Свят на смъртта 5 (Светът на смъртта против флибустиерите)

Глава първа

Огромният прозорец от златисто огледално стъкло с десет метра височина се пръсна и разсипа върху широкия тротоар в дъжд от блестящи парченца. За щастие, улицата пред фасадата на националната банка на Касилия в този момент практически беше пуста и смъртоносният стъклен дъжд заля само един служител от охраната и един случаен минувач, който явно се беше приближил до вратата на банката само под влиянието на алкохола. Сирената на аварийната сигнализация зави още преди първата стъклена осколка да се строши в керамичните плочки на тротоара, а само след двайсет секунди от пристигналия микроавтобус се изсипа специално обученият полицейски отряд. Зданието беше отцепено, всички етажи проверени за присъствие на странични хора, всички комуникации бяха прекратени. Улицата бързо беше очистена от вездесъщите зяпачи, чието любопитство надвиваше страха им. Оказа се, че по всяка вероятност взривът е бил осъществен акустически, и за пристигналите след минута пожарникари нямаше работа. Кой можеше да предполага, че малко по-късно ще изригне огнен ад?

На следващия ден първите страници на всички столични вестници бяха посветени на ограбването на казиното, та нали странното нападение на банката се бе оказал само отвличащ маньовър. Журналистите се надпреварваха в остроумие, наричайки човека, организирал дръзкото престъпление, Новия Язон, Язон Петнайсетте Милиарда (точно толкова беше ограбената сума) или просто супергерой. Навярно в цялата обитаема Вселена единствено само касилийците са способни да възвеличават по такъв начин обикновения всъщност бандит, и да отделят най-голямо внимание на финансовите проблеми по време на истинска трагедия.

Действително, преди много години Язон динАлт, пристигнал неизвестно откъде, беше успял да спечели и изнесе от знаменитото казино Касилия повече от три милиарда кредита, заради което и беше удостоен с гордото прозвище Язон Трите Милиарда. Разбира се, игралният дом не се беше разделил охотно с парите си, и в резултат на тогавашните престрелки бяха убити шестима души. Всички те обаче бяха професионални охранители-рекетьори, които е доста трудно да бъдат причислени към категорията «мирно население». Този път се бяха получили обаче неоправдано голям брой жертви, преимуществено абсолютно непричастни сто двайсет и трима души, от тях тридесет и осем — кореняци. Сред жертвите, въпреки късните часове, имаше и три деца.

Ето как протече всичко.

Около полунощ в игралния дом Касилия се появи човек с издута пътна чанта. Охраната вече беше изяснила, че в чантата няма нищо опасно — само пари — истински галактически кредити, минали извадкова банкова проверка банкноти по петдесет хиляди, сто хиляди и един милион. Човекът седна да играе на покер, отначало на дребно, но после бързо се увлече, качвайки залозите, и в продължение само на час той профука всичко, тоест почти половин милиард. При това той имаше вид на пълен идиот, очите му блестяха с искрената надежда да си върне загубеното. Последните милионни банкноти още не бяха стигнали до неизбежната каса на казиното, а той вече звънеше на някого за помощ. Много скоро се появиха се петима приятели на злощастния играч, като всеки носеше същата такава плътно издута чанта с пари. Оставаше само да се предположи колко е точният им брой, но крупието беше практичен човек и предпочиташе в такива случаи да не гадае, а просто да прехвърля парите в касата, където щеше да е далеч по-лесно да се изброят.

Най-добрият начин за такова прехвърляне той считаше включването в играта на още един не по-малко запален участник, тоест обикновена подставена фигура, от страна на казиното. А за да можеше този «идиот» да играе с обезумелия пришелец и приятелите му наравно, трябваше да има и съответната парична маса.

Крупието заедно със собственика на казиното взеха решение да поискат финансова помощ от националната банка, която беше и един от акционерите на игралното казино Касилия. Парите в наличност бяха доставени в залата по един таен тунел, който минаваше под улицата. И тогава вече се захвана най-невероятната в историята игра със стомилионни залози. Едно от най-крупните казина в Галактиката представлява любимо място на най-богатите, и освен двете основни личности, се намериха и още няколко жадуващи да залагат гигантски суми и да погъделичкат нервите си. Така само след някакви си трийсетина минути общата сума от налични кредити в игралната зала на казиното очевидно превишаваше двайсет милиарда. Точно тогава и избухна взривът в отсрещната сграда, който пръсна витрината на националната банка.

Охраната на казиното реагира мигновено. Всеки знае какво следва да се направи в такъв момент. Играта се прекратява, всички присъстващи в залата се вземат под прицел, а по уредбата се разнася суров глас: «Хвърлете оръжието! Всички по лице на пода!». Нищо подобно не се случи. Цялата компания на «идиота», който губеше крупни суми, дори и не помисли да се подчини. Първо, оказа се, че те не са шест, а най-малко три пъти повече: останалите до момента бяха изпълнявали ролята на скучаеща или нескучаеща публика. Второ, всички те действаха точно, съгласувано и просто мълниеносно по един фантастичен начин. Цялата група откри огън на месо без дори и едно предупреждение. Охраната на казиното беше изрешетена буквално за един миг, а заедно с тях и още няколко човека, имали лошия късмет да се озоват на пътя на куршумите. Избухна пълна паника. Това се и оказа основната причина за неуспеха на втурналата се в залата полиция да осуети грабежа. Всичките пари в наличност, които в този момент се намираха в касата на казиното, на игралните маси и в джобовете на присъстващите, бяха невероятно бързо и професионално иззети и опаковани в огнеупорни чували. Всички, които се бяха опитали да попречат на този процес, биваха разстрелвани на място.

Специално подготвената за такива случаи оперативна група успя само да позабави придвижването на бандитите от казиното на улицата. Полицаите не искаха да стрелят в присъствието на мирни граждани. Бандитите стреляха наляво и надясно, обезпокоени единствено за собствената си безопасност, като не жалеха дори и собствените си хора, прикривайки с особено внимание само носещите чувалите с парите. На помощ на полицията бяха извикани и армейски подразделения, и бандитите без съмнение щяха да бъдат заловени, но … В този момент в небето над града изникна тежък военен звездолет, линеен кръстосвач клас «Пи-Кю», който, разбира се, беше запеленгован от диспечерската служба на космопорта Диго, но не се подчиняваше на никакви команди. В пълно нарушение на всички правила от звездолета излетя лека канонерка. Под прикритието на ураганен огън от най-различно оръжие, в това число и такова, което изобщо не се използва в атмосферни условия поради опасността от взривяване на самите стрелящи, бандитите се скриха заедно с парите на борда на своя неголям, но могъщ кораб и благополучно се върнаха на звездолета. Загубите им в жива сила бяха само два човека. А бронята вече на гигантския кръстосвач беше абсолютно непробиваема за касилийските оръдия. Възможно е грабителите да не бяха наясно, или изобщо да не мислеха за количеството на бъдещите жертви. Така или иначе, стартът беше проведен в авариен режим, което означаваше крупно извержение на високотемпературна плазма и вследствие на това страховит пожар в самия център на гъстонаселения град.

Така завърши тази трагедия, отнела живота на сто двадесет и трима души, и превърнала в димящи руини един от богатите и красиви игрални домове на Галактиката.

Обърканите власти и явното изоставане на касилийската бойна техника от най-напредналите образци, ползвани от престъпниците, бяха причините за позорния провал при опита за залавянето им. Никой на планетата дори и не хранеше надежда за справедливо възмездие. Впрочем, касилийците въобще са равнодушни към смъртта. Така се е получило исторически в този вселенски център на всевъзможни развлечения и наслаждения. Тук, където нито денем, нито нощем не секва бурният и весел живот, са свикнали да узнават от безстрастните статистически сводки, че например в главния град на Касилия — Голденбург, ежедневно загиват десетки, а понякога и стотици хора. Най-вече хора от други планети. Загиваха в автомобилни аварии и бандитски престрелки, при пияни сбивания и кървави спортни турнири, умираха от свръхдози наркотик и от неизвестни болести, донесени от чужди светове. Или просто поради това, че не ценяха особено собствения си живот. Смъртта на Касилия е нещо привично и във всякакви форми е повече от естествена. Някои от гостите на планетата идват специално за нея и я намират именно в Голденбург. Повече от удобно е да се умира там, където никой никого не търси и за нищо не пита, където няма даже закон, наказващ за случайно убийство. Тези пък, които преднамерено отнемат човешки живот, формално са обязани да понесат наказанието си, но в действителност извънредно рядко застават пред съда. Та нали те по правило са истински майстори на делата си, умеещи не само да извършат престъплението, но и да заметат следите си.

Случаят с ограбването на казиното обаче разтърси дори и равнодушните и иначе невъзмутими касилийци. Това вече бе надхвърлило всякаква мярка.

За никого не беше секрет, че във Вселената съществуват планети, намиращи се на етап на пълно подивяване и деградация. Те не само че не е възможно да бъдат приети в цивилизованата общност, но към тях дори е недопустимо да се подхожда с обикновена цивилизована мярка. И това е съвсем разбираемо. Жителите на Касилия обаче за пръв път срещаха раса, която владееше съвременните системи за комуникация, говореше на нормален интерланг, притежаваше могъща военна техника и в същото време не признаваше никакви общочовешки закони, били те нравствени, религиозни, граждански или углавни. Болшинството от тях едва ли би заложило от коя част на Галактиката бяха пристигнали тези морални чудовища. Впрочем, полицията много бързо разкри с кого се бе наложило да си има работа. На никого обаче от това не олекна.

Когато на една планета заради развлечения и отдих се скупчват скучаещи богаташи от всички близки и дори далечни звездни купове, сред тях обезателно попада и публика с много съмнителна репутация. Така че на касилийската полиция изобщо не й остава време да скучае. Плещестите мъже в синя униформа са отлично тренирани и още по-добре информирани. Те умеят да работят и в най-нестандартни ситуации. Считани са за истинска гордост на планетата. Правителството дори ги нарича истински супермени и демонстративно не признава никакви правораздавателни роботи. Макар и машини от подобен род да се разработват интензивно, и на другите планети да ги ползват редовно, както се говори, не без успех, то на Касилия доверие се оказва единствено на хората. Да, рискува се човешкия живот, но няма как. Тези мъже отиват доброволно на риск. И не веднъж или два пъти са излизали с чест и от най-безнадеждни ситуации, както сочи многогодишната практика.

Този път обаче Касилия изпи горчивата чаша на съкрушителното поражение. Те никога не бяха и допускали дори, а други направо бяха забравили, че на света могат да съществуват толкова дръзки, жестоки, безжалостни бандити, разполагащи със свръхмодерни технологии.

Въпросът с грабежа на казиното се обсъди от специално създадената правителствена комисия. Висшите полицейски чинове, сътрудниците на контраразузнаването, собствениците на най-крупните предприятия и банки обединиха усилията си, сравниха базите си от данни, като единодушно стигнаха до извода. Оказа се, че Касилия е била нападната от същите онези хора, нарекли на времето себе си Звездна Орда. Ордата беше претърпяла поражение, но няколко отломъка от нея бяха оцелели и както ставаше ясно, се бяха групирали в нещо друго. Организаторите на новата шайка бяха наричани космически пирати, а начело на шайката стоеше някой си Хенри Морган.

Полицейският компютър бе успял безпогрешно да разпознае лицето му.

Глава втора

— И за какво ми буташ тая карта, Арчи?

— А ти гледай по-внимателно. Ето тук червената линия обозначава маршрута на последната миграция на рогоносите, а тук зелената — посоката на масовия прелет на шипокрилите. Ако прокараме една въображаема равнина през космопорта Велф и град Отворен, тези линии ще бъдат симетрични една на друга, също както предметът и отражението му в огледалото.

— И какво ще означава това? — запита Язон, като се шляпна шумно по челото, сплесквайки един нагъл комар.

— Е, вариантите могат да бъдат няколко. Ето ти първите два: или тези твари се движат по линиите на магнитното поле на планетата, или… някой все пак управлява нашите птички и зверчета.

— Дааа, весела работа — изрече замислено Язон и погледна дланта си.

Последните думи на Арчи така го озадачиха, че ръката му сякаш застина във въздуха, и Язон не довърши естествения процес на размазване на комара по челото си. Ситният кръвопиец така и остана залепнал върху челото му. Кръвопиец… Насекомо… Дори и да е много дребно, все пак… Но откъде е дошло?!

Изглежда, Арчи първи загря, че появата на комара в помещението на изследователския комплекс е още по-удивителен факт от неочакваното му откритие на симетричните линии. Идеалната геометричност на всички модули и щателната санитарна обработка на дрехите, оръжието, въобще на всички предмети, внасяни отвън във вътрешността на станцията, беше допълнена съвсем наскоро и от един нов, вече достатъчно добре представил се модул — био-енергетически екран. Хитроумното поле не пропускаше вътре нищо живо, ако то не разполагаше със специална пси-парола. А явлението комар, владеещ пси-парола, вече надхвърляше всякакви граници. Другата очевидна хипотеза беше, че комарът е насекомо-киборг. Но не беше, защото киборгът — това е организъм, в който задължително присъства и биологичен компонент. Значи, комарът беше стопроцентов робот, електронно-механичен комар. Да, биваше си го!

Така лекомислено похабеният от Язон екземпляр на това уникално същество (или все пак устройство?) беше веднага поставен в контейнер, запълнен с инертен газ, и Арчи веднага извика Бручо като най-главния специалист в областта на пирянската флора и фауна.

Той обеща да долети, но още по видеофона веднага предупреди да не разчитат на някакви велики тайни, укрити в толкова дребен организъм. А дори и да се скриват, едва ли ще бъдат на биологично ниво. Арчи подкрепи мнението му и предложи лично да проведе физико-техническата експертиза на обекта след ентомологическите опити на по-старшия си другар.

Арчи, или Арчибалд Стоувър от далечната планета Юктис, още преди осемнадесет месеца условно земно време смени така любимата си астрофизика със съмнителните по резултатите си, но затова пък фантастично увлекателните изследвания на екологията на Света на смъртта. Младият учен веднага се хвърли с главата напред не само в научните проекти, но и взе участие в няколко експедиции, които за войнствените пирянци не представляваха нищо повече от обикновени разходки, но които жителите на другите планети биха взели за безумни авантюри. Арчи се учеше от Язон на спокойно отношение към пирянските особености, и постепенно възприе един нов поглед към окръжаващия го свят. По младежки бързо се адаптира към двете «g», мина по ускорената програма задължителното обучение на бойните изкуства, по най-бързия начин изучи минимума знания по биология и дори престана да обръща внимание на бясните претоварвания при полетите, когато зад щурвала сядаше жител на Пир. И най-накрая, усещането за смъртна опасност, която постоянно те дебне навред, и готовността да реагираш всеки миг станаха нещо съвсем привично за другопланетянина Арчи.

Той се бе превърнал в абсолютно различен от предишния Арчи човек, но не съжаляваше никак за това. И изобщо престана да съжалява, когато след едно невероятно по сложността си и вълнуващо пътешествие към центъра на Галактиката си намери жена, младата Миди, от една опасна, но много красива планета, с древното име Егриси. Целият му живот пое нов курс, и вече нямаше връщане към миналото — към тихата научна работа на тихата и скучно благополучна периферия на Вселената — в световете от Зелената клонка. Арчи вече се бе заразил от Пир, екологическите тайни на тази планета и всичките й древни тайни не му даваха мира. Смелите до невероятност личности на пирянците го привличаха като магнит, а гъвкавият ум на Язон в комбинация с невероятната му издръжливост и отчаяно упрямство бяха като образец за младия юктисианец.

Миди също така се оказа от любознателните момичета. Така че се стараеше да не изостава в нищо от мъжа си, винаги беше в течение на работата му и му помагаше в нея. Мета пък никъде не се отделяше от Язон. Ето тази четворка сега се трудеше тихо и доблестно в неотдавна построените лаборатории на изследователския комплекс, един такъв миниатюрен, но далеч по-съвършен двойник на предишния закрит град с непристъпен периметър, град в сърцето на хищните джунгли. Джунглите, наистина, не бяха вече предишното враждебно обкръжение, а най-авангардната техника стопроцентово защитаваше от всякакви случайности всички помещения на научния комплекс.

Пирянците обаче не се разделяха с любимите си пистолети, каквато и да беше защитата. Навикът е втора природа. През дългите години на общуване със Света на смъртта Язон отлично беше разбрал тази простичка истина. А сега и Арчи вече считаше себе си за пирянец. Дори и младата Миди носеше оръжие на под мишницата си, по-скоро от солидарност с младия си мъж, отколкото по вътрешно убеждение.

А ето че четирите пистолета, да не говорим за всички опозорили се защитни системи, се бяха оказали безсилни срещу един загадъчен комар.

Язон изпита лек световъртеж. Дали не беше заради тревожните мисли заради тоя нищожен комар? Ама че отровна мерзост! Сега обаче не беше моментът да се тормози с такива глупости. Той протегна автоматично ръка към стационарната аптечка. Информацията за отровата на комара постъпи в компютъра, обработката на данните отне само някакви си частици от секундата, и необходимото лекарство беше моментално въведено в незначително натровената кръв. Неприятните усещания го напуснаха веднага и той след тях изхвърли и неприятните мисли от главата си. Разбира се, биохимическият анализ също може да каже много по въпроса, но пък не беше негова работа да си блъска главата с този аспект. Не беше негова работа ли?

Арчи беше казал «Някой управлява нашите птички и зверчета.» А това означаваше, че този някой управлява също така и комарите. Ето къде е първата крачка към разгадаването на тайната… А щом е проблеснала и тази мисъл…

Язон се усмихна. В момента седяха в стаята за отдих, която също беше и главната апаратна, също така играеше и ролята на приемна за посетители. Миди свари за всички кафе, и Язон държеше в ръка чашката с ароматична напитка, която по някакъв странен начин дразнеше паметта. Спомените му бяха някак си мътни и объркани.

Къде, кога и на коя планета се беше случвало нещо подобно? Ето, с гръб към него на пулта с главния екран седи Мета. Ето, пъстите на Арчи майсторски бягат по клавишите на портативния компютър, шлифовайки математическия модел на поредния изключително сложен процес. Ето Миди прелиства последната разпечатка с биофизическите данни и като че ли всичко й е ясно. Много способно момиче. Не, не става. Никъде до този момент не бяха седели така на която и да било друга планета. Не е в това работата. На какво се усмихна Язон? Какви странни спомени изплуваха пред очите му?

Аха, ето какви. Дойде му на ум съвършено абсурдната от гледна точка на науката мисъл, че ако те са напипали поредния подход към разгадаването на тайните на Пир, значи, някъде другаде във Вселената се е случило друго неординарно събитие. Тоест събитие толкова важно, че всеки момент за всички тях (минимум за Язон) природата на Пир ще изгуби всякакъв интерес, да не говорим за научни открития в тази област.

— Мета, скъпа — помоли я той, — свържи се с космодрума. Виж дали, такова, не е пристигнал някой. Или някой случайно преминаващ не ме търси от орбита? Разбери, моля те. Човърка ме някакво предчувствие.

При думата «предчувствие», изречена бавно и отчетливо, Мета се обърна и го измери с продължителен и внимателен поглед.

— Не, на космодрума не се е случвало нищо интересно. Те влизат редовно във връзка с нас, а извънредната информация на практика пристига мигновено. Предчувствието те лъже, Язон. Успокой се. По-добре изслушай срочното съобщение на междузвездната информационна агенция.

— За какво става дума? — попита бързо Язон, сякаш стремейки се с въпроса си да отсече нежелателната информация. Именно в тази секунда чувството на неопределена тревога се конкретизира в съзнанието му и като се усили до краен предел, се превърна в усещане за надвисваща беда. Толкова остро беше то, че дори Миди, която притежаваше известни телепатически способности, открити от Язон още на Егриси, потрепера и се хвана за главата. Дали това беше научно или не, беше второстепенен въпрос, но Язон имаше високо мнение за екстрасензорните си способности, и беше привикнал да се доверява на възникващите някъде в мозъка му предчувствия.

— За какво е съобщението? — попита той, защото Мета мълчаливо следеше бягащия по екрана текст.

— За нападение срещу казиното «Касилия» — отвърна тя и сякаш между другото, добави: — Ти май беше играл там на времето.

Тя помнеше прекрасно кога беше играл. Не беше възможно да го забрави. Та нали именно от онази нощ в «Касилия» беше започнало всичко: стремителното навлизане на Кърк в живота на Язон, още по-стремителното навлизане на Мета в живота му, запознанството, преминало в невероятна любов, и като резултат: резкият завой в съдбата на смелия междузвезден авантюрист, а заедно с това и новата епоха в историята на Света на смъртта.

Не беше възможно да е забравила всичко това. Защо тогава го беше произнесла с такъв небрежен тон? За да успокои любимия си човек? А се получи точно обратното — в мозъка на Язон сякаш се взриви безшумна бомба. «Това не е случайност!»

— Защо съобщението е извънредно? — запита той с мигновено предрезгавял глас и неволно протегна ръка за цигара.

— Нали сме се разбрали, че тук не се пуши — намеси се Миди, включила се в «антиникотиновата кампания» от чувството за женска солидарност с Мета.

Язон не й обърна внимание, дори и може би не я чу, а Мета, която през това време вече се бе завъртяла в креслото си с лице към него, започна да обяснява без да се мъчи да изглежда спокойна. Извънредно интензивната, и поради това плашеща тревожност на Язон се беше предала и на нея.

— Съобщението е извънредно, защото има страшно много невинни жертви — обясни Мета. — Такова нагло престъпление отдавна не се е случвало. За да завладеят някакви си петнайсет милиарда кредита, тези идиоти буквално са кацнали върху глада с тежък военен звездолет, и като са прибрали главорезите си, са стартирали още в същия миг. Можеш ли да си го представиш?

— Мога. Много добре помня Касилия. Помня града и онези големи тълпи в центъра на града… Кои са били тия отрепки? Успели ли са да ги разпознаят?

— С разпознаването са успели, но не и със задържането. Това е космическата банда на Хенри Морган.

— Морган? — удиви се Язон. — Почакай, почакай… звездната орда! Нали така?

— Точно така — съгласи се Мета. — Тогава нали успя да ни се измъкне.

— Хей, я почакайте малко — намеси се Арчи. — Аз също помня кой беше този Морган. Това е един типичен, и може да се каже, знаменит космически пират. Той отдавна е зарязал навиците си от онова време, престанал е да закача планените и по слуховете напада само кораби в междузвездното пространство с една съвсем немногобройна команда. Поради което си е жив и здрав до този момент и не се е изпречвал на пътя на Специалния корпус. Във всеки случай така ми разказваше Бервик.

— Точно така — тъжно произнесе Мета. — По-рано не е нападал планети. А сега напада.

— Морган е изкукуригал — изрече със странна интонация Язон.

Никой не разбра дали се шегува или е сериозен. Язон се изправи, като решително смачка угарката в пепелника, и на всички им стана ясно, че на шефа на новия научен комплекс изобщо не му е до шеги. А и за какви ли шеги можеше да става въпрос в този момент!

— Налага се да летим до Касилия — обяви той.

И никой от тримата не се удиви. Не бяха от този тип хора. Дори и единствената истинска пирянка сред тях, за която едва ли можеше да има нещо по-важно от собствената планета, вече разбираше, че най-краткият път към победата над Пир лежеше през чужди далечни светове. Затова и тя беше единствената, която проговори.

— Касилия ще е само началото, правилно ли те разбирам? — попита го тя. — В гласа й се промъкна една много лека, една забележима нотка на съмнение. — А после вече трябва пипнем и Хенри Морган. — Последното изречение прозвуча вече като утвърждение.

— Разбира се, скъпа, точно този план имах предвид.

Глава трета

Бручо установи еднозначно, че комарът е биологически обект с електронни схеми на мястото на нервната система. Тоест в крайна сметка се оказа типичен киборг. Арчи от своя страна потвърди наличието в организма на насекомото на полупроводникови схеми, иридиеви контакти и селено-цезиеви слънчеви захранващи елементи. Истински феноменално можеше да се смята откритото свръхминиатюрно приспособление за локация, кодиране и дешифриране. Казано на прост език, комарът бе усвоил истински шпионско прехващане на пси-паролата и по един нагъл начин бе използвал изобретената от пирянците парола. Имаше за какво да се замислят след това откритие. Всъщност, умът на Арчи бе погълнат изцяло именно от този проблем. Към изследванията му активно се включи и старият Бручо, също и Тека, най-способният от младите му ученици, Стан — главният технически гений на планетата, и, разбира се, Миди, която все още нямаше солидно образование и житейски опит, но затова пък беше причастна към множество древни тайни на ядрото на Галактиката, и гореше от желание да помогне на своя Арчи.

Язон беше единственият, който остана настрани от цялата тази компания. Той още на научната станция издаде заповед да се подготвя за полет «Темучин», свърза се по видеофона с Кърк, и му обясни ситуацията. Не можеше да се каже, че старият пирянски вожд беше във възторг от поредното отплаване на Язон и Мета в неизвестността, но приучен от опита си от последните години, се смири.

Рес, другият висш ръководител на планетата, също не възразяваше срещу новата идея на Язон, макар и да я считаше за прекалено екстравагантна. И наистина, за какво му беше на един от знаменитите играчи на Галактиката, забогатял по-бързо от всякакви банкери и индустриалци, побеждавал с гъвкавия си ум и хитрост цели планети, да смени изведнъж романтичното амплоа на междузвезден бродяга и новата почетна длъжност на научен ръководител с професията на частен детектив? Та нали не го правеше заради това, за да удиви всички? Обаче, по всяка вероятност, почтеният старец Рес не случайно беше приет в Обществото на гарантите на стабилността и беше станал безсмъртен преди Язон и Кърк; мъдростта му надвишаваше тази на повечето хора. И сега някак си по своему бе разбрал смисъла от полета до Касилия. Бе разбрал, но без да го сподели с никого. Изпращайки Язон и Мета в далечния път, той тайнствено, но с добрина, се бе усмихнал. А и никой друг не бе дошъл да ги изпрати до кораба. Пирянците бяха раса, лишена от сантименталност и любопитството не спадаше към недостатъците им.

Язон издаваше по радиото последните заповеди до подчинените си в научния център докато все още летяха над джунглите на универсалната транспортна ракета, а на космодрума Велф, още след като стъпи в кораба, даде заповед за старт без да губи дори и секунда.

Искаше му се вече да са стигнали Касилия. Така жадуваше за това, че дори и не си направи труда да поиска справка за текущото състояние на планетата. А навярно си струваше. Та нали някога там го бяха произвели в престъпник, и чак след време се бе превърнал в герой — Язон Трите Милиарда, името се използваше като безплатна реклама на казиното «Касилия». По-късно някой си Майк Саймън заплашваше да го даде под съд и на смъртно наказание именно на Касилия. Какво ли представляваше тази Партия на правдата (или Партия на истината?), която представляваше стоварилият се върху него безумен Саймън? Язон бе забравил на времето да уточни, в онзи момент изобщо не му беше до това. А ето че сега това можеше да се окаже от изключителна важност. Какво ли ако на планетата бяха дошли на власт именно «правдоискателите»? Каква ли участ бяха приготвили на неканения гост? Не беше трудно да се досети човек. Но и рискът определено си струваше! Интуицията му на препатил играч подсказваше, че на тази планета няма да се занимават с ареста му. Прекалено много години бяха минали. Колко бяха всъщност? Не можеше да си спомни точно. След това се опита да си припомни дали не му беше известно нещо, каквото и да е, за последвалите събития на Касилия. Дали не беше поглеждал в съответния том в библиотеката на Солвиц? Май че не.

В бързината бе забравил да вземе със себе си микродискове със справочна информация, освен това лекият транспортен кораб «Темучин» не беше снабден с хиперпреходен предавател. И сега, когато вече летяха в специален режим с твърдо зададен курс към Касилия, а изходът от хиперпространството се планираше в пределно допустима близост до планетата, явно не оставаше възможност за запознаване със ситуацията. В този полет Язон на първо място икономисваше времето, а всичко останало просто бе изскочило от главата му.

Общо взето, дните и нощите се налагаше да прекарват по традиционния начин. Деликатесите на борда на «Темучин» бяха в изобилие, хубавите напитки също, забавните програми на дискове внасяха необходимото разнообразие в космическия бит, а и взаимната им компания още не им беше омръзнала. Една особеност придаваше на близостта им нещо ново, съвършено различно от ситуацията до този момент между двамата: те бяха сгодени. И каква дума само! Направо самата древност лъхаше от него. След като вече бяха сгодени, искаше им се да отидат и да венчаят в някой храм. В кой точно обаче? Дали не в храма на Великия Дзевесо? Язон обичаше историята, знаеше много от нея, но за съжаление, не беше специалист в подробностите на религиите.

«Един Господ ги знае тия религии!» помисли си Язон и се усмихна на неочаквания каламбур. Главното беше, че и на двамата им беше хубаво заедно. Винаги, и сега, в тези четири дни и три нощи, ако ги приведеше към условно земно време.

А ето че в последния ден, когато бордовият компютър обяви, че до изхода от режима на хиперпространствен преход остават осем часа, и на двамата изведнъж им стана тъжно; дали умората от безделието не ги беше отегчила, или някаква вселенска печал се бе покраднала в сърцето на всеки от двамата. И след поредната чаша пенливо алтаирско заговориха женихът с невестата за вечното, тоест не просто за любовта един към друг, а за любовта във философски смисъл, за живота и смъртта, за доброто и злото, за красотата и целесъобразността, за познаваемостта на окръжаващия свят.

Язон изведнъж си спомни как всъщност безславно бе приключил полетът им към центъра на Галактиката. Та нали, след като бяха се сдобили със Златния Виторог, след като бяха победили коварните врагове, бяха успели да открият родителите на Язон, той най-накрая бе възтържествувал, бе се отпуснал, загубвайки почти изцяло контрола над себе си и бе изгубил всичко, което бе успял да завоюва до този момент.

Майката на Язон тогава бе получила извънредно съобщение (неразбрано от никого, с неизвестен подател, като дори и копие в бордовия журнал не бе останало!) и бе напуснала «Арго» с бързина, достойна за други обстоятелства. При това от линкора бе изчезнал не само закотвения кораб на Нивела, но и първият «Овен», с толкова мъки завоюван на планетата Йолк от командата пирянци. И двата звездолета бяха изчезнали в неизвестно направление. Айзон, естествено, също бе отлетял с жена си. А своя син и спасител дори не бе удостоил с елементарно кратко обяснение.

Общо взето, информацията беше нула. И заради какво бяха положили толкова старания да победят целия свят, бе останало непонятно. Дали не беше заради юктисианеца Арчи, намери щастието си на Егриси? Или е било заради Мета, която сега беше не само най-силната и най-знаменитата девойка на Пир, а също така и невеста на великия играч и междузвезден бродяга Язон динАлт. Но имаше ли смисъл само поради тази причина да изминат толкова парсеци? Кого да питат? Кой ще даде отговор? Може би Ривърд Бервик? Да, Бервик трябваше да знае нещичко относно събитията на Касилия. Подобни ексцеси бяха в пряката компетенция на Специалния Корпус. Следователно, трябваше да се свържат с Бервик веднага щом корабът се озовеше в обикновеното пространство. Поговориха си и за това.

След това Язон попита:

— Мета, как мислиш, имали ли са правото да убиват хора?

— Кой? — трепна тя от неочаквания въпрос. — Онези бандити ли?

— Да. Нали са убивали без дори и да се замислят.

— Не може да убиваш невинни хора — твърдо заяви Мета.

— Аз също така мисля — кимна той, след малко добавяйки: — Само дето понякога ми се струва, че изобщо не бива да се убиват хора. Знаеш ли, щеше да е страхотно, ако това станеше възможно. Никога да не се убиват хора.

— Кажи го на Хенри Морган. Обезателно — усмихна се тъжно Мета.

Веднага щом полетът продължи в обикновен околопланетен режим Язон не забрави да потърси Бервик, обаче големият галактически шеф не се оказа нито в световете на Зеления клон, нито в резиденцията му на Лусуозо, нито въобще в пределите на връзка. Следователно, налагаше се да се мине без допълнителни сведения за Касилия и Морган.

Разстоянието до планетата беше вече толкова малко, че навигационната система на «Темучин» автоматически се настрои на стандартните сигнали за кацане, и корабът премина в орбитален полет, вече след минута зависна над едно от най-големите в Галактиката космически пристанища — междузвездния космодрум Диго, което в превод от есперанто означава «бент, дамба». Очевидно, пионерите от времето на Земната империя подразбираха под тази дума могъща преграда пред чуждите сили от враждебния космос, но се бе получило точно обратното: бентът на касилийския космодрум препятстваше проникването навън, а не нападенията отвън. Откритият винаги и за всички популярен курорт и делови център в южната част на Галактиката беше действително претъпкан от хора, а в междупланетното пространство изтичаше съвсем рехаво и щателно пресято ручейче от прогонени, банкрутирали, обрани до последната стотинка или просто изтощени от развлечения преситени гости.

Диспечерите на Диго приеха сигнала на «Темучин» и много бързо му дадоха коридор за кацане. Едва ли някой на Касилия помнеше наизуст регистрационния номер на планетата Щастие, а освен тези цифри върху корпуса на пирянския кораб нямаше нищо друго. Обитателите на Света на смъртта така и не се бяха наканили да си измислят някакъв герб за двете планети. По всяка вероятност обаче автоматичният идентифициращ модул просто бе надзърнал в главния каталог на главния компютър на Лигата на световете, а там вече повече от две години съществуваше под вида на отделна регистрация далечната, полудива, но вече наистина почти щастлива планета. Фактът, че «Темучин» се водеше към космическия флот на Щастие, а не към пирянския порт Велф, си беше чиста случайност, свързана по-скоро с историята на името на кораба. По правило пирянците не придаваха особено значение на такива глупости. Този път обаче тази бърканица се оказа от голяма полза. Та нали Язон изобщо нямаше намерение да афишира тук на Касилия любимата си в действителност планета. Паспортите им пък бяха общогалактически, каквито бе започнала неотдавна да издава Лигата на световете на представителите на цяла редица професии, чийто живот и работа изискваха интензивни полети от планета на планета.

На входа в терминала на космодрума и на изхода от него дълго и мудно им проверяваха документите, облъчваха със специални уреди скромния им багаж и костюми, изискваха да попълват митнически декларации относно вноса на особено опасни видове оръжия, силнодействащи отрови, наркотици и редки животни. А освен това там имаше и най-малко десет пункта, където се изброяваха вещи, които не на Мета, но дори и на Язон не би дошло в главата да помъкнат със себе си на чуждата планета. Такива като изделия на народни занаяти, музикални инструменти на древни народи, раковини на океански молюски, стихове в ръкописи, монети, пощенски марки и прочие подобни неща. В графата «Цел на пристигане» и двамата без да им мигне окото написаха «туризъм». Колкото и да звучеше странно, въпросната формулировка беше много близо до истината. Та нали Язон идваше на Касилия с чисто познавателна цел, той нямаше намерение нито да влиза в конфликт с властите, нито дори за пореден път да обира до шушка касата на игралния дом. А дори и да бе имал такова желание, нямаше никаква възможност да го осъществи, защото миналите оттам бандити не само че бяха обрали напълно, но и бяха разрушили едно от най-старите заведения на града.

А ликвидацията на последиците беше в пълен ход. Язон го беше забелязал още отдалече, когато шофьорът на хелитаксито, традиционният транспорт на Касилия, като се извини пред тях, обясни, че по-нататък няма да могат да продължат: кварталът бил отцепен поради мащабните ремонтни работи. Високо издигащите се над домовете манипулатори на строителната техника потвърждваха думите му. Язон считаше, че е избрал най-краткият път до казиното, все пак помнеше нелошо града, но поради купищата строителни отпадъци, дълбоки ровове и заградителни препятствия, окичени с ярки флагчета, през цялото време се налагаше да описва осморки, така че на мястото на катастрофата се озоваха от съвсем неочаквана страна.

Разрушената от пиратите улица най-накрая се откри пред погледа им. Картината беше повече от печална. Особено потискащо впечатление оказа на Язон собственият му портрет, съвсем неотдавна украсявал фасадата на казиното над арката на парадния вход, а сега търкалящ се сред купищата отломъци. Огромното пластмасово пано по време на взрива се беше разцепило почти по средата, като оцелялата дясна половина на лицето му беше полята с някаква сива мръсотия, а най-добре се бе съхранила отчетливо изобразената му ръка, хвърляща върху зеленото сукно златистите кубчета на игралните зарове.

— Господин динАлт! — повика го през шума на строителната площадка гръмкият глас на един добре облечен и по спортному облечен млад мъж с дребния сферичен мобилен телефон в ръката. Охрана? Сътрудник на разрушената банка? Агент от специалните служби? Имаше ли някакво значение? Налагаше се да разговаря. Нали всъщност и затова беше долетял.

Това беше третият път, в който го разпознаваха. Първият беше митничарят, пожелал на почетния гражданин на Касилия хубаво да си почине. Вторият беше таксиметровият шофьор, който през целия път се мъчеше да измъкне у знаменития си клиент тайната на големите удари в игралните зали. Третият беше този младеж с неясна професионална принадлежност. Язон и Мета се приближиха до повикалия ги тип прехвърляйки се през доста ниския, но затова пък извънредно неудобен за ходене по него паралелепипед от металопластмасови тръбни конструкции.

— Господин динАлт, лично господин Уейн ще се радва много да ви види в офиса си.

Това беше произнесено с такава интонация, че беше просто неприлично да изяснява кой е въпросният господин Уейн. Името будеше някакъв смътен спомен у Язон, но той не можеше да го свърже с нищо конкретно.

— Наблизо е — добави младежът, а Мета в отговор направи такава гримаса (уж било близо, а пък изобщо не разбирам къде ни водиш), че пратеникът счете за свой дълг да поясни: — Сър Роджър Уейн е президент на националната банка на Касилия.

Временният кабинет на президента на банката, чието здание беше варварски разрушено по време на нападението на пиратите, се разполагаше в момента в подземието, да не кажем бункера, на същата улица, но изглеждаше достатъчно просторен и дори помпозен благодарение на високите окачени тавани и шикозната обстановка. Пътят към цитаделата на финансиста минаваше през поне десетина тежки бронирани врати, не оставящи на посетителите никаква надежда за измъкване навън. На всеки праг Мета с внимателен поглед оценяваше дали ще може разбие бравата, и с всяка измината врата помрачняваше все повече и повече, съзнавайки, че подобни стоманени конструкции не само не бяха по силите й, но дори и Кърк щеше да си строши зъбите с тях. Язон изпадаше в същото мрачно настроение, чувствайки се като уловен в капан. Единствената им утеха оставаха пистолетите, които никой до този момент не бе поискал да им отнеме.

Оказа се, че все пак познава господин Уейн. Беше го виждал само един път през живота си, а го бе познал веднага. Има и такива лица, които не блестят с нищо особено, но въпреки това се запомнят.

Уейн беше напълнял, оплешивял, лицето му сякаш бе потъмняло, но като цяло си бе останал все същия хлъзгав тип с потайни маниери. Допреди няколко години беше само един заместник-директор на една малка и скромна банка на края на града. Тогава лично бе проверил автентичността на всичките двайсет и седем милионни кредитни банкноти, връчени от Кърк на Язон, и една беше разменил на банкноти по хиляда. Особено релефен изплува споменът за онзи момент от онзи отдавнашен ден, в който начинаещият банкер с пребледняло лице поемаше от Яон дебелата пачка с банкноти с такава висока деноминация. Беше повече от ясно, че до онзи момент не му се беше случвало да държи толкова пари, които да му принадлежат поне отчасти. Всичко от онази паметна вечер отдавна беше история. Господин Уейн по всяка очевидност беше станал мултимилионер, дори и възможно милиардер, величаейки се сър Роджър Уейн, но навикът да пребледнява на нервна почва така и не го беше напуснал.

При вида на Язон смуглото му лице придоби неестествен сиво-виолетов цвят, а вече чисто лилавите му устни се разтвориха в една още по-неестествена и поради това много неприятна усмивка.

— Как се радвам да ви видя на нашата планета!

Възклицанието му определено не можеше да се счита за фалшиво, но Язон с чиста съвест го определи като двусмислено.

Той се усмихна едва доловимо в отговор и леко наклони глава, както го изискваше етикетът. Мета обаче не признаваше никакви етикеции и кръвта й почна да кипи.

— Помня, помня, как ви предложих да оставите парите в нашата банка, а вие скромно ми отговорихте «не сега». Помня, помня — буквално изблея сър Роджър. — Е, какво, значи днес му е времето, така ли, господин динАлт? Станали сте богати, нали така? И ние забогатяхме. Какво ще кажете за едно взаимноизгодно сътрудничество?

— Не изключвам и такъв вариант — вежливо отвърна Язон. — Но ние със съпругата ми не сме дошли за това. Освен това пари в банката ви бих могъл да вложа без изобщо да бия такъв дълъг път, като го сторя чрез междузвездната компютърна мрежа. Днес ме интересуват обстоятелствата от неотдавнашното нападение срещу казиното «Касилия» и вашите съображения относно местопребиваването на Хенри Морган. Обезателно ще го арестувам и ще го принудя да върне заграбеното. Като си плати и моралните и материални компенсации. Имате ли представа колко е това?

— Още десет милиарда — каза Уейн.

Сумата се стори малко големичка на Язон, но той запази мисълта за себе си.

— Добре. Значи Морган ще ви върне двайсет и пет милиарда.

Уейн само снизходително се усмихна, въздържайки се за момента от коментар.

— Вашите двайсет и пет милиарда непременно ще ви бъдат върнати — повтори Язон, като наблегна на думата «непременно». — Какъв ще ми бъде дялът в този случай?

Отговорът последва моментално.

— Двайсет процента.

— Това е несериозно — възрази Язон. — Петдесет.

— Двайсет и пет — предложи Уейн.

— Петдесет.

— Трийсет и три и това е последната ми дума.

— Петдесет — повтори още веднъж Язон.

Уейн накрая не можа да сдържи смеха си.

— Язон, вие сте много проницателна личност. За миг само съобразихте, че тези петнайсет милиарда на казиното бяха именно моя собственост. Не чувствате ли в такъв случай, че аз ни на йота не вярвам в сериозността на предложението ви, а още по-малко в успеха на подобно мероприятие. Да нямате намерение да се изправите на жалкото си корабче срещу цялата пиратска армада?

— Гоподин Уейн! — оскърбено възкликна Мета. — От жалката ви избичка и най-крупният кораб ще ви се стори нищожен. Възможностите на моя транспортен кораб са сравними с тези на боен кръстосвач от среден мащаб.

— Работата, разбира се, не е в това — намеси се Язон, бързайки да прекрати разгарящия се спор.

— Извинете, госпожо, не бях прав — произнесе неочаквано Уейн. — Сега е ваш ред, Язон.

— Ще бъда кратък, господин Уейн. В открита схватка, в честен космически бой, ние веднъж сме се сблъсквали с тая смела команда, макар и тогава тя да имаше малко по-различен вид. И тогава, забележете, победи ръководеният от нас флот. Хенри Морган представляваше всичко на всичко само един от главатарите на тази слабоорганизирана звездна шайка. Тогава той успя да се измъкне. Днес обаче аз нямам намерение да воювам толкова праволинейно с него. Има много и различни начини да преодолееш един враг. Някои от тях са познати и на вас, нали, господин Уейн? Лично аз, като професионален играч, не съм свикнал да разкривам собствените си трикове. Така че сега на нас двамата ни се налага да се споразумеем само в един общ аспект. Методиката на изпълнението си остава грижа на двама ни с Мета.

Уейн беше наклонил глава и ги слушаше вече без да крие любопитството си.

— Защо ли почвам да вярвам в успеха ви, Язон динАлт — произнесе замислено той.

— Е, най-после! Между другото, много от тези, които вярваха, не свършиха по най-добрия начин.

— Надявам се, Язон, че тия реплики не ги отправяте като заплаха към мен — произнесе Уейн с утвърдителна интонация. — Все пак съм длъжен да ви кажа, че самоувереността ви не познава граници. Без всякакво съмнение, това е добре за играча, но в боя може да ви изиграе лоша шега. Така че гледайте да не се издъните преждевременно и ме изслушайте. Полицията практически призна поражението си в случая с Морган. Те са отлични момчета, но мога да работят само на планетата. Касилийската полиция наистина не е оборудвана и с елементарна космическа техника. А кой друг е в състояние да ни помогне? Бойният флот на «Лигата на световете»?… Това са наистина могъщи, но прекалено крупни и неповратливи формации. Остава само Специалния корпус… Между другото, известно ли ви е какво представлява Специалният корпус?

— Представете си, да — отвърна небрежно Язон. — Познати са ми имената Инскип, Колби, Ривърд Бронс, дори на последния бях лично представен.

Твърдението му за познанството с Бронс представляваше леко преувеличение, но нали Бервик наистина веднъж му бе предлагал да го запознае със заместник-началника на Корпуса.

— Чудесно — кимна Уейн. — Значи така. Ударният отряд на Корпуса в същия ден изгуби следата на Морган поради една много проста причина. Пиратите демонстрираха на целия свят чисто техническото си превъзходство. Техните кораби и радари са по-добри от тези на Корпуса. Разбирате ли?

— Но мозъците им, взети всички заедно, са по-дребни от моя.

— Браво, Язон! — изсмя се Уейн. — Още една такава фраза и честна дума, ще ви кажа къде да търсите Морган.

Язон дори и не успя да отговори. «И този тип ме обвинява в самоувереност! Нима всичко това е било блъф?» помисли той.

Вместо него отговори Мета.

— А вие имате ли достатъчно основания да предполагате, че…

— Не продължавайте — прекъсна я Уейн. — Аз действително знам къде се намира Морган в момента. Макар че… все пак трябва да правите разлика между откриване и залавяне. Двете нямат нищо общо. Но за да не ви се стори изявлението ми голословно, ще се опитам да ви разясня как е ситуацията на планетата ни. Имаме си министър-председател със свой кабинет, има парламент, съществуват също така съд, преса, специални служби. Реалната власт обаче е в ръцете на хората с пари, повярвайте ми. А тези хора — това всъщност съм аз. Аз контролирам всички финансови потоци на Касилия, подчертавам: всичките. Затова и останалите граждани от редовия журналист до премиера, от тайния агент до председателя на парламента работят само за мен. И последно. Корабът на Морган отлетя от моята планета с парите ми на борда си. В такъв случай как да не знам накъде се е отправил? Надявам се, няма да настоявате да ви разкрия секрета си. Нека си ги имам няколко и аз.

— Нямам претенции към секретите ви — отбеляза Язон. — На мен и така ми е ясна цялата картина. Има само един неизясн момент: къде се намира той в момента?

— Ще ви кажа — обеща Уейн. — Само ми отговорете, моля ви, на още един въпрос. Последният, но може би най-важният за мен. За какво ви е на вас Морган? Та нали съществуват далеч по-надеждни и дори и още по-интересни начини за печелене на пари?

— Разбира се, че не го правя заради парите — съгласи се Язон. — Но Морган разруши казиното «Касилия». Това място ми е скъпо. Като памет за тогавашния ми триумф. И не само. Имам и много други спомени, свързани с него… Но вие няма да го разберете. Видяхте ли в какво са превърнали портрета ми? Този пират ми нанесе лично оскърбление. В това е цялата работа. Устройва ли ви обяснението ми? — запита го почти агресивно Язон.

— Устройва ме — отвърна след няколко секунди размисъл Уейн.

— Е, какво ще кажете сега за процента ми? — поинтересува се Язон.

— Знаете ли — усмихна се Уейн, — преди пет години, когато Касилия още фактически беше в ръцете на бандитите и в икономиката царуваха законите на междуклановите разборки, спасяването на отмъкнати пари срещу половината сума беше прието за правило. Съгласен съм на петдесет процента.

Язон мълчаливо и с достойнство кимна.

Уейн натисна някакъв бутон върху големия пулт в средата на бюрото си — очевидно включи системата за информационна защита — и с едва доловим шепот потайно прошепна:

— Хенри Морган сега се намира на Дархан, в град Бурунгхи, хотел «Лулу»… хей, къде хукнахте? — извика той подир гостите си, когато те, като истински прагматици и професионалисти, се сбогуваха с очи, обърнаха се и тръгнаха към вратата. — Не бързайте така. И не си мислете да летите на собствения си кораб. Пристигането му на Дархан няма да остане незабелязано, можете да ми повярвате. Единствената възможност да не изплашите Морган е да потеглите към Дархан с обикновен пътнически рейс. Сега ще ви повикам автомобил, който ще ви откара директно до трапа на отлитащия само след половин час звездолет «Гордостта на Дархан».

— Онзи същият? — простена Язон.

— Същият — потвърди Уейн.

— О, тъмни Космосе! Нямат ли край тия съвпадения!

— Нямат, всичко е нагласено — измърмори Мета, когато вече крачеха по коридорите през отварящите се пред тях тежки автоматични врати в компанията на служителя от охраната. — Защо се съгласи на условията му? Нима мислиш, че иска да ни помогне?

— Разбира се, че не — усмихна се Язон. — Тоя тип хора помага само на себе си. По всяка вероятност обаче той ни даде добър съвет. Нали на този етап общите ни цели ни наистина съвпадат. Главното обаче, което трябва да разбереш, е: тук, на Касилия, ние сме в пълната му власт. Само да беше щракнал с пръсти и «Темучин» просто нямаше да го допуснат на орбита. Така че единственият начин да се измъкнем оттук и да летим по-нататък е да играем по правилата му.

Язон едва в този момент забеляза пистолета в ръката й. Интересно, откога? Добре че поне не го беше извадила в кабинета.

— Прибери го — посъветва я той. — Тук поне няма в кого, а няма защо да стреляш.

— Няма да го прибера — сопна му се тя. — Хващат ме нервите когато се налага да играем по чужди правила. Дай ми поне за минутка да дойда на себе си.

Глава четвърта

Докараха ги до междупланетния кораб точно минута преди старта и ги пуснаха в салона по специалния трап, спестявайки им паспортната проверка. Язон не придаде на факта особено значение, но когато им показаха местата в салона първа класа, удобните, меки, очевидно, най-добрите места на кораба, снабдени с толкова много технически приспособления, че едва ли за трите часа полет щеше да успее да севъзползва от всички бутони и лостове, Язон застана нащрек. Всяко от устройствата можеше да изпълнява и ролята на микрофон, камера, или нещо още по-лошо, да представлява някакво облъчващо устройство. Затова, още щом стартовите претоварвания приключиха и симпатичната тъмнокожа стюардеса инструктира пътниците за правилата на безопасното поведение, разрешавайки им вече да стават, Язон се изправи и веднага прошепна на Мета:

— Не искаш ли да се поразходиш до палубата с обзорния екран?

Нямаше нужда от повторна покана. Мета кимна с разбиране и измисли една неутрална фраза, предназначена за всички евентуални подслушващи в момента:

— Отдавна не съм летяла на пътнически кораби! Не е ли забавно, Язон?

— Разбира се, скъпа, и аз съм отвикнал от такива полети.

При обзорния екран се задържаха само за минута, колкото да се убедят, че никой не ги следи. После се върнаха в салона, но вече не в първия, а в този на опашката, който беше за пушачи. Там имаше много свободни места, а на заетите седяха лица с много съмнителен външен вид. Съдейки по миризмите, тук пушеха не само обикновен тютюн. Язон и Мета си избраха реда с най-раздраните кресла, разбито осветление, изкъртени климатични инсталации, откраднати електробръсначки, запалки и всякакви други липсващи битови уреди. От дясната им страна се намираха трима цепнатооки жълтолики граждани, напомнящи на Язон конниците от племето на Темучин не само с етническите си черти, но и с любопитните си дрехи, съшити от парчета кожи, тихичко опъваха наргиле. Вече бяха отплавали някъде, оставяйки бренните си тела на мръсните седалки. От лявата им страна седеше един много черен младеж, по-черен дори и от стюардесата, с доста условно облекло, на когото правеше компания млада дама със същия антрацитен тен, още по-разголена и от компаньона си; двамата много увлечено се натискаха и облизваха. Те пък още по-малко напомняха на тайни ченгета. А да предположи, че заради Язон и Мета са монтирали подслушвателна и наблюдателна апаратура във всяко кресло на борда на «Дарханска гордост», беше повече от смешно.

Язон запали цигара колкото заради играта (макар че елементът удоволствие също присъстваше) и се обърна към Мета.

— Хайде обсъдим какво ще правим. Май до този момент не съм споделял с теб, че възнамерявам да се запозная с Морган по-отблизо, дори да го предразположа към себе си, да го опозная отблизо, и после вече да го натикам в капана. Мислех и върху едни, да кажем, по-силови варианти, но вече след разговора с Уейн разбрах, че можем да действаме само с хитрост. Двамата с теб трябва да се внедрим в бандата му. Така се е наричало това откак свят светува. И ако Морган повярва в искреността на нашите намерения, победата ще е наша.

— Не се съмнявам в актьорските ти способности — отвърна тя, — но според мен, всичко ще зависи от това, знае ли той откъде сме и какво представлява планетата Пир.

— Права си, всеки, който познава пирянците лично, ще е наясно, че те никога не могат да станат разбойници и грабители. Но… Тук, на Касилия, народът е удивително сив, като според мен дори и господин Уейн никога не е чувал за Света на смъртта, а пиратите, които знаят само да грабят наред, едва ли ще блестят с по-обширна ерудиция. Освен ако някога някои легенди за планетата Пир не са стигали до ушите им. Например, твърде е възможно да са дочули с чия помощ адмирал Джукич е разбил Звездната им орда близо до Земята. Но легендите с това са и известни, че почти цялата достоверна информация е изкривена до неузнаваемост, така че едва ли могат да представляват заплаха за операцията ни.

— Е, да се надяваме, че си прав — кимна Мета. — Тук обаче нещи ми се струва задушно. Честно да ти кажа, с удоволствие бих се върнала в удобното си кресло.

— Не възразявам. Вече изложих най-важното. Не забравяй за ролята ни, тъй като сме бандити, имаме си неприятности с властите, и затова искаме да се съберем с Морган, защото той е сила. Не го забравяй и успехът няма да ни изневери.

Лицето на Мета изведнъж стана отвлечено. Тя се замисли за нещо свое.

— Язон, спомням си за какво исках да те питам още по пътя до Касилия. Само ми отговори честно: защо въобще летяхме дотук? Специалната версия, предназначена за Роджър Уейн, мен не ме устройва.

Язон запали втора цигара и дълго мълча.

— Ако трябва да съм честен, и на мен самия не ми е съвсем ясно — произнесе накрая той. — Интуицията и по-рано ми подсказваше, че решението на загадката на Пир трябва да се търси някъде много далеч, възможно, дори и в друга Вселена. Но сега… Разбираш ли, сега страшно ми се иска отново да открия звездолета «Овен» и родителите си. Твърде малко успях да разбера за тях и себе си.

— Ето! — възкликна Мета. — Ти се опитваш да заблудиш сам себе си. Накрая си призна.

— Но, мила… кой друг, ако не родителите ми, ще ни помогне да се доберем до Солвиц, а той на свой ред знае много за тайните на Пир. Убеден съм, че знае…

— Стоп — прекъсна го Мета. — Аз например изобщо не съм уверена в това, което казваш. Виж обаче главното — какво става. Отначало ти скачаш слепешката в движение в кораба на някакъв умопобъркан, и аз по едното чудо успявам да се измъкна полумъртъв от заспалата планета Апсала. После, без да сме решили проблемите си, се втурваме да усвояваме планетата Щастие. После, след като побеждаваме Звездната Орда и получаваме в ръцете си линкора «Арго», се опомняме и се връщаме в родния си свят. Сега отново, без да сме разрешили нищо докрай, пак се хвърляме на кънда в дивия, за да се сражавме с астероида от отвъдното на Солвиц. Решението на зловещите ни тайни по някакъв чудесен начин се оказва именно там. Сякаш почти сме се докопали за опашката късмета си. Тук обаче и става ясно, че добитите от Солвиц знания всъщност ги няма. Кристалите съхраняват информацията, но не успяваме да я разчетем извън пределите на библиотеката на Солвиц. Трябва отново да построим същия такъв изкуствен астероид или отново да открием онзи същия, дето се измъкна в чуждата Вселена. Обаче вместо да се захванем точно с това, ние изведнъж отново хукваме заради теб в центъра на Галактиката да търсим загадъчния Златен Виторог. С огромни трудности се добираме до него и абсолютно лекомислено оставяме да ни се изплъзне. И когато накрая Арчи е на косъм да реши проблема с Пир по най-обикновения начин, сиреч по чисто научен път, изведнъж, ни в клин ни в ръкав, в живота ни нахлува Хенри Морган. И с неговата помощ, както сега става ясно, ти се каниш да откриеш родителите си и Златния Виторог, тоест звездолета «Овен». Правилно ли съм схванала?

Мета направи пауза, но много кратка; явно изобщо не чакаше отговор от Язон.

— Е, а когато изгубим Морган, ще почнем да го търсим с помощта пък на някой друг космически дрипав скитник или безумен учен, а за Света на смъртта ще забравим завинаги. Само ще възприемем като правило понякога да повтаряме като заклинание, че всичките ни странни подвизи се извършват в името на една единствена цел: спасението на планетата Пир от враждебните на човека твари. Ето така.

Язон я слушаше без да вярва на ушите си. Пирянците и в частност любимата му изобщо не си падаха по многословието. Обитателите на Света на смъртта никога не умееха да произнасят такива тиради, но сега Мета не можеше да спре. Изглежда обидата, недоволството, раздразнението се бяха трупали в душата й прекалено дълго, и сега всичко това се изля върху Язон като бурен емоционален поток.

Той беше като зашеметен и дълго време остана онемял.

— Е, кажи, не съм ли права? — агресивно го притискаше Мета.

— Не си права — уверено и спокойно й отвърна Язон.

Пистолетът мигновено се озова в ръката й, и веднага по същия начин се прибра в кобура й. Язон се усмихна: пирянка, която толкова бързо умееше да надвива емоциите си — това беше много трогателно.

— Не си права, скъпа. Никога не съм забравял главната ни цел. Просто натурата ми е такава — на играч. Разбираш ли? А в играта са възможни и извисявания и падения, успехи и грешки, паузи и стремителни нападения. Всичко това съм го преживявал, и то неведнъж, никога, запомни го добре, НИКОГА не съм претърпявал крупни загуби. Защото аз не съм обикновен играч — аз съм уникален играч. И тайната на уникалността ми до този момент не е известна дори и на мен. Може би, по някакъв странен начин, да е свързана с тайната на планетата Пир. Може би. Ето защо днес летим от Касилия до Дархан. Но много скоро ще се върнем в Света на смъртта, обезателно ще се върнем. А дотогава… нека все пак се върнем в удобните си кресла. Ще си поръчаме нещо за пиене, и може би ще успеем да дремнем преди кацането. Имам предчувствие, че на тая планета няма никак да ни е леко.

Двойката от лявата им страна неуморно продължаваше с любовните си забавления. А тройката отдясно бе навлязла в такъв дълбок транс, че човек трудно можеше да си представи как ще успеят да напуснат кораба след приземяването на Дархан.

На митницата възникнаха неочаквани труности. В паспорта и на двамата се мъдреше голям малинов орел — гербът на Касилия. Този щемпел служеше като изходяща виза за туристите, преминаващи през паспортната проверка. Строгият и мрачен граничар (или митничар?) с лице с цвета на междузвездно пространство им заяви, позовавайки се на официалния циркуляр, че стъпването на планетата Дархан с касилийска туристическа виза или с такава по покана е категорично забранено. Той бе застанал точно под големия плакат с откровено издевателски за тяхната ситуация надпис: «Ахлан ва сахлан Дархан!», дублиран точно отдолу на интерланг «Добре дошли на Горещата планета!». Въпреки всички традиции бяха превели дори и името на планетата. Тази глупост страшно нервираше Язон. Представителят на властта говореше много зле на общогалактическото наречие, но същността на думите му се схващаше лесно.

Отношенията между двете съседни планети никога не са се отличавали с особена топлота и дружелюбие, в историята бяха останали шест или седем войни дархано-касилийски войни и примерно още толкова договори за ненападение. Но до върховете на идиотизма двете планети стигат, както се вижда, едва в последно време. През онази година, когато Кърк изпращаше през Дархан огромен транспортен кораб с оръжие, закупено на Касилия с парите, спечелени в казиното, нямаше никакви проблеми с визите.

Тогава защо банкерът не ги беше предупредил за новите правила? Защо? Може би беше известил някого от официалните лица, с които например поддържа контакт по финансовите канали, и възникналото в момента недоразумение щеше да се разреши от само себе си?

Язон едва не произнесе на глас името на Роджър Уейн, по чийто съвет те бяха пристигнали на Дархан, но навреме съобрази, че човек с такъв политически авторитет на Касилия едва ли се ползва такъв на втората планета. Налагаше се да съчиняват нова легенда в движение.

Туристите-любители на безразборните разходки по всякакви планети тук явно не ги долюбваха особено, и Язон поверително съобщи на неумолимия страж на дарханските граници, че изпълнява специална мисия на Специалния корпус. Названието на тази организация, произнесено за всеки случай на четири езика, не впечатли особено граничаря, точно както и фамилията на господин Бронс. Язон реши да не споменава Инскип, защото не се познаваше лично с него. Името пък на Бервик беше най-добре да запази само за себе си. Нямаше никакъв смисъл да намесва и него. Цялата работа се бе оказала съвсем друга.

Язон мина на есперанто, който представителят на дарханската власт владееше значително по-добре, отколкото интерланг, тъй че последната произнесена от чернокожият инат фраза трудно можеше да бъде изтълкувана по някакъв друг начин.

— В нашата служба, камарадо динАлт, не е прието да се вярва на думите. Документите, ако обичате.

Ето кога Язон изпита съжаление, че не се бе съгласил на предложението на Бервик да работи в структурите на Специалния корпус. Трябваше да влезе в щата на службата. С манкирането на задълженията си все някак си щеше да се научи как да се справя, затова пък винаги щеше да има съответния документ в джоба си. Той направо беше забравил, че във Вселената все още има такива бюрократични режими и дебелоглави чиновници.

Мета пък абсолютно игнорираше ставащото, само дясната й длан вече стискаше пистолета, добре че още не го беше навряла в лицето на граничаря. Реакцията на последния обаче беше повече от рязка.

— Камарадо — продължи Язон, — жена ми е малко изнервена, не й обръщайте внимание, тя няма да стреля. Просто светът, от който идваме, това не е Касилия, а съвсем друг свят, който се отличава с повишена агресивност и опасности. Разбирате ли, камарадо? А на нашата планета нещата са много сериозни. И аз много ви моля да подходите с разбиране, за да можем и ние да отвърнем със същото. Разберете ме правилно, камарадо!

Камарадото обаче вече бе престанал да разбира каквото и да е. Молбата на Язон той явно бе изтълкувал по своему, защото изведнъж стана червен като рак и закрещя не със своя глас:

— Аз съм муфатиш! Това гордо звание се получава у нас само по заслуги! Ние, муфатишите, се славим по цялата Галактика със своята пунктуалност, строгост и неподкупност! Как смеете да разговаряте по този начин с мен?

Направи секунда пауза, овладя се и продължи вече почти спокойно:

— Вашето поведение изобщо не ми харесва. Всичките ви обяснения са крайно неубедителни; агент на Специалния корпус без специални документи! Това е нечувано! И между другото, в паспортите ви не е отбелязано, че сте мъж и жена. Май само лъжете. Всичко казано от вас до този момент е само лъжа. Ще бъда принуден да ви изпратя на персонален оглед на вещите, дрехите и телата ви.

След като произнесе словото си, гордият от себе си муфатиш натисна клавиша за извикване на подкрепления, и само след секунди до него вече бяха застанали двама въоръжени до зъби полицаи.

Те размениха бързо няколко думи на местното наречие, което Язон за съжаление не владееше при всичките си изумителни лингвистични способности. Някога беше научил няколко дархански думи на кРъст, но това беше много отдавна, а местният език се отличаваше силно от всички широко разпространени наречия в Галактиката. Така че от потока не само трудно разбираеми, но и невъзпроизводими фрази, той успя да разчлени две често повтаряни думи: «афш», което означаваше багаж (Язон не беше много сигурен дали се бе досетил за смисъла или думата бе изплувала в паметта му), и «мухарриб» — това беше прозвището, с което се обръщаха към него с явното желание да го оскърбят. Обаче ситуацията се развиваше по такъв начин, че не благоприятстваше практическите занятия по дархански език.

Язон изведнъж си представи, как тази доблестна компания започва да обискира Мета, и потрепера. Отначалото сметката им ще се открие с три трупа, а после… Очевидно, после и самите те щяха да стана трупове. Едва ли Мета дори при всичките си изключителни възможности щеше да успее да избие до крак целия състав на дарханската полиция.

— Камарадо, послушайте — започна деликатно Язон, радвайки се на факта, че Мета не разбира и бъкел от есперанто. — Уверявам ви, няма никакъв смисъл да правите обиск, тоест персонален такъв. Освен това жена ми, с която все още сме само сгодени, но не сме венчани официално, не понася фамилиарно отношение и всякакви такива насилствени действия. Имайте предвид, че тя е спортист и голям специалист по стрелба, а в последно време не е добре с нервите.

— Съчувствам ви, камарадо — откликна чернокожият муфатиш, усетил превъзходството си, който заговори вече едва ли не приветливо. — Съчувствам ви, но законът си е закон. И ако вие нещо не сте разбрали правилно, бързам да ви обясня, че дамата ви ще бъде обискирана от жени.

Той натисна още един клавиш и се появиха две миловидни момичета с деликатни черти и кожа с цвят на графитна смазка.

— Моля ви да ме последвате в камерата за обиск — обяви граничарят и така гадно се ухили, че на Язон за миг му проблесна: Мета ще я обискират, разбира се, тези черни момичета, но интересния процес ще бъде наблюдаван не само от похотливия граничар, но и от още цяла орда негови приятелчета. Очевидно в камерите за персонален обиск имаше монтирани камери, затова и всички така се радваха, предвкусвайки насладата! Е, момчета, съжалявам, но няма да ви стане играта.

Преди много години Язон беше прекарал известно време на Дархан. Беше изкарал една приятна почивка на крайбрежието на топлото море след изнурителните натоварвания край игралните маси на планетата Мехаут. Дархан от край време беше много специално място във Вселената. Тук, в държавата на религиозните фанатици, свято се спазваха заветите на някой си древен пророк, беше забранено почти всичко: наркотиците, алкохола, тютюна, проституцията, хазартните игри, хомосексуализмът, уличните шествия, разговорът на глас на древни езици, силната музика, превишаваща петдесет децибела, плюенето и секненето на публични места, ходенето на ръце (последният пункт се струваше особено смешен на Язон до онзи момент, в който той не научи, че към ходенето на ръце се причисляват всяко докосване на почвата с предните крайности.) Накратко, изтървеш ли нещо на пода или на земята — забрави го. Не бива в никакъв случай да се докосва земята с ръце. Всичко, което е паднало на земята, след залез слънце се прибира от представителите на низшите касти. А хората с благороден произход не смеят да докосват земята или пода дори и само с пръстите. Местните закони наказваха строго всяко нарушение. Всеки можеше да бъде изправен пред съда, без значение на пол, възраст, и гражданство. Имаше случаи, когато представители на много богати планети биваха принудени да прекарат месеци зад решетките на ужасните дархански затвори, докато на междуправителствено ниво се пазаряха за размера на залога за освобождаване. Сумите всеки път бяха астрономически.

Да, планетата Дархан беше прекрасно място за отдих на високонравствени хора, укрепващи здравето си, и не считащи скуката за най-голямото зло във Вселената. Любителите на истинските развлечения, в целия спектър — от позволеното до непозволеното — летяха на съседната Касилия. Касилийските морета и реки по половин година се покриваха с лед, лятото там по правило беше студено, затова пък в планините, под покривите на разкошните солариуми, ресторанти, зимни градини, казина, публични домове и дансинги, кипеше здраво. Някой на времето се бе пошегувал, че на Касилия било разрешено всичко, дори и това, което е забранено, а на Дархан е забранено всичко, дори и онова, което е разрешено.

По този начин коренните жители на Дархан още от детство оставаха лишени от по-голямата част от житейските наслади. Тези морални уроди с израстването си се превръщаха в тайни наркомани, потенциални убийци и сексуални маниаци, жадуващи всякакви забранени удоволствия с истеричността на освидетелствани идиоти. Язон си спомняше как около големия международен плаж в Дурбаид седяха дарханци, закътани в традиционните, предписани от религията сини балтони, и с часове наблюдаваха със силните си бинокли как се къпеха чуждопланетните жени в тесни бикини-прашки. Законът забраняваше на дарханците, както на мъжете, така и на жените, да разголват тялото си на публично място, а до международните плажове не им се разрешаваше да се приближават на по-малко от петстотин метра. Язон и съчувстваше на тези странни хора, и им се присмиваше. Сега обаче не му беше до смях. Тези уроди се канеха всеки момент да оскърбят Мета, а Мета умееше да се защитава. Пък на практика кой би могъл да я оскърби? За какво въобще се притеснява!? Та това беше повече от смешно. Нали всеки средностатистически полицай ще започне с разоръжаването й. А обезоръжаването на един пирянец е процес, който когато и да го започнеш, ще си свършил още преди това. Въобще, скучен процес.

Да, значи неслучайно нещо му бе подсказвало по време на полета, че на тази сурова планета конфликтът с властите ще е неизбежен. В плановете му обаче не влизаха престрелки още на космодрума. Той с трескаво отчаяние търсеше изход от възникналата ситуация.

Както винаги, помощта се появи съвсем неочаквано. Един много мургав, но по-скоро от космическия загар, отколкото по природа, мъж изникна до тях с ослепителната си усмивка от бисерни зъби. Беше облечен в елегантен светъл костюм, чиито белоснежни лацкани подчертаваха благородната красота на златистошоколадената кожа и синкаво-черните му коси.

— Другари, моля за извинение, това са наши приятели, приятели на планетата ни — започна той с леко запъване на есперанто.

Работата очевидно не беше в произнасяните думи, а в статуса на появилия се мъж. Той махна с ръка; на опъката страна на китката му блесна ярка значка; Язон не успя да прочете надписа, но всички дарханци скочиха като един, и малко остана да изтракат усърдно с токове. Язон проумя, че опасността беше отминала, шумно въздъхна, и като притвори за миг очи, се обърна на интерланг към непознатия:

— Дойдохте тъкмо навреме. Много ви благодаря.

— О, аз съм щастлив да ви приветствам на нашата планета — откликна мъжът, превключвайки с радост на интерланг. — Казвам се капитан Кортес. Следвайте ме, моля.

Мета отмести погледа си от ваксаджийско-черното лице на суровия граничар върху бисерно-шоколадовата усмивка на Кортес, и очите й недвусмислено излъчиха «От трън, та на глог.» Движението обаче обещаваше да е по-интересно от престоя на космодрума; и двамата бяха солидарни в това си мнение.

Пътят към изхода на улицата минаваше кой знае защо през един безконечен коридор без врати, сякаш отново бяха налезли в телескопичния трап. Дали този загадъчен Кортес не ги водеше във вътрешността на в някой друг звездолет, вместо да ги покани гостоприемния град Бурун-гхи? И двамата обаче бяха запомнили правилно посоката, а сега без съмнение крачеха точно в противоположната страна на площадката за кацане. Никой не ги накара да се събличат, нито да се разоръжават, нито даже поиска ръчния им багаж, и лека-полека се завърза миролюбив разговор. Кортес уверено вървеше отпред, като не само че не ги конвоираше, но дори и не се оглеждаше назад.

— Ще ме извинявате, но мога ли да разбера каква организация представлявате? — въпросът беше, разбира се, зададен от Язон.

Мета само стрелкаше с очи обкръжаващата ги среда и постоянно следеше дали някой няма да ги изненада отзад. Коридорът обаче си оставаше безлюден.

— Бих искал да ме считате като представител на Дархан изобщо, макар че аз съм капитан от морския флот, и съсобственик на най-крупната на планетата туристическа компания. Ще се радваме да ви покажем всичките си забележителности, ще ви предложим да прекарате времето си на златните пясъци на най-добрите плажове в Галактиката, да вземете участие във вълнуващ лов на гигантския пустинен снехобирдън или на океанскя моржоопашат, а ако желаете, можете да извършите поклонение в древните светини на Дархан заедно с истински вярващите дарханци, а също на вашите услуги ще бъдат разкошните апартаменти в най-добрите хотели на Бурунг-хи, Дурбаид и Джугисхина.

Кортес сипеше сияйни перспективи с равния си мазен глас, също като някой автоматичен секретар в солидна фирма, и Язон проумя, че тая хитра лисица само протака и печели време.

Следователно се налагаше по най-бързия начин да секне механическия заучен словесен поток.

— Простете, а може ли да си поръчаме апартамент в хотел Лулу?

Гърбът на Кортес сякаш се изпъна при това име, но беше възможно Язон да се е заблудил; някои хора имат навика да се сепват при неочаквани въпроси.

— Разбира се, че може — радушно отвърна представителят на туристическата компания и по съвместителство морски капитан. — Само че това не е най-добрият хотел в града.

— Но аз вече веднъж съм отсядал там — излъга Язон. — Искам да си припомня доброто старо време. А желанието на клиента е заповед. Не е ли така, господин Кортес?

— Но разбира се, господин динАлт! — възкликна Кортес с преувеличен ентусиазъм без да се обръща.

Налагаше се да му зададе още някакъв въпрос, който да го принуди да го погледне в очите. Какъв беше този идиотски маниер да разговаря със събеседника си обърнат с гръб към него?

— Господин капитан, как узнахте за пристигането ни?

Кортес беше готов за този въпрос и излъга без дори да се замисли.

— При нас биват изпращани списъците на всички пътници, регистрирани в космодрума на Касилия за поредния рейс на «Дарханска гордост». Нима бихме могли да пропуснем такава знаменитост като вас?

«Лошо работите, момчета — помисли Язон. — Покрай банката ни следяха, а на космодрума ни изтърваха, защото иначе щяхте да знаете, че не сме минавали регистрация. Груба грешка, момчета.»

Крайно време беше да предприеме нещо. В дъното на коридора вече се виждаше изхода: бягаха слънчеви зайчета, зеленина, автомобилен паркинг. Там щяха да ги чакат многобройните колеги на Кортес. Дори и Язон нямаше никакво желание да се озове в лапите на тази «туристическа компания». Мета отдавна беше готова за решителни действия, всъщност едва ли имаше момент, в който да я сварят неподготвена. Само да й даде сигнал.

Подобен сигнал, разбира се, не се подава на езика, на който общуваш с врага; най-добре да го направиш на език, който той със сигурност не владее. Макар че кой можеше да е сигурен откъде е този «морски», а всъщност междузвезден капитан, и колко наречия владее? Имаше един много добър начин да го разбере: като изтърси фраза на родния език на «капитана». Стига само да знаеше кой е родният му език!

«Давай, Язон, съобразявай бързо!» — пришпорваше той себе си. Времето забърза със страшно темпо и Язон с усилие на волята разтегляше всяка секунда, опитвайки се да предугади колкото е възможно повече ходове напред. Този прийом със «забавяне» на времето понякога го използваше, когато играеше на карти, рулетка или зарове, и също не беше в състояние да обясни природата му. Втората екстраординарна способност на Язон си оставаше същата загадка и за самия него, както и старата позната, прословута телекинеза.

Капитанът отпред отчетливо забави крачка, в ушите им зашумя, в коридора сякаш леко притъмня, а Мета бавно-бавно вдигаше ръка с пистолета. Язон, без да проговори дори и дума, а само с очи, леко разклати глава наляво-надясно, давайки й с това да разбере, че всякаква стрелба в момента е изключена. С мъчително напрежение избираше езика, на който да произнесе главната си фраза. Фамилията Кортес му беше позната с нещо от историята на старата Земя, изплува дори и малкото му име — Ернандо Кортес, Испания. Той владееше много слабо испански, знаеше само отделни фрази, но затова пък на родствения му италиански говореше почти свободно и дори беше обучил и Мета, ако не да говори, то колкото да поддържа някакъв елементарен контакт на него. Ето, това беше! Еврика!

— Този тип постоянно ни работи — произнесе Язон на италиански, като изговаряше отчетливо всяка дума. — Не е ли време да му бием шута? Ето, в ляво се показа проход.

От лявата им страна наистина се бе открил страничен коридор, първият през целия им път, и в края му, буквално само на трийсетина метра, зад стъклените врата блестеше огледалната повърхност на едно неголямо, оградено с каменна ограда езеро, виждаше се сребяристата каросерия на някакъв автомобил, и една фигура на полицай в бежова униформа до самия изход.

Мускулите на Кортес под леката памучна тъкан на сакото видимо се напрегнаха. Дали бе заподозрял намеренията им? Впрочем, когато зад гърба ти изведнъж превключат на непознат език, има от какво да се стегнеш. И въпреки всичко Кортес не се обърна. Изумителни нерви!

— Ами… ако… той… разбира… какво… искаме… да си… кажем? — старателно, макар и не винаги точно припомнайки си думите, запита Мета.

Язон я разбра и й отговори с усмивка, като съвсем неочаквано, но тъкмо навреме, в паметта му изплува една единствена испанска дума:

— Че какво ли може да разбере тоя марикон [1]!

Кортес мигновено се извъртя към тях. Очите му пламтяха от бяс. Ръката му мигновено се плъзна в пазвата, а устата му се отвори в ням крясък. Никой обаче и не разбра какво се канеше да извърши. Изпълнявайки буквално заповедта на Язон «да не стреля в помещенията на космодрума», Мета нанесе на нещастния туристически агент мълниеносен удар с лявата ръка, а за по-сигурно добави и един вече по-лек удар с дръжката на пистолета по темето на Кортес. Ударът беше наистина лек, дори небрежно нанесен. Неписаният кодекс на честта забранява да се убиват онези, които не възнамеряват да ти отнемат живота. А пирянците се славеха не само с решителността и липсата на жалост, но и с честта си.

На полицая на изхода, който беше напълно невинен, само му отнеха за всеки случай пистолета и го бутнаха във водата; налагаше се да го изкарат от строя за известно време, още повече че наоколо гъмжеше от мераклии да размахват крайници и пистолети. Само след миг ги обгърна жестока жега. «Нима това е яростта вътре в нас?» — удиви се Язон. — «Или е някакво защитно лъчение?» Нямаше време обаче за никакви главоблъсканици. Мургавите юнаци в бели костюми напираха от всички страни, и се налагаше да се върти като пумпал. Схватката се оказа малко необичайна — явно не възнамеряваха да ги убиват, но дори и нямаха намерение да ги осакатяват, а само да ги заловят, завържат, отвлекат… Само че не бяха попаднали на подходящата плячка.

«Изумително бездарна работа! — продължаваше да си блъска главата Язон, без да разбира кого критикува. — Кой им е давал инструкции за обектите за залавяне? Та те дори да пуснат и цял взвод срещу двама ни с Мета, без специални технически приспособления могат само да си мечтаят да ни заловят.»

Двамата също нямаха намерение да лишават противниците си ог живот. Язон все гледаше да ги бие в болевите точки, а Мета, усещайки явното си превъзходство над съперниците си както в скорост, така и в сила, прибягваше основно към любимия си похват: трошенето на противниковите крайници, при това не само горните, но и долните, с такава лекота, с която домакините трошат макароните, които не се побират в тенджерата. В този случай беше просто неприлично да прибягва до пистолета.

В един момент жегата се усили още повече. Боят течеше все така леко, а с дишането имаше проблеми и трудно се съобразяваше. Къде въобще бяха попаднали? Трябваше да си пробиват път към града или към гората, или където и да е другаде. Кое беше по-близо? Да не беше вътрешният двор на космодрума? Нечия частна собственост? Покрайнините на града? Прекалено много зеленина ги обграждаше, същински джунгли, макар и разсечени на две от правата като стрела и блестяща пътна магистрала. Но с какво да се движат по нея? Е, в техния случай нямаха кой знае какъв избор. Единственият видим автомобил стоеше до самия вход на площадката на паркинга. Онзи същият, който се виждаше още от коридора. И зад волана му седеше същото конте издокарано в неизбежния бял костюм. Навярно очакваше да му доведат «почетните дархански гости» овързани като коледни пуйки, за да ги закара натъпкани в багажника направо на господаря си. А въпросното конте явно гореше от желание да си получи полагаемата порция.

Шофьорът се измъкна от автомобила и рязко се изправи.

Охо! Та той държеше нещо подобно на пушка, дълъг тежък пистолет с не съвсем привична конструкция. Дали не беше плазмен? Или все пак нервнопаралитичен? Или обикновен газоструен с някакъв приспивателен газ? Но те не бяха подготвени дори и за последния вариант, нямаха желание да си правят излишни експерименти. Така че, момчето, ще ни извиниш, но нямаме време да се церемоним с теб.

В този момент Мета все още беше заета с двамата последни герои, изскочили от храстите със свръхздрава и почти невидима мрежа в ръце. Момчетата обаче си падаха малко леворъки, защото се оплетоха в собствената си мрежа. Мета тъкмо завързваше последните възли, когато онзи нахалник изскочи от колата с единствената мисъл да ги гърми. Язон реагира първи и с точен изстрел изби пушката от ръката на нападателя. Доста голяма част от ръката придружи пушката при полета й; няма какво да се сърдиш, братле, който свари, той ще натовари.

При звука на изстрела Мета реагира мигновено и съвсем интелигентно не засипа с куршуми нещастника, а просто скочи като тигрица и изблъска шофьора далеч от автомобила. Язон вече се бе плъзнал зад волана. За разлика от невестата му, надземният транспорт не представляваше проблем за него. Пирянката всеки път сядаше зад волана с ясната мисъл да излита, и не само дърпаше волана към себе си, но и гледаше да пробие пода на автомобила с педала още на първа скорост.

А тук, на планетите от типа на Касилия и Дархан, машините бяха именно такъв тип: със сцепление ???, със скоростна кутия, с три педала, които трябваше само да се натискат с вещина, а не да се забиват в пода едновременно и трите. Допотопният електромобил се управляваше лесно, но за съжаление, както много скоро разбра Язон, беше мърво привързан към пътя, която представляваше един гигантски електрод. Благодарение на магнитната си възглавница и вакуумната система на сцепление на колелата с пътното покритие, автомобилът развиваше една наистина безумна скорост за сухопътен транспорт: на правите участъци достигаше до не по-малко от хиляда и петстотин километра в час. После обаче от двете страни на пътя почнаха да се мяркат промишлени, после жилищни, и накрая деловите квартали на града, запрелитаха знаци, предупреждаващи за понижаване на скоростта, и в тази ситуация измъкването от преследване вече минаваше в друга категория. Електромобилът се вмъкна в един доста гъст поток автомобили. Лавирайки отчаяно между редовете, Язон бързо съобрази, че ги преследват най-малко две машини. На магистралата не се виждаха, възможно беше да не бяха минали оттам. Пък и какъв ли проблем им представляваше да предадат информацията в града и там вече да включат и местните си хора в преследването?

Кои обаче бяха тези хора? Интересен въпрос. Увлечен от управлението на електромобила, красивите гледки зад стъклото и обсъждането с Мета на подробностите от блестащо проведения ръкопашен бой, той даже и не бе помислил, че е време да решат и този проблем.

— Как предполагаш, кой ли се крие зад опита да ни заловят? — запита той Мета заради самото любопитство отначало.

— Ами някакви бандити — отвърна тя несигурно. После се засмя, проумявайки нелепостта на предположението си, и добави, озарена на мига: — Или агенти на Роджър Уейн.

— Защо? — Язон остана изумен.

— Не знам — отговори тя. — Не ми хареса и това е.

Това беше желязна женска логика.

— За агенти на Уейн разполагат с твърде мощна мрежа на вражеската планета. А за бандити прекалено нагло се държат, и то под носа на полицията. Размахват разни служебни значки. Възможно е, разбира се, нещата да се променили коренно през последните години, но по-рано Дархан не се славеше с мафия и корупция, както например Касилия. Точно обратното, тук бяха едни от най-ниските показатели на нивото на престъпност в цялата обитаема Вселена. Мисля си така: или това са гастрольори от съвсем друг, далечен свят, които са сварили неподготмени местните власти, или това е самата власт. Разбираш ли, във всяка държава, преживяваща постиндустриалния етап, — извини ме за гръмките думи, но тук имаме точно такава икономика и политика — съществуват, като минимум, две полиции: обикновена и специална, тайна. Първата се опита да ни задържи на космодрума, а втората, като далеч по-могъща, ни избави от първата, но в служба на някакви свои тъмни цели. Ние пък нямаме намерение да служим на ничии интереси. О, тъмни Космосе! Как да се отъврем от опашката си, когато всички транспортни потоци се движат само по електромагистралите?

Обръчът около тях неумолимо се свиваше. А машините на преследвачите им изобщо не бяха полицейски, във всеки случай не бяха в съответните служебни цветове. Язон свърна в самия център, където вече доста отеснялата улица се разклоняваше на пешеходни пресечки. Внезапно от една такава пресечка изскочи крупен полицейски джип със зелена мигаща сфера на покрива и противно виеща сирена. Явно до този момент Язон бе успял да наруши кажи-речи всички правила на пътното движение. Ставаше все по-весело!

Язон ловко се изтръгна от полицейския автомобил, който се движеше с хелиодвигател или ядрен реактор (защото полицията едва ли щеше да изпадне в зависимост от пътното електропроводящо покритие) и препусна направо по разделителната ивица към най-близкия кръстопът, където някакъв тромав строителен агрегат бъваше прах и черен дим без да става ясно дали ремонтираше пътя или издигаше някакъв монументален паметник. Движението в този участък, макар и организирано като кръгово, силно се забавяше. Потен, с лъщяща физиономия като току-що измит патладжан, регулировчик в белоснежен шлем и кремава риза отчаяно размахваше ръце, но изглежда никой вече не изпълняваше указанията му. Ето, всеки миг пътят щеше да се задръсти. И Язон реши да подпомогне този процес. Той натисна рязко и преднамерено неграмотно спирачката, направи завой, заставайки почти напречно на движението и халосвайки няколко машини, които на свой ред се врязаха в още десетина. Никой от водачите и пътниците не пострада, но писъците, крясъците и адското стържене буквално пръскаха тъпанчетата. В желанието си да направи коктейла още по-богат, Язон изскочи от електромобила и хвърли в тълпата две миниатюрни димни шашки, след което двамата с Мета се добраха в центъра на кръстовището, сновейки се между карусериите на машините, а някъде даже и скачаха по покривите им.

А там неуморно се трудеше тежкият оранжев робот, изорал големия кръг с цветя, целият облян в ручеи машинно масло, подобно на изпотен миньор в забоя. Някакъв вече възрастен и едър работник, лика-прилика с робота, се измъкна изпод мощния му корпус; по всяка вероятност беше поставен да следи отблизо вече разкапващата се древна техника. Той изгледа с празен поглед Язон, наблюдавайки хаоса на кръстовището, когато изведнъж закрещя със съвсем неочакван за меланхоличното си туловище глас:

— Кхата-а-р!

По-късно Язон научи, че думата означаваше «Пази се! Внимавай!», но в този момент беше достатъчен и неясния му вопъл, който прозвуча като аварийна сирена.

Строителната площадка беше, разбира се, оградена, и Язон се огледа докато прехвърляше ниската временна ограда. И то точно навреме. От другата страна на замрелия поток електромобили, изскочили от дима, стояха двама мъже, целейки се в тях с пистолетите, като ги държаха съвсем професионално. Язон се хвърли по очи, изблъсквайки едновременно с това напред Мета. Двамата рухнаха в прашната трева и след миг куршумите изсвириха над главите им, рекоширайки отчетливо в металния корпус на робота. Охо! Или преследвачите им бяха други, или предишните бяха получили нови заповеди. Или просто бяха окончателно изгубили разсъдък. Така или иначе, времето на шегите беше свършило.

Язон хвърли зад себе си една заслепяваща граната и още три димни шашки, след което двамата резко скочиха и като се промушиха през лениво движещите се крайници на робота, се озоваха от другата страна на кръстовището, където потокът електромобили, макар и все още бавно, но въпреки това уверено, пълзеше отдясно наляво. Двамата спряха първото им изпречило се такси и не след дълго вече бяха далеч от злополучния площад.

Таксиметровият шофьор се оказа меланхолик. Дори не ги и запита за посоката. Всъщност въпросът му щеше да е напълно излишен, защото за момента движението беше възможно само в една посока, а по външния вид на клиентите му и най-големият идиот щеше да заключи, че за тях сега най-важното нещо беше непрекъснатото движение. А за посоката на движение щяха да решат по-късно, когато успееха да си поемат дъх, да изтупат дрехите си от праха, изброят синините и ожулванията и най-накрая изтриеха с кърпичките си потните и мръсни лица.

Едва сега Язон съобрази, защо на улицата царуваше такава жега. В космодрума и във всички електромобили климатичните инсталации работеха безспир, а самият местен климат не предразполагаше към спринтове, престрелки и сбивания.

— Кажете, любезни господине — обърна се той към таксиметровия шофьор, — каква е днес температурата на слънце?

— Днес е прохладно — осведоми ги той без следа от усмивка, — четиридесет и три градуса. Вчера по това време беше четиридесет и девет.

— По Целзий ли? — реши за всеки случай да уточни Язон.

— По какъв целзий? — не разбра въпроса му шофьорът.

— По името на учения, който е измислил как да се измерва температурата.

— Ама че учен се е извъдил! Та и на моржоопашатите е ясно, че температурата трябва да се измерва. Вие по-добре ми кажете, къде трябва да стигнете.

— В хотел … — започна Мета, но спря, явно забравила простото буквено съчетание «Лулу», или усъмнила се в правилността на решението си.

Язон продължи вместо нея.

— Какъв хотел те е патил! В това време животът е само на плажа. Давайте, любезни господине, на плажа.

— Моля, както желаете — меланхолично провлече шофьорът. — Само че виждате ли какво става в града? Докато минем центъра, и слънцето отдавна ще е залязло. Но щом желаете, мадам…

— А ние си падаме по къпането на залез — изрече невъзмутимо Мета.

— Аааа — проточи шофьорът. — И да хващате тен на залез. Разбирам, мадам.

По-натътък пътуваха в мълчание. Водачът не се вълнуваше от взривовете на площада, повече за нищо не разпитваше пътниците си, но с всяка измината минута настроението му се влошаваше подозрително. А когато преодоляха всички задръствания, оживени улици и навлязоха в района на сравнително спокойните квартали, по всяка вероятност в близост до морето, Язон почнаха да го терзаят мрачни подозрения. При предишното си посещение на Дархан той бе почивал в Дурбаид и затова изобщо не познаваше Бурунг-хи. Това не всяваше оптимизъм. Впрочем, шофьорът едва ли беше в сговор с онези белодрешковци, но като едното нищо можеше да се окаже дребен мошеник-изнудвач. Като такъв опасност нямаше да представлява, но ако ги откараше в квартала си… О, далечни звезди! След всичко случило се през последните няколко часа дори и Мета бе позагубила от вечното си войнствено настроение.

— Спрете тук, моля — изрече Язон преди електромобилът да напусне старите квартали на града, където лесно можеха да се стопят в тесните улички сред търговските сергии, безбройните бръснарници, закусвални и авторемонтни работилници.

— Но до морето има още много път, господине — счете за свой дълг да ги предупреди шофьорът.

— А ние размислихме, господине — отново се намеси Мета, сякаш напомняйки му, че жените по рождение имат право на капризи.

Шофьорът вяло се усмихна, взе парите и потегли.

На улицата царуваше не жега — на улицата царуваше безумна жега. Също като в машинното отделение на допотопен маждупланетен кораб, в който е протекъл ядреният реактор. Разнасяше се мирис на горещ асфалт, печено месо, евтин одеколон и още (много силно) на някакви подправки. От високата кула на най-близкият храм се носеше надалеч монотонният мрачен глас на местния свещенослужител. Тук го наричаха с някаква хитра местна дума, нещо от рода на муфатиш или мухариб, която Язон не можеше да си спомни.

Не се чувстваше никак уютно. Преди всичко поради факта, че нямаше никаква представа къде да ходи и какво да прави. С него такава ситуация се случваше изключително рядко, но на Мета й беше достатъчен само един поглед към любимия, изпълнен с плаха надежда, за да й стане всичко ясно. Веднага го дръпна за ръкава настрани от края на улицата, за да не правят впечатление на хора, чакащи ново такси. Тръгнаха наслуки между две къщи, за да изпитат истинско потресение при вида на изникналата в прохода само на три метра пред тях висока фигура на мургав брюнет в белоснежен костюм, същата шапка и ръка в пазвата. Без да се сговарят, без дори и да се спогледат, двамата се втурнаха през улицата и после хукнаха в различни посоки.

Глава пета

Язон се огледа и забеляза, че мъжът в бяло не им обърна абсолютно никакво внимание и влезе в най-близкия магазин. Ха сега де. Такъв внезапен преход на качеството на проследяване беше съвсем неочакван. Впрочем други сътрудници на вражеската служба наблизо не се забелязваха. Нямаше време обаче да се предават на каквито и да било размишления и удивления на тая тема: та нали Мета, без да се оглежда и без да понижава темпото, се бе отдалечила значително по улицата. Без да съзнава какво става, Язон се втурна подире й. Бягането подир пирянка е дело изобщо неблагодарно, още повече в непознат град. Той страшно се боеше да не я изтърве от погледа си, но кой знае защо още повече се страхуваше да я извика. Струваше му се, че да произнася името й на глас на това място, което можеше да гъмжи от тайни агенти на дарханските специални служби, беше немислимо и убийствено.

И той затича, блъскайки се в сергиите на търговците с играчки и плодове, връхлитайки застаналите разсеяно по ъглите на къщите леки като изсушени от слънцето старци и жени в полумаски, закриващи долните части на лицата им, също както у хирурзите, закачайки се за стълбовете с осветителните тела, за да не изгуби равновесие при резките завои, подхлъзвайки се в лепкавите локвиу, разритвайки празните кашони, нахвърляни покрай задните врати на магазините, и разгонвайки странните, много странни почти голокожи местни котки с дълги крака. Непрекъснато повтаряше една от немногото му познати дархански думи:

— Мут асиф! Мут асиф! (Прощавайте! Прощавайте!)

Слънцето вече се бе скрило за хоризонта и мракът стремително нахлуваше в града. Фенерите икономично светеха с половин натоварване, а тук-таме започналите да крещят ярки реклами не осветяваха пътя му, а само го заслепяваха, като увеличаваха риска съвсем да изгуби единствения ориентир — ярко-синята, а сега, във вечерните лъчи на гаснещото небе изглеждащата виолетова стройна фигура на Мета в лек десантен комбинезон.

Тук междувпрочем се носеха какви ли не дрехи, така че външният им вид едва можеше да удиви някого. Комбинезоните им изобщо не привличаха ничие внимание, както не обръщаха внимание и расата и вечерните рокли, на ватените халати и ефирни туники, на грубите брезентови комбинезони и на ярките военни мундири. Впрочем, болшинството граждани носеше все пак дълги, светли свободни и най-често бели дрехи, които покриваха практически цялото тяло. А многочислените туристи изпъкваха сред тълпата с потниците и шортите си. Това беше пределно допустимата степен на разголване на улицата. Каквато и жега да връхлетеше града, разсъбличането до плувки и бикини се разрешаваше само на плажа.

В този момент пред него се откри и самият плаж.

Тясната и криволичеща уличка изведнъж рязко се спусна надолу, и пред него, между града и небето, блесна светлата ивица на морето. Сега вече Язон беше уверен, че непременно ще настигне Мета, и затова не ускори крачка, а точно обратното, забави темпото, с едничката мисъл да си поеме дъх. Температурата в близост до водата сякаш бе спаднала, а и вече мракът гъстееше; зноят си отиваше със слънцето.

Покрай тротоарите и на двете страни на улицата се точеха глухи високи огради, бели и чисти, сякаш изрязани от захар, а вратите на тези огромни резиденции очевидно извеждаха на морето или на магистралата, защото редките плътно прилепнали и все така бели вратички по оградите почти не се забелязваха от улицата. Общо взето, Мета повече нямаше къде да се крие. А и от какво да се крие? Това беше някаква налудничава история.

Мета седеше на пясъка, до ивицата на самия прибой, обхванала коленете си с ръце, и безучастно гледаше зеленикавите зайчета, бягащи по тъмносинята вода. До нея на пясъка се търкаляше приотворената й чанта, а до нея — мобилният й телефон. Очевидно, канеше се да го търси в ефира. Това беше много трогателно, разбира се, но защо не го направеше с пси-предавателя? Радиосигналите се засичаха далеч по-лесно, а тук сигурно прослушваха целия ефир да ги засекат.

— Мета, какво става? — запита я той, като я приближи.

Тя дори и не се обърна при гласа му.

— Нищо. Просто ми омръзна всичко. Уморих се, разбираш ли.

— Не разбирам. Та ти си пирянка.

— Да, пирянка съм. Но освен това съм и жена, а вие, мъжете, не никога не искате да го разберете! Никой не иска да го разбере! Жените понякога изпадат в истерия, особено когато продължително време ги заставят да правят нещо, което не желаят. Ти ми забрани да стрелям на тази планета. Подчиних се. Поне не ми забранявай да избягам.

— От кого? — Язон беше като зашеметен от думите й.

— От самата себе си — избухна Мета.

И в този момент Язон видя от кого. Със страничното си зрение той продължаваше по навик да следи тесния проход между оградите, извеждащ на плажа, където междувременно се бе появил високият млад брюнет с мургаво лице и в белоснежен костюм. Разбира се, тук всички бяха смугли, с изключение само на току-що пристигналите чуждопланетници, черните коси също забележимо преобладаваха, а чертите на лицата в полумрака беше невъзможно да се разпознаят. И все пак великият играч динАлт още от ранно детство беше отвикнал да вярва в случайните съвпадения, и поради тази причина пистолетът сам скочи в ръката му. Но появилият се на плажа непознат едва ли можеше да види това от мястото, на което се намираше. Язон само прошепна, без да да извърта глава:

— Внимание! Опасност!

Тя се обърна лениво, кимна някак си разсеяно, и отново се загледа към морето.

Това вече беше повод за сериозно безпокойство. Язон извади аптечката и я притисна към вътрешната страна на китката на Мета без изпуска от погледа белия костюм. Нима бяха успели да й въздействат по някакъв начин? Кой? И кога бяха успели да го направят?

— Язон, защо? — запита вяло Мета.

— Не се чувстваш добре — отвърна решително той.

— Така ли мислиш? — Тя сякаш разговаряше насън. — А според мен всичко е нормално. Тук много ми харесва… Виж, аптечката не може да постави диагнозата и изобщо няма намерение да ми бие каквото и да било.

— Тогама съм ти направил принудителна инжекция с общ стимулатор.

— Не съм сигурна, че си струваше — произнесе равномерно Мета.

— Струваше си — изрече Язон, но вече не беше в състояние да направи каквото и да е, защото непознатият в този момент се приближи прекалено близо, на не повече от десет метра. Долавяше се дори и шуртенето на пясъка под краката му: в този морето беше съвсем тихо. И Язон реши да премълчи. Следеше целият напрегнат движенията на непознатия.

А той равнодушно и спокойно, без дори да се оглежда, се съблече по гащета, и без да бърза закрачи към водата. Язон си помисли, че само още миг и ще изгуби разсъдъка си. Абсурдът на ситуацията достигна върха си.

Непознатият нагази във водата, легна и заплува, като разсичаше с широк размах ленивите вълни, и скоро почти се сля със сумрачното море. Язон се надигна като се озърташе внимателно и с три скока преодоля разстоянието до дрехите на любителя на нощното къпане; трийсет секунди му бяха достатъчни да направи пълен обиск. Нямаше нищо интересно: запалка, кутия цигари с лепенка на фирмата «Стело», която владееше мрежа от денонощни магазини в хиляди междузвездни космодруми, гребенче, портмоне издуто от сгънати на две галактически кредитни банкноти и местна дарханска валута. Нямаше никакво оръжие, освен ако, разбира се, не приемеше случайния нощен плувец за суперагент, чиито небрежно захвърлени на брега дрехи не гъмжаха от микробомби и всякаква подобна микротехника.

— Е, как е? Обезоръжи ли го? — заинтересува се Мета когато Язон се върна при нея.

Язон премълча, а Мета изведнъж изригна в истеричен смях и се успокои едва след инжекцията.

Внезапно целият бряг се озари от мекото сияние на кръгри разноцветни фенерчета, образуващи сложна мрежа на фона на нощното небе. Конзолите, на които се крепеше цялото това съоръжение, практически бяха невидими, което придаваше допълнителна ефектност на украшението. Недалеч върху близък хълм замига реклама на заведение. Чуха се гласове, в разредения сумрак плъзнаха пъстри фигури. Оказа се, че в този час плажът съвсем не беше безлюден. Точно обратното, сега започваше бурният нощен живот.

Нали все пак бяха пристигнали на курорт. Не като онези на Касилия, съвсем различен, но разкошен, знаменит и отлично организиран. Хората идваха тук на почивка. Любителят на нощното къпане явно беше от тях.

Единствено Язон и Мета бяха долетели на планетата, за да изгубят разсъдъка си.

А може би и нищо не се беше случило? Може би всичко им се беше присънило: и безумното преследване, стрелбата по живи мишени?

Брюнетът изплува, доволен, усмихнат; отърси се като куче от водата, изгледа двамата като стари познати и им съобщи:

— Водата е чудесна. Защо не се изкъпете?

Нямаше дори и далечна прилика с Кортес. Обикновен мирен гражданин, инженер или банков чиновник.

— А ние си падаме по среднощното къпане. Тогава водата е по-хладна — неочаквано му отговори Мета.

— Е, това е въпрос на гледна точка — философски отбеляза брюнетът. — Понякога след полунощ водата се затопля.

Той вече бе приключил с изтриването си и почва да се облича. В този момент Язон се намеси в разговора, който вече бе успял да се пребори почти напълно с гнетящото го чувство за пълния абсурд на ставащото около тях.

— Сакото ви или целия костюм, откъде… — заинтересува се той, с огромни усилия изтръгвайки се от сграбчилите го вълни на абсурда.

— Тук го купих — охотно отвърна мъжът. — Най-последна мода. Половината град ходи с такива дрехи, в симсъл на пристигащите туристи.

По-нататък Язон вече бе изключил от съзнанието събеседника си. Нещо му прещрака в главата. Никога до този момент не се беше излагал така пред себе си. Никаква униформа служителите от тайните служби не беше това! Къде въобще специалните служби имат униформа? Те просто се бяха маскирали с най-разпространените и популярни дрехи в града. Съвсем логичен ход! И как беше възможно да не го проумее?

— Хайде да се къпем — обърна се той към Мета. — Давай.

— А тук разрешават ли къпането след залез слънце? — неочаквано запита Мета, като се обърна не толкова към Язон, колкото към непознатия, току-що излязъл от водата, мъж.

Въпросът й беше съвсем естествен и туристът, който вече се бе наканил да си тръгва, любезно им обясни:

— Тук конкретно — може. Вие само не се събличайте съвсем голи и не падайте с ръце на пясъка, дори и при пълен мрак. Понякога тук се навъртат патрули с фенери. Аз самият съм бил свидетел.

— Благодаря ви — каза Язон.

Той се чувстваше абсолютно разбит. Сега беше точно моментът, в който да си поеме дъх, да се поотърси, да поплува в морето, да си прочисти напълно мозъка! Поне за десет минути. А след това хубавичко да хапнат някъде и да се наспят. Впрочем… стоп! В близко време спане не се предвиждаше никакво. Нищо, след като Солвиц ги бе превърнал в безсмъртни, в случай на необходимост можеха да не спят по шест-осем денонощия подред.

А водата наистина беше много приятна, някъде около двайсет и пет — двайсет и шест градуса, прохладна в сравнение с въздуха, но не чак такава, че да замръзнат. И с голяма концентрация на соли — човек можеше да лежи почти неподвижно във водата без потъне.

Изкъпаха се на смени. Вече ставаше ясно, че на курортната територия не се крадеше, не беше прието. Но това важеше за другите. А в техния случай двамата имаха специални отношения с този свят, и щеше да е повече от глупаво да се окажат почти голи без пари и технически присопособления на почти непозната и общо взето враждебна планета.

След това дойде редът на вълчия апетит, надминат единствено от жаждата.

На входа на заведението местен въгленочерен човек търгуваше със сокове. Соковете тук се продаваха не в кутии, както по цялата Галактика, а изцеждаха пресни плодове право пред погледа на клиента. Това беше здравословно и дори романтично, само дето сред изобилието от плодове не можеха да зърнат дори и дори и прилика с познатите им сортове и видове. Имаше някакви яркосини мъхести гевречета, и зеленикави корени с безформени преплетени кълба, и кехлибарени гроздове, плътно облепили счупените клонки, и продълговати, полупрозрачни сарделки с розовотелесен цвят, и подобни на гигантски малини отровнопурпурни пирамидки, и някакви ивичести топчици, подобни на миниатюрни дини. Най-накрая двамата почти едновременно съзряха познатите златисто-рижави цитруси, и разбира се, си поръчаха именно портокалов сок. Оказа се, че е доста далеч от портокала, дори и цветът му беше зеленикав, но най-важното, вксусът му не ги разочарова.

— Алфо шукран — благодари Язон на местното наречие, с което особено трогна търговеца, и получи пълното ресто в цяла шепа дархански монети. На другите, които плащаха в кредити, хитрият търговец все гледаше да закръгли цената в своя полза.

Заведението изглеждаше съвсем непретенциозна закусвалня, а апетитът им се беше отворил, още повече, че цените на Дархан радваха с умереността си. И те се отправиха в открития наблизо ресторант. Беше малко необичайно да поглъщат морските деликатеси, салати и обилни порции печено без алкохол в това уютно помещение с традиционно приглушена светлина. В менюто нямаше дори и намек за наличие на бира. Какво да се прави, затова пък всичко останало беше чудесно. Закоравелите пушачи ходеха да пушат скришом в тоалетната, но Язон не падна толкова ниско. Реши да потърпи до хотела.

Хаосът от мисли и чувства полека улягаше, разбраха колко е часът (беше минала полунощ), уточниха къде се намират (западните покрайнини на града, в самото начало на плажния сектор) и накрая си изясниха как да се доберат до хотел «Лулу». Не беше много близо, но с такси щеше да отнеме не повече от час. Нямаше за къде да бързат.

А и не им се искаше, кой знае защо. Не беше ли странно? Да се откъснеш от родната си планета, да забравиш всичко, дори да не си вземеш за из път толкова необходими вещи, за да успееш, да догониш, да не изтървеш. А сега — хайде да се търкаляме на плажа, да се къпем в морето, и да си убиваме времето в уютен ресторант, смучейки лениво през сламката коктейли от тропически плодове с лед? Но тук това беше единственият начин за прекарване на времето. Язон вече го бе проумял. А ако започнеш да се щураш насам-натам, да нервничиш, да си блъскаш главата с глупости, беше най-сигурният начин да стопиш лагерите. При жените се изразяваше с пристъпи на истерия, а мъжете изпадаха в апатия. Просто климатът беше такъв. И в крайна сметка губиш повече, отколкото си икономисал.

Да кажат, че вечеряха без да бързат, беше все едно да кажат нищо: те закусваха, обядваха и вечеряха без пауза, като наваксваха всички планирани вечери, пропуснати заради суматохата на Касилия, през време на пътуването, когато съвсем бяха загубили апетит (при Язон например космическите полети винаги убиваха апетита му). И не на последно място, и двамата бяха загубили порядъчно количество калории при схватките и бягството, въпреки жестоката жега.

Но ето че сега дори и най-пухкавите пирожки и най-изисканите плодови сокове с минерална вода и лед не искаха да влизат в стомасите им: нямаше повече свободно място. А нощта беше още в разгара си. Язон изведнъж проумя, че подсъзнателно чака утрото. Така трябваше, макар да не знаеше точно за какво. А той беше привикнал да се доверява на интуицията си. Мета пък още повече му се доверяваше за всичко. По същество, ролята й в тази експедиция беше на негов телохранител. Младата невеста дори престана да се опитва да проумее мъдрите планове на жениха си. Нека просто това си бъде тяхно сватбено пътешествие. Сватбено пътешествие преди сватбата?? Голяма работа. При тях всичко беше различно, не като у обикновените хора.

До разсъмването според местните жители оставаше час и половина, и трябваше просто да убият с нещо времето. И Язон си зададе логичния въпрос: а с какво си запълваха нощите на тази планета, когато не спят?

С новопристигащите всичко беше ясно. Те се пръсват по почивните станции и хотели, и там, зад заключените врати на луксозните апартаменти и стаи, където аскетичните закони на Дархан нямат достъп, се отдаваха на всички мислими и немислими греховни радости, които можеха да дойдат на човешкия ум през дългите хилядолетия на историята си. А какво правеха местните? Оказа се, че те продължават да се тъпчат (забрани в количествено отношение нямаше), да се къпят в морето (с дрехите), да играя спортни (не хазартни!) игри и интелектуални (не хазартни!) игри — наистина, чудесно занимание нощем! И най-накрая, ходят в храма. Последното беше най-екзотично. Струваше си да се погледа.

Но тъкмо това не им позволиха да направят.

Черен човек в бели дрехи на входа на много красива църква със стръмни сводове и тънки кули обясни на Язон и Мета, че те са неправилни.

— Какво означава това «неправилни»? — възмути се Язон. — В какъв смисъл? (Мета вече бе престанала да се възмущава от каквото и да било.)

— Вие не вярвате в Единния Бог — поясни човекът.

— Не само, че не вярваме — съгласи се Язон, — но дори и не можем да си го представим как изглежда. Затова и искахме да влезем да погледаме.

— Това, което говорите в момента, е богохулство. Единният Бог никак не изглежда — търпеливо продължаваше да обяснява черният човек. — И тези, които не вярват, не могат да видят нищо нито вътре, нито извън храма. Ето защо ние, служителите на храма, не пускаме в светилището неправилни.

— Е, добре — смири се Язон, — а тези вашите, правилните, какво правят там? Поне ни разкажете, щом не можем да влезем.

— Вярващите — поправи го служителят на храма. — Вярващите идват в храма, за да станат едно цяло с Бога. Те просто седят в специална поза и разговарят с Него, но не глас.

— Цялата нощ? — възкликна Язон.

— Кой колкото може. Някои — само няколко минути, други — цяла нощ, трети — и денем и нощем. А има и такива, които общуват с Него няколко дни подред.

— Това предизвиква уважение — изрече почти сериозно Язон.

Служителят кимна, но не счете за необходимо да коментира думите на чужденеца.

Мета гледаше потока енориаши с изражение, смесица от недоумение и отвращение. Явно не я свърташе и секунда на това място.

— Всички са като луди! — възкликна дълго сдържалата се пирянка, докато пистолетът трескаво прескачаше от дланта в кобура й и обратно.

Вече се бяха отдалечили доста; осветеният в нощта храма, наподобяващ междупланетен кръстосвач, извършил меко опашно кацане, окончателно потъна зад високите разклонени корони на дърветата от неизвестен вид. За по-просто Мета и Язон наричаха между себе си цялата тази дебелоствола растителност палми, макар и, разбира се, да нямаше нищо общо с палмите. Все пак не бяха долетели на планетата да изучават ботаниката й.

— Аз и самият бих стигнал до този извод, ако не бяха изумителните успехи на Дархан — каза Язон. — Просто не ми го побира главата, как можеш да изповядваш такава задрямала религия и едновременно с това да покоряваш такива върхове на съвременната технология, да търгуваш с цялата Вселена, да имаш могъщ флот, да претендираш за ролята на едва ли не втората финансова столица на Европа! Знаеш ли колко междузвездни банки са разположени в Дурбаид, Бурунг-хи и Джугисхин? Повече, отколкото на Касилия, Клаинда и Лусуозо, взети заедно.

— Значи, Галактиката окончателно е превъртяла — резюмира Мета.

— Това вече е по-близо до Истината — усмихна се Язон.

— Да отидем да се изкъпем още веднъж — предложи Мета, която си оставаше все същата, неспособна да философства едно по-продължително време.

— Да ходим тогава.

И те посрещнаха изгрева над водата. В този предутринен час хора на брега почти не се виждаха. Пясъкът беше ярко-розов, морето — нежно-синьо, а над вълните много ниско прелитаха едри лимоненожълти птици, и жалко пищяха със зинали виолетови човки, сякаш в знак на солидарно неодобрение с развоя на събитията в Галактиката.

Двамата обсъдиха шансовете си докато крачеха към пътя. Трябваше да признаят, че шансовете им бяха направо нищожни. Да се сближат с пиратите, или по-точно, да им се предадат, като заобиколят преследвачите си, беше повече от проблематично. Безполезно беше и да се опитват да се свържат директно със самия Хенри Морган. Да разпитват открито за него в хотела? Щяха да ги пипнат за врата още преди да са си отворили устата. Имаха само един изход: да се настанят в хотел «Лулу» под чужди имена и да почнат спешно, но подмолно частно разследване. Провървеше ли им, щяха да открият Морган преди специалните служби открият самите тях. Не им ли провървеше… какво пък, всеки конфликт, дори и най-тежкият, рано или късно си има край. Леталният изход по презумпция беше изключен, а с всичко останало щяха да се справят, в края на краищата не бяха деца. Щяха да извикат подкрепления от Пир, щяха да включат в играта и Бервик, а после… после щяха да предприемат и втория си опит. Ако Язон беше разбрал правилно сър Роджър Уейн, хитрият банкер и по-нататък щеше да знае точното местонахождение на Морган. В крайна сметка не можеха да претърпят поражение, просто рискуваха само да изгубят време. Впрочем, що се касаеше до Мета, вариантът с втория опит определено не беше много вероятен. Може би и поради тази причина, опитвайки се да ускори събитията, тя издигна парадоксалната си хипотеза:

— Ами ако Кортес е самият Морган? И цялата му банда, от която бягаме, са тъкмо тези, които всъщност търсим?

Идеята беше достатъчно налудничава, за да не повярва в нея. Приемайки обаче подобно предположение за истина, трябваше веднага да тръгнат през целия град с плакат «Запознайте се динАлт» и да се настанят в «Лулу» в окръжението на цяла тълпа репортери и полицаи. Язон претегли всички «за» и «против», усмихна се замечтано и произнесе:

— Не. Въпреки всичко ще си направим бал с маски.

Около осем часа сутринта местно време в хотел «Лулу» влезе един много черен човек в много бял костюм, с блестящо миталическо куфарче: неизменният атрибут на всеки бизнесмен на Горещата Планета, в съпровод на една истински вярваща в Единния Бог дарханска жена с напълно закрито за околните лице. Дори и фигурата беше скрита напълно зад широките и свободни гънки на синята й тога ( а как иначе да се нарече този получаршаф-полуплащ?)

Просторното фоайе на хотела блестеше, благоухаеше, преливаше в нежни краски, унасяше с тихата си музика и успокояваше с буйната зеленина на свежите си листа. Ако се доверяха на Кортес и приемеха, че това не е най-добрият хотел в града, то дори и виделият какво ли не Язон не можеше да си представи какво ли пък тогава ще представлява наистина най-добрият.

— О, какво говорите, какво говорите! Нима бих пестил пари? Един от най-богатите рудодобивници от южното полукълбо има достатъчно пари, за да отседне в който си хотел иска, но аз съм готов да се нанеса във вашия! Нима хотелът ви е не най-добрият в Галактиката?

Язон отвори уста да прознесе на гласа отрепетираната вече тирада, но се оказа, че няма нужда. Пистолетите се оказаха далеч по-небходими.

Още не бяха се доближили до кабината на портиера, когато изпод блестящата столешница като мълниености змии изскочиха автоматични белецници и се захлопнаха върху едната китка на Язон и върху двете на Мета; самият портиер се хвърли на пода. Не, това не беше полицията. Тя отначало се легитимира, а като реакция на грубата сила отговаря с още по-груба сила.

Язон мигновено започна да стреля, дори без да се цели особено внимателно. Обезоръжи втурналия се срещу него човек и се опита да го вземе като заложник, като го обхвана за шията със свободната си ръка. Опитът се оказа абсолютно безсмислен, защото животът на заловения от него бандит (агент? Шпионин? Пират?) не представляваше никаква ценност тук. Далеч повече ги интересуваше Мета, която само за миг се изтръгна от стойката с белезниците и откри ураганен огън по всички подвижни и неподвижни цели.

Общо взето, вече след секунда, когато всички «случайни посетители» и «служители на хотела» залегнаха като професионални бойци на космическата гвардия, финият аромат на цветя и подправки рязко беше сменен от задушаващата воня на вмирисана риба. Язон се опита да диша с носа през предвидливо поставените по-рано филтри, но практически проумя още на мига, че нямаше смисъл: бяха им пуснали така наречения «китов газ», който блокираше порите на всякакви филтри. Въпросната гадост я приготвяха на базата на чудовищната по свойствата си черна амбра на гигантския делфилот — ендемикът на океаните на Грублиани. Язон познаваше добре и делфилота и отровната му гадост.

«Ех, трябваше да се предадем, трябваше да действаме съгласно смешния, но добрия стар план, който произтичаше от необакваното предположение на Мета! А сега главите ни ще се пръскат от болка!»

Това беше последната му мисъл преди да потъне в мрака.

Глава шеста

— Пуши ли ви се? — заинтересува се сякаш отдалеч нечий вежлив глас.

Язон отвори очи и видя наклонения над себе си атлетически сложен човек със силен тен и тънък спортен потник. Прорязаното му от бръчки лице не беше старо; от двете му страни се спускаха дълги къдрави светлоруси коси, прихванати на челото с метален обръч. Правият благороден нос беше в идеална хармония с тънките бледи устни, а погледът на стоманеносивите му очи беше непроницаем.

— Пуши ли ви се? — повтори въпроса си красавецът-атлет.

— Като начало бих искал да кой ми предлага да пуша — отвърна Язон с достойнство.

После раздвижи изтръпналите си пръсти и разбра, че лежи прикован към някаква маса с прости ремъци, но много здраво. Главата му вече почти не шумеше, но в устата му цареше противна сухост. В такава ситуация цигарата едва беше най-належащата му нужда. Да не говорим, че пушенето със завързани за маса ръце едва ли спада към удоволствията.

— Кой сте вие? — продължи настойчиво да пита Язон.

— Законен въпрос — оцени великодушно мускулестият блондин. — Аз ще се представя, разбира се, но отначало ще ви освободя ръцете и шията. Обещайте ми, че няма да хулиганствате.

— Обещавам — каза Язон, без да навлиза в изясняването на подробности от какво хулиганство точно се страхуваха тук.

Сега освен светещия таван той видя и останалото. Нямаше кой зна какво да се гледа, междувпрочем: гладки стени, пълно отсъствие на врати и прозорци, две кресла и между тях болнична носилка на колелца, към която са го държали завързан със здрави еластични ремъци. Тялото на Язон оставаше приковано към носилката малко под кРеста и в глезените. Сега вече сигурно щеше да може да се освободи. Но защо? Странната стая без всякакви видими признаци на вход и изход някак си не предразполагаше към опити за бягство. Освен това физическите данни на непознатия мъж предизвикваха уважение, а в джобовете на кожените му шорти можеше да се събере и пистолет, и какво ли още не, докато джобовете на Язон бяха абсолютно празни. Той не почна да се рови из тях, а просто се досети: джобовете му нямаха нищо общо с предишните. Вместо предишните му дрехи бяхо го облекли в бял костюм по последния вик на модата, а старите му вещи ги бяха конфискували до една, дори и бельото.

— Кадвам се Хенри Морган.

— Е, най-после! — изтръгна се от Язон. — Ако знаете само откога ви търся!

— Търсили сте мен? — Удивлението на Морган беше съвсем истинско. — Напротив, аз ви търся, и от от години?

— И от колко например? — заинтересува се Язон, като добави, без да чака отговор: — Какво ще кажете, ако в чест на това трогателно съвпадение ме развържете напълно? И тогава вече ще мога да си запаля и цигара. И няма дори и да ми хрумне за хулигански изпълнения.

Морган изгледа Язон почти с възхищение и веднага започна да разлхлабва ремъците. Или изведнъж се бе проникнал с енобикновено доверие към него, или беше отрепетиран спектакъл. Така или иначе Язон реши да повтори въпроса си:

— И откога точно ме търсите?

— Още от онзи ден, когато хората ви, които ръководеха земния фрот, разбиха на пух и прах Звездната Орда на подстъпите към най-древната планета. Тогава направих някои справки за вас. Знам, че кариерата си на Велик играч се приключили с блестящия удар в казиното «Касилия», а за по-нататък… Впрочем за «по-нататък» ще ми разкажете вие самият. — Морган сякаш изведнъж се опомни (и наистина, кой кого беше взел в плен?) — Какво ще кажете за една пура?

— Бих предпочел цигарите си, които сте ми отнели — нагло изтърси Язон.

— Два на нула във ваша полза — усмихна се Морган и извади пачка «Антарес» от левия си джоб.

— Два на един — реагира с усмивка Язон, сразен от такава предвидливост.

Това бяха любимите му на този исторически отрязък от времето цигари. Язон често се отказваше от тютюна, а когато отново посягаше към него, всеки път предпочиташе нов сорт.

Той с надежда стисна в ръката си малката пластмасова кутия, но трябваше да се прости с надеждата си да открие скрития мегду двойните стени микропредавател: кутията не беше неговата, а нова, още неотваряна.

Мортан разбра причината за краткото му суетене, при което пръстите на Язон опипваха кутията от всички страни, вместо веднага да я отвори и запали, и откровено се ухили.

— Два на два — обяви Язон, и се прехвърли в креслото без да чака покана.

Мортан ритна освободената носилка в съвсем произволно направление, както се стори на Язон, и когато в последния миг, когато тя трябваше с трясък да се удари в стената, последната се разтвори, като я погълна и след миг отново се срасна без да оставя следа. Впечатляваща техника.

Пиратът проследи изпълнения с уважение поглед на Язон и му зададе провокационен въпрос:

— А си мислехте, че тук сме само куп глупаци?

Остана неясно какво точно имаше предвид: стената или цигарите. Всъщност какво ли значение имаше?

— Не — отговори просто Язон, почти без да си криви душата. — Никога не съм ви считал за такива. В противен случай щях ли да ви търся?

— Лъжеш — изкрещя изведнъж Морган, минавайки на «ти». — Ти си казал на Уейн, че всичките наши мозъци, взети заедно, са по-малки отколкото твоя един!

«Три на два в негова полза» помисли си Язон, но премълча. Защото резултатът реално беше не «три на два», а «трийсет и три на два». След такъв удар в никакъв случай не биваше да се бърза с отговора, трябваше да се измъква и просто да печели време.

Но откъде можеха да са му известни такива подробности? Мета да е издала нещо? Едва ли. Да са го изтръгнали от мозъка на Язон? При едно определено ниво на техниката беше възможно. Това обаче едва ли имаше нещо общо с прословутата ментоскопия. Защото враг, който умее да ти чете мислите, едва ли е възможно да бъде надхитрен по някакъв обичае начин. Значи, …

— Не си спомням да сме пили на брудершафт — избухна Язон, наглед дълбоко оскърблен, а всъщност просто печелеше време.

— Сега ще пием — на една дума се съгласи Морган и щракна с пръсти.

От Стената по вече познатия начин изскочи малка, много изящна масичка на колелца. На нея се намираха обемна бутилка ром, срязан кокосов орех, пълен с прозрачен сок, вазичка с лед, захарница, тънки резенчета зелен лимон и две високи чаши. Красиво.

Язон трескаво си блъскаше главата с последния развой на нещата.

«Значи какво излиза — пиратът Маргон играе в комбина с банкера Уейн? Глупости на търкалета. И последното предположение, най-правдоподобното: не само Уейн следи Морган, но и обратното. Разговорът е бил подслушан и записан: класическата шпионска схема. Интересно, кой ли все пак е по-силната страна? Впрочем, да вървят и двамата по дяволите, какво съм се загрижил толкова? Паузата и без това се проточи прекалено. Сега главното е да се опитам да използвам осведомеността на Морган за онзи разговор за нашите цели.»

Язон погълна първата порция без разредител и веднага мина в настъпление.

— А ти, Морган, винаги ли говориш истината?

Пиратът се замисли за секунда, а после гръмко се разсмя.

— Боже Господи, аз се старая никога да не я казвам!

— Ето, виждаш ли — подхвана Язон. — А аз съм играч. Хитростта е главното ми оръжие. Как бих могъл инак да измъкна от коварния сър Роджър за местонахождението ти? Просто трябваше само да му обещая помощ и толкова. Само така се успява. И както изглежда, така и се получи. Но в действителност това е пълно безумие — да ти отнема добитите от теб пари и да ги връщам на онзи мошеник. Ти си ги спечелил честно в бой, а той бавно, но сигурно краде собствения си народ и туристи без късмет. Нима си мислиш, че представата ми за справедливост е толкова примитивна, както прозвуча в специалното ми изложение за Уейн? Аз съм играч, Хенри, запомни го!

— Ами ако в момента Уайн слуша думите ти? — запита лукаво Морган.

— Не мога да си представя как е възможно, но дори и да слуша, ще е повече от чудесно — отвърна Язон без да се замисля, като с удоволствие забеляза повдигнатите в изумление вежди на врелия пират. — Нима не разбираш? Та нали Уейн в този случай окончателно ще се обърка за намеренията ми? А когато съперниците ми се объркват, аз печеля.

Морган наля втората чаша и се приготви да слуша по-нататък. Събеседникът явно предизвкваше у него все по-голям интерес. Трябва да развивам успеха, отбеляза си ликуващо Язон.

— Преди доста години издрусах Касилия с три милиарда — напомни Язон. — Не бяха петнайсет, разбира се, но пак бива. По-късно се опитаха да ме убият. Няма за какво да горим от любов един към друг. Ако си правил справки за мен, значи, трябва добре да знаеш какви са отношенията ми със закона. Да, аз повече не играя в казина. За мен вече това са дребни игри. Но аз например мога да играя на война, ако залозите са достатъчно високи. Земните хора ми платиха добре, и аз заедно с приятелите ми разбихме тогава Звездната ти Орда.

— Това не е моята Орда — възрази Морган. — Просто се бях присъединил за кратко време към тях. Бях още млад и глупав, а те изобщо бяха пълни идиоти. Нападаха безразборно всички и се хвърляха срещу всяка стена, която им се изпречеше, като диви зверове. Бяха прекалено амбициозни. Бяха обречени да загубят. Да вървят по дяволите, Язон. Ти с какво се занимаваш сега?

— О, сега вече играя само на едро. Няма да ти разказвам за операциите си от последните години. Бяха прекалено мащабни. Боя се, че въображението ти не може да смели такива числа. И забележи, че само един много тесен кръг лица е посветен във факта, че именно аз съм разработил сценариите на множество широко известни събития. («Ха така, хвърляй колкото можеш повече прах в очите му, окуражаваше се Язон. Колкото може повече страшни тайни и самоувереност, преминаваща в наглост. Май се получава!») Изкарах страшно много пари. На няколко планети притажавам реалната власт. Но вече и това ми се струва малко. Разбираш ли, Хенри? Животъ изведнъж ми се стори до смърт скучен и еднообразен. Размахът ми е недостатъчен, дързостта недостига, полетът на фантазията е слаб. Затова и тръгнах да търся сериозен сериозен съобщник. И изборът падна върху теб, естествено. Съберем ли силите и на двама ни, Хенри, нищо и никой няма да може да ни се опре, и тия петнайсет жалки милиарда ще ти се струват шепа жълти стотинки. Цяла Касилия ще стане наша! Вярваш ли ми, Хенри?

Язон очевидно беше попрехвърли мярката с последната фраза, защото Морган цинично се разсмя.

— Ох, Язон, ще ме скъсаш от смях, звездни романтико! — Той вече буквално се давеше от смях. — Аз вече от незапомнени времена не хващам вяра никому! И в нищо не вярвам! Не трябва да се вярва! Могат да вярват само абсолютните идиоти. Но! — той изведнъж стана сериозен. — Ти си ми нужен, Язон. И каквото и да се опитваш да внушиш на мен, на Роджър или на себе си пред огледалото, отсега нататък ще работиш само за нашата команда. Така стоят нещата.

— Наистина ли? — възкликна Язон с неподправена радост. — Знаех си, че ще можем да разчитаме един на друг.

— Не, Язон, още нищо не си разбрал — охлади Морган чрезмерната му радост. — Ще работиш за нас не така, както ти искаш, а както аз ти кажа. Тепърва ще го мисля как точно ще работиш, щото хич не е проста тая задача. Главорези с точни мерници и стоманени юмруци си имам предостатъчно. Да използвам и теб за такава цел ще е абсолютно нерентабилно, повече от глупаво. Ти си ми далеч по-интересен като мислителен апарат. Нали си казал истината на Уейн: всички наши мозъци накуп не могат да се сравнят с едничкия твой. Сега обаче тази глава също е наша. Да, аз не вярвам на думи. На никакви думи. И теб ще те проверим на дело. И това ще стане много скоро.

— Предлагаш да ограбим някого тук на Дархан ли? — небрежно полюбопитства Язон.

— Фу, и това ми било играч! — направи гримаса Морган. — Първо, вече отдавна не сме на Дархан. («Аха, интересна информация! Давай, давай, пей по-нататък!») Второ, запомни. Ние не сме пирати, а флибустиери. Пирати — това в превод от древните езици — са най-обикновени грабители. Такива бяха и Звездната Орда — най-обикновени бандити и крадци. А флибустиери означава «свободно плаващи». («От какъв език го преведе, душичката ми? — помисли си Язон. — Защото за такова значение на думата до този момент не бях чувал.») И ние, флибустиерите, не се подчиняваме на никакви закони — човешки и Божии, ние не робуваме на никакви празни обещания, робска любов и жалост, ние принадлежим единствено само на себе си, и затова целият обитаем свят скоро ще ни принадлежи… («Аха, позната песен, колко пъти сме ги слушали такива.»)

Язон се откъсна от разговора и се замисли върху лично своите проблеми. Небрежно подхвърлената дума от Морган дума «любов» му напомни за Мета. Къде ли беше сега? На всяка цена трябва да я намери!

Само за един миг тази задача измести всичко друго от съзнанието му. И моментът за това беше съвсем подходящ: Морган допиваше третата си чаша разреден ром и подсладен лимон и настроението му се повдигаше с всяка минута.

— Къде е Мета? — рязко запита Язон, секвайки потока от цветисти слова на самовлюбения флибустиер.

Морган млъкна, сякаш го бяха халосали по главата, допи златистата течност от чашата и недоволно изръмжа:

— Какво толкова се тормозиш, авер? Всичко си е наред с Мета, добре си е тя.

— Питам, къде е? — гневно повтори въпроса си Язон.

Всички бандити от край време са уважавали силата и упоритостта, това важеше и за флибустиерите.

— Тук, недалеко. Почива си. Държа се малко невъзпитано. Наложи се да й направим инжекция.

Язон скочи, а дясната му длана вече стискаше несъществуващия пистолет, но се опомни навреме и продължи вече овладяно:

— Напразно сте го направили…

— Напразно сме го направили! — произнесе подигравателно Морган. — Казах ти, че се държа невъзпитано. Тони Хауърд остана с едно око.

— Лошо — изрази съчувствието си Язон към непознатия Тони Хауърд.

— Нищо лошо няма — откликна някак странно Морган. — Две очи са си направо разкош за флибустиера. Тони сам си го изпроси. А тя можеше и направо да строши нечий врат. А това вече щеше да е лошо. — Морган изведнъж мечтателно притвори очи и поклати глава. — А въобще момичето ти е страхотно!

— Хей, мухарриб, я по-полека на завоите! — Язон реши да пусне за всеки случай едно дарханско ругателство. По-лошо нямаше да стане, а тъкмо и да разбере как се превежда. Не беше възможно този полиглот-супербандит да не познава на елементарно ниво дарханския език, щом си имаше работа на Горещата планета. — По-полека! Чуваш ли? Тя ми е жена, все пак.

— Глупчо, нямам никакви аспирации към жена ти! — Флибустиерът дори сякаш се обиди. — Просто се бие страшно момичето ти. Струва най-малко три мои момчета, честна дума.

А след миг нещо му проблесна.

— Как ме нарече? Мухарриб?

«О, тъмни звезди! — простена без глас Язон. — Дали не прекалих? Ами ако е такава дума, заради която главата на човек хвръква по-бързо, отколкото дори при употребата на „марикон“? Ами аз тогава дори няма да разбера какво означава тя.»

— Че кой те е научил да ругаеш така? — продължи Морган. — Какво толкова не ти харесват мухаррибите? Професия като професия, с нищо не е по-лоша от другите.

— Професия? — озадачено повтори Язон.

— Ами да, мухарриб на дархански означава «контрабандист».

Язон се усмихна на нелепата си грешка, а Морган гръмко се разсмя.

— Добре, Язон, отсега нататък вече ще те наричам Мухарриб.

— Както искаш ме наричай. Но да се върнем на главното, капитане. Заповядай да доведат жена ми тук. Искам да се убедя, че Мета е жива. И на теб ти обещавам: тук тя няма да се държи невъзпитано. Освен това на трима ни ще е по-лесно да се договорим за всичко.

— Както кажеш, Язон — миролюбиво произнесе Морган, като натисна бутона на гривната си, поднесе я към ухото си, а после към устните си и кратко пошепна нещо. — Види се, днес си късметлия. Нека бъде по твоему. След пет минути момичето ти ще бъде тук.

Язон реши да смени темата, докато Морган, все още разхлабен от скорошния си смях, не станеше отново сериозен, и не дай си Боже, не размислеше.

— Кажи ми, Хенри, наистина ми е интересно, защо през цялото време все споменаваш Бог?

— Защото вярвам… — Той спря, очевидно спомнил неотдавнашнате си думи. — Защото у нас е прието да се вярва в Бог.

— В Единния Бог, както е у дарханците? — реши да уточни Язон.

— Какво общо има това с нашата работа? — изръмжа раздразнено Морган. — Остави го тоя Дархан. Там едва ли ще се върнем скоро. Проклета планета! Нито да си пийнеш като човек, нито да се поразвлечеш с момичета. Как ми е писнало от тия брикети! Виждаш ли, купил съм си там едно парче пустиня заедно с една добивна фирма. Това носи пари, но главното е, че имам базов лагер съвсем близо до «златоносната» Касилия, но в недостъпна за тях зона. А отношенията ми с дарханците са прекрасни. Защото те уважават богатите и силните, всички наред. — Той помълча. — Аз пък ги ненавиждам. Всичките. Знаеш ли как добиват там тежките метали?

— Знам — отвърна Язон, — открити рудници.

— Трябва да го видиш на живо! — Морган вече почваше да се самонавива. — Само издухат песъчинките, бръснат една-два пъти с метличките и готово! По-нататък вече можеш да гребеш направо с лопата урановата руда. Но те не гребат с лопати, при тях стотици роботи гребат с огромни кошове, мегатонове в годината! Господи, защо си дал такова безценно съкровище на тия побъркани религиозни фанатици!? Защо?!

— Защо не им го отнемеш? — меко го подкачи Язон.

— Няма да ми повярваш, ама още са ми слабички силите — отвърна сериозно Морган. — Да, много по-лесно и просто е да щипнеш Касилия. Но аз ще се добера до тях, няма да им се размине. Само се опитай да си представиш: моята фирма, моята земя, моите работници, моите роботи, а осемдесет процента трябва да давам на Дархан. Защото такъв е законът. Защото на Горещата планета, осенена от десницата на Единния Бог Гхахаб, дори и шепа пясък не може да принадлежи на «неправилните». Така пишело в свещената им книга. И нищо не можеш да направиш. Грабят ни посред бял ден, а на нас въпреки всичко ни е изгодно да работим с тях. Засега.

— Чакай, — обърка се Язон, — как нарече този бог? Те не произнасят името му.

— Те не го произнасят, но аз си го произнасям. Гхахаб по тяхному означава «злато». Това действително е едно от древните имена на Бога. На мен например много ми харесва. То съответства на реалното положение на нещата. На златцето съм готов да прегъвам коляно.

— Уф! — проСтена Язон. — Сега вече нищо не разбирам. Кой си ти всъщност? «Свободно плаващ» или обикновен дребен бизнесмен от Дархан?

— Затваряй си устата, жалък мухарриб! На Дархан работи моят управител, той дори не е флибустиер. Ние сме много, ние вървим към големите пари и голямата власт по различни начини, но аз лично — аз — съм винаги в свободно плаване. Моята свобода е най-големият ми коз…

И потокът от самовлюбеност и самовъзхваление отново рукна, което дразнеше. Впрочем, думата «мухарриб» в целия контекст само можеше да радва. Успее ли човек да си съхрани чувството за хумор, значи все още нищо не е загубено. А и въобще Язон не преставаше да се удивлява на разностранните способности на Морган. Той очакваше да види един груб, скудоумен убиец с ниско чело, дребни очички и космати ръчища, изцапани до лактите с кръв. А пред себе си имаше едва ли не рафиниран интелектуалец, който разсъждаваше за етимологията на чуждестранните думи, за икономиката и религията.

И въпреки всичко той си оставаше убиец. В никакъв случай не биваше да го забравя.

Морган си наля още и го глътна. Язон си също си доля, но съвсем малко, колкото за солидарност, но престана да пие. Приближаваше най-отговорният момент, когато трябваше да се определят по-нататъшните им отношения.

— Аз май те питах за Бога? — подсети го Язон.

— Да — кимна Морган. — Ние вярваме в истинския Бог — Исус Христос. Така е прието при нас. Носим кръстчета на шиите. Обръщаме се с молби към Бога, и той откликва на тях. Имаме си църкви и капелани. Те кръщават децата ни, благославят браковете ни, и изпращат в последния път убитите ни събратя, ако има такава възможност. Някои на моята планета вярват в задгробния живот, на тях им е по-лесно и да живеят и да умират. Но аз не вярвам в нищо, освен само в свободата, която ми е дал Исус, и в успеха на моята свободна планета, която принадлежи само на себе си, и затова целият свят ще й принадлежи.

Информацията за планетата му се оказа доста любопитна, но едва ли Морган, дори и пиян, щеше да си развърже езика за родния край повече, отколкото счетеше за нужно. Язон се отказа от повече въпроси по тази тема, и подхвана за момента друго:

— Почакай, но нали Исус е казал: «Не убивай!». Как можеш да носиш кръст и да грабиш хората?

— Брей, Язон, колко си наивен само! Та това е спор от най-древни времена до днес. Готов съм да ти докажа правотата си, но някой друг път. Сега нещо не ми се ще. Чел съм Библията, наистина съм я чел. Но болшинството от хората ми дори и не са грамотни. Капеланите в храмовете им четат отделни, най-важните редове от Свещеното писание. И повярвай ми, Язон, в Библията можеш да намериш всичко, което ти е угодно. А и Христос много неща е наговорил, освен «Не убивай». «Не мир, а меч ви донесох», «Дърво, което не дава плод, се отсича». «Нека мъртвите погребват мъртъвците си.» — ето какво казва Спасителя. Но не това е най-главното… Най-главното — това е свободата. Само заради свободата си струва да живее човек.

Такава оригинална трактовка на християнството Язон до този момент не бе срещал, и с удоволствие би поговорил по-подробно с необикновено ерудирания пират. Но в този момент стената право пред него се разтвори и в съпровода на здрава жълтолика, със силно дръпнати очи, но удивително симпатична девойка в стаята влезе на крака, а не на носилка, Мета.

— Е, каква работа имаме тук двамата с теб, Язон? — собственически запита тя.

— Доколкото разбирам, летим.

— Къде? — запита Мета.

— На планетата… Хенри, как каза, че се казва планетата?

— Не съм казвал нищо. («Ама че животно, съвсем не си бил пиян!») Но тя се казва Ямайка.

— Виждаш ли — каза Язон, — летим на планетата Ямайка.

— Чудесно. — Мета явно не се чувстваше пленница. — Запознай се: това е мадам Цин.

— Много ми е приятно — каза Язон. — Мухарриб динАлт.

После се изправи и като направи крачка напред, целуна церемониално ръката на момичето.

В някой от световете това беше направо задължително, не си спомняше точно къде, но обичаят му се беше понравил.

— А това — реши да продължи Язон в същия дух, — е местният капитан сър Хенри Морган, в собствената си персона.

— Много съм слушала за вас — кокетливо проточи Мета.

Всичко това беше толкова странно, толкова непривично за нея, че Язон започна да се чуди дали не спи, не беше ли му се присънило.

По примера на Язон и Морган целуна ръката на Мета, като остана страшно доволен от себе си, и веднага предложи на момичетата ром. Те не се отказаха и смело обърнаха по чаша. И точно в този момент на Язон започна да му просветва: на момичетата това също не беше първата доза алкохол за деня. А при Мета освен алкохола, продължаваше да й действа и инжекцията. Весело. Но всъщност в това нямаше нищо хубаво. Дори и сред приятели не бива да се губи контрола върху себе си, още повече тук… Такова безобразие трябваше да се пресича още в корен.

— Сър Хенри, може би няма да е зле да си отдъхнем малко с жена ми? Няма да ли ни изпратите до каютата ни? — имитира покорност Язон.

Всъщност въпросът му беше повече от нахален, и той нямаше ни най-малко да се удиви, ако в отговор Морган освирепееше е и дадеше заповед отново да ги завържат към носилките, а дори и да ги боцнат с някоя конска доза приспивателно.

— Какво говориш, друже! Сега отиваме всички заедно да обядваме. Чакат ни в главната зала. Тържествен обяд с вино и прекрасни мезета. След като вече се договорихме за всичко, трябва да го полеем.

— О Боже! — извика Язон, картинно въртейки белтъци. — Само не това.

Той постепенно бе започнал да усвоява флибустиерската лексика, а за какво и кога се бяха договорили, още не бе разбрал.

Оказа се обаче, че наистина бяха успели. Морган си имаше своя особена методика. Уж бяха разговаряли само за дреболии, бяха се шегували, хилели, а в резултат вече беше ясно кой си, с кого си и защо да живее по-нататък.

Глава седма

Линейният кръстосвач с гордото име «Конкистадор» беше наистина великолепен. Не беше по-мощен от «Арго», но безусловно беше по-съвременен и по-сложен. За да се опитат да избягат с него, щяха да им бъдат нужни много часове, дори дни, за изучаването на всички системи за управление и защита. Този процес би могъл да се ускори чрез грамотен инструктаж от страна на някой от членовете на екипажа. Обаче да се търси предател сред флибустиерите беше крайно неблагодарна задача. Любители на двойните игри сред тях практически не се срещаха. Ако въпреки всички се намереше някой такъв, Морган без да си блъска много главата скъсяваше височината на хитреците с една глава дължина. Всички поголовно знаеха за съществуващия порядък, а не чак дотам оригиналното желание да останат живи беше свойствено на флибустиерите точно толкова, колкото на обикновените хора. Така че в крайна сметка вражеските агенти не можеха да разчитат на презавербуване във флибустиерските редове.

Освен това, твърде проницателният Морган бе проумял още едно много важно нещо: каквито и цели да преследваше Язон, до Ямайка той обезателно щеше да долети. Дори и само заради любопитството. Не беше такъв човек, че да зареже такъв рядък шанс да се запознае с пиратската столица на Галактиката.

Слуховете за Ямайка бродеха по цялата Вселена. Болшинството считаха, че пиратското гнездо с размерите на планета представлява чиста измислица, плод на нечия болна фантазия. А в реалността на съществуването на Ямайка вярваха само хора от един много тесен кръг: бандити, мошеници, аферисти, космически скитници, последните романтици любители на самотното звездоплаване, а също така (като изключение) някои учени-психолози, мечтаещи да се доберат до единствения от рода си действащ модел на общество, състоящо се изцяло от хора, нарушаващи общоприетите закони.

Скучаещите богати безделници, който пръскаха парите си в най-хубавите ресторанти и казина на Касилия или пълноценно разпускаха на шикарните курорти, не отстъпващи по класа на Слънчев бряг на Клианда, много обичахга да си чешат езиците за Ямайка. Какво ли само не беше чул от тях Язон на времето! Например, че това е земният рай, по разнообразието си от наслаждения не сравним с никое друго място във Вселената. Или, че това е наказание Господне за всички грешници, затова на света не можеше да има по-страшно място от Ямайка. Говореше се също така, че пиратската планета е долетяла в човешкия Космос от друго измерение, или че е построена цялата от изкуствени материали от древни учени като един вид експеримент. Бродеше дори и следната клюка: сякаш Ямайка била всъщност старата Земя, прародината на цялото човечество, наистина, силно изменила се от онези древни времена.

И как в такъв случай човек да не посети такова удивително ъгълче, още повече когато самият стопанин те е поканил там?

Мета, като всяка нормална пирянка, не страдаше от излишно любопитство, но любимия си Язон поддържаше във всичко. Освен това, съвсем неочаквано и за самата нея, тя се вживя бързо в предложената роля, по-добре дори и от самия автор на идеята. Общо взето, нямаше нищо удивително: та нали обстановката наоколо беше почти позната. Флибустиерите подкупваха Мета с прямотата си, смелостта, силата си. Всъщност, психологически те й напомняха останалите на родната й планета съплеменници. Особеното, уникално чувство за опасност, сякаш им беше присъщо по рождение. А за постоянната готовност да влязат в бой дори и нямаше смисъл да се споменава.

И още нещо се бе харесало на Мета: трезвият подход към всичко и удивителната незлопаметност на флибустиерите. Въобще умението да се прощава почти винаги съпътства избухливостта. В дадения случай и това, и другото, се изразяваше в особено ярка форма. Никой не таеше никакви обиди, нито пребития още в дарханския косдмодрум на Кортес, нито ранените от куршумите й във фоайето на хотел «Лулу», нито дори загубилия окото си Хауърд, на когото му се бе приискало да я изнасили. Никой не таеше злопаметство към нея. Всички само се възхищаваха от красотата й, силата, характера й. А Мета в отговор се възхищаваше на тях. Идилията на отношенията им можеше да продължава дълго, ако не бяха някои събития, които предстоеше да се случат и се случиха с цялата си неизбежност.

Разбира се, още на следваща вечер, след като изтрезняха след колосалното пиянство, вече на трезва глава отново рискуваха с разговор с Морган. Между другото, подобни пиянски истории, както им бяха разказвали, се случвали след всяко отлитане от богоугодната въздържателска Дархан. Нагазеният от жесток махмурлук капитан на «Конкистадор» беше необичайно неприветлив и затворен в себе си и удостои пленниците си само с две-три кратки фрази; за по-нататъшното обсъждане на практическите подробности покани старшия си помощник Франсуа д’Олоне. Старпомът се оказа малко по-разговорлив от шефа си, но поради вродената си тъпота, видна и с невъоръжено око, този втори в йерархията на кораба шеф още не можеше да реши как да се отнася към пленниците: дали както обикновено са в пълната му власт или напротив, са някакви много важни личности, и следва да се отнася с повишено внимание към тях. Източник на особено главоболие за стария пират беше присъствието на жена с правата на мъж. Представителките на нежния пол той още от младежките си години беше свикнал да счита за собственост, товар, стока, предмет за извличане на определени удоволствия. Имаше само едно единствено изключение от правилата — за бойната другарка — мадам Цин. А тук пък се пръкна отнякъде и някакво парвеню. Не стигаше, че след всички сурови изпитания и езикът не искаше да се обърне да я нарече представител на нежния пол, ами на всичкото отгоре и самият Морган им бе забранил най-категорично каквито и да било своеволия спрямо тая чуждопланетна кучка.

Д’Олоне направо поглъщаше Мета с очи и в погледа му се бяха смесили люта ненавист, зверско желание да обладава това разкошно тяло и още нещо. Нещо като завист. Да, сложна и даже неприятна инструкция беше получил този път от Морган разглезеният от власт и всепозволеност д’Олоне. И ето че сега с изключително недоволен вид бърбореше нещо неясно под носа си, пухтеше, скърцаше със зъби, преди най-после да успее да формулира правата и задълженията на новите членове на колектива.

Общо взето, всичко се оказа достатъчно просто. Язон и Мета си получиха обратно практически всичките си лични вещи, и най-вече пистолетите. Флибустиерите по-добре от всеки друг разбираха какво означама за един професионалист навика никога да не се разделя с оръжието си. А и освен това, още докато пленниците бяха се намирали в безсъзнание, пирянската система на изскачащия от кобура пистолет беше изследвана най-подробно, и местните майстори още след три дни снабдиха цялата цялата команда на кораба със същите устройства, като по този начин поставиха на равна нога пиратите и гостите им.

На борда на «Конкистадор» нямаше човек, който да се бои от престрелки. Всички до един бяха хора сериозни, и случайна стрелба (дори и в пияно състояние) никога не биха допуснали. Така че въпросът с оръжието се бе решил удивително бързо и лесно. Не така се оказа обаче въпросът с техниката за комуникация.

Доверието си беше доверие, но Морган открито си призна: засега още се опасяваше от Язон. Знаеше ли човек какво може да му хрумне на тоя дявол! И всички без изключение апарати с далечен радиус на връзка у двамата нови членове на екипажа за всеки случай бяха конфискувани безвъзвратно. Той се досещаше, че Язон динАлт едва ли ще падне дотам, че да вика на помощ специалните бойни части на Специалния Корпус, нямаше да се унижи толкова Великият Играч. А виж, някое верно приятелче като едното нищо можеше да извика. Морган трудно можеше да си представи наличието на такива у Язон, но Мета… виж, Мета беше друга работа; жена с такива бойни качества като нея несъмнено щеше да има доста дружки, с които беше най-добре да не се сблъсква без особена нужда.

Защото дори и намерението на Язон да сътрудничи с флибустиерите да беше напълно искрено, разсъждаваше Морган, въпреки това нямаше право да разполага със средства за далечна връзка. Нямаше с кого да разговаря на хиляди парсека разстояние. Нито с кого, още по-малко за какво. Та нали самият факт на присъствието на двамата на борда на «Конкистадор» представляваше абсолютна тайна. Да не говорим пък за местонахождението на кръстосвача. Собственият им комуникационен възел пък на кораба се охраняваше така, че не Язон и Мета, ами десет пирянци пак нямаше да успеят да го превземат.

А за връзка между двамата във вътрешността на кораба и двамата получиха джобни предаватели. И това не беше малко.

Въобще, беше грях да се обиждат на тия толкова радушни към тях пирати. На пленниците бяха предоставени наистина царски условия: отделна каюта, голяма свобода на придвижване, възможност да се свързват помежду си по всяко време, хранеха се заедно с всички, хранителните продукти бяха отлични, и най-накрая, правото да носят оръжие, което означаваше, че ако в някакъв момент животът им омръзнеше, винаги можеха да вземат със себе си за компания в отвъдното някой друг враг, тоест новите си приятели. Наистина щеше да е грях да се оплакват. Те не се и оплакваха, просто чакаха края на пътешествието и си блъскаха какво ли можеха да направят при такава ситуация.

Ако им бяха инсталирали подслушвателна апаратура, това можеше да бъде единствено само в каютата им. В дрехите не бяха успели да открият нищо подозрително. Любимите дрехи на флибустиерите представляваха много леки ризи от свръхтънка металопластова тъкан и груби панталони от изкуствена кожа. И едното и другото служеха като добра защита срещу твърдото излъчване и високите температури, но в никакъв случай не представляваха броня. Не само че всички видове куршуми пробиваха без проблем това контешко облекло, но дири и най-обикновените ножове. А пиратите, между другото, бяха големи поклонници на хладното оръжие: те или виртуозно мятаха къси, специално центровани кинжали, а с други, дълги и тежки като мечове, но с дъговидна форма, напомнящи по-скоро саби, по думите на очевидци можеха да за броени секунди да накълцат жив човек на кайма. Как извличаха удоволствие от такъв неопрятен начин за убиване, Язон още не можеше да го проумее, но веднага повярва: сабите тези хора използваха по прякото им предназначение, а съвсем не се явяваха чисто декоративни части от облеклото им, както бе предположила в началото Мета. И много скоро и на двамата предстоеше да се убедят в правотата на Язон.

Първият си поверителен разговор Язон и Мета проведоха в огромната сферична зала до обзорния екран, който напомняше стандартен купол на илюминатор. Разбира се, това военно чудовище изобщо не можеше да притежава пряк илюминатор. Астронавигационната се намираше в другия отсек, а информацията за околното пространство постъпваше, разбира се, само посредством микродатчици, монтирани във външната броня; както обаче им се удаде да узнаят, свирепият «Конистадор», със щръкналите си като на таралеж бодли на стотитици дула, беше замаскиран като обикновен транспортен кораб. Съответно, той притежаваше и бутафорен обзорен купол, който за поддържане на илюзията пълна дори беше покрит с тънък слой стъклостомана. Възникналото поради тази конструктивна особеност вътрешно помещение пиратите използваха понякога за свои общи събрания; и разбира се, бяха оборудвали тази заседателна зала с голям екран, на който можеше да се подава всякаква текуща информация, а при желание просто да се любуват на картините на звездното небе, гъмжащо от потенциална плячка. Понякога за разнообразие се любуваха на пейзажите на далечни планети, които се канеха скоро да нападат.

— И какви са ни по-нататъшните планове? — запита Мета.

— Засега си остават същите. Продължаваме със същия курс. Трябва да отбележа, че първият етап мина успешно.

— Е, ако не считаме, че бяхме на косъм от смъртта.

— Мета! Не мога да те позная. Според мен, на нашата планета едва ли има човек, който на ден да не е бил поне двайсет пъти «на косъм от смъртта». Нима още не си свикнала с тази мисъл?

— Разбира се, че съм свикнала. Но този път имаше и нещо ново, разбираш ли, аз престанах да разбирам защо си рискуваме живота.

— Не те разбирам — възкликна удивен Язон. — Обясни ми.

— Не знам дали ще мога… Разбираш ли, ти дойде на себе си едва на кораба, а аз — още в пустинята. Оказа се, че дозата ми от китов газ е била малка. Отворих очи в карусерията на пясъчния всъдеход; в онзи момент много друсаше. Явно е преодолявал върха на дюната. Пред мен се люшкаха три фигури с автомати с дулата нагоре, бяха по-черни и от небето и закриваха звездите. Лежах, вързана с обикновено въже, която по всяка вероятност можех леко да разкъсам. Но точно тогава през главата ми се стрелна мисълта, че за пръв път в живота си не искам да воювам. Престанах да разбирам защо. И когато ме пренасяха в транспортната ракета, не се престорих на заспала, за да мога после неочаквано да ги нападна. Те видяха отворените ми очи, удивено зацъкаха с език, заусмихваха се и казаха: «Ей, вижте, тя се събуди! Значи на момичето й е време да му цапне по един гълток.». Отнякъде изникна тумбеста бутилка ром и те дълго наливаха в гърлото ми парливата течност. Но по време на старта аз още не бях загубила съзнание. И абсолютно точно си спомням: стартът беше безшумен.

— Дали не са те сложили в звуконепроницаем отсек? — запита се Язон.

— Не. Абсолютно съм уверена: стартът беше безшумен. Довери се на пилотския ми опит.

— Тоест искаш да кажеш, че флибустиерите притежават гравитонни двигатели?

— Да, Язон, точно това искам да кажа. Но ние започнахме да говорим за съвсем друго нещо.

— Така е — съгласи се, — говорехме за теб.

И замълча, размишлявайки. Той още се боеше да не ги подслушват, още повече когато на кораба имаше такава съвършена техника. Той самият се стараеше да не говори нищо излишно и на Мета, и като я хвана за ръката, се опита да й предаде тревогата си. От друга страна, много му се искаше да измисли някаква тема за разговори, та после при един разговор с Морган веднага да разбере дали са ги подслушвали. Ако, разбира се, Морган не се окажеше още по-хитър, отколкото го мислеха.

— Опитаха ли се да узнаят от коя планета сме? — запита Язон след кратка пауза.

— Разбира се. И аз веднага им казах истината. Аз не се страхувам… Считам, че нашата планета Щастие, каквото и да се случи с нас, ще съумее да се противопостави на целия флибустиерски флот.

«Браво, Мета! — похвали я мислено Язон. — Уж не си карала никаква школа за разузнавачи, а пък си те бива в импровизирането на легенди.»

— Защо мислиш, че на Морган въобще ще му хрумне да напада планетата ни?

— Не мисля. Просто мадам Цин ми обясни, че при някои обстоятелства флибустиерите не щадят никого. Свободата и трупането на богатство — ето двете им единствени ценности в живота. Дружбата им е относително понятие. В един момент някой може да се засегне само от една неуместна дума, казана от приятел, и да му резне главата. Или да нападне родната му планета, ако другарят му открадне момичето. Да не говорим, че тук проиграват на карти хора, кораби и цели планети.

— Но нали няма да залагаме собствената си планета? Пък и спокойно можем да се откажем да играем.

— Не можем. Отказът при покана за игра се счита за смъртно оскърбление.

Мета замислено поклати глава, виждаше, че се опитва да си спомни още нещо не по-малко интересно от разказите на Мадам Цин.

А на Язон му хрумна една всъщност много проста мисъл: животът по тукашните закони щеше да се окаже нещо далеч по-сложно, отколкото си го бяха представяли.

Той така и не успя да измисли начин да разбере дали Морган ги подслушва.

Затова на следващия ден Язон се осмели да организира една много опасна игра. След като започна разговор с Мета още в обиколния коридор, той отново я отведе до обзорния екран.

— Слушай ме много внимателно докато сме още сами — прошепна Язон. — Изясних нещичко. Комуникационният възел те действително охраняват страхотно, но пък капитанската рубка не я считат изглежда за важен обект, защото там дежурят всичко на всичко трима души. Обаче на главния пулт за управление също има резервен предавател за хиперпространствен преход. Мога да го използвам за връзка с нашата планета. За това ще ми е нужно не повече от минута. Планът ми е изключително прост. Точно в осемнадесет часа бордово време при тях протича смяна на дежурството. Зад пулта на мястото на Тони Хауърд ще застане Еди Хук, а двамата стражи на вратата ще ги сменят други двама. Тоест в този момент ще бъдат шестима, а не трима. В такъв момент никой не очаква нападение. Те се разхлабват, губят бдителност. Вече съм го наблюдавал. А какво са за нас двамата с теб шестима души в ръкопашна схватка? Най-важното е да не им позволим да открият стрелба.

— Ами ако все пак…

— Е, значи и ние ще стреляме. Не ми се иска, разбира се, но разбери, рано или късно останалите ще довтасат при вдигналия се шум. За този момент също ще бъдем готови. Залата много добре се блокира отвътре. И след като завземем управлението на кораба ще ги шантажираме.

— Ама ти сериозно ли говориш? — изплашено запита Мета.

— Абсолютно сериозно. Или искаш да останеш пленница цял живот?

Язон я държеше за ръката, като нежно стискаше китката й, и едновременно натискаше с показалец средата на дланта й. Това беше условен знак, който той се опита да й разтълкува по пътя към залата. «Когато те хвана така за ръката, неволно започвам да говоря не съвсем онова, което мисля…». Една съвсем невинна фраза, толкова често произнасяна в разговорите между влюбени.

Но тя разбра. Тя всичко разбра. И произнесе със същия съскащ заговорнически шепот:

— Не, Язон, не искам да бъда пленница цял живот. Разбрах те. Значи, точно в осемнадесет нула нула часа ще се приближим към капитанската рубка от различни страни.

«Какво пък, мислеше Язон докато крачеше точно в шест без две минути по дългия проход — ако ни чака засада, аз така и направо ще им кажа: „Момчета, много ми се искаше да разбера, колко внимателно шпионирате новите си приятели.“» Съществуваше риск, разбира се, да получи някой нож в ребрата за такава нескопосна шега, но пък имаше още по-голям риск да открие, че засада няма. Тоест най-опасно беше да не забележи засадата. А след това на някого нямаше да му издържат нервите.

При последния завой Язон беше надминат от Еди Хук, който небрежно му кимна и дори не се поинтересува какво прави този чужд човек толкова близо до пулта за управление на кораба. След това изведнъж се огладе (без дори и следа от подозрителност в гласа!) и запита:

— Капитана ли търсиш?

— Не, Хауърд — отвърна Язон.

— Сега ще излезе — любезно го извести Хук.

В противоположния край на коридора се показа Мета, зад нея двама бойци с голи саби, както е прието при застъпването на вахта. Пиратите равнодушно подминаха Мета от двете й страни (не му беше моментът да се разсейват, караулната служба е сериозна работа) и се приближиха до вратите. Смяната протече бързо и организирано. От рубката излезе едноокият Хауърд, погледна ги миролюбиво и запита:

— А вие какво правите тук?

Въпросът беше по-скоро риторически, и без да дочака отговор, пиратът поиска огънче от Язон. Двамата запушиха. После окончателно успокоилият се Язон съобщи:

— Ами тъкмо се канехме да разберем кога е следващото кацане на планета.

— Смешни сте като деца! — ухили се Хауърд. — Да не си мислите, че Морган ще ви пусне да се разхождате навън?

— Че защо да не ни пусне? — направи се на глупак Язон.

— Наистина, защо? — захили се повторно Хауърд. — Хей, като деца сте наистина. Добре. Можете да зададете въпроса си на Хенри. А сега слушайте и запомняйте. Флибустиерите не живеят по план. Затова сме и свободноплаващи, за да не знаем никога кога и къде ще е следващата ни спирка.

— Ама наистина ли я карате така?! — искрено се удиви Язон.

— Кълна се в Исус Христос, роден във Витлеем, и във всички дезинтегратори на кораба ни! — възкликна Хауърд и продължи по коридора, тропайки с тежките си електромагнитни подметки.

— Е, какво ще кажеш за всичко това? — не се сдържа Мета, със самия си въпрос давайки отговор: след като можем на глас да обсъждаме резултатите, значи…

— Май са повече от равнодушни към всичките ни тайни. Морган шпионира Уейн заради огромните пари. А за нашите финанси той не знае нищичко засега и сме му нужни съмсем за друго.

— Ами ако той се окаже по-хитър отколкото изобщо сме го допускали: всичко е чул, всичко е разбрал и затова не се поддаде на провокацията? — за всеки случай запита Мета.

Язон още веднъж премисли всички варианти, и накрая произнесе:

— Едва ли. Изобщо не ми се вярва.

Така или иначе, само след два дни те вече беседваха на любимото си място до обзорния екран за възможностите за завоюване на пиратската планета Ямайка от пирянците. Такава възможност съществуваше, разбира се, но за да направят сериозна преценка се налагаше да хвърлят по едно око на тая Ямайка отблизо. Дано станеше по-скоро! Все пак на планетата сигурно щеше да е по-интересно в сравнение със скуката на кораба!

Минаха още два дни и скуката свърши.

Глава осма

Мракът на междузвездното пространство, изпъстрен с разноцветни искрици, заемаше целия огромен екран. Язон се опита да се ориентира, Мета реши да му помогне и също откри няколко познати съзвездия. Накрая двамата с голяма точност установиха координатите на кораба. Впрочем, те още на момента се усъмниха в собствените си сметки. Та нали корабът се движеше в режим на хиперпространствен преход, така че реалната картинка, ако работеше стандартната оптика, щеше да представлява само сложни шарки, на които толкова много обичаха да се любуват. А това, което се налагаше да наблюдават в момента, по всяка вероятност беше запис излъчван от компютъра. Разбира се, сменящите се един друг изгледи на звездното небе по принцип можеха да съответстват на реалния маршрут на кораба (така и се постъпваше обикновено, за да могат пилотите по-лесно да се ориентират в случай на авариен изход в обикновеното пространство), но това беше на другите кораби и при други ситуации, а сега и тук, където явно се опитваха да скрият от тях всичко, което беше възможно…

Неочакван въпрос на Мета секна размишленията на Язон:

— Виждаш ли?

В средата на екрана, сред черната пустота, изникна слаба светеща точка.

— Да. Мислиш, че е някакъв болид ли?

— Не, това е изкуствен обект — професионално определи Мета.

— Уверена ли си? — за всеки случай запита Мета.

— Абсолютно. И се приближава към нас.

— Ами ако все пак е запис? — предположи Язон.

Мета не успя да отговори. По уредбата за вътрешно оповестяване прозвуча сигналът за екстрено събиране и веднага се разнесе гласът на самия Морган:

— Язон! Мета! Елате веднага в капитанската кабина!

Язон вече сам се досети докато бягаха по коридорите, че на екрана не бяха наблюдавали запис. Иначе защо ще ги вдигат по тревога, но…

— Мета, почакай, как можем да виждаме насрещен кораб, щом сме в хиперпространството…

— Значи, вече сме излезли от него — отвърна Мета, без да забавя бяг, като се озърна за миг.

— Не разбирам — произнесе Язон. — Хиперпреходът — това винаги е нещо много неприятно, дори и насън го усещаш.

— Да, така е — съгласи се Мета, — но те имат някакви страховити гравитационно-магнитни компенсатори. Забравих да ти кажа, че когато стартирахме от орбита, а после прескачахме в хиперпространството, аз също нищо не усетих и още тогава се досетих, че това е една съвършена техника. Добре са се обзавели, нали? А пък на пръв поглед, прости бандитчета… Ех, да имахме ние тази техника, ама да я ползваме за мирни цели. Тоест при нас…

— Не забравяй — прекъсна я Язон, — че точно такава задача решаваме двамата с теб сега. Само не трябва да говорим за това с пълен глас когато вече сме само на две крачки от достопочтения сър Хенри.

Вратата на капитанската рубка беше широко отворена. До Морган стоеше д’Олоне, и двамата втренчено гледаха предния екран. Пробягващите под него цифри сочеха за стремително намаляващото разстояние до обекта и всички характеристики, които компютърът считаше за необходимо да извежда.

— Можете ли да определите типа на кораба от това разстояние? — запита Морган като хвърли бърз поглед на току-що влезлите.

Обади се Мета, при това веднага, без дори да се замисля:

— Това е лек боен кръстосвач, усилен с допълнителна броня за сметка на понижената бойна мощ. Такива кораби се използват при втората линия на атака в боя, но е възможно този екземпляр просто да е снет от въоръжението на някоя могъща армия с цел по-нататъшно използване за стопански цели.

— Защо мислиш така? — запита Морган, като отново ги стрелна с мигновен поглед.

— Защото централният му локатор е чисто цивилна изработка.

Мета отговаряше бързо и старателно, също като отличничка на изпит.

«Все пак още е много млада, помисли си Язон. Обича да се изтъква. И то намерила пред кого!»

— Благодаря — усмихна се Морган. — Полезна информация.

Д’Олоне се обърна към Язон.

— А вие, динАлт, какво мислите за произхода на този кораб?

— Аз не мисля, аз знам — отвърна Язон. (Позьорството се оказа доста заразна болест. Но какво да прави, трябваше някак си да заслужи доверието на пиратите.) — Знам: това е инкасаторски кораб.

Двамата флибустиери се захилиха здраво, а в очите им блесна алчен огън. Слабограмотният д’Олоне за всеки случай запита повторно:

— Транспортират налични пари, нали?

— Да — отвърна Язон, — междупланетен банков превоз.

— Интересно, какво прави в междузвездното пространство? — забеляза Мета, без да се обръща към никого в частност.

Д’Олоне още веднъж широко се ухили. Язон проследи погледа му и за пореден път разбра, че на пирата се нравят не само думите, изречени от Мета, но и самата пленница.

— Значи, това е междузвезден инкасаторски кораб — направи самостоятелен извод Д’Олоне след много сериозна мисловна дейност. — Чудесно: значи ще носи и повече пари.

— Така ли е, Язон? — запита Морган.

— Вероятно — съгласи се Язон. — Само дето е напъно безсмислено да нападаме инкасаторите. Съгласно устава им те не встъпват в преговори с никого, а при най-слаба проява на агресия автоматически бягат в хиперпространството, откъдето чрез хиперпространствената връзка веднага викат полицията. Полицейските кораби мигновено ще ни запеленговат и ще ни прехванат. Общо взето, вместо да вземем пари, ще се наложи да влезем в бой. Толкова ли горите да се сблъскате с професионалисти и да рискувате да бъдете арестувани от властите на местната звездна система заради някакви си въшливи четири или пет милиарда? На такива бараки солидни суми не се превозват, така че е почти сигурно, че сумата е дори по-малка.

Морган мълчеше загадъчно усмихнат. Тъповатият д’Олоне се мъчеше да проумее какво ли е замислил капитанът му. Язон реши да се възползва от паузата и добави още един аргумент:

— Струва ми се, че се прибираме с нелоша плячка. Може би е по-добре да играем на сигурно?

Той специално наблегна на «ние», подчертавайки единството на интересите. Морган обаче вече не го чуваше.

— Не — отговори уверено капитанът. — Всеки, който се спре и се задоволи с постигнатото, в крайна сметка винаги губи всичко. А флибустиерите никога не са се плашели от трудностите. Ти наистина много ни помогна, Язон. Нима сега старият Морган няма да възползва от късмета си? Казваш, че не встъпвали в преговори ли? А как ще реагира инкасаторският шеф на сигнала SOS?

Язон никога не бе работил като инкасатор и дори не можеше да си представи какво е записано в устава им по този повод, но той добре знаеше друго: професионалната солидарност на астропилотите често се вземаше връх над служебния дълг.

— Не знам — отвърна честно той.

— Е, — заключи Морган, — тъкмо случай да разберем.

Разстоянието между корабите в този момент тъкмо достигна онази дистанция, когато радиопреговорите ставаха необходими, ако всеки кораб възнамеряваше да продължава с предишния си курс, а да се удрят челно засега нямаха намерение.

Морган натисна бутона за външна тревога, тоест изпрати в пространството познатия на всички сигнал SOS. И едновременно с това оповести екипажа си за триминутна готовност за бой, във всеки един от двата варианта, тоест предложи едновременно да се подготвят и за отбрана и за нападение.

Мислите на Язон се заплетоха в неразплетимо кълбо. Той все се мъчеше да извлече главното, но все не успяваше, и просто запита Морган:

— Какво ще правиш?

— Каня се само да прибера парите — ухили се Морган, без да дава подробности. — Не се каня да убивам никого. Само парите, Язон.

Ставаше още по-неразбираемо. В този момент пристигна отговора от инкасаторския кораб:

— Съобщете ни кой е с вас. Каква помощ ви е необходима?

— В резултат на бандитско нападение и взрив отказаха маршовите ни двигатели и генератора за хиперпространствен преход — безсрамно лъжеше Морган. — Ремонтът е възможен, но всички останали членове на екипажа са тежко ранени. Пратете на помощ поне един човек.

— Човек не можем да пратим — безцеремонно, без всякакви обяснения ги отрязаха от инкасаторския кораб. — Изпращаме транспортен робот.

— Благодаря ви — продължи съвсем наглият Морган. — Но роботът трябва да е универсален с ремонтни, медицински, навигационни и всички останали функции. Разбирате ли ме?

— Разбираме. Точно такъв робот ви изпращаме в момента.

— Чудесно — прошепна Морган. — Без универсалния си робот те не могат да продължат полета си. Прекалено скъпа играчка е. И въпреки всичко, Мисон… чуваш ли ме, Мисон?

— Да, капитане — отзова се главният флибустиерски конструктор-изобретател.

— Приготви се за техническа атака по схемата номер двайсет и седем. Ако люкът отворят люка от нашата страна, веднага започваме операцията. Помни, принципът ни е да използваме всеки открил се шанс.

Люкът обаче се отвори от противоположната страна. Не бяха чак толкова глупави тия инкасатори. Солидарността си беше солидарност, но инструкциите си спазваха строго.

На пристигналия на борда на Конкистадор робот беше дадена възможност да докладва на господарите си за нормалното посрещане от страна на съответните автомати, а по-нататък работата пое техническият гений Мисон. Морган не счете за необходимо да запознава Язон и Мета с подробностите на операцията, но им обрисува идеята в най-общ вид: роботът прмерно за половин час ще бъде напълно препрограмиран, натъпкан с всевъзможно технологично оръжие, след което ще доложи за изпълнената работа и и ще се върне при господарите си вече в качеството на диверсант, коварен вражески агент. Разбира се, този не съвсем оригинален номер вероятно щеше да бъде разгадан от инкасаторите, но целият въпрос беше на кой етап щеше да стане това. Троянският кон на флибустиерите нямаше да чака нощта, той щеше да започне да действа мигновено, още щом се отвореше вътрешният шлюз, така че проблясъкът у инкасаторите трябваше да се случи доста преди този момент, защото дори и едносекундно закъснение ставаше фатално.

Морган така и се изрази за робота: «троянски кон», и Язон още веднъж потрепера от ерудицията на този мерзавец. Хората от съвременността, които да помнят най-древните земни легенди, се брояха на пръсти. Дори и не всички те бяха учени или политици.

— Как точно ще действа на инкасаторския кораб препрограмираният робот? — предпазливо запита Язон.

— А това ще го видиш сам — лукаво отвърна Морган. — Искаш всичко на тепсийка ли? А сега, момчета, всички, освен Мисон и групата му, могат да запалят по цигара — съобщи той в микрофона за вътрешно оповестяване и добави тихо, вече след като изключи връзката: — А ти, Язон, вече можеш да считаш работата си за изпълнена. Двамата с Мета свършихте всичко, което се искаше от вас днес.

Язон стоеше неподвижен и трескаво мислеше дали двамата с Мета ще успеят да застрелят всички, които се втурнат в рубката, ако убиеха Морган и д’Олоне, ще успеят ли да предупредят инкасаторите за капана, а след това с тяхна помощ да разоръжат пиратите, ще успеят ли да предадат SOS на общогалактическата честота или да влязат във връзка със Специалния Корпус, преди Мисон да им отреже захранването. Едва ли, все някъде нещо нямаше да го доизкусурят, а някъде и щяха да претърпят пълен неуспех; няьмаше да постигнат нищо, освен няколко безсмислени убийства, а едно нещо със сигурност нямаше да успеят: да отърват кожите, защото стотина флибустери бяха наистина страшно много. А освен това у дома и стените помагат. Главното преимущество обаче на пиратите беше непомерната жажда за кръв и удивителното умение да не щадят не само враговете, но и самите себе си.

Очевидно ходът на мислите у Мета беше почти същият, и беше стигнала до същите изводи. Само че за разлика от Язон тя се отнасяше към всичко далеч по-хладнокръвно, и сега беше по пирянски спокойна. Язон с огромно усилие изтръгна някакво подобие на усмивка върху лицето си.

— Дай ми пурата си, Хенри. Да видим дали е наистина толкова добра, колкото я изкарваш.

— Моля — протегна му я Морган.

Минутите се точеха като в кошмарен сън. Разговорите не вървяха. Пурата беше много силна и горчива. Дори и присъединилият се към тях веселяк Хук не успя да разведри атмосферата. Само дето гадният пушек в кабината се сгъсти още повече. Мета се мусеше недоволно и размахваше с отвращение длан пред лицето си.

Накрая Мисон доложи готовност. Морган даде разрешение и роботът бавно потегли обратно към кораба си. Изображението се движеше по екрана и Язон изпитваше много странно чувство при мисълта, че този пепеляво-сив благороден корпус — едно от висшите достижения на човешкия разум, своего рода символ на дружеска взаиомопомощ — само за някакви си тридесетина минути е превърнат в адска машина.

След това роботът се скри зад крупното тяло на кораба-инкасатор и известно време нищо не се случваше. Накрая се раздаде условният сигнал — няколко тона от бодър марш, и целият екипаж на «Конкистадор» изрева разбиращо като един човек. Ревът много наподобяваше дружния вопъл на възторг, издаван от стадо побеснели маймуни.

— На абордаж! — изрева Морган в усилвателя на вътрешното оповестяване, заглушавайки за момент радостния вой.

Стиковането на двата кораба протече идеално, сякаш ги бяха събирали на един стапел за съвместни полети. По всяка вероятност «троянският робот» не само че беше изключил блокиращата, отбранителната и хиперпреходната автоматика на инкасаторския кораб, но и сега управляваше всички останали в изправност системи. Шлюзовете се оказаха даже не двойни, а тройни (иначе за какво щеше да служи тройната броня?), и се отвориха леко и бързо, все едно, че бяха собствените. А пиратите нахлуха в образувания проход не като професионални диверсанти, редуващи мълниеносни удари с укривания, пробиващи си път с огън, а като тълпа млади поклонници на концерт на авангардна рок-звезда — през глава, блъскайки се един друг и надаващи ликуващи крясъци.

Командата от инкасатори през цялото това време се държеше повече от странно. Явно препрограмираният робот бе поработил не само върху техниката. Здравите и тренирани мъже, но без абсолютно никакво оръжие, се мятаха по отсеците и коридорите, ту отчаяно нахвърляйки се с каквото им попадне върху въоръжения до зъби противник, ту разсипвайки се отчаяно в опит да се скрие като правило в най-неподходящите места. И едните и другите опити завършваха по еднакъв начин: цялата команда на кораба беше прекарана под ножа. Флибустиерите предпочитаха да не стрелят, а да секат наляво и надясно с кривите си саби. Те изпадаха в екстаз и заедно с кръвоточащата плът сечаха пластмасовите мебели, посудата, тънките преградни стени и касите на вратите, понякога остриетата попадаха на метал и тогава избликваха снопове рижи искри. Понякога сабите разсичаха електрически проводници, и тогава летяха синкави искри, а светлината често гаснеше, но много бързо отново се възстановяваше; включваше се или аварийното осветление или прожектора на записващата камера.

Язон не взе участие в щурма на инкасаторския кораб, не го бяха поканили, както и Мета. Имаше достатъчно бойци, а реакцията на новаците при гледката на клането можеше да се окаже непредсказуема. Самият Морган също не се засили да си качва адреналина заедно с д’Олоне и Хук, втурнали се строго по плана, а остана в капитанската рубка и наблюдаваше кървавата баня на големия екран. Репортажът се водеше едновременно с три камери, и Морган, също като врял и кипял режисьор превкючваше транслацията от едната на другата камера, като с ъгъла на окото следеше целия развой на три малки екранчета в ъгъла на монитора. Общо взето, целият този кървав видеомонтаж се правеше само заради двамата зрители, освен ако не се окажеше, разбира се, че се прави запис и Морган впоследствие не търгуваше с подобни развлекателни филми. Язон и за миг не би се удивил, ако и наистина се окажеше така. Хрониката на убийства на живо, още повече заснета професионално, не би оставила равнодушни милиони зрители във всяка историческа епоха в цялата обитаема Вселена. Наистина, съществуваше риск подобни репортажи да попаднат в ръцете на правоохранителните структури, проявяващи законен интерес към авторите на такива екстравагантни продукции. Изглежда обаче, Хенри Морган отдавна бе махнал с ръка на всякакви страхове и не даваше пет пари за нищо и никого, пък за Специалния корпус дори и не си струваше да се говори…

О, тъмни звезди! Какво ли царуваше в главата му в такива минути? Та нали Морган го бе излъгал по най-циничен начин, че няма намерение да убива никого. Не е ли крайно време да си разчисти сметките с него? Нима може да се преговаря с такъв човек за каквото и да било? Сякаш и моментът беше подходящ, всички бяха избягали на чуждия кораб, само да затвори шлюзовете, да даде команда за разкачане и край: остават очи в очи с безумния Хенри. Но дали беше така? Разбира се, че не. Ето, зад отворената врата в коридора се разтъпкват сякаш преднамерено нехайно двама главорези, а и кошмарният Мисон, злият технически гений, навярно сега сържи деликатните си пръсти върху всички мислими бутони. Нищо нямаше да стане. И сега няма да стане. Спокойно, Язон.

— Хареса ли ти? — запита Морган.

Язон предпочете да премълчи, докато Мета отвърна с каменно лице:

— Нормално. Само дето е много мръсно.

— В какъв смисъл? — реши да уточни Морган.

— В прекия — каза тя.

— Аааа — проточи флибустиерът, — е, това не е толкова важно. Все едно, после всичко ще изгори. А момчетата ми са много чистоплътни: върнат ли се, първата им работа е да си вземат душа.

— И това не е лошо — проговори Мета все така безизразно.

«Браво, момичето ми! — одобри Язон наум. — Нито една излишна емоция. Нито устните треперят, нито пистолетът скача в ръката й. Или това е вече онова състояние, което психолозите наричат запределно притъпяване, та нали още малко само и аз самият ще почна да отговарям на всички въпроси с тих и безцветен глас.»

Язон реши да побърза докато още гласът му не е изневерил:

— Защо ни излъга, Хенри?

— Не защо, а поради какво — поправи го Морган. — За да се държите по-спокойно. Най-добре е да се привиква постепенно към всичко на този свят. Особено към смъртта. А на хората, които вероятно никога през живота си още не са убивали себеподобни, не е толкова лесно да свикнат с мисълта за абсолютната необходимост и целесъобразност на този процес. Или не съм прав?

Първа избухна в гръмък смях Мета. Морган не очакваше такава реакция и дори не успя да намери думи да отговори. После озадачено се обърна към Язон:

— Прости, друже, но да не я е хванала истерията?

И в този момент Язон също не се сдържа и се разсмя бурно. Двамата пирати, охраняващи вратата, влязоха любопитни да разберат какво толкова смешно е намерила публиката в протичащото на екрана, стояха дълго вторачени в екрана, но така и нищо не разбраха.

Клането вече бе приключило напълно. Екипажът на инкасаторския кораб не се бе оказал от многобройните, пасежери по принцип не вземаха. Парите флибустиерите откриха бързо, които се оказаха изненадващо много, поне на пръв поглед. Последното зарадва всички участници, които потни, измацани в сажди и кръв плъзваха по кораба захилени щастливо, но въпреки това не се виждаше нищо, заради което човек да се превива от смях.

— Марш оттук! — изкомандва мрачно Морган и двамата стражи мигновено изчезнаха от рубката.

Язон най-сетне се успокои и произнесе:

— Ах, Хенри, Хенри! Все пак съм по-възрастен от теб. С няколко години в повече, с няколко светове и с поне стотина много сложни проблеми, които лично съм разрешил. Ако има нещо, в което да си ме изпреварил, това ще е само в труповете, които си оставил зад гърба си. Тук ще ми е много трудно да се състезавам с теб. Повярвай ми обаче: и аз съм убивал, и то немалко. Добре знам как се прави. Само че извинявай, но процесът никога не ми е доставял удоволствие. Навярно, в това е голямата разлика между нас.

— Навярно — замислено повтори Морган. — А няма ли да ни попречи този незначителен нюанс да станем приятели?

— Нима някога е ставало дума за приятелство, Хенри? Доколкото си спомням, до този момент сме обсъждали изключително само сътрудничеството между нас. И ми се струва, че толкова тънки разлики във възгледите никога не са пречели на съвместния бизнес.

— Красиви думи, динАлт!

— А аз всичко се старая да изпипвам красиво.

В отговор на тази бодлива реплика Морган само сведе поглед, признавайки поражението си в словесния дуел, а после изненадващо се обърна към Мета:

— Напълно ли споделяш мнението на мъжа си?

— Не. — Метя се препъна в тази кратка дума, но упорито повтори още веднъж: — Не. Тоест да. Не съвсем. Не мога да получавам удоволствие от безсмислени убийства. Никога не мога да го проумея каква е ползата от тях. Но умея с радост да мъстя на враговете. А не на случайно изпречили ми се хора.

— Всички хора са врагове — изръмжа Морган, но след миг сам се прекъсна: — Добре, момчета, всеки да си остане с мнението.

В този момент в капитанската рубка се втурна едноокият Хауърд с контешката си черна превръзка през лицето си. Второто му око засега беше цяло и сияйно. Хауърд беше накосъм да се пръсне от желанието да сподели нещо изключително важно, но според разбиранията му прекъсването на капитана беше повече от грях.

— Говори — заповяда му Морган.

— Два милиарда и половина, сър — прохърка Хауърд.

— Юнаци — похвали ги капитанът. — Така и предай на момчетата. Сега вече могат да къркат до посиняване. А освен парите нещо друго там нямаше ли?

— Ами, дреболии — каза Хауърд, — практически нищо. Но ние взехме всичко, което ни се стори поне малко ценно.

— Добре — похвали ги още веднъж Морган. — Кажи им тогава да взривяват неприятелския кораб. Но по-бързо. Докато все още са трезви. А то при нас може и така да излезе: ще му цапнат по едно или две и после вече вместо чуждия кораб ще превърнат в атоми нашия.

Хауърд възпитано се разсмя, докато се обръщаше да излезе, но капитанът изведнъж впери очи в екрана и даде знак на помощника си да почака. Сега, когато на главния преден екран отново чернееше същия участък от небето, в който гордо виреше нос флибустиерският кръстосвач, в самия център на черното поле замига миниатюрната точка на изкуствен обект.

— Побързайте с взрива — напомни Морган на Хауърд. — А пиянството временно се отлага. До изясняването на някои подробности.

Сърцето на Язон заби бързо. Нима дяволската техника на проклетия Мисон все пак беше дала дефект и инкасаторите бяха успели да подадат сигнал за тревога? Нима това е Специалният Корпус? Само че в такъв случай защо е само един звездолет? Някак си не беше сериозно за официално задържане.

Не минаха обаче и три минути и Мета си каза тежката дума:

— Междузвезден кораб клас МС-2, космическа яхта, високи скоростни показатели, специална мобилност в режим на хиперпреход, пълно отсъствие на въоръжения, без да се брои противометеоритното оръдие, разбира се. Предназначен максимум за десет пътника, в това число и членовете на екипажа. Поради тази причина не представлява никакъв интерес.

Морган изразително изгледа Мета, явно искаше да изрече някоя солена реплика, но после размисли (не беше глупав мъж!) и спокойно обясни:

— Полицията понякога се маскира дори с още по-невинни корабчета. Това, първо. А второ, след като ги виждаме, значи и те ни виждат.

В този момент блясъкът от мощен взрив озари всичко наоколо, от екрана сякаш се изтръгна отлепителна мълния.

— Сбогом, инкасатори! — проникновено изрече Морган. — Не обичам да оставям следи и затова ви превърнах в ситничка звездичка на черното кадифе на Вселената.

После добави:

— Значи, пътниците на космическата яхта са видели и взрива. Сега вече няма начин да не се опознаем.

«Нима и на това не мога да попреча?» — отчаяно се запита Язон, но с усилие прогони неуместната мисъл и дори за няколко секунди притвори очи, за да не мисли повече за тъжното.

Запознанството на Морган с пътниците на космическата яхта се състоя. Енергоблокът беше унижожен с един точен изстрел. Неголямо торпедо лесно изведе от строя всички жизнено важни системи на кораба, които безусловно не бяха предназначени за космически бой. С «абордажа» обаче се оказа малко по-сложно. Размерите на стиковъчните възли не съвпадаха, и пиратите бяха принудени да оборудват неголяма ракета, където се натъпкаха като сардели петнайсет вече опиянени от кръвта главорези, сред които се намираше и симпатичната девойка Мадам Цин.

На малкия звездолет пътуваха всичко на всичко седем души, две възрастни жени, един сравнително млад мъж на доста преклонна възраст, съвсем младо момиче и две момчета — едното на десет години, а другото по-малко и от него. Семейството се оказа богато, със себе си носеха милион и половина кредити в налични, скъпи украшения, съвременна техника, модерни играчки… Плячката, разбира се, беше солидна за някой дребен разбойник по космическите трасета, но за линеен кръстосвач на стойност десет милиарда най-малко, и съхраняващ в сейфовете си вече над трийсет милиарда… Язон не можеше да го побере в главата си, защо им бе притрябвало да ограбват дребната космическа яхта, случайно изпребчила се на пътя им в междузвездните простори на средната част на Галактиката. И не само ги ограбиха…

Шестима от членовете на благородното семейство в най-добрите традиции флибустиерите бяха заклани без излишни разговори със същите варварски саби, като заляха с кръвта си всичко наоколо. Патроните ли икономисваха или пестяха батериите?

— А сега вече съвсем ще озвереем — прошепна Язон на Мета, когато Морган, прекалено увлечен от събитията, се отдалечи в ъгъла на рубката, където трескаво започна да набира нещо на клавитурата на бордовия компютър.

— Или пък точно обратното — може да се изпълним с равнодушие към всичко — философски забеляза Мета със същия тих шепот. — Като лекарите, привикнали към гледката на разпраните кореми.

Поредното клане отново го наблюдаваха на големия екран. Очевидно, пиратите не забравяха да вземат камерата със себе си дори и на най-незначителните операции. Каква беше тая патологическа пристрастеност към кръвопролитията? Пред очите им вече се сгъстяваше червена мъгла от чудовищното еднообразие на кървавите сцени. И Язон дори отначало не забеляза, че на един от екипажа флибустиерите бяха запазили живота.

Това също беше традиция. Жените до тридесет години (възрастта, разбира се, се оценяваше на око) оставяха живи. За напълно определени цели. Понякога ги веднага след използването. В други случаи ги ползваха всички подред. А се случваше, че понякога ги отвеждаха на Ямайка, и там някои съвсем благопристойни момичета ставаха пълноправни членове на пиратското общество.

Този път плячка на флибустиерите стана едно много симпатично, дори красиво момиче с рижи коси и зелени очи. Нямаше повече от шестнайсет наглед. Беше изплашена до смърт. Изящната й нежносиня рокля висеше на парцали върху полудетското й тяло, изпраскана цялата в кръв, а на шията й кървеше дълбока драскотина.

Язон получи разрешение от Морган да посрещне завърналите се на борда пирати и още щом съзря в процепа на шлюза това нещастно създание, веднага разбра, че трябва да действа незабавно. Не, в този момент той не би могъл да обясни кое именно му послужи като тласък за такова решение, но съмнения вече нямаше. Прекалено дълго бе гледал с очите на безучастен пророк на творящия се около него ужас. Беше настанал моментът да си каже думата и да се намеси в голямата игра.

Морган дойде до шлюза почти веднага след него и Мета. Капитанът на флибустиерите беше застанал зад гърба чу, когато Язон му просветна да премине от пасивно съзерцание към активно действие.

Д’Олоне държеше момичето за ръката; според всички пиратски закони тя беше негова законна плячка.

— Дай ми я! — заповяда Язон с гръмък глас, така че да го чуят всички.

Настъпи чудовищна тишина, в която се долавяха дори и капките пот, които се отронваха от веждите на Хауърд и капеха на пода.

— И защо да ти я давам?! — запита д’Олоне, оскърбен до дъното на душата си и готов да се бие до смърт с когото и да е.

Язон се канеше да му отговори, но за негов късмет Морган го изпревари.

— Защото новакът го е заслужил. Дай му момичето, Франсуа! Ще си намериш друга.

Д’Олоне беше съвършено зашеметен от такова отношение; той разтвори пръсти, отпускайки ръката на момичето, като я тласна леко към Язон.

— Благодаря — каза Язон, като се полуизвъртя към Морган.

После сграбчи и метна момичето на рамото и като кимна на Мета, бързо закрачи по коридора към каютата си.

Глава девета

— Нима не помниш какво ти казах веднъж?

— Какво именно? — разсеяно запита Язон, след като вече отпусна на леглото безчувственото момичешко тяло.

— Че няма да изтърпя никоя друга жена до теб — изрече отчетливо Мета.

— Аха, такава ли била работата — равнодушно проточи Язон. — Ами изваждай пистолета тогава и я застреляй. Довърши флибустиерската работа. Или да ти донеса сабя?

Мета само се намръщи от черния хумор. А Язон продължи вече напълно сериозно.

— Значи това дребно нещастно създание ти наричаш жена? И ме ревнуваш от нея. Истински кошмар! Не, аз разбира се съм наясно, че на някои планети момичета на нейната възраст вече се женят, а някои дори раждат деца, без изобщо да са омъжени.

Пистолетът скочи в ръката на Мета, но тя се сдържа и го прибра, без да каже нищо. Язон обаче вече не можеше да спре.

— Но аз съм се родил и отраснал в тези светове, където интимната връзка на възрастен мъж с такова момиче се нарича разтление на малолетни. Ти просто ме оскърбяваш, като ме ревнуваш от това дете! Достатъчно е, че успях да убедя Морган да ми върне всичките й вещи. Ето ги, тук са. Виждаш ли ги? На нейната възраст мисля, че е много важно да не ходи с чужди дрехи, а да си е с нейните.

Мета засрамено мълчеше. Беше много забавно да я гледа човек в този момент.

«Ето така се превъзпитават пирянците!» — с удовлетворение помисли Язон.

А Мета вече бе взела аптечката и се запъти към леглото, където все така безучастна към всичко лежеше момичето от незнайната планетна система. Язон обаче реши да продължи с превъзпитанието.

— Ревнивка! Та това момиче може да ти е дъщеря!

Мета рязко се обърна.

— Тук вече не позна. Първият ми син, ако беше останал жив, сега щеше да е само на четиринадесет.

— Е… това девойче е точно на толкова — промърмори Язон, но вече разбра, че е прекалил.

Беше непонятно какво ще предприеме в следващата секунда: дали ще стреля или ще се разреве. Той не й позволи да направи нито едното, нито другото. Силно я прегърна, притисна я към себе си и прошепна:

— Прости ми, любима.

Още по пътя към капитанската рубка, където се канеше да разговаря с Морган на четири очи да намери лекар за момичето (при такъв голям екипаж и и такава «опасна» работа нямаше начин да нямат поне един лекар), в коридора го спря д’Олоне. Наоколо беше безлюдно, а това никак не се хареса на Язон. Предстоеше им, значи, така нареченият мъжки разговор, което в представите на безмозъчния флибустиер в най-добрия случай можеше да означава дуел с използване на еднаквия оръжия, а в най-лошия — грозен ръкопашен бой, с неизбежен летален изход за единия участник. Язон изобщо не подценяваше противника си, но дори и да го надвиеше нищо хубаво не го очакваше. Иди доказвай после на Морган, че е убил старшия му помощник в честен двубой, а не при опит за бягство.

При всички положения се налагаше на всяка цена да избегне прекия сблъсък. Съществуваха различни изходи. Безразборна стрелба с цел привличане вниманието на охраната или на случайно преминаващи наблизо, позорно бягство, аварийно повикване на капитана по канала за връзка при извънредни ситуации, и накрая, призоваването на Мета на помощ, за да наруши враждебната атмосфера на чисто мъжкия разговор. Никой от тези варианти не допадаше на Язон, той трескаво напрегна мозъка си да измисли още нещо, но така и не успя да го направи. Д’Олоне започна разговора си и още с първата си фраза буквално обезкуражи Язон.

— Къде е жената ти, Язон? Не момичето, а жената ти? — запита пиратът с откровено нагъл тон.

«Да не е пиян?» — проблесна мисъл. — «Ами да, след два грабежа не може да не се е накъркал. Сигурно вече е обърнал няколко чаши ром. Но такава доза не може да събори такъв здравеняк. Какви ги дрънка тогава?»

— Имаш предвид съпругата ми ли? — за всеки случай уточни Язон.

— Ами да. Какво значение има? Ти ме разбра какво искам да кажа.

— В каютата си е. Защо ти е?

— Води я тук — разпореди се д’Олоне.

— А сега вече изобщо не те разбирам — честно си призна Язон.

— Какво има тук: «разбирам-не разбирам»? Има такъв флибустиерски закон: след като аз съм си отстъпил жената на теб, значи и ти сега трябва да ми отстъпиш своята. Забележи, да ми я отстъпиш без бой, без лошо. Разбра ли? Значи, сега трябва да ми отстъпиш своята. Длъжен си да го направиш по закона ни. Разбра ли?

Събитията вземаха съвсем неочакван обрат. Налагаше се да обмисли новината поне за минута. Трябваше обаче да реагира веднага, без дори и секунда забавяне.

— Откъде да знам, Франсуа? — контрира той с въпрос. — И защо Морган не ме е предупредил?

— Какво общо има Морган с нашата работа? — неочаквано изпадна в гняв д’Олоне.

— Та нали Морган даде разрешението си да взема момичето.

— Морган да си гледа работата — натърти още веднъж д’Олоне. — Има такъв закон на флибустиерите и точка.

— Не — отвърна Язон, вече преминавайки в атака. — Аз никога не съм живял по вашия закон, и нямам никакво намерение да приемам да спазвам алинеите му. Не съм давал никому никакви клетви, а за сътрудничеството съм се разбрал единствено с Морган, и затова само с него ще решавам такива важни за мен лични въпроси. Моята жена си е моя жена. Някои от вас се опитаха да си присвоят. Лявото око на Тони Хауърд ти праща много поздрави.

— Ти си нагъл, Язон. Много си нагъл. Но правиш грешка. В момента правиш най-голямата грешка в живота си. Хауърд просто се беше разгорещил, а аз ще действам съвсем съзнателно и последователно преследвам онова, което ми се полага по закона. И имай предвид: аз не съм горд. Нямам нужда от ответни нежности. Отначало ще й пусна малко газ, а после за по-сигурно, ще я халосам по главата с нещо по-тежко по главата, после ще си я закрепя в удобна поза и накрая ще й цапна два-три шамара, та да се съвземе и да живне. Впрочем, и това не е задължително. Аз го мога и с мъртъвкини. Случвало ми се е. Докато са още топли, стават, честна дума…

— По-добре си затвори плювалника, д’Олоне — процеди през зъби Язон. — Аз все пак съм въоръжен. Ти чувал ли си някога поговорката, че честта е по-скъпа от живота?

— Чувал съм, но знам, че това са глупости, и по-добре ти си затваряй твоя. Ще ти го доразкажа. Ще взема жената ти каквото и да става. Считай, че просто съм те известил. Като благороден човек. — Той се дебелашки се изсмя. — Но теб горещо те съветвам да направиш така, че всичко да свърши добре, без насилие. Дойде ли доброволно, ще бъде далеч по-приятно. За всички. Убеди я, Язон. Ще чакам сигнал от вас.

И той с достойнство се отдалечи.

Язон стисна зъби, вече по навик прогонвайки някъде дълбоко в съзнанието си поруганата си чест. Сега беше много важно този идиот да има последната дума. Нека си мисли, че вече е вкарал Мета в леглото си. Тогава великодушното отпуснатото време ще заработи в полза на Язон.

«Да застрелям врага в гърба му? — размишляваше той, облегнат на стената, като изпращаше с поглед уверения и самодоволен пират. — Глупаво. Ако беше до стрелба, трябваше да му пръсна черепа още на мига. Да се посъветвам с Мета? За нищо на света! Да се скрия? Да бягам? Невъзможно. Да се пазаря? Но как?! Най-добре, разбира се, да убия д’Олоне. Но не с моите ръце. Да имитирам някакъв нещастен случай? Сега, след като битките приключиха, става страшно сложно. Ами какво ще стане, ако…»

В паметта му изведнъж изплува подслушания преди няколко дни разговор на Хауърд и Хук за това, че минимум една трета от екипажа на «Конкистадор» се подчинява практически на д’Олоне, а капитана не бръснат и за слива и само го търпят до време. Дали в края на краищата този Франсуа не готви бунт на кораба? Хук тогава му беше възразил, че в космоса Франсуа няма да се осмели да вдигне бунт срещу капитана, и ще предпочете да се върнат у дома си, Хауърд обаче не се беше съгласил, в смисъл, че на Ямайка Морган пък изобщо няма от какво да се бои. Не че там няма опозиция на Морган, но да се опитва да организира масова касапница на планетата срещу Морган беше безнадеждна работа.

Разбира се, всичко това можеше да се окаже само чесане на езиците. Именно тук обаче се намираше единственият му реален шанс. Направо единствен. «Накъде беше тръгнал, Язон? — запита се той. — При капитан Морган? Ами отивай, както си тръгнал. Само че няма да говориш за лекаря, а за Мета и д’Олоне.»

Провървя му. Той завари Хенри в рубката, а до него беше само Хауърд. Именно Хауърд! Не беше ли това чист късмет?

— Капитане, милост! — започна Язон с доста превзета фраза, която му подхвърли внезапно развихрилото му се вдъхновение. «Милост!» — това беше от някакъва съвсем друга опера, така говореха само на кралете. Но на Морган му допадна. Язон усещаше, че сега беше моментът да изработи стария Хенри.

И наистина, колкото повече го слушаше капитанът, толкова повече се лицето му се изопваше.

— И значи точно така се изрази: «Морган да си гледа работата»?

— Точно така каза — потвърди Язон.

— Мерзавец! — процеди Морган.

А Хауърд пророни тихо и сякаш повече на себе си:

— Точно в стила му. И красавицата Мета да завлече в кревата си, и капитанът да си гледа работата…

«Ами разбира се, Тони, ти нали извади късмета да се разделиш с окото си, а вместо Мета получи превръзка на лицето си. Сега пък на всичкото отгоре и да оставиш някой друг да се облажи с жена ми. И то д’Олоне. Давай, Тони, давай, навивай капитана!»

Капитанът обаче вече нямаше нужда от допълнителни навивки. Той озверяваше с всяка измината секунда. Явно на борда назряваше сериозен бунт, като службата за вътрешна сигурност е докладвала за нещо подобно.

— д’Олоне — изрече Морган с напълно безстрастен глас в микрофона. — Ела сега в лабораторията. Трябваш ми. Карачоли! Заеми мястото ми на вахтата, моля те. По-бързо! Хук! Вземи под контрол залата на ресторанта. Нека всички, които вече са пияни, да не влизат в другите помещения на кораба. Мисон! Дръж пръстите си върху бутоните… бъди готов за всякакви неприятности.

Той раздаваше заповедите с картечна скорост. После се обърна към Язон и Хауърд:

— Да тръгваме. Всички заедно. Искам всички да гледате.

Какво именно им предстоеше да видят, Морган не уточни, но явно си струваше да се види. Лабораторията се оказа същото онова помещение, в което бе дошъл на себе си Язон след попадането си на кораба. Само че сега там мебели нямаше, помещението беше абсолютно празно.

Още щом вратите се затвориха, Морган извади сабята си от ножницата и я протегна на Хауърд.

— Тони, я виж дали случайно не се е затъпила?

— Господи, Хенри — проговори Хауърд, докато щателно се взираше в острието с единственото си око, а след това с професионално внимание опипа острия ръб с пръст. — Нали вчера я точихме. Та ти имаш най-добрата сабя на кораба!

Морган пое обратно сабята и още не бе успял да я прибере в ножницата, когато през другата стена с решителна походка в стаята влезе д’Олоне.

Присъствието на Язон не му достави особена радост, но нали не отиваше на един от най-страшните пирати във Вселената да се паникьосва.

— Какво се е случило? — запита той с подмилкващ глас.

— Аз питам теб какво се е случило? — ласкаво измърка Морган.

Д’Олоне премълча.

— Ти май претендираш за жената на нашия приятел? И дори без да се посъветваш с мен? Правилно ли съм те разбрал?

— Не съвсем, Хенри. Предявявам претенциите си върху нея по закона на флибустиерите. Нали аз му отстъпих моята.

Сега твърдението на д’Олоне звучеше не така уверено, както по-рано. А Морган направо го навря на кучето отзад.

— Няма такъв флибустиерски закон! — Морган беше на косъм да изпадне в истерия. — И ти го знаеш много добре, Франсуа! Там в затънтеното ти селце Нау на планетата Лион царуват такива дивашки порядки! Там си разменяй момичетата с когото си искаш! А тук все още аз командвам! И без моята заповед нито една жена няма да легне в ничие легло! И нито един мъж не може да си пъхне в джоба дори и един кредит отгоре и няма да изпие чаша ром в повече! Безпрекословното ви подчинение е единственото, което може да ни спаси!

С всяка дума той крещеше все по-силно. После изведнъж замълча и добави тихо:

— А ти, Франсуа, така и не си разбрал тази проста истина. И още едно нещо не си взел предвид, нещастнико. Разговорът ни в момента се чува по целия кораб и никой няма да си мръдне и пръста за теб!

При тези думи д’Олоне почервеня като рак, и след миг със същото темпо побледня. Това беше такава странна гледка, че Язон дори престана да гледа капитана. Той се извърна към него едва когато дочу последната, произнесена почти шепнешком фраза:

— Това е всичко, Франсуа, повече не си ми нужен.

Ръката му със сабята се издигна бързо с грацията на диригентска палка и още по-бързо се спусна, но вече тежко и с противно мокро изхрущяване. И главата на д’Олоне, надценил възможностите си, политна към стената, за да изчезне зад нея през открилата се за миг черна дупка. Но въпреки всичко зрелището беше кошмарно. Подът се обля с кръв като при клане на крава, а и видът на обезглавеното тяло, търкалящо се в локвата кръв не беше привлекателен.

— А приятелите му … — започна Язон, но в миг си спомни, че разговорът им се предава по целия кораб, и гласът му секна.

— Чудесен въпрос! — зарадва се Морган, проумял мигновено какво има предвид Язон. — Приятелите му сега ни слушат всички. Хей, приятелите на Франсуа, нали сте и мои приятели? Нали така? Добре ли чувате капитана си? Тогава пийте за нашите успехи. Току-що убих Франсуа д’Олоне. Това се наложи, защото той оскверни закона на флибустиерите с мръсните си измишльотини. Не сте забравили, че неговият дял от плячката беше много голям, заради поста му на старши помощник. Сега всички ще получат по равно парче от нея! Ура, братя мои! Ура!

Далечният ликуващ рев на флибустиерите проби дори и звуконепроницаемите стени на лабораторията. Или просто така се бе сторило на Язон?

— С разчистването на труповете и кръвта у нас обикновено се занимават пленниците или провинилите се бойци — съобщи Морган, като изразително изгледа Язон. — Днес обаче ще дам тази работа на автоматичните чистачи.

Язон се отправи към Мета, като едва влачеше крака. Беше като изцеден лимон, сякаш току-що се бе противопоставил на цял взвод смели бойци или беше провел дълъг, отчайващо труден телекинетичен сеанс. А какво всъщност толкова беше свършил в действителност? Нищо. Просто бе преживял поредния пристъп на страх и безнадеждност. Но нали беше приключил с победа над врага? Нали точно към това се бе стремил? Или не? С разума си — да, точно това бе жадувал. А виж със сърцето, както говореха в древността… Сърцето не приемаше случилото се. Подло беше всичко това, ниско, мръсно, … но в какво точно се състоеше проблемът?

Изведнъж отговорът го осени. Беше повече от просто.

Язон за пръв път през живота си бе убил врага с чужди ръце.

Глава десета

Планетата носеше странното име Радом. Съдейки по бойкото есперанто на диспечерите на местния космодрум, тя представляваше една от добре съхранилите се отломки на древната земна империя. Тони Хауърд се бе оказал прав. Морган не само че не пусна пленниците да се поразтъпчат по повърхността на новата за тях планета, но и помоли Язон да не влиза в радиоконтакт с радомците, както той наричаше местните жители, а също така да не се движи по кораба докато не получи специално разрешение, освен ако не желаеше да го затворят някъде в някоя каюта или лаборатория. Язон не възразяваше. Фактът, че на двамата с Мета им бяха позволили да зърнат стартовите площадки от другата страна на бронята, беше не малка чест.

И докато тежкият пиратски кръстосвач, положен върху гигантска платформа, дърпаха с влекачи през целия космодрум в някакъв далечен ъгъл, очевидно за профилактика по план и дозареждане с гориво, Язон открои сред множеството приземили се на Радом кораби четири, дори пет такива с познати гербове — на планетите Мехаут, Клианда, Скоглио и което беше наистина удивително, Касилия. Корабът от Касилия представляваше съвсем дребна ракета, очевидно цивилна, но малко поочукана, дали от някаква престрелка или или таран, не ставаше ясно. А Мета му прошепна, че такъв тип високоскоростен летателен апарат притежава повишена мобилност при хиперпространствените преходи и най-вероятно е снабден с устройство за радиомаскировка. Но въпреки всичко това не приличаше на сериозно преследване. Виж, далеч по-вероятно да беше някаква хитра уловка на разузнавателната служба на Уейн. Много забавен трик, отвличащ вниманието от истински сериозния противник.

Морган можеше и сам да забележи ракетата, но можеше и да не успее. Нали именно част от задълженията на Язон се състояха в това, да помага на главатаря на флибустиерите да се ориентира в подобни сложни ситуации. Но… вътрешният му глас му подсказа: «Не си отваряй устата.». И след като му се довери, вече после, когато успя да претегли щателно всички «за» и «против», разбра, че е постъпил правилно. Та нали щеше да е смешно и срамно да твърди, ако Морган тръгнеше да бяга от «опашката», а после да се окаже, че в касилийската ракета се е намирал обикновен санитарен инспектор или търговски пътник. Немалко народ на една такава планета можеше да си позволи каприза да си купи такъв скъп полушпионски кораб. И щеше да е странно (и отново срамно!), ако Морган просто изпепелеше в духа на най-добрите си традиции касилийската ракета заедно с целия й екипаж без дори да си направи труда да изясни всички обстоятелства. И най-накрая, ако зад цялата работа стоеше самият Уейн, нямаше ли да е по-хитро да изчака развоя на събитията до самия му край? Тогава щеше да извлече и повече изгода.

След окончателното спиране на транспортната платформа една специална група флибустиери напусна кораба, и Морган любезно осведоми Язон за какво става дума.

— Ще контролират товаренето.

— И аз се досетих. А какво именно? Ако не е тайна, разбира се.

— Не е тайна. Акумулатори, гориво, резервни части, оръжие, боеприпаси… Стандартен комплект.

— А когато го натоварят, веднага стартираме както вие тогава от Касилия ли? — досети се Язон.

— Е, ти пък откъде заключи? — засмя се Морган. — Тук ще си плащаме редовно.

Язон много не му хвана вяра, но се въздържа да коментира.

— Мога ли да хвърля едно око на оръжието? — запита Мета, както винаги с блеснали очи дочуеше ли думата «оръжие».

— Разбира се, че може.

Морган беше в отлично настроение. Той седеше пред компютъра и тракаше по клавишите, като от време на време хвърляше поглед върху екрана, в ъгъла на който пробягваха групи от цифри, и правеше още някакви допълнителни изчисления. Резултатите им се извеждаха на малък екран под лявата ръка на капитана, с който той сякаш криеше тези свръхсекретни данни от всички, подобно на ломък картоиграч. Язон още от по-рано беше забелязал, Морган не се доверява на компютърните разчети, и всичко, което касаеше пари, задължително проверяваше повторно сам. Още малко да почне да ги смята и с молив! В Галактиката по един удивителен начин се бяха размесили високи технологии и древни предразсъдъци, най-дълбоки знания от различни науки и диви древни религии. А висшата мъдрост и милосърдие на едни цивилизации съществуваха едновременно с тъпата и безсмислена жестокост на други. А това вече не беше смешно, а направо страшно. Най-вече затова, че един от главните представители на най-жестокото безумие сидеше в момента до Язон в капитанското кресло.

Гръмкият звук на повикване го изтръгна от философските размишления. Постът на външния щлюз искаше от началството разрешение да предаде апарата за връзка на местния бос. Морган поиска да излъчат лицето на радомеца на екрана в рубката. Той радостно се захили при вида на физиономията, явно беше стар негов познат. И веднага заповяда да го пуснат на борда на «Конкистадор». Язон очакваше, че двамата с Мета ще ги помолят да напуснат залата, но Морган явно от някакви свои съображения беше решил да води преговорите в присъствието на гостите си.

Радомецът се казваше Гроншик. Той се оказа невисок и червендалест много набит младеж с късоподстригана коса и ситни бързи очички. Сакото заплашваше всеки момент да се пръсне по шевовете на тежкото му мускулесто тяло, а главата му сякаш излизаше направо от плещите.

— Е, момчета — започна Гроншик още от прага. — У нас всичко е наред. Заредихме ви трюма в пълен обем. Боклуци не държим, проклет да съм. Момчетата ви провериха всичко, ще донаместят, ако се налага, така че давай мангизите, и ще се разделим като братче и сестриче. Ферщеен?

Речта му беше много странна. Граматически правилни фрази на есперанто обилно биваха размесвани с жаргонни изрази от най-различни езици. За значението на някои от тях дори и Язон можеше само да се догажда, но когато разбираше със сигурност, автоматически си превеждаше на познатия му галактически жаргон на престъпния свят, който разпространен навсякъде, на същата Касилия, на Мехаут, Лусуозо, или Грублиани, общо взето на световете от средно и високо етапи на развитие.

Морган още веднъж направи сверка със списъка на екрана, после вдигна ръка и щракна с пръсти. Много си падаше по този жест! В същия миг от коридора се разнесе силен вик, електромагнитни подметки издрънчаха по пода, и накрая в рубката влетя един от най-заслужилите флибустиери Джо Монбар, със стандартния банков чувал пари.

«Аха, ето защо си ме оставил, Хенри! — досети се Язон. — Искаш да се уверя, че флибустиерите също умеят да се разплащат честно. Хм, любопитно. Само остава да разбера за какво му е тази честност.»

Пачките с пари бяха бързо изброени. Гроншик ги опакова обратно в чувала и в знак на искрено удовлетворение от извършената изгодна сделка свали от пръста и връчи на Морган широк пръстен от зелен метал с пъстроцветен искрящ камък. Язон не беше голям специалист в ювелирното дело, но беше чувал, разбира се, за зеленото барнардско злато и вирунгейски многоцветни камъни. И дори имаше примерна представа, че цената на подобна дреболия е сравнима с цената на универсален космически кораб най-нов модел.

Този щедър подарък от страна на местния бос Гроншик можеше да се разглежда просто като отстъпка на купувача на едро, но Язон се досещаше, че в постъпката му се криеше и някакъв потаен смисъл, обещание за по-нататъшно сътрудничество ли, признание за стар дълг, или кой знае какво друго.

Докато се подготвяха за излитане, стана ясна една интересна особеност: оказа се, че са закупили толкова много гориво, че нито горивните резервоари, нито товарните отсеци на «Конкистадор» могат да го поберат. Затова към купа покупки беше добавен най-големия танкер, който местните радомци имаха в наличност, за половин милион тона, и сега петима флибустиери съставляваха екипажа му. От другите кораби много евтино закупиха само два бивши военни леки катери миналогодишен модел. Те ставата както и за разузнаване, така и за бойна охрана.

Общо взето, целият натоварен на «Конкистадор» арсенал, силно разнообразен според разбиранията на флибустиерите, откровено остави Мета разочарована. Тези проклети разбойници по широкия космически друм използваха потресаващи технически новости в транспорта, в бита, в защитните средства и комуникации, дори и в медицината. Но по отношение на въоръжението явно предпочитаха най-архаичните типове. И огнестрелните, и подривните, и електромагнитните, и лазерните устройства бяха някакви съвсем морално остарели, да не говорим за либимите допотопни саби. Пиратите сякаш нарочно си създаваха трудности в бъдещия бой, за да могат после да ги преодоляват бляскаво, демонстрирайки на всички силата си, безстрашието, отчаяната си воля за победа. А кой не знае, че на война това често е много по-важно и от най-съвременното оръжие.

На връщане към стартовата площадка те отново минаха покрай същите докове, но от касилийската ракета нямаше и помен. Вместо това между два товарни кораба планетарен клас се беше напъхал одърпан туристически лайнер; с такъв тип кораби превозваха пътешественици от далечните покрайнини, които обичат да икономисват от транспорта, за да им остава повече средства за плюскане.

Морган не зададе никакви въпроси на Язон за корабите в космодрума на Радом, но затова пък у тях се завърза интересен разговор за самите радомци, който постепенно премина в кратичка лекция за историята на флибустиерското движение.

Мета веднага след старта побърза да се върне при младата пленница, която по време на търговската операция в космодрума бяха доверили на Мадам Цин. Именно Мета беше помолила да не оставят в самота, меко казано, все още неоздравялото момиче, а да оставят при нея мъжка охрана, дори и лекар, беше направо недопустимо.

Всички подчинени от капитанската рубка се разбягаха по служебни работи. И ето сега Язон и Морган бяха останали сами двамата. Домакинът запуши лула, като призна, че от пурите понякога му идва до гуша, а гостът, както обикновено, си запали дежурната цигара. На предния окран искряха белезникавите студени звезди, и Язон небрежно запита:

— Не сме ли вече в хиперпространството?

— Аха — кимна Морган.

Двамата помълчаха известно време. Флибустиерът се изтегна в креслото и почна да пуска дим на красиви равни колелца. Язон, който умееше толкова много неща в живота, така и не се бе научил на това изкуство и наблюдаваше капитана с момчешка завист.

— Е, — започна Морган, — виждаш ли? Ние не сме някакви бясни кучета, да прегризваме гърлата на всички подред. И съвсем не кълцаме със сабите всичко, което се движи, и не горим без основателна причина къщи и кораби. Ние и да търгуваме умеем, и да строим, ако се налага, и дори земя да обработваме. Има още толкова неща за нас, които не знаеш, но ще ти станат известни с времето.

— Надявам се — изрече Язон. — А все пак защо не прибрахте цялата стока от радомците, без да заплатите нито един кредит? Само защото са по-силни от вас ли?

— Ами — отвърна Морган, който се позамисли. — Мога да надхитря когого си искам. Гроншик без всякакъв проблем можех да го завъртя на пръста си, макар и да е бос от висок ранг. Пък за разграбването на Радом все щяхме да имаме сили. Но пък с тях не бива да се постъпва така. Разбираш ли? Те са необходими хора. На радомците търговията им е в кръвта, дар от Бога. Стотици години си живеят на планетата си, много удачно разположена на кръстопътя на множество космически трасета, и търгуват ли, търгуват. С каквото имат и с каквото им падне. Радомците никога не питат откъде са ти парите. А от друга страна, те предлагат най-ниските цени в цялата Галактика. И никого не мамят нито с парите, нито с качеството на стоката. На тях им е по-изгодно да търгуват честно.

— Почакай, почакай. Ти каза, «с каквото имат и с каквото им падне». Значи, по принцип те са способни да търгуват жива стока, наркотици, забранени оръжия, секретна информация? И така нататък, фантазията ми е бедна да изброявам всичко.

— С трупове, отделни човешки органи, кръв, зародиши на чудовища, — продължи Морган, — деца-уроди за развлечение, екзотически зверове, андроиди всякакви чешити, в това число и предназначени за всякакви извращения. А също така и с инструменти за изтезания, гравитатори без магнитна защита, от ония, които довеждат до полуда ползващите ги. Още с рецепти за унищожение на Галактиката… Впрочем, това е вече шарлатанство, от подобна стока се интересуват кукуригалници. Е, стига ли? И няма нужда от никаква фантазия. Там има още купища стока. Можеш да прочетеш ценоразписите им, файловете с тая информация са откритги за свободно ползване. Радомците действително продават всичко.

— Хубави момчета — произнесе тихо Язон. — Необходими.

— Нали това ти казвам и аз. Великолепни момчета — откликна Морган, сякаш без да долови иронията.

— А самите те какво произвеждат?

— Не знам. Какво ми влиза в работата? Нали не ме питат откъде имам парите си, ние пък не ги питаме откъде имат стоката. Това е главният принцип на свободната търговия. Язон, ти направо си се побъркал! Ти какво, всеки път, когато влезеш в магазина, разказваш ли на продавача, къде си получаваш заплатата, а от него искаш ли фактурите за стоката? Ти да не си някакъв финансов инспектор?

— Тъкмо стана дума за финансовите инспектори. Радом членува ли в Лигата на световете?

— Също не ми е известно. Но мисля, че не. За какъв дявол им е да плащат данъци на някаква си Лига за поддържането на някакъв си идиотски космически флот? На тая гигантска армада, където всеки войник, да не говоря да офицерите, притежава страхотно красива униформа, затова пък даже адмиралът никога не знае в коя посока е по-добре да се полети. Ето защо те навсякъде закъсняват с миротворческите си мисии и наказателни операции. А радомците пък си имат своя, макар и неголяма, но пък за сметка на това достатъчно мобилна служба за сигурност. А освен това разполагат и с приятели.

— Красиво ги редиш, Хенри — похвали го Язон. — Но за флота на Лигата на мен и без теб всичко ми е известно. А какво ще кажеш за Специалния Корпус?

— Какво Специалния Корпус? — сепна се Морган. — Не искам и да го знам. И нищо няма да говоря.

— Защо? — удиви се Язон.

— Защото това е военна тайна — отвърна Морган със странна усмивка; така и не се разбра пошегува ли се, или просто приключи темата.

Язон предпочете да не продължава с темата.

— Добре — продължи той с разузнаването на информация, грехота беше да не се възползва от отпускането на главатаря на флибустиерите. — Радомците не закачате. Приятели сте. А много още такива приятелски планети има?

— Не са много, но има. А въобще ние делим всички светове на такива, които можем да завоюваме, и такива, които можем да купим. Радом рано или късно ще купим. Те дори и няма да се обидят. И Касилия рано или късно ще глътнем. И Лусуозо няма да се отърват. А такива отдавна изкукуригали планети като Дархан, ще се наложи да завоюваме. Засега, както виждаш, само се разгряваме, готвим се за сериозни битки, хапем по мъничко навред.

— И на това му каваш «по мъничко»? — не се сдържа Язон. — О, хайде, Хенри, няма опасност да ритнеш бакърчето от скромност. А Специалния корпус също ли ще купите или ще го завоювате?

Морган рязко го изгледа.

— Ние говорим за светове, тоест обитаеми планети, и толкова. И толкова — повтори натъртено той.

Язон и не очакваше друг отговор. Просто му се искаше да провери, не беше ли случайна фразата за военната тайна. Провери. И произнесе авторитетно, също като съдия, ръководещ заседание:

— Възражението прието.

Морган отново не почувства иронията. Той продължаваше да си говори своето, сякаш разговорът им изобщо не беше прекъсвал.

— Вече имаме ресурси да нападаме много могъщи планети, и това е важен етап в историята ни. Знаеш ли как са почнали флибустиерите?

— Не — призна си честно Язон.

— С простите дребни нападения срещу търговските кораби. Едни от нас минаха школата на грабителските войни в самата онази Звездна Орда, която в продължение на много години всяваше ужас в цялата Галактика, докато вие окончателно не я разгромихте. Други усъвършенстваха майсторството си в гангстерските групировки на различните промишлено развити светове. Трети с огън и меч правеха история на планетите, деградирали до варварско ниво. Е, а после Сус Стареца прехвърли от Тортуга на Ямайка магическия символ — аукснис жверис. И после го сложи в банката на Касилия под огромен процент. А легендарният Джон Силвър [2] с тези пари оборудва непобедима армия, събра под нашите черни знамена и първите, и вторите, и третите.

На това място от историята Язон нямаше против да позабавят малко темпото, за да изяснят някои неясноти, но къде ти! Морган се бе унесъл като славей на разсъмване, и нямаше спиране.

— Аз не успях да заваря Силвър — разказваше той. — Воювах в армията на Дрейк. Но знам, че още Силвър бе преминал от нападения на товарни и пътнически кораби към сериозни спражения с военни кораби. А великият Франсис Дрейк [3] ни учеше да не се боим от никого и от нищо, да не признаваме никакви авторитети, освен флибустиерските. Учеше ни още на най-строга дисциплина и умението да различаваме къде е необходимо да си позаваме един друг ръка, а къде е необходим здравия дух на съревнование между другари. Учеше да не жалим никого, защото жалостта разхлабва. И да не обичаме никого, защото човек може да обича само Бог, парите и властта. Всичко останало също разхлабва, особено любовта към хората. Хората въобще са недостойни за прекалено силни чувства. Те просто биват нужни и ненужни.

Беше особено забавно да се наблюдава как Морган се увлича от собствената си риторика. Той започна да вещае с такъв патос, сякаш пред него се намираше претъпкан площад, или като минимум зала, препълнена с фанатични последователи на това параноично учение. От една страна беше забавно. А от друга — между плешките на Язон пробяга неприятен студ. Прииска му се да върне разговора в нормалното му русло. Издебна още първата едва доловима пауза и се вмъкна:

— Хенри, а аз нужен човек ли съм?

— Но разбира се, че си нужен — ентусиазирано откликна Морган. Уверен съм, че и самият Дрейк би го забелязал още от пръв поглед. А за него аз бях най-добрият му ученик. Така че когато той загина, аз веднага станах първият човек и на Ямайка, и в целия флибустиерски космос.

— Разбирам — каза Язон. — Интересна история. Дори донякъде поучителна. Жаждата ви за власт, смелостта и силата ви, упоритостта, целеустремеността, умението да се сражавате — всичко това е достойно за уважение, Хенри. Но аз въпреки всичко не мога да разбера, защо убивате тези, които са подчертано по-слаби, които не са въоръжени и изобщо беззащитни?

— Хубав въпрос! — зарадва се Морган по любимия си начин. — А защо например ти пиеш алкохол и пушиш цигари? Нали уж не е хубаво? А? Но пък колко е приятно!

— А, това ли било… — Язон дори се обърка за малко от толкова неочаквания отговор.

— Именно, именно! Разбери накрая, Велики Играчо и Велики Романтико — ето ти още едно прозвище! Престани да си затваряш очите пред една от най-елементарните истини: убийството доставя удоволствие. Може да не е така при всички хора, но почти при всички. Така е от памтивека, през всичките хилядолетия, във всички светове. Защо иначе се е проливала толкова много човешка кръв? Преобладаващият процент хора никога не правят нищо, което им е неприятно. И винаги са убивали с удоволствие. Разбери, Язон, убийството — това е най-висшето удоволствие. Много по-висше от пиянството, преяждането и разврата, сравнимо само с насладата, която носят властта и славата. И точно така, както на децата са недостъпни радостите на алкохолната забрава или плътската любов, така и на вас, глупавите, не ви е достъпна радостта от причиняване на болка и наслаждението от красивото убийство.

Параноята очевидно напредваше, и Язон, който се опасяваше от неадекватна реакция от своя страна, смени темата, като попита Морган дали няма да се намери нещо за пиене, тъкмо са си дошли на думата.

— Но разбира се! — откликна охотно Морган. — Чувал съм, че си падаш по уискито. Моля, и уиски ще ти намерим. Или си решил, че ей сега ще ти налея чаша димяща кръв?

«Виж ти, проклетникът, дори и чувството си за хумор не губи — стрелна се в съзнанието на Язон. — Такива маниакални идеи в комбинация с чувство за хумор — такова нещо не се среща всеки ден!» Това само усили тревогата му: пред него седеше не обикновен злодей, а демонично чудовище!

А уискито се оказа чудесно.

— Е, как е? Както казва нашият приятел Гроншик от Радом, боклуци не държим, така ли е? — самодоволно проговори Морган. — За твое здраве, нужний ни човече Язон.

— Благодаря ти. — Само това успя да изтръгне в отговор, защото да пие за здравето на флибустиера в този момент дори и от вежливост не му се щеше.

— Знам какво си мислиш, Язон. — Морган остави чашата върху пулта за управление и рязко се извъртя срещу събеседника си. — Ти си решил, че аз съм луд. Не само това, ами и съм събрал около себе си същите такива откачалки. И следователно, нас трябва не да ни побеждавате, а да ни лекувате. Да свикате един консилиум от психиатри от цялата Галактика, а после да почнете да поливате цялата Ямайка с някакви суперсъвременни лайна, които още само помиришеш, и те превръщат от вълк в кротко агънце. Познах ли?

— Не.

— Добре де, Язон. Не е необходимо да ни лекувате. Още повече ти не си лекар, а просто играч. Благороден мошеник, който прехвърча от планетка на планетка и ощастливява една, а други прави нещастни. Ние се занимаваме примерно със същото. Само че в много по-големи мащаби и по-откровено, защото се чувстваме истински свободни. Свободни от всичките ви предразсъдъции глупави закони. Ще го разбереш, Язон. Може би, не веднага. Но ще разбереш колко е сладка свобода. Пълната свобода. Ето единственото ново нещо в това, което ти говоря. Колкото за убийствата… Идеите ми са стари колкото самата Вселена. Не претендирам за авторство. И ще ти повторя още веднъж: почти на всички хора им се нрави да убиват. Особено на силните от мира сего. Разбираш кого имам предвид. Властителите на планетите, заместниците им, върховните съдии, шефовете на многобройни междузвездни и общогалактически организации, тайни и открити — цялата тая мръсна паплач, която си е въобразила, че има правото да решава за другите.

Те също обичат да убиват. Най-много от всички на света, но — тайно. Те няма да си признаят тая страст никому, защото се срамуват от нея, и това е отвратително! А аз съм открит човек. Това, което е естествено, не е срамно. Дълбоко съм убеден в това. Не притежавам онова, което вие наричате съвест, и честно ви казвам на всички: убийството — това е радост. Убивайте, приятели мои, щом ви допада! Убивайте, докато не са убили вас. Ето, това е всичко. Усещаш ли колко е красиво и просто всичко това? Бъдещето е на страната на флибустиерите.

Страхът вече си беше отишъл. Дори нещо повече — не беше интересно. Та нали от произнесената смъртна присъда изпадаш в ужас само веднъж. А ако някой съдия-маразматик го потрети, осъдеинят може дори да се прозине. Нещо подобно стана и с Язон.

— Добре, можеш да считаш, че си ме убедил — примирително произнесе той, връщайки се към първоначалната си роля на човек без принципи, готов да работи за който и да е, стига само да плащат добре.

Не се прозина, но пък много спокойно си плисна още отлежало уиски в чашата.

— Е, така няма да стане Язон. — Морган не взе насериозно думите му. — Ще считам, че съм успял да те убедя, когато със собствените си очи видя как със собствените си ръце съсичаш двама-трима за нищо негодни човечета.

Язон не успя да му отговори, защото вратата изведнъж се отвори сякаш от удар, и в рубката се изтърси познатият вече Джо Монбар, само че сега без чувала пари на рамо, а само със зачервената си мутра и дивия поглед на мътните си синкави очи.

— Какво се е случило? — строго запита Морган.

Монбар само хлъцна от ужас при вида на Язон.

— Той вече е тук!

— Кой? — не разбра Морган.

— Вашият любезен динАлт. А между другото, това може и да е за добро. Нека всички слушат. Така ще свършим по-бързо.

— Какво ти става, Джо? За какво говориш? Да не си пиян? — Морган не положи усилие да скрие страха си.

— Не съм пиян, сър. Трезв съм като стъкло. Да съм глътнал половин пинта ром, най-много три четвърти. Изслушайте ме сър. Сега я видях. Тя е вещица.

— Монбар — произнесе строго капитанът, — ако не излезеш сам от рубката, ще извикам момчетата, за да изхвърлят оттук.

— Почакайте, сър Хенри, почакайте! Изслушайте ме спокойно. Ще се постарая да говоря подред. Помните ли какво ни предсказваше старецът Сус?

Морган потръпна при споменаването на легендарното име, но не каза нищо.

— Разбира се, че помните — продължи Монбар. — Старецът Сус казваше, че флибустиерската ни империя ще почне да се разпада от момента, в който на планетата ни попадне чужденец от дълбините на Вселената. Чужденец, който ще говори мъдри приказки, а ще го придружава млада вещица с очи с цвета на барнардско злато. Така че ето ви го чужденецът с умните приказки — Язон динАлт. И с него — младата вещица.

— Мета? — удиви се Морган, който до този момент само слушаше внимателно.

— Не е Мета, сър, а това, прости Господи, неизвестно девойче от космическата яхта. Зърнах я преди малко в преходния сектор. Връщаха я в каютата й от доктор Монтобан. И очите й са зелени, също като изумруди на слънце. Страшни очи, сър. Само ме стрелна с тях и бях на косъм да се представя на небесата. Точно ви казвам, вещица. Пък двамата заедно на кораба ни — това е нашата присъда, сър, смъртната ни присъда. Повярвайте ми, сър Хенри!

Няколко секунди в рубката царуваше гробна тишина. Само някакъв уред на командното табло тихичко тракаше.

— Глупости — отсече Морган след малко.

Монбар беше на косъм да се разреве и занарежда като жена с тъничък гласец:

— Сър, ако сега не заповядате да убият този проклет чужденец, аз сам ще го свърша, без да излизам от рубката. В името на спасението на всички флибустиери, сър! В името на Господа нашия Исус!

И той започна да измъква сабята си от ножницата. При това напълно сериозно както се стори на Исус. Секундите се заточиха бавно. Разбира се, Язон беше наясно, че ще успее да застреля или поне да разоръжи пирата, но трябваше да прецени и последиците на такава постъпка. Не беше ли по-добре да се опита да избегне удара, да се хвърли към вратата, ето я къде е, съвсем близо, полуотворена, и да си плюе на петите? Нека да изглежда малко смешно, малко срамно, но пък после главатарят на флибустиерите ще го разбере…

Съдбата обаче в лицето на Морган се разпореди по друг начин.

— Иди се наспи, Монбар! — Резкият вик накара замаяния Джо да забави за някаква част от секундата удара си.

— Бягай, Язон! Бягай веднага! — последва почти мигновено втора команда.

Не беше необходимо да го повтаря два пъти.

С един скок Язон се озова до вратата, дръпна я към себе си и в този миг не толкова видя, колкото усети някакво движение в коридора от лявата си страна. Ето какво означаваше многогодишната пирянска школа!

Той направи лъжливо движение с лявата си ръка и в същия миг във въздуха изсвистя смъртоносната мълния на сабя, той се изви на милиметър надясно и стреля почти слепешката. Но попадна в главата. Ех, сега нямаше да разберат кой е бил този пишман убиец! Вторият куршум получи вторият, който в паниката реши да не сече със сабята, а да стреля с лявата ръка. Но за беда не беше левичар, а и освен това се забави секунда, боейки се да не засегне капитана.

И тук настъпи звездният час на Язон. Споходи такова актьорско вдъхновение, че се извърна към Морган широко захилен и запита:

— Е, как се справих?

Морган дори и не загря какво точно имаше предвид Язон, но той добави:

— Тия човечета наистина бяха негодни за нищо!

Морган вяло се усмихна.

Премиерният блясък на финалната сцена беше силно затъмнен от рухналия на колене по средата на рубката Монбар. Пияният пират блъскаше чело о пода и тихичко Стенеше.

— Това твои хора ли бяха, свиня такава? — изрева Морган.

— Да — простена с едва доловим глас Монбар и продължи интелектуалното си занятие.

Морган пристъпи по-близо, взе лявата ръка на Джо, нави му ръкава и се вгледа отблизо в сгъвката на лакътя му. После с отвращение отблъсна безволния крайник, върна се на пулта и като удари един от клавишите зарева в микрофона:

— Мисон! Ти ли си давал пак лекарство на Монбар?

— Господи, Хенри, какво ти става? — раздаде се изплашеният глас на Мисон.

— А защо е изпаднал тук при мен в истерика? Значи, доктор Монтобан има пръст!

— И докторът няма нищо общо — застъпи се Мисон за лекаря. — Нали ти сам разреши днес Джо да се покаже на светло, и той си е купил стока от радомците. Както обикновено, сър…

— Проклятие! — изръмжа Морган и изключи връзката.

После си наля пълна чаша уиски и я поднесе на изведнъж притихналия Монбар. Той вдигна блуждаещ поглед и обърна чашата. Ако обаче капитанът се бе надявал по този начин да свести Джо, беше се излъгал. Монбар мигновено рухна на пода, захърка и повече не подаде никакви признаци на живот.

— Язон — проговори Морган с глас, в който можеха да се доловят дори виновати нотки. — Можех да отрежа главата на тоя нещастен наркоман, но повярвай ми, той е отличен боец и изобщо ми е много необходим. Не му се сърди. Просто не беше на себе си. А ти си юнак! Истински юнак!

— Спокойно — откликна Язон. — Какво друго ми оставаше да направя. А за твоя психар… Аз, разбира се, с удоволствие бих му отделил главата от раменете. Но щом казваш, че е необходим… Какво да направя, Хенри? И аз съм, разбираш ли, човек с принципи.

Морган го изгледа някак странно. Може би у флибустиерите така не беше прието да се говори, но углавните престъпници на Касилия много обичаха този израз: «човек с принципи» означаваше, че въпросната личност е от техния кръг.

— Да тръгвам тогава? — погледна го въпросително Язон. — Нали ще ги почистят и без мен? Искам да кажа автоматичните чистачи?

Морган дори и не отговори, а само кимна.

В коридора мобилният му телефон-гривна изведнъж нададе сигнала за вътрешна връзка.

— Момичето дойде на себе си! Чуваш ли ме? — радостно закрещя Мета. — Успяхме да я излекуваме. Тя проговори. Чуваш ли ме, Язон? Къде си? Веднага идвай!

— Чувам те — отвърна той с безжизнен глас. — Мога ли да ти задам един въпрос, скъпа?

— Веднага ли? Нали идваш при мен?

— Идвам — съгласи се той. — Моля те, отговори ми, искам да знам: наистина ли умееш да убиваш враговете си с удоволствие?

— Какви глупости ме питаш, и то по радиото? Какво ти става, Язон? Да не си изкукуригал?

— Почти — съгласи се той с нея, — но ще ми отговориш ли все пак?

— Разбира се, че мога. Щом така ти се иска. Да, убивам враговете си с удоволствие. Това е нормално, Язон.

— Това е нормално — повтори той като ехо. И добави: И въпреки всичко, обичам те, Мета.

Само не си спомняше дали проговори думите преди или малко след като изключи микрофона.

Глава единадесета

Момичето дойде напълно на себе си едва на следващия ден. А три дни след това «Конкистадор» вече се приближаваше към орбитата на Ямайка в обкиновеното пространство. И тези три последни денонощия се оказаха учудващо трудни за Язон и Мета, макар и по някое време да бяха решили, че вече са оставили зад гърба си основните си тревоги. Обаче «Язон, победителят на всички заговорници» беше доста съмнителна титла. Пък и авторитетът, който си бе извоювал пред Морган, не представляваше нещо постоянно. Дошлото на себе си момиче пък съвсем не можеше да мине под параграфа «Подаръци».

Психологическият шок се бе оказал непосилен за нея. На първо време мълчеше като риба, без да реагира на никакви лекарства и процедури. Язон по едно време дори започна да съжалява за стореното: ей така да вземе и да си обеси на врата един абсолютно безпомощен човек. Ами ако смъртният ужас бе зачеркнал всичко от паметта, чак до най-ранните детски кпомени и най-прости думи на интерланг? В такъв случай пораженията бяха необратими. А имаше и такова опасение.

За щастие обаче, в крайна сметка съвременните препарати, макар и постепенно, но все пак възстановиха мозъчната дейност на момичето. А може би това неистовото желание на двама души бе вдъхнало нови сили в нещастницата. Така или иначе, чудото стана, и сега Язон и Мета вече знаеха много. Името на рижата непозната беше Доли Сейн. След два месеца беше петнадесетият й рожден ден, така че Язон на практика не беше сгрешил. Все още бодрият и здрав дядо на име Клаус Гирдас беше собственик на една от най-големите междупланетни фармацевтични фирми с център на Зунбар, а загиналите жени представляваха съпругата му, дъщеря му и по-възрастната му сестра. Едното от момчетата беше брат на Доли, а другото — братовчед. Баща й Роналд Сейн не беше полетял с тях на това увлекателно пътешесетвие само защото на Зунбар го бяха задържали спешни дела.

И те бяха полетели цялото семейство на звездно пътешествие на собствения си комфортен кораб. Подобни самотни пътешествия от край време бяха на мода сред богатите семейства, а пътуването без придружаващи кораби и дори без лична охрана се считаше за особен шик, нещо като екзотическа романтика във века на всеобща скука и безопасност. А Зунбар се славеше в цялата Галактика като много благополучна и осигурена във всяко едно отношение планета. Само дето повече от суровият тамошен климат не радваше никого. И заможните зунбарци винаги прекарваха отпуските си в топлите светове. Този път семейство Гирдас планирало да приключи пътешествието си на Клианда или на Таормин. Те дори не били си избрали къде точно да полетят, така че никой не знаел нито къде да ги чака, нито пък, понятно, къде да ги търси. А на родната Зунбар татенцето едва ли щеше да почне да се безпокои преди да изтече времето на пътешествието. Не пращали съобщения? — Ами значи много добре си прекарват времето, щом не им остава и минутка свободна да драснат два реда. Роналд Сейн щеше да усети, че нещо не е наред едва след месец. Той работеше в процъфтяващата фирма на дядо Клаус, тоест своя тъст. И излизаше, че на практика работохолизмът го бе спасил от сигурна смърт, като по този начин дори бе станал фактически наследник на всичките милиарди на Гирдас. Само дето бе останал без семейство.

Всичко това им бе разказано от осиротялата Доли, която се надяваше да чуе в отговор поне нещичко за перспективите си за броени минути научи далеч повече, отколкото би й се искало, преживя на практика втори шок. Поради душевната си простота тя дори и не си беше представяла, че се грижат за здравето й на борда на кораба същите онези убийци, заклали майка й, братята й, леля й Даяна и любимия дядо. Разбира се, Язон и Мета не можеха дълго да скриват от момичето истинското си положение на пиратския кораб. На задаваните директно момичешки въпроси им се налагаше да отговарят почти честно; те само се мъчеха да я въвеждат в нещата постепенно, за да не допуснат едва дошлата на себе си внучка (или сега вече дъщеря?) на милиардер отново да заболее тежко или да не направи глупости поради присъщия на възрастта й максимализм.

Разбира се, Доли най-много на света мечтаеше да се върне на Зунбар при баща си. А пътят към изпълнението на мечтата й минаваше, разбира се, не през разстрела на Морган в собствената му кабина, съпроводен от театрално-истеричния вопъл: «Умри, мръсник!» Да убедят младата Доли в тази очевидна истина не се оказа много просто, но Язон в крайна сметка се справи с поставената задача. По-нататък ставаше още по-сложно. Налагаше се да й обяснят с чия именно помощ ще почнат спасението. Набързо измислената басня за това, как на най-близката планета Язон ще замени своята част от плячката за правото да телепортира Доли на родната й планета изглеждаше съвсем неправдопобна дори на петнадесетгодишно момиче, която не си беше блъскала главата с тежки книги. Язон обаче не можеше да й предложи нищо друго на този етап. Та нали до пристигането им на Ямайка собствените му планове щяха да бъдат пълна мъгла.

— Ти си замислил една изключително сложна многоходова комбинация, мислиш се за супершпионина на цялата Вселена, и възнамеряваш едва ли не с голите си ръца да победиш цяла планета… и точно в този момент вземаш под закрила някакво изпаднало момиче! — му беше изтърсила веднъж Мета с цялата си пирянска прямота и прагматичност. — Дето му викат, на гол тумбак чифте пищови.

Язон не бе успял да й отговори, макар и думите й да му бяха причинили болка. Да каже, че в такива случаи така трябва да постъпва всеки порядъчен човек? Пълна глупост. Да каже, че му е дожаляло за Доли? Съвсем очевидно, следователно, безсмислено. И поради това също неистина.

Та нали Мета и тя по своему жалеше момичето. През изминалите дни тя не по-малко от Язон се бе привързала към Доли и се отнасяше към нея почти като към дъщеря. Само че новият набор шансове да се измъкнат на свобода от пиратския плен ставаше пренебрежимо слаб. И това беше толкова очевидно, че имаше моменти, в които ръцете направо се отпускаха от отчаяние.

Язон се стараеше да не се съгласява с Мета и й обясняваше, едновременно убеждавайки себе си, че ако не бяха проявили смелост, ако не бяха защитили пред Морган правото си на поне една благородна постъпка, то още преди пристигането на Ямайка щяха да се превърнат в завършени нищожества и хладнокръвни убийци.

— Това пък откъде дойде? — агресивно реагира Мета.

— Ами оттам, че още на следващия ден щяхме да станем свидетели на междуособно клане, в което би победил по-скоро проклетият д’Олоне. Шансът е винаги на страната на изненадата и в този случай Морган щеше да остане без глава. А след като д’Олоне заемеше мястото му, щеше веднага да посегне към теб. И тогава…

— И тогава какво? — запита предизвикателно Мета.

— Или смърт, или безчестие. А с Морган поне човек може да се договори.

— А ако при тази междуособица бяхме победили ние? — Мета както винаги в подобни ситуаци направи съвсем неординарно предположение.

Язон мисли върху него точно три секунди.

— Връщам се към онова, с което започнах. В резултат на тази славна победа щяхме да се превърнем в завършени нищожества, възглавявайки останките от бандитската шайка. А въпросът с освобождението от плен би отпаднла от само себе си.

— Не е особено убедително — промърмори Мета.

Не беше за чудене, че не бе успял да убеди и себе си.

Всичко това беше, разбира се, теория, да не кажем демагогия, и опит за самоизмама.

В действителност Язон през цялото време го мъчеше загадка: какво го беше подтикнало към може би най-безумната постъпка в живота му? Стремеж да измоли прошка за греховете си пред Бог, в когото никога не бе вярвал? Желанието да се изтъкне пред любимата Мета, която по определение не можеше да оцени това? И едното, и другото бяха пълни глупости. В такъв случай, причината за всичко беше внезапно обзелото го чувство към това нещастно момиче, и тогава ревността на Мета не беше без основание? Или е обикновената пробудила се човешка съвест? Топло, топло… но не е това.

Имаше и още нещо. Проблеснало като комета по нощен небосклон и потънало обратно в глъбините на съзнанието. Странното усещане, нахлуло внезапно, когато опияненият от кръвта Франсуа д’Олоне влачеше рижото момиче на борда на ораба. В онзи момент Доли още можеше да върви сама. Тя се движеше като сомнамбул, като механическа кукла, на която всеки момент щеше да се развие докрай тласкащата я напред пружина. Но ярките изумрудени очи гледаха съвсем осъзнато Язон. Да, този момент не можеше да го забрави! В мозъка му все едно бе лумнал пожар. Сякаш цялата му телекинетическа енергия (или както и да я наричаха), неподвластна и на самия него, изведнъж се разбушува. И той почувства с остротата, достъпна единствено на екстрасенс, че нещо го свързва с това момиче, че няма право да я изоставя. Пламъкът беше могъщ, но краткотраен. Нищо не бе успял да разбере.

Впоследствие Язон неведнъж се бе опитвал да се промъкне в съзнанието на момичето. Та нали тази тайна беше невъзможно да се види или чуе — а само да се усети с неведомото му шесто чувство. И той се опитваше, както тогава в казиното, концентрирайки се върху безчувствените кубчета на заровете. Но нищо не се получаваше. Емоциите, както обикновено, той четеше безпогрешно, но само дотам. Нещо дълбоко и много важно, спотаено в тази млада главица, оставаше недостъпно за него. Дори и когато тя проговори, когато разказа за себе си всичко, което пазеше паметта й. Дори и когато двамата с Мета, доверявайки й се донякъде, й обясниха, че възнамеряват да работят за флибустиерите, но за собствени цели, че възнамеряват да отстояват и занапред специалния си статус и на кораба, и на планетата Ямайка, и поради тази причина никога нямаше да я изоставят.

Психологическият контакт, установил се помежду им, беше идеален, а виж, най-главният, екстрасензорният, както и преди пак не се получаваше. Язон обаче беше уверен в едно: нещо щеше да му помогне, трябваше да се случи нещо. И търпеливо чакаше този момент.

По-рано обаче настана друг момент. Както винаги изскочиха безшумно и недоловимо от хиперпространството, и започнаха спирачна маневра при леко увеличена сила на тежестта. Или бързаха да стигнат в някакъв определен момент, или просто беше някаква традиция — при прибиране да доведат до ускорение 1,5 g, за да няма излишни емоции. Както успя да забележи Язон, пиратите понасяха спокойно увеличената сила на тежестта, бяха тренирани момчета. Макар че се виждаше, че не са привикнали. Така че Язон също не се опитваше да се покаже супермен и обясни на Мета, че ще е по-добре да се покажат вяли и потиснати. На Морган не му влизаше в работата да знае, че Мета се бе родила и отраснала при двойна сила на тежестта, а и Язон бе прекарал не година и две при същите условия. Първо, планетите от земен тип с подобна сила на тежестта не бяха чак толкова много в обитаемата Вселена, а второ, най-добре беше да си пазят козовете колкото е възможно по-дълго.

И самият Язон не можеше да обясни, как се досети, че наближават Ямайка, но предположението му се оказа вярно. Това се изясни, когато Морган извика при себе си в капитанската рубка и тримата пленници.

— Следващата спирка е последна — каза той, като счете за необходимо да поясни. — Така казваха в обществения транспорт на родната ми планета Казан. Знаете ли какво е това обществен транспорт?

— Навикът ти да разговаряш преимуществено с идиоти, Хенри, прави речта ти понякога прекалено досадна с изобилието си от излишни въпроси и прекалено подробни обяснения.

Язон вече можеше да си позволи такъв тон при разговор с Морган. Морган се намръщи, но не пое ръкавицата за словесен дуел, а веднага мина на въпроса:

— В такъв случай ви моля да изслушате краткия ми инструктаж. Вие пристигате на планетата с гордото име Ямайка. Атмосферата е азотно-кислородна, силата на тежестта е 0,9 g, слънчевият спектър е стандартен. Нестандартното е другаде. Планетата живее по законите на флибустиерите, и всички жители строго ги спазват. С пълния текст на закона ви предстои да се запознаете. А сега ще ви разкажа за главното. Категорични са забранени кражбите, защото да крадеш от своите — това е смъртен грях, а на Ямайка чужди няма — всички са свои. При всички конфликтни въпроси трябва да се обръщате към СС, Службата за справедливост. Ако вие не сте успели да се сдържите и сте пречукали някого при разгорещеност, с вас ще се заеме Съдът на справедливостта. И ще изнесе решение. За нарушението на закона вас могат да ви затворят в яма или да ви лишат от главата. В никакъв случай не го забравяйте. Освен нас, на планетата живеят буканиери, виталиери и приватири, като последните почти не вземат участие в бойни действия. Всички категории население са равни пред закона. Флибустиерите, към които ще бъдете временно или условно зачислени, представляват висша категория и се ползват от някои привилегии, но само в отделни случаи. За това вие ще узнаете когато му дойде времето. И накрая, още нещо. Последното, но може би най-важното. Придвижванията на гражданите по планетата, както на местните, така и на чуждестранните по принцип не се ограничава от никого. Но нито една жива душа няма право да напуска Ямайка без разрешението на СМ, службата по миграцията. Във вашия случай това ще означава, че не можете да го направите без моето лично разрешение.

Той помълча, очевидно опитвайки се да си спомни дали няма още нещо за казване, няколко пъти прехвърли погледа си от командния пулт върху внимателните си слушатели и обратно, след което добави, прозявайки се:

— Пък и много ми се иска да видя как така без моето разрешение ще тръгнете да отлитате в космоса.

Морган се изсмя гръмко, очевидно останал доволен от току-що изречената си фраза, обърна се към пулта и натисна бутона под екрана на гравитометра.

Гравитометърът показваше не диска на небесно тяла, както можеше да се очаква, а просто ярка точка в центъра и излизащото от нея лъчение, плавно угасващо към краищата. Не само Мета, но и Язон прекалено добре разбираха, какво означава това: това беше изображението на близките измервания на гравитационното поле, тоест корабът вече фактически висеше над повърхността на планетата. Потвърждаваше го и газоанализаторът, който показваше стремителното навлизане в разредените слоеве на атмосферата. Междувременно на всички останали екрани, включително фронталния, продължаваше да мига зведното небе, и дори електромагнитните датчици покадваха абсолютно отсъствие на каквито и да били забележими изменения в околното пространство.

— Така, значи, цялата ви планета е екранирана от външния свят? — запита направо Мета.

— Имате удивителен нюх — язвително забеляза Морган. — Само че се обзалагам, че за такъв екран като този вие никога не сте и чували дори. През него не само лъчи, но и корабите не могат да преминават без мое разрешение.

И той отново гръмко се изсмя.

Мета не знаеше какво означава «обзалагам се», дори и Язон схващаше само приблизително смисъла на тази архаична фраза.

Морган много бързо набра сложна комбинация от цифри и букви; може би беше парола, защото в следващия миг всички екрани сякаш се взривиха в калейдоскопичен фойерверк; едновременно гръмна бодра мелодия и красив млад глас запя:

Стиховете бяха самата смърт, но пък под музикалния съпровод звучаха красиво. Във всеки случай, създаваше се празнично настроение. И в един момент на Язон му се стори, че просто отиваха на поредния курорт. Касилия, Дархан, сега пък Ямайка. Колко мило! Кой ли беше следващият пункт по плана на голямата туристическа обиколка? Аха, нищо? Как така нищо?

«Ами ето така, Язон! — сурово отвърна той сам на себе си, за да се съвземе малко. — Именно тук ти заповядват да останеш завинаги!»

— Сър Хенри — гръмко извика Язон в опита си да надвика музиката. — Тук при вас прието ли е да почерпят с нещо по този повод? Или просто нямате нищо за пиене?

— Има си хас да не е прието — отвърна Морган и зарева в микрофона: — Шампанско в рубката!

Глава дванадесета

Как могат да посрещат пиратите? Ясно как. Или като престъпници: от засада, под мушка и всички с белезници. Или като врагове: с ураганен огън и викове: «No pasaran!» Или, в края на краищата, като герои — с цветя и оркестър. След като се прибират у дома си. Оказа се четвъртият вариант. Посрещаха ги като висши лица в държавата, но без тържества — спокойно, делнично и делово. А флибустиерите от «Конкистадор» се и явявваха върховната власт на Ямайка.

Под яркосиньото небе, по което лениво се влачеха дребни пухкави облачета, беше топло, без да е горещо. Изглеждаше, сякаш на стартовата площадка дъха на морска сол, на екзотични цветя и плодове. Огромен надпис над сградата на терминала известяваше завръщащите се, че корабът им е хвърлил котва в космическото пристанище с помпозното название «Порт-Крал», или по-точно, «Кралското пристанище». Очевидно Язон се бе заразил от дарханците със страстта да превежда географските наименования.

— А столицата ви случайно не се ли нарича «Град-Крал»? — пошегува се Язон.

Шегата се оказа неудачна. Главният град се наричаше именно така: «Крал-Град» или «Кралоград».

Едва успяха да оценят мекия климат и да вдъхнат местните аромати, когато допуснатия до трапа скромен кортеж от седем машини силна замърси въздуха с изгорелите си газове. Колесните устройства с доста архаичен вид яха предназначени само за висшето ръководство, на останалите флибустиери се полагаше да се добират до града самостоятелно. Пленниците (или сега беше по-правилно да ги наричат «гости»?) Морган покани в своята машина, в която освен мълчаливия шофьор с грубо, насечено от белези лице, нямаше никого. Предводителят на пиратите им бе оказал висока чест.

Това особено впечатли младата Доли. Тя може би за пръв път след кошмара в космоса бе успяла да надвие чувството си на страх и сериозно бе усетила, че сега на нея гледат не само като на жертва, не само къс апетитна плът за някакъв насилник-людоед, но и личност. Нея я уважаваха! И Доли така се осмели, че се реши да зададе въпрос на самия Морган.

— Сър Хенри, а тези господа на самоходите зад прозорците нашия воатюр да не би да ни пазят от терористи?

— Какво говориш, детето ми! — усмихна се Морган. — У нас терористи няма. Това просто е традиция, да съпровождат лидера.

— Тогава защо са си облекли такива силно защитени комбинезондс?

— Също традиция — сопна се Морган, давайки да се разбере, че приключва с темата.

Доли продължи по любимия си начин да сипе в речта си всякакви странни словца, заимствани от най-различни езици. Язон поради старото си увлечение по лингвистиката я разбираше отлично, а сега ставаше ясно, че и Морган не е съвсем бос в тази област. Във всеки случай, не задаваше въпроси за какво става дума.

Хората, съпровождащи воатюра на главатаря, Язон би предпочел, разбира се, да нарича ескорт от мотоциклетисти (така поне ги наричаха на Касилия), но самоход също беше добър избор. А есперантското окончание в думата «комбинезони» си беше чиста проба изфукване. Между другото, това не бяха никакви комбинезони, ами съвсем натурални скафандри с висша защита. И Язон силно се съмняваше, че на планетата няма терористи. «Но след като Морган така иска да бъде, няма да го настъпваме по мазола.» — помисли Язон.

Напредваха по едно лошо, с напукано покритие шосе. В гъстата зеленина на дърветата и храсталаците от двете страни на пътя лесно можеха да се скрият от маниак-единак до цяла организирана банда, решени да елиминират главния пират. Желаеущите да заемат топличкото му местенце едва ли се брояха на само на пръстите на едната ръка. Това го бяха забелязали още на кораба, така че нямаше нужда да им хвърлят прах в очите — дори и момичето не хващаше вяра на приказките на Морган. Освен това Язон веднага забеляза, че просторният и комфортен отвътре автомобил имаше направо варварска външност: допотопен керосинов двигател, тежка броня, скоростта се постигаше само за сметка на мощността, но не и на лекотата — това бяха типичните признаци на военна техника, а не автомобил за разходки.

Доста скоро стана ясно, че на практика целият личен и обществен транспорт на Ямайка е устроен по същия начин. Едва ли и останалите жители ги заплашваха безчет опасности (макар че и тук режеха глави, и тук стреляха, а понякога хвърляха и бомби), но главното беше, че пиратите, свикнали да излизат в космоса само с бойни кораби, оставаха верни на пристрастията си и на родната си планета.

Друга странна особеност се оказа и това, че въпреки значителните размери на главния континент, въздушните средства за придвижване бяха категорически забранени от закона, и дори простите универсални ракети се използваха само от официалните организации, а и то само при изключителни случаи. За не особено популярните на Ямайка пътешествия на далечни разстояния съществуваха две монорелсови пътища на магнитно окачване, пресичащи материка в перпендикулярни направления. Нелошо беше развит и морския транспорт. Съдове от всякакъв калибър извършваха макар и редки, но редовни курсове между континента и многочислените острови, разхвърляни по цялото западно полукълбо. Източният материк в другата част на планетата представляваше огромна пустиня в центъра, обрамчена от планински масиви по протяжението на цялато крайбрежие. Върховете, издигащи се над морето на пет, седем, а някои и още повече хиляди метра, до този момент никой не беше покорил, а да се занимават с облагородяване на пустините на никого дори и не му беше минавало през ума. Общо взето, материкът на изток оставаше необитаем. Флибустиерите се интересуваха от него точно толкова, колкото и от двете ледени и снежни полярни шапки.

Всъщност, само топлият, уютен и плодороден западен континент се наричаше Ямайка. Останалата суша минаваше под условното наименование Дивия Изток. Там дори не летяха, нито плаваха.

Всички тези транспортно-географски подробности гостите на планетата узнаха непосредствено от Хенри Морган, който охотно ги развличаше през целия път, след като Язон тънко насочи разговора на новата тема, като зададе един наистина идиотски въпрос:

— Пристанището — крал, градът — крал. А ти, Хенри, и ти ли си крал тук?

— Не — отвърна Морган, — тук нямаме кралство. Аз съм само главният тук. Официлна длъжност дори нямам. Нещо от рода на началник СК — Служба по Координацията. Понякога ме величаят с прозвището Навигатора. Най-общо, аз съм просто лидер, и с това е казано всичко. Всички ме познават. Дисциплината ни е много строга. Началниците на другите служби са ми подчинени. На тях пък са подчинени капитаните на кораби и командирите на звена. По-нататък — има само флибустиери. За останалите сега няма да говорим. Ето, това е. И всеки си знае мястото, всеки разбира, че не може да си прави никакви оглушки: нито към мен, нито към флибустиерския закон. Как свършва всяко неподчинение, вече видяхте. За какво ми е да съм крал? Монархизмът е пълна глупост. Как е възможно някакви недоносчета по волята на Бог да се качват на трона? Всяка държава се нуждае от истински лидер, а не от потомък на древен род, който влачи със себе си бремето на хилядолетен маразъм, условности и бюрокрация. Ние отдавна сме изхвърлили целия този баласт от кораба на съвремието. А що се касае за наименованията, пет пари не даваме за тях. Имената на градовете и всичко останало са останали от шпаньолците, ония същите, дългоносите. Те са долетели тук още по времето на Великата Експанзия и са деградирали тук до нивото на рицарски турнири, гаден самогон и бани, които се затоплят с въглища. Впрочем, някои са се оказали по-умни, като наши Ерик Кортес, влели са се в колектива ни. Шпаньолците също биват най-различни. Главното е човек да се чувства свободен. Ето, с такива истински (!) хора ние тук издигнахме културата до недостижими височини, затова и живеем богато.

На това място Морган им разказа накратко за географията и транспорта.

— Какви земи са това? — завърши той. — Само пясъци и скали!

— Не пращате ли експедиции да търсят полезни изкопаеми?

Лидерът-навигатор само разтвори ръце.

— Който иска да се вре из тия затънтеняци. Аз ще стигна по-бързо до дарханския уран, отколкото да открия каквото и да е в оная пустош. Ние сме свободно плаващи, Язон! Не си ли забравил? Защо ни е да чоплим земята?

Оказа се обаче, че на Ямайка има все пак и хора, които чоплят земята, при това не малко и по най-различни начини. Наистина, мина известно време докато Язон и Мета го научат. А в този момент дискусията за икономиката не намери продължение, защото правителственият кортеж тъкмо навлизаше в града.

Постланите с паваж кралски улици бяха точно толкова удобни за движение на автомобили, колкото и шосето, по което бяха препускали от космодрума; друсаше изрядно. Започваха обаче да привикват.

Още на първия пост от СП — Службата по пътищата — цялата колона спря и гостите бяха помолени да се прехвърлят в подготвената от по-рано персонална машина. Морган им заповяда да си запишат за всеки случай номера на мобилния му телефон, който тук наричаха за по-кратко просто «гривна», като, разбира се, връчи на всеки (дори и на Доли) същия такъв апарат за връзка. Тези устройства бяха далеч по-мощни от предишните предаватели, предназначени за работа на борда на кораба. Очевидно работеха в радиовълновия диапазон, а за най-голяма ефективност вместо йоносферата изглежда използваха онзи прословут екран.

«Добре, въпросът с екрана ще го изясним по-късно, сега не е подходящ моментът, реши Язон.»

След като остави гостите на грижите на водача, Морган тръгна направо към централния дворец за разрешаване на най-належащите въпроси и подготовката за речта си по телевизията. През това време на Язон и Мета предложиха да се настанят и отдъхват в новия си дом. Брей! Значи дори не в хотел, а в специално предназначена за тях квартира. Доли, естествено, също се настани при тях. За момичето имаше специална отделна стая. Истински курорт!

Шофьорът им въпреки очакванията не остана като стража, а им демонстрира апартамента и им връчи ключовете, след което веднага изчезна. Впрочем, това не му попречи да се сбогува вежливо с тях и дори да им пожелае приятна почивка. Язон и Мета многозначително се спогледаха още щом вратата хлопна след флибустиера. Разбира се, и на двамата им беше пределно ясно, че работата съвсем не е толкова проста, че наблюдението върху тях така или иначе продължаваше. Само дето вече не ги държаха в зоологическата градина, а в резерват, като много ценни зверове, на които се полагат специални условия, максимално близки към естествения им екстериор и с цел минимални психологически травми.

Те мълчаливо се разходиха по стаите, погледаха през прозорците, пипнаха всичко с ръцете си, разгледаха внимателно обстановката. Не забелязаха нищо особено. Много зависеше от това, как ще се държат в новите условия, и първата фаза Мета реши да повери на Язон. Тази фаза, при това не най-удачната, можеха да поверят и на Доли, но момичето, гледайки старшите си другари и помнейки от каква безнадеждна ситуация я бяха измъкнали, съобрази, че най-добре е да помълчи.

— Доли — проговори след известно време Язон, — остани малко тук, докато ние с Мета малко се поразкършим по улицата.

В очите на момичето проблесна страх. Не, не беше онзи безпаметен страх, който само допреди няколко дни не искаше да пусне от жестоките си клещи разума и паметта й. Това беше само един слаб отглас на вече победения кошмар, но Язон побърза да добави:

— Няма да се бавим изобщо. Подреди си багажа, отдъхни си от пътя. Сигурен съм, че тук нищо не те заплашва. А за всеки случай, нали съм те учил да стреляш с пистолета — добави той с усмивка.

— Добре — кимна поуспокоена Доли.

И тогава Язон сне от китката си гривната, като направи знак с очи към Мета да направи същото, и двамата бързо излязоха от квартирата. На стълбите той й прошепна:

— Сега бързо ще обсъдим всичко. Първи говоря аз. Възражения?

Възражения нямаше. Вече на улицата Язон много бързо излагаше мислите си.

При това не пестеше от времето за отчетливи паузи и номерация на тезите си. Той искаше Мета колкото е възможно по-добре да запомни всичко, което той се канеше да й каже. Нали пирянците бяха народ, свикнал да чете не обемни философски трудове, а кратки ръководства за работа, по техника на безопасността, по оцеляване в нечовешки условия. Добрата инструкция винаги е кратка и е разделена на отделни пунктове. Макар Мета понякога и да се беше оплаквала, че не си пада много по подобни бюрократизми в разговора, сега й се налагаше да общува именно по този начин.

— Първо — започна Язон, — Морган вече не гледа на нас като на врагове, а като на конкуренти. Той счита, че след като ни остави да се оправяме сами, ние ще измислим нови начини за печелене на пари. Трето. Ако ние не му докажем, че сме нужни и занапред, той може да отлети и да ни изостави тук, или просто да ни убие. Четвърто. Уверен съм, че е напълно реално да се измъкнем оттук самостоятелно, трябва да си поблъскаме и над това. Но най-интересно ще е да отлетим заедно с командата на Морган и да го завлечем в капана някъде в космоса. Пето, и навярно, най-главното. Необходимо е да се разбере как стоят нещата с междузвездната връзка. Защото без помощта на другарите ни по-скоро ще загубим. И накрая, шесто. Засега възнамерявам да се заловя с изучаването и после с унищожаването на системата, заложена в основата на този свят. Нали помниш как постъпих с Темучин на Щастие.

— Помня — каза Мета. — Но Морган не е Темучин. В този случай ти нямаш предимството в познанието на историята на старата Земя и Галактиката. И според мен на него това му е пределно добре известно. Пък и каква система виждаш тук? Плюскат, пиянстват и грабят, това е всичко. Нищо няма да стане от цялата работа, Язон.

И тя го произнесе по такъв решителен начин, че в първия момент Язон изпадна в безнадеждно състояние. Интуицията на Мета често се оказваше по-далновидна от неговата. После обаче злината взе връх: «Как така у мен няма да се получи нищо, у Язон динАлт?! Не, самоуверена пирянко, каквото и да си мислиш, аз ще измина пътя докрай!»

— Нямаме време за спор — произнесе той на глас. — Само изслушай сега плана ми за действие. Също по пунктове, извини ме. Първо. Отиваме при Морган и точно изясняваме правата си. Второ. Узнаваме колкото може повече за Ямайка и за най-скорошните планове на флибустиерите. Трето. Намираме вътрешните врагове на Морган и влизаме в контакт с тях. Четвърто. Постепенно посвещаваме Доли във всички наши планове. Пето. Не бързаме за никъде. Времето засега работи за нас. Шесто…

Те вървяха, като произволно променяха посоката, почти наслуки, като стараеха основно да вървят по колкото може повече по-безлюдни улици, като за предпочитане беше по тези, които съдейки по рязко снижаващия се релеф, извеждаха на морския бряг. Дали ги подслушваха? Дали им бяха закачили живи опашки или специални проследяващи автомати? Доколко професионално всичко това се изпълняваше, тоест дали щяхада успеят да открият «опашката», а след това и да се изтръгнат от опеката. А освен това направо нямаше търпение да размени с Мета първите впечатления и да изкажат пожеланията си. Дори и под тази форма, във вида на тези задъхани тези. За дълго обсъждане можеше да не им стигне времето.

Той почти позна. Когато беше сформулиран петият подред пункт от плана, а шестият беше едва обозначен, и далеч зад къщите, острите върхове на църквите и короните на дърветата проблесна ярко синевата на тясната морска ивица, някой ги извика отзад:

— Сър Язон! Мадам Мета!

Човекът беше във формата на сътрудник от СП — Службата по пътищата, непознат; потта се лееше от него на ручеи, а речта му беше накъсана от пресекливото му дишане:

— Моля ви, не вървете толкова бързо! Почакайте, моля ви, изслушайте ме!

Всичко беше изречено вежливо и културно, наложи им се да спрат.

Изпратеният подир тях служител им протегна апаратите:

— Вие да не сте ходили в квартирата ни? — с неприкрита паника в гласа запита Язон; в представите му мигом изникна ужасеното лице на Доли при вида на непознат мъж в жилището.

— Не! Как бих могъл? Донесох ви нови гривни. За всеки случай.

— Колко мило! — оцени Язон, приемайки предавателя. — Благодаря ви.

— Няма за какво, приятели — разцъфна в усмивка необичайно любезният служител по пътищата и бързо се смеси с тълпата.

Въпреки всичко те се разходиха до морето, просто за да открият най-краткия път и пътьом да се заемат с изпълнението на пункт «две» от предложения от Язон план, тоест да пристъпят към изучаването на планетата. Говореха за всичко, обсъждаха хората, дома, времето. А при обратния път мълчаха и двамата.

«Е, сега поне със следенето и подслушването всичко е ясно, помисли Язон. Но аз нямам намерение да се примирявам с подобно положение. Още днес отивам при Морган. Налага се да проведем много сериозен разговор.»

По едно време той дори реши незабавно да потърси лидера на флибустиерите, още в присъствието на запъхтения пратеник, но размисли, а и изобщо не му се разговаряше от улицата, можеше да пропусне нещо важно, после и да си дере гърдите, нямаше да има смисъл. След като обаче се прибраха Язон веднага набра номера, който вече знаеше наизуст, макар и нито веднъж да не бе звънял по него.

— Приемната на началника на СК — веднага проговори гривната с приятен женски глас. (Много си падаха по съкратените названия на службите си. Навик от конспирациите ли, що ли?) — Навигаторът сега е зает. Какво желаете да му предам от ваше име?

«Ето каква била работата. Значи, Морган превключва номера на мобилния си телефон на секретарката си, а ние сме длъжни да се мъкнем с гривните навсякъде, дори и в тоалетните и баните. Да, братле, прекалено рано си изфантазира, че си вече компаньон и конкурент на господина, ти си най-обикновен пленник.»

— Искам да говоря с него лично. — Това беше последният отчаян опит. — Язон се обажда.

— Узнах ви, мистър динАлт — меланхолично съобщи секретарката. (Интересно, по какъв начин го беше познала?) — Не желаете ли да разговаряте с някого от заместниците на Навигатора?

— Ако е възможно, бих искал да се чуя със сър Тони Хауърд — помоли Язон.

— Минутка. Ще се опитам да ви свържа с началника на СС-2.

— Не ви разбрах.

— Мистър Хауърд е ръководител на Сужбата по снабдяването, СС-2, а СС-1 е Службата за Справедливост.

— Благодаря ви за информацията.

И в този момент гривната радостно изрева с гласа на Хауърд:

— Язон, друже! Какво занимаваш шефа с глупости? Успокой се, пийни нещо, искаш ли да те заведа на едно място, дето има страхотни гаджета? Ще падне веселба!

Хауърд беше пиян, но точно на онзи етап, когато добродушието още не беше преминало в агресивност.

— Тони, никого и никога не занимавам с глупости — отвърна Язон, като пропусна репликата с гаджетата и пиенето покрай ушите си. — Наистина ми е нужен срочно Морган.

— Е, друже, извини ни, но днес няма да те приеме. Можеш да бъдеш сигурен в това. Едва утре сутринта.

Изглежда, Хауърд знаеше какво говори, и Язон реши да смени темата:

— Слушай, главни снабдителю, а мога ли да те помоля да ми отделиш една машина без шофьор? Достатъчна ли е думата ти за това?

Последната фраза я добави специално, за да погъделичка самолюбието на Хауърд.

Той пъхтя в микрофона в продължение на десетина секунди, след което отсече:

— Няма проблеми, веднага ще ти я докарат.

Автомобилът се оказа с по-скромен външен вид в сравнение с онзи, който беше управлявал Морган, и даже онзи, на който ги бяха докарали до квартирата им, но въпреки всичко вътре беше уютно, а отвън пак си имаше броня и димящ ауспух, чиста проба пиратски автомобил.

Тримата се поразходиха из града. Язон специално направи няколко кръга по едни и същи места. Ако се случеше да ги запитат, щеше да им отговори, че е тук за пръв път, и въобще кара без цел, като турист-зяпач. Така и обаче не разбраха дали имаха закачена «опашка». Или ги следяха истински професионалисти, или просто не виждаха смисъл в това: и гривните, и самата машина можеха лесно да се запеленговат от всяка точка. Второто беше по-вероятно, едва ли Морган очакваше от Язон някакви неочаквани и необмислени постъпки, заплашващи сигурността на планетата и лично самия й стопанин.

А Кралград се оказа необичайно красив в архитектурно отношение. Външният вид на жилищните здания, магазините и величествените храмове с островърхи покриви напомняха за онези времена, когато хората не бяха виждави нищо по-сложно от тъкачния стан и грънчарското колело. Морган после им обясни, че така си е в действителност: всички домове не само в столицата, но и изобщо на Ямайка са построени от предишните им обитатели — шпаньолците, чиято цивилизация не само електричеството, но май дори и огнестрелното оръжие не бе познавала. След като бяха завоювали планетата обаче, флибустиерите бяха намерили за далеч по-разумно да приспособят съвременните комуникации към старинните яки здания, отколкото да влагат огромни средства и ресурси в строителството на съвременни небостъргачи от снъклостомана и леки композити. Защо? Та нали и така си беше съвсем добре.

И наистина беше добре. Вече бяха успели да узнаят, че сипещите отвън хилядолетни Стени не пречат за обзавеждането на квартирите отвътре, които не отстъпваха по нищо на луксозните номера на Клианда. Битовата техника съогветстваше на съвременния галактически стандарт, и дори се срещаха някои авангардни постижения от рода на самоотварящите се стени, с които се бяха сблъскали за пръв път на борда на «Конкистадор». При това, както се изясни, подобно обзавеждане на жилищата служеше като достояние на всички категории на населението, а не само на висшето, към което условно приравняваха Язон и Мета.

Накрая екскурзията по града донякъде ги пресити. Язон излезе на крайбрежната магистрала и като измина десетина километра, откри един безлюден крайбрежен къс. Паркираха автомобила на банкета, захвърлиха гривните на седалките и слязоха на плажа. Времето се разваляше. Надигаше се вятър, оловносивите облаци изпъпляха над хоризонта. А над все още не съвсем разбушуваните вълни ниско прелитаха крупни черни птици с бели клюнове, необичайно закривени нагоре. Нямаше никой наблизо, нито машини, нито хора. Кой знае защо обаче желанието им да нищят тайни съвсем се изгуби. Мета и по-рано не се бе отличавала с разговорливост, а Язон изведнъж се усети в крайно неловко, неприсъщо за него положение. Морган го беше пуснал, без да му обясни каквото и да е, без дори да му даде някаква заповед, дори и без да го помоли за каквото и да е. Ходи, дишай чист въздух, няма къде да ми избягаш. А Хауърд още добродушно го убеждаваше да се гмурне в стихията на алкохола и разврата. Та Мета да изпадне в делириум. Явно го чакаха да почне да прави глупости.

В такъв случай обаче той нямаше да се захваща с нищо. Просто щеше да убива времето, да си блъска главата и да изчаква. А после, когато напълно приспи бдителността им, като едновременно с това си изработи и авторитет сред местното население, тогава вече ще опука Морган. В края на краищата, защо пък да не вземе в ръцете си цялата власт на Ямайка и да не направи планетата поредната колония на Пир? Глупости. Нищо няма да стане по този начин.

Размишленията му бяха прекъснати от Доли.

— Извинете, може ли поне тук да си поговорим за всичко? — запита стеснително тя.

— Да, момичето ми — произнесе тъжно Язон. — Знам какво ти се иска толкова много да запиташ. Засега обаче още не съм готов с отговора. Ние непременно ще се измъкнем оттук, но е възможно да изгубим месец време или дори цяла година. Ти трябва да привикнеш към живота на Ямайка, да се запознаеш с някого, да си намериш някакво занимание и отново да си спомниш радостите на живота. Не бива да тъгуваш цяла година. Даже месец.

— Не бива — съгласи се Доли, — но аз бих искала да запитам, тоест да говоря за нещо съвсем друго. Ето вие сега си помислихте, че е добре да убиете Хенри Морган и да вземета властта в ръцете си, но после се отказазахте, защото идеята ви се стори нелепа. Пък аз си мисля…

— Ти можеш да четеш мисли? — прекъсна Язон, извъртайки се рязко към нея.

— Понякога — сведе скромно очи тя. — Но не при всички се получава. Веднъж обаче много здраво помогнах на такко, като прочетох мислите на един от конкурентите му. Сега искам да помогна и на вас.

— Здраво — съгласи се Язон. — И какво мислиш по отношение на Хенри Морган?

— Трябва да се убие — изрече Доли като възрастна с твърд и отсечен глас. — Но преди това ми позволете да прочета мислите му.

— Готово — кимна Язон. — Утре ще те вземем с нас. Но я ми кажи, от какво зависи способността ти към телепатия?

— Не знам — повдигна рамене тя. — Понякога сама се опитвам да разбера къде се коренят способностите ми. Но знаете ли, то изведнъж ме обзема, като маль, малоре, като гадене, и аз ставам алтера, виждам с вътрешно зрение, чувам множество гласове едновременно, много е трудно да се съсредоточи човек, в такива моменти въобще ми е много тежко…

В езика на Доли се срещаха множество разнообрази романски думи, очевидно, особеност на интерланга на Зунбар. Много от тях се разбираха лесно, без превод, но когато момичето беше неспокойно, непознатите думи в речта й рязко се увеличаваха, и тя се опитваше сама да подбира общодостъпния еквивалент.

Изведнъж очите й се изпълниха със сълзи.

— Разбирате ли, аз само знам, че когато се случи това… след това, когато ме… — Тя изхлипа, но се овладя. — Разбирате ли, стурва ми се, че почнах още по-добре да чета пенсамиентос… тоест, мислите…

— Това е добре — каза Язон. — Аз пък веднага почувствах, че ти не си обикновено момиче. И този наркоман Монбар не случайно те нарече вещица. Мета, ти чуваш ли за какво говорим?

Мета вървеше на две крачки пред тях и кой знае защо, не се оглеждаше, а морето шумеше все по-силно.

— Чувам — отвърна тя.

Тя се спря, извърна се и се загледа продължително в очите на Язон.

— Четете си мислите на когото си искате. Въртете си зарчетата по масата. А когато дойде времето да се убива, повикайте ме. Става ли?

— Добре, защо трябва да говориш така? — разтвори в примирителен жест ръце той.

«Нима все пак ме ревнува?» — пробяга през главата му.

А Мета изведнъж изпъна дясната си ръка и с три точни изстрела уби наведнъж три черни птици над морето. Останалите с удивителна за габаритите им пъргавина се пръснаха над морето в различни посоки, огласяйки простора с противните си дрезгави крясъци.

— Защо убивате птици, Мета? — обидено запита Доли.

— Не защо, а за какво. Ако в най-близките дни не се заемем с нещо належащо, ще изтребя всички животинки на тая проклета планета.

— Мета, не е необходимо — помоли я Язон.

В този момент отново ги повикаха. От шосето към брега бързаше поредният сътрудник на СП, строен, стегнат, в красива ярка униформа.

— Забранено е да се стреля в тези животни! — закрещя той още в движение.

Мета равнодушно се обърна.

— А в това животно може ли? — запита тя, насочвайки дулото в гърдите на сътрудника.

Развиването на чувството за хумор очевидно не бе влизал в програмата за подготовка на местните блюстители на реда по пътищата.

— «Убийството на сътрудник на СП при изпълнение на служебните му задължения се наказва съгласно пункт двадесет и шести от закона на флибустиерите…»

— Спокойно, момко — секна го Язон. — Тя просто се шегува. По-добре кажи, Морган ли те изпрати?

— Да, разбира се. Моли ва да си сложите гривните и повече никъде да не ги снемате.

— И ти ли донесе три нови?

— Не, това са старите ви. Оставили сте ги в машината.

— Благодаря ви, сержант — каза Язон.

— Старши сержант — поправи го сътрудникът.

А Мета не се сдържа и стреля още веднъж, този път вече не по птиците. Нито по човека, разбира се.

Тя пръсна едно дребно и пъргаво членестоного, което ситнеше по пясъка, с формата на дистанционно управление на многофункционален робот.

Глава тринадесета

На сутринта още след като се събуди, Язон веднага набра Морган и го залови точно на работното му място, като хвана бика за рогата.

— Хенри, обясни ми как да те открием. Тръгваме веднага.

— Първо, не веднага, а най-рано след два часа — сряза го безцеремонно Морган. — А второ, кои сте тези вие?

— Хенри, ти не си добре! Как ще оставим момичето за повече от час само?

— Ами не я оставяйте. Мета ще остане при нея, а ти ще дойдеш при мен.

Тонът на Навигатора не търпеше възражения и споровете бяха безсмислени. Язон обаче реши все пак да си тракне зъбите:

— Хенри, нали още на кораба ти обяснявах колко е важно да разговоряме всички заедно.

— На кораба си беше на кораба. А сега ще си говорим на четири очи. Тъкмо ще ти разкажа и къде е мястото на жените в нашия свят. Чакам те след два часа. Скеретарката ще ти обясни пътя.

— Такива работи — извести ги Язон докато сядаха да закусват. — Ще ходя сам при него. А вие тук не скучайте без мен.

Закуската между другото беше великолепна. Продуктите, изпълнили хладилника в квартирата им до пърсване, бяха великолепни.

След като сдъвка първия сандвич, Язон взе една салфетка и написа на нея: «Четенето на мисли засега се отлага.» Мета взе писалката му и му отговори по същия начин: «Тогава давай направо да трепем тоя гад.» Дойде редът и на Доли, я добави под думите на Мета: «Поддържам и одобрявам.»

«Добре, чувството й за хумор се е върнало!» отбеляза си той на ум.

След закуската запуши и като смачка изписаната салфетка, я запали в пепелника. И тримата се ухилиха съзаклятнически. Настроението беше отлично.

През нощта се бе развихрила буря, а сега слънцето отново грееше, дъхаше на свежест и разцъфтели дървета, чиито клони любопитно надзъртаха в отворените прозорци.

— И така, Язон, виждам, че си изпълнен с въпроси. И все пак моля те първо да ме изслушаш, колкото и да ти се струвам многословен в този момент.

Морган крачеше из огромния си кабинет в северното крило на кралския дворец и димеше с лулата си.

— Твоята Мета е невероятна жена. Нека работи с нас, нека воюва — мир да има само. От момичето — нали Доли се казваше? — също може да излезе човек, стига само да се възпитава правилно. За Бога, не ти забранявам да го правиш. Сега обаче ще говорим за работа. А за работата говорят само мъже. Така е при нас. Ти сигурно вече си разбрал, че флибустиерският закон ни забранява да се женим. На Ямайка има много жени без собственици. Ние можем да прекараме с коя да е от тях нощ, седмица, година, ако щем, но не трябва да им ставаме повелители. А ако някой флибустиер реши да свърже живота си с една-единствена дружка, той вече престава да бъде флибустиер. Няма да го накажат за това, той просто вече ще се нарича буканиер, виталиер, или дори приватир, ако изведнъж му скимне да оре земя и да гледа добитък. Но дори и виталиерите и буканиерите, отивайки в космоса, оставят жените си тук. На корабите няма място за жени.

— Ами Мадам Цин? — не се сдържа Язон.

— Мадам Цин представлява уникално изключение. Но тя не е просто жена, — той се запъна, — дори не е съвсем жена. Тя не се интересува от мъжете в обикновения смисъл. Тя получава удовлетворение когато ги измъчва и убива.

— В какъв смисъл изпитва удовлетворение? — реши за всеки случай да уточни Язон.

— Във всеки смисъл — зачеркна Морган съмненията му. — Но тя е изумителен боец и ние винаги я вземаме със себе си. Само не й позволяваме да ръководи. Нямат жените работа на кърмилото, Язон, просто нямат! Това е абсолютната истина. Дано ме чува Бог в тази минута. Това е. Сега вече можеш да задаваш въпросите си.

— Въпрос първи — обяви Язон. — Какво планираш да правиш по-нататък?

— Нищо особено. Ще си отдъхнем малко и после с нови сили — отново в бой! Дейвис вече разработи интересен маршрут. Карачоли предложи насрещен вариант — една заможничка и със свалени гащички планетка. На първо време само мислим и обсъждаме.

— Чудесно — похвали го Язон. — Но ти май не ме разбра. Аз те питах какво мислиш да правим двамата заедно.

— Отлично те разбрах, приятелю. Но ти нали не искаш да обираме заедно търговските кораби и да громим мрадшите ни братя на недоразвитите планети? Скучно ти е. Правилно ли излагам нещата? Така, тогава измисли сам с какво да се захванеш. Иначе защо ми беше да те мъкна чак дотук. Ти и на Дархан можеше да си правиш крайбрежни разходки.

— Значи така поставяш въпроса?

— Само така. И съвсем не е необходимо да си трошим краката от бързане, друже мой. Аз ще отлетя за плячка, пак ще се върна, а ти тук през това време ще размишляваш. Добрата идея иска много блъскане.

— Съгласен съм. Само че за да се обмисли една хубава идея, са нужни също така и хубави условия.

— Какво имаш предвид? — сепна се Морган.

— Какво се правиш, че не разбираш? Аз не съм ти главорез, аз съм творческа личност, и не съм в състояние да работя когато непрекъснато дишат във врата ми и подслушват всяка моя дума чрез тия скапани гривни.

— Е, Язон… — Морган дори сякаш се отпусна. — Няма смисъл да се стягаш от такива подробности. Следенето — това всъщност е охрана, прави се за собствената ти безопасност. Колкото до подслушването, сам разбираш, че ние много високо ценим всяка твоя дума, дори направо треперим. Ами ако изведнъж изръсиш нещо гениално, пък то после вземе, че ти излети от главата. Тогава обаче идваме ние и ето, всяка дума твоя е записана за поколенията!

Язон се усмихна почтително, в смисъл, добре, тарикатче такова, няма да се заяждам с теб, няма смисъл. По-добре веднага да ти предявя ултиматума.

— Добре, нека бъде така — започна той, — но ако тази трогателна грижа за мен не бъде отменена още днес, аз ще бъда в състояние да служа на планетата ти само като обикновен боец. Флибустиер, разбираш, не мога да стана: женен съм. Значи съм обикновен виталиер, или как беше там… буканиер?

— Почакай, почакай — спря го Морган. — Ти със жена си в църква венчавал ли си се?

— Не, защо?

— Е, тогава можеш да считаш, че не си женен.

— Прощавай, Хенри, дали съм женен или не, няма никакво значение: Мета ще бъде само моя, пък и на мен момичетата ви нещо не ми се нравят, така че…

— Бе нищо такова не искам да кажа, чудак такъв! Давайте, ще се венчаете в наша църква.

— Много интересно предложение! — възкликна Язон. — Ще го обмисля. Ти обаче не ми отговори, Хенри.

— А аз просто печеля време — простодушно обясни Морган. — Макар че всъщност какво има тук да се мисли. Разбира се, принуден съм да приема условията ти. Нали имам страшна нужда от нови идеи.

— Добре — обобщи Язон. — На мен пък в такъв случай са ми нужни стари идеи. Разбираш ли, налага се да науча за вас ако не всичко, то почти всичко. Не претендирам да се запознавам със секретните ви лостове за управление. Само че ми е необходимо да знам в подробности как сте стигнали до този хал. И то доста по-подробно в сравнение с разказа ти. Трябва да познавам с абсолютна точност техническите, икономическите, военните ви възможности. Иначе като едното нищо ще ви сервирам супергениални проекти, или казано на прост език, ще изобретявам отново велосипеда.

— Какъв велосипед? — не разбра Морган. «Аха, пипнах те най-после, че не знаеш нещо!»

— Това е двуколесно транспортно средство без двигател, задвижва се с крака. Измислен е много отдавна, и би било върхът на глупостта да се изобретява повторно. Просто трябва да се знае, че има такова изобретение.

— Аааа — проточи дълбокомислено Морган.

— Накратко, нужен ми е достъп до архивите ви — заяви Язон.

— Какви архиви могат да имат бандитите? — усмихна се тъжно Морган. — Та ние изтриваме от паметта на корабните компютри дори и маршрутите на последните ни полети. Никога не записваме истинските имена на тези, които се вливат в редиците на колектива ни и стават флибустиери. Флибустиерите носят старинни ритуални прякори, които по преданията произхождат още от Старата Земя.

— Стоп! — изрече решително Язон. — Кой ви дава тия прякори? Не са ли капеланите?

— Разбира се, че са капеланите, те ги изравят от старинните книги.

— Такааааа! Значи, ако съм те разбрал правилно, капеланите — това са обикновени бивши пирати, прехвърлили се на по-спокойни местенца.

— Да — съгласи се Морган. — По правило, буканиерите, които са престанали да воюват поради инвалидни рани или други подобни проблеми.

— Ногава откъде имат тия старинни книги? Не вярнам да сте ги грабили при звездните си походи.

Язон се увлече, той започна истински разпит, като го водеше с истинско вдъхновение.

— Защо ни е да ги грабим? — Морган дори сякаш се обиди. — В предишните времена на Ямайка е имало много старинни книги, но тук ги четеше само един човек. А после вече те станаха задължителни във всички църкви.

— Как се казваше този човек?

— Старецът Сус.

Морган изтърси това необикновено кратко име и в същия миг притисна с длан устните си, сякаш искаше да каже: «Дъртият му глупак, как можах да се изтърва така!»

Не беше възможно да се изтърве. Беше прекалено хитър, за да го направи. Нещо съвсем друго се криеше зад странния му жест.

— Такааааа — още веднъж проточи Язон, потривайки доволно ръце, — ето сега вече ще ми помогнеш да си върша работата, Хенри. Значи в такъв случай целият архив ти е в главата. Веднъж вече дочухме нещичко за Стареца Сус. Нещо много важно бил домъкнал от Тортуга на Ямайка, после пък го заложил в банка, и тогава сте заживели като бели хора. Правилно ли съм запомнил? Да не би да става въпрос за старинните книги?

— Не, това беше аукснис жверис.

— И какво представлява тоя жверис?

— Язон, не е на добре да се разделят тези думи. Не е на добро… — проговори Морган с много сериозен и дори зловещ вид.

— Извини ме — даде заден ход Язон. — Повтарям въпроса си: какво представлява това «аукснис жверис»?

— Не знам — честно си призна Морган, тоест тонът му беше пределно искрен. — Никой не знае какво представлява. Това е тайнство.

— Пълна мътилка! — възкликна Язон. — Как може да залагаш тайнство в банка да ти носи лихвени проценти?

— Много е просто. За такива като Уейн няма нищо свято.

— А за вас има ли? — удиви се още повече Язон.

— Разбира се, че има — сгуши се Морган.

Такъв Язон още не го беше виждал. Нима бе успял най-сетне да открие слабото място на този безстрашен и безмилостен водач на флибустиерите? Такаааа, значи трябва да продължава да бие в болезнената точка.

— Отговори ми: Старецът Сус знаеше ли какво е това «аукснис жверис»?

— Има си хас да не знае!

— А кога е умрял?

— Някой да е казвал, че е умрял? — Морган изплашено се вторачи в Язон.

— Ами не — обърка се Язон, — нали ти самият казваш: преди време, стареца. И аз реших, че са минали много години оттогава…

— Е, Язон, Старецът Сус ще ни надживее всички.

— Разбирам. Тогава къде е проблемът? — зарадва се Язон. — Аз трябва да се срещна с него. На коя планета се намира в момента?

— На нашата, на Ямайка — отвърна Морган с безцветен глас.

— Я стига бе! Ами тогава покани го в двореца!

— Да го поканя — тук?

Лицето на пирата изразяваше някаква странна смесица между обърканост и неподправена детска безпомощност.

— Но нали ти си най-главният на Ямайка? — сурово запита Язон.

Това последното не трябваше да го казва, но Язон вече бе набрал скорост. Така му се искаше да досмачка Морган, така му се искаше…

Главатарят на флибустиерите болезнено се сгърчи. А след миг лицето му се вкамени, а очите заблестяха под гъстите космати вежди като студена безмилостна стомана.

— Не ми казвай какво да правя, дин Алт. Аз сам решавам какво да правя. Сам. Разбираш ли? Щом искаш да се видиш със Стария Сус — добре. Но това ще стане тогава, когато аз го реша. А засега работи. Без тази информация. И без това имаш достатъчно материал за размишления. Припомни си мащабните афери, припомни си съвместния ни полет. Пробвай да си поблъскаш мозъка и над двете. Ще се получи интересен резултат. Всички технически данни, освен свръхсекретните, ще ти изпратя по специален пратеник. Разучавай ги през свободното си време. Разхождай се по Кралград. Отскачай и до други градове. Не се бой да разговаряш с други хора. Венчай се с Мета в храма. Не се шегувам, това също има познавателна ценност. Виждаш ли колко много работа те чака. А щом успееш да измислиш нещо наистина интересно, звънни, ела, ще ми погостуваш.

Аудиенцията явно наближаваше края си. Язон се надигна, готов да си вземе довиждане, но Морган го спря със жест:

— Дай ми ако обичаш галактическия си паспорт. Ще ти ударя специален печат, който ти дава правото да се движиш по цялата планета. Само на космодрума не ходи, за Бога. Там никакъв печат няма да ти свърши работа. Направо ще ти бият шута. Обещавам ти. Е, как е, договорихме ли се? А паспорта на Мета можеш да донесеш по всяко време. Секретарката ще му удари печата. На момичето паспорт не е нужен, тя е с вас. Ето, това е всичко. Успехи ти желая, приятелю мой.

Тонът на разговора в края се бе изменила прекалено рязко, но Язон все пак рискува с още един опит да провокира флибустиера на откровеност.

— Хенри, а откъде все пак се е взел този дяволски екран около Ямайка, през който нищо не може да премине? Това също е много важно за мен — изрече той вече почти притворил вратата след себе си.

Морган се надигна от стола, приближи се плътно до Язон, дори го прегърна през раменете и поверително му каза:

— Разбирам те. Дори много добре те разбирам, колко е важно това за теб. Но то е не по-малко важно не само за теб. Това е, виждаш ли, стратегическата ми тайна. А ти ми обеща да не ровиш за секретните лостове на управлението ми.

— Разбрано — отсече Язон и шеговито тракта токове, както това правеха сътрудниците на СП и СС-1, приветствайки старшите по звание, след което с достойнстов затвори вратата след себе си.

Глава четиринадесета

За десетте дни, прекарани на планетата, тримата чуждопланетници узнаха много, макар и да не може да се каже, че общото впечатление се бе променило особено. Просто постепенно изплаваха весели и забавни подробности.

Като например, че на планетата все пак имаше хора, които чоплят земята, въпреки хвалбите на свободноплаващия Морган.

С особена жар се занимаваха с това виталиерите, които се оказаха не само бандити и нападатели второ качество (според привилегиите), но освен това и професионални иманяри. Семействата им пазеха и предаваха от поколение на поколение старинни шпаньолски тайни за укрити на Ямайка богатства. Ровеха земята вече двеста години. Явно, шпаньолците са били големи любители на заравянето на пари и скъпоценности в земята. Завладяването на планетата им е продължавало не една и не две години. Много от тях тях бягат в планините, търсят спасение в горите или на островите, като се надяват да се върнат по родните си места, и закопавали богатствата си. Голяма част от тях били в монети.

Сечали ги на старата Яамйка без да се скъпят, защото златото тук се добивало в изключително богати находища. Не само злато, но и самородно сребро. Когато Язон чу за пръв разказа за самородното сребро, той веднага се усъмни: такова нещо няма, още повече, че среброто, кой знае защо, го ценели по-високо и от златото. Един по-грамотен абориген успя да им обясни какъв точно метал са добивали задрямалите шпаньолци на Ямайка. Това наистина си го биваше: да сечеш монети с еквивалент една десета от стойността на един реал с портрета на крал Педро Гомес Петнадесети от химически чист иридий! А всеки специалист по космоелектроника знае, че за навигационните уреди няма по-добър катод от иридиевия с окисно-итриево покритие! Общо взето, веднага щом на Ямайка се спуснал първият след епохата на Регреса междузвезден кораб и шпаньолците предложили да плащат за оръжието със злато и сребро, веднага станали ясно истинските цени. Законите на пазара взели връх над примитивната хитрост на гастролиращите търговци: за един златен реал давали осем кредита, а за един сребърен дециреал — цели две хиляди. Впоследствие златото поевтиняло още повече.

Е, а в периода по завладяването на планетата от флибустиерите шпаньолците вече добре знаели, какво трябва да скътват най-добре. Ето защо през първите сто години иманярите откривали основно злато и скъпоценни камъни, и едва днешното поколение виталиери се добрало най-сетне до истинските залежи от иридиеви монети.

Не толкова интересно се оказа запознанството с приватирите; те чоплеха земята по най-допотопен начин, тоест носеха на гърба си целия аграрен сектор. Разбира се, с пиратските маниери беше възможно да се доставя цялата храна на населението посредством заграбени консерви. Но управляващите на Ямайка все пак проявяваха здрав смисъл да не погубват някога разораните от шпаньолците земи, а да въздигнат върху тях свои собствени ферми. Никой нямаше да спори, че прясното мляко, месо, хляб, зеленчуци, яйца не можеха да се заменят в никакъв случай с хранителни доставки, пътували цяла седмица в трюмовете на звездолета, дори и тези консерви да бяха опаковани и съхранени по последната дума на галактическата техника.

Общо взето, селското стопанство процъфтяваше, още повече че и самият климат спомагаше за това. Храната беше дори в излишък, но за износ дори и не се сещаха да помислят, а по принцип на тази планета много не си падаха по планирането. Съществуващата Служба по Планирането (СП) се занимаваше само с точното календарно разписание на бойните полети. Така че излишъците от плодове, месо, брашно или кафе просто ги захвърляха в морето или ги горяха, за да не увеличават броя на и без това многобройните сметища.

Фермерите, разбира се, не бяха флибустиери. Само някои от представителите на висшата категория понякога от скука, заради разнообразието или почивката, превключваха на аграрно-животновъдни занимания, но дори и тогава любимите им занимания бяха плодобера или клането на животни. А по-тежката и скучна работа я изпълняваха професионални селяни, които на планетата носеха прозвището приватири. Това бяха хора, крайно скучни при общуване, но удивително добродушни още на пръв поглед, а може би просто бяха безразлични към всичко. Селското съсловие на Ямайка не беше потомствено. То се сформираше от излезлите на заслужена пенсия бойци и пленници, доброволно приели флибустиерския закон. През последните години се забелязваше тенденция към снижаване броя на фермерите, и Морган беше принуден да направи поправка към закона, съгласно който децата на приватирите временно се лишаваха от правото да стават буканиери, виталиери, още повече — флибустиери. Какво означаваше думата «временно», никой не разясняваше като хората, и на младите приватири им оставаше единствено да си мечтаят за космоса.

Колко беше близко това на Язон, израснал на нещатния Поргорсторсаанд с нейната много по-закостеняла система на деление на касти.

А цялото население на планетата не надхвърляше и два милиона души. Затова собствена промишленост явно тук не им беше нужна. Заграбените вещи, доставяни едва ли не ежедневно с леки катери, канонерки и огромни рейдери, стигаше за всички. Разпределението на материалните блага протичаше в строго съответствие с наличните плащания, като един местен златен реал вървеше наравно с галактическите банкноти и коефициентът на обмяна — два кредита за един реал — продължавал да е постоянен цяло столетие. Доходите на всички категории от населението бяха достатъчно високи за придобиването на всякаква битова техника, всякакво лично оръжие, всякакви дрехи, и играчки за деца, които които надхвърляха всичко, на което беше способно човешкото въображение.

На Ямайка съществуваше и някакво подобие на производство само под формата на занаятчийство от феодалната епоха на развитие. Най-характерната специалност на местните майстори беше професията на ремонтника. Е, разбира се и ямайските шлосери бяха напреднали малко в сравнение със средновековните си колеги. В железарските лавки и ковачници, останали наследство от испанците, сега ремонтираха всичко: телевизори, видеофони, хладилници, компакт-дискови плейъри, браслети-телефони, необичайно популярните тук кафемелачки и кафеварки, и разбира се, автомобили — тези четириколесни чудовища, работещи с лошокачествен керосин, с отвратително кормилно управление и ненадеждни спирачки.

А онова, в което наистина бяха специалисти тук, бяха играчките. Тук не само поправяха донесените от всички крайщи на Вселената играчки, но и сами ги произвеждаха, като проявяваха забавна фантазия и истинска инженерна изобретателност.

Това беше още една забавна особеност на Ямайка. Жестоките и безчовечни в безпредела на космоса пирати с неизразим и удивителен трепет се отнасяха към подрастващото поколение. Те глезеха децата си и ги лелеяха, като им разрешаваха почти всичко. В разумни граници, разбира се: алкохол, наркотици, порнозрелища — с последното до шестнадесетгодишна възраст беше особено строго. А що се касаеше за останалото, най-разпространена беше поговорката: «нека си прави каквото иска, само да не плаче детето.» И още тук обичаха да повтарят, цитирайки някакъв датчанин, живял преди много векове: «Децата трябва да се глезят, само тогава от тях ще излязат истински разбойници.»

Няколко дни Язон дори обмисля един вариант на въздействие върху политиката и икономиката на планетата непосредствено чрез децата, след като тук им придаваха толкова голямо значение. В крайна сметка обаче нищо не се получи. Пиратите, разбира се, нямаха особена прилика с останалите хора в Галактиката. Децата им обаче, колкото и да изглеждаше странно, на практика не се различаваха особено от обикновените си събратя.

Във всеки случай, страховитите деца на Пир, способни да се защитават самостоятелно на шестгодишна възраст, на осем — вече обучаващите по-малките си братчета и сестричета, а на двайнасет — вече готови за продължението на рода, в онези дни здравата бяха изплашили Язон. Децата на флибустиерите обаче не се отличаваха с нищо.

Окончателно се убеди в това, когато Доли, вече престанала да се плаши да излиза на улицата сама, се бе запознала по време на един концерт на пазарния площад и бе довела в квартирата един свой връстник, петнадесетгодишния Робс. Той беше син на флибустиер, заминал на поредната операция без да се върне. Така му бе разказвала майка му, израснала в семейството на буканиер. Всъщност, както вече му беше станало ясно на Язон, бащата на Робс по всяка вероятност беше жив, просто у флибустиерите не беше прието да се връщат при жените и още повече да се привързват към децата.

Нравите на буканиерите бяха най-загадъчната тема за Язон. Появата на Робс не донесе особено просветление на тая тема. Самото момче, доброжелателно към чужденците и схватливо не за годините си, просто твърде малко знаеше за историята на народа си; на тази възраст не му се полагаше да знае много. А майка му при никакви обстоятелства не би се разприказвала пред чуждопланетник. Това го разбираше и сам Язон. Той вече бе пробвал да се сближи с буканиерите. Дори и вече мъжете на преклонна възраст бяха крайно необщителни.

Робс се хареса не само на Доли. А в момичето той се влюби безпаметно и я ухажваше много красиво. Възпитан много строго, той не си позволяваше никакви волности, и помислите му бяха чисти. Не бяха минали и три дни, когато Робс тържествено им съобщи, че заради Доли той е готов на всичко.

— Готов си дори да пожертваш и живота си ли? — запита го сериозно Язон.

— Смъртта — това е нищо — отвърна още по-сериозно момчето. — Аз съм готов дори да предам и собствения си народ и лично сър Хенри Морган.

Язон си глътна езика и успя да проговори чак след няколко секунди.

— Е, братле, ти вече съвсем се раздрънка.

После се огледа подозрително и добави след още една кратка пауза:

— Впрочем, това е точно онова, от което се нуждаем.

И тримата се разсмяха гръмко и с облекчение. Разбира се, разговорът се водеше в отсъствието на Доли. А Доли междувременно чисто по женски бавно, но сигурно се влюбваше в Робс.

Към края на десетия ден Язон и Мета вече смело можеха да приемат, че заговорниците на планетата вече бяха станали четирима.

Десетият ден от пребиваването им на Ямайка беше особено забележителен.

Нали с всяко ново зрънце информация все по-ясно се оформяше главното: никой не се оплаква от живота, всички просто се кефят, плюскат, пият и се веселят, и поради това не ругаят властта и бунтове не замислят. Тоест до този момент тържествуваше гледната точка на Мета, която я бе изказала още по времето на първата им заговорническа разходка по града: невъзможно е да разрушат системата. Такова впечатление се бе създало.

Но междувременно узнаха още нещо.

Това се случи доста далеч от столицата, в едно малко карйбрежно градче Картахена. Язон тъкмо се бе разделил с една група щастливи виталиери, на които бе оказвал помощ при изкопаването на поредната бъчонка, пълна със сребърни дециреали. А Мета се върна от планините, където в компанията на буканиерите се бе наситила, ловувайки свирепи дългороги стрелоопошати, които представляваха реална опасност не само за дребния добитък, но и за хората.

След като се срещнаха в уречения час на главния площад на градчето, край храма, Язон и Мета, без да се сговарят, се насочиха към морето; страшно им се плуваше. Доли я бяха оставили до вечерта с Робс и за нищо не се тревожеха. Денят се бе случил хубав. Морето излъчваше топъл покой, и беше повече от приятно да се излежават под лъчите на склоняващото се над западния хоризонт слънце. Тишина, благодат. Раят на флибустиерите.

Изведнъж се разнесе някакъв неясен шум. Наложи се да се надигнат и да се огледат.

Два тъмнокожи приватира нарочно заговориха помежду си на непонятния за простите буканиери испански, или както му казваха тук, шпаньолски език. Буканиерите отвърнаха с дежурните псувни на есперанто. От дума на дума рукнаха вече псувни на всички езици, които се говореха на планетата. Участниците и от двете страни се множаха. След минута влязоха в действие юмруците. Първият разбит нос и рукналата кръв рязко промениха картината. Шест или осем души измъкнаха сабите си изпод струпаните си накуп дрехи върху пясъка. После зловещо блесна синкавата стоманана първите измъкнати пистолети, все още на предпазители, но вече размахвани с въодушевление.

Някой обаче бдеше и не пропусна да се обади в СС, Службата по Справедливостта. Не мина и минута и от крайбрежните храсти връхлетя специално обучен отряд щурмоваци, които пронизително свиреха със свирките си и стреляха във въздуха. До трупове не се стигна, но сабите вече бяха успели да се кръстосат, стоманата блестеше под слънцето и отчаяно дрънчеше, по оросения вече с кръв пясък хвърчаха искри, а жените, които в началото се бяха разпищели, се бяха скупчили в кръг, хванати за косите си и раздаващи ритници. Сбиването наистина бе на косъм да се излее в масова касапница.

Флибустиерите, които жадуваха за справедливост, бяха принудени всички да легнат по лице, като най-буйните получиха допълнително порция шутове, този път вече от блюстителите на реда. Двама имаше сериозно пострадали и ги откараха в болница, а инициаторите на сбиването, разкрити в екстрено разследване на място, натъпкаха в служебните машини.

Язон не разбра дали ги пъхнаха в ямата или им отрязаха главите още по пътя. А нищо чудно да се бяха отървали само със солидни глоби. Той така и не бе успял да се ориентира във витиеватите формулировки на местните законодатели, които тълкуваха закона на флибустиерите както им изнасяше. Каноническият текст на този шедьовър Язон добросъвестно беше преодолял от кора до кора, но за ориентирането в реалния живот законът не представляваше кой знае каква помощ. Далеч по-близо до истината беше популярната тук поговорка: «Законът е нож, към когото го насочиш, него и ще прободеш.» Красивата червена книга със златни букви «Непреложният Закон на Флибустиерите» (точно така — с главна буква!) Морган май му го беше връчил още след приземяването в космодрума. Язон си го пазеше добросъвестно в качеството на сувенир. Беше странно да се предполага, че разгадката на главната тайна на планетата Ямайка се крие под една разкошна книга, абсолютен юридически нонсенс.

Скандалът на плажа, преминал в сбиване, беше прояснил доста.

— Ето какво представлява благополучният ти свят! — резюмира Мета, сякаш спореща със себе си. — Според мен, различните категории местни граждани хич не се долюбват едни други. А щом има недоволни, тогава е възможно да се организира бунт. Значи, ти все пак се оказа прав?

— Разбира се — съгласи се Язон. — Само че в никакъв случай не бива да се вдига бунт. За бунт открай време се е считало онова, което в крайна сметка е било подавяно. При това жестоко. Затова ние ще направим революция. Така са го наричали по-рано. В резултат на революцията побеждават нови сили и става пълна смяна на властта.

— И къде ще поведеш ти тези нови сили когато вземеш властта? — невинно полюбопитства Мета.

— При дяволите в пъкъла — отвърна замислено и злобно Язон.

— Интересна идея — одобри Мета.

— Престани. Бях ли наясно как да победя Темучин когато току-що кацнахме на Щастие? Дай ми малко време.

— Стига с тоя Темучин. «Темучин» — това е моят кораб, изоставен от нас на Касилия. А за стария тъп варварин забрави. Тук живеят по съвсем друг начин.

— Да — каза Язон. — Друг исторически период. Знам. И все пак този свят ще го взривя отвътре. Как иначе да го направя? Само не бива да прибързваме.

Оказа се обаче, че трябва да побързат.

Вече притъмняваше, когато те летяха с пределно допустимата скорост по лошо осветеното шосе, което одвен това беше и разбито до немай къде от селскостопанска техника. Вглеждайки се в светлините от двете страни на пътя, Язон се мъчеше да зърне поне някакъв що-годе подреден двор, тъй като отдавна се бяха отказали от надеждата да се доберат до някой голям град с добър хотел, а искаха да спят през нощта, а не денем. И в този момент им позвъни Морган. Извика ги даже не по мобилните им телефони, а по аварийния канал за връзка; специалният предавател беше вграден в панела за управление на воатюра. (Язон се усети, че Доли го беше заразила с изящните си френски названия си на местните брички.)

С един почти тържествен глас, с който сякаш се обръщаше към цялата планета, Морган им обясни, че близо до Картахена е започнал ни повече, ни по-малко, най-крупният за последните години бунт на приватирите. За потушаването му вече били изпратени редовни флибустиерски отряди, като дори за всеки случай били включени и космическите бойни сили.

— Разбрах, че още не сте се отдалечили достатъчно от Картахена — добави в края Морган. — Затова счетох за необходимо да ви предупредя. Може би ще пожелаете да стоите по-надалеч от опасността. Нали с вас все пак е момичето. (Ама че тарикат Морган! Как само бъзика!) И изобщо, Язон се е ангажирал с отговорна творческа работа, а творческият човек не бива да се подлага на нервни напрежения. (Е, това вече беше излишно!) Обаче, ако вие, както и преди, сте верни на себе си, и на мен!, ви препоръчвам да хвърлите отблизо едно око на това безобразие и дори да участвате във възстановяването на реда.

Трудно беше да се устои на такова предложение. Те веднага завъртяха автомобила на 180 градуса и и подкараха дори с още по-висока скорост, макар и да им се струваше, че по-бързо от това няма накъде. Дори и Доли не възразяваше. Язон вече я бе научил да стреля с пирянския пистолет. Освен това редом с нея беше Робс — как да се страхува?

Само дето не се наложи да участват почти в нищо. Специалните автомобили на флибустиерите се движеха не само по пътищата, но и през гората, бълвайки огнени струи напалм и оставяйки след себе си само горяща растителност, в която едва ли можеше нещо да е оцеляло. В населените места тежките танкове буквално изравняваха всичко със земята, а самата метежна Картахена за някакви си два-три часа се превърна димящи руини. Не се наложи да прибягват до помощта на военно-космическите сили, ако не се броеше факта, че в развоя на някои операции мощни стълбове светлина биваха насочвани от небето към земята за по-точна насочване на артилерийските и ракетните удари. Прожекторите на космическите катери свършиха работа и по време на преследването на отстъпващите към планината остатъци от разбитата бунтовническа армия.

Цялото това мащабно зрелище се получи интересно, но никой от тях, дори и Робс, не намери роля за себе си в разигралия се трагически спектакъл. Да помагат на многократно превъзхождащите сили на наказателните отреди им се струваше най-малкото странно. Да застанат на страната на приватирите — беше глупаво и безнадеждно. А и какви бяха тия приватири? Борци за справедливост, или просто внезапно превъртели от преяждане фермери? Заговорниците все още не бяха запознати с тия подробности, а Робс поради ранната си възраст не се наемаше да обясни.

Общо взето, през цялото време го раздаваха наблюдатели, като не един или два пъти имаха възможност да се убедят в здравината на воатюра, даден им от Морган. Куршумите отскачаха от бронята като семки, а веднъж стана ясно, че предното стъкло издържа пряк удар на лек снаряд от някаква базука. Може и да беше миномет, но въпреки всичко не беше зле. Язон се вгледа и успя да забележи с какво оръжие успяват да унищожават бронираните автомобили. На сутринта, когато всичко стихна, той успя да открие сред труповете и развалините две такива пушки с цяла кутия запасни пълнители към тях. Можеше да потрябват.

Наказателните отреди не продължиха с преследването на отстъпващите в планините бунтовнически части, макар че вече слънцето се бе показало над хоризонта. Флибустиерите имаха отлична представа за изкуството на войната и бяха наясно, че за нападащите отдолу боят в планината беше безнадеждно дело, дори и при най-съвършената техника. А да нападат отгоре беше прекалено скъпо и никому ненужно. Така че не стана ясно, дали са получили заповед от Морган или сами са стигнали до извода, че са изпълнили дълга си, но много скоро цялата войска дружно напусна района на потушения метеж и над Картахена отново зацарува тишина.

Никой не забеляза машината на Язон, замаскирана в оврага. Благополучно се добраха до пътя и по споразумение започнаха да се изкачват в планината към оцелелите приватири. Гривните вече бяха захвърлени (загубени по време на боя), а всички устройства за връзка на командното табло бяха унищожени заедно със самото табло (в резултат на попадение на граната). За евентуалните «бръмбари» в каросерията и тапицерията Язон предпочиташе да не мисли, и разговорите се водеха без язопов език. Робс вече беше посветен в курса на опозиционните настроения по отношение на Морган, но поради отчаяната си влюбеност в Дори едва ли беше способен на предателство.

— Значи така — започна Язон. — Ще се опитаме да изясним кой им е шефът, какви са целите им, възможностите и ще им предложим помощ.

Възражения нямаше и Язон се обърна към Робс:

— Кажи, често ли стават такива неща на планетата?

— Не знам, казват, че понякога се случвали, но за пръв път ставам свидетел на пособно нещо. Много е жестоко, все едно, че гледаш видео. — Той замлъкна, очевдино съобразил, че е изтърсил глупост.

— А по новините нима не показват нищо подобно?

— Нищо, разбира се! — удиви се Робс на наивния въпрос на чужденеца. — За това хората само си говорят. А по телевизията дрънкат само за хубави работи, колко пари били заграбени, вещи, колко били паднали цените, колко храна са изгорили, защото няма къде повече да я складират. Това е всичко. Кой ще ти показва такива неща по телевизията!

— Ами тогава ние да им го кажем — предложи Язон.

— Първо, на телевизията няма да ни допуснат.

— Не е проблем — възрази Язон.

— Добре. Второ, ако този хорор го излъчат по цялата планета, хората просто ще изкукуригат!

— Така им се пада, нека изкукуригат!

— Не ми позволихте да додърша, сър. Те ще изкукуригат и ще се втурнат да доубият всички останали живи приватири. Така гърлата ще намалеят, храната ще се увеличи съответно, а за да не загине селското стопанство, фермерските редове ще бъдат попълнени временно с виталиери, или дори флибустиери, а след това ще довлекат някакви пленници от измиращи от глад планети. И всичко ще цъфти! Капеланите замъглят хорските мозъци с проповедите си, и всичко ще затихне до следващия взрив.

— Значи, ти не вярваш, че ситуацията на Ямайка е възможно да се промени?

— Защо да не вярвам? — Робс като че ли дори се засегна. — Снощи беше повече от жестоко. Страшно ми хареса. Пък си представям каво ли ще е, ако революцията обхване цялата планета. Хайде да го направим. А то от филмите по телевизията и видеото вече ми се повръща. Порно можем да гледаме само при батковците си, а ако възрастните ни спипат — край. Преди две години ми дръпнаха такъв здрав бой, че после две седмици не можех да си седна на задника. А освен да зяпаш видео, какво друго да правиш? Скука до смърт. Добре, че се появихте вие, та малко да живнем. Хайде да организираме революция, сър.

Язон премълча и окончателно изпадна в мрачно настроение.

В този момент навлизаха в едно село, последното, до което се бяха добрали наказателните отреди. Прииска им се да излязат от машината и огледат всичко отблизо. Флибустиерите се бяха повеселили славно на това място. Къщите бяха останали непокътнати, но вътре беше разгромено всичко, от прозорците и изкъртените от касите врати до педантично наотрошените лампи и посуда. Вещите от всички шкафове и гардероби бяха измъкнати и струпани на куп по средата на стаите. Някъде бяха заливали с керосин и после подпалвали, но именно само «някъде». Явно войниците в този момент вече са били порядъчно пияни и началниците са им забранили да си играят с огъня; всичко можеше да стане, като едното нищо вместо къщите можеха да подпалят себе си. Трупове в селото не можаха да видят. Затова, изглежда, и са били всички тия изблици на ярост у флибустиерските щурмоваци. Какъв позор — да не можеш да прережеш ничие гърло! Как ли са изгаряли от ярост!

Язон си представи цялата команда отрепки, как излизат от селото насядали върху танковете, потни, мръсни, уморени, и бесни.

Тук обаче стана ясно, че и отрепките от срещуположната страна по нищо не се различаваха от наказателните отреди. Прекалено любознателните чуждопланетници точно излизаха от поредната разгромена къща, почти изгубили надежда да попаднат на бивши обитатели на селото, когато от близките храсти удари автомат. Язон, който вървеше отпред, беше засипан от изкъртена мазилка; четиримата мигом се хвърлиха на земята. Робс нямаше нужда да му казват какво да прави, а Мета помогна на неопитната Доли. Отрядът нападатели се оказа доста малочислен, но за сметка на това пък удивително тъп. Крясъците «Не стреляйте, свои сме!», опитът да вдигнат бял флаг (Язон не беше особено уверен дали тук са запознати с тази традиция) и дори демонстрацията с отчаян скок на цивилните дрехи нямаха никакъв ефект. Използването обаче на гранати с приспивателен газ и други хуманни видове оръжие, дори и на най-простия сълзотворен газ, на тази варварска планета явно не беше прието. И нищо подобно нямаха под ръка. Наложи се да влязат в бой и да застрелят шестима много бойци, още юноши. Нямаше начин да го избегнат, бунтовниците бяха решили да ги избият. Само седмият извади късмет; успяха да го обезоръжат и пленят.

— Кой е шефът ви? — започна разпита Язон.

— Аз.

— Толкова млад, и вече началник?

— А при нас всички са млади и всички са началници.

— Няма такова нещо. Вие да не сте анархисти?

— Не знам какво е това «анархисти». Какво искате от мен?

— Искам да поговоря с шефа ви.

— Нямам шеф. И не искам да разговарям с теб, защото ти уби другарите ми.

— А защо другарите ти искаха да убият нас?

— А ние всички искаме да избием. Всички са ни дошли до гуша.

— Хубаво обяснение. Но все пак ми кажи, кой е у вас главният и къде да го търсим.

Момъкът мрачно премълча.

— Е, тогава ще се наложи да убием и теб — заключи ласкаво Язон.

— Убивайте — равнодушно отвърна самозваният главатар.

В този момент обаче неочаквано се намеси Доли.

— Тоя само лъже. Началникът му се казва Зденек и си кюта тоя тип в една много красива двуетажна къщичка в подножието на една отвесна скала. Съвсем наблизо е, но все пак ще ми е трудничко да го открия, освен ако този герой не ни помогне.

— Вещица! — изкрещя приватирът.

— Слушай, каква е тази дума? — удиви се Язон. — У вас на Ямайка наистина ли се срещат вещици?

— За Ямайка не знам, но от други планети понякога долитат — отвърна загадъчно пленникът.

Какво беше това? Чиста истина? Или опит да се хвърли прах в очите? Или тънка шега? Впрочем, това последното едва ли беше вероятно… такива тъпи момчета изобщо не притежаваха чувство за хумор, беше им абсолютно несвойствено. Доли обаче възприе последната му фраза точно в този смисъл.

— Стига приказки, нещастник! Води ни при твоя Зденек!

И момъкът с вързани ръце мълчаливо тръгна напред, като кимна с глава в знак на съгласие.

«Нима това момиче умее да подчинява на волята си другите?» — запита се удивено Язон.

А младият Робс вече гледаше с обожание и възхищение любимата си.

Убежището на главния приватир Зденек наистина се намираше недалеч от селото. А оттам не стреляха, явно или не искаха да убиват водения като заложник техен боец, или просто хората в този щаб бяха по-умни, отколкото ги бяха мислели. Впрочем, за последното се оказа, че са грешали.

Зденек се оказа само малко по-възрастен от подчинените си, макар и в поведението му да се усещаше известна солидност. Той ги помоли да го наричат полковник, деловито запита какви са воинските звания на гостите му, после им предложи вино и спокойно изслуша всички съображения на Язон. А по-нататък започна пълна неразбория. Сякаш някой от тях говореше на езика на племето оуяи от планетата Аюза, който се състоеше само от музикални звуци, а другият използваше езика на глухонемите на базата на китайските йероглифи. Диалогът придоби следния вид:

— Какви са целите ви?

— Да убиваме виталиерите, буканиерите и флибустиерите.

— А когато ги избиете всичките?

— Никога няма да успеем да ги изтребим. Прекалено много са.

— Тогава защо е всичко това?

— Как защо? Те трябва да се избиват.

— Но нали може да се установи власт над тях.

— На Ямайка няма и никога няма да има никаква власт.

— Ами властта на Хенри Морган?

— Хенри Морган е жалка отрепка. И него ще убием.

— Но първо трябва да се доберете до него.

— Ще се доберем.

— Ето за това искам и да си поговорим, как да се справим по-добре.

— Не е необходимо. И сами си знаем работата.

— Значи, не ви нужна помощта ни?

— Помощта ви?

Зденек се замисли продължително. После започна да разсъждава на глас, получаваше се много забавно.

— Е, ти си, разбира се, академик, ботаник с диплома. Жените ти са вещици — това е понятно. Момчето — местно, ама личи, че май не е глупаво — плямпа съвсем прилично на шпаньолски. Всичките сте все хубави хора. Не, помощ наистина не ни трябва.

— Защо? — Язон беше зашеметен от подобна логика.

— Какво значение има защо? Ако искате да убивате заедно с нас, убивайте, лошо няма. Но ние можем спокойно да минем и без вас.

— Но ние сме пак там, откъдето тръгнахме! — Язон вече кипеше от нетърпение. — Какъв е смисълът да се убива просто така?

— Как така — «какъв е смисълът»? — възмути се Зденек, оскърбен до немай къде. — Скучно е цял живот само да ровиш земята и да гледаш свине!

Аргументът беше убийствен. И Язон накрая осъзна цялото безсмислие на по-нататъшния разговор. Той изведнъж проумя кои бяха тези бунтовници. Това бяха прости фермерски деца. Ояедените синчета на оядените приватири. Бащите им на времето бяха убивали до насита или бяха доведени като пленници от други планети. Общо взето, всички имаха богати минало, а приватирската младеж по новия закон на флибустиерите не се допускаха до космически полети. Тук трябваше да се подкрепя не приватирското въстание, а да се коригират законите, за да могат тези уроди да намерят отдушник за енергията си в междузвездните простори.

Язон мислено се плесна, възкликвайки по флибустиерски: «Господи!»

«Господи! Какви са тия мисли у теб, Язон динАлт? За интересите на тия мерзавци? За интересите на тази безумна планета? Нека се колят едни други тук, а на Галактиката са й предостатъчно и флибустиерите. Трябва да изчистим Галактиката от тази гадост. Нали за това и ти долетя тук? Не е ли така? Ами ти си на косъм и да се побъркаш!»

— Ето сега вече нищо няма да скривам от Морган — злобно проговори Язон, отваряйки шофьорската врата и сядайки на волана. — Смърт на заговорите, да живеят съвместните проекти! И ние обезателно ще измъкнем от него цялата необходима информация.

— Ще измъкнем, сър — бодро отрапортува Доли.

— Морган! — закрещя Язон, имитирайки разговор с Навигатора. — Чуваш ли ме? Току-що разговарях с главния приватир. Той е пълен идиот, честна дума! И сега още повече те уважавам, Навигаторе!

— Едва ли ще ви чуе, сър — замислено проговори Робс, докато внимателно оглеждаше автомобила отвътре.

Докато бяха гостували на Зденек, местните хулигани бяха поработили здраво над машината им. Една лампичка не беше останала на таблото, а какво да говорим за евентуалните подслушвателни устройства! Беше цяло чудо как този героичен ямайски автомобил успя изобщо да запали и отлепи от мястото си! Общо взето, след безславната експедиция в Картахена Язон промени коренно отношението си към местните воатюри. Презрението му се бе сменило почти с възхищение. Воняха на бензин, но пък бяха направени много здраво.

И четиримата изведнъж изпитаха страшна умора и поне двайсетина километра пътуваха без никой да проговори. После Язон се извърна към Мета:

— Е, това е всичко. Революцията се отменя. Както са казвали на времето: «Правете любов, а не война.» Да отиваме да се женим.

— Наистина? — запита Мета с известно недоверие.

— Абсолютно — произнесе колкото може по-сериозно Язон. — А после ще се напия. Поводът си сгрува, а причини — колкото щеш.

— Ами ние? — обади се Робс.

— И вие ли искате да се напиете? Няма проблеми.

— Не, ние искаме да се оженим.

— Рано ви е още — скастри ги строго Язон. — По местните закони имам предвид.

— А по нашите е точно навреме — ухили се широко Мета.

Глава петнадесета

Капелана откриха в църковния двор. Навил ръкавите си на тъмнозеленото расо до лактите, той се ровичкаше в двигателя на воатюра си, като ръцете му до самите лакти бяха измазани в нещо аленочервено, напомнящо спечена кръв, дали смазка или спирачна течност, не ставаше ясно. Язон си спомни, че местните свещеници в миналото са били същите убийци, както и останалите пирати, и неволно настръхна при вида на обагрените в червено ръце.

— При мен ли идвате? — запита деловито капеланът.

— Да, падре. Бихме искали да се венчеем.

— Вашата невеста навършила ли е седемнадесет години?

— Разбира се, падре, моята невеста е тази, която е по-възрастната.

— Е, тогава проблеми няма, сине мой. Внесете петдесет реала в касата на храма и ще ви запиша за утре.

— А защо не може днес, падре? — запита Язон.

— Защото трябва да се постави обява, да дойдат хора, така е при нас от векове…

В гласа на свещеника обаче не се чувстваше безпрекословна заповед и Язон се осмели да продължи с въпросите си:

— А защо не може без хора, отче?

— Защо да не може, сине мой? Вие се венчавате пред Божия лик, а аз съм негов слуга на Ямайка. За извършването на обряда са необходими само двама свидетели. Виждам, че ги водите с вас. А народът, тоест енориашите, са просто зрители. Как ще предпочетете, сине мой? Другите обикновено молят да има повече хора.

— Мета, искаш ли да се венчееш пред много хора?

— Не — отвърна сбито тя, сдържайки се да изкаже мнението си за въпросните хора.

— Бихме предпочели да е без някакви особени церемонии, но колкото може по-скоро — обобщи Язон.

— Тогава почакайте, аз ей сега съм готов.

И той започна да бърше ръцете си с конци.

— Влезте в храма през това време.

Беше много забавно да стоят пред олтара сред трептящите пламъчета на свещите и да слушат тиха и красива органна музика. А след това се разнесе плътният и напевен глас капелана, в миг променил се до неузнаваемост.

— Венчават се раб Божий Язон и рабиня Божия Мета, в името на Господа нашего Иисуса Христа!

«Какво пък, веднъж вече бях роб. Тогава на планетата Апсала господар ми беше някакъв си Чака, бригадир на местните берачи на хрян и ловец на моржове. Сега в ролята на господар е древният Бог, Иисус Христос. Пак е красиво.»

Язон изви очи наляво и забеляза, че Мета се отнася далеч по сериозно от него към обряда. Може би защото службата се водеше на някаква странна смесица от латински и испански. Невестата не разбираше нито една дума, и за нея всичко това беше като музика. А може би, просто жените (дори пирянките) бяха по-емоционални? Тя едва ли би позволила някому да я нарича «робиня», но самата дума звучеше много красиво на латински и напомняше техническия термин «серво».

После, когато капеланът премина към въпросите, той вече ги задаваше на интерланг. И освен традиционните «Съгласен ли сте бъдете съпруг… Съгласна ли сте да бъдете съпруга…» бяха зададени още и няколко предварителни, съвсем неочаквани:

— Много ли души си погубил, сине мой?

— Да, падре, много — призна си честно Язон.

— В този тържествен ден аз ти опрощавам всички грехове.

— Какво е това души? — прошепна бързо в ухото му Мета, объркана от непонятната дума.

— Има предвид хора — поясни й той също с шепот.

— А ти, много ли души си погубила, дъще моя?

— Не твърде много, отче — отвърна Мета, стараейки се да съответства на момента и за пръв използва ритуалното обръщение към капелана. — Но имаше и такива случаи, не крия.

— В този тържествен ден ти опрощавам всички грехове, дъще моя.

Звучеше орган. Свещите горяха. Дъхаше на горяща смола от босвелия. Тук я запалваха в специални дребни тенджерки, окачени на вериги. А на планетата, където бе преминало детството на Язон, също растяха такива дървета, и момчетата обичаха да хвърлят корените им в огъня заради силния ароматен дим, навяващ странно, загадъчно дразнещо и всяващо тъга в сърцето чувство.

После се отбиха в магазина, където купиха голяма бутилка тортугски ром и плоска бутилка с любимата на Язон натурална газирана вода от извора Цумба на планетата Цефея. Напълниха и една цяла кошница с плодове.

Казаха им да отидат по-късно да си получат офиицалния документ, в края на деня, а през това време младоженците заедно със свидетелите потеглиха направо към двореца, при Хенри Морган, без предварително да го известят. Резервните им телефони бяха останали у дома, но не им се връщаше. В края на краищата сватба ли имаха или какво? Морган беше длъжен да ги разбере. Пък и флибустиерите имаха повод за празнуване — бяха потушили поредния бунт.

Морган наистина не им се разсърди, и ги прие като близки. Още повече, че в двореца вече приключваха работния ден и превключваха на масовите тържества. А те нямаше да бъдат малки. Победата над безумците бе съвпаднала с още някакъв църковен празник, Богоявление или Благовещение, Язон все не можеше да запомни разликата. Общо взето, виното и твърдият алкохол трябваше всяка минута да потекат като пълноводна река. Ех, жалко, че се охарчиха толкова много за оня хубав ром! Но нищо. Нали е сватба… Щеше да е грях да не отпразнуват за своя сметка.

И въобще, след като Язон се бе свързал с виталиерите и бе изкопал първия си дециреал, проблеми с парите повече нямаше. А през първите дни беше много зле.

Наличните пари, които бяха взели със себе си от Пир, бяха благополучно конфискувани още в момента на нападението на Дархан, а да я връща никой не се сещаше. Заграбеното чуждо богатство по време на бой сред флибустиерите се считаше за честно заработено. Тук обаче на Ямайка не биваше да се краде от никого, защото всички бяха свои. Да се унижава и да моли Морган за пари му се струваше немислимо, още повече своя дял от пиратската плячка Язон като че ли вече беше получил под формата на плененото момиче.

И за да не се чувства зависим, той още още на втория ден се бе отправил в местното казино. Бе успял да обере двама-трима дребни играчи, но бе усетил веднага, че си има работа с професионалисти. На Ямайка всеки втори, и дори всеки девет от десет човека си бяха чисти мошеници и щеше да е много трудно да ги лъже. Ако един мошеник усетеше, че другият е по-хитър, в ход влизаха вече други средства, тоест, да кажем, не колода карти, а сабя. Язон не искаше да довежда нещата до такъв етап, затова на следващия ден предпочете да не играе, а просто да потъргува с фокуси с карти, които знаеше безброй. Публиката в закусвалнята към игралния дом се оказа повече от запалена към подобни трикове, и Язон за една вечер заработи повече, отколкото бе предполагал, че е възможно. И въпреки всичко това беше така, между другото. Мета пък освен уроците по ръкопашен бой не успяла да измисли никакъв друг начин да изкара някой кредит. След това обаче се увлече в лова заедно с буканиерите. За кожите на редките животни също плащаха нелошо в предприятията за преработка на СС-2, тоест службата на Хауърд. И въпреки всичко само продажбата на иридий им позволяше повече да не се имат за бедняци. Този бизнес си оставаше без конкуренция.

До началото на големия празник оставаше не повече от час, но Морган охотно ги прие всичките в кабинета си. Това се казваше късмет! Почти победа. По-точно, стъпка към него.

— Включвай се, момичето ми — прошепна Язон в ухото на Доли. — Още щом заговорим за сериозни неща, ти се опитай да бръкнеш в мозъка му.

Доли само мълчаливо кимна. Беше наясно и без да й обяснява.

А Морган предложи на гостите да седнат, обходи пъстроцветната компания с малко удивление и запита:

— Язон, да не си дошъл да ми разкажеш за гениалната си идея?

— Общо взето, да, сър Хенри — уклончиво отговори Язон. — Идеята още не е напълно узряла, но според мен има какво да обсъдим. Позволи ми обаче преди това да ти представя съпругата си, Мета.

— О, моите поздравления, госпожо — подскочи от креслото си Морган. — Искрено се радвам за вас. В кой храм се обвенчахте?

— В църквата Рождество Богородично, която се намира на Горделския склон. Нали там ни посъветва да си венчаем, Хенри?

— Посъветвах те просто да се венчаете — отвърна твърдо Морган, като за сетен път даваше да се разбере, че помния всяка своя дума.

«Да, безполезна работа е да се опитвам да го хлъзна, реши Язон.»

— Добре, така да е, Хенри. Ще пиеш ли за наше здраве? Дай по една чаша и почвам да говоря.

Наляха, пиха, оцениха финия букет, хапнаха плодове.

— Запознах се с главатаря на бунтовниците — съобщи Язон.

— Защо ти е? — с искрено недоумение възкликна Морган.

— Обясних ти, Хенри. Трябва да знам всичко за планетата ти, в противен случай…

— Добре. Какво представлява идеята ти?

— Почакай малко за идеята ми. Нима не ти е интересно мнението ми за Зденек и другите приватири?

— Не ми е интересно — отряза го Морган. — И Зденек изобщо не ме вълнува. Ако идеята ти е да изпратя в космоса приватирите, а на тяхно място да използвам роботи, мерси, не става. Питър Дейвис у нас се занимава с планирането, а Ричард Скот ръководи СС-1, можеш в свободното си време да си почешете езиците. А на мен лично, и следователно, на цялата планета са й нужни тези бунтове! Разбираш ли? Без тях народът ще се пропие, ще се ошкемби и изобщо ще му мине ищахът да лети където и да било.

— Ама ти какво, да не организираш лично всички тия метежи? — не повярва на ушите си Язон.

— Е, не е съвсем така… добре, давай идеята си. Предупреждавах те да не идваш без нови предложения, Язон.

— Добре, слушай. Вие трябва да добивате на другите планети, а възможно, и на корабите в междузвезното пространство, не материални ценности, а нещо друго. Това ще бъде много по-сложно, но пък за сметка на това далеч по-рентабилно. Нали във Вселената е възможно да се открие такава вещ, която след като вече я притежаваш, можеш изобщо да престанеш да мислиш за материални ценности.

— Да не става въпрос за наркотици? — запита Морган.

— Това е глупава шега, Хенри.

— Добре, добре, продължавай. Какво представлява това?

— Ще ти кажа. Но ти разбери, идеята ми още е сурова. Ще ти дам няколко примера, но тях можеш да ги считаш само като умозрително упражнение. Във Вселената има почти всичко. Ако потърсиш хубавичко, разбира се. Машина на времето. Дубликати на всякаква материя, включително жива и разумна. Средства за подмладяване. Портативни хиперпреходници. И така нататък. Разбери, идеята ми още е много сурова, но аз искам ти също да си поблъскаш главата над нея. Нали ти беше човекът, който ме наведе на тази мисъл, Хенри. След като ме отвлече, ти за пръв път придоби нематериална ценност. И това също е твоят път. Моят ум не е единственият изтъкнат такъв в Галактиката.

Мета гледаше ужасено Язон. От нейна гледна точка той разкриваше недопустими тайни. Робс слушаше с нарастващ интерес. Сякаш всеки момент щеше да възкликне: «Жестоко, все едно, че гледам видео!» А Доли бе вперила поглед в Стената покрай Морган, и очите й помътняваха с всяка измината секунда, сякаш стремително изпадаше в опиянение или заспиваше. С една дума, нещата потръгваха.

— Не си пилееш времето на планетата — изрече одобрително Морган. — Ще си поблъскам главата над идеите ти.

— Благодаря ти, Хенри. Само че разбери, сега вече ми е от изключително значение да знам какви точно нематериални ценности владееш. По-точно, онова, което владее Старецът Сус. Какво е това аукснис жверис, по дяволите!

— Днес не мога да ти помогна — проговори Морган със странен задгробен глас и замълча продължително.

Язон се спогледа с Доли, но тя и без него вече бе разбрала, че настъпва кулминационният момент. Очите й от прозрачноизумрудени се превърнаха буквално в малахитови, дори се появиха някакви тъмни петна на роговицата. Нима Морган не забелязваше тези странности?

Морган изглежда обаче вече не забелязваше каквото и да било. Той сякаш бе изпаднал в дълбок транс. Мълчанието натежаваше все повече. И тогава в един момент главатарят на флибустиерите изведнъж произнесе с отчетлив и бодър, но съвършено не свой глас:

— Язон, поговори за това с капелана си. На Ямайка съществува традиция женихът и невестата да разполагат с правото да зададат няколко много откровени въпроса на своя капелан. И той е длъжен да им отговори честно. Поговори с него. Капеланите, също както и всички буканиери, знае за Стареца Сус. А сега… На масата!

В огромната празнично украсена зала всичко се бе смесило. Чаши, подноси, двещи, мъже, жени, блюда, бутилки, пияни, трезви, господари, слуги, виталиери, флибустиери, сребро, злато… Очите се замрежваха… Да се изгуби човек сред тази обстановка беше повече от лесно. Но да намериш нужния ти в момента човек… Точно за това си и мечтаеше Язон, но отначало (след като се бе убедил, че Морган се е отдалечил достатъчно) прошепна:

— Доли, Доли, какво стана? Казвай по-бързо!

— Мислите му се четат много трудно. Страшно трудно — някак много като възрастен човек му отговори момичето с изтерзан глас. — Някой ги блокира.

— А може би той самият го прави? — предположи Язон.

— Не знам. Повече ми прилича на вмешателство отвън.

— Това е много важна информация! И въпреки това, Доли, той знае ли къде се намира Старецът Сус, и кой е той? Знае ли той какво е това аукснис жверис?

— Да — отвърна Доли почти уверено. — Но той наистина не може да ни го каже. Просто не може. Много е трудно да се четат мислите му, тежки са, хлъзгави, съвършено чужди нему, тоест, не са негови собствени мисли.

— Извини ме миличко, не знаех, че ще ти е толкова трудно.

— Няма значение, работата ни е такава — отговори тя съвсем като възращстен.

— И последно… — Язон я погледна с виновати очи. — Какъв беше тоя странен съвет?

— Не той ви даде съвета. Това го направи някой друг вътре в него, и затова ми се струва, че съветът е добър. Морган сега не си спомня какво именно е казал. Но след някое време ще си спомни… Така че побързайте, сър…

Не беше необходимо да произнася последните думи.

— Доли, който и да те попита къде съм, даже и Мета, казвай им, че съм някъде наблизо. Разбра ли?

Момичето кимна и се втурна в тълпата веселящи се граждани на Ямайка, търсейки с очи Робс. А той вече бързаше насреща й.

Глава шестнадесета

Капеланът на храма Рождество Богородично, който се намираше на Горделския склон, крайчеше покрай олтара и поставяше свещи. Когато Язон пристъпеи под свода на централния неф и крачките му шумно се отразиха и най-далечните ъгълчета на помещението, свещеникът се огледа без да бърза и каза:

— Малко сте подранили, сине мой, аз още не съм дооформил документа, а имам правото да го попълвам само в присъствието на държавен служител. Впрочем, всеки момент чакам пратеника на сър Хенри Морган, той просто ще постави големия гербов печат и ще завери регистрацията на брака ви.

— Много ми е приятно отче, но аз съм дошъл не само за брачното ни свидетелство… О — прекъсна той сам себе си, като видя бланката и неволно я взе в ръката си. — Какъв е този странен материал?

— Официалните църковни документи традиционно се пишат върху пергамент, изготвен от свинска кожа.

— Свинска? — не скри недоверието си Язон. — И толкова тънка. Дали не е човешка, отче?

— Не, сине мой. На човешка кожа и с човешка кръв се пишат само клетвите на флибустиерите при встъпване във «височайшето им общество».

Последните две думи бяха произнесени с явно пренебрежение, така че Язон разбра, че е крайно време да зададе главните въпроси.

— Отче, дошъл съм да ви питам за някои важни неща.

— Пита, сине мой, днес имаш право на това.

— Вие нали сте буканиер, отче? Кои са тези буканиери? Защо не говорят за себе си?

— Да поседнем, сине мой, и аз ще ти разкажа.

Те седнаха и капеланът изведнъж му предложи да запалят, преминавайки на ти:

— Искаш ли цигара?

— Та това не е ли богомерзко занятие?

Тази толкова елементарна истина за правилата в християнската църква беше известна дори и на безбожника Язон.

— Престани, на тази планета отдавна са се разбъркали всички представи за богомерзки занятия.

И капеланът извади изпод зеленото си расо пачка цигари. Нима бяха «Антарес»? Наистина бяха «Антарес». Случайно съвпадение? Или започваше някаква дяволщина?

Запушиха. Свещеникът и енориашът, седнали в храма на първия ред, пред централното разпятие и олтара.

— И така слушай — започна капеланът. — Буканиерите са предвестници на флибустиерите. Нашите предци са най-древните пирати по тези краища на Вселената. Ние сме били много диво племе на планетата Тортуга. Всичко, което ти разказвам сега, се е случило дълго преди да се родя, но при буканиерите е прието да говорим «вие», за каквото и поколение да става дума. И така, ние сме били диви в смисъл на битова култура. Живеели сме в горите, плътно покриващи планетата, хранели сме се с ягоди, плодове и животни, които сме ловували. Местата, където сме разфасовали телата на убитите животни, киснали и сушили кожите, рязали и шлифовали броните на дивите зверове, още от древни времена са се наричали у нас букани, оттук и родовото ни име. А на Тортуга се въдели абсолютно уникални — бързоногите питахи. Това тайнствено животно ни позволявало да не губим паметта си. Специалната — родовата памет.

Наистина, за хилядите години откъснатост от останалите цивилизации спомените ни са станали много избирателни. Ние не сме успели да съхраним в главите си почти никакви сведения за техниката, но затова пък отлично сме възпроизвеждали старите земни езици, подробно сме преразказвали древната история, декламирали сме наизуст свещените книги на различни религии. Научили сме се да правим от кожите на питахите тънки листове, подобно на хартия, а от корите на дърветата гри — плътни обложки. Страниците на книгите си сме слепвали по краищата със смолата на храста тюн, и сме писали с птичи пера, пълнейки ги с тъмен сок от дърветата жу. През вековете сме съставили огромна библиотека, възраждайки културата на старата Земя. А сами сме продължавали да преживяваме чрез лова, бране на плодове и корени и риболов.

И ето че веднъж на Тортуга долетели хора с огромни кораби. Ние сме поискали да им покажем книгите си, да се сдружим, да си сътрудничим, искали сме да видим и други светове в замяна на знанията ни, срещу ползването на природните ни богатства. Но хората, коите наричали себе си качъри, нямали дори и намерение да говорят с нас. Те веднага почнали да стрелят питахите от многостволните си оръжия и да товарят телата им на корабите си. След това идвали още няколко пъти и в крайна сметка избили всички питахи, до една. Впрочем, не, последния кораб натъпкали с живи зверове, това го почним точно.

Ето така се получило, че нямали сме какво да ядем. Полудели сме от глад. И когато новите кораби се спуснали върху планетата, ние толкова сме се осмелили, че сме решили да нападнем един от тях. Най-незащитения. Ние жестоко сме ги избили, всички, оказали се във вътрешността на кораба. Но тези качъри не са били ловци, по-скоро изследователи, те дори не умеели да стрелят като хората. А екипажите на другите кораби, които наблюдавали сцената, дори не се опитали да отвоюват завладения от нас трофей. Вмъкнали се в летящите си съдове и в ужас напуснали Тортега. Завинаги.

А ние сме се заклели да намерим всички качъри и да им отмъстим истински. Ние тогава сме считали за качъри всички хора, които идвали при нас от небето. И тогава сами сме се устремили нагоре. Ние сме се научили да управляваме кораба, нали не напразно толкова много векове от поколение в поколени са се предавали умението да се чете и много знания от древните книги. Нашата доблестна команда излязла в космоса. Първият срещнат от нея космически кораб ние сме счели за кораб на качърите, превзели сме го на абордаж, и след като сме избили екипажа, сме заграбили товара. Това бил обикновен косчимески търговски кораб с голям запас консервирани продукти. Тази операция ни харесала, нали сме спасявали братята си от гладна смърт. Ние сме се върнали на планетата, обаче сме почувствали, че вече ни се е усладило. Нямало сила във Вселаната, която да може да ни спре. Така буканиерите станали пирати.

И досега търсим качърите. Онези първите, истинските. Обаче минали прекалено много години, и никой вече не знае къде се намират те. Понякога Морган ни обещава да включи най-добрите умове на Галактиката за решаването на този проблем… Но той все ни лъже. Пет пари не дава за нас.

— А как буканиерите са попаднали на Ямайка? — запита Язон, улавяйки малката пауза в речта на капелана. — И кой сега живее на Тортуга?

— Ще започна с втория ти въпрос. На Тортуга живеят все същите хора, както и тук: флибустиери, буканиери, виталиери, приватири. Но там сега условията за живот са отвратителни. След тоталното изтребление на питахите се нарушил екологическият баланс на планетата, реките и езерата се заблатили, горите почнали да гният, само в най-големите езера се намират шепа острови, където е възможно да се живее без човек да се плаши от кръвосмучещите насекоми. Там са и разположени космическите бази на флибустиерите и фермите на приватирите. Буканиерите продължават да преследват някого… а виталиерите… Чудя се какво могат да търсят там. Нали шпаньолци на Тортуга никога не е имало. А ние ценностите си никога не сме закопавали в земята.

Тук вече минавам към първия ти въпрос. Когато ние вече бяхме пирати, а нашият флот, съставен от завзети кораби, набряваше повече от двайсет бойни единици, на планетата сякаш от въздуха изникна един загадъчен човек — Старецът Сус.

Язон трепна така, че капеланът го забеляза.

— Старецът Сус — повтори той. — Така се нарича този човек, макар тогава да изглеждаше съвсем млад, дори бих казал, че прилича на момиче. А ние по онова време вече бяхме станали зли като дяволи, бяхме готови да режем гърлата на всеки срещнат, и неговото също. Да го убием за всеки случай, просто така, за нищо. Но Старецът Сус изрече странни думи:

— Господа буканиери, нужни са ми книгите ви.

Откъде ли можеше да е научил за книгите ни, след като повече от двайсет години никой не се беше интересувал за тях, дори и ние.

— В тези книги е вашата сила, господа — каза той.

— Аз ще натоваря тези фолианти (древна дума, не всекиму известна, а Старецът Сус така каза) на звездолета си и ще ги пренеса на друга планета. Тя се казва Ямайка. Вие имате велико бъдеще, господа буканиери, но не тук, а там. Тази планета ще загине. Но вие ще успеете да завладеете Ямайка. Хората на нея не са ви конкуренти. Впрочем, това е малко. За да можете наистина да станете сила в Галактиката — така каза: «в Галактиката!» — ще са ви нужни много пари. Аз ще ви ги дам. Срещу книгите.

Ние се замислихме. Сделката ни изглеждаше изгодна.

— Ще ви кажа още нещо — добави Старецът Сус. — В крайна сметка книгите ще се върнат при вас. Съгласявайте се. Тук няма никаква измама — само ръката на съдбата.

През цялото време говореше все едни такива много странни думи.

И тогава най-трезвомислещият сред нас, който отдавна вече бе станал неофициален водач — Джон Силвър — го запита:

— Но как можем да ти вярваме, пришелецо, когато дори не знаем откъде се взе? Звездният ни флот контролира напълно околопланетното пространство, и аз съм сигурен, че нито един кораб не е приближавал планетата през последните две години.

— Ти си прав, Джон — отвърна Старецът Сус, — той не е долитал до планетата ви, аз дойдох изпод земята. Така ще ви звучи по-разбрано. Всъщност аз пътешествам мегду световете. Посредством …

И той произнесе една дума, която днес е забрането да се произнася на глас на Ямайка, още повече в Божия храм. То звучеше толкова загадъчно, че ние кой знае защо веднага му повярвахме. А Старецът Сус през това време продължаваше:

— Звездолетът ми е укрит в скала на остром Голом сред езерото Биндо. Той е престоял там осем хиляди години. Но вие просто не сте го знаели. Аз самият, господа буканиери, съм родом от планетата Тюнис…

За планетата Тюнис Язон вече беше чувал веднъж, но в този контекст думата «Тюнис» по един странен начин, просто по звученето, му напомни едно друго име: Юктис. Мисълта му забърза по-нататък. Арчи Стоувър му бе разказвал веднъж, че името «Юктис» представлява един по-късен съкратен вариант на пълното название на планетата — Юоадас Нактис. Първите колонизатори на световете от Зеления клон били литовците, и на двете съседни планети те дали поетични имена, звучащи особено красиво и контрастно: Черна Нощ и Златно Утро — Юодас Нактис и Аукснис Жверис. Аукснис, золотое… Какво!? Аукснис Жверис! А жверис означава… Но разбира се! Общият балтийско-славянски корен. «Жверис» по литовски — това е просто звяр. Златният звяр…

Ослепителният Виторог. Окроткави. Звездолетът «Овен».

Ето с какво е долетял на Ямайка Старецът Сус, ето какво е слагал в банката на Касилия под свръхвисока лихва.

Всичко това проблесна само за миг в главата му и се подреди като детска мозайка. Той дори престана да слуша капелана.

— Отче! Имам само още един въпрос — невъзпитано прекъсна той свещеника. — Къде се намира сега Старецът Сус?

— На остров Еспаньола. Това е на два часа път от морското пристанище Кралград, ако плуваш на крилата шхуна. Всеки матрос ще ти покаже посоката. Вярно, не всеки обаче ще се съгласи да те откара дотам.

— Все ще се разберем — изрече Язон едва ли не бегом.

— Сине мой, не си струва толкова да бързаш — извика след него капеланът. — Ела при мен. Първо, ти трябва да се върнеш тук… — Той погледна часовника си. — Да, вече след половин час свидетелството ви ще е готово. А това е важно. Второ, ако се върнеш с невестата си, аз може би ще ви разкажа още нещо. Разбра ли?

Трудно беше да не го разбере когато капеланът произнасяше думите с такова ударение. И Язон не издържа на изкушението да му зададе още един въпрос.

— Но защо се решихте да ми помагате, отче?

— А ти си будно момче, Язон. — Старият капелан се усмихна под мустак. — Ето за това се канех да ти обясня. Искаш да изпревариш събитията. Добре. Слушай. При мен идва един човек и ме предупреди за предстоящата ти поява. Не ме питай за името му. То е твърде известно на планетата, за да го произнасям на глас. Но той ми остави ето тази пачка цигари. Вземи я. Между другото, аз самият пуша много рядко. А сега върви.

По пътя към двореца Язон на два пъти едва не прегази пияни флибустиери, чиито шумни компании бяха изпълнили града. Той така бързаше, че спирачките му стържеха на всеки завой и пръскаше попътните локви по зазяпаните кучета, старици и деца.

А в двореца музиката продължаваше да свири, не секваха танците, смехът се лееше сред атмосферата на печено месо, аромати на вино и вкусна храна.

— Мета, кажи — запита я задъхано той, когато най-сетне успя да я открие сред шумящата празнуваща публика, — кажи ми, Морган не ме ли е търсил?

— Не. Пет пари не давам за Морган! Къде беше? Търсех те навсякъде! А тая кучка Доли, която говори с теб преди да изчезнеш, ми дрънка през цялото време, че си бил някъде наблизо. Вече се канех да обърна проклетия му кралски дворец с главата надолу, когато тя най-сетне ми издаде малката ви тайна. Значи, ходил си някъде на свръхсекретна мисия? И къде беше все пак, Язон?

— Ще ти разказвам във воатюра. Сега няма време.

Той вече я дърпаше през залата, покрай масите с весекващите количества вина и порядъчни купища недоядена храна, покрай танцуващите двойки и вече заформящите се тук-там пиянски скандали.

— Закъде си се разбързал? — почна да се сърди Мета.

— Отиваме при Морган. Той в кабинета си ли е?

— Да, току-що го извикаха по някаква спешна работа.

— И как само успях да отгатна? — удиви се сам на себе си Язон. — Трябва да предупредим шефа, че отиваме в църквата за свидетелството. А през това време ще духнем, но така, че нищо да не заподозре.

— Всички заедно и веднага няма да стане — коментира Мета.

— Защо пък да не може?

— Защото Робс участва в един театрален рицарски турнир, а Доли вика за него, и те за нищо на света няма да се съгласят да напуснат преди края на този потресаващ спектакъл.

— Лошо — изрече Язон.

После се замисли, представяюки си пътя от Горделския склон към морското пристанище и се смири.

— Добре, ще ги вземем на връщане. Между другото, не се чудиш на издръжливостта на нашата младеж? Вече втора нощ карат на крак, такова напрежение е, а имат още сили да се веселят!

Мета само повдигна рамене.

— Е, Доли, май поспа в колата, а Робс… Отдавна съм забелязала, че местните пирати са много здрави и тренирани хора. А ти как караш?

— Спя на крака, ако трябва да съм честен — призна си той. — Страхувам се обаче, че още дълго няма да ни позволяват да му дремнем дори и за час. Давай, по-бързо.

Мета нямаше и представа за какво става въпрос, но се досещаше, че не му беше времето да го обсипва с въпроси. Когато съпругът й е толкова уверен и напорист, това означаваше, че има точен план за действие. Да, тя изведнъж се улови, че мисли за Язон точно като за мъж. А съгласно традициите на много планети, жените трябва да се покоряват на мъжете си. Самата непривичност на това «трябва» носеше някаква особена прелест за Мета.

Морган си седеше в креслото зад огромната маса и разговаряше едновременно по мобилния си телефон и два масивни апарата за далечна връзка от двете си страни. Язон и Мета го наблюдаваха няколко секунди, поразявайки се на способностите на главатаря на флибустиерите, а после все пак се извиниха и съобщиха за заминаването си.

Морган нямаше възражения. Той разбираше всичко, той беше радостен, че ги вижда в този прекрасен ден, той им желаеше всичко добро и… това беше всичко. Пукотът на числата, паролите, отривистите разпореждания отново продължи.

В машината Язон предаде накратко на Мета за откровенията на капелана и догадката си. Мета реагира спокойно. Нали затова беше и пирянка. Самият Язон изведнъж страшно се изнерви.

— Напразно ги оставихме там — каза той. — Не трябваше.

— Какво толкова се тормозиш? — не го разбра Мета. — Само вземаме свидетелството и веднага се връщаме.

— Те даже не са си взели мобилните телефони — не спираше Язон. — Ще ни се наложи да се качваме в двореца. А ако в храма са ни подслушвали, след по-малко от тридесет минути ще хукнат по петите ни.

— Ще се справим — заяви уверено Мета.

Храмът се показа иззад ъгъла. Сега да се връщат в двореца без да са се отбили при отеца, щеше да е повече от нелепо.

И те се отбиха.

Свидетелството лежеше на амвона (или както се наричаше издигнатото място), подписано и запечатано със синия гербов печат. А капеланът лежеше редом сред огромна локва кръв, без глава. Впрочем, главата му я съзряха още в следващата секунда. Убийците я бяха набили върху разпятието и по цялото тяло на Иисус се стичаше яркочервена още топла кръв.

«Трябва да се върнеш за свидетелството, важно е» — му беше казал капеланът само няколко минути преди смъртта си. Кое беше толкова важно? Да дойде или да вземе свидетелството? Може би и едното и другото. Пистолетите отдавна бяха изскочили в дланите. Двамата бавно се въртяха, застанали с гръб един към друг, готови всеки миг да поразят всяка подвижна цел във всяка точка в храма. Но църквата беше безлюдна.

— Изчезваме — прошепна Язон, сграбчвайки пергаментовия документ с лявата си ръка.

И те се устремиха към изхода тичайки на зиг-заг. Около воатюра също нямаше никой. А до двореца вече ги чакаха. Три специални машини на СП, в които по-скоро седяха сътрудници от СС, им бяха преградили пътя.

— Ще си пробиваме ли път? — обърна се Язон към Мета.

— Че как иначе — отвърна тя.

— Тогава вземи ей това — и той й протегна пушката, стреляща с гранати или ракети, с които взривяваха бронираните автомобили по време на приватирския метеж, и я посъветва: Отваряй прозорчето или вратата, както ти е удобно. И аз бих пострелял с удоволствие, но трябва да управлявам.

След като взривиха един автомобил, те заобиколиха блокадата по тротоара и веднага след това разбраха, че само да напуснат автомобила си беше чисто безумие.

Оставаше единствената възможност: да се откъснат от преследвачите си и да се устремят към пристанището. А какво ставаше с Доли и Робс? Какво пък, Доли умееше да чете мисли. «Не е просто момиче, ще се отърве» уговаряше сам себе си Язон.

Покрай главната врата, откъдето беше най-близо до празничната зала, Язон натисна спирачките, помоли Мета да поддържа огъня с максимална интензивност, съсредоточи се и с всичката сила, на която беше способен, и изпрати телепатически призив нагоре и напред: «Доли! Бягайте и се скрийте! Доли!…» Три пъти повтори посланието си. Всеки следващ път беше все по-напрегнато, и когато почувства, че главата му вече не е неговата, тоест рискуваше да изгуби самоконтрол, той натисна педала на газта до дъно и автомобилът им се втурна по вече добре изучените улици и пресечки, разхвърляйки кофи за отпадъци, изкъртвайки ъглите на стари, олющени домове, преминаваха през стари дървени сараи като през хартия, като понякога прегазваха нещо… или някого? Може би бяха кучета, или хора, — нямаше значение. Нима това бяха хора? Пирати, нищожества, по-злобни дори и от пирянските твари…

Разбира се, при такова препускане стрелбата през отворена врата ставаше невъзможна. Затова Мета отдавна вече беше изкъртила задното стъкло на воатюра и сега от куршумите на флибустиерите ги защитаваше единствено собственият й ураганен огън с две ръце. С дясната ръка стреляше с пирянския пистолет, а с лявата изстрелваше чудовищните бронебойни гранати от флибустиерската пушка. Зарядите и на двете почти бяха привършване когато Мета установи, че повече няма в кого да стреля.

Бяха успели да се откъснат от преследвачите. А до пристанището оставаха само два квартала.

Всеки матрос от залива на Кралград знаеше какво представлява остров Еспаньола. И то прекалено добре. И никой не искаше дори и да чуе да ги закара дотам, за никакви пари. Но какви ти пари! И най-примамливите обещания не бъхя в състояние да заставят нито рибарите, нито превозвачите да преодолеят вековните си страхове.

— Ккаво говорите, сър, там е страшно! Никой нормален човек няма и да помисли да стъпи там.

Язон обаче нямаше и секунда свободна да изучава буканиерския и виталиерския епос, който пазеше страховити предания за безразсъдни глави, решили се да посетят зловещия остров. Още минута и всичко щеше да е свършено. Така че тонът на разговора с четвъртия кретен претърпя коренна промяна. Наложи се да му обяснят, че на зловещия остров той ще умре в най-добрия случай след два часа, а тук, на съвсем безобидния бряг, само след две секунди. Аргументът подейства, но зад щурвала матросчето стоеше единствено само благодарение на желязната хватка на Мета. С лявата ръка затискаше устата на нещастника, а с дясната, в която беше пистолетът, разбира се, доблестната пирянка неуморно и много нагледно демонстрираше на матроса какво ще го сполети, ако се окаже, че са попаднали на друго място, а не на острова.

С времето им провървя. То беше удивително тихо, в него даже отчетливо се отразяваха трите ямайски луни и множество звезди, ярки и пъстри.

Пристигнаха на мястото, където се бяха запътили. Над пристана дори светеше призрачна фосфоресцираща в зелено табела «Остров Еспаньола». Но още преди носът на островърхата шхуна да се забие в мокрия пясък прозвуча сигналът за повикване.

— Аз ще разговарям — обяви Язон.

Никой не му оспори правото. Мета беше прекалено заета, тя продължаваше да контролира действията на матроса, а самият мореплавател не да говори, ами и дишаше с огромни усилия.

— Пусни го, Мета — съжали се над него Язон, — вече пристигнахме. Ако това е риболовното началство, може да им докладва обстановката и да се прибира.

— Ами ние? — удиви се Мета. — Да не плуваме обратно чак до пристанището?

— О, сигурен съм че ще има доста желаещи да ни върнат.

Язон удари клавиша на устройството за връзка и произнесе с шеговито-бодър глас:

— Доброволният помощник-капитан на крилата шхуна 06-13 слуша!

Това обаче съвсем не беше риболовното началство. По-скоро обратното. Тоест самият Хенри Морган.

— Язон динАлт! Нито крачка повече! — изрева флибустиерският главатар. — Момичето е в ръцете ми. Момчето — също. Сега при вас ще доплава наш патрулен катер, и вие и двамата се връщате в града. В противен случай този глупчо Робс моментално увисва с главата надолу, а пък любимата ти Доо-ли… Ох, Доли, Доли! Тя ще умира бавно и страшно. Тук до мен една нетърпелива компания направо ми насини хълбоците от нетърпение да се позабавлява с нея. Покойният д’Олоне не беше единственият любител на такива млади госпожици! Какво, не чух добре? Каза ли нещо, Язон? Повтори ми по-силно, че не чух.

Язон нищо не беше произнасял, той просто стоеше и чакаше… А Морган изпадаше в нирвана от монолога си.

— Знам, знам, че не ми вярваш. Мислиш, че само блъфирам, нали? Така, чуй едно гласче.

В слушалките се вряза сърцераздирателният глас на Доли.

— Язон, мили Язон, сър, не ни оставяйте, това са страшни хора… те са готови на всичко, не искам!…

— Спокойно, Доли, всичко ще е наред. Сега се връщаме. Предай апарата на Морган, моля те.

— Е, Язон?

— Какво «е»? Радвам се да те чуя, Хенри. Аз умея да губя. Или ти си мислеше, че аз съм галеник на съдбата и пълен неврастеник? Не забравяй: умея да губя. Не пипай момичето. Чакаме кораба ви. И ще ти изпълним условията. Но ако ти ни измамиш, Хенри… Ох, не ти завиждам тогава.

В отговор в слушалките се разнесе задружният рев на флибустиерското веселие, които сериозно вярваха, че парашутът им ще се отвори.

А Мета сякаш дори и не чуваше преговорите. Матроса отдавна го беше освободила. Той седеше на пода и разтриваше шията си с две ръце… самата пирянка напрегнато се взираше в тъмнината зад борда. Нещо неясно се мержелееше на брега.

Накрая и Язон успя да зърне слабия, едва лазличим зеленикав ореол. Той веднага се досети, кой е това, и хрипливо помоли:

— Пусни пистолета, Мета. Това е свой.

Човекът с фосфоресциращата зеленикава дреха, също толкова призрачен, колкото табелата над пристана, само преди секунда беше на петдесетина метра от кораба, и ето леко и безшумно прескача на борда на шхуната, с решителни крачки се приближава до пулта за управление и накрая хваща закрепения на стойката микрофон.

— Морган, привет! Язон динАлт е мой гост. Той дойде при мен. Така че ти, Хенри, можеш да не се безпокоиш. Катерът, който идва насам, смело връщай обратно да докара Доли и Робс на Еспаньола. Хей, Морган! Не чувам отговор. Какво, не ме ли позна?

След няколкосекундно мълчание се разнесе сподавеният, сякаш нежив глас на Морган:

— Познах те, Старец Сус.

Глава седемнадесета

Кърк излезе от президентския си дом, както понякога на шега наричаха зданието на Главното управление по координацията, и с два точни изстрела пръсна налитащите му шипокрили. Той успя да отбележи, че крилатите твари летяха някак си особено лениво, сякаш без охота. А освен тях, така лесно унищожени, наоколо нямаше нито едно враждебно същество, нито в синьото безоблачно небе, нито в яркозелените гъсти храсталаци, заобикалящи малката ливада. Впрочем, управлението специално го бяха разположили сред джунглите, далеч от града и пристанището.

Бручо вървеше след него.

— Можеше и да не ги гърмиш — произнесе недоволно той.

— Това пък защо? — запита намръщено Кърк.

Бручо, най-старият биолог, беше комай единственият, комуто Кърк можеше да прости толкова нетактична забележка.

— Това бяха шипокрили, отделили се от утринното ято, те не представляваха заплаха за нас. Помниш ли, Арчи вчера много грамотно ми докладва? Точно за тия птици ставаше дума. Как зависи прагът им на агресивност в третата фаза на периодическите миграции…

— Това не ме интересува, Бручо — прекъсна го Кърк. — И въобще, не ти ли се струва, че всички сякаш сме се побъркали? Язон и Мета потънаха нейде от месец. А ние вместо да ги търсим или да се заемем с някаква важна работа, се каним да ходим по научни конференции! Тфу! И всичко това само защото млад чуждопланетен сополанко ни подава фитили!

— Не си справедлив към него, Кърк — възрази му Бручо. — Той много добре ни помага. А днес съвсем не си в настроение.

— Днес! — изсумтя Кърк. — Аз вече от два месеца не съм бил дори и един час в настроение. Проклет да съм, ако почна да анализирам в какъв шипокрил да стрелям и в какъв не! Ами че аз вече съм на косъм да почна да стрелям и по дървета, ако в най-близко време не се захванем с нещо наистина важно. И то става дума за мен, Бручо! Забележи. И си помисли, на колко сме години с теб двамата, и какво им е на младежта да седят с кръстосани ръце. Ами че те скоро тук ще разпердушинят цялата планета, ако ние само седим със скръстени ръце и чакаме Язон. Толкова ли не можем да се захванем с някаква нова сериозна операция и без него?

— Може — произнесе спокойно Бручо. — Мисля си, че точно в този момент толкова любимият ти млад сополанко от Юктис ще ни подхвърли някаква идея.

Едва сега Кърк застави себе си да прибере пистолета си в кобура и да извика по радиостанцията Стан.

— Успя ли да се свържеш с Бервик?

— Да, но информация нова няма. Откакто са изгубили Язон на Дархан, нямат нищо ново.

— Чудя се, за какво му беше притрябвало да се мъкне на тоя дяволски Дархан — продължаваше да ръмжи Кърк, но вече поуспокоен. — И проклет да е тоя Специален корпус, който вече цял месец и още не може да открие човек в Галактиката. Лентяи, идиоти! Бручо, ще летим ли някъде или ще стърчим тук до края на света?

Отговори му пронизителният сигнал на линията за аварийни повиквания. За такива цели специално подбираха особено дразнещи високи звуци, способни да пробудят човек и от мъртвешки сън. Кърк мигновено натисна бутона на апарата за планетарна връзка, закачен към дрехата му.

— Какво се е случило? — изръмжа той, изпълнен от радостно предчувствие, като едва не добави на глас: «Е, най-после!»

— Случи се — отвърна Гриф, дежурният диспечер на космодрума. — На околопланетна орбита легна доста голям транспортен кораб от междузвезден клас, който не издава никакви сигнали и не отговаря на запитванията ни. Какво са разпорежданията, Кърк?

— Налага се да встъпим в пряк контакт. Аз ще се заема с това. Чакайте ме след няколко минути и подгответе добър лек кръстосвач от ранга на «Темучин», с който отлетя Мета.

— Имаме такъв вариант — отрапортува Гриф. — Друго?

— Само един въпрос — каза Кърк. — Този транспортен кораб може ли всъщност да се окаже боен?

— Като едното нищо — отвърна Гриф. — Камуфлажът не изисква кой знае колко ум, стига да си специалист. А сондирането с радар при такива случаи не дава резултати.

— Пригответе два кръстосвача — резюмира Кърк и като изключи връзката, бързо закрачи към универсалната си космическа ракета, паркирана на поляната до президентската резиденция.

Транспортният кораб се оказа безлюден. Напълно безлюден. В него дори и въздухът се бе запазил едонствено в капитанската кабина, отделена от останалото корабно пространство с резервен авариен шлюз. А през не напълно затворените външни люкове в звездолета се процеждаше леденият космически вакуум. След беглия оглед на вътрешните помещения не можаха да стигнат до единно мнение. Беше трудно да се определи не само какво се бе случило на борда, но и кога бе станало. Не можаха да открият дори и следа от традиционния бордови дневник, нито някакви записи в компютрите, нито следи от борба или разрушения — нищо, което би им помогнало да разгадаят тайната на кораба. Истински кораб-призрак. Мрачна тишина, пустота и студ. Транспортният звездолет не само че го бяха напуснали и членовете на екипажа му, но той беше изчистен и от практически всичко ценно, включително товар, гориво и дори много уреди, в частност навигационните. Той се движеше, както би се изразил някой мореплавател, според каприза на времето. Тоест летеше по инерция, под влияние на гравитационните полета на небесните тела.

Това успя да определи Лиза. Втори пилот на «Арго», тя беше добре запозната с тежката космическа техника. И изказа най-правдоподобната хипотеза.

По всяка вероятност корабът е бил нападнат от космически разбойници, целият екипаж се е предал без бой. После престъпниците, след като прехвърлят целия товар, са се готвили да прикрият следите си, съгласно навиците им, и са нанесли по ненужната им вече купчина метал мощен удар. Най-вероятно посредством електромагнитен деструктор. Но те не са били особено грамотни и не са взели предвид, че звездолети от този ранг могат да притежават специални системи на защита. Ставаше дума за автоматична еднократна защитна система, от остарял тип. Силово поле, възникващо в отговор на удара, защитаващо корпуса от разрушение и едновременно придаващо на кораба импулс, достатъчен за измъкване от радиуса на стрелба на противника, но който не е смъртоносен за хората на борда. Ако изобщо е имало такива в звездолета. А после вече корабът си лети и лети. Всичко това е могло да се случи и предния ден, и преди много години.

— Второто е по-вероятно — завърши разказа си Лиза. — Много е стар тоя чайник.

— Аз ще ви кажа какво не ми харесва в цялата работа, приятели — взе думата Стан. — За какво им е било да оставят в капитанската кабина въздуха? Това може само да означава, че новите стопани на кораба нещо са му направили преди да го унищожат. Може би са го програмирали по някакъв начин за някакво действие. Нали не успяхме да прочетем нищо в компютъра им.

— Искаш да кажеш, че това е бомба с часовников механизъм ли? — завърши обяснението му Тека.

— Не е изключено — кимна Стан.

Той, както и всички останали впрочем, вече държеше бдително пистолета в ръка. Макар и да разбираше, че едва ли можеше да се измисли нещо по-глупаво от стрелбата по бомба с часовников механизъм.

— Им една такава легенда — обади се и Арчи. — За летящия в пространството изоставен преди хиляди години кораб-призрак.

— Ами — решително отсече Кърк. — Язон на времето достатъчно ни проглуши ушите с легендите си. Мен сега ме интересуват само конкретни предложения.

— Моля — съгласи се с него Арчи. — Предлагам още малко да побродим из звездолета, за да разберем все пак каква е историята му и за какво е бил предназначен.

Кърк повдигна рамене.

— Щом считаш, че това е безопасно за теб, давам ти още половин час, докато «Арго» легне на орбита, а Клиф ще подготви за бой челните оръдия. Изучавай, записвай, измервай… на Пир обаче не й нужен чужд изкуствен спътник.

Това беше и краят на дискусията.

А след четиридесет минути, когато и двата леки кРестосвача потънаха в недрата на гигантския «Арго», Клиф хвана любимите си лостове, гръмко произнесе обратното броене и с едно кратък натиск превърна овехтелия кораб-призрак в огнено кълбо, което се разсипа в ситни искри и бързо угасна на черния фон, подобно на празничен салют.

— Лошо знамение — не се сдържа Арчи.

— Самата поява на кораба ли? Или това, че го унищожихме? — запита Лиза.

За разлика от останалите пирянки, тя притежаваше и известно любопитство. Нали отговорът на въпроса й нямаше никакво практическо значение за тях.

— И едното и другото — отвърна Арчи. — Ако се доверим на старинната легенда.

— Слушай, чуждопланетниче, само твоите суеверия ни липсват сега! — заръмжа Кърк.

— По-добре си замълчи, само изнервяш шефа — посъветва Тека младия юктисианец.

— Нищо — отвърна Арчи, — сега пък ще го позарадвам.

И той смело се извърна към вожда на пирянците:

— Добре, Кърк, хайде да оставим настрана суеверията. Успях да открия нещо важно. Когато прелитахме над морето на току-що унишожения от вас кораб, характерът на движението му забележимо се променяше, сякаш попадаше в поле с много мощна гравитация. Управляемите апарати обикновено компенсират подобни въздействия, а тук това беше особено забележимо. За мен лично има само едно обяснение на този феномен: в нашия Епицентър са започнали някакви активни процеси. Между другото, има от какво. А следователно време ни е да се заловим с тях. Без да чакаме Язон.

— Ето това вече е добра идея! — не скри възторга си Язон.

И в този момент зави сирена. На «Арго» още от древни времена беше предвиден много силен сигнал за аварийно повикване. Пирянците бяха съхранили тази характеристика, макар и да бяха преустроили кораба. Гласът, врязал се в кабината през високоговорителя, беше също така гръмък и звънък:

— Тук Миди! Намирам се в изследователския комплекс! Чувате ли ме? Получихме съобщение от Язон! Чувате ли ме?

— Чуваме — отвърна Кърк.

След това се обърна към Арчи:

— И ти му казваш на това лоша поличба? Давай още такива!

Глава осемнадесета

Още щом зърна Стареца Сус матросът на рибарската шхуна мигновено заспа. Язон дори отначало реши, че беше умрял — от страх. След това обаче се разнесе откъм мачтата, до която се бе проснала жалката фигура на собственика на лодката, се разнесе тихо похъркване.

И двамата Язон и Мета горяха да почнат с въпросите си, но Старецът Сус сложи пръст на устните си, едва различими сред гъстите снежнобели мустаци и брада, и прошепна:

— Не говорете нищо, скъпи мои. Нека просто седнем и изпушим по цигара. А и от сън имаме нужда.

Той измъкна от гънките на дрехата си тънка, също така зелена и също така слабо фосфоресцираща, пура. Не предложи никому, а веднага задими, без да стане ясно как я бе запалил. И Язон си спомни, че и той има свои цигари. Порови в джоба си, напипа пачката и в миг проумя, че пачката не беше обикновена. Зад двойната Стена се криеше миниатюрен пси-предавател. Ето ти на! Желанието му да пуши веднага изчезна. Нима точно тази пачка му бе дал капеланът тогава в църквата, а той, идиотът, едва сега го бе забелязал? Какъв срам! Казват, че любовта превръщала мъжете в глупаци. Май и сватбените церемонии имаха същия ефект.

— Ето, виждате ли, Язон, у вас и цигарите ви не са обикновени. Но вие пушете, пушете, не се притеснявайте! Там има още точно десет кутии. А в момента не е необходимо да бързате с предавателя. Батериите му са практически вечни, което впрочем ви е известно, а през защитния екран пси-лъчите преминават, уверявам ви. Така че ще успеете да се свържете с когото пожелаете.

Мета слушаше странния монолог с удивително спокойствие, и ако някакви емоции все пак се промъкнаха върху лицето й, това беше традицонното й недоволство от вредния навик на Язон. А той тъкмо бе решил да я зарадва.

— Сядайте, сядайте — ласкаво им предложи Старецът Сус, изхвърляйки зад борда късата тлееща угарка.

Язон направи същото, тоест захвърли във вълните все още незапалената си цигара. После се огледа в търсене на нещо удобно за сядане, не откри нищо подходящо и седна направо на палубата. Мета седна до него. Но това нямаше никакво значение. Именно в този момент стана окончателно ясно, че с времето и пространството става нещо нередно. Зеленото сияние обхвана цялата крилата шхуна, а цифрите върху часовника на Язон почнаха шеметно да се сменят, минутите хвърчаха като секунди. Съзнанието му през това време сякаш се бе раздвоило. Една част продължаваше да следи протичащото около него, а другата отдъхваше заедно с абсолютно разхлабеното тяло, облегнато на купчината такелаж.

— Шест часа сън — това е необходимата норма дори и за такива, като нас — каза Старецът Сус. — А ние освен това все едно ще изчакаме да дойдат и приятелите ви. Глупаво ще бъде да тръгнем и да ги изоставим тук. Така, а сега те всяка минута ще са тук. Време е да ставаме. Виждате ли? Развиделява се.

— Колко време мина всъщност? — заинтересува както винаги практичната Мета.

— Не знам какво означава «всъщност» в този контекст. Най-правилно ще бъде да се каже, че всъщност времето изобщо не съществува.

Мета се намръщи от такова многословие. И Старецът Сус, усетил неуместността на иронията си, побърза да се конкретизира:

— За мен измина само половин минута, за вас — шест часа, както вече ви обясних, а за Морган, цялата му планета, и съответно, за местното слънце, примерно двайсетина минути. Нали виждате, съмва се. — И добави с укор: — Време им е вече да идват.

А небето над хоризонта наистина започна да просветлява и пред очите им започна красиво да преминава от тъмносиньо в златисто-розово. Особено добре започна да се наблюдава когато Старецът Сус се обърна към брега и духна небрежно табелата с надписа, така, както се духат свещи.

«Позьор», каза си Язон.

Едва ли табелата се гасеше именно по този начин, още повече, че заедно с табелата престана да свети и дрехата на местния чародей, а тайнствената поради зеленикавата си призрачност брада на Стареца Сус сега изглеждаше съвсем неестествена. Язон си спомни за Санта Клаус с червен калпак и с огромна брада от вата, неизменен персонаж от новогодишните празници на Касилия. А Старецът Сус, сякаш прочел мислите му, се усмихна, отлепи бутафорната си брада, мустаците, после сивата перука, и накрая захвърли дори и плаща, като отдолу се оказа в изящен летен костюм.

— Маскарадът приключи — заяви той. — Между другото, Морган знае как изглеждам наистина. Младите обаче много не долюбват старците, и затова по-разумно е да се представя в такъв вид пред тях.

— Предполагате, че Хенри лично ще докара приятелите ни? — реши да запита Язон, още повече, че краят на маскарада беше вече обявен и започваше нормалното общуване.

— Най-вероятно — отввърна Стареца Сус. — Но ние с нас няма да го вземаме, разбира се.

Язон не успя да уточни къде точно да го вземат, защото в следващия момент на брега буквално се просна лека космическа канонерка, годна за атмосферни полети, едно наистина рядко зрелище за Ямайка. И защо беше нужно такова идиотско кацане? Да не би Робс да бе управлявал въздушния кораб? Ами, зад щурвала все пак беше седял Морган. Мета не се сдържа и пистолетът изскочи в ръката й при вида на скачащия на пясъка вожд на флибустиерите. Само след миг от кабината изскочиха Доли и Робс и се нтурнаха към по-възрастните си другари.

— Слава на тъмните звезди! — въздъхна облекчено Мета.

— Чу ли предупреждението ми? — обърна се Язон към Доли.

Беше от голяма важност да знае отговора.

— Да — отвърна момичето, — но вече нищо не можех да направя. Тези хора умеят да вземат заложници, същински професионалисти са.

— Виновен съм пред вас — каза Язон.

— О, стига! — махна с ръка Робс, позирайки съвсем откровено.

Как им се искаше само да изглеждат възрастни!

Язон се усмихна, припомняйки си до невъзможност раноразвиващите се деца на Пир. Те никога не мечтаеха да бъдат възрастни, те просто ставаха такива. Още на шест или на осем години. Не трябваше да е така в света.

— Морган — запълни образувалата се пауза Старецът Сус, — много съм трогнат от грижата ти за децата. Този прекрасен вакуумно-въздушен лайнер, отсъствието на отвратителните ти главорези в качеството на съпровождащи, и накрая, проявената експедитивност от твоята страна, — всичко това е много мило. Принуден съм обаче да те разочаровам. Разговорът ни в твое присъствие днес е неуместан и несвоевременен. Ще ти позвъня, стига да успея, а ако не се получи, Язон после ще ти предаде всичко.

Морган гледаше на обкръжаващата го действителност в пълно недоумение.

— Разбира се, Хенри, ако искаш, изчакай ни тук, това е твое право. Но ние може доста да се забавим, и ще се чувстваш самотен. По-добре се върни в двореца.

— Нарочно ли ме унижаваш, и то точно пред Язон? — проговори Морган, с обидени устни, също като момченце.

На Язон дори се стори, че главният флибустиер бе поруменял. Или просто лъчите на изгряващото слънце бяха и без това червендалестото от безбройните пиянски орги и космически загар пиратско лице.

— Съвсем не — с достойнство отвърна Старецът Сус. — Никой не може да се унижи пред Язон. Той е безсмъртен, и Мета заедно с него.

Последва съвсем неочаквана реакция. Морган рухна на колене пред тях, направи дълбок поглед, и едва не си разби челото в каменистата почва. На Язон му стана много неприятно. Понятията за свобода, чест, съвест, въобще, за човешките ценности и светини при него и при тия кръвопийци се разминаваха безкрайно.

— Защо мълчахте толкова време! — буквално изви като вълк Морган.

Язон дори и не счете за нужно да отговаря, а Старецът Сус презрително забеляза:

— А ти питал ли си? В тъпата ти глава такива оригинални мисли малко трудничко си пробиват път, май?

Въпросът си беше риторичен, и този път Морган премълча, все още на колене.

— Добре, добре, свободен си — резюмира Старецът Сус.

Господарят на планетата, шефът на СК, най-великият пират, Навигаторът Хенри Морган стана и като пребито куче се повлече към канонерката си, за да отлети послушно само след минута към града.

— Е, сега тръгваме ли? — изрече с полувъпросителна интонация Старецът Сус.

Избор впрочем нямаха никакъв. И ситуацията започваше силно да не се харесва на Язон. Първо, почти нищо не му беше ясно. Второ, Старецът Сус, от благороден спасител, красиво озовал се на помощ в последната минута, все по-явно се превръщаше в загадъчен злодей, който си имаше собствена игра. Морган, изглежда, му беше точно толкова нужен, колкото и Язон с Мета. Та нали прословутият всемогъщ Старец дори и не се бе опитал по някакъв начин да накаже, дори да арестува коварния убиец, нарушил всички мислими закони, включително и флибустиерските, а сега публично признал поражението си… не стига, че след като бе демонстрирал неограничената си власт над Морган, той дори не го бе осъдил публично за тежките му грехове. Всичко беше на границата на абсурда и на Язон все по-малко му се вярваше, че именно тук най-накрая ще узнаят истината за Ямайка и изибщо за флибустиерите.

Денят настъпи. Остров Еспаньола изглеждаше мирно, уютно, даже красиво, само че съвършено необитаемо местенце. През нощта само им се беше сторило, че има пристан. Нямаше никакъв пристан, само най-обикновено заливче, пясъчна ивица и по-нататък — крайбрежни скали. Над всичко това висеше само някакъв надпис, проектиран във въздуха по някакъв не съвсем ясен начин. Разбира се, лазерните проектори трябва да бяха някъде наблизо, само дето ги бяха скрили много умело. Както се оказа обаче, не съвсем оригинално.

Те се изкачиха по една тясна пътека, приближиха една отвесна скала, и… Всичко беше като в детска приказка. Дори някак си пошло. Нима не можеше да измислят нещо по-оригинално, по-завързано, след като разполагатха с такива възможности?

Огромните каменни плочи се разтвориха, образувайки проход в гигантската пещера. Вътрешното пространство на мрачното помещение беше осветен по такъв начин, сякаш единственият източник на оптически лъчи беше златният звездолет застанал в центъра на пещерат, като паметник на самия себе си. Язон вече беше достатъчно започнат с междузвездните кораби от този клас, за да е наясно, че покритието на корпусите им в нормално състояние не излъчва нищо, а точно обратното: поглъща и отразява. А и естественото положение на звездолета «Виторог», или «Окроткави», беше не така, а хоризонтално, ако трябваше да го използват по предназначение, разбира се.

Общо взето, бяха попаднали не на стартова площадка, а в още един храм, където слабообразовани хора се кланяха на поредния «жверис», а Старецът Сус беше не пилот на звездолета, а просто свещенослужител, в интелектуално отношение не съвсем надминаващ паството си. Само дето двете половини не искаха да се слепват: един не дотам интелигентен капелан, пълен невежа в устройството на междузвезданата техника, и в същото време — безсмъртен, представител на друга раса. Това, че Сус беше безсмъртен, не предизвикваше никакви съмнения.

Язон се усети, че след като окончателно бе загубил всякакво уважение към бившия митичен персонаж, за първи път се обърна към него само като «Сус» и реши вежливо да го попита:

— Кажете, нали можем да ви наричаме просто «Сус»?

— Както искате. Виждам, че не сте вчерашни. Пиратите, например, на които им се е случвало да попадат тук, веднага падаха на колене пред светинята.

— Ние обаче не сме пирати — отвърна невъзмутимо Язон. — А и това не е светиня. Това е обикновен, тоест не съвсем обикновен, разбира се, но все пак междузвезден кораб. Точно на такъв между другото, пък и се продължават да летят родителите ми. Знаеш ли имената им, Сус?

Сус леко наклони глава и някак странно изгледа Язон. Той явно нямаше намерение да отговаря на никакви въпроси. Засега поне.

— Ето какво, друже мой — проговори най-сетне той. — Разговорът ни може да се получи дълъг, а времето ни е ограничено. Затова нека отнабало да ти разкажа всичко необходимо, а после, ако успея, ще ти отговоря на въпросите.

Язон нямаше възражения. Та нали той самият в този момент много трудно си представяше кое трябваше да счита за главно, а кое — второстепенно. Мета още повече нямаше претенции за званието «най-добър аналитик».

— Преди много хиляди години, — започна Старецът Сус, — боговете ми довериха тази светиня и ми заповядаха да се грижа за нея.

— Боговете? — не се сдържа Язон.

Много му се искаше да уточни за кого все пак става въпрос.

— Помолих те да не ме прекъсваш. Да, боговете! Ще ги наречем така за по-кратко. Бих могъл да използвам и думата «безсмъртни», но това не отговаря на нещата. Аз самият съм безсмъртен, вие — също. А те бяха богове. Минаваха години, векове се изнизваха, аз пазех светинята, защото знаех, че ще настане ден и час, когато ще потрябва. Моят аукснис жверис и аз пътешествахме по разни планети, не през космоса, а чрез метода на мигновеното преместване. През рванавра. Като правило, аукснис жверис ми даваше сигнал кога да стартираме, аз влизах вътре, а след като излезех навън, се оказвах далеч-далеч от мястото, където бях само преди минути.

Язон му доскуча. Разказваха му за хиперпреходите, както на ученик на урок по физика. Ами, на учениците разказват по далеч по-интересен и занимателен начин. И по-добре. А тук това най-много напомня на четенето на канонически текстове на дошлите в храма. По-добре да беше обяснил откъде се вземат рванаврите. Ама май и това не знае, съвсем невеж е, горкият.

— Много пъти се случваше, че губех представа за преместванията, за планетите, забравих, как се наричаше родният ми свят, загубих представа за целта на живота. Но помних, че аукснис жверис е светиня. Ходех сред различни народи и проповядвах вяра в светинята. И тогава за пръв път ме нарекоха Стареца. По-късно съчетанието на думите Старецат Сус сякаш стана неразделно собствено име. На всички езици, които владеех. И ето, че веднъж си спомних от коя планета съм. В паметта ми проблесна като искрица името й — Тюнис. Това вече беше много. Беше знак. И аз реших, че трябва да си спомня всичко. Но как? Вътре в аукснис жверис се намираше един компютър, и аз се опитах да намеря там всичката нужна информация, да разбера кой съм аз и защо живея. Очевидно обаче боговете ме бяха наказали за нещо — всички тези сведения бяха надеждно блокирани.

И тогава аз реших, че ще ги надхитря. Успях да открия някакво мъгляво указание за една древна тайна: освен компютрите, съществуват още и книги. На всички планети, където ми стъпеше кракът, аз вече търсех древни фолианти. И веднъж щастието ми се усмихна.

Планетата се казваше Тортуга. Там живееха едни много зли хора, на които огромните им знания не им помагаха да стават по-добри. Може би, тогава за пръв път разбрах, че знанията нямат нищо общо с доброто и злото. Исках да ги избавя от злото, но боговете подсказаха, че отначало трябва да избавя тези хора от книгите. И аз им предложих да разменим стотина тома от колекцията им срещу много голяма сума пари. Защото аз вече знаех, откъде да взема тези пари.

В книгите прочетох, че моята светиня в действителност представлява уникален междузвезден кораб, който струва огромни пари. Но за да мога да получа тези пари, на мен ми се предлагаше да си продам душата на дявола. Дълго си блъсках главата над смисъла на тази фраза и накрая разбрах, че в моя случай това означаваше да си доверя светинята на най-страшния човек, когото някога съм познавал, на злия гений инженер Мисон.

«Най-после някаква ценна информация, помисли Язон. Колко дълго и мудно си разказва историята тоя млад старец! И ще ми разказва, че времето му, виждате ли, било ограничено!»

— … той единствен беше способен да управлява златния звездолет. А тогава Пиер Мисон живееше на Ямайка. Обитателите на Тортуга, които наричаха себе си буканиери, натовариха кораба ми с книги. И аз в уречения час (разбира се, никой не го видя) се вмъкнах вътре и веднага напуснах планетата, както винаги, чрез рванавра. А на Ямайка поставих Мисон на лостовете за управление и той почти веднага вдигна светинята във въздуха и я изведе в космоса. Много скоро вече бяхме далеч-далеч, на богомерзката планета Касилия. Заложих аукснис жверис в банката. Дори и не можете да си представите какви пари ми срещу него един Роджър Уейн.

— Дори много добре си представям — позволи си да се вмъкне в монолога Язон. — От порядъка на стотици милиарди кредити.

Сус почтително замълча няколко секунди.

— Прав си, Язон. Но аз тогава се заклех, че ще изкупя златния звездолет, каквото и да ми струва това. И го изкупих, когато Ямайка забогатя достатъчно от дръзките набези и победоносни войни.

— От убийствата на деца — добави Язон, — от грабежите на беззащитни търговски и туристически кораби, от завоюването на слаборазвити планети, с бластери срещу лъкове и стрели… И такива «подвизи» ти наричаш дръзки победи?! — избухна Язон.

— Всичко това са само думи — отвърна невъзмутимо Сус. — Главното е резултатът. А пред мен стоеше задачата да събера на едно място колкото е възможно повече зло. И Ямайка се превърна в център на вселенското зло, който притегляше и притегляше към себе си цялата мръсотия, подлост и ненавист. Само погледни: всички най-жестоки и безпринципни хора са се събрали именно тук. Трябваше да се съберат.

— Изящно допълнение — оцени Язон. — А защо изобщо е необходимо да се събира всичкото зло на едно място?

Този сякаш невинен, във всеки случай много естествен въпрос принуди Стареца Сус дълбоко да се замисли. Върху лицето му даже се появи някакво подобие на обърканост.

— Не знам — изрече накрая той и като че ли беше искрен.

Какво пък, мисълта да се събере всичкото зло на едно мисло Язон вече бе чувал. Като че ли някой не много отдавна я беше формулира под формата на теория за интелектуалната асенизация. Още в дълбока древност е имало майстори, които са предлагали да съберат всички злодеи като урожай от нивите и да се унищожат с един замах. И тогава всички останали хора — добрите — ще си заживеят като в приказките! Очевидно се е предполагало, че на най-добрите заради добрината им ще се даде почетното право да изтребят злодеите.

О, тъмни звезди, нима и този пиратски пророк вещае от чуждо име?

— Кажи ми, Сус, да не възнамеряваш да изпратиш Ямайка в някоя друга Вселена и там да я замразиш под непроницаем слой лед? — подмилкващо се заинтересува Язон, пределно опростявайки задачата на събеседника си. — Отговори ми: да или не?

Объркането в погледа на Стареца Сус се смени със страх. Беше обаче малко рано да се радва, че е хванал крадеца за ръката и е разкрил самоличността му. Язон си наложи спокойствие, не започна да произнася напразно зловещото име: Теодор Солвиц. Нека той най-добре сам да си каже, а то човек не може да е сигурен как ще завърши всичко. Сус обаче упорито пазеше мълчание.

И Язон рязко смени тона, в духа на най-добрите си традиции.

— Извини ме. Може би малко рано започнах да задавам въпросите си?

— Раничко — съгласи се Сус. — Аз още не съм съобщил главното. Скоро ще се отвори рванаврът, и аз ще си отида. Аукснис жверис обаче ще остане. Така е угодно на боговете. А аз ще си отида и никога повече няма да се върна. Боговете предават Ямайка в ръцете ти, Язон.

— На мен? — искрено се изуми Язон. — А за какъв дявол ми е?

— Нали ти казах — рано е да се задават въпроси. Изслушай ме до края. Боговете са предначертали: следващият пазител на светинята ще бъде един безсмъртен, който няма да пристигне по съвсем доброволен начин на флибустиерската планета заедно с една млада зеленоока вещица. Ето, това е всичко.

— Искаш да кажеш, че боговете ти наистина са умеели да предсказват бъдещето ли?

— Не говори с такава ирония за боговете, Язон. Боговете са умели, умеят и ще бъдат способни на всичко.

— Глупости — рязко резюмира Язон. — Никой никога няма да е способен на всичко. А откъде ти можеш да знаеш всичко това, може би аз самият да съм Бог?

Сус помрачня.

— Не е моя работа да съдя за това. Аз съм само упълномощен да ти предам, че след заминаването ми ти ще станеш на планета Стареца Сус. Тоест те всички ще те считат за Стареца Сус. А за боговете ние сме само дежурни на смяна в този свят.

Последната фраза прозвуча много двусмислено. Язон реши да не я коментира, а вместо това само изрече неясния дори на него израз:

— Много приятно. Цял живот съм мечтал да бъда Стареца Сус.

После добави:

— Сега вече мога ли да задавам въпроси?

— Сега вече можеш.

— Кои са тези качърите?

— Не знам. Във Вселената е пълно с войнствени раси. Конкретно качърите не блестят с нищо оригинално.

— Може и да си прав. А кой е изградил този екран около Ямайка? И кога е станало това? Или и това не е интересно?

— Не, защо. Този екран е могъл да го създаде само един човек — Мисон. Още преди отлитането на Касилия. А го управлява самолично Морган. Куфарчето с управлението отдавна се намира у него.

— А Старецът Сус по правило няма достъп до него, така ли?

— Ти не разбираш! Аз имах и имам достъп до всичко, но никога не съм управлявал тази планета. Мнението ми го изслушват, а и няма как да не се вслушват в него. Но ако аз започна активно да се намесвам в политиката, в завоевателските полети на флибустиерите, във войните, не би стигнала никаква магия, за да оцелея. Флибустиерите са тъпи и жестоки.

— Дори и Морган? Тъп? Несправедлив си към него.

— Морган е изключение. Той удивително умен. Затова и аз се опитвах да му въздействам по друг начин. У нас възникна ментален контакт. Опитвах се да контролирам този човек, и понякога се получаваше много добре. Когато на планетата се появихте и вие, менталният ни контакт с Морган стана особено интензивен, дори и имаше и моменти, когато с него ставахме едно цяло. Това ми и позволи да ви спася.

— А капеланът?

— Спасението на капелана не влизаше в плановете ми.

— Ти разсъждаваш като андроид, като компютър! — избухна Язон. — Ти поне разбираш ли, какво е това любов? Способен ли си на някаква безумна постъпка?

— Какви странни въпроси ми задаваш, Язон. Свикнал съм винаги да разсъждавам и да постъпвам само по така, както са предначертали боговете.

— Достатъчно, Старец Сус, омръзна ми вече. Още повече, че и ти не си никакъв Старец Сус, аз съм Старецът Сус! — кресна Язон, усещайки така добре познатия му прилив на телепатическо вдъхновение.

И в този момент в Стената на пещерата се откри рванаврът.

— О, мрак пространствен! Нима аз самият мога сега вече да отварям и хипертунели?! — възкликна на глас Язон.

Сус нищо не отговори. Той само успя да прекрачи и потъна в черната бездна и миг след това прозорецът в хиперпространството се затвори. В огромната полуосветена пещера настъпи тишина.

— Можем ли да отлетим някъде с това нещо? — заинтересува се Робс, нарушавайки неуютната тишина.

— Мисля, че не — прецени Язон. — Нужно ни е и куфарчето на Морган.

— И нещо от багажа на Мисон — добави Мета. — Нещо ми е останало в главата от времето, когато изучавахме хитроумното устройство на това древно златно корито. В нея е предвидено кръстосано управление чрез пароли на всички системи.

— Тогава според мен това е капан — тихо произнесе Робс. — Вратите са затворени.

— А според мен не е капан — убедено възрази Доли. — Ако искате вярвайте, ако искате — недейте, но аз успях да прочета някои от мислите на този умопобъркан.

Глава деветнадесета

Разбира се, поредният звездолет «Овен», попаднал се на пътя на Язон, отново се бе оказал в неизправно състояние. Съхранената обаче в него енергия беше достатъчна, за да отвори тежките врати на пещерата. Все пак това не беше просто паметник на древна епоха. Устройства за връзка в звездолета също се намериха. При това най-различни. Нищо не струваше с тяхна помощ да се настроят ако искат на специлната вълна на Службата за Справедливост, или на личния канал на Морган, та дори и на секретния канал на Специалния Корпус. Да не говорим за това, че вече имаха в ръцете си и изправен хипер-предавател, който им позволяваше да влязат в контакт с Пир.

Изкушението беше огромно, но дори и Мета се замисли над това, дали си струва. Още повече и в новото им положение. А Язон след минутно размишление резюмира:

— Не бива да влизаме сега във връзка с Кърк или Рес. И работата не е в това, че е опасно да се използва звездолетът. За връзка с Пир щеше да е достатъчен и някакъв дребен пси-предавател. За съжаление обаче, аз дори не знам, кой ми го е подхвърлил… Ето къде е капанът! Те сигурно са си мислели, че аз веднага ще се опитам да вляза във връзка. Те имат превъзходно устроено подслушване в целия електромагнитен и пси-спектър. Не, не бива да влизаме във връзка — повтори той. — И родната си планета ще разкрием, и себе си ще погубим. Глупаво ще е, особено когато вече сме само на една крачка от победата.

— Какво означава «почти»? — удиви се Робс. — Нима сега вие не сте по-главен и от Морган?

Язон се усмихна на наивния и трогателен въпрос.

— А ето сега ще позвъним на стария Хенри и ще разберем.

«По дяволите всички тия специални апарати» — реши Язон. — «Ще минем с обикновените ръчни мобилни телефони. Знае ли го човек къде е сега?»

Морган обаче се оказа в кабинета си, а гривната си както обикновено, бе оставил на секретарката си.

— Морган? Дайте ми Морган! Бързо! Това е Язон динАлт!

— Привет, Старецо Сус.

— Язон съм.

— Нали това и аз казвам: привет, Старецо Сус, — упорито повтори Хенри с все същия безцветен глас.

И Язон разбра: Морган се боеше, че сега Язон ще завладее подсъзнанието му, както някога беше правил предния Сус, и тогава — край на пиратската му власт. Но Язон не умееше да подчинява чуждата воля на своята и мислено да диктува условията си, а дори и да го можеше, просто не си представяше откъде да го захване.

— Морган, чуваш ли ме? — започна той сурово и мрачно. — Аз не съм такъв, какъвто беше предишният Старец Сус. Аз съм съвсем друг. Нямам намерение да ти бъркам из мозъка, ако ми обещаеш да работиш честно. Та нали ние отдавна се договорихме за съвместни проекти. Нужна ми е главата ти, а не само планетата ти, корабите ти в комплект с главорезите ти. Разбра ли ме, Морган? Така че обещай ми, че няма да ме предадеш, иначе…

— Обещавам — изръмжа Морган, без да му даде дори да се изговори, той дори и не искаше да чуе какво ще стане в противен случай. — Кажи ми, Язон, ясен ли ти е вече планът ни за съвместния ни проект?

— Има си хас! Сега знам всичко до последната подробност. Само да се върна и ще си поговорим. Да, има още нещо. Предай на всички: не искам да нося чуждо име. Нека Стареът Сус си остане Старецът Сус.

— Добре. Връщай се час по-скоро. Чакам те! — Морган действително гореше от нетърпение, но явно се канеше да приключва с разговора.

Възникна странна неловка пауза.

— Ти наистина ли мислиш, — проговори накрая Язон, — че ние можем да се доберем до града на това, което се намира тук пред мен в пещерата?

— А нима не може?

Изглежда, Морган наистина не разбираше. Забавно.

— Не, скъпи, с това ще се заемем по-късно. А сега ни изпрати нещо летящо.

— Не може ли плаващо? — свито помоли Морган. — Народът на Кралград ще разбере по-добре, ако ти пристигнеш по вода.

— Добре, убеди ме. Ще се полюлеем още веднъж по вълните.

Люшкането по вълните този път наистина се оказа приятно. Времето беше отлично, крилатата шхуна много удобна, несъмнено собственост на първия Навигатор. Язон отново изпита онова усещане, че е на почивка, и се запътил на поредната увеселителна разходка по морето.

— Мета, виж колко странно се получава! — реши да сподели той впечатленията си. — По-рано във всички светове обирах всички луфтове, така да се каже. Какво ли само не ни сервираше съдбата: студ, глад, страхотни рани — всеки път съм бил на косъм от смъртта. А сега — направо истински чудеса, летя си от планета на планета, и нито дори една драскотина! Странно!

— Не предизвиквай Бог, както казват тук на Ямайка — отвърна Мета. — Наистина, Язон, не го предизвиквай, че знае ли човек какво може да стане.

И то наистина стана.

Народът на Кралград ги посрещна като царе: с цветя, с музика, с всички полагащи се при такъв случай угощения, със стрелба във въздуха с куршуми, фойерверки и тапи от шампанско в паузите.

Намери се обаче един представител на народа, който бе решил да ги посрещне по друг начин. Никой дори и не бе предполагал, че е възможно такова нещо, и дори вездесъщите сътрудници на СС-1 бяха малко разсеяни при изпълнението на служебните си задължения.

От пристанището през целия град ги караха в открит автомобил. И тъкмо пред самите врати, когато пред тях се показаха облечените в суперофициални тоалети главни флибустиери, началници на служби, висшият елит, най-богатите хора на Ямайка с щастливия и ухилен до уши Хенри Морган в самия център на композицията, ето тогава се и раздаде един специален изстрел. Насочен. Към Язон.

Монбар успя да стреля три пъти.

Първият куршум попадна в гърдите на Язон, и след като излезе успешно откъм гърба, се заби в седалката между Робс и Доли. Втората беше предназначен за Доли, но улучи пак Язон, защото той вече бе успял да реагира и прикри с тялото си момичето, без загуби много от равновесието си и дори успя да изпрати пистолета в ръката си и да стреля в отговор при падането си. Вторият куршум (общо взето, също с точно попадение) остана в тялото му, като едва не закачи сърцето. А третият куршум на Монбар се превърна в свабтарски, защото за разлика от Язон, Мета не пропусна целта и миниатюрният реактивен снаряд се вряза право в окото на пирата.

В същия миг най-острата сабя на Ямайка — знаменитата сабя на Хенри Морган — извистя над раменете на Монбар и пробитата от куршума на Мета глава на пирата се търкулна по каменните плочи на площада.

Жестът беше, разбира се, повече от изящен и красив съгласно флибустиерските закони на естетиката, но съвършено излишен. Забитият в черепа реактивен куршум беше стопроцентова гаранция за смърт. Хенри Морган обаче или имаше доверие единствено само на себе си или пък за него беше от особена важност да убие Монбар точно в този момент.

Защо на кораба не беше толкова бърз? И дори се извини: Монбар, виждате ли, е много необходим човек. Какви тайни би могъл да знае безумният и порочен във всички отношения Монбар? Какво ли се е канил да разкрие на събратята си пирати? Ами ако се окажеше, че точно той е бил човекът, откраднал от Морган и предал чрез капелана на Язон пси-предавателя?

Тези въпроси обаче Язон си ги задаваше вече на много по-късен етап. В този момент съзнанието му го напусна, слънчевият ден и ярките краски на празника потънаха в черна мъгла, а бурната празнична музика и крясъците на тълпата потъна в безмълвието.

Пирянците никога не се разделяха с униварсалните си аптечки. Пък и разбира се, живите тъкани у безсмъртните се справяха далеч по-ефективно с травмите за разлика от тези на обикновените хора. Не на последно място трябваше да се отчете и фактът, че на Ямайка клиниките за оказване на спешна помощ бяха на съвсем съвременно ниво. След едно денонощие Язон дойде на себе си. След още две вече можеше да разговаря нормално, а след още две го прехвърлиха в квартирата.

Мета почти не се отделяше от съпруга си, без да се доверява на когото и да било, нито на лекари, нито на сестри, да не говорим за флибустиерите, които се тълпяха да навестят простреляния си пророк. Всички бяха станали свидетели на раните на този човек, и сега вече нямаше нито един от тях, който да се съмнява в безсмъртието на Язон. Категорично престанаха да го наричат Стареца Сус. Той стана просто Великия Язон. Фрибустиери и буканиери, виталиери и приватири бяха готови да вървят подир него дори и в самия пъкъл, и само чакаха с нетърпение заповедта.

— Никой повече няма да стреля в мен — опитваше се да убеди Мета той. — Пусни ги тия идиоти. Нека паднат в краката на божеството си.

— Гледай си работата! — гневеше се тя. — Никого няма да пусна при теб.

Едва на третия ден тя направи изключение за Хенри Морган.

Разговорът се получи от особена важност и за двамата.

— Имам още известни проблеми когато разговарям — извини се Язон. — Затова ще съм кратък. Искам да разбереш главното. Аукснис жверис — това е абсолютно непобедимият звездолет клас «Овен», кораб на боговете. Но за да го приведем в пълна готовност, трябва и още нещо: куфарчето ти. С процесора за управление на екрана.

— Знам — отвърна Морган. — Мисон е летял на този кораб на боговете.

— И какво? — запита невинно Язон. — Защо не го използвате за война?

— Да воюваме на кораба на боговете? — Морган сякаш една сега схвана за какво става дума. — Но той не винаги изпълнява заповедите…

— Именно — потвърди Язон. — А да летим посредством аукснис жверис от планета на планета, това е все едно, да копаем картофи с тежък боен танк. Слушай, Хенри, сега ще ти кажа най-главното. За пълноценното управление на звездолета от клас «Овен» е нужна още една подробност. Знам планетата, на която можем да я открием. Там обаче никой няма да ти я продаде. За нищо на света. Налага се да се извоюва. Заедно с цялата планета. Готов ли си, Морган? Няма да е никак лесно. Там живеят може би най-добрите бойци в цялата Галактика.

— Готов съм, Язон.

— Добре, радвам се да го чуя. За днес това е всичко.

— Защо стреля Монбар в мен? — запита внезапно той.

— Нима не е ясно? — глухо изломоти Морган. — Беше се побъркал окончателно. Наркотици, какво друго. Мислеше, че така ще спаси планетата ни от магьосника и вещицата.

Морган се опита да изхили, но не се получи много весело, още повече, че точно в този момент Язон се закашля — пробитият бял дроб още не беше заздравял до край. И може би затова никой не чу сподавения вик на Доли.

Тя с усилие се сдържа да не даде воля на чувствата си. Сред болничните стени момичето не рискува да сподели каквото и да било и едва на другия ден Язон разбра, какво именно бе успяла да прочете в мислите на флибустиера. Имаше от какво да ахне човек.

Самият Хенри Морган бе подтикнал Джо Монбар да стреля по Язон. Но дори и Язон с труд повярва в истинската причина: не за да се избави от пришелеца и младата пленница, а за да провери дали наистина е безсмъртен. Ето какво представляваше флибустиерската логика.

Доли дори си спомни още нещо:

— Знаете ли, когато още на старата Земя четох, че по подобен начин са проверявали жените дали не са вещици. Хвърляли ги във водата и ако потънела, значи не била вещица, можело да я погребат с почести, а ако не потъне, значи е вещица, и тогава вече я изгаряли на кладата.

— Хуманен обичай — оцени Язон и добави след малко: — Доли, а ти наистина считаш себе си за вещица?

— Не знам, възможно е — сериозно отговори момичето. — Очите ми нали виждате какви са? Блестящозеленикави, също като у котките…

— Стига сте дрънкали глупости! — избухна изведнъж Мета. — Язон, нима ти дори и сега след всичко станало, възнамеряваш да летиш заедно с Морган?

— Мета, мила! Разбира се. Сега още повече. А ти какво предлагаш?

— Да извикаме тук Кърк, на «Арго», с цялата команда и да превърнем тая проклета пиранска планета в малко слънце.

— И това е всичко? — запита Язон.

— Всичко! — отвърна разгорещено тя.

— Прекалено много против — започна спокойно разсъжденията си Язон, като нарочно разлагаше всичко с желязна логика, за да ядоса още повече любимата си. — Първо, ще е много жалко. Тук не е толкова зле. Второ, просто е скучно. Приключения, разбираш ли, ти се приискали. Трето, това е безопасно. Кораби от класата на «Арго» нямат, но десет от ранга на «Конкистадор» вече представляват много сериозна сила. А ако към тях добавят и малко тромавия, но пък изключитено мощен «Алигатор», аз тук се запозна задочно с него…

Доли седеше в ъгъла на креслото и бързо-бързо записваше нещо. «Да не конспектира речта ми?» — проблесна нелепа мисъл в главата на Язон.

— По-кратко — не се стърпя накрая Мета.

— По-накратко, потегляме с Морган на боен поход. Ще полетим с цялата им огромна ескадра. Иначе няма да успеем да се сдобием с главния детайл за кораба на боговете… Надявам се, разбираш към коя планета ще държим курс?

— Да — каза Мета. — Ти си направо луд!

Пистолетът вече беше в ръката и дулото му сочеше в гърдите на Язон. Сякаш само за един миг всичките им години съвместен живот бяха забравени и пред гордата дъщеря на Света на смъртта отново стоеше само жалкият, но все така самоуверен и нагъл чуждопланетник.

— Нима ти и всичките ти събратя ще се откажете да воювате с врага?

Язон отдавна бе разбрал кои аргументи винаги са неотразими при споровете с пирянците. Не сбърка и този път.

— Разбира се, готови сме да воюваме. — Ръката й с пистолета бавно се отпусна. — Нали ти казах: пристигаме и ги разгромяваме.

— Не — каза Язон, — на наша територия ще имаме повече шансове за победа. Врагът е прекалено силен, не бива да рискуваме. А на родната си планета пирянците не могат да загубят. Още повече, че Морган ще го дезориентираме с търсенето на толкова нужната му вещ.

— Дълго време ще се лута в търсене на толкова необходимата му играчка! — изхили се Мета, окончателно успокоена.

— Доста дълго — съгласи се Язон. — Което скрито надеждно, то се и охранавя добре. Например, можем да използваме «огнедишащия дракон». Помниш ли тази славна играчка от планетата Егриси?

— Помня. А после?

— Още не съм го измислил.

— Виждаш ли — укори го Мета.

— Но това е единственият правилен път. А да ги избиваме тук всички собственоръчно… прекалено голяма чест ще им окажем!

— Да! — Тя сякаш се пробуди от сън. — Но как ще предупредим нашите?

— Това вече е друг и много важен въпрос — съгласи се Язон. — Тъкмо си блъсках главата над него.

— Аз също! — намеси се неочаквано в разговора им ликуващата Доли. — Имате телепатограма от Пир!

— Какво?! — не разбра Язон. — Теле-пато-грама? Какво означава това?

— Ето, записала съм: «Съобщението е прието. Ситуацията в общи черти е ясна. Чакаме конкретни пожелания от Язон. Кърк.»

— Шегуваш ли се, или какво? Какво съобщение?

Доли дори се обиди.

— Е, нали неслучайно в училище всички ми викат «Вещицата». Аз и по-рано си падах много да намеря някъде в космоса силен телепат и да си поговорим от сърце. Имам няколко такива познати момичета и дори две момчета. Едно от момичетата се казваше Миди. Оказва се, че сега живее на Пир при вас. Ето че и пообщувахме. Разказах на приятелите ви най-важното. За планетата, за Морган, въобще, за работите ни…

— Почакай, почакай, а тия твои телепатеми, те не се ли засичат от пси-детекторите?

— Какво говорите! — удиви се Доли. — Никой и с нищо не може да ги засече. Хиляди пъти съм го проверявала. Ние дори още не сме се научили да се подслушваме като хората.

Язон се хвана за главата и закрачи из стаята. Припомни си как веднъж бе влязъл в кратък, но много важен телепатически контакт с младата Миди, която тогава беше още млада царска дъщеря, на планетата Егриси. Да, още тогава тя бе демонстрирала явни способности. Но кой би могъл да предположи, че ще са от такъв мащаб? Просто невероятно! Събитията за пореден път бяха взели остър завой във времето и пространството! Не беше лесно човек да вникне във всичко това, но беше несъмнен фактът, че пред днешния ден успехът отново им се бе усмихнал.

— Мета — изрече вдъхновено Язон. — Виждаш ли! А ти се плашеше! Всичко ще е наред. И по този повод се полага…

— Рано ти е още — сряза го безцеремонно Мета и добави: — А пък за цигара дори и не си помисляй!

— Тогава поне малко сок ми налей — смирено я пооли Язон. — Само недей ми налива от тая местна екзотика, а обикновен яболков сок, ако може. Нека да пием за успеха ни!

Мета отиде за сок, а през отворения прозорец изведнъж се втурна порив на вятъра, помете от масата тънкото листче с телехатограмата и го завъртя из стаята, сякаш то наистина беше старинно писмо, извървяло милиони парсеци от далечната им родна планета.