Съкровищата на крал Бискалар

Крал Бискалар от Ципрозия се славел с неизмеримите богатства, които били струпани в двореца му. Имал той в съкровищницата си всичко, което може да се направи от бяло и жълто злато, от уран и платина, от амфиболи, рубини, оникси и аметистови кристали. Обичал да ходи до колене в скъпоценности и драгоценности и казвал, че няма такава скъпа вещ, която да не притежава.

Вестта за кралското самохвалство достигнала до един забележителен конструктор, който известно време бил главен монтажник и крояч на Висмодар, господар на Диад и Триад, звездни кълбовидни грамади. Отишъл конструкторът в двореца на Бискалар и там казал да го заведат при него, а като се озовал в тронната зала, където кралят седял на трон, изсечен от два огромни брилянта, без да погледне златните плочи на пода, инкрустирани с черни ахати, му казал направо, че ако му представи списък на съкровищата си, той, конструкторът Креаций, веднага ще му покаже такава скъпоценност, каквато няма в съкровищницата му.

— Добре — казал Бискалар, — но ако не направиш това, ще те влача с магнити по сребърния си двор, със златни гвоздеи ще те накова, а след това ще окача главата ти, обкована с иридий, на слънчевата врата за страх на самохвалците!

Веднага донесли списък на кралските богатства, които сто и четиридесет електронни писци съставили по най-бърз начин за шест години.

Креаций наредил да занесат фолиантите в черната кула, която кралят му дал за три дена да живее в нея, и се затворил там, а на другия ден застанал пред Бискалар. За идването му кралят се заобиколил с такива съкровища, че златобяло сияние направо режело очите; но без да обръща внимание на това, Креаций помолил да му донесат кошница с обикновен пясък, пръст или дори смет. Когато това било направено, изсипал сивокафявата смес върху златото на пода и боднал в нея нещо, което държал в двата си пръста, толкова дребно, че приличало на негаснеща искрица. Искрата веднага се впила в сивия куп и пред удивените очи на Бискалар се превърнала в движеща се драгоценност, която растяла, пулсирайки светлисто, бръмчейки, все по-голяма и по-красива, така че помрачила мъртвата красота на съкровищата, а всички присъстващи трябвало да си затворят очите, заслепени от красотата, чиято свръхмерност не можели да понесат, защото ставала все по-силна. Самият крал заслонил лицето си и извикал: — Стига!, а конструкторът Креаций се навел и поставил друга, черна искрица върху разцъфналия самодвиг, а той веднага, за един миг станал наново само сивокафява купчина спекла се земя.

Страшен гняв и завист обхванали тогава краля.

— За това, че ме посрами, те чака смърт — казал той. — Но за да не кажат, че съм те затворил вероломно и въпреки кралската си дума съм наредил да те влачат и коват, ще ти дам три задачи. Но ако не се справиш с тях, горко ти, чужди пришелецо!

Креаций не казал нищо, стоейки спокойно, а Бискалар продължавал:

— Ето я първата задача: ако, както се хвалеше, можеш да направиш всичко, влез в подземната ми съкровищница още тази нощ. За да ми докажеш, че си влязъл вътре, ще ти кажа, че в нея има четири стаи. От тях последната е бяла като сняг и е празна; там има само едно брилянтено яйце, а в него метално кълбо. Утре, точно на обяд, трябва да дойдеш в двореца и да ми го покажеш. А сега можеш да си вървиш.

Креаций се поклонил и си тръгнал. А Бискалар, извергът, му поставил клопка: дори конструкторът да влезел в съкровищницата, нямало начин да изнесе цялото метално кълбо, защото било изваяно от чист радий и жарело стените със страховитата си радиация, а всеки разум помътнявало на разстояние от сто крачки.

Когато паднала нощта, Креаций излязъл от своята кула, тръгнал към двореца и далече от веригата на стражите, които си подвиквали от зъбчатите стени, бръкнал в пазвата си, извадил малка кутийка, сложил на дланта си три млечни искри и духнал. Те се разгърнали в светлобисерна белота, обгърнали с облаци въоръжените пазачи и се образувала такава мъгла, че на една крачка не се виждало нищо. Минал между стражите Креаций и слязъл по стълбите надолу, докато в една зала, чийто таван бил от халцедон, стените от хризоберил, а подът от смарагди, от което приличал на лазурно езеро сред благородни скали, не видял вратата на съкровищницата, а пред нея една черна членестонога машина, над която въздухът се огъвал на гърбица като лист разтапящо се стъкло.

— Кажи ми — рекла машината — кое е това място, което няма нито стени, нито зидове, нито решетки, а никой никога не го е напускал и няма да го напусне?

— Това място е Космосът — казал Конструкторът.

Залюляла се машината на осемте си крака и паднала върху смарагдовите плочи с такъв грохот, какъвто би се получил, ако някой среже веригите на часовник и тежестите му се търкулнат по кристал. Креаций я прекрачил, извадил една пурпурна искра и се доближил до вратата на съкровищницата, направена от монолитен титанов блок. Там пуснал искрата, която закръжила светлисто и се вмъкнала в дупката на ключалката. След минута оттам се показал бял израстък. Креаций го хванал леко, дръпнал го и измъкнал снопче нито стебълца, нито струни, които се образували от искрата. Погледнал ги и прочел написаното върху тях.

Знаменит майстор трябва да е имал Бискалар — помислил си той, — щом е могъл да сложи на съкровищницата атомна ключалка.

Защото съкровищницата наистина имала ключ от атомно облаче и това е; газовият ключ трябвало да бъде духнат в отвора, при което атоми на най-редките елементи — хафний, техниций, ниобий и циркон — въртели в определена последователност езичетата, за да се дръпнат от леглата си огромните резета, задвижвани от електрически ток. Излязъл конструкторът незабелязано от преддверието на съкровищницата, напуснал града и започнал да събира в планините на планетата под звездите атомите, необходими му за делото.

— Ето че имам шестдесет милиона ниобиеви — казал си той един час преди разсъмване, — ето милиард и седем цирконови, а това са сто и шестнадесет хафниеви, но откъде да взема техниций, от който на планетата няма и един атом?

Обърнал конструкторът поглед към небето, а вече се разгаряли първите зари на утрото, възвестявайки изгряването на слънцето, и изведнъж се усмихнал, защото разбрал, че въпросните атоми ще се намерят там. Хитрият Бискалар скрил ключа от своята съкровищници в слънчевата звезда! Креаций извадил от своята кутийка една невидима искра (защото била от най-твърдо лъчение) и я пуснал от отворената си длан към бяло изгряващото слънце. Тя изсвистяла и изчезнала. Не минали петнадесет минути и въздухът в небето затрептял, защото атомните на техниция, донесени от слънцето, криели още в себе си слънчевия жар. Конструкторът ги изловил като бръмчащи насекоми, затворил ги заедно с другите в кутийката и тръгнал към двореца, тъй като времето вече наближавало. Мъглата си стояла все така, ето защо стражите не го видели как изтичал в подземието и духнал газовия ключ в ключалката. Слушал наведен как щракат едно след друго езичетата, но вратата даже и не мръднала.

— Нима си се излъгала, искрице? Това може да ми струва главата! — казал Креаций, ударил гневно с юмрук по вратата и тогава последният атом техниций, донесен от слънцето, който още не бил съвсем изстинал и поради това сбъркал пътя, обърнал упоритото езиче и вратата на съкровищницата, толкова дебела, колкото и широка, се отворила тихо.

Креаций изтичал вътре, минал през стаята, зелена от смарагди, подобна на солен океан, и втората, сякаш божествена от сапфири, и третата, която бодяла очите с дъгоцветни игли, брилянтовата, докато не застанал в бялата като сняг зала и не видял диамантеното яйце, но силата на излъчването веднага размътила разума му, така че приклекнал и се свил на прага, едва сега разбирайки каква е кралската уловка.

Разпръснал той от кутийката слепешком сиви и черни като нощта искри, а те се разгърнали в пухкава стена, обвили го и така вървял към брилянтовото яйце. И се върнал, обвит като в кълбест облак, носейки радиевото кълбо, затворил вратата на съкровищницата и отишъл в двореца, защото големият градски часовник тъкмо започнал да бие дванадесет часа и Бискалар потривал ръце при мисълта как най-сетне ще влачи с магнити конструктора-присмехулник.

Разнесли се звънки стъпки и блеснала светлина, защото Креаций влязъл в залата и пуснал радиевото кълбо на пода така, че то се търкулнало до подножието на кралския трон, а по пътя му гаснели светлините на скъпоценностите и стените потъмнявали от безмълвното излъчване. Затреперил кралят, скочил на крака и се скрил зад трона. Четиридесет най-тежки електрицари, прикривайки се зад оловни щитове, трябвало да се приближат пълзешком до кълбото, жарещо ужасно, и да го побутват с копията си, докато не го избутат от стаята.

Тогава крал Бискалар трябвало да признае, че Креаций е изпълнил първата задача и гневът, който изпълнил сърцето му, нямал равен на себе си.

— Ще видим дали ще се справиш с втората задача — казал той. И заповядал веднага да го заведат на един пустоплав, който отивал за Луната, пустинно кълбо, гол череп, озъбил дивите си скали. Там капитанът на пустоплава хвърлил Креаций върху скалите и му казал:

— Измъкни се оттук, ако можеш, и застани пред краля утре на обяд! Ако не успееш, чака те смърт!

Защото и никой да не дойдел при Креаций, за да го накаже с мъчения, той не можел да оцелее дълго в толкова ужасната пустиня. Когато останал сам, започнал да проучва зловещото място, където бил захвърлен. Посегнал за изпробваните искрици, но не ги намерил. Явно, когато спял, по заповед на краля претърсили дрехите му и откраднали спасителната кутийка.

— Лоша работа — казал си той, — но не е и толкова зле. Защото несъмнено бих загубил само тогава, когато ми вземат разума!

На Луната имало океан, от край до край замръзнал. С парче кремък, което заострил, конструкторът изсякъл от леда много късове и издигнал от тях нещо като островръха кула; след това оформил един леден къс във вид на леща, събрал с нея слънчевите лъчи, за да падат върху повърхността на замръзналия океан, а когато най-сетне във фокуса се показала вода, Креаций я вземал с ръце и плискал с нея ледената кула. Стичайки се, водата замръзвала, споявайки ледените късове и придавайки им лъскава и гладка външност. Докато конструкторът не застанал под кристална ракета, изградена от бял лед.

— Кораб вече имам — казал си той, — сега само ми трябва движеща сила…

Претърсил Луната, но не намерил следа нито от уран, нито от други мощни елементи.

— Лошо — помислил си той, — ще трябва така или иначе да използвам мозъка си…

И си отворил главата. Защото мозъкът му не бил направен от материя, а от антимаерия и съществуването му зависело единствено от един най-тънък слой магнетично отблъскване, разположен между стените на черепа и мислещите кристални полукълба. Изрязал Креаций отвор в ледената стена, влязъл в ракетата, затворил отвора след себе си, полял го с вода, за да замръзне, седнал на леденото дъно и като изчоплил от главата си едно парченце, дребно като пясъчно зърно, хвърлил го на леда под себе си.

Страшен блясък заслепил моментално ледения му затвор, ракетата се затресла цялата, през пробития в дъното й отвор блъвнал пламък и тя се понесла в пространството. Но тласъкът не продължил дълго. Креаций трябвало отново да посегне към разума в главата си, дори трети и четвърти път, вече обезпокоен, защото чувствал как мозъкът му се позамъглява и от това малко отслабва. Точно тогава обаче ракетата стигнала до атмосферата на планетата и започнала да пада, а триенето във въздуха я топяло, така че ставала все по-малка, но и падала по-бавно, докато накрая от нея не останала обгорена ледена висулка, но в същия този миг Креаций стъпил здраво на твърда почва, затворил главата си, оправил се и отишъл бързо в двореца, защото времето му изтекло и часовникът се канел да удари дванадесет. Вцепенил се кралят, заблестели бузите и очите му, а челото му потъмняло, закалено от кипящ гняв, защото вече бил сигурен, че Креаций няма да се върне, след като го е лишил от искрите-помощници. Той заповядал да ги затворят заедно с кутийката в съкровищницата.

— Добре! — казал кралят. — Така да бъде! Ето третата задача и тя е лесна, както ми се струва… Ще отворя вратите на града, за да избягаш, а след тебе ще пусна глутница ловджийски роботи, за да те хванат и да те разкъсат със стоманата си на парчета. Ако успееш да им избягаш и застанеш пред мене утре по същото време, ще бъдеш свободен!

— Хубаво — отвърнал конструкторът, — но преди това те моля да ми дадеш една карфица…

Кралят се разсмял.

— Така да бъде, за да не кажеш, че съм ти отказал милостта си. Дайте му веднага една златна карфица!

— Не, милостиви господарю! — отговорил Креаций. — Моля за обикновена, желязна…

А когато я получил, хукнал от града толкова бързо, че вятър свирел около главата му. Смеел се злостно кралят, гледайки от защитната стена бързия му бяг, защото бил сигурен, че нищо няма да помогне на конструктора. А той тичал, хвърляйки с петите си пясък и стремейки се през цялото време на запад. Така пресичал магнитните линии на планетата, докато карфицата му не се намагнитизирала бързо и когато я окачил на конец, издърпан от дрехата, не се завъртяла и не показала север.

— Имаме си вече компас, това е добре — казал конструкторът и наострил уши, защото вятърът вече донасял шум на тропащи нозе.

Глутницата железни роботи изскочила от градските врати със силен лай и вой, носейки се по следата, така че той видял вдигащия се на хоризонта прах.

— Ако ми бяха тука искрите — казал Креаций, — бързо щях да се справя с вас, мои бързоноги гвоздеи, но и така ще ви победя някак си — благодарение на тебе, карфичке!

И затичал по-нататък, по възможност най-бързо, гледайки внимателно движението й. Кралските кучкари насочили глутницата по следата му толкова добре, че тя се носела направо като хвърлен от някого метеор; поглеждайки зад себе си, конструкторът виждал, че скоро ще го догонят, защото ловджийските роботи били с високо напрежение и бързи предавки, умишлено направени за следене. Слънцето гледало рижо през пясъчния облак, вдигнат от техния галоп и само се чувало как яростно скърцат със зъбчатите си колелета.

— Пуст изглежда този край — казал си конструкторът, — но ми се струва, че тук някъде наблизо трябва да има шахти за желязна руда…

Това му го показала карфицата, отклонявайки се леко от северната посока, която до това време сочела.

Хукнал натам Креаций и скоро видял отворите на отдавна изоставения рудник. Камък не се търкаля по планински склон толкова бързо, колкото той се търкулнал в тъмния отвор, като омотал само главата си с края на своята дреха, защото била кристална и можела да се разбие.

Роботите дочитали до празния отвор, завили в един железен глас, надушвайки следите, и се търкулнали след него.

А конструкторът скочил на крака и затичал напред през прохода, изсечен в магнетитната скала, но правел това по особен начин, защото ту ситнел, ту подскачал, сякаш му било весело, и тропал, все едно танцува, и хвърлял с подковите си искри, и удрял с размахана кърпа скалата, докато не се вдигнал ръждив прах и не изпълнил с плътен облак скалната галерия. Роботите навлезли в облака и веднага най-дребните железни прашинки навлезли в членовете им, от което ставите им започнали да скърцат, проникнали в черепите им, така че в очите им заблестели светкавици, колекторите, връзките и релетата им се набили с железен прах и олюлявайки се от късите съединения като от хълцане, те тичали все по-бавно, а някои, съвсем оглупели, блъскали главите си в стената, докато от пукнатите им чела не наизскачали проводници. А паднел ли някой, друг го стъпквал, за да се гътне и той веднага. Останалите обаче продължавали да преследват Креаций, който не преставал да вдига желязна пушилка. След по-малко от една миля след него тичали само трима железни инвалиди, но и те се люшкали като пияни и се блъскали един друг с такова дрънчене, каквото се получава, когато някой търкаля пред себе си празни железни бурета.

Спрял конструкторът в мрака и видял, че след него идват тичешком двама, на които главите явно били по-херметични отколкото на другите.

— Калпаво е направена тази глутница — казал си той, — щом само двама не се страхуват от прах! Но и тях трябва да ги победя…

Паднал на земята, отъркалял се в железния прах, изтичал срещу преследвачите и извикал:

— Спрете, в името на крал Бискалар!!

— Кой си ти? — попитал първият робот и подушил въздуха със стоманените си ноздри, но усетил само желязо и нищо повече.

— Аз робот съм закаляван, отдалече направляван, нит по нит са ме ковали, жици са ми намотали, а сега се пригответе, гайките си затегнете, и ме вижте, няма как, колко съм голям юнак, дух стоманен в мен се крие, а чугунени сте вие, стягайте си железата, свърши вече със шегата и не се ли подчините, от живот ще се лишите!

— И какво все пак трябва да направим? — попитали роботите, защото думите на конструктора ги изумили напълно.

— Клекнете! — обяснил им конструкторът. И тогава те се грухнали на земята, а той, като се навел, бръкнал веднага и на двамата с карфицата в главите, така че виолетов блясък от пръскащи искри осветил стените. Роботите се търкулнали с трясък, защото им направил късо съединение.

— Бискалар сигурно си мисли, че ако се върна, ще бъда сам — казал Креаций и обиколил всичките роботи.

На всеки отварял главата и свързвал стоманените проводници, а когато всичките се свестили, вече слушали само него. Тогава той застанал начело на отряда им и тръгнал на поход към столицата. Там заповядал на железните си слуги да хванат краля, лишил го от трона, отворил съкровищницата за всички поданици на изверга, а като ги ощастливил по този начин, ги посъветвал да си изберат най-достойния между тях за крал. А самият той, като взел само кутийката с искрите-служители, потеглил по черния път, обсипан със звезди, и до ден днешен върви по него, така че вероятно рано или късно ще дойде и при нас.