3.

Ножът се озова до дясната ми ръка, най-различни билки и други неща — до лявата. Още не знаех кои от вещите си точно съм измъкнал сам, нито исках да го знам, но забелязах връвта с деветте възли, маслиновата клонка с форма на бича глава, миниатюрното медно котленце, еленовата кост, късата каишка от плетена кожа и още няколко неща.

Зачудих се какво ли мога да направя с тях.

Мороулан каза:

— Добре дошъл в Дзур планина.

А стомахът ми каза: „Защо продължаваш да ми правиш това?“

Коленете ми омекнаха и се хванах за влажната каменна стена. Намирахме се на малка площадка, обкръжена от камък, с водещо нагоре тясно стълбище. Високо над мен през малко прозорче се цедеше смътна светлина. Над стъпалата гореше факла и саждите по стената над нея изглеждаха стари. Мястото значи не се използваше често, но беше подготвено.

Скрих колкото можах неразположението си и рекох:

— Очарователно.

Мороулан стъпи на първото стъпало и ме подкани:

— Насам.

За да спечеля време, казах:

— Сетра Лавоуд?

— Очаква ни.

— О!

Вдишах два пъти дълбоко и се заизкачвах след него. Стъпалата бяха високи и тесни, правени за драгари, а не за човеци. И бяха много. Стълбището леко завиваше наляво. В един момент минахме покрай прозорец и се възползвах от възможността да погледна навън. Наистина се намирахме високо в някакви планини. Ако имах повече време, мисля, че гледката щеше да ми хареса, защото зърнах борове и зелена долина. Но имаше също така и сняг и студеният режещ вятър ме перна в лицето през прозореца. Студът му продължи нагоре по стъпалата с нас. Но стомахът ми вече се беше успокоил, така че не можех да се оплача.

Мороулан продължаваше две стъпала над мен. Реших, че трябва да е доста доверчив, да върви с гръб към мен. От друга страна, очите ми бяха на равнището на дръжката на дългия му меч. Това задържа езика ми доста време. Най-накрая обаче рискувах с думите:

— С цялото ми уважение, лорд Мороулан…

Той спря и се обърна.

— Да, драги ми джерег?

— Бихте ли имали нещо против все пак да ме осветлите донякъде, в името на всички демони на Терлоча, какво става?

Той се усмихна загадъчно и продължи да се изкачва. Последвах го. Каза през рамо:

— Какво точно искате да знаете, милорд?

Стори ми се, че в последната дума има леко иронично наблягане.

Отвърнах:

— Например защо изобщо се съгласихте да се видите с мен?

При което по-скоро видях, отколкото чух кикота му.

— Щеше да е глупаво да го откажа, след толкова труд.

Ще ви излъжа, ако кажа, че от този отговор не ме побиха студени тръпки. След още няколко стъпала успях да кажа:

— Значи сте го намислили да дойда при вас?

— Естествено, след като не можехме да ви убедим да дойдете направо в Дзур планина.

— О. Естествено. Колко съм глупав.

— Да.

Стиснах зъби и си замълчах. Дръжката на ужасното оръжие все още беше пред очите ми и направо усещах глада му. Потръпнах и казах:

— Е добре, лорд Мороулан, ето, че дойдох тук. Но защо?

— Малко търпение, милорд — каза той през рамо. — Скоро ще разберете.

— Хубаво.

Помълчах още една обиколка. Мислех за Сетра Лавоуд. Най-вероятно скоро щях да се запозная с нея. Защо? Тези драгари нямаха никаква причина да ме убиват, а и да го искаха, щяха отдавна да са го направили. Какво целяха?

— А за Квион какво ще кажете? — попитах.

— За кого?

— За лакея — подчинения ми, дето духна в Дзур планина.

— А, да. Беше измамен, разбира се. Попадна на известна информация, намекваща, че тук може да намери убежище. Информацията се оказа погрешна.

— Разбирам.

Още една обиколка.

— Колко още има да се качваме, лорд Мороулан?

— Не е далеко, струва ми се. Да не би да се уморихте?

— Малко. Няма значение. — Беше казал „струва ми се“. Помислих и попитах: — Значи сте редовен посетител на това място?

— О, да. Двамата със Сетра се виждаме много често.

Това съвсем ме озадачи и ми осигури повод за мълчалив размисъл още една-две обиколки по безкрайното стълбище. Защо беше несигурен за дължината му, след като идва често в Дзур планина? Явно защото обикновено не идваше по този път. Подминахме някаква тежка дървена врата отляво, но не спряхме. Защо сега бе решил да дойдем по този път? За да ме измори, за да ме види колко струвам, или и за двете?

Това осъзнаване трябваше уж да ме накара да съм по-нащрек, но вместо това само ме ядоса още повече. С известно усилие запазих тона си хладен и се върнах на предишната тема.

— Лорд Мороулан, мисля, че разбирам как сте разбрали, че Квион ще дойде в Дзур планина със златото.

— Радвам се за вас.

— Но това, което не разбирам, е как сте разбрали, че изобщо ще открадне парите ми.

— О, тая част беше лесна. Разбирате ли, аз съм и малко вещер. Както и вие, предполагам.

— Да.

— Е, ами тогава, както знаете, с вещерството е възможно да насадиш някоя идейка в нечия глава. Направихме така, че да му хрумне, че ще е лесно и безопасно, и той го направи.

— Копеле такова! — изтървах го съвсем неволно. Съжалих моментално, но беше късно.

Мороулан спря и се извърна към мен. Ръката му бе отпусната небрежно на дръжката на моргантския меч. Изгледа ме отвисоко и изразът му не беше никак приятен.

— Моля?

Гледах го право в очите и не отговарях. Отпуснах рамене и опипах наум най-достъпното си оръжие, стилет с осемнайсет-сантиметрово острие, скрит в левия ми ръкав и предназначен за вадене с дясната ръка. Най-добрата възможност бе да замахна към гърлото му. Прецених, че шансът да го убия е доста добър, стига да го извадя пръв.

От друга страна, ако се съдеше по стойката му — без никакво напрежение на врата, раменете и ръцете, и балансираната му поза — предположих, че има много добри шансове да ме посече, докато го заковавам. А с моргантско оръжие едно порязване и си приключил.

— Позволете да се изразя по-ясно — казах му. — Ако още веднъж се забъркате с някой от хората ми, ще ви изтръгна сърцето. — Издишах спокойно и продължих да го гледам.

— Нима? — отвърна той, по-скоро равнодушно, отколкото като въпрос. На лицето му се изписа насмешка и изведнъж той взе едно стъпало заднешком, после — още едно. По дяволите, беше бърз! Още не беше извадил оръжие, но вече трябваше или да вадя рапирата, или да хвърля ножа. Убиването на някой с хвърлен нож, дори да сте добър като мен, е по-скоро въпрос на шанс, отколкото на опит.

Не казах нищо. Изчаквах той да извади меча си пръв. Той също зачака. Коленете му бяха леко присвити и балансът му — безпогрешен, с левия крак на по-горното стъпало и дясната ръка на дръжката на въпросното оръжие. Усетих хладината на дръжката на камата, притисната в лявата ми китка, и реших, че това е единственият ми шанс. Рапирата ми все едно, че си я бях забравил вкъщи — беше по-бърз от мен. Продължих да чакам.

Най-сетне той се подсмихна и се поклони леко.

— Е, добре, милорд джерег, това ще го уредим по-късно.

Отново ми обърна гръб и продължи да се изкачва нагоре. Хрумна ми да го закова, но моментално се отказах. Дори да успеех да се справя, това щеше да ме остави в Дзур планина сам, като изключим евентуално много ядосаната Сетра Лавоуд, която вероятно щеше да ми попречи да се телепортирам навън.

Освен това оставаше открит въпросът с Квион и двете хиляди златни империала.

Направих се на непукист и продължих след него. Коленете ми вече не трепереха, така че се съсредоточих единствено върху предстоящото. Подминахме още две врати вляво и се озовахме в тесен коридор. Продължихме по коридора, през някакъв свод, след което коридорът се разшири. Стените бяха черни и съвсем голи, ако не се смятаха горящите факли. Докато черното на цитаделата на Мороулан сякаш се стараеше на всяка цена да внуши злокобност, то черното на Дзур планина изглеждаше естествено мрачно и намекваше, някак странично, за коварна мощ и тъмна сила.

Да, знам, че за драгарите черното означава чародейство. Но за мен черното е мрачно. Драгарите са извратени. Вече съм го казвал.

Мимоходом си отбелязах, че факлите са разположени на равни интервали от по седемнайсет стъпки.

Мороулан отвори една врата, зад която имаше тясна спирална стълба, направена от желязо. Качих се след него и излязохме в още по-широк коридор, който сякаш се издигаше нагоре и имаше повече светилници и повече резбовани врати. Стените бяха все така черни.

В един момент попитах:

— Нямаше ли по-добър начин да ме доведете тук?

— Можехме да те отвлечем — отвърна той.

Спря пред една голяма дървена врата, на която беше резбован свит за скок дзур, бутна я и тя се отвори.

Помещението беше със страна от по трийсет стъпки. Светлината се осигуряваше от свещи и факли. Столовете изглеждаха удобни. Всичко — в черно. За това вече си казах мнението. Сенки подскачаха насам-натам и беше трудно да различиш предметите…

… В един от столовете имаше някой. Веднага предположих кой може да е. Зяпнах я. Никой не помръдваше. Беше мършава, с гладко, лишено от всякаква възраст орлово лице с хлътнали бузи, обкръжено като в рамка от права коса, черна не, ами оттатък. Богове, почваше вече да ми писва от толкова черно.

За някой драгар сигурно щеше да изглежда сексапилна, не знам. Беше много бледа; всъщност беше изненадващо, че не я забелязах веднага, толкова силен бе контрастът между лицето й и всичко, което я заобикаляше. И беше облечена в черно — има си хас. Роклята й беше с висока нагъната дантела (черна), стигаща до брадичката. Под нея, на гърдите, просветваше голям рубин. Пръстите й бяха дълги и изглеждаха още по-дълги, тъй като ноктите й бяха подострени като върхове на ками. На средния пръст на лявата ръка носеше пръстен с огромен смарагд, струва ми се. Гледаше ме втренчено, с очи, които бяха дълбоки, светли и много стари.

Тя се надигна и забелязах, че на хълбока й блесна нещо синьо, което трябваше да е скъпоценен камък на дръжката на кама. Усетих камата и разбрах, че е поне толкова могъщо оръжие, колкото меча на Мороулан. Докато жената ставаше, камата изчезна със замаха на наметалото, което я загърна, и остана само мъртвешката бледнина на лицето с очи, които блестяха срещу мен като вълчи.

Предполагам, че бе решила да ме накара да се почувствам като у дома си, защото щом стана, в стаята светна. И видях на пода, точно пред мен, с лице нагоре, безжизнения труп на Квион. Гърлото му беше срязано и червеното от кръвта му беше почти невидимо на черния фон на килима.

— Добре дошъл — каза тя с глас, който се изтъркаля от езика й гладък като стъкло и мек като сатен. — Аз съм Сетра.

Без майтап.

Сред обичаите, характерни за източняците, има един, според който се празнува годишнината от нечие раждане. За източняците това е ден, в който роденото лице трябва да празнува, вместо да отдаде почит и да благодари на онези, които са го докарали на този свят.

Десетия си рожден ден празнувах с дядо ми, най-вече като го гледах как си върши работата, и ми беше приятно. Питах го за това-онова, докато нямаше клиенти, и научих за три вида любовни отвари, кои билки вещерът трябва да си отглежда сам, вместо да ги купува, какви ароматни пръчици трябва да се използват за различните заклинания, защо трябва да внимаваме да няма огледала или други отразяващи повърхности наоколо, когато правим магия, как да помогнем за по-леко раждане, как да излекуваме мускулни спазми и главоболие, да предотвратим инфекция, и къде могат да се намерят книги със заклинания, както и начините да различим ценните заклинания от глупостите.

Когато затвори дюкяна, той ми каза:

— Я ела отзад, Владимир. Седни.

Отидох в жилищната част и се наместих в един голям удобен стол. Той придърпа друг стол и седна срещу мен. Котакът Амбрус скочи на рамото му. Чух го как измърка.

— Погледни ме, Владимир. — Послушах го, зачуден. — Сега се отпусни хубаво в стола. Уж че ставаш тежък, нали? Почувствай как натежаваш, как се сливаш с този стол. Можеш ли? Сега продължаваш да ме гледаш в лицето, Владимир. Мисли за мен. Сега затвори очи. Представи си, че продължаваш да ме виждаш, въпреки че очите ти са затворени. Можеш ли? Сега можеш ли да усетиш топлина? Не говори. Почувствай как те носи водата и ти е топло. Мисли за моя глас, виждаш ли как той изпълва главата ти. Гласът ми е всичко, всичко, което знаеш. Сега ми кажи следното: На колко си години?

Това леко ме озадачи. Искам да кажа, мислеше, че съм заспал, или какво? Опитах се да му отвърна и се изненадах какво усилие ми струваше. Но накрая казах:

— На десет. — И очите ми рязко се отвориха.

Дядо ми се усмихваше. Не каза нищо, защото нямаше нужда. Още докато го изричах, разбрах, че всъщност това бе единствената дума, изговорена на глас в стаята през последните няколко мига.

Прекрачих много внимателно трупа, тъй като щеше да е доста смущаващо, ако се спънех. Тъмната дама на Дзур планина ми посочи един стол. Седнах в друг, не само за да й направя напук — този, който избрах, не беше толкова мек, поради което щеше да е по-лесно да скоча бързо. В случай, че все още не сте се досетили, бях, да речем, поуплашен.

И ще ви кажа, че и още нещо ме изненада: стана ми кофти за Квион. Разбира се, канех се да го убия веднага щом го спипам, но като го гледах как лежи така мъртъв, не знам… Спомних си как ме молеше да го взема на работа и как щял да спре да залага на комар и така нататък, и вече не ми се струваше чак толкова важно, че беше избягал с парите ми. Предполагам, че отчасти това се дължеше на факта, че Мороулан го беше подвел.

Но да, бях се уплашил здравата. И в същото време бях побеснял като дзур, попаднал в мрежата на криота.

Лорд Мороулан седеше срещу мен и мърдаше брадичка и челюст. Когато аз го правя, значи, че съм нервен. Склонен бях да приема, че при Мороулан може да значи нещо друго, но не можех да кажа какво. Влезе един слуга, облечен в черна ливрея с драконова глава отляво на гърдите. Зачудих се що за човек би могъл да работи като слуга на Сетра Лавоуд. По кръглите очи и пълното лице можех да предположа, че е цалмот. Влезе със сведено към пода лице и присвити очи под гъстите туфи на веждите. Изглеждаше стар. Езикът му непрекъснато се стрелкаше от устата и се зачудих дали е наред с ума. Имаше съвсем лека чупка в кръста и щапуркаше ситно-ситно.

Поднесе ни аперитив в малки чаши, наполовина пълни с нещо с цвят на кленов сироп. Не знам как успя да прекрачи трупа, сякаш без да го забележи. Първо поднесе на мен, после на Мороулан и накрая — на Сетра. Ръцете му бяха на белезникави петна и се тресяха от старост. След като ни сервира — подносът остана в ръцете му, — отстъпи и застана зад Сетра и вляво от нея. Очите му пробягваха неспокойно из стаята. Помислих дали пък не координира движението на очите си с езика, но не си направих труд да го проверя. Питието се оказа ликьор, много сладък и с лек дъх на мента.

Не исках да зяпам повече Сетра или Мороулан, затова зяпнах, без да искам, трупа на Квион. Не знам как е при вас, но не съм свикнал да си пийвам спокойно, в непринудена среда с труп на пода. Не бях много сигурен кое е подходящото за случая поведение. След втората глътка обаче се поуспокоих, защото Сетра пое нещата в ръцете си — прошепна нещо на слугата и постави на подноса една кесия. Той отново защапука, очите му обходиха всичко освен мен, и ми връчи кесията.

— Наложи ни се да заемем за малко част от фондовете ви — каза Сетра Лавоуд.

Колко мило.

Задъвках устната си и се помъчих да помисля за разни неща, които можеха да ме разсеят, преди напълно да си изтърва нервите и да ме убият. Взех кесията, а слугата се поклони и се върна на мястото си зад Сетра. Прецених, че изгърбването на раменете се появи точно когато спря — точно както бегач се изгърбва, преди да се изстреля от стартовата линия. Махнах му с пръст. Той се поколеба, погледна крадешком към господарката си, примига десетина пъти и се върна при мен.

— Подай подноса — рекох му. Той го направи, без да ме поглежда, и аз бавно отброих хиляда и петстотин златни империала по петдесетачки и десетачки. — Това го дай на господарката — казах му. Устата му се размърда за миг, сякаш трябваше да го премисли, и забелязах, че му липсват няколко зъба. Но все пак върна подноса при нея. Цялата сценка приличаше на лошо скроена игра.

Сетра се вторачи в мен — издържах погледа й — и каза:

— За?

— Стандартната тарифа за работата, която си свършила — обясних и кимнах към трупа. — Добре си се…

В който момент Сетра Лавоуд тресна с ръка подноса и монетите се разхвърчаха. Скочи от стола си и ръката й посегна за дръжката на оръжието. Мороулан също скочи и мога да се закълна, че изръмжа. Ококорих се и с пълна невинност ги погледнах учудено, въпреки че пулсът ми бясно препускаше от онази неизразимо сладка смесица от гняв и страх, която обикновено означава, че някой много скоро ще пострада.

Но Сетра спря и вдигна ръка, което спря Мороулан. На устните й се появи някаква много тънка усмивчица и тя кимна едва-едва. Седна и изгледа Мороулан. Той също си седна и ми хвърли поглед, който сякаш казваше: „Я го виж тоя!“ Слугата междувременно събираше много методично златото и го редеше върху подноса. „Дано успее да събере повечко“, рекох си.

— Е добре, джерег — рече Сетра. — Показа си нрава. Можем ли вече да поговорим за бизнес?

Бизнес? Защо не.

Окашлях се.

— Искате да говорим за бизнес. Искате да си купите титла в джерег? Разбира се, мога да го уредя. Или може би искате да си купите някое…

— Престани — каза Мороулан.

Ще си призная: докарат ли ме до ръба, гневът ми надвива инстинкта за самосъхранение. Рекох му:

— А бе я си… Господар на дракони. Не знам какъв „бизнес“ искате да въртите с мен, но се забъркахте в работата ми, убихте ми човека, излъгахте ме и ме заплашихте. Сега искате да си говорим за „бизнес“. Бе я да ви… Аре, казвай. — Отпуснах се в стола, кръстосах крака и скръстих ръце.

Двамата се спогледаха за миг. Може би си общуваха псионично, може би — с физиономии. След около минута отново отпих от ликьора. Слугата най-после приключи със събирането на пръснатите монети и отново понечи да ги поднесе на Сетра, но тя го изгледа с яд. Той направи някаква унила гримаса и остави подноса на близката маса.

Сетра се обърна към мен и каза:

— Не знам какво да кажа. Мислехме, че ще се зарадваш, че сме убили този човек и сме ти спестили труда…

— Спестили ми труда? Кой казва, че съм се канил да го убия? — Е, добре, канех се, но на тия двамата ли да го призная? — А и нямаше да ми се налага да го търся, ако вие двамата не бяхте…

— Лорд Талтош, моля ви — каза Сетра. Стори ми се, че е гузна, и мисля, че стъписването от това ме спря повече от думите й. Тя продължи: — Уверявам ви, че единственото, което направихме, бе да му помогнем да избере момента за кражбата. Заклинанието на Мороулан изобщо нямаше да подейства, ако бездруго не се канеше да ви обере. — Замълча и погледна Мороулан, но той само сви рамене. — Знаехме, че сте едновременно джерег и източняк, и очаквахме, че ще реагирате само като джерег. Повечето от вашия дом щяха да се зарадват да обсъдим бизнес, независимо какво ги е докарало до това. Изглежда, че не познаваме добре източняците. Сгрешили сме. Съжаляваме.

Прехапах устна и помислих. Щях да се чувствам по-добре, ако и Мороулан се беше извинил, но все пак може да се каже добра дума и за тоя, дето ме измъкна от Чародейката на Дзур планина, нали? Добре де, ще бъда искрен. Все още не мога да преценя дали се преструваше, или ми говореше истината, но това, че й повярвах, ми поукрепи малко гордостта. Най-малкото ми позволи да си говоря с тях.

— Имате ли нещо против да ми обясните най-напред защо го направихте всичко това? — попитах.

— Добре — въздъхна Сетра. — Кажете ми: вие можете ли да измислите друг начин да ви накараме да дойдете тук?

— Ами ако си бяхте платили, щеше да стане.

— Мислите ли?

Замислих се. Не. Предполагам, че ако ми бяха предложили достатъчно, за да ме убедят да дойда, това щеше да събуди подозренията ми. Така че казах:

— Ако искахте да ме видите, можехте просто да дойдете при мен. — Подсмихнах се. — Вратата на кантората ми винаги е…

— В момента ми е невъзможно да напусна Дзур планина.

Посочих Мороулан.

— А той?

— Исках да ви видя лично. — Тя се усмихна леко. — И толкова по-добре, защото щеше да ми е доста трудно да го накарам да посети една служебна кантора на джерег.

Мороулан изсумтя.

— Добре. Убедихте ме, че сте умни. — Замълчах, но те като че ли очакваха да продължа. Какво да им кажа? Усетих как челюстта ми се вкочани от яд, че още не съм умрял. Но както казах вече, единствената ми възможност да се измъкна жив оттук беше да им съдействам. Щом им трябвах за нещо, значи със сигурност нямаше да ме убият. Издишах и казах: — Е, добре, бизнес. Наумили сте си някакъв бизнес. Кажете какъв.

— Да. — Тя стрелна Мороулан с неразгадаем поглед и отново се обърна към мен. — Има едно нещо, което искаме да направите точно вие.

Зачаках.

— Но най-напред ще трябва да ви обясним някои неща — добави тя.

През цялата ми десета година беше почти невъзможно нещо да ме измъкне от дома на дядо ми. Усещах как негодуванието на баща ми расте, но не му обръщах внимание. Ноиш-па се радваше искрено на интереса ми към вещерството. Учеше ме да рисувам разни неща, които виждах само в неговия ум, и ми предлагаше разходки из спомените му за родния край. Още помня усещането, когато гледах ясното синьо небе с белите пухкави облачета и слънцето, толкова ярко, че не можех да го гледам, макар и през очите на дядовата памет. А звездите си спомням толкова живо, че сякаш съм бил там. И планините, както и реките.

Накрая баща ми, в усилието си да ме отвлече, нае един магьосник, който да ме учи. Беше някакъв млад и нахален джегала, когото мразех и който също не ме харесваше, но все едно ме учеше и аз все едно се учех. Не искам и да мисля какво е струвало на баща ми. Беше интересно и всъщност понаучих нещо, но изпитвах неприязън, затова не се стараех толкова, колкото трябваше. Всъщност мисля си, че нарочно съм се старал да не ми харесва. Но от друга страна, близостта с дядо ми ме радваше повече, отколкото постиженията ми с красивите бляскави светлини в дланта ми.

Този процес продължи доста време — всъщност докато баща ми почина. Дядо ми беше започнал да ме учи на фехтовка — в източняшкия стил, с една ръка и странично. Когато баща ми разбра за това, нае драгарски учител по боравене с меча, за да ми покаже фронтална сеч и метода с посичането с меч в едната ръка и кама в другата, което се оказа пълен провал, тъй като не ми стигаше силата да боравя дори с тренировъчния меч на драгарите.

Смешното е, че подозирам, че ако баща ми беше казал просто на Ноиш-па да престане, той щеше да го направи. Но баща ми така и не му каза; само ръмжеше и понякога негодуваше гласно. Смятам, че беше толкова убеден, че всичко драгарско е по-добро от всичко източняшко, че е очаквал и аз да съм убеден.

Горкият глупак.

Сетра Лавоуд заби очи в пода. Изражението й беше такова, каквото си навличам аз, когато се мъча да измисля по-деликатен начин да кажа нещо. После кимна, почти недоловимо, и вдигна глава.

— Знаете ли каква е разликата между един чародей и един магьосник?

— Мисля, че да — отвърнах.

— Малцина са тези, които могат да усвоят магьосничеството, некромантиката и други дисциплини така, че да ги съчетават ефективно. Повечето чародеи са от дома Атира или от дома Дзур. Лораан е от дома Атира.

— Кой?

— Лораан.

— Изобщо не съм чувал за него.

— Не сте. Не бихте и могли. Всъщност той така и не е направил нещо забележително. Той е изследовател на магията, като повечето чародеи атира. Ако това означава нещо за вас, открил е средствата, чрез които последните мисли на умиращия могат да се съхранят временно в определени флуиди. Опитваше се да изнамери по-сигурни средства да се общува с мъртвите чрез въвеждането на средствата на…

След още няколко минути загазих надълбоко в някакви описания на магии, толкова странни, че едва ли някога щяха да ми потрябват, затова я прекъснах:

— Чудесно. Нека да кажем просто, че е много добър в това, което прави. От мен какво се иска?

Тя се усмихна леко — устните й станаха много тънки и бели — и каза:

— Той притежава една определена тояга, или да го наречем жезъл, който съдържа определена некромантска особеност — душата на същество, което не е нито живо, нито умряло, не може да стигне до Плоскостта на Чакащите души, не може да стигне до Пътеките на мъртвите, не може да…

— Ясно. Тояга с душа в нея. Давайте нататък.

Мороулан помръдна в стола си и размърда челюст. Гледаше ме намръщен и предполагам, че се мъчеше да се сдържи. За пръв път ми хрумна, че май имат ужасна нужда от мен.

— Говорихме си с него надълго и широко, но той е твърдо решен да задържи тази душа затворена — каза Сетра. — Душата за него е източник на обилна информация, а тази работа е единственото, което го интересува. Между другото се е сдобил с нея скоро след Междуцарствието и нищо не може да го убеди да се откаже. Опитвахме се как ли не да го убедим да ни я продаде или да я разменим вече няколко недели, откакто открихме къде е тя. Търсим я от повече от двеста години.

Вече започнах да схващам, и между другото никак не ми хареса. Но рекох:

— Добре, продължете. Как се вмествам аз във всичко това?

— Искаме да се промъкнете в замъка му и да откраднете тоягата.

— Значи, мъча се да измисля по-учтив начин да ви кажа „що не вземете да се утрепете“, но ми е доста трудно — изсумтях.

— Въобще не се притеснявай с учтивостите — отвърна ми Сетра Лавоуд с усмивка, от която по гръбнака ми полазиха тръпки. — Аз умрях още преди Междуцарствието. Ще поемеш ли работата?