външната повърхност силата на гравитацията става нулева. Затова пък знам със сигурност, че ако се изкачим още няколко метра, падането ще е много болезнено. Да не бързаме, а? Да дадем възможност на нашите да разберат сигнала. По-добре да им предам още нещо.

Но той не успя да направи нищо.

Отначало усетиха отчетливите вибрации на нишката, след това решително и бързо се понесоха нагоре.

— Ето така е добре! — радостно каза Язон.

Но когато на височина двеста метра скоростта на издигане достигна бързината на автомобил, летящ по шосе, а страничният вятър рязко се усили, Язон се усъмни в думите си. Защото така и не бяха получили смислен отговор по морзовата азбука, а силата, която ги теглеше към небето не им оставяше никакъв избор. Можеше ли да знае със сигурност коя е тази сила? Пак ли е капан? Но как така? Камерата беше именно от „Арго“, само от „Арго“ и проклетият Солвиц не би могъл да я е спуснал…

— Мета, мислиш ли, че това е капан? — надвика свистенето на вятъра той.

— Нищо не мисля — отвърна Мета. — Просто се опитвам да оцелея!

После ги завъртя, преметна, увиснаха като паячета на невидима нишка, с краката нагоре, после нишката плавно увисна и ги стовари върху гофрирания под на външната сфера. А насреща им крачеше все същият доктор Солвиц, солиден, усмихнат, в нормален костюм, без онези кралски измислици. И главата му си беше на мястото, нещо, което Язон не можеше да каже за своята.

Тринадесета глава

Когато мехурът се пукна, само Клиф като най-млад не можа да спре изстрела си. Кърк и Стан успяха да разберат, че няма кого да атакуват. Впрочем, изстрелът на Клиф сполучливо разчисти стърчащите краища на хиперледа и пред изумените погледи на пирянците зейна тъмното гърло на широка тръба, от която просто изтичаше газ — отначало плътна, после все по-слаба струя. Не, нямаше нищо отровно — обикновена дихателна смес от азот и кислород в съотношение четири към едно. Най-общо казано, устройството приличаше на обикновен пневмопровод.

— Пневматичен тръбопровод, изведен в безвъздушното пространство — обобщи гласно Кърк. — Оригинална идея.

— Ако вземем предвид почти земната сила на притеглянето, можем да предположим, че някога тук е имало атмосфера — започна да анализира Стан. — А на това място конкретно може да е имало какво ли не: от изкуствен остров, до цял град, после потопен и замръзнал.

— Според мен там има град — посочи с ръка надолу Кърк. — Подземен град. Честно казано, не много оригинална идея. Тия, които след Язон започнаха да се интересуват от история, помнят добре, че нашите прадеди от планетата Сетан са живеели именно в подземни градове. И тук живее някой. А щом враговете са отдолу, значи напред и надолу, момчета! Такъв отвор дава достатъчно възможности за сериозна атака.

— А колкото до атаката, мисля, че засега ще е по-добре да забравим за нея — каза Стан. — Ние сме разузнавачи, а не щурмоваци.

— Съгласен съм — неочаквано го подкрепи младият и поради това буен Клиф.

Той подкрепи Стан, без да се съобразява с безпрекословния авторитет на Кърк. И веднага виновно сведе поглед — в скафандъра това става лесно. Тримата замълчаха смутено.

„Нима загадъчното облъчване за няколко дена е успяло така да промени бойците ми?“ — чудеше се Кърк.

— Може ли да кажа? — попита Клиф, като прекъсна конфузната пауза. — Струва ми се, че реална опасност за човека представляват само тези твари, които са замразени в леда. Тук ги няма. А цялата енергия на черната сянка, охраняваща този вход, сигурно е изразходвана за нашите приятели. Сега пътят е свободен. Ами помислете, колко време мина, откакто въздухът изтече, а никой не напада. Лично аз съм готов да се спусна долу.

На кораба много внимателно слушаха разговора им и решиха да се намесят. Обади се Бручо.

— Приятели, чувате ли ме? Кой ще влиза в тая дупка и струва ли си въобще да се влиза в нея, ще решаваме всички заедно. Никаква самодейност! Нито на пирянците, нито на хората от Зелената Клонка им трябват излишни жертви. Кърк, съгласен ли си?

— Да — неохотно отвърна командирът на пирянците, който отдавна вече бе престанал да се чувства командир.

— Тогава послушай съвета на Арчи.

Предложението на предпазливия физик наистина беше най-безопасно. Стените на условно наречения тръбопровод бяха черни и светлината се отразяваше от тях много слабо, а дълбочината й беше неопределима дори с ултразвуков локатор. Затова Арчи предложи да пуснат надолу камера с мощно осветление. Още повече, че в комплекта на десантния катер влизаше двукилометрова макара с мономолекулярна нишка.

Камерата бавно се въртеше с монтирания в нея фенер, но не показваше нищо друго освен гладка, матова, идеално черна цилиндрична стена. Мярна се затворен люк на странично отклонение и се спряха да го разгледат. Продължиха по-нататък. Още два такива люка имаше на осемдесетия и на стотния метър. Пет метра по-надолу се видя отвор, в който никой не успя да види нищо, преди люкът да се захлопне пред очите на възхитената публика. Изглежда автоматиката се включи от светлината на фенера или… Но не остана време за предположения, понеже само след секунда камерата се изключи. Можеше да се мисли, че са я унищожили, но нишката остана все така опъната, даже започна да се развива все по-бързо. Скоро двукилометровата нишка свърши, а изображение така и не се появи.

По принцип всичко е ясно — камерата е взета от някого или нещо, отворът през който минаваше — благополучно се затворил, а нишката може да се промуши през каквито и да било пукнатини, даже без да нарушава херметичността на затварянето. Втората камера, пусната на дълбочина сто метра, напълно потвърди тази догадка — нишката стърчеше от люка в дъното на кладенеца, но планетата отказа да приеме втората „пратка“. Сякаш цялата автоматика тук беше програмирана за еднократни операции.

Какво да правят по-нататък? Да взривят люка? По всяка вероятност това ще затвори входа завинаги. Да се спуснат и внимателно да изрежат отвор? Тогава сигурно още трима ще бъдат погълнати от загадъчната черна мъгла. Като не се втурнаха надолу заради хората, струваше ли си да спасяват една открадната камера? Разумно беше поне да се опитат да я изтеглят обратно. Ако затвореният люк се отвори, за да я пропусне, това вече ще е някакъв успех. Ако ли не… Във всеки случай нищо нямаше да загубят. И Кърк даде заповед да се навие нишката. Работата потръгна съвсем нормално. Наистина, Стан отбеляза, че за навиването се изискват доста повече усилия, отколкото за вдигане на една камера. Това можеше да има няколко обяснения: или движението се забавя от затворения капак, или нещо (някой) се опитва да си задържи камерата, или те изтеглят при себе си не само камерата (можеше и въобще да не е камерата). За всеки случай Кърк нареди да увеличат скоростта. Натоварването на нишката остана непроменено. Краят на експеримента приближаваше, но Кърк вече се досещаше — резултатът ще бъде нулев.

Изведнъж усети невероятна умора и безразличие към всичко. Престана да бъде такъв, какъвто се познаваше. Повече не искаше да се втурва напред, да громи и да побеждава, искаше само да се върне на кораба, да свали от себе си всички отговорности и да чака транспорт за вкъщи. В края на краищата той е болен, раната му не е зарастнала окончателно, мечтаеше да легне, без да отваря очи, пък ако ще и да не платят по договора… Все едно… Той се предава. Могъщият и безстрашен Кърк се предава…

Но защо Стан гледа към него с такива диви очи. Е, не към него, а някъде зад гърба му. Клиф също се обръща нататък. Кърк стремително се извърна и ленивото вцепенение на мига изчезна.

На двеста метра от тях, из пукнатините се измъкваше онзи черен дим-сянка, набъбваше, оформяше нещо като език на гигантски дракон.

— В катера! Бързо! — изкомандва Кърк, още преди да чуе аналогичния вик от борда на „Арго“.

Кой по-добре от пирянците може да изпълнява командата „Бързо“? Те стартираха с максимално допустимото натоварване и по време на няколкото начални секунди полет през пелената от червена мъгла пред очите наблюдаваха върху задния екран хищния черен език, който все се разтягаше и удължаваше, закривяваше в края сякаш искаше да ги лизне или омотае и стисне като змия, но изведнъж като че се умори и започва да изостава…

Бяха спасени.

Четиринадесета глава

— Е, стига сте бягали от мен, а? — попита доктор Солвиц, докато като приближаваше към тях и приветливо кимаше.

— Може и да стига — отвърна Язон през зъби. — Какво ни предлагате сега?

— Предлагам да поговорим в по-привична за вас обстановка. Признавам, че съм впечатлен от вашите физически възможности, но…

Язон го прекъсна:

— Не ви съветвам да остроумничите по адрес на умствените ни възможности. Най-вече да обиждате моята дама. Ако наистина се готвите за сериозен разговор.

— Вече разбрах — усмихна се Солвиц. — Да вървим!

Гравитацията тук явно беше изкуствена и беше не повече от половин „g“. Язон забеляза това още миналия път, но тогава не обръщаха внимание на такива дреболии. Сега, след страшното пренапрягане там, във въздуха, беше учудващо приятно да се движат с лека, почти летяща походка.

Стигнаха до близкия гигантски калпак, който миналия път Язон беше счел за радиотелескоп или нещо подобно и като отвориха вратата, се озоваха в тясно коридорче, завършващо с нова врата и асансьор. Привързаността на Солвиц към всевъзможни лабиринти започваше да ги отегчава, но Язон търпеливо премълча и скоро забрави за своето раздразнение, защото крайната точка на маршрута се оказа уютно малко барче за двадесетина човека максимум. Посетители нямаше, а зад плота в полумрака се мяркаше някакъв силует, което навярно беше поредния андроид.

Солвиц любезно ги покани и тримата седнаха. Силуетът веднага напусна мястото си и се приближи до тях. Наистина беше андроид, истински робот с неподвижно лице на манекен. Доктор Солвиц заговори с него кой знае защо на френски. Смяташе, че Язон няма да разбере? Глупаво. Какви тайни може да има в едно ресторантско меню? Явно нямаха намерение да ги тровят, Солвиц поръча множество разнообразни деликатеси, марково вино и коняк.

— Може ли да си помоля за уиски? — доста безцеремонно запита Язон, също на френски.

Солвиц го погледна с уважение и коригира поръчката си. Сервираха мигновено, но блюдата изглеждаха идеално: нямаше съмнение, че са прясно приготвени.

„Ама и в кулинарията си имат тайнички, но това няма значение — помисли Язон, — още повече, когато си гладен.“

Без да бързат, те пийнаха от чудесното уиски — една от древните земни марки — „Къти Сарк“. Пиха без тържествени тостове, просто за запознанството и едва след като замезиха със стриди от океана на планетата Грублиани, гарнирани с парченца от кастикусийска салата, пристъпиха към разговора.

— Преди всичко — обяви доктор Солвиц, — престанете да бързате. Престанете да гледате глупавите си часовници и да броите часовете и минутите до смъртта. Ще живеете толкова, колкото искате. На моята планета времето тече по-различно, отколкото извън нея. Нещо повече — в състояние съм да управлявам скоростта на всички протичащи тук процеси.

— Преди всичко — отзова се хладно Мета, слушайки не особено внимателно гостоприемния стопанин, — искам да знам, вие човек ли сте или отново говорим с андроид?

— Аз съм човек — спокойно отвърна Солвиц, — но това не значи, че ако още веднъж ми пръснете главата, ще ви напусна завинаги. Съгласете се — доста странно е при запознанство веднага да надникнете да видите какво има вътре в събеседника ви.

— Е, първо, не веднага — възрази Мета. — Доста дълго слушахме вашето бръщолевене в онази зала.

— И второ, начинът, по който сме се запознали, също е доста екстравагантен: отвличането, убийството на нашия приятел, приспиващият газ — съгласете се, че това също не е много приятно.

— Съгласен съм, но нямах друг изход.

— Защо? — запита бързо Язон.

— Ако ми дадете възможност, ще се опитам да ви обясня всичко.

— Какво пък, обяснявайте — склони Язон и се зае да реже вкусния печен малтикорски гущер в мамалига.

— Всичко, което вече ви разказах, въобще не е бръщолевене, а чиста истина. Просто това все още не е цялата истина, затова ви се видя толкова невероятна. Вече доста време мина, откак се върнах от другата вселена. Само че астероидът ми беше извън обхвата на вашите прибори. Аз самият с помощта на неголям междузвезден кораб тип „фантом“ пътувах из Галактиката. Бях на няколко планети, проведох някои експерименти, говорих с хората. Слушах известно време радиоразговорите на вашите спецслужби, изучавах политиката, провеждана от Лигата на Световете. Посветих на това почти четиристотин години и, за съжаление, стигнах до печален извод: Галактиката не е готова за среща с мен. Вашият Специален корпус ме издирва като престъпник. Вашите учени смятат, че придобитите лично от мен знания и открития принадлежат на цялото човечество. Лигата на Световете се опитва да брани интересите на цялото човечество, но аз така и не разбрах какво означава това, след като във вашата (или нашата) вселена всеки враждува с всекиго. С кого конкретно да установя пряка връзка? Официалните организации ми бяха врагове. Оставаха частните лица. Няма да ви досаждам с дългия списък от параметри, по който съм правил своята селекция. Ще кажа само, че търсенето продължи доста дълго. Първата интересна личност беше Ривърд Бервик. Не бе съвсем това, което трябва, но като резервен вариант ставаше. Така избрах направлението на полета си и започнах да се приближавам към Зелената Клонка, като по пътя продължавах обработката на данните. И едва когато астрономите от Консорциума вече ме бяха засекли и бяха вдигнали тревога, компютърът изплю окончателният отговор — беше намерил в Галактиката човек, подхождащ идеално по всички параметри за контакт с мен. Този човек имаше няколко имена, даже прекалено много имена: Ахасфер, Тристан, Гаутама, Баухил, Язон дин Алт…

Язон престана да яде и театрално изтърва вилицата в чинията.

— О, каква чест! — възкликна той и изблещи очи нагоре. — Не мога да го преживея!

Солвиц мълчеше и търпеливо очакваше по-сериозна реакция.

— Доктор Солвиц — каза Язон, след като свърши с маймунджулъците. — Не беше трудно да се досетя, че съм ви нужен именно аз. Но вие така и не обяснихте защо.

— Обяснявам. Вие единствен можете да бъдете пълноценен посредник между мен и тази Галактика.

— И преговорите с цялата обитаема вселена ние ще си водим оттук, седнали в уютно барче, скътано под километров слой лед? — невинно запита Язон.

— Ама не, разбира се! — избухна Солвиц. — Имайте търпение, Язон дин Алт! Закъде вечно бързате с вашите въпроси?

— Стоп, стоп, стоп, доктор Солвиц! — прекъсна го Язон. — Сега когато сам признахте, че съм толкова важен за вас, въпросите ще задавам аз! Ако искам — ще бързам, ако искам — няма да бързам. Сега аз ще дирижирам разговора.

— Добре де — уморено въздъхна безсмъртният учен. — Дирижирайте, Язон.

— Вие разказвате много излишни неща, доктор Солвиц. А на мен са ми нужни отговори по същество. Вашите изповеди прекалено напомнят на маневри за заблуда на противника. От какво се страхувате, Солвиц? От смъртта, от която подобни на вас дълголетници винаги се боят особено? Или за вашите знания? Че те ще попаднат в лоши ръце или ще пропаднат въобще?

— Нищо не сте разбрали, Язон. Изглежда съм надценил вашия интелект. От смъртта не се страхувам отдавна. Но за това — по-късно. А що се отнася до знанията… Да, ще бъде жалко да се загубят, но не това е най-страшното. Най-страшно е да се изгуби контрол над тях. Вие казвате — да попаднат в лоши ръце. А „хубави ръце“ въобще няма! Ръцете на когото и да било са лоши. Повярвайте ми. Знанията трябва да са не в ръцете, а в главата. И най-добре тя да е една-единствена, тогава има надежда за съблюдаване на относителен ред във Вселената и що-годе стабилна власт.

— Значи вие искате еднолична власт над света? — на Язон сякаш му падна пелена от очите. — Колко оригинално!!!

— А вие не искате ли? — атакува Солвиц с насрещен въпрос.

— Дали искам да властвам над Вселената? — Язон съвсем се обърка.

Помисли няколко секунди и отговори искрено:

— Не, не искам. Честна дума, не искам. Винаги съм мечтал да бъда богат, силен и свободен. Но никога не съм искал да бъда най-най, винаги ми е стигало да бъда сам себе си. Навярно в това се състои разликата между нас.

— Навярно — съгласи се Солвиц. — А вие още питате, защо сте ми нужен.

— Сега разбирам всичко — Мета неочаквано скочи, мачкайки в гнева си салфетката. — Този откачен доктор мечтае да завладее целия свят и то с твоите ръце, Язон. Да се махаме оттук!

— О, боже — възкликна Солвиц, — само женски истерии ми липсваха тук. Имаме мъжки разговор, Язон. Не можете ли да ми спестите подобни сцени?

Язон едва успя да спре ръката на Мета, за щастие този път стискаше не пистолет, а с трапезен нож.

— Предупредих ви, Солвиц! Неучтивият тон по адрес на моята дама ще доведе до неприятности. А забележките на Мета са напълно основателни. Благоволете да се доизясните. Няма място за истерия!

— И преди всичко, направете си труда да разкажете защо убихте Троу! — продължи да настоява Мета с едва сдържана ярост.

— О, боже! Струва ми се, вече обясних. Нима не съм?

Солвиц явно печелеше време и Язон, като че ли поддавайки се на номера му, реши да го засече с неочакван въпрос:

— Защо така често споменавате Бога, Солвиц? Това ми напомня една стара история, когато прекалено дълго общувах с някакъв проповедник на име Майк Саймън. Вие да не сте вярващ?

Ефектът беше неочакван. Солвиц избухна в смях:

— Аз, вярващ? Да, вярвам в Бог. Вярвам, че Бог — това съм аз! Та нали аз сам създадох своята планета, ето този свят и ще създам още много други, ако не ми се пречи. Да, Язон дин Алт, аз съм Бог. В мен не трябва да вярваш, с мен просто можеш да си имаш работа.

— Да предположим — меко се съгласи Язон. — И все пак, защо убихте Троу?

— Не защо, а по каква причина. Него го препарираха там, горе. Моята охрана. Те… те вече невинаги се подчиняват на стопанина си. Нали знаете как в древни времена край затворите са развъждали свирепи кучета, дресирани да убиват? Тези домашни животни ставали толкова зли, че се налагало да ги държат в клетки, като диви. Държаните на верига кучета се нахвърляли на всички, даже и на своите стопани… Такива ми ти работи. А вашият приятел Троу прояви прекалена агресивност. Там, горе, не можеш да се държиш така — това е сигурна смърт. Аз се опитах да взема положението под свой контрол, но вие с вашите изстрели едва не развалихте всичко. За щастие, Троу все пак е жив и вие скоро ще се срещнете.

— Вие лъжете — не издържа Мета и отново се наклони към Солвиц. — Човек не може да оцелее след това…

— Почти сте права. Трябва само да се конкретизира какво разбира всеки от нас под думата „човек“.

— И това ли не е ясно? — удиви се Язон.

— Ето виждате ли как странно си говорим ние с вас. Скачаме от едно на друго и в края на краищата нищо не става ясно. Вие просто с магарешки инат не искате да чуете всичко подред.

— Добре, давайте — примири се Язон.

Мета свирепо го изгледа — в смисъл, говори само за себе си и войнствено се извърна към Солвиц:

— Започнете с вашите свирепи кучета, които дори и вас не слушат. Това е особено интересно.

— Опасявам се, че това не е най-подходящото начало за обяснения, Мета — въздъхна Солвиц. — Но какво пък, ще се опитам. На повърхността на моя астероид, замразени в специалната субстанция, която вие нарекохте хиперлед, се намират не просто най-страшните оръжия, изобретявани някога от човек, това са…

Солвиц се запъна, докато подбираше думите, явно посмутен от хазартния блясък в очите на Мета при думата „оръжие“.

— Това е квинтесенцията на злото, от което аз пожелах да се избавя, като изведох смъртоносните устройства отвъд пределите на своя астероид. Но те влязоха във взаимодействие с новите физически закони на другата вселена и започнаха свой собствен живот. Не, те не напираха обратно тук да унищожат своя създател, както вече неведнъж се е случвало в историята на човечеството. Някак мутираха и се усъвършенстваха. Акумулатори на страх, кондензатори на болка, излъчватели на отвращение, биодепресанти и накрая универсалният поглъщач на материя — цялата тая сган започна да се държи непредсказуемо. Успях да ги потопя и замразя в слоя хиперлед. Но това не е решение на проблема, а само жалък опит за отсрочка. Може би именно вие, Язон, ще ми помогнете.

— Може би — каза Язон. — Но затова ще ми трябва доста повече информация.

— Безусловно! — съгласи се ученият с ентусиазъм. — Тъкмо исках да ви я предоставя.

— Сега, веднага? — недоверчиво попита Язон.

— Ама, разбира се! Ето, пушим след хубавия обяд и отиваме право в моята библиотека. Сами разбирате — там няма книги… Впрочем книги също има — в някои неща предпочитанията ми са доста консервативни. От друга страна мога да се похваля — именно аз изобретих нов метод за усвояване на информация. Сигурен съм, че вие, Язон, ще го оцените високо.

Язон улови погледа на Мета, която през цялото време с подчертано внимание следеше въртящите пурата пръсти на Солвиц.

— А цигари имате ли? — попита Язон, като незабележимо намигна на Мета (един вид, аз също съм нащрек и съм готов сменя темата, ако това, разбира се, има смисъл). — Последните ми свършват.

Солвиц щракна с пръсти и андроидът донесе няколко пакета за избор. Язон не избра най-скъпите, а предпочете любимите си синьо-зелени със сребриста лентичка „Стожери“.

Паузата му дойде точно навреме. Бе го обзело някакво лошо предчувствие. Разпокъсаният, набързо претупан и много напрегнат разговор беше завършил прекалено благополучно. Не беше на добро това… И пак тая същата ужасна пура с цвят бордо, като засъхнала кръв.

На планетата на Солвиц тютюнът или миризмата на тютюнев дим имаха някакво особено, мистично значение. Колкото пъти Язон беше запушил, толкова пъти се беше случило нещо извънредно странно. Но той не беше от тези, които вярват в случайности. Винаги беше смятал, че за всяко явление има абсолютно точно научно обяснение, трябва само да се посъбере по-богата статистика и да се вникне по-дълбоко във въпроса.

„Какво пък — каза си Язон. — Да започваме!“

Беше лесно. Не по-трудно, отколкото беше в далечната Касилия да хвърли заровете, само че този път на карта не беше само неговия живот, или даже съдбата на планетата Пир, за която той в онзи момент даже и не мислеше — в този момент бяха заложени на карта животите на милиарди хора.

Язон бавно-бавно, като че насън, докосна с пръстена-запалка крайчеца на цигарата и подръпна от нея.

В този миг целият бар се разтресе от пода до тавана. Столовете подскочиха като изплашени животни, нещо се посипа от лавиците, чу се звън на стъкла и веднага след това — вой на аварийна сигнализация. Взривът беше сериозен. Доста мощен и съвсем наблизо. Но най-странното бе, че доктор Солвиц буквално подскочи от изненада. Разбира се, той може би беше добър актьор, наред с другите си таланти, но не, изумлението и страхът върху лицето му бяха повече от естествени.

„Започна се — мярна се кошмарна мисъл. — Старият Кърк взривява планетата. Предсрочно. Кой знае какво…“

Мета мислеше за същото, но посвоему. Стремително се пресегна над масата, сграбчи Солвиц за гушата и го раздруса във въздуха с обвинението:

— Излъга ни, мръсник, излъга ни! Времето тук течало по друг начин, а? Виждам аз, че по друг начин тече, само дето навън са минали няколко дни! Закъсняхме!

Последните произнесени от нея думи й подействаха отрезвяващо. Очевидно тя съобрази, че още могат да се спасят, щом досега са останали живи. Затова захвърли нещастния доктор с почти изхвръкнали от орбитите си очи и той се стовари като чувал на пода. Притеклия се на помощ барман Язон прати на почивка под масата. Наистина, за това му отидоха два куршума дум-дум.

— Ще намериш ли пътя към външната врата? — попита Мета вече в движение.

— Всичко ще намеря, стига там да има какво да се търси — отвърна Язон.

— Струва ми се, че засега са избухнали не повече от две бомби. Не може цялата планета да се запали едновременно, още повече, че външната обвивка е отделена от ядрото със слой атмосфера, значи ще успеем да изскочим в образуваната пукнатина. Въздушният поток ще ни изхвърли в космоса, а всеки скафандър има кислород за четиридесет и пет минути, както и радиомаяк, по който да ни намерят.

Тя говореше задъхано, докато бягаха по площадките и стълбите, съпровождани от воя на сирените и грохотът на нови взривове.

Язон не искаше да разочарова Мета с разяснението, че ако това наистина са планетарни бомби, няма да успеят да се измъкнат. Той самият бягаше, защото беше свикнал във всички случаи да се бори до край.

Те се озоваха върху светещата вътрешна повърхност и видяха, че там нищо не се случва. Или всичко бе свършило, или нищо не бе започвало.

Петнадесета глава

Тримата храбреци, които се върнаха на „Арго“ от астероида, бяха посрещнати първо от Рес — един от най-старите пирянски жители, принадлежал някога към племето на така наречените „говорители“, които умееха не толкова да изкореняват дървета, колкото да намират общ език с враждебната флора и фауна. По-късно Рес влезе в състава на ръководителите на Големия Съвет на пирянците на Щастие и на възраждащата се родна планета. Тук, на „Арго“, в процеса на изследване на обект 001, той винаги беше мълчалив и затворен, даже някак безучастен, въпреки че постоянно присъстваше на всички важни съвещания. Гласуваше заедно с всички при вземане на решения, но нито веднъж не се изказа. Останалите не обръщаха особено внимание на това — събрали се бяха хора, които не можеш да учудиш, а пък и бяха уморени от чудеса — пред очите им непрекъснато се рушаха установени представи за света.

— Кърк — обърна се Рес към всепризнатия вожд на пирянците. — Очаква ни Ривърд Бервик. Дойде време да поговорим тримата. Много е важно, Кърк.

Проверката на всички системи и привеждането на военната техника в пълна бойна готовност възложиха на Клиф, Стан се отправи в лабораторията да продължи обработката на информацията, натрупана за тези два дни, включително и загадъчния модулиран сигнал, а Кърк и Рес поеха към каюткомпанията.

Бервик вече порядъчно беше задимил със своята пура, която изглежда далеч не му беше първата, затова веднага включи кондиционера на пълна мощност, а след това и вече познатата на Кърк система против подслушване.

— Господа — обяви той, — ситуацията около обект 001 се променя буквално с всеки изминал час. Ако още не знаете, смятам за свой дълг да ви съобщя: скоростта на приближаване на астероида към звездата FG13-9 неочаквано се увеличи, поради което са необходими по-решителни действия от наша страна. Но това не е всичко. Преди половин час получих шифрограма по свръхсекретния канал на Специалния Корпус от самия заместник-директор, Ривърд Бронс, и той разпореди да посветя вас, Кърк Пир, във всички нюанси на нашия общ проект.

— Какво — запита Кърк, — да не ми предлагате да работя за самия Специален Корпус?

— Мислете по-мащабно, Кърк. Предлагат ви да встъпите в друга, абсолютно затворена организация, за чието съществуване знаят само броени хора в Галактиката. И докато още не съм казал нищо по същество, имате право да откажете. Но имайте предвид: с такава висока чест малцина биват удостоени. Възможно е утре да не ни бъдете необходим и този разговор няма да може да се възобнови. От друга страна нашата организация е в състояние да реши много проблеми, свързани не само с долетелия сред световете на Зелената Клонка астероид, но и с вашата родна планета. И още една подробност — Рес присъства тук именно като член на тази организация. Той ви препоръча.

— Рес?! — Кърк не можа да скрие учудването си.

Многословието на Бервик го уморяваше. Като практичен човек Кърк трудно понасяше дългите речи на политика и дипломата, затова последните две фрази силно го впечатлиха.

— Нима Рес?! — възкликна Кърк. — Ами Язон?

— Разбирам въпроса ви. Язон неизбежно щеше да стане наш член, но се случи нещо непредвидено. И така, съгласен ли сте?

Кърк дълбоко се замисли. Той не беше прекалено любопитен, даже на младини не беше страдал от голяма страст за нови знания. А сега, на тази солидна възраст, изглежда беше необходимо най-после да улегне. Макар да се страхуваше да го признае, ветеранът от толкова сражения дълбоко в душата си се надяваше тази странна война да е последната в неговия живот. Той мечтаеше само за завръщането си на Пир и за благоденствието на родната си планета. Какво мотивираше Рес — един още по-възрастен човек? Трудно бе за разбиране. Старият антагонизъм между говорителите и боклукчиите, както бяха наричани жителите на единствения град на Пир, не беше надживян напълно, дори и след успешното завоюване на планетата Щастие. Във всеки случай бившият боклукчия Кърк не можеше да счита говорителя Рес за авторитет, по-голям от себе си, а по-скоро — като вечен съперник. А щом е така… Ами той просто е длъжен да стане член на тази организация, каквото и да му струва това. Как великият Кърк, носещ името на родната си планета, да повери съдбата на Света на Смъртта и на всичките й обитатели единствено в ръцете на Рес?

— Аз съм готов — изрече беловласият пирянски вожд тихо, но отчетливо. — Слушам ви.

— Знаех, че ще се съгласите — зарадва се Бервик. — Защото вие сте не само силен, но и много прозорлив човек. Веднага ми хареса вашият въпрос от колко време в Галактиката съществува Специалният Корпус. Правилно се досетихте — нашата организация е възникнала доста по-отдавна.

И Бервик разказа следното:

Роденият на Земята доктор Теодор Солвиц открил тайната на безсмъртието, т.е. намерил средство за неограничено продължаване на човешкия живот — ваксината на Солвиц. Не, той не превърнал човека в неубиваемо чудовище — просто избавил организма от необходимостта да старее. Всичко това станало в периода на бурното развитие на космонавтиката и заселването на безбройните земеподобни планети. По онова време в Галактиката практически нямало централна власт и използването на ваксината заплашвало да излезе от контрол. Страшна била дори самата представа за последиците от разпространението на физическото безсмъртие и Солвиц решил да поеме цялата отговорност върху себе си. Като направил безсмъртни само стотина души, той по същество създал и единствената всегалактическа организация. С присъщата си скромност доктор Солвиц я нарекъл кратко и звучно: „Стопаните на Вселената“. Съществено е да се знае, че безсмъртието не се предава нито по полов път, нито по наследство, нито чрез кръвта. За всеки нов член трябвало инжектиране на ваксината. Това доста опростявало контрола над броя на членовете на „Стопани на Вселената“. И все пак хората са си хора — след няколко века безсмъртните били вече повече от хиляда. После процесът бил забавен. Появили се първите случаи на убийства и самоубийства сред безсмъртните. „Стопаните на Вселената“ преставали да разбират защо живеят на този свят.

Безсмъртието е велика сила, но само по себе си то не може да даде власт над света. В централното управление на Лигата на Световете влезли само няколко от „стопаните“, като впоследствие станали инициатори на създаването на Специалния Корпус. Но никой не може да диктува естествения ход на историята. Кошмарната Епоха на Регреса, или Епохата на Израждането, заставила мнозина да преразгледат възгледите си относно човека и човешката цивилизация.

Преди около петстотин години Солвиц призовал всички безсмъртни да напуснат нашата Галактика с най-огромния в историята космически кораб и да се посветят на търсене на по-справедлив живот. Струва ми се, той искрено смяташе, че всички безсмъртни са го последвали. Но грешеше. Шестима останахме. Сега разбира се, сме много повече, защото успяхме да синтезираме ваксината отново. Вече не се наричаме „Стопани на Вселената“. Името на организацията ни е по-семпло, но много по-точно — „Гаранти за стабилността на Света“. Да осигурим стабилност и спокоен живот на цялото Човечество е нашата главна цел. Сега ние правим безсмъртни не тези, които могат да бъдат безкрайно предани на Стопанина, а тези, чийто ум и талант са нужни на Галактиката. Мисля, че не е необходимо да уточнявам защо приехме при нас Рес. Сега, Кърк, е ваш ред. Ваксината е у мен.

— Почакайте! А какво ще се случи, ако откажа да бъда безсмъртен? Ще ме убиете ли?

— Не е задължително — отвърна Бервик спокойно. — Към такива примитивни методи са прибягвали в древността. Днес има много други възможности: изтриване на паметта, изолация, непрекъснат контрол…

— Просто не разбирам — Кърк наистина не разбираше. — Защо не може да се даде безсмъртие на всички и да се приключи веднъж завинаги с тази нелепа секретност?

— О, скъпи мой пирянецо, това е прекалено сложен въпрос, по който би трябвало да говорим дълго, а ние съвсем нямаме време. Повярвайте на думите ми, проблемът за всеобщото безсмъртие е анализиран неведнъж и два пъти. Изводите не са насърчителни. А засега — ето ви най-яркия пример — бащата на безсмъртието доктор Солвиц и неговите безумни братя, отлетели към неведоми светове. Виждате ли с какво са се върнали? Не е изключено в цялата тая мерзост под леда да се окажат бивши хора… А вие казвате — безсмъртие за всички…

Последният аргумент силно подейства на Кърк.

— Добре де, инжектирайте тази отрова. Очевидно, за борбата с безсмъртните чудовища ще трябва безкрайно много време, така че няма да ни е до умиране.

— Не е съвсем така, Кърк, но в общи линии сте прав. Дайте ръка.

— А ще усетя ли нещо?

— Да, за съжаление — кимна Бервик. — В продължение на няколко часа ще усещате силна слабост, възможни са даже халюцинации. В замяна на това по-късно съпротивлението на вашия организъм към външни въздействия значително ще нарастне. Цената си струва.

Кърк и сам разбираше това — просто си беше спомнил маса неотложни и спешни работи за свършване.

— А как ще се справим с ускоряването на астероида? Ще атакуваме ли? Кой вместо мен ще ръководи операцията?

И в този момент се обади Рес, който вече беше бил всички рекорди по мълчаливост.

— Приятелю Кърк. Ти ще си ни много по-нужен после. А сега се подготвя една незначителна операция, така да се каже предварителен етап — генерална репетиция ли, какво ли. Взехме решение — сигурен съм, че ще го одобриш — да провокираме частично размразяване на планетата с намерение да изпитаме нашата огнева мощ върху събуждащите се твари. Стан и Бручо вече направиха необходимите изчисления. Гарантирано ни е справянето с тях на площ от един квадратен километър. Не се тревожи — ще можеш да наблюдаваш, няма да ти е толкова лошо, по себе си знам. Да тръгваме. Клиф обеща пълна бойна готовност след двадесет минути.

И те тръгнаха.



Това, което се размърда върху астероида след дванадесет минути при локалното нагряване, не би могъл да опише никой от наблюдателите. За това би била нужна четката на Бош или перото на Данте. Черно-зелената гмеж се изду, издигна се и разпръсна във вид на безформени късове. Операторите на плазмени и анихилационни оръдия натискаха спусъците, едва сдържайки отвращението си. Боят завърши за броени секунди, но те им се видяха вечност. И когато ледените струи на втечнения хелий от специалните установки загасиха пламъците, когато последните шаващи израстъци на събудения ад отново бяха сковани в лед, пирянците въздъхнаха с двойно облекчение. Първо, бяха удържали малка, но истинска победа. Второ, отсега нататък знаеха — заледените чудовища могат да бъдат подчинявани.

Шестнадесета глава

— Ти добре ли си спомняш къде се намира вратата, водеща навън? — попита Мета.

Язон я погледна някак недоумяващо.

— Шлюзът, който беше в ремонт — доуточни пирянката. — Можеш ли да намериш пътя дотам?

— Бих предпочел да намеря пътя към бара с хубавото уиски. Не знам дали си струва човек да пуши на тази планета, но определено е време да си пийнем.

Мета го гледаше, наклонила леко глава, като се опитваше да разграничи шеговитата част от твърдението му от сериозната. Изглежда всичко беше казал на сериозно. Така или иначе Язон решително се насочи в обратна посока — към същата тази врата, през която току-що бяха изскочили като попарени.

— Не е нужно никъде да ходите — чу се глас отзад. — Мога да ви налея направо тук, ако желаете.

Солвиц стоеше до някакво съоръжение, вероятно летателен апарат, представляващо идеална сфера с диаметър около два човешки ръста, съставена от множество шлифовани, прозрачни плочки и поради това със сияеща във всички цветовете на дъгата кристална повърхност. Този блясък пречеше да се разгледа вътрешността на кълбото.

— Да тръгваме — спокойно предложи Солвиц. — Седнете тук заедно с мен и се надявам, че все пак ще побеседваме на спокойствие. Библиотеката ще трябва да отложим за известно време. Разбрах, че ви трябва време за адаптация.

В кристалната стена се отвори широк люк, сякаш се прозя великан, кълбото затрептя, издигна се и увисна напълно неподвижно на тридесетина сантиметра над земята. Значи все пак беше транспортно средство, макар и от непознат вид.

— Накъде летим? — полюбопитства Язон колкото се може по-небрежно.

— Важно ли е? — усмихна се Солвиц.

— Вече не — оцени Язон мъдростта на отправения му въпрос.

Но Мета не можеше да се успокои така лесно:

— Това, че отново сте добре, доктор Солвиц, вече не ме учудва, но за какво беше необходим целият този спектакъл от шум и грохот?

— Опасявам се, че не беше съвсем спектакъл. Виж, за подробности ще трябва да попитате вашите приятели от орбита. Очевидно са решили да си пробият път през външната обвивка към нас.

— Е, и?… — войнствено запита Мета.

— Какво „Е, и“?! Това е невъзможно!

— А вие не знаете ли, че ако пирянците вземат някакво решение, те винаги го постигат?

— За пирянците знам всичко — още веднъж добродушко се усмихна Солвиц. — Метала те могат да пробият. Затова и ще отлетим оттук. Известно време ще бъде малко неуютно. А ако искате да се присъедините към своите приятели по време на боя, повярвайте ми, това наистина няма как да станe.

Той видя, че и двамата не му вярват, и добави:

— Във всеки случай — не сега. Така че да вървим. Хайде, да вървим. Не обичам да влача някого насила!

— Да, но щом пирянците разберат, че не могат да влязат, ще взривят вашия астероид — не мирясваше Мета.

— Така е, но преди това ще успеем да поговорим за всичко. Вече говорих, струва ми се, за мащабите на времето. Или не съм?

Мета отчаяно се бореше с бурните чувства, които я бяха обхванали отново. Дясната й ръка автоматично вадеше пистолета, стискаше дръжката и отново го прибираше обратно в кубура, а погледът й беше вперен надолу в някаква точка — стараеше се не вижда нищо, та да й се отще да стреля!

Язон я хвана за ръката и с целия си телепатичен талант се зае да я успокоява. Той беше забелязал, че всеки път му става все по-лесно да постига това. Тук, сега, в тази секунда, Мета му стана по-близка от когато и да било и той усещаше ръката й като част от своето тяло. Хванати ръка за ръка пристъпиха към кристалната сфера.

Когато вече сядаха в блестящото кълбо, Солвиц съобщи:

— Щом се затвори люкът на хроноскафа, а това нещо се нарича хроноскаф, знайте, че времето отвън е застинало като зимен ручей. И между впрочем, светът, в който имахте щастието да попаднете, е разнообразен и богат. В него можете да живеете година или десет години, колкото си искате и да се върнете практически в същия миг на времето, във всеки случай — преди вашите приятели да са взривили всичко наоколо.

— Само дето има малко несъответствийце — каза Мета. — Излиза, че ние тук ще остареем, а нашите приятели ще си останат млади?

— Не — усмихна се Солвиц. — Тук никой не старее. Не само за десет, а и за много хиляди години. Просто не искам да ви шашкам с такива големи цифри. Нали ви казвах за тайната на безсмъртието? Ето тук се практикува моят метод.

— Тук, в хроноскафа? — реши да уточни Мета.

— Защо в хроноскафа? Тук — значи на моята планета. Хроноскафът е само уред за уплътняване на времето, съчетан с универсален летателен апарат. А нестареещи ви направи самият въздух на този свят. Извинете, този подарък ви го направих без разрешение.

— Благодаря — избърбори Мета, вече напълно объркана.

Досега тя продължаваше да не вярва на нито една дума на доктора, но в този момент взе, че повярва на всичко изведнъж. Не защото беше разбрала нещо — откъде би могла да разбере — а защото усети със свръхинтуицията си (на жена и на пирянка), че всичко това е истина. Доктор Солвиц не лъже!

А Язон стигна до същите изводи с помощта на логиката. Защо му е на Солвиц да хитрува, ако те са в пълната му безразделна власт? В пълна ли? Безразделна ли? Струваше си да се помисли върху това! Но не сега, а после, когато нервите му се успокоят и събере повече информация.

— И какво следва? — миролюбиво попита Язон.

— Като начало да слезем. Пристигнахме. Последна спирка. Нарича се „Център на планетата Солвиц“. Действително е геометричен център. Оттук преди много хиляди години започна строителството на целия комплекс.

Той вече беше застанал до люка, но миг преди да го отвори се сети нещо, за което трябваше да предупреди:

— Вие летите на хроноскаф за пръв път, нали?! Тогава се пригответе за не особено приятни преживявания.

„Не особено приятни преживявания“ беше прекалено меко казано. Зад отвора на люка го чакаха зрелища без никаква аналогия. Нещо, което не можеше да се асоциира. Не само формата на предметите (а предмети ли бяха това), но и звуците, миризмите и цветовете нямаха названия на нито едно известно на Язон наречие. Веднага му се зави свят, гадене прониза тялото му от гърлото до корема, превърна се в остра болка, изби го пот като град, като от изстискван парцал, а накрая му притъмня пред очите.

„Ама че кеф — помисли си Язон. — Сега всичко ще свърши.“

Да, ама не! Ужасно го втресе, обхвана го изцяло и не му позволи да припадне, като че ли го мъчеха с принудително безсъние и токови удари в ръцете и краката. През някаква жълто-сива мъгла се виждаше само едно — къде е горе и къде е долу, и това беше особено противно. Искаше му се да легне долу, да падне, но категорично знаеше, че не трябва, така че мъките продължаваха. Неописуем ужас.

Ако някога ви се е случвало да прекарате два дни без храна и сън, а после да изпиете бутилка коняк и половин час след като сте заспали да ви събуди тридесеткратно претоварване, спретнато от нескопосания пилот, който е решил да прави маньовър едновременно с излизането от джъмп-режим — то тогава можете да считате, че сте получили приблизителна представа за усещанията на Язон. С подобни образи по-късно той се опита да обясни на Мета преживяванията си, докато тя, естествено, беше понесла хронопрехода много по-леко.

Беше му толкова лошо, че даже не успя да помисли за евентуални опасности и злодейски замисли на Солвиц. Затова пък веднага си го помисли Мета, докато гледаше страшния невиждащ поглед на Язон, толкова неуместен на фона на мирния, даже уютен пейзаж. Мета бързо се беше адаптирала към новата обстановка и всичките й пет сетива изпращаха в мозъка й само благоприятни сигнали. Но именно това я караше да бъде нащрек. Добре, да допуснем, че Язон още не е излязъл от състоянието на претоварване, той и от обикновените ускорения страдаше повече от Мета. Логически е така. Тревога изпълни сърцето й — макар и само за няколко секунди, тя беше останала сама, в този напълно непознат, враждебен свят — случайно ли беше това?

Доктор Солвиц беше предвидил и тази ситуация.

Едва стъпили на окосената трева край езеро, заобиколено с храстчета с напълно нормални цветове — от зелено до оранжево, когато той подаде и на двамата пистолетите им от любимата пирянска система, познати още от ранното им детство. Скорострелността им не оставяше шанс да се измъкне нито един биологически обект, кобурът се прикрепваше към рамото, невромускулът осигуряваше мигновено подаване в ръката при мислена заповед. Именно такива играчки им бяха отнели неотдавна хората на Темучин. Какво трябваше да означава това? Личното оръжие се връчва на пленника тогава, когато го пускат на свобода. Значи ли това, че ги пускат на свобода?

Щом дойде на себе си, Язон искаше да се откаже от пистолета, изглеждащ нелеп в райската обстановка, но от солидарност с любимата реши да го остави — поне като талисман. Психологическата нагласа тук значеше много не само за Мета, но и за него!

Язон се оглеждаше внимателно и подозрително. Местенцето, разбира се, си беше райско, но по-добре да знае как да се измъкне от него. Бягство от Едем? Интересна задачка. За да бъде решена, му трябваше спокойствие, трябваше му да се отпусне.

„Е, да опичаме!“ — каза си Язон, като упорито пропъждаше натрапчивите спомени за току-що преживяния кошмар. Всичко наоколо радваше окото. И трябваше да го приеме като даденост, а не да търси подводни камъни. Трябваше да се сключи примирие с доктор Солвиц — само тогава можеха да разчитат да се измъкнат оттук живи.

— Доктор Солвиц, а може ли да ви наричаме някак по-просто?

— Да, разбира се, Язон. Наричайте ме просто Теди.

— Чудесно, Теди. Спомням си, че някой беше обещал да ни налее още по чашка.

— Имаше такова нещо — съгласи се Солвиц и, вдигайки ръка, щракна с пръсти като богаташ в ресторант.

Язон никак нямаше да се учуди, ако питиетата се появяха направо от нищото, но това стана по-просто и по-битово. Но, затова пък — по-красиво!

С тихо свистене, на десетина крачки от тях, се приземи цилиндър с големина на телефонна будка, яркозелен и като че ли сияещ отвътре като панаирджийски фенер. Безшумно се отвори овална врата и навън изпърха очарователна и доста пестеливо облечена девойка с изящна фигурка. В ръцете си тя държеше поднос от блестящ син метал, а върху него — тънкостенни тумбести чаши. Изглеждаше, сякаш те сами летят във въздуха, а наситено жълтата течност в тях е застинала, толкова безтегловна и професионално точна беше походката на тази удивителна сервитьорка. Истинска фея, само дето не й се виждаха крилцата.

Мъжете поеха чашите си с учтив поклон, докато откровено поглъщаха „феята“ с очи, а Мета, стиснала устни презрително, гледаше ту девойката, ту Язон.

— Не мога да търпя уиски — процеди тя, почти без да отваря устни. — Вино, моля!

Девойката изпърха обратно и въпреки неяснотата на поръчката почти веднага се върна със същия поднос и висока изящна чаша. В гъстовиолетовото й съдържание като звездички в космически мрак играеха проблясъци. Едва ли пирянката би могла да знае какво е това, но Язон мигновено си спомни марката на легендарната напитка — „Алдебаранско силно със златни искри“. Едва ли не най-скъпото вино в Галактиката. Цената на този наистина божествен на вкус продукт се покачваше и от проблемите по неговото съхраняване и транспортиране. Не рискуваше да развали уникалния му букет само този, който го е съхранявал в автентичната му опаковка — дебело черво от звяра „лю-лю-гръх“, изкисвано в изворна вода до пълна прозрачност. А тези зловещо синкави салами трябваше да се държат само провесени. Язон беше ходил на единствената обитаема планета в системата Алфа Телец и всички тези тънкости му бяха добре познати от личен опит.

В този момент Язон се учуди на собствените си разсъждения. Къде е той? На плажа? На курорт? Вино, момичета, зелена трева и басейн с кристална вода, симпатично малко бунгало далеч зад дърветата, мили спомени от младостта… Резкият глас на Мета го върна към реалността:

— Доктор Солвиц!

Тя категорично не искаше да го нарича Теди. И може би с основание?

— Доктор Солвиц, виното ви е отлично, но ми се струва, че не сме дошли за това.

— И за това също, Мета. Разберете ме правилно. Не е нужно да бързате — това първо, и второ, — вие непременно трябва да си починете.

„Направо ми чете мислите подлецът! — мярна се в мислите на Язон. — Аз си мисля за почивка и той говори за почивка.“

— Вие сте прекалено преуморени и няма да можете да възприемете всичко както трябва.

„… както трябва“ — механично наум повтори Язон и неочаквано зададе въпрос от съвсем друга област:

— А младото създание от зелената кутия — също ли е андроид?

— Да, разбира се — охотно подхвана предложената тема Солвиц, — само че много по-висока класа от тези, с които ви се налагаше да общувате по-рано. Тя е практически жив, но идеално управляем човек. Мечтата на всеки мъж — добави той мръснишки усмихнат.

— Андрошка! Каква гадост! — намръщи се Мета. — Тя не ви ли ражда товарно-разтоварни роботчета?

— Не — сериозно отвърна Солвиц. — Тя няма да може да роди никого. Това е изключено по замисъл.

— Много ли ги имате такива? — продължаваше да напада Мета, явно забравила с кого си има работа.

— Цял харем — на сериозно или на шега й съобщи доктор Солвиц. — Ако, разбира се, ви е позната тази дума.

— Позната ми е — сърдито измърмори Мета. — Специално изучавах историята на половия въпрос.

— О! — възкликна Солвиц. — Откъде такъв интерес към миналото? И още повече към секса. Сигурно е под влияние на Язон дин Алт. Та във вашия свят въобще не съществува понятието „семейство“. Там всички сте деца на Пир, не на Кърк, а на Планетата. Нали така?

— Да, но във връзка с това една жена от Пир никога не става вещ, принадлежаща на мъжа.

— Безусловно! — подхвана Солвиц. — Как можете да бъдете вещи един на друг, когато всички принадлежите на един стопанин — на Нейно Величество Войната! Вие просто сте пушечно месо и раждате деца от тринадесет годишни, за да загиват в кървавите битки. Милата ми нравственица!

Солвиц говореше без да обръща никакво внимание на пистолета на Мета, почти опрян в челото му.

„Незаредени пистолети ли ни е пробутал, или какво?“ — предположи Язон, но за всеки случай хвана пирянката за ръката и й прошепна ласкаво:

— Мета, ние дойдохме да разговаряме, а не да стреляме.

— Според мен този е истинският! — извика тя. — Чувствам, че този е човек и ще го убия!

— Не трябва, Мета — помоли Язон.

А Солвиц обясни уморено:

— Разберете най-накрая, че всеки път съм бил истински. Имам много тела. И мога да имам още повече. Сменям телата си, както вие дрехите. Ще ми скъсате още едно сако — ще си го поправя или ще облека ново. А до моя безсмъртен интелект не можете да достигнете. Успокойте се!

Пистолетът скочи в кобура. Мета се позамисли.

— Хайде да направим така. Сега отивате ей-там в оная къщичка и правите каквото си искате. Аз бих ви посъветвал първо да поспите. А утре…

— Извинете, в какъв смисъл утре? — реши да уточни Язон. — Сменят ли се денят и нощта тук?

— Вярно — оживи се Солвиц. — Хубава мисъл. Ако ви харесва, можем да направим и това. Но имах предвид чисто психологическото утре, когато ще сте се наспали и сте се събудили бодри и благоразположени. Хайде да говорим на свежа глава. А сега ви оставям, ако позволите.

Той се гмурна обратно в кристалното кълбо и изчезна.

Язон и Мета унило се повлякоха към бунгалото. Разбира се, там имаше всичко, което пожелаеш. Да ровят из помещението и да търсят някакво коварство им се струваше повече от нелепо. Бяха загубили още един рунд и трябваше да съберат сили пред решаващия дуел, без да се смущават от това, че същото иска от тях и противникът им. Но, дявол да го вземе, поне в нещо да не се подчинят! И Язон каза:

— Какво ни посъветва нашият приятел Теди? Незабавно да заспим? Ние пък няма да спим.

— Какво по-точно предлагаш? — не доразбра Мета.

Мислите й явно бяха далеч оттук. Язон също започна отдалеко:

— Дай да поговорим за това-онова. Ти нарече онази девойка от зелената будка „андрошка“. Отдавна ли знаеш за андроидите?

— Ами как? При нас много пъти долитаха онези чудаци от Лада и веднъж се опитаха да се справят с нашата фауна с помощта на андроиди. Голям смях падна. А някои наши мъже се увлякоха по андроидки. Каква глупост! Ами те не са истински и абсолютно не стават за война на Пир. Тогава ги кръстихме андрошки.

— Мета, аз истински ли съм? — попита Язон.

Мета го погледна замислено.

— Като че ли да.

— Любима моя, безумно се затъжих за теб тези дни. Помниш ли как си прекарвахме времето през дългите полети?

— Ти искаш да правим любов тук?!

— Какво толкова? Да, тук и сега! — Язон като че ли се обиди. — Да не би да не ти харесва леглото? Да вървим на тревата тогава. А за любителите на екзотиката тук има и басейн. Но по моему все пак в леглото е по-приятно.

— Какво общо има леглото?! — учуди се Мета на неговата недосетливост. — Да се любим тук е все едно да го правим на сцена пред публика. Тук съвсем не сме сами.

„Каква глупост!“ — щеше да каже Язон, но се сдържа и формулира мисълта си много по-меко:

— Каква странна мисъл, Мета. Та тук има само андроиди. Може би трябва да се притесняваме и от бордовия компютър? Ела при мен, скъпа…

Ледът на съмнението в душата на Мета се стопи. Тя се усмихна, тръсна коси и потъна в обятията на Язон. Тя също се беше затъжила много за него.



Язон никога нямаше да забрави как за пръв път остана насаме с нея. Тогава беше по-млад и много по-самоуверен. Те току-що се бяха запознали при доста екзотични обстоятелства — той беше пипнал голямата печалба от казино „Касилия“, след като бе развъртял парите на Кърк Пир, а тя беше пилот на раздрънкан транспортен кораб със смъртоносен товар, закупен в нарушение на всички мислими закони. Романтика? И то каква! С джобове, пълни с пари, за каквито не беше и мечтал, сред складове, претъпкани със съвременно оръжие, летяха към най-страшната планета във Вселената, на всичко отгоре още първата нощ след запознанството им да падне в обятията на най-красивата девойка, която беше виждал! Жените винаги му падаха лесно (и също така лесно се разделяше с тях), но това си беше в реда на нещата. Необикновеното беше друго — в действителност не тя му беше паднала в ръцете, а той — в нейните! На ръст почти колкото Язон, Мета беше почти един път и половина по-тежка от него заради пирянските свръхплътни мускули. Преди това Язон не можеше да си представи, че може да му хареса такава планина от мускули, увенчана с главица на очарователна блондинка с огромни сини очи. Но той се влюби. Влюби се като хлапак, въпреки че не го разбра веднага.

А Мета беше преди всичко войник на своята планета, а чак след това жена и се отнасяше към секса още по-утилитарно от галактическия скитник и повлекан Язон. Ето защо през странните нощи на транспортния кораб те нищо не научиха един за друг и той даже не се досети за възникналото чувство. Мета все се надсмиваше над лекия си като перушинка партньор, а Язон, откровено казано, не веднага се научи да получава удоволствие от този така понятен и любим процес. Пречеше му не толкова смехът на партньорката му, колкото твърдата еластичност на тялото й. Не ръцете и не краката — най-много от всичко го разсейваше коремът й. Беше толкова странно и непривично да се притиска към твърдия като автомобилна гума корем. (По-късно точно това започна да го възбужда най-силно и повече от никоя жена не можа да получи подобно удоволствие.)

Бяха нужни години, множество тежки сражения и смъртни опасности, през които да минат заедно и поотделно, неведнъж да спасяват живота си един друг в последната съдбовна минута, дълги разлъки и мъки от ревност, за да могат накрая да разберат, че се обичат истински и познават това чувство по-добре от всекиго в Галактиката.

А сега им предстоеше ново изпитание. И даже не беше ясно в какво се състои то. Но в едно нещо Язон не бъркаше — трябва да се прави това, което не очакват от тях и винаги да остават верни на себе си.

Бяха обзети от копнеж един за друг и това беше прекрасно както винаги. А Солвиц… Нека гледа, нека към многочислените порочни страсти на този хилядолетен дъртак се прибави и грехът на воайорството. Много важно! Те пък по-силно ще се възбуждат от това, че го правят пред публика!

Мета се изви назад на мост, поддържан от левия крак и дясната ръка. Лявата й ръка беше преплела пръсти с дясната длан на Язон, изправен и приповдигнат като ездач върху непокорна кобила, а десният свободен крак на Мета обгръщаше партньора през талията. Сексуална акробатика от подобен род отдавна беше тяхно увлечение. Бяха се любили и в по-сложни пози, но на Солвиц му стигаше и тази… Мета застена, Язон също и след секунда всичко наоколо беше потънало в сладък трепет и розова мъгла.



След няколко часа, вече будни и заедно под душа, те едновременно усетиха кристална яснота в мислите си и отчаяна решимост да се сражават докрай. Като че ли се бяха заредили един друг с нови сили.

— Язон — каза Мета, докато закусваха, — този свят на Солвиц прилича на матрьошка. Знаеш ли какво е това? Когато при нас за пръв път дойдоха еколози от планетата Лада, аз бях съвсем малко момиче. Те ми подариха дървена кукла. Разделя се на две половинки, а вътре има друга такава, само че по-малка, в нея трета и така нататък. Според мен бяха дванайсет или шестнайсет. И помня, още тогава бях удивила нашите гости: „Виж, колко бомби могат да се направят от една кукличка! И изненадата нека да бъде това, че най-мощната ще се окаже в тази мъ-ъ-ъничката, която не се разглобява!“ Разбираш ли, ние още не сме стигнали до най-малката матрьошка. Струва ми се изходът, т.е. пътят към изхода, се намира именно там, в самия център на планетоида. Или говоря някакви глупости?

— Защо, много интересна мисъл. Древните китайци са имали подобна играчка. Чел съм за това. Те изрязвали ажурни кълба от слонова кост — едно в друго — като отнемали материала през отворите в сферичната повърхност. Човек, изработил по такъв начин повече от девет сфери, преминавал в по-висок стадий на себепознание. Така смятали те.

Язон замълча.

— Но сега мисля за съвсем друго. Мисля, че разбрах в какво се крие тайната на неунищожимостта на доктор Солвиц. Той не е андроид, но не е и човек. Мисля, че…

Язон не успя да довърши, защото на вратата се почука. Не беше доктор Солвиц, нито момичето-андроид от обслужването. Беше Троу. Истински, жив! Усмихна се, като че нищо не е било и зададе съвсем идиотски въпрос:

— Приятели, в неподходящ момент ли идвам?

Седемнадесета глава

Пред погледа на Кърк още се мержелееше някаква мъглива паяжинка, но той вече можеше да се разхожда из кораба сам, без чужда помощ, а най-важното — престана да усеща болката в хълбока и след като внимателно отлепи биопласта, забеляза, че раната практически се е затворила, което за обикновен човек в такива срокове би било напълно невъзможно. Значи не е мистификация и загадъчният Бервик наистина му беше бил еликсира за вечната младост.

Специалният сигнал извести на всички за началото на закритото съвещание на висшите ръководители на проекта. В каюткомпанията се бяха събрали дванадесет души. За тринадесети беше поканен астрофизикът Арчи предвид изключителната важност на неговите последни открития.

— Господа — започна ученият, щом му дадоха думата, — в резултат на нашата масирана атака успяхме да разберем следното: така наречените „адски организми“ не запълват новообразуваното пространство и тяхната дълбочина на разположение е малка, докато по-надолу обвивката на планетата продължава с висококачествена легирана стомана. И това не е локален метален щит над подземен град, а истинската обвивка на цялата планета. Направихме избирателно сондиране на дванадесет места, за да се убедим в това. По-нататък. Едно от най-удивителните свойства на хиперледа е неговата непроницаемост за пси-лъчите. Всъщност, материали, които не пропускат пси-лъчи, в нашата вселена няма. Пси-излъчването може да се екранира само от енергетични полета от същия вид. Извинете, че ви обяснявам като на ученици, но ако не се лъжа, тук има хора, които са доста далече от науката. Така, хиперледът е вода, но обработена по чуждогалактична технология за употреба тук. По-нататък. Локацията с пси-лъчи на черупката в местата, освободени от хиперлед, показа, че металната сфера не е по-дебела от няколко метра, а на места тази броня е даже по-тънка. Отдолу, под стоманената обвивка, има годен за дишане въздух. Атмосферният слой е около километър и половина. По-надолу има планински породи със значително наличие на метал и пластмаса. Извод: имаме си работа с астероид от изкуствен произход.

— С други думи — включи се в обсъждането Стан, — пред нас е чуждогалактичен вражески кораб.

— Защо веднага „вражески“? — не се съгласи Артър Бервик. — Мисля, че още никой не ни е нападал. Атакували сме само ние.

— Ако не се брои отвличането на трима членове от екипажа — измърмори Стан.

— И въобще — намеси се Бручо, — цялата тази сган, която не толкова атакувахме, колкото се опитвахме да изследваме, е изначално враждебна на човека.

— Виж, това е твърде спорен въпрос! — не се предаваше Артър.

— Най-добре да не си губим времето за спорове, ами да унищожим всичко — заяви Клиф с цялата си пирянска прямота. — Кажете, след размразяване на леда и окончателното изтребване на тварите, ще можем ли безпрепятствено да проникнем във вътрешната обвивка на астероида или кораба, каквото е там… Вашето мнение, Арчи?

— Там е работата, че не! — възкликна Арчи, като се опитваше да надвика шума в каюткомпанията.

— А защо? — възмути се Кърк.

Той знаеше за природата на злополучния астероид повече от всички и затова му беше скучно да слуша ожесточените спорове. Освен това Кърк се измъчваше от невъзможността да сподели своите знания със събратята си. Пирянците не страдаха от излишно любопитство никога, но ако някаква информация им трябваше за работата, поставеният върху нея печат за секретност предизвикваше недоумения и ярост. Кърк помнеше, че „обект 001“ всъщност е корабът на доктор Солвиц, завърнал се от друга вселена, но от това изобщо не следваше, че не трябва да се влиза вътре. Така че въпросът му не беше никаква поза.

— Защо да не можем? — попита Кърк заплашително.

— Вие не ми дадохте възможност да кажа! — разпери ръце Арчи. — Надвиквахте се като деца. А последното, което исках да ви съобщя, е, може би, най-важното. Характерът на следите, останали върху металната повърхност на астероида след нашето обстрелване позволяват да се направи еднозначен извод: целостта на стоманения слой се обезпечава не толкова от здравината на самия материал, колкото от пронизващото го силово поле. За броени секунди се затварят не само механични пукнатини и плазмени изгаряния, но и отвори, направени от анихилатори.

— А възможна ли е пълна анихилация на металната броня? — този въпрос, кой знае защо, зададе Рес.

„Откъде у него такава агресивност? — учуди се в себе си Кърк. — Или просто провокира останалите, за да установи кои са най-нетърпеливите?“

— Разбира се, възможна е пълна анихилация. Но вие, Рес, не по-зле от мен знаете, че прилагането на анихилационни заряди с висока мощност предизвиква необратими процеси. Реакцията на съединяване с антивеществото обхваща цялата маса на астероида, включително атмосферата и вътрешното ядро. Всъщност това и смятахме да правим преди два дни, когато разполагахме на повърхността планетарните бомби. Този резервен вариант все още остава.

— Чуйте се, искате да унищожим, без да сме изучили най-крупното в историята на човечеството изкуствено космическо тяло?! — плесна с ръце Артър Бервик.

— Ценя остроумието на моя брат — забеляза Ривърд Бервик, — но ние въобще не обсъждаме този проблем. Припомням на всички — на планетата, т.е. в „обект 001“, се намират Язон дин Алт, Мета и Троу. А ние с вас сме се събрали, за да решим един-единствен проблем: как да проникнем вътре и да ги спасим. Сега хипотезата за тяхната гибел изглежда още по-нереална.

— Но „обект 001“ си остава опасен дори и след унищожаването на всички твари по повърхността му, нали? Правилно ли съм разбрал? — запита Бручо.

— Да — потвърди Арчи. — Но най-лошото е, че даже не си представяме същността на тази опасност.

— Има само един път — надигна се Стан. — Астероидът поглъща хора и камери на точно определено място. Именно оттук следва да тръгне следващият изпитател. Подчертавам, изпитател, а не отряд изпитатели. Аз наистина смятам, че трябва да отиде един човек, максимум двама души. И за първи предлагам своята кандидатура.

— Прието — неочаквано бързо се съгласи Бервик, сякаш това беше негова собствена идея, отдавна обмислена, а едва сега изречена от Стан. — Други доброволци има ли?

— Аз — вдигна ръка Арчи.

— Не — рязко възрази Стан. — Само от коренните жители на нашата планета.

— Разумно възражение — пак го подкрепи Бервик.

Той вече съвсем открито се разпореждаше с действията на пирянците и Кърк не издържа. Без да смята да се противопоставя на Бервик по същество, реши да напомни, че тук още се вслушват и в неговото мнение.

— Ако астрофизикът Арчи иска да удовлетвори своето любопитство, аз не мога да му разреша да се спусне в недрата на астероида, още повече, че пред неизвестната опасност всички сме равни. Даже смея да предположа, че интелектът и знанията ще се окажат там по-важни от мускулите и бързата реакция. Учудвам се, че Стан сам не съобрази това. Впрочем, да мислим истински ни научи едва Язон, а ти си млад, Стан, и не си успял още да пообщуваш достатъчно с този изключителен човек.

— Отивате двамата — добави Кърк, след като отбеляза с удовлетворение почтителната тишина, настъпила в каюткомпанията. — Ако счетете за нужно, вземете Клиф или някой друг. За подготовка и екипиране ви давам четиридесет минути. Това е всичко.

По-късно, когато всички се разотидоха по каюти и работни места, отново станаха тримата: Кърк, Рес и Ривърд Бервик. Тримата безсмъртни.

— Вие сте герой, Кърк. Как безстрашно поехте върху себе си отговорността — дали насериозно, дали с ирония го похвали Бервик.

Кърк без малко да избухне. Във всеки случай, заговори доста раздразнено:

— Ако не бяха обвързващите ни взаимно обстоятелства, никога не бих позволил подобен тон от човек… — След това млъкна и щеше да удари с юмрук по масата, но се въздържа, защото масата не беше пирянска и едва ли би издържала подобен удар. — О, високи звезди, колко трудно е да приемеш мисълта, че човек, който на вид е по-млад от теб, всъщност е по-стар с хиляди години. Разбира се, вие имате право да ме потупвате по рамото като новобранец с жълто около устата, но все пак ви съветвам да си спестявате подобни фокуси. Аз наистина съм много силен човек, но нервите ми не са железни.

— Добре, Кърк — миролюбиво се съгласи Бервик. — Вие просто неправилно изтълкувахте моите думи. Кой знае защо мнозина виждат в думите ми двусмислици. Ето, например моят брат постоянно ме упреква за това.

— Той не е ли… от нашите?

— Не.

— А посветен ли е поне в работата на Специалния корпус? — леко объркан запита Кърк.

— Отчасти. На какво се учудвате? Братята далеч невинаги са близки помежду си, още повече, че Артър ми е доведен брат. Нашият баща е безсмъртен, а майки са ни две различни жени, разделени от хилядолетия. Но работата не е там. Просто животът е прекалено сложен и протича понякога толкова странно. Но как ще ме разберете правилно, като на Пир всички сте роднини. Баща, син, брат, всички сте едно цяло.

— Е, не е съвсем така — промърмори Кърк, като с тъга си спомни загиналия Велф, сетне си помисли, че макар и „вожд“, той е най-нетипичният пирянец. Другите светове, из които прекалено, според нормите на своята планета, беше обикалял, силно бяха повлияли на възгледите му. Кърк и към сина си, и към Мета, се отнасяше „не по пирянски“, успя да се разбере и с Язон, а сега трябваше да прояви разбиране и към този Бервик…

— Между другото — спомни си Кърк, — вие бяхте обещали да разкажете за своето име.

— Обещал бях на Язон — хитро се усмихна Бервик, — но честно казано, сега може и вие да узнаете тази древна тайна. Всъщност, мои безсмъртни братя, никакви тайни от вас не са ми останали. Някога самият Теодор Солвиц измисли всички безсмъртни да се обръщат един към друг с „уважаеми“, при това на стар английски език. Една от малкото запазили се думи. Тя и на съвременен междуезик звучи почти по същия начин — „ривер“. И затова след хиляди години живот и стотици сменени имена аз реших в памет на самохвалното братство „Стопаните на Вселената“ да се нарека с този прякор-титла.

— Уважаеми Бервик — наруши дългото си мълчание Рес, — имам към вас въпрос по същество.

— Това, че е по същество, го прави особено интересен — откликна Бервик с поредната си двусмислица.

Но Рес беше настроен делово.

— Смятате ли, че доктор Солвиц е жив?

— Откровено казано, смятам, че доктор Солвиц отдавна не е между живите, но цялата негова техника пълноценно функционира. И това е важно. Не можете да си представите колко е привлекателно да овладеем тази уникална ценност. Полудяла космическа станция без стопанина си. Да я излекуваме и да я заставим да работи за нас… Струва ми се, Кърк, че вече веднъж сте решавали подобна задача?

— Разбирам какво визирате, но когато пленявахме „Арго“, тогава все още наричан „Неразрушимият“, на борда му нямаше наши приятели като заложници.

— Отначало не е имало — поправи го Бервик. — А след това? Вие се промъкнахте там с Язон.

— Да — съгласи се Кърк. — Може би и сега трябва да се втурна заедно с младежите. Да дам пример и въобще… за късмет?!

— Ами втурнете се, ако имате желание. Залозите в тая игра са толкова високи, че просто не смея да ви спра. Сам бих влязъл в пъкъла при дявола, но не ме бива за тая работа. Всички тези векове нито веднъж не съм бил космодесантчик, даже в армията не съм служил. Цял живот по кабинети и заседателни зали. Къде ти сега?

В комбинезона на Кърк изсвири сигнал за повикване.

— Готовност трета степен — рапортува Клиф.

Бервик изключи системата против подслушване и Кърк се разпореди:

— Не преминавайте към следващия етап без моя заповед. Чакайте. Сега идвам.

Обаче Кърк не успя да дойде дори до стартовия шлюз, когато го настигна съобщение, дошло по каналите на далечната връзка:

— Говори Накса, говори Накса! Кърк, чуваш ли ме?

— Накса, аз съм Кърк. Откъде се обаждаш?

— Говоря от бункера в северния край на Отворения. Тук става нещо невъобразимо… Космопортът е почти унищожен… огромни загуби… повреден е подземният тунел…

Дали Накса говореше откъслечно, или самата връзка работеше така, не стана ясно. На Кърк отново му се зави свят, като че ли му бяха били втора ваксина за безсмъртие. Той стоеше пред екрана, гледаше към зловещата черно-зелена повърхност на астероида Солвиц и изведнъж на беловласия пирянец, чужд на мистиката и суеверията, му се привидя, че там, долу, под чуждородния лед, се тълпят познатите рогоноси, шипокрили, отровни иглени мухи, зъбати кактуси и мечовидни гущери. Познатата от детството родна фауна.

Халюцинации? Бервик като че ли го беше предупредил, но не бе ли късно за такива изненади?

Осемнадесета глава

Троу помнеше всичко случило се преди момента, в който бяха започнали да го режат. Можеше с подробности да разкаже вледеняващия епизод с блестящия скалпел, но по-нататък се получаваше бяло петно, което много трудно можеше да се обясни, ако се използваха законите на логиката. Дълго време Язон и Мета не се решаваха да му признаят, че са стреляли в главата му с куршуми дум-дум. Но в края на краищата той прие тази чудна информация абсолютно спокойно. Както впрочем и всички останали сведения за обкръжаващия ги свят и произшествията, случили се в него. Младият изследовател нищо не знаеше за небесната твърд, т.е. за външната обвивка, но превъзходно се ориентираше във вътрешните помещения на научното градче, както той нарече тукашната територия. Въпросът за това, къде се намират в чисто физическия и даже в географския, по-точно в астрографски смисъл, Троу смяташе за съвсем безпредметен. Всичко наоколо той считаше за някаква виртуална реалност, за комплекс от образи, внедрени много дълбоко в съзнанието им. В светлината на такава хипотеза възкресяването на човек с взривена глава не беше чудо, защото и скалпелът беше въображаем, и изстрелите — неистински. Ако щете — всичко това може да бъде наречено лъжлива памет!

Язон и Мета отново му разказаха своите приключения и особено подчертаха направените изводи. Троу отново ги изслуша внимателно, но не промени мнението си.

— Значи, Троу, излиза, че и нашето пътуване с „Арго“ към Зелената Клонка също е грешка на паметта?

— Не — каза Троу, — ние действително долетяхме дотук, но след това сме били подложени на мощно психовъздействие. И сега не сме способни да отличим илюзията от реалността. В нашите мозъци са разместени всички критерии за оценка. Разместени са по някаква сложна схема, без която не бихме могли да възстановим в предишния вид концепцията на мисленето си. Такива ми ти работи… — резюмира тъжно Троу и на Язон му се видя нереално предположението, че младият учен се е побъркал. Засуканите и тромави формулировки Троу обичаше и преди, но сега той разсъждаваше напълно здравомислещо.

— Нима не ти се иска да се измъкнеш оттук? — попита Мета.

— Иска ми се. Но това е невъзможно. Откъде оттук? Може би все още си седим в онази пещера, може би още се мотаем из космоса, а не е изключен и такъв вариант — това изследователско градче да е напълно материално, но да е пространствено локализирано в друга галактика, а може би и в друга вселена. Разбирате ли за какво ви говоря? Няма никакъв смисъл да се пробива с глава стената, когато принципно е непознато това, което ни чака отвън. Всъщност, на мен тук ми харесва — условията за работа са идеални. А връзката с външния свят… Е, рано или късно ще намеря начин да реша този проблем.

— А как ще е с екипажа на „Арго“, Кърк, Ривърд Бервик — продължаваше да недоумява Мета. — Ние сме поели много сериозни задължения.

— Мета, на мен и преди ми беше трудно да говоря с тебе — ти не си учен. Всички проблеми следва да бъдат решени строго по реда на възникването им, иначе ще настъпи бъркотия и резултатът ще се окаже нулев. В нашия случай това изглежда така: на първо място е концепцията, по която е устроен този свят; детайлното изучаване на неговите закони; после — връзката с другите светове и чак тогава — връщането към проблемите на миналото, от чието решаване ни откъснаха: Бервик, „Арго“, спасяването на световете от Зелената Клонка. Следиш ли мисълта ми?

Мета едва ли успяваше, а Язон, макар да разбираше, че Троу формално е прав, чувстваше нарастваща вътрешна съпротива към подобна логика. Троу като че ли не излагаше свои мисли, а говореше по поръчение и от името, известно на кого… Много ясно на кого.

— Ами доктор Солвиц няма ли да ни помогне да решим всички тези проблеми по-оперативно? — попита провокативно Язон.

— Какво доктор Солвиц? — вдигна рамене Троу. — Той е просто един лекар. Излекува ме след онова клане.

„Ето ти тебе на! — Язон едва не извика на глас нещо подобно. — Това Троу ли е въобще? Може би е изкусно измайсторен андроид? Само да не се издам, че се досещам!“

Погледна към Мета. Смътното подозрение се промъкваше и в нейните очи. Трябваше да се предотвратят вероятни неуместни действия.

— Троу, извинявай, но ние с Мета ще се усамотим за малко в банята. Имаме един малък интимен проблем.

— Моля, моля — миролюбиво се съгласи Троу и се настани удобно на дивана, явно готов за дълго очакване.

— Това не е Троу — прошепна Мета, щом останаха сами.

— Мислиш, че е андроид?

— Не, мисля, че е все същият Солвиц.

— Неочакван завой на мисълта — замислено изрече Язон, — чисто женски извод, макар и напълно логичен…

— Той сам каза, че има много тела. Какво би му попречило да се представи като Троу?

— Може, може. Във всеки случай не си струва да оставаме тук прекалено дълго. Всъщност само исках да ти кажа, Мета, не започвай да стреляш преждевременно. Иначе никога няма да разберем кой е тук главният и какво изобщо става.

— Не се тревожи, след тази нощ с мен е станало нещо. Ти забеляза ли, че пистолетът даже не скочи в ръката ми в момента, в който се досетих? Научих се да се сдържам. Аз се научих!

И тя се усмихна като прилежна ученичка, взела важен изпит.

— Приятели — посрещна ги Троу с уморен тъжен поглед, — само не ми казвайте, че там в банята сте правили любов. Вие просто решихте, че аз не съм аз и побързахте да обсъдите възникналия проблем. Наистина тук е пълно с андроиди и аз самият отначало си помислих, че тялото ми вече не е истинско. Още повече, че се свестих не върху операционна маса, а в някакъв странен контейнер. Лежах като гъсеница в пашкул, докато не се излюпих на бял свят. След това порязах кожата си на различни места. Уверявам, ви — тъканите ми са истински, даже кости имам. Наистина, всичко зараства много бързо, но това вече са особености на местната обстановка. Солвиц даже ме уверява, че вече съм безсмъртен. Не бих искал да разбивам черепа си, за да демонстрирам на приятелите си, че вътре има човешки мозък, а не зелено желе биомаса. Засега не съм готов да умра в името на истината. Честно казано, бих предпочел да живея в името на нейната победа. Да имате нещо против?

— По този въпрос — не — каза Язон. — Но ние искаме да се измъкнем оттук.

— Измъквайте се — Троу махна с ръка с досада. — Току-виж, доктор Солвиц ви помогнал.

„О, чернота пространствена! — помисли Язон. — Кой от нас е луд?“

— Колко дни вече си тук? — сети се за важния въпрос той.

Троу се замисли.

— Към петдесет дни, навярно.

— И досега нищо не си успял да разбереш?

— Защо нищо? — обиди се Троу. — Разбрал съм повече от вас.

— Ти дори не си разбрал, че доктор Солвиц е стопанин на този свят?

— Бил е стопанин — проговори Троу многозначително. — Сега е просто лекар.

Това твърдение предизвикваше размисъл и Язон още не беше решил какво да отговори, когато, без да изчаква отговор на лекото си почукване, влезе самият Теодор Солвиц.

— Троу е абсолютно прав — заяви той. — Добро утро.

След това любезно се поклони на всеки от присъстващите.

— Аз наистина съм само един лекар. Е, не съвсем обикновен, разбира се, защото лекувам всичко — и хора, и животни, и растения, даже и вещи. Помните ли как поправих вашите скафандри? А у хората мога да излекувам не само телата, но и душите. Знаете ли къде са вашите души? На някои са в петите им, на други — в стомасите, на някого — в гениталиите, но особено красиво е, когато душата обитава сърцето. Където между другото не е никак уютно. Кръвта се плиска навсякъде, клапани шляпат: шлюп-шляп, туп-туп… — Той надникна в кухнята. — Вие закусихте ли вече? С удоволствие бих изпил чаша кафе сега. Какво седите такива объркани? Хайде да си поговорим по човешки най-после!

Кафето се оказа превъзходно. Проясняваше мозъка и изпълваше стаята с чуден аромат. При такова кафе не вървеше да се карат или да спорят, то искаше просто бавна, приятелска беседа, настройваше те да пофилософстваш, да поговориш за вечното, да убеждаваш събеседниците си в очевидни истини и да се радваш на взаимно съгласие.

Нещо такова се получи, или поне така изглеждаше.

— Господа — говореше Солвиц, пуфтейки с пурата си, вече не плашеше никого. — Ако сте ме слушали поне малко внимателно, сте разбрали, че нито веднъж не съм ви излъгал, просто всеки път съм ви казвал част от цялата истина. Истината не бива да бъде излагана изцяло и изведнъж. Прекалено големият обем от нова информация може да предизвика ефект, по-страшен и от предозировка на силно лекарство. Така че се старах да ви въвеждам в нещата постепенно. За да се окажете, в крайна сметка, способни да възприемете адекватно главната ми идея. Но за всичко си има време. Сега е моментът да ви кажа друго много важно нещо.

Троу слушаше доктор Солвиц с подчертано внимание и драскаше нещо в малък бележник, като че конспектираше лекция. Докато отпиваше на малки глътки от кафето си, Мета не откъсваше поглед от оратора. В очите й се четеше откровено удивление. Тя се чудеше не на ставащото наоколо, а на своите изключително миролюбиви чувства. Язон пък се стараеше да не се поддава на приспивната магия на обстановката и постоянно в очакване на някакъв трик пушеше любимата си цигара, изпускаше димни колелца към тавана, хвърляше от време на време поглед към Солвиц и мислеше, мислеше…

„Ето че се раздрънка. Всичко казано дотук не е било главната тема: нито смъртта в пламъка на гигантския взрив, нито сътрудничеството му при решаване на техническите проблеми, нито пък световното господство в общоприетото му тълкуване. Нещо съвсем друго вълнува загадъчния доктор Солвиц и го привлича в добрата стара Галактика. Ех, да можеше да разбере какво именно, преди старият хитрец да пробута поредната си версия и да обърка нещата още повече! А дали да не се опитам да го изкарам от релси с неочакван въпрос?“

— Аз знам кое е най-важното, което имате да ни обяснявате преди всичко — обяви Язон. — Защо тук винаги става нещо невероятно веднага щом запаля цигара? Кажете!

— О, Господи! — възкликна Солвиц. — Това са изцяло случайни съвпадения! Освен първия път. Внимателно го анализирах и разбрах, че моите кошмарни пазители, които са ви обработвали там горе, са реагирали на тютюневия дим като на миризмата на стопанина — аз винаги съм обичал да пуша. Помните ли как престанаха да ви тормозят, дори ви пуснаха вътре, като ви приспаха за всеки случай?

— Помня. Те наистина ли действат винаги независимо от вас? — искаше да уточни Язон.

— Д-да — забави се само за секунда с отговора си Солвиц и продължи: — Та така. Аз все пак искам да разберете причината за моята неунищожимост и да престанете да тренирате стрелба по подвижни мишени. Имам не просто много тела. Цялата тази планета, по-точно всичко живо върху нея — това съм аз, Теодор Солвиц, лично! И не се опитвайте да намерите някакъв единствен мозък или микродиск, или монокристал, в който уж се пази моят интелект, моята памет, моята безсмъртна душа. Такъв обект в пространствено-локализирана форма не съществува. Моят разум е разпилян, разпратен, размножен из цялата планета — от центъра до повърхността. Да, той е разпределен неравномерно, но това е друга тема за разговор.

Хилядолетия от своя живот отделих за изучаването на човешката природа. Не всичко разбрах, но все пак се научих да пресъздавам хора по предварително записана схема. Не крия, че това стана възможно само благодарение на тесния контакт с технология на друга вселена. И аз установих такъв контакт, въпреки че ми беше страшно. Не, „страшно“ не е подходящата дума. От страха като такъв отдавна се бях избавил. Просто „не трябваше“ да се прави контакт с другата вселена. Ако имате някаква представа от история, знаете за религиозното табу при древните. Много отдавна, наричали подобен контакт „да продадеш душата си на дявола“. Очевидно и в древни времена неколцина са успели да се докоснат до друг свят и това е било под строга забрана, считало се е за страшен грях. Днес ние с вас гледаме на всичко по друг начин, но мисля, че разните благородни организации от типа на Специалния корпус и сега биха ми забранили да си пъхам носа там.

— Вие смятате, че това е неправилно? — попита Язон.

След официалното встъпване на Пир в Лигата на Световете, като човек, формално облечен в планетарна власт (каква ти планета — седемнадесет хиляди жители), Язон бе допуснат до секретната информация за съществуването на Специалния Корпус. Към всякакви организации за полицейски надзор Язон от малък се отнасяше, както се казва, нежно и трепетно, но галактическият размах на новата спецслужба не можеше да не му направи впечатление. Ето защо, сега той беше готов по-скоро да застане на страната на Специалния Корпус, отколкото веднага да се съгласи с мнението на типичен представител на съвременната самозабравила се наука.

— Полицията може да поставя бариери пред едни или други направления на социалното развитие — назидателно поясни Солвиц, — но да възпрепятства движението на научната мисъл, да ограничава свободния полет на интелекта — това винаги е безнравствено.

Троу кимаше и се съгласяваше със Солвиц с голям ентусиазъм. Язон си позволи за себе си да се усъмни в правилността на това максималистично твърдение. Но не се зае да спори — просто върна разговора към началото:

— И какво? Вие се научихте да пресъздавате хора…

— Да пресъздавам точно! — охотно се отзова Солвиц. — Вие например сте убедени, че седящият пред нас Троу е андроид, защото и двамата сте видели как умира, а възкресяване според вас не съществува. Възможно е да сте прави. Та нали никой така и не успя да даде коректно естественонаучно определение на понятието „андроид“. Юристите дадоха, но за тях по-важно беше да забранят, а не да мислят за абсолютната истина, за Бога с главна буква, за доброто и за злото във вселенски мащаб. А аз ще ви кажа: андроидът, колкото и да е съвършен, не е същество, а е устройство, т.е. нещо, което не притежава свободна воля. Аз се научих да създавам човек! Разбирате ли? Изкуствен, но човек. Древните са наричали подобно хипотетично същество с латинската дума „хомункулус“2.

Постигнал тази тайна на природата, аз се издигнах наравно с този, когото древните са наричали Бог, издигнах се над доброто и злото. Убийството престана да бъде за мен убийство, човечеството вече не представляваше уникална ценност, а страданието и наслаждението се превърнаха в абстракции, с които може да се оперира така лесно както с положителните и отрицателните заряди във физиката. Най-общо казано, всички мои компаньони за един миг ми станаха ненужни. Използвах ги за глобалния експеримент по съвместяване на световете и, както вече ви разказах, всички загинаха, като се избиха така или иначе един друг. Можете да считате, че аз съм ги унищожил. И аз смятам така, но, за разлика от другите, не виждам в това грях. Грехът е човешко понятие, а аз вече съм не съвсем човек.

В известен смисъл аз съм събрал в себе си всичко най-добро от убитите от мен приятели. Така ми се струваше тогава — най-доброто. Второ — не без помощта на енергията на другата вселена, аз упражнявам личен биологически контрол върху цялата планета Солвиц, като за целта съм напълнил с изкуствена протоплазма не само роботите-слуги, но и всички движещи се механизми, цялата автоматика, всички компютри… В крайна сметка направих така, че гравитацията и електромагнитните вълни на тази планета се подчиняват на моята воля. До известна степен, разбира се. Трето. Ето вие например, като всички хора, имате пет сетива, е, шест да са. У Язон телепатичните способности са много силно развити. А аз имам — помислете само! — осемнадесет. Осемнадесет сензорни канала ме свързват с външния свят. И след всичко това кажете ми, човек ли съм?

— Разбира се, че не — с неузнаваема интонация изрече Мета, докато Язон и Троу сметнаха въпроса за риторичен.

— Обаче нищо човешко не ми е чуждо! — припомни Солвиц. — Нещо повече, след като получих в ръцете си такава мощ, за която не съм и мечтал, аз ни на йота не се доближих до разбирането на абсолютната истина. И страдах от това като най-обикновен жалък човечец. Прииска ми се да умра. Но дяволът се изсмя в лицето ми като ми напомни, че вече съм не само безсмъртен, но и неунищожим. Наричам дявол другата вселена, така е по-кратко и по-удобно. Имат ли значение думите?

Тогава реших да се върна в своя свят и да търся тук отговорите на всички въпроси. Отвращавах се сам от себе си както никога. Търсех начин да преодолея това чувство и го намерих!

Беше като озарение. Знаете, че в човешкото тяло всички органи са разположени на точно определени места и всички секрети, ферменти, полуфабрикати и работни течности никога не се смесват помежду си. В мозъка такова разделение не съществува. Представете си смес от слюнка, фекалии, урина, кръв, пот и стомашен сок. Всичко това взето заедно е най-точната аналогия на състава на човешката психика. Докато живеем, ние отравяме себе си със собствените си отровни отпадъци. Човекът, кой знае защо, не е отработил система за утилизация на умствените секреции, които са много по-опасни от физиологичните. Представяте ли си колко остро усещах това с всичките си осемнадесет сетива и огромен мозък с размери на планета?! Просто бях длъжен да изобретя система за психическо пречистване. Цялата мерзост, натрупана у мен за хиляди години, аз изведох на повърхността на астероида, а тук, в центъра на този свят, оставих най-доброто, най-прекрасното.

В междинното пространство разположих, така да се каже, материалната база, царството на неживите предмети, своите безбройни лаборатории и изпитателни полигони, андроиди и механични роботи, също така и късче природа, подобна на земната — такава, каквато я помня от своето детство.

— Това е всичко — обобщи Солвиц след кратка пауза. — Сега ние с вас се намираме в тази част на моя свят, където по определение не може да се случи нищо лошо. Затова пък се изпълняват всякакви желания и сладкият миг на щастие трае дълги години.

— Нима в това е смисълът на човешкия живот? — нападателно запита Мета.

— За някои — безусловно — усмихна се доктор Солвиц със своята неповторима тъжна усмивка. — За мен не. Аз просто си почивам тук. Вие, според мен, също. И въобще няма такова понятие „цел на човешкия живот“. Всички имат различни цели. За моята ще поговорим по-късно. А вашата… Кажете ми, често ли се замисляте…

— Чакайте, чакайте! — прекъсна го Язон, опасявайки се да не би милият философски разговор да ги отведе в съвсем друга посока. — Вие не довършихте за тези твари на повърхността. Какво са все пак те? Специално създадени нови видове отбранителни оръжия или, пардон, фекалиите на вашия мозък?

— И едното, и другото. Едновременно, приятелю мой Язон.

— Да допуснем. Обаче тогава нещата ви нещо не се връзват. Оръжия се създаваха в самото начало за защита от вашия дявол, а отделянето на интелекта е станало много по-късно, когато вече сте се връщали оттам насам. Правилно ли съм запомнил?

— Да, но вие не вземате предвид това, че нещата са много по-сложни. Някак си ви мързи да помислите по-задълбочено… Опитайте се! В свят, където числото „пи“ се равнява точно на две, с такава субстанция като времето също стават странни неща. При прехода оттам-насам даже причините и следствията често сменят местата си.

— Тогава наистина не си е струвало да си пъхате носа във вселената на дявола.

Тези думи бяха произнесени от Троу и всички се учудиха. А той добави:

— Аз се отказвам да правя наука в свят, където са нарушени причинно-следствените връзки.

— Напразно — спокойно възрази Солвиц. — Истинският учен от нищо не се отказва.

Язон се усъмни в основателността на този ясен постулат. Доктор Солвиц отново все по-малко му харесваше, но сега главната му задача бе да разбере какви са онези твари на повърхността. И Язон с достойна за целта упоритост връщаше отново и отново техния разговор в нужното русло.

— Значи вие развъдихте върху повърхността на астероида тези гадости и заедно с тях, като със скъп подарък за стари приятели, се отправихте към родните земи. Много благородна стъпка, драги ми Теди.

— Само не ме иронизирайте и не ми проповядвайте морал! — скара се Солвиц. — Първо, аз действително не си представях — и досега не си представям, какви могат да бъдат последиците от срещата на хората с цялата тази, както казвате, гадост. Второ, от елементарна предпазливост залях всичко това с вода и я замразих по най-необичайния начин. И трето, вече ви обясних — отначало моята охрана там, на повърхността, ми се подчиняваше безусловно и едва по-късно започна да се държи… малко така.

— Кога точно се случи това? — бързо попита Язон, усетил, че тук се крие нещо важно.

— Ами-и… — някак странно се запъна Солвиц. — Бях доближил тогава до една звезда…

— До коя именно? — Язон вече беше поел инициативата и сега водеше истински разпит.

— О, боже! Не помня, наистина не помня. Страшно се изплаших тогава, защото от разтопилия се лед се откъсна една черна… не лента като лента, не петно като петно, такова нещо никога преди не бях виждал. То въобще не ми се подчиняваше, беше нещо съвсем независимо от мен и отлетя в космоса. Триста години след това не смеех да се приближа до никоя звезда. Наистина се страхувах. Аз, отвикналият от всякакъв страх, разбрах какво е страх отново. Не исках повече да събуждам чудовищата, отгледани в тъмните недра на моята собствена душа, но по едно време си дадох сметка, че те вече са събудени. По-точно, усетих излъчването. Повърхността на моя астероид започна да излъчва. Отначало много бавно, но процесът стана необратим и неуправляем. Трябваше да викам помощ отвън.

— Защо не я поискахте по общоприетия начин, т.е. чрез радиосигнал?

— Отправях обикновени радиосигнали — отвърна Солвиц обезсилено. — Но това там ги превръщаше в свое дяволско излъчване. А по-късно, когато вие вече проявихте инициатива, аз се изхитрих да отправя насрещна шифрограма. Може би някой вече я е дешифрирал. Молех за помощ лично вас, Язон.

— И сега какво? — Язон започна да осъзнава смисъла на последните откровения на Солвиц, но засега не се решаваше, отказваше да им повярва. — Вие, значи, сте пленник на собствените си фекалии и като не знаете как да ги победите, ми предлагате аз да го сторя. И засега нямате възможност да ни върнете обратно? Така ли да разбирам?

— Нещо подобно — въздъхна Солвиц.

— А не можехте ли да ни признаете това още в самото начало? Срам ли ви беше или какво?

— Не-не, вие просто нямаше да ме разберете…

— Не вярвам — неочаквано каза Мета. — Отново не вярвам.

Солвиц я погледна някак обидено и същевременно злобно. Още секунда и отново щеше да започне стрелба, но в този момент Троу се хвана за сърцето и, прибелил очи, се свлече на пода.

— Боже мой — възкликна Солвиц. — Трябва веднага да му направя инжекция.

— Какво му става?! — буквално изрева Язон.

Той вече едва се сдържаше, а Мета, разбира се, вече беше с пистолет в ръката. Язон неочаквано си спомни, че още нито веднъж не са пробвали пистолетите тук, а като се има предвид, че на това място по определение не трябва да се прави нищо лошо…

— Какво му става, какво му става! — подигра го Солвиц.

Той се суетеше около Троу, допирайки аптечната ту до едно, ту до друго място в непонятна последователност.

— Още не се е оправил напълно, това му става. Нямаше защо да стреляте в главата му и то с куршуми дум-дум! Това ми било приятели!

— И таз добра! Вие собственоръчно и поголовно сте изтребили своите приятели, ако съм разбрал правилно — защити се Язон. — А сега забъркахте и нас в идиотските си истории. Нямате никакво морално право да ни правите забележки на нас с Мета! По-добре кажете кога Троу окончателно ще се възстанови, за да можем да се разкараме оттук и тримата.

— Скоро ще се възстанови той — каза Солвиц, после помълча и добави: — Само се опасявам, че няма да му се наложи да се разкара оттук. Досега създадените от мен хомункулуси можеха да съществуват само в пределите на този свят, в границите на моята енергетическа обвивка.

— А така! — обърка се Язон. — Да не би и ние с Мета да сме нещо като хомонкулуси?

— Не, разбира се — Солвиц като че се разсърди. — Само дето ви направих безсмъртни.

— Това пък защо?

— О, Господи! Нали тайната на безсмъртието може да се доверява само на безсмъртни. Слушайте, Язон, струва ми се, че започнах да се уморявам не само от женските емоции на Мета, но и от вашите детски въпроси. Ето сега Троу ще дойде на себе си и всички заедно ще отидем в библиотеката. Искам най-после да се ориентирате във всичко по реда на нещата. Ще считаме, че периодът на предварителна подготовка е завършен.

И в същия миг, като по поръчка, Троу отвори очи и пресипнало, но ясно помоли:

— Вода, моля ви!

Деветнадесета глава

Това, което доктор Солвиц наричаше библиотека, приличаше повече на команден център на малък звездолет, а още повече (Язон не се досети веднага къде беше виждал подобно нещо) — на радиостудио. Тясна кабина със звукоизолирани стени, две кресла, пред всяко — маса с микрофон и слушалки с тънки дълги кабели (за да можеш да ставаш и да се разхождаш ли?), на наклонения пулт — малък комплект индикаторни лампички и плъзгачи, погледа зад дебело стъкло още едно помещение с голяма карта-схема неизвестно на какво, заемаща цялата стена, подът — мек, влакнест, а таванът — порест като сюнгер. И толкова. Въобще — „ретро“.

Язон вече бе седнал на предложеното кресло и до него се бе разположила Мета, когато най-сетне си спомни: много подобна „радиокабина“ имаше на Скоглио — дива студена планета, известна в цялата Галактика със своята школа за пилоти, където цяла година и половина се обучава Язон дин Алт. Паметна плоча с името му засега там нямаше, но някога със сигурност ще има. Тази странна планета бе покрита с непристъпни скалисти планини и само тук-там езера с бистра вода и хвойнови гори по бреговете разнообразяваха пейзажа й. Океани и пустини съвсем нямаше. Но не само природата й беше необикновена. Там хората говореха на старинен италиански език, а пилотската школа наричаха най-често просто „Скуола“. Имаше и множество прекрасни космодруми, както и изпитателни стендове за най-новите образци пилотирани апарати, както атмосферни, така и космически. На планетата не се използваше нито пси–, нито видео-връзката. Общуваха постарому и радиостанцията, обслужваща цялото полукълбо, беше почти свещено място.

Нима и интериора на радиокабината доктор Солвиц бе измъкнал от паметта на Язон?! Не можа дълго да разсъждава над това — започна инструктажът.

Троу послуша половин минута, прозя се и каза небрежно:

— Това вече съм го минавал. Дерзайте, приятелчета! Отивам да се разтъпча.

И наистина тръгна нанякъде, без Солвиц да се опита да го спре.

Инструктажът се оказа пределно прост. На ръцете се закопчаваха плътно прилепнали белезници, които отначало Язон не беше забелязал (от тях се точеха дълги проводници, а също и тънки тръбички за инжекции), на ушите се слагаха слушалки, на очите трябваше да гледат напред към смътно проблясващата зад стъклото схема.

— Примитивна хипнопедия — промърмори Язон.

— Не съвсем. Първо, за ускоряване на възприемането информацията ще се подава в мозъка ви не само по сетивните канали, но и чрез кръвта. Второ, ще работи контур за обратна връзка. Пред вас са два превключвателя и микрофон. Левият превключвател прекъсва напълно информационният поток. Десният увеличава скоростта на изтичане на информацията за сметка на изместения времеви мащаб. А с помощта на микрофона, като подавате определени звукови сигнали или като използвате словесни формули на произволно избран език, можете да регулирате тематиката, степента на конспективност и формата на подаване на сведения. И трето, посредством този микрофон можете да активирате запис на цялата необходима информация върху избран от вас носител. Ето такава е нашата хипнопедия, господин дин Алт! Други въпроси?

— Какви са възможностите за промяна на мащаба на времето? — поинтересува се Язон.

— Това не е тайна — каза Солвиц. — Сега ние с вас живеем тридесет пъти по-бързо от вашите приятели на звездолета в орбита. Ако задействате десния прекъсвач, вие ще започнете да живеете тридесет пъти по-бързо от всеки, който не е включен в базата данни на библиотеката. Числото трийсет, както се досещате, е обусловено от пределното натоварване, което може да издържи без сериозни последствия нормалният човешки организъм. Защото ускорението във времето субективно се възприема точно както ускорение в пространството.

— Не бих казал — промърмори Язон, като си спомни усещанията си при излизане от хроноскафа.

— В такъв случай не бързайте да минавате на форсиран режим на усвояване на информацията — посъветва го доктор Солвиц. — Вие и без това имате достатъчно неординарни способности, господин Язон дин Алт. Но все пак не мога да не ви уведомя, че теоретически уплътнението на времето няма никакви ограничения. Само трябва да се прави на етапи с тридесеткратна стъпка и да се дава възможност на организма да се възстановява. Лично аз веднъж, за да експериментирам, направих това двадесет и седем пъти. Можех и по-нататък, но… виждате ли, теорията си е теория, но започнаха да се проявяват някакви загадъчни ефекти. Вие, пирянците, сте отчаяни смелчаци и считам за свой дълг да ви предупредя. Е, май че е време. Да включвам ли системата?

— Почакайте! — каза Мета. — Мен въобще не ми харесва вашата библиотека. Не може ли просто да се запознаем с информацията върху екрана на дисплея? Тия електроди на ръцете прекалено приличат на атрибути за инквизиция.

— Приличат, Мета, приличат, разбира се — уморено се съгласи Солвиц. — И вие можете да седнете пред дисплея в съседната стая, за да се опитате по най-досадния и допотопен начин да се кьоравите в светещите символи. Това е ваше право. Даже нещо повече. Можете да направите на пух и прах всичко в информационното хранилище. Разрешавам ви. При това смея да ви уверя, че вашият пистолет е напълно зареден, точно както и пистолетът на Язон. Ако ви се иска както преди да увеличавате ентропията в обкръжаващия свят — давайте. Тук, в центъра на Солвиц, е разрешено всичко, което не е забранено, а в името на абсолютната си власт съм отменил всички забрани. Постреляйте, ако искате, но имайте предвид, че ще заприличате на алкохолика, на който му предложили разкошен обяд и списък на най-добрите вина във Вселената, а той изсмукал пет бутилки от една-единствена марка и захъркал успокоен.

Мета изглежда не можа да разбере много от този дълъг монолог, изпъстрен със староанглийски и старофренски в най-емоционалните места. Обаче интонацията я засегна и дулото на пирянския пистолет вече бе насочено към гърдите на великия изобретател на безсмъртието.

Язон си представи поредната хаотична стрелба — този път в помещението на радиокабината (ах, на Скоглио не биха понесли това!) — и изпадна в отчаяние, но само след секунда отчаянието премина в истеричен смях. Като едва изговаряше думите, той се обърна към любимата си:

— Мета, нима досега не си разбрала? Ето това устройство и на мене ми напомня електрически стол. Ти навярно не знаеш, че в древността е имало такъв вид екзекуция. Е, и какво? Не мислиш ли, че доктор Солвиц е имал възможност да ни убие поне двайсет, ако не трийсет пъти? И досега сме живи! Това нищо ли не ти говори, Мета?

Тогава Мета го погледна безпомощно и заплака. За втори път Язон я виждаше да плаче. Желязната лейди, амазонката, първият боец между жените на Пир и далеч не последният сред мъжете.

— Включвайте — махна Язон на Солвиц, доколкото му позволяваше ръката, вързана с гривната на елекро-датчика. — Включвайте, всичко ще бъде наред.

Той включи.

Беше странно усещане. Отначало розова мъгла, съвсем уютна и комфортна, ритмична музика, обливащи тялото вълни топлина, после — приятен женски глас, многократно повтарящ точките на генералния каталог и дублираща светлинна информация пред очите — на есперанто. От любопитство Язон поиска превод на италиански (спомени от младостта!) — и преводът беше направен мигновено. В края на краищата избра като език за четене кой знае защо именно датския и започна да разлиства страниците, отваряйки директории и файлове само с едно движение на ресниците. Информацията се подаваше в удивително компактен и удобен за възприемане вид, а в някакъв момент Язон осъзна, че не може да идентифицира езика на изложението. Очевидно сведенията вече постъпваха на подсъзнателно ниво, без да ползват знакова система. Това беше забавно, но той все пак се върна обратно — в света на конкретните символи и термини.

Язон бързо разбра принципа на обучение в библиотеката на Солвиц и за броени минути (поне така му се стори) научи историята на създаването и общото устройство на най-големия в Галактиката изкуствен астероид. Като начало това беше най-важно. Хитрия Теди не беше засекретил информацията за пътищата за излизане в открития космос и причините за отказа на главния шлюз скоро станаха известни на Язон — все същите черни твари бяха изключили автоматиката. Станаха му пределно ясни и мястото на разположение, както и принципът на действие на резервното устройство за излизане в космоса. И какво? Спасението им сега е само въпрос на техника ли? Не може да бъде! Ако Солвиц бъде разглеждан като приятел, той би трябвало да е пълен идиот или окончателно изкукуригал дъртак. Какво му е пречело да надникне в тези файлове и сам да намери най-простия изход в пространството?

Ако пък Солвиц е враг, достъпът до подобни сведения може да означава само едно: старият бандитски номер — абсолютна откровеност преди убийството, като някакво изтънчено изтезание, последна възможност за демонстрация на сила — т.е. искаш да научиш тайната — ето ти я, и без друго няма да ти потрябва…

Тази мисъл парна Язон. Той изкомандва в микрофона „стоп“ и дръпна левия плъзгач към себе си. Никой не му попречи. Странно. Отново седеше в уютната „радиокабина“, напомняща за младежките години в Скоглио, а до него седеше Мета. Отпусната в креслото, тя изглеждаше безметежно заспала с кротка усмивка на устните. Но след това нещо, може би неволен телепатичен сигнал от Язон, я стресна и я върна към реалността по същата обозначена от Солвиц схема — микрофон, плъзгач, наушниците на масата. Дори не се наложи да измъква електродите с иглите.

— Всичко наред ли е? — попита Мета.

— Като че да — нерешително отвърна Язон.

— Интересно ли е? — зададе тя нов въпрос.

— И още как! Според мен много.

— Тогава продължаваме обучението!

Неочакваният ентусиазъм на Мета го зарази и той вече беше готов отново да се потопи в информационния сън, когато тя го дръпна за ръкава:

— Почакай, Язон, ако ти се струва, че измъкването оттук е много просто, чети внимателно допълнението към инструкция номер тридесет и девет от пета глава на общия технически паспорт.

— Тридесет и девет? — шашнато попита Язон. — Аз се добрах едва до тридесет и седми.

— Много лошо — скара му се Мета. — Там има и други приложения.

Той отново се гмурна в потоците информация и много скоро разбра, че всички тези етапи Солвиц вече е минавал преди него, докато е търсел пътечка за изход от безкрайната объркана битка със собствената му злоба и подлост. Но обиколни пътища нямаше, трябваше последователно да се изминат всички стадии на логическо осмисляне на възникналата ситуация. Той се катереше по тези стадии като алпинист по отвесна скала и това с всяка крачка ставаше все по-трудно и по-трудно. Настъпи чисто психологическа умора. Да се поразходи? Почивка? Е, не! После едва ли ще може да се втурне в търсенето с предишния ентусиазъм. А и въобще е много лесно да изгуби нишката на започнатото вече дирене.

Тази нишка се виеше по много усукани траектории, понякога направо се завързваше на възли.

За да се приближи към разковничето, на Язон му се наложи да влезе в дебрите на теоретичната геронтология3 и в най-потайните кътчета на най-древната наука или магия, наречена психология; не мина и без подробно изучаване на редица биохимични процеси, а също така на юридическите основи на хипотетичната цивилизация от андроидите; в любимата история на човечеството на планетата Земя Язон, разбира се, също се гмурна, защото доктор Солвиц несъмнено беше продукт именно на тази култура. Как не му се искаше да изплува обратно! Колко увлекателно беше да пътешества из древните епохи! Когато усетеше, че се увлякъл прекалено, Язон спираше и, както го бе посъветвал Солвиц, прехвърляше ценната информация на материален носител, за да я осмисля по-късно. Защото и паметта не е безгранична. Но колко неудържимо, колко силно му се искаше да изучи всичко сега, без да отлага! Междувременно, загадъчният алгоритъм на търсенето го водеше напред и все напред, през физиката и политиката, през естетиката и лингвистиката, през астронавигацията и екстрасензориката — към спасението, към обитаемите светове, пръснати в пространството, към свободата. Не беше ли този път безкраен по определение, не беше ли той изкусно програмиран модел на пътя, характерен за галактическата цивилизация? Как да стане това? Как да се ориентира? Как да постъпи въобще?

О, високи звезди! Той — забрави ли? Съществува и десен плъзгач — уплътнението на времето! За в краен случай. И като напрегна всичките си телепатични възможности, без да излиза от информационно-хипнотичния транс, съумя да види Мета. Все там, на същата маса. Тя седеше, без да снема слушалките, в любимата си за размисъл поза, сплела ръце зад главата със затворени очи, а десният превключвател пред нея вече беше включен. Включен! Значи е време! Този последен щурм той посвещава на своята любима. Те ще се измъкнат оттук. Непременно ще се измъкнат, ако винаги са двамата заедно.



Щрак! И отново розова мъгла. После странни усещания. Мозъкът продължава да решава поставената задача, а тялото започва свой живот. Тялото крачи по коридора, застлан с мек килим в цвят „бордо“. Тиха музика се дочува от страничните врати, а отпред долита неясен, ритмичен и все по-нарастващ шум. Много познат шум: сдържано многогласие, шумолене, почукване, тихи звънчета и от време на време лаконични викове: „Милион и половина на черно!“, „Сто и петдесет на нула!“ „Всички залози се удвояват!“ Това е крупието. И гласа му е до болка познат. Или всички крупиета имат еднакви гласове? На коя планета беше играл за последен път рулетка? Заровете по-добре се поддават на мислено въздействие, но все пак… Въпреки, че беше успявал да спре където трябва и тежкото колело.



Той е все по-близо до заветната врата, вече усеща миризмите — скъпи парфюми, тежки прашни завеси, качествен тютюн, традиционен паркетен лак и тънък неповторим мирис на пари.



Той влиза в залата и всички погледи се устремяват към него. Въздишка на възторг и радостно предвкусване за небивало шоу плъзва сред тълпата от опитни играчи, богати идиоти и натруфени дамички.

Язон се приближава до масата и хвърля върху зеленото сукно тежка пачка бисерно пробляскващи галактически кредити. Крупието с пукот разкъсва нова опаковка зарове. Сервитьорът притичва с поднос, отрупан с разнообразни чаши и чашки. Гърлото му е пресъхнало, боли го глава, но Язон знае: преди игра не трябва да се пие нищо силно! Телекинезата е капризно нещо. Леко да се олюлееш — и току-виж — си пропуснал целта. Той избира висок тънък бокал алдебаранско със златни искри (в него има не повече от деветнадесет процента алкохол) и отпива няколко глътки. Това е! Започва се.



Като че ли не вижда какво хвърля той самият, или какво хвърлят другите. Помни само едно — че постоянно печели. Планина от сребристо-изумрудени жетони запълва вече половината маса. Знае, че това ще свърши лошо. Законите на хазартния бизнес са еднакви винаги и навсякъде. Малко е да спечелиш, трябва да съумееш и да си отнесеш парите!

Неочаквано се появява нов играч, нов съперник, който изравнява залозите. Кой е той? Благородното, изящно и аристократично лице смътно му е познато отнякъде. Но колкото и да се опитва, той не може да си спомни името на неканения гост. Кой знае защо му се струва много важно да разбере колко е часа. Язон крадешком поглежда към часовника си и вижда, че го няма на лявата му ръка! Смъкнали са му го? Откраднали? Или просто е забравил къде е свалил и зарязал любимия си универсален прибор с цяла купчина различни циферблати за всички случаи в живота?

Язон притеснено се оглежда наоколо за часовник и едва не се удря по челото: през всички векове и по всички светове в казината не е било прието да се следи хода на времето. Тук няма и не може да има стенни, настолни, даже джобни часовници. Редовните играчи са запознати с правилата. Затова са и редовни играчи! Затова са облечени така пищно, помпозно, натруфено, както даже и на театър не ходят, може би само на прием при краля. Когато идват в игралния дом посетителите съблюдават ритуала, установен от много хилядолетия.

О, какво щастие е да се окажеш отново в тази приказна обстановка! Да се усетиш най-добрия сред най-добрите. Да усетиш упоението от победата! Да удариш голямата печалба. А времето… Какво е времето! Защо му е часовник? Като излезе оттук, ще си купи нов, много по-скъп. Най-скъпия!

„Като излезе оттук…“ — повтаря за себе си Язон и отново смътна тревога се надига от дълбините на душата му. В следващата секунда си спомня името на новия си съперник — Теодор Солвиц. Доктор Теодор Солвиц.

— Вашият залог, Теди? — небрежно попита Язон.

— Планетата Солвиц.

— Но на мен не ми трябва вашата планета. Играем на пари. Кажете цената, Теди!

— Вие не ме разбрахте, Язон. Аз прекрасно знам, че моята планета не ви е нужна, но вие искате да я напуснете. Вие мечтаете да се откопчите оттук. Залогът е вашата свобода!

— Оригинално! — усмихна се Язон. — А вие на какво? Вие нищо не рискувате, а, Теди?

— Няма такова нещо, Язон, аз рискувам да загубя вас. Това е повече от планета. Започваме ли?

Язон нищо не отвърна. Мълчанието е знак на съгласие? Може би. Но реалното съгласие ще стане факт в момента, когато пръв хвърли заровете.

О, колко трудно бе да разтвори длан! Кога друг път му е било толкова тежко? Кога? Не можеше да си спомни. А имаше, имаше нещо подобно в далечното минало, нещо забравено, но определено важно, най-важното… Длъжен беше да си го спомни. Сега, сега… Ето го! Язон почти хвана за опашката изплъзващия се спомен.

И в този момент непознат, но горещ и страстен женски глас зашепна в ухото му:

— Ти трябва да играеш, ти трябва да започнеш веднага, точно сега!

Язон се обърна. До него, почти прилепена и лъхаща на умопомрачителни аромати, стоеше красавица. Не просто красавица, а богиня, сляла в едно чертите на войнствена амазонка и крехка горска фея.

— Заради мен — промълви богинята със свенливостта на ученичка.

Изхитряше се да бъде и развратна, и трогателно скромна едновременно.

И заровете изтропаха по дървото под зеленото сукно. Играта започваше.

Това беше напълно безумна игра. С променлив успех, толкова променлив, че всеки от съперниците по няколко пъти се оказваше на границата на пълен провал, но после се изкачваше на гребена на успеха. И това нямаше край. Язон започна да пие. Вече не само алдебаранско — иначе нямаше да издържи до сутринта. И поредната чашка като че ли го удавяше и като че ли Солвиц също владееше телекинеза. Те хвърляха кубчетата един срещу друг, потта се лееше от веждите и на двамата и вече никой не беше в състояние да разбере кой ще победи.

Но красавицата, застанала до него, помагаше на Язон. Определено му помагаше. В моменти, когато силите съвсем го напускаха, тя изведнъж обвиваше шията на героя със своите тънки и трепетни ръце или бързо, поривисто го целуваше в устните, или притискаше скута си към крака му. И всеки път това го зареждаше с нова енергия. И печелеше, печелеше! Това беше прекрасно! По-прекрасно от всичко на света.

Ласките на загадъчната богиня ставаха все по-горещи, все по-откровени, с крайчеца на окото си Язон забелязваше, че тя е останала почти без дрехи. Девойката стенеше и се извиваше, тя дишаше тежко и се прилепяше все по-плътно към него и нещо щеше да се случи в следващата минута, защото Солвиц вече губеше, непрестанно губеше, всичко се нареждаше идеално и… но изведнъж заровете се обръщаха не както трябва. Залата въздишаше и всичко започваше отново.

Колко пъти се повтори това? Колко ли време можеше беше продължило? Нямаше часовник. Само знаеше, че игрално-сексуалният оргазъм рано или късно ще настъпи. Но знаеше и друго: колкото и да се стремеше към финала, не му се искаше да го достига. Победата, напускането на планетата Солвиц, бяха престанали да имат за него каквото и да било значение. Играта беше станала самоцел. Самият процес на играта — висше наслаждение. „Миг поспри, ти тъй прекрасен си!“, „Целта е нищо — движението е всичко!“, „Щастие — това е търсенето на щастието.“ Древна класика на философската мисъл. И още: „Не можеш два пъти да влезеш в една река!“

Той играеше, и играеше, и играеше, сладострастно се опитваше да хване за ръкава изплъзващото се предчувствие — ето сега нещо ще се случи…

И се случи.

От дъното на залата се появи Мета. С два пистолета насочени напред и малко встрани и нагоре. Надутите господа се пръснаха като зайци, натруфените дами се разхвърчаха с изяществото на кудкудякащи кокошки.

— Язон, аз ти казах, че няма да търпя жени около тебе.

Първият изстрел беше за божествената красавица. Главата й се разхвърча на зелени пръски и паниката обзе присъстващите не на шега. Мета подаде на Язон неизвестно откъде взел се трети пистолет и бързо му прошепна:

— Изчезваме!

Те се оттегляха, като стреляха и хвърляха гранати, оттегляха се и оставяха след себе си димящи отломки от маси и зелени локви желе от повалени андроиди.

— Мета, нищо не разбирам! Та това е моят личен въображаем свят. Как успя да нахлуеш в него?

— Голяма работа! Не е чак толкова въображаем, между другото! Сега бързай, намерила съм изход оттук. Но той е временен. Ако не успеем, ще се затвори. А ти ми философстваш. Недодялан комарджия!

— Все едно, не разбирам — продължаваше да мърмори, докато силната ръка на Мета го влачеше по неизменните за Солвиц коридори, асансьори и стълбища. — Ние с теб нали сме в кабината, т.е. в библиотеката и ровим за информация от архива на Солвиц? Нали така?

— Така.

— Е. Там аз вървя по своя път, ти по своя. И двамата сме подложени на тридесеткратно ускорение на времето…

— Навреме се сещаш за ускорението — забеляза разгорещената и още по-привлекателна пирянка. — Приготви се. Започва промяна на мащаба.

Хронопреходът се стовари върху Язон с все същите „ласкави“ усещания и последното, което той успя да чуе, беше шеговито-раздразнената фраза на Мета:

— Колко сте смотани вие мъжете! Заповтарял — не разбирам, не разбирам! Какво има да разбираш. Когато обичаш истински, ще намериш любимия човек където и да е, ако ще в ада, ако ще във виртуалната реалност…

Двадесета глава

— Край! — каза Кърк, като нахлу в каюткомпанията. — Незабавно обръщам кораба в посока към Пир. Получих сигнал за тревога от Накса. Този коварен боклук само е чакал момента да напуснем планетата с най-добрите си хора и най-добрата си бойна техника. Там отново е същинска кланица. Прекратявам договора и се връщаме на Пир.

Ривърд Бервик мълчаливо го гледаше в очакване на продължение.

— Вие чухте ли, Бервик? Скъсвам договора! — навиваше се все по-силно Кърк. — Веднъж се полакомихме за нови земи и едва не отстъпихме на врага всичко. Сега аз не искам да изгубя родния свят докато помагаме на световете от Зелената Клонка. Стига! Прекалено съм стар за тези игри: безсмъртие, тайни организации, спасение на човечеството… Отлитаме, Бервик!

Представителят на Специалния корпус и Обществото на Гарантите на Стабилността както преди търпеливо мълчеше и само тъжно гледаше в упор разбушувалия се беловлас гигант.

— Ние, все едно, не сме ви нужни! — продължаваше да крещи Кърк. — Вашите хитроумни планове са прекалено сложни за пирянците. Така и не смятате да използвате бойната мощ на „Арго“! Ако въпросът е просто да се постреля по гадовете, скрити под леда, това го могат и леките есминци от ескадрата на Консорциума. И в края на краищата планетарните бомби са заложени. Взривателя ще ви оставя като подарък, ако сумата му още не е изчерпана.

— Отдавна е изчерпана — тихо каза Рес.

— Е, карай! — сърдито, но вече малко по-спокойно уточни Кърк. — Няма време за правене на сметки.

— А нашите приятели изчезнали там? — още по-тихо попита Рес.

— Язон? Той ще се измъкне и без нас. Прекалено добре го познавам. А Мета и Троу… По дяволите, те сигурно вече не са живи. Но пирянците умеят да посрещат смъртта с достойнство. Мета първа би ме накарала да летя към Пир, а не да я спасявам от неизвестно какво. Също и Троу. Не разбираш ли, Рес?

— Не разбирам — призна Рес. — И никога не съм разбирал.

Кърк метна към него гневен поглед, като че в този момент бе осъзнал, че пред него стои обикновен говорител, и каза:

— Досега никой не ме е запознал с устава на Гарантите на Стабилността, не съм давал клетва за вярност към Специалния Корпус. Подписал съм само междузвездното съглашение между участниците от Лигата на Световете и този договор с вас, Бервик. От първия не се отказвам, а втория скъсвам. Край! И командирът тук все още съм аз!

— Настина, Кърк, във вашата власт е да обърнете кораба в коя да е посока — обади се най-после Ривърд Бервик. — Екипажът на „Арго“ ще се подчини единствено на вас. Само ми отговорете защо, като приехте съобщението на Накса, не тръгнахте веднага към командната зала при Дорф, ами се върнахте тук, в каюткомпанията?

Кърк се обърка и някак си оклюма. Като че ли изведнъж бе разбрал нещо важно за себе си и за цялата тази ситуация. Рес заговори пръв:

— Така. Помълчи сега, Кърк. Ще ти обясня защо дойде при нас. Ти сам не си убеден в правилността на решението си. Добре си спомни как преди няколко години вие всички като полудели напуснахте планетата Щастие и се втурнахте да спасявате Пир. Аз тогава бях в низините с армията на Амх, вие даже не успяхте да се свържете с мен. Щях да ви кажа и тогава, че няма защо да летите. Закъсняхте и то съвсем закономерно. Градът загина. Накса и неговите хора останаха единствените стопани на планетата. Съгласи се, че само благодарение на „говорителите“ успяхме да запазим шахтите, а по-късно и да започнем възраждането на Пир.

Кърк мълчеше, но не беше съгласен. Да, Накса и всички жители на селището в джунглите опазиха минното оборудване, но закриха шахтите и ги консервираха — нужни ли са тежки метали, щом е прекъсната връзката с външния свят. А истинското си възраждане Пир дължи предимно на него — на Кърк и на Мета, на оцелелия по чудо Бручо, и на новото поколение герои Клиф, Стан, Тек, Гриф в края на краищата… Е, и разбира се, на Язон — без неговите пари и финансов гений биха ли могли да построят такъв космодрум? Кой би имал такава фантазия, че да му хрумне да превърнат фермерското селище в Отворения?

Но Кърк не каза нищо подобно на Рес. Груберът си е грубер, не можеш да го промениш. Така и до смъртта си ще дружи с враждебната природа, докато тя не го изяде. А природата на Пир си е такава — ще изяде и безсмъртния, без да й приседне!

— Колко още смяташ да воюваш със Света на Смъртта, Кърк? — попита Рес. — Победа няма да има.

— Ще воюваме точно толкова, колкото е нужно — твърдо отвърна Кърк, като едва се сдържаше да не извади оръжие. — И победа обезателно ще има. Наша победа. А сега се свържи още веднъж с Накса — добави той без пауза.

Бервик облекчено въздъхна — ледът се пукаше. Сега имаше шанс Кърк да бъде уговорен, а значи и линкорът „Арго“ (дай Боже!) да не отлети към Пир преждевременно.

Докато чакаха връзката с Накса, трябваше да бъде затвърден достигнатият от Рес успех и Бервик веднага съобрази за какво трябва да говори. Опитът му от общуването с истински пирянци (Рес не се брои) беше едва неколкодневен, обаче членът на Съвета на Консорциума, а също така и сътрудник на множество секретни и свръхсекретни организации, беше доста прозорлив човек и, без да знае сам, използваше за убеждаване на Кърк метода на Язон дин Алт, който познаваше пирянците като себе си.

— Аз не съм учен, Кърк — каза Бервик, — но според мен и с невъоръжено око се вижда, че причината за поредното изостряне на ситуацията на Пир се крие в събитията тук. Нима може да се счита за случайно съвпадение вашата атака върху астероида на Солвиц и нападението на пирянските твари върху космодрума „Велф“? Налице е телепатичен контакт между тези и онези създания.

Това беше блъф. Абсолютен блъф. Бервик само от отчаяние измисли тази екстравагантна хипотеза. Но попадението се оказа стопроцентно: в очите на Кърк блясна недвусмислен яростен огън.

И тогава Бервик го обори окончателно с последния си аргумент:

— Разбира се, на родната планета е по-леко да се сражаваш с враговете, вкъщи, както се казва, и стените помагат. А да встъпиш в единоборство непосредствено с квинтесенцията на злото, това същото световно зло, изглежда не е лъжица за устата на могъщия Кърк. Ето, бягате…

Поради своята неопитност Бервик попрекали с метода си на въздействие. Рес едва успя да отклони встрани протегналата се светкавично ръка на Кърк и куршумът, изсвистял край Бервик, успя да пръсне на дребни късчета само старинния земен глобус с карта на звездното небе. Повторни опити за убийство нямаше, тъй като в говорителите на каюткомпанията най-сетне се чу гласа на Накса:

— Атаката спря. Може би временно. Основната част на града оцеля. Космодрумът по обща преценка може да се ремонтира, но засега е в състояние да приема само леки совалки и ракетни катери. Кърк, ние ще се радваме да ви видим, но екстрена необходимост да се връщате засега няма. Ако е възможно бих искал да поговоря с Бручо за някои нови видове животни. Но за целта ще се свържем по-късно. Кърк, помниш ли как тварите напоследък се отнасят към мощните електромагнитни и пси-излъчвания… връзката… половин час… все пак побързайте… в течение…

Последните му думи съвсем потънаха в смущенията и Кърк разбра, че причината за прекъсванията е все същата — атаките на новите пирянски организми.

— Тръгвам! — рече Кърк решително.

— Накъде? — колкото се може по-спокойно запита Бервик.

— Клиф вече рапортува за готовност. Стартираме след минута. Лично аз ще разгромя тези твари отначало тук, а после и на Пир!

— Успех — прошепна Ривърд Бервик, който още не беше дошъл на себе си.

От много хиляди години насам той за пръв път беше подложен на такава реална заплаха за живота си.



— Физическото състояние на Стан и Арчи е идеално — доложи Тека на пирянския вожд, докато стоеше в стартовия шлюз пред напълно екипираните десантчици.

— Готовност първа степен за всички системи! — рапортува Клиф. — Ще ви прикрием с огън, ако има нещо.

Кърк също вече беше в скафандър и докато закопчаваше хермошлема, мислеше само за едно: правилно ли бяха решили да променят точката на атаката, след като Стан буквално в последните няколко минути на предстартовата подготовка беше получил информация за слабо, но явно пси-излъчване, фиксирано над един от сондажите, пробивани на случайни места, докато изучаваха структурата на обвивката. Сигналът не можеше да се идентифицира. Но едва ли беше от автоматичен пси-предавател, по-скоро там имаше хора. Не е важно какви. Хора — това е достатъчно! Не са някакви черно-зелени чудовища! Наличните пирянски прибори по принцип можеха да улавят емоционалните излъчвания даже през голяма маса метал. Свързочниците определиха с висока степен на вероятност този сигнал като SOS. Но не беше ли нов капан? Това безпокоеше Кърк много.

„Толкова по-интересно ще бъде — си каза пирянският вожд и отхвърли всички съмнения. — Стига сме си играли на котка и мишка. Където ни направят засада, там и ще се бием.“

Астероидът зловещо мълчеше, когато приземиха катера до края на ледената яма с почти отвесни стени и кръгло, около три метра в диаметър, метално дъно. Да, именно оттук беше дошъл загадъчния сигнал, но никой не напираше да отваря металната обвивка отвътре и нито една черна твар не помръдна в ледената глъбина, която ги заобикаляше отвсякъде. Никаква реакция нямаше и след като тримата с помощта на най-обикновено алпинистко снаряжение се спуснаха долу.

— Слоят стомана на това място е само половин метър — съобщи Стан резултатите от измерванията.

Кърк извика „Арго“ и попита:

— Клиф, добре ли ни виждаш? Прицелът точен ли е?

— Прицелът ми е с точност до микрон, мощността на заряда се регулира идеално. Мога да разстрелвам мухите около главата на всеки от вас!

— Мухи засега не се виждат — отвърна Арчи, — а виж метални пръски ще се разхвърчат скоро!

— Започвайте разрязването на обвивката — разпореди се Кърк.

Режеха технически грамотно, по окръжност, равномерно навлизаха по целия периметър. А когато остана тънка стеничка, едва удържаща огромната маса висящ върху нея метал, я преодоляха с помощта на термичен разрез, постигнат от мигновено нагрята до четири хиляди градуса волфрамова жица. Всички видове оръжия — от примитивни пистолети до плазмени и течнохелиеви оръдия — бяха насочени сега към малкия метален кръг върху огромната ледена равнина. Но астероидът на Солвиц, както винаги, им поднесе изненада.



Увлечен от потока въздух изтичащ през тясната пролука, металният цилиндър се приповдигна на повече от половината от дебелината си, но след това безсилно рухна надолу в мрака. Тримата постояха известно време на разстояние — кой знае какво можеше да се очаква, но от друга страна, за тях главното беше да проникнат навътре, а с това, както стана ясно, трябваше да се побърза. Въздухът в отворения от тях обем скоро свърши. Искрящото ледено облаче от застинали газове висеше над главите на пирянците като димна завеса, предназначена да пречи на стрелбата — Кърк успя да помисли и за това. Но след като от образуваната дупка не изпълзя никаква сган, те мълчаливо се спогледаха и се приближиха дружно толкова, че да могат да се наведат над отвора и да осветят вътрешността с фенерите, монтирани на шлемовете им.

Никой не успя да види нищо. Неведома сила ги дръпна надолу, придърпа ги неумолимо и властно, но толкова плавно и меко, че на екипажа в звездолета в орбита това навярно бе изглеждало като доброволно спускане.

„Ето така се провалят и най-добрите бойци“ — тъжно помисли Кърк, но не подаде на „Арго“ сигнал за тревога. Защо ли? В кого би трябвало да стреля горкият Клиф? Всичко върви по плана. Те са вече вътре.

Само че вътре в какво?

Тримата висяха в безтегловност и пълна тъмнина, като осветяваха с фенерите само един на друг лицата си и тавана (стена, под, не е важно…), през който бяха минали току-що. Изрязаният от тях „люк“ бързо се затвори с прозрачна ципа (хиперлед? стъклостомана? друг неизвестен материал?) и в помещението започна да нахлува въздух.

— Е, какво, хванахме ли се като диви кучета в капан? — попита Кърк, като с това поемаше отговорността за станалото върху себе си.

— Не мисля — разсъди Арчи. — Лично аз не наблюдавам никакви злонамерени действия спрямо нас. Според мен това е най-обикновен гравитационно-вакуумен шлюз. Така че навярно автоматиката сама ще ни покаже по-нататъшния път.

Арчи се оказа прав и Кърк в себе си да се зарадва, че именно той, като бе смирил пирянската си гордост, бе помогнал на младия физик от Юктис да дойде в десанта. Защото нито един пирянец не би могъл така трезво и ясно да прецени обстановка, в която насилствено го лишават от инициатива.

А астероидът наистина не упражняваше насилие над своите пленници. Гравитацията плавно се стабилизира с пълна смяна на полюсите — т.е. таванът стана под и сега те стояха върху него под куполообразен свод, осветен само от няколко мъждукащи, очевидно аварийни лампички, а пред тях беше яка врата с вакуумни брави, над която сред призивно мигащи надписи на много езици очите долавяха и най-разбираемия — на междуезик: „Налягането е нормално. Оставете скафандрите си в шлюза.“ Разбира се, никой даже и не помисли да се съблича, въпреки че датчиците на газоанализаторите потвърждаваха запълването с годен за дишане въздух. Добре, добре, ама не сме си вкъщи, резервоарите на гърба ни ще стигнат за още много време. То пък голяма съблазън — да дишаш чужд въздух — току-виж си вдишал и нещо друго… А виж, да минеш през шлюзовата врата — това е нещо наистина интересно!

— Как мислите, Арчи, тази врата ще се отвори ли? — реши да се посъветва Кърк със съобразителния астрофизик.

— Кърк, вече знам, че двама пирянци могат да разбият всяка врата — усмихна се Арчи. — Но дайте за разнообразие да пробваме като вежливи люде.

Вратата, естествено, не пожела да се отвори. Даже след като Кърк опита. Не грубо, а с дръжката.

— Според мен вежливите люде отначало чукат или звънят. Да виждате някъде тук звънче? — язвително се обади Стан.

— Звънче няма — сериозно му отвърна Арчи, — но като за начало това копче, мисля, че ще свърши работа.

— Стой, не пипай! — властно го спря Кърк. — Никога не бързай с разни непознати бутони. С вас, учените, е като с децата — само неприятности. На Пир от шест годишни вече знаят — първо разбери, след това пипай.

— Момчета! — неочаквано изпъшка Стан. — Стойте момчета! Внимание!

Той като хипнотизиран гледаше дисплея на постоянно включения пси-приемник и светкавично обработваше показанията на прибора:

— Много мощен, много близък сигнал! Надежда, тревога, отчаяние, радост — страшна смесица от емоции. Да пратим модулиран сигнал с нашия код? Ако това са те?

— Не, Стан, сега трябва да изкъртим тази врата — заяви Кърк. — Хич не ми харесват емоциите оттатък, още повече, ако са на нашите хора. Няма време за разговори. Ха помогни ми, де! Давай, приятел!

Дръжката се откърти лесно, но вратата се оказа солидна, правена за векове. И тогава Арчи в суматохата все пак се изхитри да натисне любимото си копче. Незабавно се разврещя аварийна сирена — отвратително тънко и силно.

— Извинявайте, приятели — разпери ръце невъзмутимият астрофизик, като се опитваше да надвика механичния вой. — Мислех, че е като в асансьор.

— А аз мисля — още по-високо извика Кърк, — че напразно те взехме със себе си.

И той за пореден път удари с целия си могъщ торс бронираната врата. Лицето му се беше наляло с кръв не толкова от напъна, колкото от ярост.

Арчи се опитваше да достигне до разума на освирепелия гигант. Защото даже Стан беше разбрал, че вратата не трябва да се избива, а да се среже с лазер. Но, за съжаление, или за щастие, нямаше още такава сила, която да спре атакуващия Кърк Пир.

— Махай се оттук, Арчи — ревеше той като ранен звяр, като едва ли си представяше къде изпраща младия юктисанец.

И може би, поради липса на други цели, той, в края на краищата, щеше да застреля нещастния астрофизик, но в най-ужасния момент сирената неочаквано спря и в надвисналата тишина отчетливо се чу бръмченето на отваряща се врата.

Двадесет и първа глава

Високоскоростният асансьор изнесе Мета и Язон в малката прозрачна кабинка на същата повърхност на планетата Солвиц, където зеленееха гори, плискаше се море, течаха реки, в степите препускаха неистинските конници на неистинския Темучин, а в храстите пълзяха неистински пирянски твари. По пътя към тази промеждутъчна повърхност, те, разбира се, минаха през още един хронопреход. Почивката се оказа малка даже за Мета, а Язон се сгърчи така ужасно, че едва дишаше и буквално изпълзя на свобода пред стъклената врата, вкопчен в нея с отпаднали пръсти.

— Лягай — разпореди се Мета. — Само глупаците бягат до пълно изтощение и докато не паднат. Трябва да дойдем на себе си. Имаме още две-три минути.

— Дай аптечката! — изхриптя Язон, докато вяло опипваше костюма си и удивено констатира, че е облечен с фин панталон, бяла риза и смокинг, а единственото, което успява да открие в джобовете си освен носна кърпа и жетони от казиното, е херметичната капсула, натъпкана с информационни кристали. Как беше попаднала тук? Нали там, в библиотеката, след като прехвърляше нужната информация на най-компактните носители в света, Язон ги бе слагал в капсулата на масата, а тогава той беше облечен в стандартния костюм на космодесантчик. Нямаше време, а и му беше трудно да мисли над такива странни въпроси. Без инжекция на биостимулатора пък — особено трудно. За щастие Мета по някакъв начин беше опазила аптечката си и силите на Язон започнаха да се връщат заедно с проясняващата се мисъл. За пълна яснота му трябваше само да разбере какво ги заплашва и той попита:

— Всъщност Солвиц гони ли ни?

— По всяка вероятност — да. Но ние доста го изпреварваме.

— Какво може да означава това? Нали Солвиц е навсякъде? Всичко живо тук е Солвиц. Как може да бъде изпреварен?

— Дълго е да се обяснява — махна с ръка Мета. — После. Май успях малко по-добре от теб да се ориентирам в това старче. Все пак той ни е лъгал и то доста.

— И какво иска сега? — запита Язон.

— Същото, което и преди — да ни спре, да ни задържи тук.

— На всяка цена ли? — реши да уточни Язон.

— Не мисля — отвърна Мета. — Все пак живи сме му по-интересни.

— Пак добре — въздъхна Язон с облекчение. — Ако сме живи, няма да умрем. Имало е такава поговорка, в някаква приказка го четох.

— Ставай, любителю на приказки! Време е!

До хангара бягаха при добро темпо. Тежката врата послушно се отдръпна встрани, като че ли по команда „Сезам, отвори се!“. Язон не се учуди, защото беше забелязал в ръката на Мета малък дистанционен пулт. Преди нямаха такава удобна принадлежност. И докато се носеха вече вътре в хангара, Язон попита кратичко:

— Откъде?

— Солвиц. Подарък! — също така лаконично издиша Мета в такт с бягането.

— Защо? — попита Язон.

Но отговор не можа да получи. Мета със своето дистанционно вече беше включила двигателите на двата катера, ръмженето и свистенето заглушиха всички звуци и щом Язон се тръшна в креслото, изчака ремъците да го обгърнат плътно и прозрачният калпак да се затвори, за да стартира с всичките тридесет „g“, против които не помагаха никакви стимулатори. Язон скърцаше със зъби, но търпеше. Не само че не си струваше да се опитва да ръководи ръчно полета си, но сигурно това беше и невъзможно. Мета управляваше двата катера така, както неотдавна го беше правил доктор Солвиц. Неотдавна? Или преди много години? А може би все пак вчера? Само че в някакъв друг живот?

Мислите на Язон започнаха да се объркват. След това претоварването спря, защото катерите набраха пределната възможна скорост (точно така — не пределно допустимата, а пределно възможната). Половината външни сензори вече бяха изгорели, втората половина тихо се топеше и размазваше по корпуса. Оставаше само да се надяват, че лейко-сапфиреният калпак в молибденова рамка няма да се завари за корпуса и универсалните катери няма да се превърнат в летящи ковчези за пилотите.

Но Мета, въпреки безразсъдната си храброст, явно беше предвидила подобна опасност, така че нажежените полусфери благополучно се отвориха, а зачервената стомана на корпусите можаха да преодолеят благодарение на ръкавиците на добре изолираните фирмени скафандри от „системата на Солвиц“. Хубави скафандри.

„Благодаря ти, безумно старо докторче, ти беше прекалено добър към нас — мислено се прости Язон със Солвиц. — Благодаря за всичко. Но там, в космоса без твоите грижи ще ни бъде все пак по-приятно.“

Те бягаха към най-близкия светещ купол и Мета тъкмо вдигаше ръка с дистанционния пулт с намерение да отвори вратата към свръхсекретния резервен вакуумен шлюз, когато иззад гърба им нещо проблясна и два куршума дум-дум удариха в стената, оставяйки две дълбоки дупки. Мета, падайки, натисна нужния бутон, вратата се дръпна встрани. В тези секунди вероятно пирянката успя да се преобърне и да открие огън — засега без да се цели, в посоката, откъдето дойдоха изстрелите. Разбира се, нямаше попадения. Язон подкрепи Мета и повтори всичките й действия само с миг закъснение. Със същия нулев резултат.

Ех, прибързано беше да се прощава със Солвиц! Безумният учен все пак ги настигна: или бяха почивали прекалено много, или Мета въобще се беше объркала в тайнствените си сметки. Но едно беше ясно — старчето Теди възнамеряваше да ги задържи. И както показа практиката — на всяка цена! С тях като живи той вече си беше поиграл, смяташе да се поразвлече с труповете им — да си направи от Язон и Мета хомункулуси или зомбита. Интересна задача, достойна за велик изобретател. Но виж, да стреля през всичките хиляди години Солвиц не се беше научил. Сега, когато всички залегнаха, безсмъртният психар можеше да загуби. Защото почетните гости на астероида вече знаеха, че докторът не може да възстановява мигновено тялото си и затова му трябват поне няколко минути. Само че… Какво говореше Мета за временния изход, който ще се затвори, ако закъснеят? А да се атакува е рисковано, пък и няма време! Пак ли провал?

Всички тези мисли като вихър прелетяха през главата на Язон за части от секундата, докато Солвиц скрит зад обгорелите катери, продължаваше да стреля, а вратата продължаваше да се отваря.

Следващият изстрел се раздаде именно оттам. А веднага след това се чу силният сърцераздирателен вик на доктор Солвиц. В рамката на вратата стоеше Кърк с димящ пистолет в ръка, на тридесет метра лежеше Солвиц, впил сгърчени пръсти в разкъсания си гръден кош. Беше жив, разбира се, но в огромната рана се виждаше не жълто или зелено желе, а натурална кървава каша от кости, мускули и вътрешности.

— Защо стреля по нас, Теди? — зададе своя първи въпрос притичалият Язон.

— Не си отивайте, господа, моля ви, много съм зле… — изхриптя Солвиц, без да отговаря на въпроса.

Язон неволно направи крачка към него.

— Назад! — извика ужасено Мета. — Той отново ще те излъже. Трябва да бързаме!

— Този тип искаше да ви убие ли? — делово се осведоми Кърк.

— Да — отвърна кратко Мета, за да не се впуска в подробности. — Благодаря ти, Кърк. Но сега… да бягаме по-бързо. Колкото се може по-бързо! Или ще останем тук за дълго, повярвайте ми!

Тя вече държеше Язон за ръка като непослушно дете. Но непослушните деца явно бяха повече. Стан и особено Арчи поглеждаха към нея със съмнение. И изглежда не бързаха за никъде.

— Къде е Троу? — попита най-сетне Кърк.

— Троу го няма вече — отряза Мета бързо, отново без желание за подробности. — Ние трябва да се измъкнем през направения от вас люк и то веднага, разбирате ли?! — изкрещя отчаяно Мета.

— Защо? — учуди се Стан.

Но този въпрос беше последен. Живият мъртвец доктор Солвиц с изсипващи се в движение вътрешности скочи, сграбчи пистолета си и се опита отново да открие огън по цялата компания. Кърк стреля и ръката на нападателя отхвръкна. Нови аргументи никой не поиска. Петимата пъргаво скочиха във вакуумния шлюз. Вече бяха изрязали повторно израстналата многослойна броня и се качваха в десантния катер, когато от отвора бавно започна да се измъква познатият хищен черен език.

— И това дочакахме! — сърдито промърмори Мета и даде такъв старт, какъвто само тя умееше.

Язон вече не се оплакваше от нищо, само Арчи изстена от рязката болка на претоварването.

— Науката иска жертви — язвително каза Кърк.

Откъде пък знаеше той тази поговорка? От кой друг, ако не от Язон…

А в екраните за заден обзор отчетливо се наблюдаваха траекториите на всички мислими и немислими заряди и снаряди, които Кърк с наслада изсипваше върху черната аморфна гадост. Накрая прекратиха обстрела и остана само облак течен хелий, който покри пламтящата яма.

Двадесет и втора глава

Ривърд Бервик излезе да посрещне завърналите се от астероида и по традициите на бог знае какви светове и времена отначало ниско се поклони, притиснал ръка към гърдите си, след това я подаде на Язон:

— Приемете моите най-големи благодарности, Язон дин Алт, много се радвам да ви видя цял и невредим. Благодаря и на вас, Мета. Скърбя за вашия загинал приятел и смея да се надявам, че главният етап на тази операция вече е отминал.

С това официалната част на приветствието явно свърши, защото пълномощният член на Съвета на Консорциума засече, даже леко се смути и с несвойствен за него стил помоли Язон да дойде в неговата, на Бервик, лична каюта, за спешен разговор на четири очи. Кърк не възрази против това с нито един жест, с нито една дума. Даже обратното — даде разпореждане на всички да не безпокоят високите договарящи се страни. Именно така високопарно-дипломатически се изрази той, с което удивително леко призна ролята на първа цигулка в техния пирянски оркестър на един непирянец, макар и изтъкнат. И Язон, който напираше да сподели своите открития по най-демократичен начин пред цялото почтено събрание, трябваше строго по военному да докладва за всичко непосредствено пред висшестоящия началник. Не, даже не по военному — върху последния епизод по-скоро беше ударен печатът на „мания за шпионаж“, някакъв суперагент конфиденциално предава информация на „центъра“.

А нивото на конфиденциалност наистина порази Язон. Той също никога преди не беше виждал толкова съвършена апаратура за защита от подслушване и наблюдение. Затова даже в началото на разговора се чувстваше неуютно, макар че доста ясно изложи най-важното, което бе успял да научи за Солвиц.

А Бервик благоразумно запази ответната информация за своята причастност към Специалния корпус за по-късно и започна от най-важното — от тайното общество на безсмъртните „Гарантите на Стабилността“.

— Искате да кажете — проумя най-после Язон, след като търпеливо изслуша кратката история на въпроса, — че моето лично безсмъртие и всички практически знания за изобретената от Солвиц ваксина не могат да ми принадлежат напълно?

— Точно така, Язон. Аз добре знам, че вие сте, може би, най-своенравният човек в Галактиката и едва ли ще искате да работите за която и да било организация, още повече пък, по принуда. Затова ви извиках тук буквално без да ви дам възможност да си поемете дъх. Опасността от неконтролируемо разпространение на информацията за някои неща, като безсмъртието например, е особено голяма. Нямам право да ви заповядвам, но мога да ви помоля и се надявам, силно се надявам, да срещна разбиране. По същество почти всеки безсмъртен във всички времена е имал възможност да подари ваксината на човечеството, или като минимум да разгласи за нейното съществуване в цялата Галактика. Някои така и правеха. Но това винаги завършваше печално. Не върви, знаете ли, да се противопоставяте на такива организации като „Стопани на Вселената“, „Гаранти на Стабилността“, Специалния Корпус на Лигата на Световете. Разбира се, в нашия безкраен космос се срещат и личности от особен мащаб, но ако вземем за пример самия доктор Солвиц, който противопостави себе си на абсолютно всички, то този пример е по-скоро отрицателен, нали?

— Абсолютно съм съгласен — кимна Язон. — Напразно хабите за мен толкова думи, Бервик. Аз, разбира се, съм прочут със своето не особено уважително отношение към отделни закони на отделни планети, а също така и с екстравагантните си в известен смисъл възгледи за общоприетия морал, но никога не съм се придържал към екстремистки идеи, никога не съм призовавал към масово унищожаване на хора или на цели култури и цивилизации. И накрая — забележете, това е много важно — никога не съм се стремил към власт, даже само на една планета. Затова не съм конкурент на вашето тайно дружество, нито пък съм някой безумен бунтар-самотник. В този момент много повече ме тревожи съдбата на родната планета след това, което ми разказа Кърк по пътя за насам.

— Към този въпрос непременно ще се върнем — увери го Бервик. — А сега повторете накратко каква информация съдържат кристалите, които сте успели да изнесете от астероида.

— Моля — каза Язон. — В тази капсула има десет клетки. В тях съм разположил добитите сведения. Първо: рецептата на ваксината за безсмъртие. Второ: Технология за изработване на хомункулуси. Трето: Комплекс от най-нови методи за лечение. Четвърто: Описание на оригинален начин за управление на гравитацията. Пето: Подробна история на най-древната вълна на космическа експанзия, включително Първата и Втората Галактически войни. Шесто: Теория и практика на прилагането на свръхоръжието. Седмо: Теория на интелектуалното пречистване. Осмо: Пълен комплект чертежи на изкуствен астероид. Девето: Подробно досие за някакъв си гражданин на Галактиката Язон дин Алт. И накрая, десето: Колосални по обем затворени файлове с чуждовселенско знание, към разшифровката на което даже не съм се приближавал.

— Последните две точки ми изглеждат особено интересни — отбеляза Бервик.

— Така ли! — учуди се Язон. — Чуждото знание — как да е. Но досието ми? Не сте ли го изготвяли там, в Специалния Корпус?

— Ние, разбира се, го разработихме — сдържано се усмихна Бервик, — но предполагам, че Солвиц и по този въпрос е отишъл по-далеч от нас.

— Значи така — повтори Язон още по-объркан. — Ама сведенията за мен са си моя лична работа, още повече, че още не съм се запознал с тях. Нямаше време, пък и нямаха отношение към главната задача.

— Добре, Язон. Ще ги прочетете — и ще ни разкажете, ако, естествено, сметнете за нужно.

— Точно така — подчерта Язон. — Ако сметна за нужно. В рамките на нашия договор единственото ми задължение е спасяването на световете от Зелената Клонка от неизвестна и страшна опасност. Прав ли съм? Е, и по повод на ваксината за безсмъртие също приемам вашите условия. А що се отнася до останалото, готов съм да го предоставя срещу отделно заплащане и то ако съумеете да ме убедите, че сте най-изгодният купувач.

— Мислите, че ще ме уплашите със своя цинизъм? Не си правете илюзии, Язон. Аз умея да гледам трезво на нещата и също приемам вашите условия. Ще считаме, че разбирателство е постигнато. Остана само един въпрос. Общуването със Солвиц помогна ли ви да разберете как да спрем този ужасен астероид?

— Да си кажа честно — не!

— И какво предлагате сега?

— Същото, което и вие с Кърк: да унищожим цялата сган, като я размразяваме поетапно, пък после ще стане ясно какво да правим. Но това, струва ми се, трябва да се обсъди колективно. Само че припомнете ми още веднъж за кое не трябва да говоря пред всички, защото, нали знаете, не съм служил във вашите разузнавания и тайни служби.

— Не бива да говорите най-вече за безсмъртието. Всичко останало си е по ваше усмотрение. Засега — многозначително добави Бервик.

Язон се постара да не обръща внимание на последните му думи и подхвърли максимално небрежно:

— Е, добре. В такъв случай, май е време да свикваме общо събрание.

— Време е — съгласи се Бервик.



В големия околовръстен коридор го пресрещна Кърк.

— От Мета не мога да изкопча и две думи. Разказва някакви шантави истории, на елементарни въпроси отговаря с гатанки, а за много неща просто мълчи. Без твое разрешение, казва, не може. Какво се е случило с нея, можеш ли да ми обясниш?

— Браво на Мета — усмихна се Язон. — Държи се абсолютно правилно.

Пистолетът се озова в ръката на Кърк и веднага се прибра обратно. Язон даже не трепна, отдавна беше свикнал с подобни прояви на чувства. В превод на нормален човешки жестов език, това означаваше само удар с юмрук в дланта и показваше раздразнение. Без каквато и да било заплаха за околните.

— Ти поне ще ми кажеш ли нещо конкретно?! — направо помоли той.

— За какво? — не разбра Язон.

— Разбира се, че за Пир! Преди всичко за Пир. Какво научихте там относно причината за нашите нещастия, за това как да победим сега!

— А, ето за какво!

И си помисли: „Пирянците са непоправими! Вселената, така да се каже, се руши, а на тях им дай да научат нещо за родината!“

— Кърк, чуй ме внимателно и се постарай да не се ядосваш — започна Язон. — Създателят на този изкуствен астероид, доктор Теодор Солвиц, след своето завръщане от другата вселена, без съмнение, е ходил на Пир, въпреки че не си призна направо. В своите гори той е развъдил рогоноси и други мили зверчета, физическите възможности на Мета изобщо не го учудваха. А в неговата библиотека се пази информация за вашата планета, чийто обем надвишаваше моите и на Мета знания, взети заедно. Т.е. няма как да ги е придобил от нашата памет. И все пак не бих твърдял категорично, че Солвиц се е месил в еволюционните процеси на Пир. Неопровержими факти за това не успяхме да намерим.

— А няма ли да се окаже, че всички пирянски организми са творения на злия гений на доктор Солвиц? — попита Рес, който от половин минута стоеше до тях и внимателно слушаше обясненията на Язон.

— Може — каза Язон. — Но преди всичко това трябва да се докаже, и второ, дори местните замразени твари да са роднини на нашите пирянски, то няма да са им братя. Връзката ще се окаже много по-дълбока и по-сложна. Уверявам ви.

— Ама спомни си, Язон — отново се обади Кърк, — когато бомбардирахме онази цитадела на острова, как яростно се нахвърлиха върху града ни всички твари. Нещо подобно стана и сега. Това не те ли навежда на мисълта…

— Навежда ме, Кърк, разбира се, че ме навежда — усмихна се Язон с разбиране. — Вие, пирянците, винаги търсите прости отговори, а простите отговори по правило винаги не са верни.

— А кога ще намериш за нас своя сложен отговор? — без обида, но все пак достатъчно саркастично се заинтересува Рес. — Бручо например счита, че новите форми на пирянски организми, открити буквално през последните дни, много напомнят тази гадост, която изкопахме тук от леда.

— Е, какво пък — каза Язон, — това също е интересно наблюдение. Още повече, че Солвиц веднъж си призна, че е изпуснал от астероида някаква „черна лента“. Това може да е бил универсалният поглъщач на материя, може да е било нещо, което той сам не разбира. Къде се е дянало това враждебно на цялата Галактика същество, не знаем нито ние, нито безумния доктор. Може да се е скрило именно на Пир. Но мисля, че най-важното сега е да не бързаме с изводите. Запасете се с търпение, приятели. Независимо дали го е искал или не, Солвиц предостави на нас с Мета информация, значението на която трудно може да се осмисли. Но от друга страна, за дешифровката й ще трябва време и то не малко време…

— Ако се измъкнем оттук живи! — подхвърли Мета, която мина стремително и дори не пожела да спре за секунда.

— Какво се е случило?! — Язон се впусна след нея, като увлече и останалите.

— Нищо особено — изговори Мета, — просто остават броени минути, пък вие си уреждате философски дискусии. Бервик обяви общо събрание, но аз на негово място щях да обявя обща тревога. Навярно така и ще направя. Иначе просто няма да мога да ви събера. И в края на краищата — кой командва звездолета?!

Те вече влизаха в каюткомпанията и Язон веднага усети нещо нередно. Всички членове на Съвета на Консорциума, всички учени от Юктис, даже всички пирянци седяха в креслата си видимо напълно спокойни. Обаче емоционалното напрежение беше необикновено високо, тревогата, изпълнила помещението, се усещаше направо физически като внезапно налетял откъм морето студен и солен вятър.

— Всички ли се събраха? — попита Стан, като взе пръв думата. — Хиперледът започна да се топи. Имаме не повече от половин час за вземане на решения.

— Нима сме толкова близо до звездата FG 13-9? — учуди се Мета.

— Достатъчно близо. Защото скоростта на астероида се променяше скокообразно. Изчисленията показаха, че топенето на леда е причинено не само и не толкова от излъчването на звездата.

— Искаш да кажеш — невярващо попита Мета, — че Солвиц подгрява астероида отвътре? Но нали се топи отгоре, а не отдолу?

— Не, Мета, ледът се топи отгоре, но някой или нещо го подгрява отвътре.

— Не разбирам — искрено си призна Мета.

— Аз също не разбрах — призна си и Стан.

— И какво предлагаш? — попита, готов за действие, Кърк.

— Нищо не предлагам. Аз просто ви дадох въвеждащата информация, пък вие решавайте.

— Добре — каза Кърк, въодушевен от мисълта, че юздите на управлението отново минават в ръцете му. — Клиф, ние способни ли сме да разстреляме всички врагове, които ще започнат да се събуждат след половин час, или колкото е там?

— Да! — с горда увереност отвърна младият пирянец.

— А можеш ли да гарантираш отсъствието на загуби от наша страна в тази схватка?

— Сега мога. Ако, естествено, имате предвид, човешки загуби…

— Да, питах именно за това — Кърк замислено поклати глава. — А прилагането на планетарни бомби ще е много по-евтино, нали?

— И още как! — плесна с ръце Клиф. — Но ми се струва, че някой беше забранил това.

— Виждам, че този някой сега мълчи — отбеляза Кърк.

Всички погледнаха към Ривърд Бервик. Той се изправи, внимателно обходи с поглед всички и произнесе:

— Аз тогава обясних своята позиция, господа. Сега, след като ситуацията принципно се промени, аз, като представител на Специалния Корпус, свалям от себе си отговорността за съдбата на астероида Солвиц. Съгласно договора вие сте изпълнителите. Така че сега вземете съответните решения. Последната дума, мисля, ще има Язон.

Ето на. Дойде време великият играч отново да се доближи до масата и да хвърли заровете върху зеленото сукно. Нима от неговото решение ще зависи всичко по-нататък?

Язон погледна към Мета с надеждата да му подскаже нещо с поглед. Тя със сигурност би произнесла смъртната присъда над Солвиц. Но в сините очи на прекрасната амазонка се четеше само нетърпеливо очакване и абсолютно доверие към него.

— Господа, приятели, братя — той не можеше да избере нужния тон за тази странна реч. Обстановката беше твърде тържествена, а той искаше да обясни всичко по-простичко, по-свойски. — Безкрайно бих съжалявал, ако унищожа нещо, създавано векове наред. Астероидът на Солвиц пази много повече тайни, отколкото ние с Мета бяхме в състояние да отнесем оттам. Този астероид, а може би и самият Теодор Солвиц, още биха могли да послужат на хората, но… Ние опознахме безумния доктор повече от когото и да било. Да, опознахме, но не го разбрахме. Неговото поведение понякога наистина е неадекватно. Той вече не е съвсем човек. И лично аз не мога да гарантирам благополучен изход от операцията, затова не искам повече да излагам на опасност цялата Галактика. За разлика от Солвиц аз съм просто човек и нямам право да рискувам живота на други хора.

Язон отново погледна към Мета и напълно отчетливо си даде сметка, че не желае — ох, как само не желае — да рискува (най-малкото точно този) живот.

— А какво ще стане с Троу? — внезапно попита Тека.

Като лекар той специално се интересуваше от съдбата на изчезналия пирянец и вече беше разпитвал Мета за някои подробности.

— Излиза, че ще унищожим Троу заедно с планетата?

— Не, Тека, можеш да считаш, че Троу е тук — каза Мета, като вдигна над главата си малък блестящ диск. — Гледайте всички. Това е… как да го кажа по-точно… електронна версия на Троу. Матрица на неговата личност. Това, което се разхожда там, на вътрешната повърхност на Солвиц, ние можем винаги да пресъздадем тук, при нас… Ако поискаме — добави тя мрачно. — И все пак това вече няма да е Троу.

Кърк рязко се изправи и погледна часовника си. От негова гледна точка вече нямаше никакви аргументи в полза на запазването на обект 001.

— Клиф! Включи планетарните бомби на часовников механизъм. Мета! Включвай главните маршови двигатели. Ще напуснем орбитата във форсаж. Всички да приготвят за десетократно претоварване! Предайте по интеркома. Стан! Осигури постоянна връзка с Накса. Искам той да следи събитията тук и същевременно да ни съобщава за ставащото на Пир. Свърших. Изпълнявайте!



Когато цяла планета, пък било то и малка, бива взривявана с анихилационни бомби, огненото кълбо, озаряващо междузвездната чернота, напомня взрива на свръхнова. Такова нещо малцина и рядко успяват да видят. Целият екипаж на „Арго“ се беше събрал пред големия панорамен екран. Зеленикавият диск на планетата Солвиц заемаше не повече от два ъглови градуса и изглеждаше като безобидно балонче или надуваема детска играчка, която нелепо се мотае в пространството.

… Пет, четири, три, две, едно. Обратното броене завърши и балончето се изду като болезнен червен мехур. Изглеждаше, сякаш ей сега ще се пукне и разтече, пръскайки кръв и гной. Зрелището не беше от приятните. Взривеният астероид наистина пулсираше като оток. Изумено „Ах!“ се изтръгна от всички зрители едновременно, а по израза на лицето на стоящия наблизо Арчи Язон се досети, че планетарният взрив въобще не изглежда така.

След това… Не беше нужно военно-космическо или астрофизическо образование, за да разбереш, че в този момент физиката е свършила и е започнала дяволщината. Нарастналият минимум два пъти диск на Солвиц промени цвета си, последователно изреждайки целия спектър от червено до виолетово, а след това, както се пошегува Арчи, без да стане ултравиолетов, изчезна завинаги. Всички контролни уреди като един отчитаха: астероидът вече не е в нашата Галактика, в нашето измерение, може би и в нашата Вселена, защото дори и джъмп-локаторите не можеха да го фиксират в кривопространството. Планираният взрив всъщност не се беше състоял. Не се беше появило очакваното светлинно изригване. „Какво стана с фундаменталните закони за запазване на енергията и масата на веществото?“ — запитаха се почти всички, които наблюдаваха.

— Той използва енергията от анихилацията на външната обвивка за скок през кривопространството и някъде още по-далече — формулира най-накрая Арчи това, което беше станало пред очите им.

— Такова нещо възможно ли е? — полюбопитства Язон.

— Досега се считаше за невъзможно.

— Значи може пак да изплува отново в нашата Галактика?

За Язон това предположение бе логично.

— Е, чак това — едва ли — усмихна се Арчи. — Помните ли още там, в катера, ми разказахте за отвъдната вселена, където числото „пи“ било две? Сега той е там. И повярвайте ми като на астрофизик, че астероидът на безумния доктор — нали така го наричате? — е загубен завинаги за тази Вселена, с други думи — все пак е унищожен. Така че, Язон, не се безпокойте, аз като експерт мога да свидетелствам — вашият договор с Консорциума е изпълнен напълно и изцяло.

— Какво пък — Язон ухилен се обърна към Бервик, — парите на бъчвата, господин възложител! Така са казвали в древността. Кърк, на нашия звездолет ще се намери ли поне една бъчва? Най-добре е, разбира се, дървена, но става и стоманена. Господин възложител, ще ви се намерят ли осемдесет и два милиарда кеш?

Язон искрено се забавляваше, окрилен от удържаната победа, а Бервик продължаваше да гледа в унилата тъмнина на обзорния екран, като че в очакване на още нещо, и само кимаше машинално. После се обърна и Язон прочете в очите му не радост, а приглушено страдание и мъка от някаква загуба. Явно е разчитал да използва с пълна сила техническите и другите достижения на древната наука. А може би безсмъртният Бервик е мечтаел да се срещне с безсмъртния Солвиц — живата легенда на отдавна отминалата епоха, а вместо това се беше наложило да произнесе смъртната му присъда, която дори не беше изпълнена като хората.

— Да, да — каза Бервик сякаш най-сетне се бе пробудил. — Вие наистина ли искате да получите сумата кеш?

— Шегувам се — каза Язон. — Разбира се, ще я преведете по сметката ни. И по-бързо моля. Мета като капитан на кораба няма да ни подведе, но мисля, че след два часа ще се доближим до вашата родна планета, където ще се разделим. Пирянците така и така се задържаха тук достатъчно дълго.

— Пирянците нека си пътуват — Бервик приближи до него. — А вас, Язон, искам да поканя при себе си.

— Къде? — учуди се Язон.

— Предстои ми да се срещна днес с господин Ривърд Бронс, заместник-началник на Специалния Корпус, и ми се искаше да ви представя.

— Като нов сътрудник? А, не, Бервик, не съм подходящият кандидат за това. Имам си маса работи вкъщи, на Пир. Отлитам там и само там. Предайте на господин Бронс, че ако желае, може да ни посети. Това за него ще бъде доста поучително във всякакъв смисъл.

Бервик изгледа продължително Язон и мълчаливо набра върху гривната си номера на Централната банка на Консорциума, за да даде разпореждане за превод на сумата съгласно договора.

Двадесет и трета глава

— Е, и за какво ще похарчим всичките тези пари? — попита Мета.

Тя се бе излегнала в креслото-легло и държеше в ръка висока чаша, в която подрънкваха ледени кубчета. Язон току-що беше забъркал коктейли по старинната рецепта на същия доктор Солвиц — нали в техническия архив на астероида влизаше освен всичко останало и подробно ресторантско меню с обяснения за готвачите — и сега те, спазвайки древната традиция на междузвездните пътешественици, празнуваха успешното излизане от кривопространството. До кацането на Пир оставаха броени минути.

— А аз си мислех, че получените там пари принадлежат на всички пирянци — промърмори Язон леко смутен.

— Разбира се, скъпи, но, повярвай ми, всички пирянци ще попитат именно нас двамата какво да правят с тези пари!

— Хм! Логично. Тогава слушай. Първо, нужно ни е да възстановим космодрума, подземната магистрала и всичко, което е пострадало в града. Второ, не би било зле не просто да ги възстановим, а и да ги подобрим, като се вземат предвид последните събития. Трето, няма да ни навреди, ако се запасим с нови оръжия. Четвърто, въпреки традициите, бих искал да финансирам истинска научна програма за изучаване на екологията на Пир. Никога няма да покорим тази планета с кавалерийски атаки. Тук е нужна твърда, хладна пресметливост, а след това и дълго, щателно изследване. На прощаване говорих с онзи забележителен момък Арчи. Той взе присърце нашия проблем и иска сериозно да се заеме с него.

— Ама той е астрофизик! — учуди се Мета.

— Той е истински учен. И това е най-важното. Има непредубеден поглед към Пир.

— Ами ти?

— Първо, аз не съм учен и второ, отдавна съм станал истински пирянец и съм отвикнал да гледам на планетата отстрани.

— А сега си заприличал и на Солвиц — каза Мета.

— Това пък защо? — не разбра Язон.

— Започна да говориш като него: Първо, второ… не мога да търпя такова буквоядство!

— Добре де! — обидено махна с ръка Язон. — Впрочем, за Солвиц. В тази суетня все забравям да те питам как, все пак, успяхме да се измъкнем оттам. Той беше създал за нас истински капан и явно смяташе да ни задържи.

— Разбира се. Проумях това преди теб. Този проклет Теди ни лъжеше почти през цялото време. Много му е било скучно сам и той просто ни отвлече, а цялата тази зловредна сган на повърхността изобщо не го е безпокоила и винаги е можел да ни пусне. Впрочем, не по-трудно за него е било и обратното — да ни направи пленници завинаги — да ни приспи, да ни скрие някъде и да чака все същия изход. Но или е усещал, че няма да има планетарен взрив, ако не ни пусне, или… Знаеш ли, Язон, мисля, че той наистина е луд. Логиката му е някак нечовешка. Разбирам, че той наистина не желаеше насилие, а искаше да ни направи доброволни пленници. Затова и измисли цялата история с библиотеката. И теб той фактически те обсеби. Отначало те увлече с потресаваща информация. На теб само нови знания да ти даде човек. Права ли съм?! А след това те докопа с главното наслаждение в живота ти и лиши хитрия и непобедим Язон дин Алт от всякаква воля за съпротива. Защото духовният наркотик може да бъде по-страшен от всяка химия. Ти беше готов да останеш с него, завинаги да останеш!

— Не може да бъде — усъмни се Язон.

— Може. Аз много внимателно проанализирах неговия метод. Той по принцип е длъжен да действа стопроцентово на всеки човек.

— Защо тогава ти не се хвана в капана?

— Защото аз съм пирянка.

— Е, и какво? Виж, винаги съм смятал, че пирянците са особен народ. Но не дотам! Нима искаш да кажеш, че за вас не съществува най-висше наслаждение в живота?

— Излиза, че е така — въздъхна Мета. — Прецени сам. Когато включих уплътнението на времето, аз също се озовах във виртуална реалност. Не е трудно да се досетиш къде попаднах. На родната планета. С наслада косях, да, с наслада избивах разните му там познати и непознати твари, побеждавах и това нямаше край. Удоволствие? И още как! Но това не е игра, Язон, това не е развлечение. Това е средство за оцеляване, а значи е по-скоро работа, отколкото почивка. Убивайки, ние мечтаем за мир и спокойствие на нашата планета. Уморих се да стрелям в този измислен свят и Солвиц отрази тази моя мечта като я реализира. Победих окончателно като застрелях последния полумъртъв рогонос и в този момент Светът на Смъртта престана да бъде свят на смъртта и, навярно, престана да бъде моят роден свят. Мислиш, че в този момент станах щастлива? Е, и да съм била, то за не повече от три секунди, не повече, и отново тръгнах да търся опасности. Но опасности нямаше. Никакви! Изпадах във все по-голямо раздразнение. Играта ставаше съвсем не по правилата. Солвиц изглежда също се обърка и започна да ми пробутва кой знае откъде появили се зъбати зверове. Това беше глупаво. Престанах да вярвам в реалността на обкръжаващото и успях да изплувам в диспечерската, откъдето той управляваше нашите сънища…

Мета замълча.

— Солвиц наистина знае много за нашия свят, вероятно повече и от самите нас. Но той изобщо не е разбрал какви сме ние, пирянците, не се е ориентирал в особеностите на нашата психика. Ние живеем не заради наслажденията, а той не е предполагал дори, че има и такива хора. Ето защо аз сварих Солвиц неподготвен, когато се явих при него. Вече знаех какво ми трябва. Универсалният пулт. Той лежеше на масата пред доктора. Какво по-просто от това — да му пръсна черепа, да сграбча малката кутийка и да побягна? Но аз знаех и друго — това е губещ вариант. Солвиц не може да бъде победен със сила. Той се опитваше да ни превърне в доброволни пленници, а по тази логика, аз трябваше да се опитам да го накарам доброволно да даде пулта. Той сам трябваше да ми покаже пътя към изхода. По какъв начин можех да постигна това?

— И по какъв? — Язон вече се досещаше, но не се решаваше да го каже на глас.

— Прочетох отговора в очите му. Този хилядолетен старец ме гледаше с неистово въжделение. Не се учудвам — такива жени той не беше виждал през целия си безкрайно дълъг живот. С една дума — съблазних го… Ти какво си помисли, Язон? Да, обещах му всичко което искаше. И тоя дърт шипокрил се размекна, отпусна се, стана доверчив като детенце. Като ми даваше пулта, той изглежда наистина смяташе, че ще те зарежа и ще остана при него. А аз казах, че излизам за момент, и блокирах всички врати. Разбира се, не му трябваше много време да разбере измамата. И аз бързах. Бях видяла на диспечерския екран, че момчетата вече изрязват отвор в корпуса на астероида. Да беше видял как се сменяше израза на лицето на Солвиц, докато наблюдаваше това… Тогава успях да подам пси-сигнала, който Стан улови. Беше щастливо стечение на обстоятелствата, че стопиха леда именно на това място…

— Как си могла, Мета?! — проговори Язон, след като най-после си възвърна дар-словото, но все още я гледаше с невиждащи очи.

— Кое? Да подам пси-сигнал?

— Ами, не! Да съблазняваш този старец!

— О, високи звезди! Истински мъжка логика! Ако не се лъжа, някой беше готов да хукне след някаква засукана девица и при това андрошка! — и то заради играта и удоволствието. А когато любещата жена е рискувала, за да му спаси живота, този противен ревнивец вместо благодарност се пули от ужас: „Как си могла?!“ Добре тогава. Още щом пристигнем на Пир, ще те зарежа както тогава — първия път!

— Мета, аз те обичам! — извика Язон възторжено и я сграбчи в прегръдките си.

— Да беше се извинил, прасенце такова!

И като се правеше, че се измъква, тя нежно го заудря с юмручета по гърдите. Нейните смъртоносни юмруци можеха да бъдат нежни юмручета.

— Няма да се извинявам — заяви Язон. — Просто те обичам и това е!

В този момент от интеркома се разнесе гласът на Кърк:

— Приятели! Влизаме в орбита около Пир. Екипажът и всички пътници на линкор „Арго“ да се приведат в готовност. Двадесет секунди след настъпването на безтегловността преминаваме в режим на забавяне с десетократно претоварване. Приятели, поздравявам всички със завръщането у дома.

„За кой ли път се връщам в Света на Смъртта?“ — запита се Язон.

И не успя да ги преброи.

Загрузка...