Сънят

Животът ни е двойствен — свой свят има

сънят, разделящ двете тъжни имена —

живот и смърт; свой свят сънят

си има — царство на реалност странна.

В развоя си съдържа той дихания,

сълзи и мъки, радостни отсенки.

Засенчва будните ни мисли той

и облекчава будните дела.

Разделя същността ни, става част

от нас самите и от нашто време.

Той сякаш е херолд на вечността:

минава като древен дух, говори

За бъдното като Сибила, власт

над мъката и радостта ни има.

Той прави ни каквото иска сам,

с видения прелитащи ни плаши,

със сенки — те къде отлитат всъщност?

Какво е минало? Какво са сенките?

Умът ли ги твори? Нали умът

материя умее да създава,

планети нови с по-блестящ живот

и да даде дихание и форми,

които биха надживели нас.

Аз срещнах — може би насън — видение,

За него да разкажа бил желал,

че дреме мисъл там, от низ години,

и сбира цял живот в единствен час.

Две същества, в цвета на младостта,

видях на хълм прекрасен, полегат

и зеленеещ, който сякаш бе

последен връх от низ от върхове.

Но нямаше в полите му море,

а жив пейзаж с вълните на гори,

на ниви и човешки домове,

разпръснати тук-там, с дим синкав, който

от покривите селски се издига;

бе тоя хълм със странна диадема

от равни, подредени в кръг дървета —

не от природата, а от човека.

Стояха там девойка и младеж

и гледаха — тя всичко, като нея

красиво; а младежът в нея само

бе взрян — така прекрасна беше тя.

Две същества — различни в младостта.

Пред прага на самата нежна зрелост

тя бе като луна на хоризонта.

По-млад, младежът имаше сърце

по-възрастно от своите години.

За него нямаше по-скъп човек

в света: веднъж погледнал я с очи,

не можеше да я отмине вече.

За него въздух бе и същност тя —

гласа му, без да й говори, той

трепереше от всяка нейна дума.

Той с погледа й гледаше сега —

чрез нея всичко ставаше красиво.

За него тя живота бе, море —

да влее там реката си от мисли.

А при едничък неин звук и допир

бушува му кръвта. Менят цвета си

страните му — сърцето му не знае

причината на своята агония.

Но не споделя чувствата му тя.

Не него с поглед дири. Че за нея

той като същи брат е — нищо друго.

Без брат тя беше, а с туй име днес

приятелството беше я дарило.

Тя бе издънка сетня и самотна

на род прославен някога — със име, —

туй му харесваше и не — защо?

Той отговор във времето откри,

когато друг обикна тя. Сега

стои на тоя хълм и друг очаква.

Загледана далеч — препуска ли,

долита ли любимият очакван.

Духът на моя сън се промени.

Видях пред мен изправен древен дом

и пред стените му стоеше кон

със чул покрит, а в параклиса стар

съзрях познатия младеж. Бе сам

и бледен крачеше насам-нататък.

В миг седна той, перо взе и написа

слова, които не разбрах. Глава

наведе, на ръцете се облегна,

разтърсван от конвулсии. След туй

се вдигна и с ръце и зъби скъса

той листа, но сълзица не проля.

След малко той притихна. На челото

покой се възцари. Тогава влезе

усмихната любимата при него.

Спокойна бе, а знаеше добре

как силно я обича той. Разбра

тя бързо, че сърцето му горещо

от сянката и беше потъмняло.

Видя го тъй нещастен. Но не всичко

съзря. Той стана и с жест леден, мъртъв

взе нейната ръка. Неясни мисли

лицето му осениха За миг.

Ръката й отпусна и излезе

той с бавни стъпки, без да каже сбогом —

усмихнати се разделиха те.

През тежките врати старинни той

премина и по своя път препусна.

И древния праг вече не прекрачи.

Духът на моя сън се промени.

Младежът беше станал мъж. В пустини

на огнена страна бе вдигнал дом.

Духът му пиеше лъчите; той

от здрачни образи бе обкръжен.

Самият някак странно променен.

По суша и море бе станал скитник.

И ето цели редове картини

се втурнаха към мен като вълни —

и той бе в тях. В последната лежеше

и си почиваше от знойно пладне

във сянката на рухнали стени,

отдавна надживели имената

на своите строители. До него

пасяха няколко камили, а

до близката чешма коне стояха.

Човек в широка дреха зорко бдеше,

докато неговото племе спеше

под балдахина на небето синьо —

тъй чисто и безоблачно-прекрасно,

че бога би могъл да видиш в него.

Духът на моя сън се промени.

Любимата съпруга бе на мъж,

в чиято обич огън слаб пламтеше.

Далеч от него — в родния си дом

живее сред растяща челяд тя —

деца на Красотата. Ала виж,

по нейното лице цъфти скръбта

и сянката на вътрешни борби,

и скланя неспокойно тя очите.

От непроронени сълзи тежат

клепачите — каква ли мъка крие?

Тя притежава всичко, що обича.

А няма го, не я смущава вече

с желания и с любовта си оня,

така горещо влюбен в нея.

Защо скърби тогава тя? Нали

не го обича и не му показа

да е обичан, и не той руши

ума й — а на миналото призракът.

Духът на моя сън се промени.

Аз скитника видях пред стар олтар

Завърнал се бе с прелестна невеста.

Но нямаше лицето тя, което

бе звездна светлина за младостта му.

И пак сега челото му засенчи

оная сянка на ужасен потрес,

която със сърцето си самотно

усетил бе във параклиса стар.

Енигмата на мисли спотаени

покри лика му като в оня час

и в миг изчезна, както бе дошла.

Изрече тих и безразличен той

обредния обет, не чул гласа си,

и всичко се люлееше край него:

не туй, което беше там, видя,

а оня древен дом, позната зала.

Запаметени — мястото, деня,

часа, лъчите, сенките и всичко,

което бе тогава там, и нея —

За него станала съдба, и всичко

между деня и него се изправи:

Защо дойдоха спомените днес?

Духът на моя сън се промени.

Възлюблената беше изменена

от скръб душевна. Светлия и ум

се скиташе от своя дом далече;

очите нямаха свой блясък, взорът

не бе от този свят; тя бе кралица

във царство фантастично, мисълта й

бе сбор от разпокъсани неща

и форми — смътни и неуловими

За другите, за нея бяха близки.

Това наричат лудост; мъдростта

е по-дълбока лудост, дар ужасен

е пък на меланхолията взорът:

далекоглед на истината, той

лишава хоризонта от фантазия,

оголва истината за живота —

тъй хладната реалност става страшна.

Духът на моя сън се промени.

Като преди бе скитникът самотен.

Съвсем забравен е от всички днеска

или воюват с него те; той бе

на отчаяние и болест знак,

отвсякъде с Раздор и със Омраза

бе обкръжен. Поглъщаше все скръб

подобно царя Митридат2 и все

се хранеше с отрови — но бе жив.

Изхранваше се той с това, което

би значило за всички други смърт.

Приятели му бяха планините;

с вселената безкрайна и звездите

говореше и учеха го те

на своите тайни. И открита бе

за него книгата на всяка нощ.

И гласове от бездни неизбродни

разкриваха му чудеса. — Да бъде!

Сънят отмина — не се промени.

Той странен бе като реалността —

съдбата тези двамата обрече:

тя да завърши твърде рано с лудост,

а двамата — в нещастна самота.