Тарзан, храненикът на маймуните

IПо море

Бях на гости у един мой приятел и той ми разказа тази история. Разказа ми я без какъвто и да е повод. Можеше и да не то прави. Започна под влияние на алкохола, а когато му казах, че не вярвам нито дума, това го разсърди и подтикван от недоверието ми, се счете задължен да разкаже всичко докрай.

Той беше весел, но горд и лесно обидчив човек. Засегнат от моя скептицизъм, за да подкрепи думите си, той ми показа един измачкан ръкопис и куп стари и безинтересни отчети на Британското министерство на колониите.

Аз и сега не се решавам да твърдя, че всичко в този разказ е истина, понеже не съм свидетел на описаните в него събития. Кой знае — може и да е било така. Аз намерих обаче за нужно да дам на главните герои измислени имена.

Ръкописът с плесенясали и пожълтели страници се оказа дневник на един отдавна починал човек. След като го прочетох и се запознах с отчетите на министерството на колониите, разбрах, че тези документи напълно потвърждават разказа на моя гостоприемен домакин.

Така че онова, което вие ще прочетете на страниците на тази книга, е проверено внимателно от мене и е извлечено от различни източници.

Ако обаче този разказ не ви вдъхне доверие, вие все пак ще се съгласите с мен, че той е удивителен, интересен и чудноват.

От записките на отдавна умрелия човек, както и от отчетите на министерството на колониите разбираме, че един млад английски офицер (ще го наречем Джон Клейтън, лорд Грейсток) бил изпратен в една от крайморските колонии на Англия в Западна Африка, за да направи някои много деликатни изследвания.

Работата е там, че жителите на тази колония били много простодушни и използвайки наивността им, една от европейските държави започнала да набира сред тях войници за колониалната си армия, чието предназначение било да обира слоновата кост от диваците, които живеят по бреговете на Арувими и Конго. Нещастните жители на английската колония се оплаквали, че събирачите подмамвали младежите да постъпват войници, обещавали им златни планини, а после малцина от тях се завръщали. Живеещите в тази колония англичани потвърждавали оплакването на туземците и добавяли, че чернокожите войници, наемани от чуждата държава, били превръщани в истински роби: използвайки невежеството им, след изтичане срока на службата белите офицери не ги пускали да се завърнат по домовете си, казвайки им, че трябва да служат още няколко години.

По тази причина министерството на колониите изпраща Джон Клейтън в Африка, създава за него нов пост с поверителната мисия да съсредоточи цялото си внимание върху жестокостта на белите офицери, упражнявана по отношение на чернокожите английски поданици.

Не е необходимо да се обяснява къде е бил изпратен Джон Клейтън, понеже той не само не разследва делото, с което е натоварен, но и не достигна до местоназначението си…

Клейтън бе от ония англичани, с които още в древността се славела родината им в боеве не само по море, но и по суша — мъжествен, силен и тялом, и духом. Ръстът му бе над средния, очите — сиви, лицето правилно и с хубави черти. Във всяко негово движение личеше силният и здрав мъж, прекарал дълги години военна служба.

Той беше честолюбив и желаеше да играе роля в политиката. Поради това напусна армията, стана чиновник, в министерството на колониите и се нагърби с деликатната задача, за която току-що говорихме.

Джон Клейтън бе поласкан от възложената му мисия, но и малко натъжен. Приятно му бе, че неговата дългогодишна военна служба е била оценена според заслугите, че за положения труд получава толкова висока награда, осигуряваща му в бъдеще блестяща кариера. Но в този момент не му се искаше да замине за Африка, защото не бяха минали и три месеца от женитбата му с Елис Ръдърфорд и според него бе цяло безумие да отведе младата си съпруга в тропическата пустош, където страшни опасности дебнат всеки миг човека. Клейтън на драго сърце би се отказал от възложената му задача, ако лейди Елис не настояваше той да приеме и да отведе и нея със себе си в Африка.

Разбира се, младото семейство имаше родители, братя, сестри, лели, братовчеди, братовчедки, които изказваха мнението си по този въпрос. Но какви са били тези мнения, историята не казва. И не е важно.

На нас ни е известно само, че през 18… година в едно чудно майско утро лорд Грейсток и жена му, лейди Елис, отпътуват от Дувър за Африка.

Един месец по-късно те пристигнаха във Фрийтаун, където се качиха на кораба „Фувалда“, който трябваше да ги откара до местоназначението.

Повече нищо не се узна за лорд Грейсток и жена му. Те загинаха, изчезнаха, пропаднаха без вест.

Два месеца след като „Фувалда“ вдигна котва от пристанището Фрийтаун, във водите на южната част на Атлантическия океан се появиха половин дузина английски военни параходи, които напразно се мъчеха да намерят някаква следа от загиналите знатни пътешественици. Само след няколко дни край остров Света Елена успяха да открият отломки от някакъв разбит параход. Всички повярваха, че това са останки от „Фувалда“, че той е потънал заедно с целия екипаж. Търсенето бе преустановено, при все че мнозина се надяваха и очакваха.

„Фувалда“, тримачтов кораб, бе един от хилядите кораби, обслужващи местната търговия по цялото крайбрежие. Обикновено екипажите им се състояха от отчаяни главорези и избягали каторжници от всички народности и племена.

„Фувалда“ не правеше изключение от общото правило: на кораба процъфтяваше телесното наказание. Матросите мразеха началството си, както и началството ненавиждаше подчинените си. Капитанът бе опитен моряк, но се отнасяше като звяр с подчинените си. В разговор с тях той познаваше само два аргумента — камшик или пистолет. Но да си признаем — тази смесица от различия народности трудно се усмирява по друг начин.

На втория ден от заминаването си от Фрийтаун Джон Клейтън и жена му станаха свидетели на такива противни сцени, които винаги бяха смятали за измислица на писателското въображение.

Станалото една сутрин на палубата на кораба беше първата брънка от веригата страшни събития, която завърши по най-неочакван начин: един нероден още се озова в такава обстановка, в каквато нито един човек не е изпадал, и съдбата му отреди необикновен живот, какъвто не бе живял никой, откакто свят светува.

Ето как започна всичко.

Двама моряци миеха палубата на „Фувалда“, капитанът също бе на палубата и разговаряше с лорд Грейсток и младата му жена.

Тримата стояха гърбом към моряците. Но моряците постепенно се приближаваха към тях, най-после единият се озова точно зад гърба на капитана. По една случайност той тъкмо в този момент привършваше разговора си с младоженците и направи крачка назад с намерение да си тръгне. Понеже се сблъска с моряка, падна и се простря върху мократа палуба, закачайки с крака си една кофа, която се обърна и го окъпа с мръсотия.

Тази сценка изглеждаше забавна, но само за миг.

Капитанът освирепя. Почувства се унизен. Почервенял от ярост, той изсипа върху моряка град от ругатни и почна да му нанася силни удари с юмруци. Матросът падна на палубата. Беше слаб, нисък на ръст и вече на възраст, за това толкова по-срамно бе поведението на капитана.

Другият моряк обаче бе юначага, широкоплещест като мечка, с черни мустаци и шия на бик. Като видя, че другарят му падна, той се приведе, изръмжа като куче и само с един удар повали капитана.

Лицето на последния за миг от божурено стана бяло. Бунт! Това е бунт! Неведнъж му се бе случвало да усмирява бунтове. Без да се бави, той измъкна от джоба си пистолет и даде изстрел срещу силния си враг. Но Джон Клейтън се оказа по-пъргав: едва забелязал, че оръжието лъсва на слънцето, той се спусна към капитана и го удари през ръката, вследствие на което куршумът не улучи моряка в сърцето, а попадна по-ниско — в коляното.

С твърде остри думи лорд Грейсток даде на капитана да разбере, че няма да позволи такива: зверски обноски с екипажа, които счита за възмутителни.

Капитанът вече се готвеше да отговори с ругатни на Клейтъновата забележка, но изведнъж някаква мисъл спря думите му и без да отвърне, се обърка бързо, изръмжа зловещо и отиде при руля. Той разбра, че не е много изгодно да гневи британския чиновник, защото могъщата ръка на кралицата би могла да изпрати срещу него страшните оръдия на английската флота.

Матросите станаха от палубата: старият помогна на ранения да стане. Широкоплещестият великан, когото другарите му наричаха с прякора Черния Майкъл, се опита да повдигне пронизания си крак. Като се увери, че може, той се обърна към Клейтън и несръчно изрази благодарността си. Думите му бяха груби, но от тях лъхаше искрено чувство. В един миг той рязко прекъсна и тръгна, накуцвайки, без да дочака отговор от страна на лорда.

Нито Клейтън, нито жена му го виждаха следващите няколко дни. Капитанът не разговаряше с тях, а когато трябваше да им съобщи нещо по служба, говореше сърдито и отсечено.

Обедът и вечерята се сервираха в капитанската каюта, понеже такъв беше редът, заведен преди неприятната случка, но от този ден капитанът не се явяваше на масата, като всеки път намираше причини за това.

Помощниците си капитанът избираше измежду неграмотните несретници, които твърде малко се отличаваха от моряшката сбирщина, над която така жестоко тиранстваше. По понятни причини тези хора при всяка среща с възпитания лорд се чувстваха притеснени и избягваха да общуват с него.

Така че семейство Клейтън изпадна в пълна изолация. Всъщност това уединение им бе приятно, но за съжаление по този начин те се отчуждиха от живота на кораба и се оказаха неподготвени за страшната кървава трагедия, която се разрази само след няколко дни.

А още от този момент можеше да се предвиди, че наближава катастрофа. Външно животът на кораба оставаше непроменен, но вътре нещо се бе разстроило и заплашваше със страшна беда. Това безпокоеше и лорд Клейтън, и жена му, но те не отронваха нито дума по този повод.

На другия ден, след като капитанът простреля крака на Черния Майкъл, лорд Грейсток, излизайки на палубата, видя как четирима моряци с тъжни лица носят едно бездушно тяло, а зад тях върви старшият помощник с тежък камшик в ръка.

Клейтън предпочете да не се намесва в тази работа, но на следния ден, като зърна на хоризонта силуета на английски военен параход, реши да поиска от капитана да насочи веднага кораба към него. Беше му ясно, че при тези тягостни отношения, които се бяха възцарили на „Фувалда“, експедицията можеше да завърши само с нещастие.

Към обед те бяха се приближили толкова до парахода, че даже можеха да разговарят, но в момента, в който Клейтън се канеше да се обърне към капитана и да му съобщи, че желае да напусне „Фувалда“, той си помисли, че може би опасенията му са напразни и капитанът само ще му се надсмее.

Та какви основания би имал той да помоли началника — командващ един военен параход от британската флота, да измени своя път и да се върне оттам, откъдето беше тръгнал? Разбира се, Клейтън можеше да обясни, че не желае да остане на борда на кораба, понеже капитанът безмилостно наказа двама нарушили дисциплината моряци. Но подобно обяснение би се сторило странно на офицерите, които мълчаливо биха се надсмели над чувствителността на лорда, вземайки го за страхливец.

По тези съображения той не помоли да го приемат на военния кораб, не привечер, когато комините на броненосеца изчезнаха в далечината, искрено се разкая за излишния си страх да не стане смешен, тъй като на „Фувалда“ се разиграха страшни събития.

Към 2 или 3 часа следобед същият нисък моряк, когото преди няколко дни капитанът удари с юмрук по лицето, чистеше металните части на палубата. Доближавайки се до Клейтън, той му подшушна едва чуто:

— Ще му дойде отхаки, помнете ми думата… Това няма да му се размине току-тъй…

— Какво искате да кажете? — попита лорда.

— Та нима не усещате, че тези работи няма да доведат до добър край? Този, сатана — капитанът, и тези мерзавци — помощниците му, едвам не смазаха от бой всички ни… Вчера двама, днес трима. Но черния Майкъл оздравя, скоро той ще им го върне тъпкано. Помнете ми думата: той няма да им прости!

— Искате да кажете — попита Клейтън, — че екипажът готви бунт?

— Бунт! — отвърна старият моряк. — Какъв бунт? Не бунт, а убийство. Казвам ви, ще го пречукаме ние него.

— Кога?

— Скоро! Но кога, не мога да ви кажа, защото и без това се раздрънках доста. Но вие сте добър, господине, защото се застъпихте за мен и Черния Майкъл, затова и ви подметнах някоя дума. Но трябва да мълчите и щом чуете гърмежи, слезте в каютата си, за да не пострадате.

И като свърши работата си около лорда, старецът се отправи към други непочистени медни части.

Лейди Елис беше тук и чу всяка дума на моряка.

— Весели развлечения ни предстоят подхвърли иронично Клейтън.

— Още сега трябва да предупредим капитана отвърна лейди Клейтън. — Може би ще успее да предотврати катастрофата.

— Да, това би било най-доброто. Но понеже трябва да спасим кожата си, аз съм длъжен да мълча. Сега каквото и да се случи тук, моряците няма да докоснат нито тебе, нито мен, понеже бяха свидетели на застъпничеството ми за стария моряк и за Черния Майкъл. Но ако научат, че съм ги предал, че всичко съм разкрил на капитана, няма да бъдем пощадени.

— Но, мили Джон — възрази жената, — ако ти не уведомиш капитана за готвеното покушение, самият ти ще бъдеш убиец — съучастник на злодеите.

— Моя мила, ти не знаеш какво приказваш — отвърна Клейтън. — Та аз се грижа само за теб. Капитанът е виновен и заслужава наказание. Защо аз трябва да излагам жена си на опасност, за да спася живота на този жесток звяр? Не можеш да си представиш какъв ужасен ще стане животът ни, ако „Фувалда“ мине под властта на тези каторжници и главорези!

— Дългът си е дълг — заяви жената — и никакви софизми не могат да те отклонят от неговото изпълнение. Аз бих била недостойна за тебе, ако поне веднъж стана причина да не изпълниш дълга си. Разбира се, ясни са ми последиците, ужасът им, но аз ще бъда смела да ги посрещна заедно с тебе. По-добре най-страшна опасност, отколкото позор. Та помисли само колко силно ще те измъчва съвестта, ако наистина се случи нещо с капитана.

— Добре, така да бъде, Елис! — отвърна усмихнато Джон. — Може би ние напразно се тревожим… Вижда се, че работите на кораба не се развиват добре, но ние май ги пресилваме. Твърде е възможно този моряк да ни е разказал само своите мечти и желания. Навярно му се иска да отмъсти на обидилия го капитан, затова и разказва, че уж отмъщението било неизбежно… Метежите на корабите не са вече на мода. Но ето че капитанът се прибира в каютата си. Аз ще го посетя и ще му разкажа всичко, понеже искам тази гнусна работа да свърши по-скоро. Не ми е приятно да приказвам с това животно.

Казвайки това, той с безгрижен вид се запътя към капитанската каюта и почука на вратата.

— Влезте! — изръмжа сърдито капитанът.

Когато Клейтън влезе в каютата и затвори вратата, той попита отсечено:

— Какво има?

— Дойдох да ви съобщя, че днес случайно подслушах един разговор, от който долових, че хората ви готвят метеж и убийство.

— Това е лъжа! — изрева капитанът вън от себе си. — И ако още веднъж имате нахалството да се бъркате в чужди работи и да подронвате дисциплината на моя кораб, не отговарям за последствията. Да ви вземат дяволите! Мислите, че много ме е страх от вас, понеже сте лорд? Плюя аз на титлата ви. Аз съм капитан на кораба и никому не позволявам да си тика носа в моите работи.

В края на яростната си реч побеснелият капитан изгуби контрол над себе си, лицето му почервеня и последните му думи прозвучаха със силен фалцет. Удряйки с единия юмрук по масата, другия той размаха под самия нос на лорда.

Юмруците му бяха грамадни. Грейсток не се уплаши. Той стоеше спокойно и гледаше разярения капитан право в очите, като че ли нищо не бе се бе случило.

— Капитан Билинг — заговори най-после той, — извинете за откровеност ми, но аз си позволявам да ви кажа, че според мен вие сте едно магаре!

Като изрече това, той се извърна бавно и излезе от каютата с обикновената си непринудена и спокойна походка. Без съмнение именно тя предизвика нова вълна от ярост у избухливия капитан.

Ако Клейтън не му бе казал нищо, твърде вероятно би било само след няколко минути той да се разкае за излишното си разгорещяване, но с държането си лордът премахна веднъж завинаги всяка възможност за помирение.

Сега изчезна всякаква надежда, че в случай на нещастие капитанът ще стане съюзник на Клейтън и заедно ще вземат мерки за самозащита срещу разбунтувалите се моряци.

— Елис — каза младият мъж, като се завърна, — нищо не излезе. Този герой се оказа една неблагодарна свиня. Нахвърли се върху ми като бясно куче… Нека моряците правят с него, каквото искат, ние трябва да се погрижим за себе си. Най-напред да се приберем в каютата. Аз ще приготвя пистолетите си. Жалко само, че оръжието и патроните ни са долу — в багажа.

Прибирайки се, те намериха каютата си в страшен безпорядък. Някой бе ровил в куфарите и разхвърлял дрехите им. Всичко бе изпотрошено, а леглото бе обърнато.

— Личи — каза Клейтън, — че някому нашите неща са се сторили интересни. По-интересни даже, отколкото на нас самите. Какво ли са търсили тези приятели? Да видим какво липсва.

Лорд Грейсток огледа всичко. Оказа се, че ги няма само двата пистолета и патроните.

— Жалко — каза той. — Взели са най-ценното. Сега вече няма съмнение, че ни заплашва бунт.

— Какво ще правим, Джон? — извика жена му. — Сега не настоявам да отидеш при капитана, защото не искам да се подлагаш на нови оскърбления. Може би е най-добре да останем неутрални. Да допуснем, че капитанът надделее. Тогава всичко ще тръгне както по-рано, няма да има от какво да се боим. Ако победят моряците, можем донякъде да се надяваме, че няма да ни закачат, понеже ще видят, че не им пречим.

— Добре, Елис! Ще държим златната среда!

Те започнаха да подреждат каютата си и изведнъж забелязаха, че под вратата се показва някаква записка. Клейтън се наведе да я вземе, но с учудване забеляза, че самата тя се движи под вратата. Ясно бе, че има някой зад нея. Той стана, за да отвори и да настигне непознатия, но жена му го хвана за ръката.

— Няма нужда! — пошушна тя. — Нали ще държим „златната среда“?

Клейтън се засмя и отпусна ръка. Мъжът и жената стояха един до друг и наблюдаваха как се мести малката бяла записка, без да мърдат от мястото си. Най-после записката бе вътре. Джон се наведе и я взе.

Като разтвориха листчето, видяха някакви неграмотни драсканици, написани от непривикнала да борави с перото ръка. Те предупреждаваха Клейтън да не съобщава на капитана за изчезването на пистолетите и никому да не казва за разговора си с моряка. В противен случай него и жена му ги очаква смърт.

— Няма що — каза той, усмихвайки се горчиво, — нищо друго не ни остава, освен да стоим мирно и да чакаме участта си.

IIДивото убежище

Те не чакаха дълго. На другата сутрин преди закуска Клейтън излезе да се разходи на палубата. Изведнъж се разнесе изстрел, последван и от други.

По средата на кораба стояха офицерите. Моряците ги бяха обградили, най-напред бе Черния Майкъл. Капитанът и помощниците му стреляха. След първия изстрел матросите се разбягаха и изпокриха — кой зад мачтите, кой в каютите. От скривалището си те стреляха срещу омразните им петима души, които ги командваха.

Капитанът уби двама матроси с пистолета си.

Труповете им се търкаляха по палубата. Старши помощникът на капитана се залюля и падна по очи. Черния Майкъл изкомандва „Напред!“ и бунтовниците се нахвърлиха върху останалите четирима офицери. Всичкото им оръжие бяха шест пистолета и пушки, затова бяха вдигнали брадви и кирки. Капитанът изпразни пистолета си и докато го напълни, те се хвърлиха в атака. Пушката на втория помощник не изгърмя. Атаката на бунтовниците трябваше да бъде посрещната само с два пистолета. Моряците се спуснаха стремглаво към тях, а офицерите отстъпиха под натиска им.

И от двете страни се сипеха страшни проклятия и закани. Ругатните, гърмежите, стоновете и охканията на ранените превърнаха палубата на „Фувалда“ в лудница.

Офицерите едва отстъпиха няколко крачки назад, когато моряците пак ги връхлетяха. Огромен негър само с един замах разцепи главата на капитана от челото до брадата, след минута и помощниците му паднаха убити или ранени под град от куршуми. Бунтовниците действа ха бързо и решително.

По време на схватката Джон Клейтън, небрежно облегнат при прохода, стоеше и замислен пушеше лулата си, като че ли присъстваше на състезание по крикет. Когато падна последният офицер, той намери, че е време да слезе при жена си: страхуваше се, че метежниците ще се вмъкнат в каютата и ще я намерят сама. При все че външно изглеждаше спокоен и безразличен, в душата си той бе силно разтревожен. Съдбата ги хвърли във властта на необуздани зверове и той се опасяваше за лейди Елис.

Когато се обърна, за да слезе при нея в каютата, той я видя до себе си.

— Отдавна ли си тук, Елис?

— От началото отговори тя. Колко е страшно, Джон! О, много, много ме е страх! Какво ще стане с нас, щом сме попаднали в ръцете на такива хора, и на какво можем да разчитаме?

— Надявам се, че ще можем да получим от тях закуска — каза той шеговито, за да я ободри, и добави: — За всеки случай аз отивам да разузная. Ела след малко. Време е да им покажем, че не се страхуваме от тях и че предварително сме убедени в коректните им обноски с нас.

Моряците се бяха скупчили около умрелите и ранените офицери. Без каквато и да е милост те изхвърлиха през борда своите мъртви и дори още живите началници. Впрочем също тъй безсърдечно те се отнесоха и към убитите си или ранени другари.

Един от бунтовниците, като забеляза приближаващото се семейство, започна да вика:

— И тези двамата на рибите! — и се хвърли върху тях, като замахна с брадва.

Но Черния Майкъл не се шегуваше. Неговият куршум повали моряка на място. След това, като показа лорд и лейди Клейтън, извика високо, привличайки вниманието на другите моряци:

— Чувайте, ей! Тези двамата са мои приятели. Не бива да ги закачате, разбрахте ли ме! Сега тук аз съм капитан и моята дума е закон и като се обърна към Клейтън, добави: — Стойте настрана и никой няма да ви закачи.

При тези думи той изпрати един сърдит поглед към своите другари.

Семейство Клейтън изпълняваше точно съвета на Черния Майкъл, то не се интересуваше от никого и не знаеше нищо за по-нататъшния план на бунтовниците.

От време на време до него достигаше слаб шум от кавги и спорове, а на два пъти зловещото щракане на спусъците нарушаваше тишината. Но Черния Майкъл беше водач на място и съумяваше да накара тази сбирщина от главорези да му се подчинява.

Пет дни след убийството на офицерите морякът от вахтата извика, че вижда земя. Дали това бе остров или материк — Черния Майкъл не знаеше. Но той заяви на Клейтън, че ако се окаже обитаем, той и лейди Елис ще бъдат свалени на брега с всичкия им багаж.

— Там ще преживеете няколко месеца сносно — каза той. — А през това време ние ще намерим някой пустинен бряг и ще се пръснем на различни страни. Обещавам да съобщя на правителството къде се намирате и то ще изпрати някой военен кораб да ви прибере. Но да ви оставим на някой цивилизован бряг, не можем. Там веднага ще ни зададат хиляди въпроси, на които не ще бъде много удобно да отговаряме.

Разбира се, Джон Клейтън протестира против безчовечното им стоварване на пустинен бряг, където ще станат плячка на дивите зверове или на диваците. Протестът му остана без резултат и само разсърди Черния Майкъл. Ще не ще, младият лорд се видя принуден да се покори и се помъчи да се примири с безизходното положение.

Към три часа следобед те приближиха красив, горист бряг, разположен срещу входа на един затворен залив. Черния Майкъл спусна малка лодка, за да измери дълбочината и да реши въпроса, дали „Фувалда“ ще може безопасно да влезе в залива.

След един час хората се върнаха и съобщиха, че както при входа, така и навътре в залива дълбочината е достатъчна.

„Фувалда“ предпазливо навлезе в залива. Веднага от нея бяха свалени три по-големи лодки и по нареждане на Черния Майкъл моряците започнаха да товарят в тях багажа на лорд и лейди Клейтън, който двамата опаковаха мълчаливо, обхванати от тревога поради безизходицата, в която бяха изпаднали. Клейтън дори не се опита да се пошегува, както друг път. Стараеше се да мисли делово — да не забравят нещо от багажа, нещо, чиято липса по-късно биха почувствували осезателно. Сигурно беше, че на пустия остров всяка дреболия можеше да има решаващо значение за живота им.

Грейсток не разчиташе много на обещанието на Черния Майкъл да съобщят на правителството за тях. Имаше много „ако“ в цялата тази надежда. Не се знаеше дали корабът ще стигне невредим следващата суша (по море всичко се случва). Напълно възможно бе свирепите моряци да се разбунтуват някой ден срещу своя главатар и той да последва капитана и офицерите, ставайки храна на рибите. Най-сетне не беше изключено Майкъл просто да забрави или да не удържи дадената дума. Въпреки че досега Клейтън и съпругата му останаха невредими, това още не доказваше напълно, че Черния Майкъл е човек на честта.

Така или иначе, Грейсток беше длъжен да мисли и за други варианти за спасение. По тази причина му хрумна, че няма да е зле на това пусто място да има подръка платна и веднага щом стане възможно, да се опита да построи сам някакъв плавателен съд. Той напълно съзнаваше безумието на идеята си, но беше длъжен да има предвид и най-малката възможност за оцеляване и спасение.

Черния Майкъл се съгласи да му даде платна. Той не можеше да откаже на човека, който бе спасил живота му, един макар и малък шанс да се спаси сам в ситуацията, в която го изоставяше. Впрочем той самият също не можеше да бъде сигурен, че ще успее да съобщи, за семейството, където трябва. А и кой знае дали тези млади беззащитни англичани щяха да оцелеят толкова дълго в тази пустош.

След видяното на кораба лорд Грейсток нямаше голямо доверие в моряците. Той не беше забравил, че един от тях вече бе пожелал да хвърли него и жена му на рибите. Опасяваше се да не би, като закарат багажа и тях самите на сушата, моряците по някакъв начин да им навредят. Нямаха избор.

Наистина нищо не липсваше от багажа на семейството. Дори се появиха някои изчезнали след претърсването в каютата им дреболии. Черния Майкъл удържа обещанието си. Дали той го стори от състрадание или от желание да заличи следите — това не може да се каже положително. Несъмнено бе обаче, че ако на борда се намереше някой предмет, принадлежащ на изчезналия английски чиновник, това би предизвикало нежелателни тълкувания вън всеки цивилизован пристанищен град.

Черния Майкъл изпълни решението си с такава ревност, че дори накара моряците да върнат на Клейтън откраднатите пистолети.

В една от лодките той сложи сланина и сухари. Освен това — малко картофи, боб, кибрит, кухненски принадлежности, сандъци с инструменти и обещаните по-рано корабни платна.

Изглежда, че и шефът на бунтовниците нямаше доверие в своите матроси. Затова той сам придружи семейство Клейтън до брега и се качи в последната лодка едва тогава, когато всички други лодки се бяха отправили към очакващия ги „Фувалда“.

Мълчаливи стояха Клейтън и жена му на брега и гледаха отдалечаващите се лодки. Гърдите на двамата бяха изпълнени с предчувствие за неизбежно нещастие и горчива безнадеждност.

А в същото време иззад малкото хълмче ги наблюдаваха други, разположени близо едно до друго очи — злобно светещи под гъстите вежди.

Когато „Фувалда“ премина теснината и се скри от погледа им зад близкия нос, лейди Елис обви ръцете си около шията на своя мъж и зарида неудържимо. Тя понесе храбро опасността от бунта, на страшното бъдеще гледаше смело, но сега, когато останаха съвършено сами, измъчените й нерви не издържаха страшното напрежение.

Джон не се опита да спре сълзите й, защото те можеха да я облекчат и утешат. Дълго време мина, докато младата жена се овладее.

— Ах, Джон — простена тя, — какъв ужас! Какво ще правим? Какво ще правим?

— Само едно ни остава, Елис — говореше той така спокойно, като че ля се намираха в своята удобна гостна, — само едно: да работим. Работата ще ни спаси. Не трябва да губим времето си в мисли, защото можем да стигнем до безумие! Ще се трудим и ще очакваме. Дори ако Черния Майкъл не удържи думата си, аз съм уверен, че ще ни дойдат на помощ, и то скоро, щом узнаят, че „Фувалда“ е в неизвестност.

— Драги ми Джон, ако работата се отнасяше само до нас — заплака тя, — зная, че ще понесем всичко, но…

— Да, мила моя — отговори нежно той, — и аз също мисля за това. Но ние сме длъжни да посрещнем с мъжество, вярвайки в умението си да се справим с всичко, с което съдбата ни е отредила да се сблъскаме. Помисли! Преди стотици хиляди години, в незнайното и мъгляво минало, нашите деди са били поставени пред същите задачи, пред които и ние днес стоим, може би дори в същите тези девствени гори: И това, че ние с теб попаднахме тук, свидетелства ясно, че те са победили. Нима ние не можем да направим онова, което те са направили — и дори много по-сполучливо! Та нали ние имаме много по-големи познания? Имаме средства за защита, дар от науката, които те не са знаели. Елис, уверен съм, че ние ще можем да устоим, както са устояли и те — разполагащи само с първобитни оръжия, направени от кост и камък.

— Ах, Джон, колко бих искала да съм мъж! Тогава навярно бих мислила също като теб, но съм жена и прозирам по-скоро със сърцето, отколкото с главата си. А онова, което виждам аз, е много страшно, невъобразимо и не може да се изкаже с думи. Ще ми се да вярвам, Джон, че ти си прав. Ще направя всичко, за да бъда храбра първобитна жена, достойна другарка на първобитния мъж.

Първата грижа на Клейтън бе да съгради временно скривалище, за да бъдат запазени, докато спят, от дивите зверове, които вече дебнеха беззащитната плячка.

Той отвори сандъка, в който се намираха пушката и патроните, за да бъдат подръка в случай на неочаквано нападение, и двамата тръгнаха да търсят място за нощуване.

На стотина метра от морския бряг намериха малка, равна полянка — тук решиха да построят своето постоянно жилище. Но и двамата приеха, че ще бъде най-добре, ако засега направят една малка площадка на няколко дървета, която да не могат да достигат едрите диви зверове, в чието царство бяха попаднали.

За тази цел Клейтън избра четири големи дървета, които образуваха квадрат с повърхност около шест квадратни метра, и постави между тях дълги пръти на около осем метра от земята. Привърза прътовете с канап, с който го беше снабдил Черния Майкъл. Над така образувания скелет нареди клонки, покри ги с грамадните листа на едно тропическо растение, а над тях заметна голям къс корабно платно, което прегъна неколкократно.

Няколко метра над тази площадка Клейтън построи друга, която трябваше да им служи за покрив, а отстрани спусна останалите парчета корабно платно вместо стени.

Най-после те имаха малко, но удобно гнезденце и в него преместиха част от ръчния си багаж и завивките.

Денят вече клонеше към залез, но докато бе още светло, Джон направи груба стълба, по които лейди Елис можа да се изкачи в новото си жилище.

През целия ден около тях хвърчаха пъстроцветни птици и подскачаха бъбриви маймуни, които с учудване и голям интерес следяха появилите се между тях нови същества и странното жилище. При все че Грейстокови бяха внимателни, не забелязаха никакви едри зверове. Но на два пъти техните съжители — маймуните, гледайки изплашено, с писъци побягваха от близката височинка. Виждаше се, че се опасяват от нещо ужасно, което вероятно се спотайваше зад хълма.

Преди да се смрачи съвсем, Клейтън довърши стълбата и като напълни една голяма чаша с вода от близката рекичка, се изкачи с жена си в сравнително безопасната въздушна стая.

Беше доста горещо и той повдигна висящите платна, седнаха върху одеялата по турски, лейди Елис се загледа в сгъстяващите се сенки на гората. Изведнъж тя потрепери и хвана ръката на съпруга си.

— Джон — пошушна тя, — виж, какво е това? Човек ли е?

Клейтън погледна в същата посока и видя неясно очертан върху тъмния фон силует… Някаква тъмна фигура стоеше изправена на хълма. Тя постоя малко, като че ли се ослушваше, а след това се извърна и се скри в сенките на джунглите.

— Джон, какво е това?

— Не знам, Елис — отговори той сериозно. — Много е тъмно, за да се разпознае. Не е чудно да е просто сянка, хвърлена от месеца.

— Не, Джон! Ако не е човек, тогава е една грамадна и отвратителна пародия на човек. Страх ме е!

Той я прегърна силно и зашепна ласкави и мъжествени слова. Най-голямата му грижа сега бе душевното терзание на младата жена. Той беше храбър, но притежаваше способността да разбира какви ужасни мъки може да причини страхът на по-слабите натури. Това рядко качество беше една от многото хубави страни на характера му, с които печелеше обичта и уважението на всички, които го познаваха.

Не след дълго спусна платната, завърза ги добре и остави само един отвор — към морето.

В малкото им висящо гнездо бе съвършено тъмно, те легнаха върху постелките и се помъчиха да намерят поне кратка почивка и забрава в съня.

Клейтън се обърна с лице към отвора, стиснал двата си пистолета и пушката.

Още не бяха заспали, когато зад тях откъм джунглата се разнесе ужасният рев на пантера. Той се приближаваше все повече, най-после се чу точно под тях. В продължение на един час, а може би и повече, пантерата души и драска дърветата. Най-после тя отмина към брега и Клейтън можа да я разгледа под лунната светлина: това бе грамадно и красиво животно, най-голямото, което бе виждал досега.

През дългите часове на нощта те заспиваха само за малко. Непривичните за тях нощни звуци на джунглата, издавани от какви ли не животни, държаха изтерзаните им нерви нащрек. Стотици пъти те скачаха, уплашени от пронизителни викове или пък от крадливото промъква не на някакви тайнствени същества.

IIIЖивот и смърт

Почти през цялата нощ те не затвориха очи и с неописуема радост посрещнаха зазоряването.

След скромната закуска, състояща се от солено свинско месо, кафе и сухар, Клейтън започна да строи постоянното жилище, защото разбра добре, че те мотат да разчитат на безопасност и спокойствие, ако се обградят от джунглата с четири здрави стени.

Работата бе трудна. За построяването на една малка стаичка трябваше цял месец. Клейтън я изгради от дебели греди, като запълваше празнините с глина, която намери дълбоко в земята. Когато къщата бе привършена, той я измаза отвсякъде с дебел слой глина. Отвора за прозорец направи от дебели и здрави клони, които кръстоса така, че да образуват решетка, която можеше да устои дори на натиска на силни зверове. Тя пропускаше чистия въздух и същевременно представляваше надеждна защита.

Двускатният покрив бе покрит с дребни, набити плътно една до друга клонки, а върху тях бяха напластени дълги треви от джунглата и палмови листа. Накрая покривът също бе изцяло измазан с глина.

Клейтън скова врата от дъските на сандъците, в които седяха дотогава вещите им. Той закова на кръст много дъски и от това се получи толкова здрава врата, че като я погледнаха, и той, и жена му доволно се засмяха.

Имаше едно затруднение тук: Джон не разполагаше с панти, за да закрепи вратата. След двудневен непосилен труд обаче той успя да направи две големи, не много сръчно изработени панти, към които прикачи вратата така, че тя можеше свободно да се отваря и затваря.

Измазването и всичко останало бе довършено едва след като двамата се настаниха под новия покрив, т.е. веднага след покриването на къщичката. Нощно време те залостваха вратата със сандъците и куфарите си и по този начин бяха в сравнително доста удобно и безопасно жилище.

Изработката на легла, столове, маси и полици бе по-лека работа и в края на втория месец лорд и лейди Грейсток бяха добре обзаведени. Ако не бе постоянният страх от дивите зверове и растящата тъга от самотата, те биха се примирили с положението си.

Нощно време големи зверове ревяха около малката им хижа, но с постоянните шумове човек може да свикне дотолкова, че скоро започва да не им обръща внимание. Най-после те престанаха да чуват нощните викове и спяха дълбоко през цялата нощ.

Случи им се на три пъти да зърнат силуетите на големи човекоподобни фигури, прилични на онази, която видяха през първата нощ, но те нито веднъж не се приближиха до тях толкова близо; че да се каже с положителност дали това са хора или животни.

Красивите птици и малките маймунки свикнаха с новите си познайници. Изглежда, че до този момент те не бяха виждали хора и сега, след като изчезна първият страх, започнаха все повече и повече да се приближават. Към човека ги влечеше онова странно любопитство, което ръководи дивите същества в горите, джунглите и степта. След месец много от тях станаха толкова доверчиви, че почнаха да се хранят от ръцете на Клейтън.

Една привечер, когато той режеше дърва (смяташе да пристрои още няколко стаи към къщичката), малките му приятели — маймуните, с крясък побягнаха от височината и се изпокриха в джунглата. Поглеждайки крадешком назад, те забърбориха възбудено, като че ли предупреждаваха човека за приближаващата опасност.

Най-после той видя онова, от което тъй много се бояха малките маймуни: човека звяр, загадъчното същество, чиято фигура неведнъж се бе мяркала като мимолетен полуфантастичен образ. Звярът вървеше из джунглата полуизправен, като от време на време се опираше на земята със свитите си юмруци. Това бе голяма човекоподобна маймуна. Приближавайки се, тя ревеше яростно, а понякога глухо лаеше.

Клейтън бе доста далеч от къщи и внимателно режеше избраното за строеж дърво.

Дългите месеци, през които нито едно свирепо животно не се бе осмелило да се приближи през деня до къщата, го бяха направили безгрижен. Сега, като видя голямата маймуна, запътила се право към него през храстите, разбра, че пътят му за връщане назад е пресечен. По гърба му полазиха тръпки. Единственото оръжие, което имаше, бе брадвата, но той съзнаваше, че шансът за успех в борбата с жестокото чудовище е много малък.

— Ами Елис, боже! — възкликна той. — Какво ли ще стане с нея?

Може би ще успее да се прибере. Тичешком той извика на жена си да влезе вкъщи и да затвори вратата.

Лейди Грейсток стоеше пред хижата. Като чу виковете на мъжа си, вдигна глава и видя, че маймуната с изумителна за тежестта си бързина се хвърли пред Клейтън.

Викайки от уплаха, Елис изтича вкъщи. Там тя се обърна и сърцето й замря от ужас: страшното животно бе пресякло пътя на мъжа й. Той бе изненадан от внезапното нападение.

— Елис, затвори вратата! — извика Джон. — Аз ще се разправя с този звяр!

Но той знаеше, че го очаква сигурна смърт. А и тя бе уверена в същото.

Маймуната бе грамаден самец, тежащ не по-малко от триста килограма. Изпод косматите му вежди лъщяха злобно малки и разположени близо едно до друго очи, а острите му вълчи зъби свирепо се оголиха, когато за миг се спря пред жертвата си. Зад гърба на маймуната Клейтън видя на не повече от 20 крачки вратата на хижата и го обзе ужас, когато зърна младата си жена, излязла отново пред къщи, въоръжена с неговата пушка.

Тя, която винаги толкова много се плашеше от оръжие, че не се решаваше дори да се докосне до него, сега се спусна към маймуната с безстрашието на лъвица, защитаваща рожбите си.

— Назад, Елис! — извика Клейтън. — За бога, назад!

Но тя не се подчини. В този миг животното се хвърли върху него и той замахна с всички сили с брадвата, но със страшните си лапи могъщото животно я хвана, измъкна я от ръцете му и я захвърли далеч настрана. Със свиреп рев се хвърли върху беззащитната си жертва, но преди да я захапе за гърлото, се чу силен гърмеж. Куршумът улучи маймуната в гърба — между лопатките.

Звярът събори Клейтън на земята и се запъти срещу новия си враг. Пред него стоеше изплашената млада жена, напразно мъчеща се да стреля още един път. Тя не познаваше механизма на пушката и ударникът безпомощно удряше празната гилза.

С рев от ярост и болка маймуната се хвърли върху крехката фигура и Елис припадна.

В същото време младият мъж скочи на крака и без да мисли, че може би помощта му ще бъде съвършено безполезна, се хвърли напред, за да отблъсне маймуната от безжизненото тяло на жена си. Грамадната маймуна обаче рухна на тревата. Тя беше мъртва. Куршумът бе изпълнил предназначението си.

Когато Клейтън огледа набързо жена си, разбра, че е жива и невредима. Той вдигна внимателно неподвижното тяло на Елис и го отнесе в хижата, където тя се свести едва след два часа.

Първите й думи изпълниха Джон със смъртна уплаха. Тя казваше:

— О, мили, колко е приятно у дома. Сънувах страшен сън. Като че ли не бяхме в Лондон, а в някаква ужасна дива местност, където ни нападнаха страшни зверове.

— Да, да, добре, Елис — погали я той по главата. — Опитай се да заспиш отново и не мисли за сънищата.

През тази нощ в малката стаичка край девствения лес, в часа, когато един леопард ръмжеше пред вратата, а зад хълма се чуваше глухият ревна лъва, в семейство Клейтън се роди момченце.

Лейди Грейсток не оздравя след стреса, предизвикан от нападението на маймуната. Тя живя още една година след раждането на детето, но нито веднъж не излезе от колибата и така и не разбра, че не живее в Англия. Понякога тя питаше какви са страшните шумове в нощта, защо няма прислуга и защо познатите им не идват. Говореше, че стаята й била много странно наредена. Но при все че Клейтън не скриваше нищо от нея, тя не разбираше нито дума.

Във всичко останало тя бе нормална. А радостта, която й носеха детето и постоянното внимание и покровителство на мъжа й, превърна това време за нея в една щастлива година — най-щастливата от нейната младост.

Клейтън схващаше добре, че ако тя бе напълно нормална, същата тази година щеше да бъде за нея верига от мъчителни тревоги и вълнения. Затова, макар да се измъчваше от нейното състояние, се радваше, че тя не съзнава истинското положение на нещата. Той отдавна се бе отказал от надеждата да я спаси. Само някаква случайност можеше да донесе изцеление. Той все така неуморно се трудеше, за да подреди техния дом. Кожи от лъвове и пантери покриваха пода, полички и шкафове красяха стените. Прекрасни тропически цветя цъфтяха в чудноватите вази, които направи от глина. Завеси от трева и бамбук се спускаха над прозореца. И което бе най-трудно при тази липса на инструменти — успя да оглади дъски и да обкове с тях стените, тавана и пода.

Това, че се оказа способен да върши такава непривична работа, бе за него постоянен извор на радостно учудване. Той харесваше работата си, защото я вършеше за жена си и за малкото, което бе тяхното щастие, въпреки че стократно увеличаваше отговорностите и тревогите му.

През тази година Клейтън бе нападан няколко пъти от големи маймуни. Ясно бе, че ги имаше много в околността. Но понеже не излизаше никога без пушката и пистолетите си, не се страхуваше много от тях.

Той укрепи прозореца и направи дървено резе на вратата.

Отначало убиваше дивеча от прозореца на жилището, без да излиза навън, но после животите започнаха да се страхуват и избягваха странното леговище, от което се разнасяше ужасният гръм на пушката.

През свободното си време често четеше на глас на жена си донесените от тях книги, между които имаше и много детски книжки с картинки и букви. При заминаването си те пресметнаха, че преди да се върнат в Англия, детето им ще порасне достатъчно и ще може да разбира подобни четива.

Понякога през свободните си часове Клейтън водеше дневника си, по стар навик — на френски. В него той записваше всички подробности от странния им живот. Тази тетрадка той държеше заключена в една малка метална кутия.

Точно година след раждането на малкия им син лейди Елис тихо умря. Смъртта й бе толкова спокойна, че минаха няколко часа, докато мъжът й разбра, че тя наистина е умряла.

Той не схвана изведнъж целия ужас на положението си. Сякаш не оцени напълно значението на тази загуба и голямата отговорност, свързана с малкия им син, която легна върху него.

Последната бележка в дневника му бе записана сутринта, веднага след смъртта на жена му, в нея той отбеляза печалните подробности на случилото се.

Пишеше с тон на делови човек, а в думите личеше странна отпадналост, апатия и безнадеждност, която още повече усилваше трагичния смисъл на написаното:

„Моят малък син плаче, иска да яде. О, Елис, Елис, какво да сторя?“

Когато Джон Клейтън написа тези думи — последните, които съдбата му бе отредила да запише, отпусна безсилно глава в ръцете си и се наведе над масата, която бе направил за тази, която сега лежеше неподвижна и студена в леглото до него.

Дълго време никакъв звук не нарушаваше мъртвата тишина на джунглата освен жалния детски плач.

IVМаймуните

В гората, намираща се на около един километър от океана, старият Керчак, глава на маймунско племе, ревеше и се мяташе в бесен припадък.

По-младите и пъргави маймуни се бяха покатерили по най-високите клони на грамадните дървета, за да не попаднат в лапите му. Те предпочитаха да рискуват живота си, като се люлеят на огъващите се под тежестта им клони, отколкото да стоят близо до стария Керчак, когато е изпаднал в неукротима ярост.

Другите самци се пръснаха, където им видят очите. Разяреното животно успя да счупи гръбнака на един от тях с грамадните си, опръскани с пяна зъби. Една нещастна млада самка се подхлъзна от високия клон и падна до краката му. Той се хвърли върху й с див рев и откъсна голямо парче от единия й бут. След това, като грабна счупения клон, почна злобно да я удря по главата и плещите, докато черепът й не се превърна в пихтия.

И тогава зърна Кала. Тя бе ходила с малкото си да търси храна и не знаеше какво е настроението на могъщия самец. Внезапно нададените от съплеменниците й викове я накараха да потърси спасение чрез лудешко бягство. Керчак се спусна след нея и почти я хвана за крака, тя направи отчаян скок от едно дърво до друго, опасен скок, който маймуните правят само когато не виждат друг изход.

Скокът излезе сполучлив, но когато се хвана за клона на дървото, ненадейният тласък събори малкото, което висеше на шията й, и бедното същество, въртейки и извивайки се, полетя надолу от тридесет метра височина.

С тихи стенания, забравила за страшния Керчак, Кала се спусна долу. Но когато прегърна мъничкото обезобразено телце, животът вече го бе напуснал.

Натъжена, тя люлееше малкото маймунче и дори Керчак не се опита да я тревожи. При смъртта на малкото припадъкът му от демонски бяс изчезна тъй бързо, както го бе връхлетял.

Керчак бе грамадният цар на маймуните, който тежеше може би триста и петдесет килограма. Челото му бе ниско и сплескано. Очите — кървясали, малки и поставени близо до широкия сплескан нос; ушите — широки и тънки, но по размер по-малки, отколкото у по-голямата част от съплеменниците му. Неговият ужасен нрав и голямата сила го бяха направили преди двадесет години господар на малкото племе, в което се бе родил.

Сега, когато бе достигнал пълния разцвет на силите си, в цялата грамадна гора не се намираше маймуна, която да оспори властта му. Дори и другите зверове не го закачаха.

Само старият слон Тантор не се боеше от него и Керчак се страхуваше само от него. Когато Тантор тръбеше, голямата маймуна и съплеменниците й се покачваха високо на дърветата. Племето от човекоподобни маймуни, над които властваше Керчак благодарение на железните си лапи и острите си зъби, наброяваше шест или осем семейства. Всяко от тях се състоеше от един самец с жени и деца, тъй че цялото племе се състоеше от шестдесет до седемдесет маймуни.

Кала бе най-младата жена на самеца Тублат, име, което значеше „смазан нос“, и детето, което намери смъртта си пред очите й, бе нейният първенец. Тя бе на девет или десет години и беше едро, силно, добре развито животно, с високо кръгло чело, издаващо по-голям интелект, отколкото у другите й съплеменници. Може би затова притежаваше по-голяма способност за майчина обич и майчина скръб. При все това тя бе голяма и свирепа маймуна, страшно животно, близко по произход до горилата, но малко по-умна от нея, заедно със силата на Керчак правеше нейното племе най-страшното между човекоподобните маймуни.

Когато племето забеляза, че яростта на Керчак е утихнала, всички се спуснаха полека надолу и се заловиха за прекъснатата си работа. Малките играеха и тичаха между дърветата и храстите. Възрастните маймуни лежаха на меката гнила шума, която покриваше земята. Други пък преобръщаха падналите клони и гнилите пънове и търсеха дребни насекоми и червен, които изяждаха веднага. Най-сетне имаше и такива, които претърсваха дърветата и храстите за плодове, орехи, дребни птици и яйца.

Така те прекараха около един час. След това Керчак ги повика и заповяда да тръгнат след него по посока към океана.

По откритите места маймуните вървяха по земята, като се промъкваха по следите на големите слонове, единствените проходи в заплетените маси от храсти, лиани, виещи се растения и дървета. Походката им бе несръчна и бавна. Когато обаче пътят минаваше през млада гора, те се движеха много по-бързо, прескачайки от клон на клон с ловкостта на дребните маймуни. През всичкото време Кала носеше мъртвото и го притискаше към гърдите си.

Следобед шествието достигна до хълма, който се издигаше над морето и откъдето се виждаше малката колиба. Керчак бе тръгнал именно към нея. Той бе видял как мнозина от неговото племе загинаха от гърмежа, който излизаше от една малка черна тояжка в ръцете на бялата маймуна, която живееше в това чудновато леговище. Със своя груб ум Керчак реши по какъвто и да е начин да вземе смъртоносната пръчка и да изследва отвън и отвътре тайнствената бърлога. Гореше от желание да впие зъбите си във врата на страшното животно, от което се боеше и което ненавиждаше. Той, заедно с всички други, често излизаше на разузнаване, та дано да издебне бялата маймуна.

Напоследък маймуните не само не нападаха, но и не се явяваха около къщата. Те схванаха, че малката гърмяща черна пръчка носеше смърт.

През този ден те не видяха човека. Вратата на къщата бе отворена. Бавно, предпазливо и тихо маймуните се запътиха към хижата. Не се чуваше нито рев, нито яростни викове — гърмящата черна пръчка ги бе привикнала да приближават тихо, за да не я разбудят.

Те се приближаваха все повече и повече, докато най-после Керчак се промъкна до вратата и погледна вътре. Зад него стояха два самеца и Кала, която силно притискаше мъртвото телце до гърдите си.

Бялата маймуна бе вътре, тя седеше пред масата с отпусната на ръцете глава. На леглото се виждаше друга фигура, покрита с платно, а от дървената люлчица се разнасяше жаловитият плач на малка рожба.

Керчак безшумно влезе вътре и се приготви за скок. Но в този момент Джон Клейтън се изправи и се обърна към животните.

Това, което видя, вледени кръвта в жилите му. На вратата стояха три самеца маймуни, а зад тях се бяха насъбрали други, но колко, той никога не можа да узнае. Пушката и револверите бяха закачени, на стената. Керчак се хвърли върху него.

След като царят на маймуните пусна бездушното тяло на оня, който преди минута беше Джон Клейтън, лорд Грейсток, той тръгна към малката люлка. Но Кала предусети намерението му. Преди той да я спре, тя грабна малкото живо дете, измъкна се през вратата и се покачи заедно с товара си на едно дърво. Умрялото маймунче тя остави в празната люлка. Ревът на детенцето разбуди майчинските и чувства, които бяха излишни за мъртвото.

Като седна високо между дебелите клони, Кала притисна плачещото дете към гърдите си — то почувствува инстинктивно майката и млъкна.

Синът на лорд и лейди Грейсток започна да суче от гръдта на голямата маймуна Кала.

Междувременно животните разглеждаха внимателно обстановката в странната бърлога.

След като Керчак се увери, че Клейтън е мъртъв, той се вгледа внимателно в онова, което лежеше в постелята и беше покрито с платно. Повдигна предпазливо края на покривката и като видя, че това е тяло на жена, грубо дръпна платното, сграбчи с големите си космати ръце неподвижното бяло гърло и заби острите си зъби в него. Но щом разбра, че жената е мъртва, остави я на спокойствие и заразглежда обстановката в стаята. Той не обезпокои повече нито лейди Елис, нито лорд Джон.

Закачената на стената пушка привлече вниманието му най-много от всичко. Много месеци бе мечтал за тази чудновата пръчка. Сега тя бе във властта му, но той не смееше да я докосне.

Приближи се внимателно към пушката, готов да побегне, ако пръчката заприказва със своя гръмовит глас, с който често говореше на някои от съплеменниците му, които от незнание или от безразсъдство нападаха белия й собственик. Дълбоко някъде в първобитния му разум се таеше нещо, което му подсказваше, че тази пръчка е опасна само в ръцете на онзи, който знаеше да борави с нея. Докато обаче се реши да я докосне, минаха няколко минути. Той се въртеше около нея, без да я изпуска от погледа си.

Мощният цар на маймуните ходеше из стаята като човек, покачен на кокили, клатейки се върху дългите си лапи и издавайки глух рев, най-страшния в джунглата. Най-после спря пред пушката, протегна бавно огромната си длан и се допря до лъскавата цев, но изведнъж се дръпна назад и пак се заразхожда из стаята. Със своя див рев огромният звяр сякаш се мъчеше да възбуди смелостта си дотолкова, че да се реши да вземе пушката в лапите си. Спря още веднъж пред оръжието и неуверено докосна студената стомана, но незабавно пак оттегли лапата си и продължи тревожната си разходка. Това се повтори многократно и движенията на маймуната ставаха все по-уверени — най-после пушката бе свалена от стената. Като се увери, че пръчката няма да му причини вреда, Керчак започна да я разглежда подробно. Опипа я от всички страни, погледна в черното дуло, побутна мушката, ремъка и най-сетне спусъка.

Събралите се в колибата маймуни стояха до вратата и наблюдаваха своя водач. Други пък се трупаха отвън и се мъчеха да надзърнат вътре. Керчак случайно натисна спусъка. Оглушителен рев огласи малката стая и зверовете, които бяха при вратата и зад нея, се спуснаха един през друг в безумна паника.

Керчак също се уплаши — така се уплаши, че дори забрави да хвърли причинителя на този ужасен шум и се втурна към вратата, като стискаше здраво пушката в ръка.

Той изтича навън, но оръжието се закачи на вратата и тя се затвори здраво зад разбягалите се маймуни.

След като избяга на голямо разстояние от къщичката, Керчак се спря, огледа се и изведнъж забеляза, че все още държи пушката в ръце. Веднага я захвърли, като че ли желязото се бе нагорещило до червено. Той вече не искаше да вземе пръчката. Беше се уплашил от силния трясък. Но затова пък се убеди, че страшната пръчка сама по себе си е съвършено безвредна.

Измина цял час, докато маймуните наново се окуражат и доближат до хижата. Но когато най-сетне се решиха, с огорчение забелязаха, че вратата бе здраво затворена и никакви усилия не бяха в състояние да я отворят. Майсторски направената от Клейтън ключалка затвори здраво вратата зад гърба на Керчак и всички опити на племенниците му да влязат през решетката на прозореца също не се увенчаха с успех.

Като поскитаха още малко из околността, те се върнаха назад в гъстата гора, откъдето бяха дошли.

Кала нито веднъж не слезе на земята със своето малко хранениче, но когато Керчак й заповяда тя, убеждавайки се, че в гласа му няма гняв, се спусна леко от клон на клон и се присъедини към другите маймуни, които се бяха запътили към жилищата си. Онези маймуни, които се опитваха да разгледат странното й дете, Кала посрещаше озъбена и с глух заплашителен рев. Когато се помъчиха да я уверят, че никой не иска да навреди на малкото, тя им позволи да го доближат, но не допусна да се докоснат до него. Тя чувствуваше, че детето е слабо и нежно и се страхуваше от грубите лапи на съплеменничките си. Пътуването и се затрудняваше, понеже трябваше да се залавя само с една ръка за клоните. С другата тя отчаяно притискаше към себе си новото си дете. Децата на другите маймуни стояха на гърба на майките си, като се държаха здраво за косматите им шии, с крака, пъхнати под мишниците, и не спъваха движенията им. Кала носеше дребничкия лорд Грейсток силно притиснат към гърдите си и нежните ръце на детето се бяха впили в дългите черни косми, които покриваха тази част от тялото й. Кала се движеше трудно и непохватно. Но тя помнеше как нейната рожба се откъсна от гърба й, падна и намери смъртта си и не искаше вече да рискува.

VБялата маймуна

Кала нежно откърмяше намереното си дете, но сама тайно се чудеше защо то не става силно и ловко като малките маймунчета на другите майки.

Изтече година, откакто бе попаднало в ръцете й, а едва започваше да ходи. А в катеренето по дърветата съвсем не го биваше!

Понякога Кала говореше с по-възрастните майки за милото си дете. Нито една от тях обаче не можеше да разбере защо то е толкова изостанало я непохватно дори в такава проста работа — да си намира храна.

Бяха минали дванадесет луни, откакто Кала го бе взела.

Ако тя знаеше, че детето бе преживяло още тринадесет луни, преди да попадне в ръцете й, би го сметнала за съвсем безнадеждно. Малките маймунчета от племето й след две-три луни са много по-развити, отколкото този малък чужденец след двадесет и пет.

Тублат, мъжът на Кала, ненавиждаше силно това дете и ако тя не го пазеше така ревностно и грижливо, отдавна би го убил.

— То никога няма да стане голяма маймуна — разсъждаваше Тублат. — А ти, Кала, винаги ще го носиш и ще се грижиш за него. Каква полза за нас и племето? Най-добре е да го хвърлим някъде в тревата, когато заспи, а ти отгледай силни маймуни, които ще се грижат за старостта ни.

— За нищо на света, Счупен нос — възрази Кала, — дори ако трябва да го нося цял живот!

Тогава Тублат се обърна към Керчак и поиска той да наложи царската си воля и да застави Кала да се откаже от Тарзан. Името Тарзан означаваше „бяла кожа“. Но когато Керчак заговори с Кала за детето, тя заяви, че ще избяга от племето, ако не оставят на спокойствие нея и детето. И понеже всеки от обитателите на джунглата има правото да напуска племето си, когато не му допада, то Керчак я остави, страхувайки се да не загуби тази хубава, добре развита и млада маймуна.

Тарзан поотрасна, той се развиваше все по-бързо и догонваше своите връстници. Когато навърши десет години, той се катереше майсторски по дърветата, а на земята правеше такива фокуси, каквито малките му братя и сестри не смееха да повторят.

Той се отличаваше от тях по много неща. Често пъти те се учудваха на хитростта му. Но той бе по-слаб и по-малък на ръст. На десет години човекоподобните маймуни са вече възрастни зверове, някои от тях достигащи до шест фута.

Тарзан бе все още дете, но какво дете!

От първите дни на детството си той се научи да си служи добре с ръцете, когато скачаше от клон на клон, подражавайки на гигантската си майка. Като поотрасна, всеки ден по цели часове се гонеше с братята и сестрите си по върховете на дърветата. Той свикна да прави големи скокове от шеметни височини и можеше безпогрешно и без никакво напрежение да се улови за клон, който е бясно разлюлян от вятъра. На двадесет метра височина с мълниеносна скорост скачаше от клон на клон и слизаше на земята, а след това с бързината на белката се изкатерваше на върха на някой тропическа гигант. Само на десет години бе силен като здрав тридесетгодишен мъж, по-пъргав от трениран атлет. И от ден на ден силите му се увеличаваха.

Животът на Тарзан минаваше щастливо между свирепите маймуни, защото той не познаваше друг живот и не знаеше, че по света има и други неща освен неизбродните гори и животните в джунглата. Когато навърши десет години, разбра, че между него и другарите му съществува голяма разлика. Дребното му тяло, кафяво от слънцето, започна да му вдъхва срам, понеже беше съвсем без косми и голо, като тялото на презряната змия или някое друго влечуго. Опита се да поправи недостатъка, като се намаза с кал от главата до петите. Но калта изсъхна и падна. Това му причини такова неприятно усещане, че реши да понася срама вместо неудобството.

На поляната, посещавана от племето му, имаше малко езерце. В неговите води, като в огледало, Тарзан за първи път видя отразено лицето си. Един зноен ден в периода на сушата той и един от връстниците му тръгнаха към езерото да пият вода. Когато се наведоха, в тихата вода се отразиха две лица: свирепите и страшни черти на маймуната наред с фините черти на един младеж от стар аристократичен английски род.

Тарзан се изненада. Не стига, че е без косми, ами имал и такова безобразно лице! Той се зачуди как го търпят другите маймуни. Каква отвратителна малка уста и бели зъби! На какво приличат те, сравнени със силните устни и големите зъби на щастливите му братя? А този тънък нос — така жалък и уродлив, като че ли е изтънял от глад!

Тарзан почервеня, когато сравни носа си с великолепните широки ноздри на своя спътник. Виж, той има наистина хубав нос: заема половината му лице! Добре е да си такъв хубавец! — помисли с горест малкото момче. Но когато разгледа очите си, съвсем падна духом. Тъмно петно, сиво кръгче, а наоколо бяло. Отвратително! Даже змийските очи не са толкова отвратителни.

Толкова се бе задълбочил в оглеждане на външността си, че не чу шума на високите треви, разтворени зад тях от един огромен звяр, който се промъкваше из джунглата. Не чу нищо и другарят му: той пиеше жадно и звукът, издаван от пресъхналите му устни, заглушаваше шума от тихото престъпване на врага.

На брега, на около тридесет крачки зад тях, се бе притаила Сабор, голямата и свирепа лъвица. Нервно помръдвайки опашка, тя внимателно протегна голямата си мека лапа и я сложи безшумно на земята. Почти допирайки корема си до тревата, тази голяма хитра котка започна да лази, готова да се хвърли върху жертвите си.

Сега тя бе на десетина метра от двамата връстници, които нищо не подозираха. Лъвицата прибра бавно задните си крака. Едрите мускули се изопнаха под златистата кожа. Тя се притисна така плътно към тревата, че просто се сля с нея, само линията на гърба й стърчеше над земята. Опашката не мърдаше вече, лежеше зад нея неподвижна, изопната като тояга. Това трая само миг. След това лъвицата нададе ужасен рев и скочи.

Лъвицата Сабор бе умен ловец, макар че свирепият рев, който нададе, може да изглежда глупав: не е ли по-сигурно да нападнеш жертвата си безшумно! Но Сабор познаваше бързината на обитателите на джунглата и невероятно острия им слух. За тях е еднакво ясно предупреждение и внезапният шум на тревата, и най-силният вой. Сабор разбираше, че не ще успее да се хвърли безшумно иззад храсталаците. Дивият й рев не бе предупреждение. Тя изрева, за да смрази от ужас бедните жертви за един кратък миг, докато впие острите си нокти в меките им тела.

Що се отнася до маймуната, разсъждението на Сабор бе вярно. Животното се вкамени за миг, но този миг беше напълно достатъчен за гибелта му. Но Тарзан — детето на човека — не изгуби самообладание. Животът в джунглата сред постоянните опасности го бе научил храбро да посреща случайностите, а по-високият интелект му помагаше да се ориентира с бързина, която не бе по силите на маймуните. Ревът на лъвицата Сабор наелектризира мозъка и мускулите на малкия Тарзан и той се приготви веднага за отбрана. Пред него бяха дълбоките води на езерото, зад него — неизбежната смърт.

Тарзан мразеше водата и я признаваше само като средство за утоляване на жаждата. Той я мразеше, защото свързваше с нея представата за студ, за проливни дъждове, придружавани от мълнии и гръмотевици, от които се страхуваше. Неговата дива майка го бе научила да избягва дълбоките води на езерото. Нали той сам бе видял преди няколко седмици как малката Нита потъна под спокойната повърхност на водата и не се върна вече при племето?

От двете злини бързият му ум обаче избра по-малката. Не бе замрял още ревът на Сабор, който наруши тишината на джунглата, и Тарван почувства, че студената вода се затваря над главата му. Той не знаеше да плува, а езерото бе дълбоко, но не загуби самоувереността и изобретателността си. Започна енергично да маха с ръце и крака, като се мъчеше да излезе на повърхността, и инстинктивно започна да прави движения, които наподобяваха движенията на плуващо куче. След няколко секунди носът му се показа над водата и тогава разбра, че ако повтаря движенията, ще успее да се задържи над водата и дори да се отдалечава от лъвицата.

Тарзан бе учуден и зарадван от това ново умение, открито така неочаквано от него, но нямаше много време за мислене. Сега той плуваше успоредно на брега и виждаше жестокия звяр, който, притулен зад безжизненото тяло на приятеля му, навярно би хванал и него.

Лъвицата следеше напрегнато Тарзан, очевидно предполагайки, че ще излезе на брега, но той и не мислеше за това, а нададе висок предупредителен вик към своето племе.

Почти веднага се чу далечен отговор и тутакси четиридесет или петдесет маймуни се понесоха по дърветата към мястото на случката. Пред всички тичаше Кала, защото позна гласа на любимото си дете, а заедно с нея бе и майката на маймунчето, което вече лежеше мъртво под лапите на жестоката Сабор.

Огромната лъвица въпреки предимствата си пред човекоподобните маймуни все пак не желаеше да се среща с тях. Като изрева яростно, тя скочи и се скри в храсталаците.

Тогава Тарзан заплува към брега и бързо излезе на сухо. Чувството на свежест и удоволствие от студената вода изпълваше малкото тяло. След това той никога не пропускаше случай да се окъпе в езерото, реката или океана. Кала дълго не можа да привикне с тази гледка, защото, макар че маймуните умеят да плуват и го правят, когато са принудени, те избягват да се потапят във водата доброволно.

Приключението с лъвицата остана като един от интересните спомени на Тарзан. Такива произшествия нарушаваха еднообразието на всекидневния живот. Без такива случаи животът му би бил само скучна верига от търсене на храна, ядене и сън.

Племето, към което принадлежеше Тарзан, скиташе из местност, простираща се на тридесет километра по морския бряг и на шестдесет километра навътре в сушата. Ден след ден обхождаха маймуните тази област, оставайки понякога по цели месеци на едно и също място. Преходите и спирането зависеха от изобилието или липсата на храна, от природните условия в местността и от присъствието на опасни зверове. Но трябва да се каже, че Керчак често пъти караше маймуните да правят дълги преходи само защото му омръзваше да стои на едно и също място.

Спяха там, където ги заварваше мракът, спяха на земята, понякога покриваха главите си, а нерядко и телата си с грамадните листа на тропически растения. Много често, когато нощите бяха студени, за да се стоплят, лежаха притиснати по две, по три. Така спеше през всичките тези години и Тарзан — в прегръдките на Кала.

Нямаше съмнение, че огромното свирепо животно горещо обича бялото си дете. То от своя страна отвръщаше на големия космат звяр с нежност, която би отдавало и на младата си хубава майка, ако тя не бе умряла.

Наистина, когато Тарзан не слушаше Кала, тя го удряше леко, но в повечето случаи го галеше. Ала Тублат, нейният мъж, продължаваше да го мрази и търсеше случай да свърши с бялата маймуна. Тарзан също използваше всеки удобен случай, за да отвръща с пълна взаимност на чувствата на своя пастрок. Винаги когато можеше безопасно да го закачи, да му се изплези или да го наругае, когато е в прегръдките на майка си, той то правеше. Изобретателният ум и хитростта помагаха на Тарзан да измисля хиляди дяволии, да засегне Тублат, да отрови и без това тежкото му маймунско съществуване.

Още от малък Тарзан се научи да прави върви, усуквайки и свързвайки дълги треви. С тези върви при всеки сгоден случай връзваше лапите на Тублат или пък се мъчеше да го хване под мишниците и да го завърже по ниските клони на дърветата.

Играейки постоянно е връвчиците, момчето се научи да прави груби въжета и примки, с които си играеха и другите маймунчета. Те се опитваха да му подражават, но само той изобретяваше разни неща и ги усъвършенстваше.

Веднъж, както си играеше, Тарзан хвърли примката към един от тичащите с него другари. Примката случайно се обви около врата на маймуната и я принуди да се спре внезапно. „Аха, ето една нова и хубава игра!“ — помисли си Тарзан и веднага се опита да я повтори.

Постепенно, чрез постоянна практика и старателни упражнения, той изучи отлично изкуството да хвърля ласото около врата на жертвата си. Оттогава животът на Тублат се превърна в някакъв кошмар. Спеше ли, ходеше ли, денем или нощем, той никога не бе уверен, че невидимата, безшумна примка не ще достигне шията му и не ще го задуши.

Кала наказваше Тарзан, Тублат се кълнеше да му отмъсти жестоко, даже старият Керчак обърка внимание на Тарзан за немирствата му, предупреждаваше го, заплашваше го, но всичко бе напразно — момчето не слушаше никого и тънката примка се увиваше около Тублатовата шия точно когато той най-малко очакваше нападение.

Тези шеги забавляваха другите маймуни, защото Счупения нос бе вече старец и никой не го обичаше.

В светлата главица на Тарзан се раждаха нови мисли, създадени от неговия човешки разум. Щом той може да лови своите съплеменници с дълга примка от трева, защо да не се опита да улови с нея и лъвицата Сабор? Това бе само смътна мисъл, която трябваше бавно да узрее и да се таи в подсъзнанието му, докато най-после се осъществи по един блестящ начин.

Но това стана много по-късно.

VIБой в джунглата

Постоянните скитания често довеждаха маймуните до затворената и безмълвна колиба, която се намираше при малкия залив. Тайнствеността й бе неизчерпаем източник на интерес за Тарзан. Той се опитваше да надзърта край пуснатите завеси на прозорците или се качваше на покрива и гледаше през черния отвор на комина, като напразно си блъскаше главата какви ли чудеса се крият зад здравите стени. Детското му въображение рисуваше фантастични образи на чудни същества, които се намират в хижата. Особено го блазнеше мисълта да се вмъкне през затворената врата. Наглед тя малко се отличаваше от масивните и недостъпни стени. Затова той по цели часове лазеше по покрива и покрай прозорците, мъчейки се да намери вход.

Скоро след приключението със старата Сабор Тарзан отново посети колибата и като я приближи, забеляза, че от известно разстояние вратата се откроява от обграждащите я стени. Хрумна му, че може би тук се крие така дълго изплъзващата му се възможност да влезе вътре. Беше сам — нещо, което се случваше често, когато скиташе около хижата, защото маймуните я отбягваха. В паметта им още живееше споменът за пръчката, изригваща пламък и гръм, и опустялото жилище на незнайния бял човек си оставаше за тях обвито в атмосфера на ужас и тайнственост.

Че той самият е намерен именно тук — това Тарзан не знаеше. Тази история не му бе разказвана от никого. В маймунския език има толкова малко думи, че стигаха най-много да разкажат за гърмящата пръчка. Но да опише непознатите чудни същества, обстановката и предметите, които ги заобикаляха, маймунският език бе безсилен. Ето защо дълго време преди Тарзан да порасне дотолкова, че да може да разбере тази история, тя бе чисто и просто забравена от племето, Кала му разказа неясно и смътно, че баща му е една чудна бяла маймуна, но момчето не знаеше, че Кала не му е родна майка.

И така, този ден той се запъти право към вратата и прекара много часове в изследване: дълго се занимава с пантите, с дръжката и ключалката. Най-после налучка правилното действие и вратата шумно се разтвори пред учудения му поглед.

Няколко минути не се решаваше да прекрачи прага, докато най-после очите му привикнаха с по-слабата светлина в стаята и той предпазливо влезе вътре.

Всред стаята на пода лежеше скелет без никакви следи от месо по костите. Върху тях бяха залепнали изгнили, покрити с плесен останки от онова, което някога е било облекло. На леглото Тарзан забеляза друг, също такъв страшен предмет, но по-дребен, а в мъничка люлка до него лежеше трети, съвсем мъничък скелет.

Момчето само бегло погледна тези свидетелства за страшната трагедия на отдавна миналите дни. Джунглата го бе привикнала да гледа мъртви и умиращи животни. Дори да знаеше, че гледа останките на родителите си, пак нямаше да се разчувства.

Вниманието му бе привлечено от обстановката и намиращите се в стаята предмети. Започна подробно и внимателно да разглежда всичко: чудноватите инструменти, оръжието, книгите, листовете, облеклото — малкото неща, които бяха оцелели от разрушителното действие на времето при влажния климат на крайбрежната джунгла. После надникна в куфарите и шкафовете, които отвори благодарение на току-що придобития опит. Онова, което намери в тях, беше много по-запазено. Между другите неща там имаше един ловджийски нож, на чието острие Тарзан веднага си поряза пръста. Без да се смути, той продължи опитите си и скоро се увери, че с това нещо може да дяла тресчици от масите и столовете.

Дълго време това занятие го забавляваше, но накрая му дотегна и той продължи изследванията си. В един от натъпканите с книги шкафове му попадна книга, изпъстрена с яркоцветни картинки. Това бе детски илюстрован буквар. Картинките го увлякоха извънредно много. Той видя няколко бели маймуни, прилични на онези, които скачаха на дърветата на джунглата. Но никъде не срещна маймуни от своето племе: в цялата книга не бяха нарисувани нито Керчак, нито Тублат, нито Кала.

Най-напред Тарзан се опита да изчопли с пръсти малките фигури от страниците, но скоро разбра, че те не са истински. Той нямаше понятие каква представляват те и не намираше в своя първобитен език думи, за да ги назове. Параходите, железниците, кравите и конете нямаха за него никакъв смисъл, те се изплъзваха от вниманието му и не го безпокояха. Онова обаче, което особено интересуваше Тарзан и дори го объркваше, бяха многобройните черни фигурки под и между пъстроцветните картинки — нещо като буболечки, както му се стори, защото повечето от тях имаха крака, но нито една нямаше ръце или очи. Това бе първото му запознаване с азбуката. По това време беше вече навършил десет години. Той, който никога не бе виждал печатан текст, който нямаше никаква представа за съществуването на писменост, не можеше да налучка значението на тези странни фигурки.

Към средата на книгата той изведнъж видя стария си враг — лъвицата Сабор, а след това и змията Хиста, свита на кълбо.

О, колко интересно бе това! През изтеклите десет години от живота си той никога не бе изпитвал такова голямо удоволствие. Увлече се дотолкова, че дори не обърна внимание на настъпилата дрезгавина, докато мракът замъгли всички рисунки.

Тарзан сложи книгата пак в шкафа и затвори вратата, защото не искаше някой, друг да намери и унищожи съкровището му. Той нагласи вратата на колибата така, както я бе заварил по-рано. Но преди да излезе, беше забелязал ловджийския нож на пода и го беше взел със себе си, за да го покаже на другарите си.

Тъкмо навлезе в джунглата, от сянката на ниския храст пред него се изправи огромна фигура. Откачало той я помисли за маймуна от своето племе, но веднага разбра, че пред него стои грамадната горила Болгани. Момчето бе тъй близо до нея, че бе невъзможно да избяга. И малкият Тарзан разбра, че едничкият изход е да остане на мястото си и да се бие, да се бие до смърт, защото тези големи зверове бяха смъртни врагове на неговите съплеменници и щом се срещнеха с тях, не ги щадяха.

Ако Тарзан бе възрастен мъжкар от маймунското племе на Керчак, той щеше да бъде сериозен противник на горилата, но той бе само малък англичанин, наистина необикновено развит и мускулест за годините си, но не можеше, разбира се, да се сравнява със страшния противник.

Ала в жилите му течеше кръвта на онзи народ, от средата на който излизат много храбри войници и пъргави спортисти, а освен това той имаше свой собствен тренинг, придобит в живота му между хищните зверове на джунглата.

За Тарзан бе непознат страхът, така както мие го разбираме, малкото му сърце биеше усилено, но само от възбуда. Ако му се бе удал случай да избяга, той щеше да се възползува, но само защото разсъдъкът му подсказваше, че сам не може да се пребори с големия звяр. Ала когато разбра, че бягството е невъзможно, момчето посрещна смело и храбро горилата. По лицето му не мръдна нито един мускул. Изчака и когато врагът го връхлетя, започна да удря грамадното тяло с юмруци, разбира се, толкова безрезултатно, колкото ако муха би удряла слон. В едната си ръка Тарзан все още държеше ножа, който беше взел от бащината си къща, и когато звярът отново се хвърли върху него, момчето случайно удари с острието косматата му гръд. Ножът потъна дълбоко в тялото и животното изрева от ярост и болка.

Само за минута момчето разбра как се употребява острата и лъскава играчка. То веднага се възползва от това ново познание и когато горилата го повали на земята, няколко пъти заби ножа до дръжката в гърдите й.

Животното се биеше по начините, които инстинктът му подсказваше — нанасяше страшни удари с лапите си и хапеше гърдите и гърлото на момчето с големите си зъби. Двамата се търкаляха дълго по земята в яростен двубой. Изморен и облян в кръв, Тарзан все по-слабо и по-слабо удряше с дългото острие на ножа. После малката фигурка се сгърчи и изопна и младият Клейтън, лорд Грейсток, се повали бездушен върху гниещата растителност, покриваща пръстта на неговата родна джунгла.

Керчаковото племе дочу далечния и свиреп боен вик на горилата и както винаги при опасност Керчак веднага събра племето си, от една страна, за колективна защита срещу общия враг, защото горилата може да не е сама, а, от друга, за да провери дали всички членове на племето са налице.

Разбира се, Тарзан липсваше. Тублат, страшно зарадван от случая, се противопостави с всички сили срещу изпращането на помощ. Самият Керчак, който също не бе дружелюбно настроен спрямо момчето, послуша Тублат и като сви рамене, се върна при купчината листа, върху които си бе приготвил легло.

Но Кала не мислеше така. Тя се спусна по клоните към мястото, откъдето ясно долитаха виковете на горилата.

Мрак покриваше джунглата и едва изгрялата луна пръскаше невярната си светлина и хвърляше чудновати сенки върху разкошната зеленина.

Бледите лъчи стигаха до земята, но тази светлина само сгъстяваше непрогледната тъмнина на джунглата.

Безшумно, като грамаден призрак, Кала се прехвърляше от клон на клон. Тя ту се спускаше по големите клони, ту се хвърляше на далечно разстояние от едно дърво на друго и бързо приближаваше към местопроизшествието. Опитът и познаването на джунглата й подсказваха, че мястото на боя е близо. Воят на горилата показваше, че страшният звяр е в смъртен двубой с някой друг обитател на дивата гора.

Ненадейно виковете стихнаха и настъпи гробна тишина. Кала не разбираше нищо: виковете на Болгани несъмнено бяха викове на страдание и предсмъртна агония, но тя не долови нито един звук, от който да разбере кой е противникът на горилата. Невъзможно бе нейният малък Тарзан да надвие и унищожи огромната маймуна мъжкар и затова, като наближи мястото, откъдето се разнасяха стенанията, тя започна да се движи предпазливо, а накрая съвсем бавно и внимателно се запромъква по ниските клони. Кала се взираше тревожно в мрака, пробиван от лунните лъчи, й очакваше всеки миг какъвто и да е знак от борещите се.

Ненадейно на една открита, заляна от лунна светлина полянка тя разпозна малкото проснато тяло на Тарзан. Редом с него лежеше — вече мъртъв и вкочанен — големият мъжкар.

С глух рев Кала се хвърли към Тарзан, притисна към гърдите си окървавеното тяло, вслушвайки се дали в него все още има живот. Едва се чуваше слабото биене на малкото му сърце.

Внимателно и с любов Кала го понесе през мрака на джунглата. Тя трябваше да прекара край него дълги дни и нощи, да му носи храна и вода, да разпъжда мухите от жестоките му рани. Бедната — тя не можеше да му помогне с друго, освен да лиже раните му и по този начин да ги поддържа чисти, а лечебните сили на природата щяха да свършат останалото.

Първоначално Тарзан не ядеше и се унасяше в бълнуване и треска. Той час по час искаше да пие и тя му носеше вода по единствения начин, който познаваше — в устата си.

Никоя жена не би могла да прояви по-голяма всеотдайност и самоотверженост към едно намерено дете от това бедно диво животно.

Най-после треската премина и детето започна да оздравява. Никакво оплакване не се изтръгна от здраво стиснатите му устни, макар че раните го боляха много. Част от кожата на гръдния кош бе раздрана до костите и три от ребрата бяха счупени от силните удари на горилата. Едната му ръка бе почти прегризана от грамадните зъби и голям къс месо бе отхапан от шията, оголената главна артерия само на чудо не бе разкъсана от свирепите челюсти.

Със стоицизъм, възприет от възпитаващите го животни, Тарзан понасяше болките мълчаливо, предпочитайки да се крие във високите треви и да лежи безшумно, свит на кълбо, без да издава страданията си. Лицето му светваше само когато видеше Кала до себе си. Но сега, когато се бе посъвзел, тя отиваше да дири храна и се бавеше по-дълго време. Докато Тарзан беше много болен, тя се задоволяваше с каквато и да е храна и бе заприличала на сянка.

VIIСветлината на познанието

Мина много време, което се стори цяла вечност на малкия страдалец, докато най-после стъпи на крака и проходи. Но след това оздравяването му вървеше толкова бързо, че след месец бе силен и подвижен, както и преди. През време на боледуването той многократно възстановяваше в паметта си боя с горилата. И първата му мисъл сега бе пак да намери чудноватото малко оръжие, което го превърна от слабо и хилаво същество в победител над могъщия звяр, който всяваше толкова страх в джунглата. Освен това от цялата си душа копнееше да отиде пак в малката къща и да продължи да разглежда чудните неща, които се намираха там.

В една ранна утрин Тарзан тръгна на разузнаване. Скоро намери напълно оглозганите кости на своя противник, а до него, покрит с окапали листа, лежеше ножът му, целият ръждясал от засъхналата кръв на горилата и от дългото лежане сред влажните листа. Тарзан се намръщи, като видя, че бляскавата преди повърхност на ножа се е променила, но все пак беше доволен, защото отново имаше в ръцете си това доста страшно оръжие, от което смяташе да се възползува при първия удобен случай. Хрумна му дори мисълта, че отсега нататък няма да се спасява с бягство от дръзките нападения на стария Тублат.

След няколко минути Тарзан беше вече пред хижата, отвори вратата и влезе. Първата му работа бе да изучи механизма на ключалката и той внимателно я разгледа, докато вратата беше отворена. Искаше му се да знае какво точно държи затворена вратата и по какъв начин се отваря тя. Докато разглеждаше и пробваше ключалката, той забеляза, че вратата може да се затваря и заключва и отвътре. Сега вече никой нямаше да го безпокои по време на заниманията му.

Тарзан отново се залови да разглежда обстановката. Вниманието му отново бе приковано главно от книгите. Те пораждаха у него някакво странно, непреодолимо влечение. Не беше в състояние да се заеме с нищо друго — до такава степен го беше завладяла увлекателната сила и изумителната тайна на книгите. Сред тях имаше един буквар, няколко други детски книги за най-малките, изпъстрени с картинки, и един голям речник. Тарзан разгледа всички книги. Най-много му харесаха картинките, но и ситните буболечки, покриващи страниците без картинки, предизвикваха учудването му и събуждаха мисълта му.

Седнал с подвити крака до масата в колибата, построена от неговия роден баща, навел стройното си тяло над книгата, този малък първобитен човек, с гъсти черни коси и блестящи умни очи представляваше трогателна и прекрасна жива алегория на първичния стремеж към познание в черната нощ на умственото небитие. Лицето му поразяваше с израза на напрегнатата мисъл. По път, който не се поддава на анализ, той налучкваше ключа към загадката на тайнствените малки буболечки, която толкова го смущаваше.

Пред него стоеше буквар, а в буквара имаше рисунка, която изобразяваше малка маймуна. Тази маймуна приличаше на него, но тялото й бе покрито с някаква интересна цветна кожа. Тарзан смяташе за кожа костюма на човека от картинката. Над нея личаха четири ситни буболечки: ДЕТЕ. Той забеляза, че на същата страница тези четири буболечки се повтаряха многократно все в същия ред. След това долови, че отделните буболечки не са много и се повтарят често — понякога сами, но повечето случаи придружени от други. Той бавно прелистваше страниците, вглеждайки се в картинките и буболечките, търсейки познатото съчетание: дете. Ето че пак го намери и под друга картинка: там пак имаше малка маймуна, а до нея непознато животно, застанало на четири крака, прилично на чакал. Под тази рисунка буболечките се редяха по следния начин: ДЕТЕ и КУЧЕ.

И така, тези четири буболечки винаги придружаваха маймуната!

По този начин учението на Тарзан напредваше. Наистина то вървеше много, много бавно, защото той, без да знае това, се бе заел с трудна задача, която на вас или на мен би се сторила невъзможна: той искаше да се научи да чете, без да има каквато и да било представа за букви или писменост и без да е чувал някога за тях.

Дълго време Тарзан не можеше да разреши загадката. Минаха много месеци, години даже, докато той я разреши. Но след дълго време той все пак постигна тайната на малките буболечки. И когато навърши петнадесетата си година, знаеше вече всички комбинации на буквите, които придружаваха една или друга картинка в малкия буквар и в други две книжки за първоначално четиво. Разбира се, той имаше само най-смътно понятие за значението и употребата на съюзите, глаголите, местоименията, наречията и предлозите. Веднъж — тогава той бе навършил дванадесета си година — в едно от чекмеджетата на масата намери няколко молива. Драснал случайно с върха молива по масата, видя възхитен, че той оставя черна следа. Тарзан тъй усърдно се залови с тази нова играчка, че повърхността на масата скоро се покри с линии, зигзаги и криви примки, а върхът на молива се изтри чак до дървото. Тогава Тарзан взе друг молив. Но този път целта му бе определена. Дойде му на ум сам да изобрази някои от буболечките, които пълзяха по границите на книгите му. Отначало това бе мъчна работа, защото държеше молива така, както стискаше дръжката на ножа — нещо, което никак не помагаше за лесното писане и четливостта. Но Тарзан не се отказваше от намерението си. Винаги когато отиваше в хижата, той се залавяше за писане и най-после практиката му показа начина, по който трябваше да държи молива и да пише лесно. Едва тогава можа да възпроизведе някои от буболечките.

По такъв начин той започна да пише. Като прерисуваше буболечките, той научи и броя им. И макар че не можеше да брои в смисъла, в който ние разбираме това, все пак имаше представа за количество и си помагаше с пръстите на едната си ръка.

Ровейки се в различните книги, Тарзан се увери, че всички видове буболечки са му вече познати. Тогава той ги нареди без мъка, както трябва. Това бе по-лесно за него, защото често пъти прелистваше забавния илюстрован буквар. Образованието му напредваше. Но най-важните си познания той придоби от неизчерпаемите съкровища на големия илюстрован речник. Дори след като вече разбираше смисъла на буквите, той продължаваше да се учи по картинките, а не чрез четене.

След като откри реда на буквите в азбуката, той с наслада търсеше и налучкваше познатите комбинации. Думите и значението им го увличаха все повече в необятната област на знанието.

Към седемнадесетата си година Тарзан се научи да чете детския буквар и напълно разбра чудното значение на дребните буболечки. Той не презираше вече голото си тяло, не се отчайваше от човешкото си лице, а знаеше, че принадлежи към съвършено друга порода, не като своите диви и космати другари.

Той е ч-о-в-е-к, а те са м-а-й-м-у-н-и, малките маймунки, които скачат по върховете на дърветата, се наричат пък м-а-й-м-у-н-к-и. Тарзан научи, че старата Сабор е л-ъ-в-и-ц-а, Хиста е з-м-и-я, а Тантор — с-л-о-н.

Така се научи да чете.

Оттогава развитието му вървеше с бързи крачки. С помощта на големия речник и упоритата работа на здравия разум момчето, наследило способността да мисли, често се досещаше за много неща, които в действителност не разбираше. Догадките му обаче винаги бяха близко до истината.

В заниманията му се случваха дълги периоди на прекъсване, защото много пъти племето заминаваше някъде далече от къщата. Но където и да бе, бързият му ум продължаваше да работи над тайнствените и увлекателни въпроси. Късовете кора, плоските листа и равната земя Тарзан използваше вместо тетрадка, по тях той драскаше с острието на ножа си своите уроци.

Но същевременно, докато следваше склонността си към умствен труд, той не пренебрегваше и суровите житейски уроци. Тарзан се упражняваше с ласото и играеше с ловджийския нож, който се научи да точи на плоските камъни. Откакто встъпи в племето, то укрепна и се увеличи. Под предводителството на Керчак маймуните сполучиха да пропъдят другите племена от близката джунгла, така че сега имаха храна в изобилие и не се страхуваха от съседски нападения. Затова младите самци растяха, вземаха жени от своето племе, а пленничките водеха при Керчак, предпочитайки да му се подчиняват и да живеят другарски с него, вместо да се грижат сами за благополучието си. Рядко някой самец, по-свиреп от своите другари, се опитваше да оспори Керчаковата власт, но нито един от тях не можа да надвие тази свирепа и жестока маймуна.

Тарзановото положение в племето бе особено. При все че маймуните го считаха за свои, той се отличаваше много от тях и бе самотен в тяхното общество. По-възрастните мъжкари не го обичаха. Те или не му обръщаха внимание, или пък се отнасяха към него с такава непримирима ненавист, че ако не бе изумителната му ловкост и защитата на вилната Кала, която го пазеше с всичката жар на майчината любов, той би бил убит още на младини.

Неговият най-свиреп и постоянен враг бе Тублат. Но когато Тарзан мина тринадесетата си година, преследванията от страна на враговете му изведнъж престанаха — те го оставиха на мира и дори започнаха да хранят почит към него. Най-после можеше да живее спокойно в племето на Керчак, освен когато някой от самците изпадаха в ярост — болест, от която страдат всички мъжкари сред дивите зверове в джунглата. Но тогава никоя маймуна не беше в безопасност.

Причина за това спокойствие в живота на момчето бе пак самият Тублат.

Ето как стана това събитие.

Веднъж цялото Керчаково племе се събра на малкия естествен амфитеатър, разположен сред ниски хълмове, върху широка поляна, без високи треви и пълзящи растения. Площадката бе почти кръгла. От всички страни амфитеатърът бе ограден от мощните гиганти на девствената гора: огромните им стволове бяха така обградени със стегна от храсталаци и виещи се растения, че достъпът в малката равна арена бе възможен само по клоните на дърветата. Тук, вън от каквато и да е опасност, племето на Керчак устройваше своите събрания.

Сред амфитеатъра се издигаше един от онези странни барабани, чрез които човекоподобните маймуни произвеждат оглушителна музика при извършване на обредите си. Понякога от дълбочината на джунглата те долитат до човешкото ухо, но нито един човек не е присъствал още на тези ужасни празненства. Мнозина пътешественици са могли да видят тези чудни барабани на маймуните. Някои от тях дори са чували тътнежа от свирения и буен пир на грамадните човекоподобни маймуни, тези първи владетели на джунглата. Но Тарзан, лорд Грейсток, несъмнено бе първото човешко същество, което е присъствало на опияняващия пир Дум-Дум.

Този първобитен обред е послужил за първоизточник на всички служби, церемонии и тържества, каквито са се уреждали и се уреждат от религиите и до днес. В зората на човешкото съзнание назад във вековете, отвъд началната граница на зараждащото се човечество, под ярките лунни лъчи нашите свирепи прадеди са изпълнявали обреда Дум-Дум под звуците на барабани, направени от пръст някъде из величествените джунгли, които и до днес са се запазили. Всички наши религиозни тайнства и обреди са започнали в онази отдавна забравена нощ, когато нашият пръв космат прадядо, разлюлял под тежестта си клона на едно тропическо дърво, леко е скочил в меката трева на мястото на първото сборище.

В деня, когато Тарзан престана да бъде преследван и гонен, Керчаковото племе, състоящо се от стотина маймуни, се движеше по долните клони на дърветата и безшумно се спусна към арената на амфитеатъра.

Празненството Дум-Дум се уреждаше най-често по повод някое важно събитие в живота на маймуните, например победа над неприятелите, залавяне на пленник, умъртвяване на някой голям хищник и най-после при смърт или обявяване на нов главатар на племето. Всеки подобен случай се придружаваше от тържествения церемониал Дум-Дум.

Този ден се празнуваше убиването на една голяма маймуна от друго племе. И когато Керчаковите съплеменници се наредиха на арената, два силни самеца донесоха трупа на победения. Те сложиха товара си пред барабана и клекнаха край него на стража. Другите участници в тържеството налягаха сред гъстата трева, за да дремнат, докато изгрее луната. Дивата оргия щеше да започне под нейната светлина.

Дълго време на поляната цареше тишина, нарушавана само от нестройните крясъци на пъстрите папагали и чуруликането на хиляди други птици, които на орляци пърхаха между орхидеите и гирляндите от огненочервени цветове, спускащи се от покритите с мъх пънове и стъбла.

Най-после, когато нощта се спусна над джунглата, маймуните се размърдаха, станаха и се разположиха около барабана. Самките, и малките наклякаха по външната страна на амфитеатъра, а мъжете се разположиха на полянката срещу тях. Край барабана седнаха три стари самки и всяка от тях държеше дебела тояга, дълга около два метра.

Още с първите слаби лунни лъчи, които посребриха върховете на околните дървета, старите самки започнаха да удрят тихичко и бавно по екливата повърхност на барабана. Колкото повече луната се издигаше и осветяваше гората, толкова по-силно и често удряха маймуните по барабана, докато най-после дивият ритмичен тътен изпълни цялата околност километри надалеч.

Хищните зверове в джунглата прекратиха лова си и наострили уши и вирнали глави, заслушаха с любопитство далечните и глухи удари, които им подсказваха, че големите маймуни са започнали празника Дум-Дум. От време на време някой звяр надаваше остър писък или силен рев в отговор на дивия тътнеж на празника на човекоподобните маймуни. Но никой от тях не смееше да излезе на разузнаване или да се промъкне за нападение, защото, събрани на празника си, тези маймуни вдъхваха у горските си съседи дълбок страх.

Най-после ударите на барабана се превърнаха в истински гръм — тогава Керчак скочи в средата на кръга, на свободното място между самците и барабанчиците. Като се изправи в целия си ръст, той отметна назад глава, погледна издигащата се луна, удари се в гърдите е големите си космати лапи и нададе страшен хриплив вик.

Отново и отново се разнесе този ужасяващ рев над стихналата в безмълвието на нощта и сякаш мъртва джунгла.

След това Керчак пълзешком, дебнейки, скочи край тялото на мъртвата маймуна, която лежеше пред барабана. Без да снема от трупа малките си, червени, святкащи от злоба очи, той подскачаше в кръг.

След него на арената се появи друг мъжкар, изрева и повтори движенията на вожда. Последваха го всички самци и джунглата вече почти непрекъснато се огласяше от кръвожадните им викове.

Тази пантомима представяше предизвикване на противник.

Всички възрастни мъжкари се присъединиха към странното хоро — започна „нападението“. Като сграбчи грамадната тояга от купчината пръти, нарочно приготвени за целта, Керчак с боен вик се хвърли бясно върху мъртвата маймуна. Барабанният тътнеж се усили, а ударите се сипеха върху поразения врат. Всеки самец, който се приближаваше до обредната жертва, я удряше с тояга, а след това се унасяше в бесния вихър на танца на смъртта.

И Тарзан участваше в дивия, скоклив, танц. Мургавото му, набраздено с ивици пот мускулесто тяло лъщеше на лунната светлина и се открояваше с гъвкавостта и изящността си сред непохватните груби и космати зверове.

Колкото повече тътнежът и бързината на барабанния бой се усилваха, толкова танцуващите се опияняваха от дивия му ритъм и от свирепия си вой. Подскачанията им ставаха все по-бързи, от устата им потекоха слюнки, устните и гърдите им се покриха с пяна.

Дивият танц продължи около половин час. На ето че по знак на Керчак барабанният бой престана. Самките барабанчици станаха, промъкнаха се между редовете и се смесиха с тълпата на зрителите. Тогава мъжките маймуни като един се хвърлиха върху тялото на врага, което под страшните им удари се превърна в мека космата пихтия.

Рядко им се случваше да ядат прясно месо. По тази причина дивата веселба на нощното им празненство винаги завършваше с изяждането на окървавения труп. И сега всички се нахвърлиха с ярост върху месото. Грамадните им зъби се впиваха, разкъсвайки кървавото тяло. По-силните от тях вземаха по-хубави парчета, а слабите се въртяха около биещата се и ревяща тълпа, очаквайки момента, когато с хитрост ще се докопат до някое по-хубаво парченце или ще отмъкнат някой кокал, преди да се свърши всичко.

Тарзан обичаше и чувствуваше нужда от месо повече, отколкото маймуните. Месояден по природа, той никога не се бе наяждал до насита с месо. И сега, ловък и пъргав, той се вмъкна между борещите се и разграбващи месото маймуни. Стремеше се с хитрост да докопа хубаво парче, което не можеше да спечели със сила. На хълбока му висеше ловджийският нож на неговия непознат баща, сложен в калъф, направен от Тарзан. Образеца той намери в една от скъпоценните си книги.

Промъквайки се сред тълпата, той най-после се добра до бързо изчезващата храна и с острия си нож отряза чудесно парче месо: той дори не се надяваше, че ще вземе такава богата плячка — цяла плешка, която се подаваше под краката на могъщия Керчак. Водачът бе така обзет от лакомията си, че не забеляза нанесеното от Тарзан оскърбление на неговата царска особа. Тарзан благополучно се измъкна с плячката си от средата на борещата се маса. Между обикалящите около кръга маймуни бе и старият Тублат. Той бе един от първите на пиршеството и бе взел хубаво парченце месо, което изяде спокойно настрана. Но то му се видя малко, та сега искаше да си вземе още. Изведнъж той забеляза Тарзан: момчето се измъкна от купа драскащи и хапещи се преплетени тела с косматата плешка, която притискаше силно към гърдите си.

Малките, разположени близо едно до друго, налети с кръв очи на Тублат засвяткаха злобно, когато зърна омразния храненик. В него запламтя желание да отнеме апетитния къс от ръцете на момчето.

Но и Тарзан забеляза злия си враг. Предугадил намерението му, той се спусна бързо към женските и децата, като се надяваше да се скрие сред тях. Тублат се спусна бързо подир него. Уверен, че няма да намери къде да се скрие, Тарзан разбра, че му остава само едно — да бяга. Той се спусна, колкото му държат краката, към най-близкото дърво, скочи ловко, залови се за един клон с ръце и с плячката в зъби стремително се закатери нагоре, следван от Тублат.

Момчето се изкачваше все по-нависоко и по-нависоко на разлюляния връх на величествения гигант на горите. Тромавият преследвач не се реши да го достигне, а Тарзан, като седна на върха, започна да подхвърля оскърбления и насмешки по адрес на разярения, запенен Тублат, който се бе спрял на няколко метра по-долу от него.

Тублат побесня. Със страшен рев и ръмжене той се тръшна на земята сред жените и децата и се нахвърли върху тях. С големите си зъби той прегризваше тънките шии на малките и късаше цели парчета месо от гърбовете и коремите на женските, които попадаха под ноктите му.

Луната ярко осветяваше тази кървава оргия на беса. И Тарзан видя всичко това. Видя как децата и самките бягаха, колкото им държат силите, към безопасните места по дърветата. А след това и възрастните самци, които седяха по средата на арената, почувствуваха могъщите зъби на обезумелия си другар. Тогава всички маймуни побързаха да се скрият в тъмнината на околната гора.

Освен Тублат в амфитеатъра остана само едно живо същество, една закъсняла самка, която тичаше бързо към дървото, на чийто връх седеше Тарзан. Наблизо зад нея тичаше страшният Тублат.

Това бе Кала. Но щом момчето видя, че Тублат я настига, той с бързината на падащ камък се заспуска от клон на клон в помощ на майка си.

Тя стигна до дървото. Над нея стоеше синът й, затаил дъха си, очакващ изхода от бягането. Кала подскочи и се хвана за нисък клон. Тя висеше точно над Тублатовата глава и бе вече в безопасност. Но се чу сух, силен трясък, клонът се счупи, Кала падна върху главата на Тублат и го повали.

И двамата скочиха едновременно, но Тарзан още по-бързо се спусна от дървото и големият, разярен самец неочаквано се озова лице срещу лице с детето човек.

Нищо не можеше да допадне повече на злобния звяр от този случай. С тържествуващ рев се нахвърли той върху малкия лорд Грейсток. Но не бе съдено зъбите му да се впият в мекото тяло с цвят на орех. Мускулестата ръка с мълниеносна бързина хвана Тублат за косматото гърло, другата ръка пък заби няколко пъти острия ловджийски нож в широките гърди, ударите се сипеха като мълнии и престанаха едва тогава, когато Тарзан почувствува, че отслабналото тяло падна на земята.

Когато трупът падна, Тарзан, храненикът на маймуните, стъпи върху врата на най-злия си враг, вдигна очи към пълната луна и като отметна буйната си и млада глава назад, нададе дивия и страшен победен рев на своя народ.

Една след друга заслизаха от убежищата си маймуните от племето. Те образуваха стена около Тарзан и победения му враг и когато се събраха всички, той се обърна към тях:

— Аз съм Тарзан! — извика той. — Аз съм великият борец. Всички са длъжни да почитат Тарзан и Кала, майка му. Измежду вас няма нито един, който може да се мери с него по сила. Враговете му нека се пазят!

Забил втренчен поглед в злобните червени очи на Керчак, младият лорд Грейсток удари могъщите си гърди и още един път нададе острия предизвикателен рев.

VIIIЛов от върховете на дърветата

На следното утро след Дум-Дум маймуните бавно потеглиха назад към брега през гората. Мъртвият Тублат остана там, където бе убит, защото племето на Керчак не ядеше своите. Походът бе само за търсене на храна. Зелкообразни палми, сини сливи, пизанг, ситамин имаше в изобилие; имаше и диви ананаси, а понякога маймуните успяваха да намерят дребни млекопитаещи, птици, яйца, буболечки, насекоми. Маймуните чупеха орехите с могъщите си челюсти и само когато те се оказваха много твърди, ги трошаха с камъни.

Веднъж пътят им бе пресечен от старата Сабор. Тази среща с лъвицата накара маймуните да потърсят спасение по високите клони. Вярно, че Сабор уважаваше многочислеността и острите им зъби, но и маймуните не криеха уважението си към свирепостта и силата й.

Тарзан бе седнал на един нисък клон. Лъвицата, която се промъкваше през гъстака, се озова тъкмо под него. Той хвърли ананас срещу врага на своя народ. Величественото животно се спря и като се извърна, изгледа човешката фигура, която го дразнеше. Сабор размаха сърдито опашка, показа жълтите си зъби и намръщи четинестата си муцуна. Злобните й очи се превърнаха в тънки ивици, в които гореше бяс и омраза. Със свити назад уши лъвицата погледна Тарзан право в очите и нададе остър боен вик.

Седнал на клона над нея, човекът маймуна й отвърна със страшния рев на своето племе.

Няколко мига те се гледаха мълчаливо. След малко голямата котка възви в джунглата и горският гъсталак я погълна, както океанът поглъща хвърления в него камък.

Но в ума на Тарзан се породи сериозен план. Тоя уби свирепия Тублат, значи е станал силен боец. Сега пък ще проследи хитрата Сабор и ще убие и нея. Тогава ще стане велик ловец. В дъното на гладкото европейско сърце на Тарзан се спотайваше силното желание да покрие голотата си с дрехи. От книжките с картинки той научи, че всички хора ходят покрити, а само маймуните са голи. Облеклото е признак на сила, отличителен признак за превъзходството на човека над всички други създания. Не можеше, разбира се, да има други причини, за да се носят такива отвратителни неща.

Преди много луни, когато той беше много по-малък, искаше да има кожата на лъвицата Сабор или на лъва Нума, или на леопарда Шита, за да покрие безвласото си тяло. Тогава поне би престанал да прилича на отвратителната змия Хиста. Но сега Тарзан се гордееше с гладката си кожа, защото тя означаваше произход от могъщ род. В него се бореха две противоположни желания: да ходи свободно гол, както племето на Керчак, или пък като се съобразява с обичаите на своята порода, да носи неудобна дреха. Тези две желания надделяваха у него, редувайки се.

През цялото време, когато след бягството на Сабор племето продължаваше бавното си придвижване през джунглата, главата на Тарзан бе пълна е големи планове за проследяването и убиването на лъвицата. Но веднъж вниманието му отвлече едно страшно явление.

Посред бял ден внезапна тъмнина се спусна над джунглата: всичко утихна. Клоните на дърветата стояха неподвижни, като че ли бяха парализирани в очакване на приближаваща се катастрофа. Цялата природа сякаш замря. А отдалече започна да долита тъпо и печално стенание. То се приближаваше постепенно и ставаше все по-силно. Гигантските дървета отведнъж се огънаха, като че ли някаква сила ги наклони към земята. Те се навеждаха все повече и повече и се чуваше само глухият и страшен вой на вятъра. Но гигантите на джунглата неочаквано се изправиха и заклатиха могъщите си върхове, като че ли с това изразяваха гневния си протест. От понесените във вихъра черни облаци блесна ярко ослепителна светкавица. Гръм разтърси въздуха. След това заваля пороен дъжд и джунглата се превърна в същински ад.

Маймуните, разтреперани от студения порой, се събраха на купчина и се притискаха в стъблата на дърветата. При светлината на мълниите, пронизващи тъмнината, се виждаха диво разлюлените клони, потоците вода и стъблата, огъвани от вятъра. От време на време някое дърво от патриарсите на гората биваше поразявано от гръмотевица, пръскаше се на хиляди късове, изпочупваше клоните на околните дървета и избиваше множество малки животни. Малки и големи клони, отчупени от свирепия вихър, се въртяха и летяла в бесен танц по земята, като смазваха всичко по своя път.

Ураганът бесня дълго, а изплашените маймуни се притискаха една о друга, като се излагаха всяка минута на опасността от падащи дървета и клони и стояха вкаменени от силните светкавици и гръмотевици. Притихнали и ужасени, те мълчаливо страдаха, очаквайки края на бурята.

Той настъпи също така неочаквано, както и началото. Вятърът спря внезапно, слънцето надзърна и природата пак се усмихна. Мокрите листа и влажните чашки на чудните цветя запяха под слънчевите лъчи. Природата омекна и всичко живо й прости за причинените злини и се залови за работа. Животът тръгна по своя път, както и преди бурята.

Но Тарзан направи неочаквано откритие: той разбра тайната на облеклото. Колко топло щеше да му бъде, когато дъждът валеше, под топлата кожа на Сабор! Тази мисъл стана една от подбудите да изпълни плана си.

В продължение на няколко месеца племето скиташе край ниския бряг, където бе хижата на Тарзан, и той можеше да отделя по-голямата част от времето си за учене. Но скиташе ли из джунглата, ласото му бе винаги готово и много дребни животинки попаднаха в примката му.

Веднъж ласото се уви около късата шия на дивия глиган Хорта. Той се хвърли яростно, опитвайки се да се освободи, и събори Тарзан от клона, на който се бе закрепил. Звярът чу шума от падането, обърна се и като видя лесната си плячка, наведе глава и се хвърли върху изненадания момък.

За щастие Тарзан не пострада; той бе паднал на четирите си крака, по котешки, с разтворени широко нозе. Намерил се пред глигана, мигом скочи с пъргавината на маймуна на едно дърво и избягна опасността тъкмо тогава, когато разяреният Хорта профуча под него.

Благодарение на този случай Тарзан се научи какво може да очаква и от какво трябва да се страхува при употребата на ласото. Той изгуби въжето си, но пък разбра, че ако Сабор го бе съборила от клона, изходът на срещата щеше да бъде съвършено друг и той несъмнено щеше да бъде убит.

Нужно бе много време, докато си направи ново въже. След като бе готово, Тарзан се зае със замисления от него лов и легна сред гъстия листак на един грамаден клон, точно над пътеката, по която зверовете отиваха на водопой. Под него минаха много дребни животни, но той не ги закачи. В този момент дребният дивеч не го интересуваше. За да постигне целта си, му бе нужно едро животно.

Най-после се яви и тази, която чакаше. Мощните мускули играеха под кадифената разкошна кожа: охранена и блестяща, идваше лъвицата Сабор. Големите й лапи стъпваха меко по тясната пътека. Тя вървеше с вирната глава, като зорко се вслушваше във всяко движение и прошумяване, с бавни и красиви движения се извиваше опашката й.

Лъвицата постепенно се приближаваше към мястото, където я чакаше Тарзан, приготвил навитото на клона ласо. Младежът, стоеше неподвижен като бронзова статуя и непреклонен като смъртта.

Сабор мина под него. Направи крачка, втора, трета — и дългото въже се изви над нея. Широката примка изсвистя и обхвана главата й. И когато Сабор, разтревожена от шума, вдигна глава, примката вече бе обвила врата й. Тарзан затегна здраво ласото около лъскавата шия, след това пусна въжето и се хвана с двете ръце за клона, на който бе застанал.

Сабор бе хваната. Изплашен, звярът направи бесен скок към джунглата. Но Тарзан не искаше да загуби въжето, както преди. Научен от опита, той бе завързал здраво края на ласото за дървото, на което седеше. Лъвицата не бе скочила още и усети, че въжето затяга шията й. Тя се превъртя във въздуха и тежко грохна на земята.

Изглеждаше, че планът е сполучил. Но когато Тарзан хвана ласото, като се опираше на разклонението на два здрави клона, видя, че ще бъде много трудно да притегли към дървото и провеси тялото на могъщия звяр, който при това се съпротивлява, хапе, дращи и вие. Тежестта на старата Сабор бе толкова голяма, че като се опре, на предните си лапи, май само Тантор би могъл да я помръдне от мястото й.

Лъвицата започна да се мята заедно с въжето и отново попадна на пътечката, откъдето можеше да види този, който я беше нападнал. Виейки бясно, тя неочаквано подскочи високо към Тарзан. Но когато с цялата си тежест се удари в клона, на който стоеше Тарзан, той вече се бе преместил.

Покачвайки се на един по-тънък клон няколко метра по-високо, разярената пленница отново остана под него. За миг Сабор увисна на клона, а Тарзан й се подиграваше и хвърляше клечки върху беззащитната й муцуна.

Разяреното животно пак скочи на земята, а той дръпна въжето, но Сабор се бе досетила какво я задържа и като захапа въжето със силните си челюсти, го прегриза, преди Тарзан да успее да затегне повторно ласото.

Момчето бе дълбоко огорчено. Добре обмисленият му план пропадна. Той стоеше на клона, ругаеше и ръмжеше по разхождащото се под него животно, подиграваше му се, правейки различни, жестове и мимики. Цели три часа Сабор се разхожда назад-напред под дървото. Четири пъти, прикляквайки, се хвърляше към стоящия над нея мъчител. Но това бе толкова безполезно, колкото да се гони вятърът, който си играеше и шумеше по върховете на дърветата.

Най-после момчето се насити на това забавление. С остър вик то ловко замери лъвицата с един гнил плод, който се размаза по озъбената й муцуна. След това се понесе бързо по дърветата високо над земята и скоро се озова при своите.

Там той разказа приключението си. Гърдите му се повдигаха от гордост и той бръщолеви и се хвали толкова много, че направи впечатление дори на най-заядливите си врагове, а Кала простодушно скачаше от радост и гордост.

IXСреща

Тарзан, храненикът на маймуната, продължаваше да живее първобитния си живот в джунглата още няколко години почти без промяна. Ако имаше такава, тя се състоеше само в това, че ставаше по-силен и по-умен и че научи твърде много от книгите за чудните краища, намиращи се някъде зад пределите на неговата гора.

Животът не му се струваше еднообразен и безцветен. Винаги имаше работа, винаги можеше да ходи на лов, да търси плодове или пък да лови из многобройните рекички и езера рибата Пиза. Освен това винаги трябваше да се пази от Сабор и от свирепите й сродници. Тази постоянна опасност придаваше остър вкус на всяка минута от живота му.

Животните го дебнеха често, но и той още по-често ги дебнеше. И макар че нито веднъж острите им и жестоки нокти не го бяха докоснали, случваше се няколко пъти разстоянието, което го делеше от тях, да бъде толкова малко, че между гладката му кожа и ноктите им едва можеше да мине едно месесто листо.

Бърза бе лъвицата Сабор, бързи бяха Нума и Шита, но Тарзан бе като светкавица.

Той се сприятели със слона Тантор. Как? Не питайте. Но жителите на джунглата знаеха, че често пъти в лунни нощи Тарзан, храненикът на маймуните, и слонът Тантор се разхождаха заедно. И там, където пътят в гората биваше свободен, Тарзан яздеше, седнал на могъщия гръб на слона.

Но всички зверове в джунглата бяха врагове на Тарзан, всички освен племето му, сред което сега той имаше много привърженици.

И така, на осемнадесет години младият английски лорд не можеше да говори английски, но все пак умееше да чете и да пише на родния си език. Той никога не бе виждал друго човешко същество освен себе си, защото малката област, в която скиташе племето му, не бе прорязана от нито една по-голяма река, по която евентуално биха могли да се спуснат с лодки туземци от вътрешността на сушата. Високи хълмове заобикаляха тази територия от три страни, а океанът — от четвъртата. Тук живееха само лъвове, леопарди и отровни змии. Самите девствени гори на джунглата дотогава още не бяха посещавани от същество от породата животни, които се наричат хора.

Веднъж обаче, когато Тарзан пак седеше в хижата на своя баща, унесен в тайните на книгите, едно съдбоносно събитие завинаги наруши безлюдието на джунглата.

Далече на изток, по гребена на един нисък хълм, Тарзан видя да се движат едно зад друго някакви същества. Отпред вървяха петдесетина воини, въоръжени с дълги копия с железни остриета, освен тях всеки носеше и по един голям лък и отровни стрели. На гърбовете им висяха обли щитове, през ноздрите им бяха прекарани големи железни халки, а по сплъстените им като козина коси имаше китки от ярки пера. Челата им бяха татуирани с три успоредни цветни ивици, гърдите — с три концентрични кръга. Жълтите им зъби бяха остри като у хищниците, а големите провиснали устни им придаваха още по-зверски вид.

След тях се мъкнеха неколкостотин жени и деца. Те носеха на главите си различни товари: кухненски съдове, покъщнина и големи денкове със слонова кост. Следваха ги отделение войници като тези от челната колона. Личеше си, че се страхуват от нападение повече отзад, отколкото насреща. За това свидетелстваше начинът, по който бе построена колоната. Така и беше. Чернокожите се спасяваха с бягство от войниците на белия човек, който така ги ограбваше и потискаше, отнемайки им слоновата кост и каучука, че един ден те въстанаха срещу потисниците си, убиха белия офицер и унищожиха малкия му отряд от местни войници. След това няколко дни ядоха от месото им.

Неочаквано една нощ селището им бе нападнато от по-силен отряд, дошъл да отмъсти за смъртта на другарите си. През тази зловеща нощ черните войници на белия човек на свой ред се наядоха до насита с месо, а жалките останки на могъщото някога племе се скриха в мрачните джунгли — на път към неизвестността и свободата.

Но това, което означаваше свобода и дирене на щастие за тези чернокожи диваци, носеше ужас и смърт за много от дивите обитатели на тяхната нова земя.

Три дни бавно се промъкваше отрядът през дебрите на непроходимата гора. Най-после в ранната утрин на четвъртия ден те стигнаха до малко местенце земя близо до рекичката, което изглеждаше по-незалесено от другите места, срещани дотогава от тях.

Тук чернокожите пришълци се заловиха с построяването на жилища. След месец те бяха вече разчистили голямо парче земя и построили колиби: около селището израсна здрава ограда; засято бе просо и диваците заживяха постарому в своето ново отечество. Тук нямаше нито бели хора, нито черни войници. Нямаше събиране на слонова кост и на каучук за жестоките и користни стопани.

Изминаха доста месеци, преди черните да се решат да навлязат навътре в горите, които обграждаха новото им селище. Мнозина от тях вече станаха жертви на старата Сабор. Джунглата бе пълна със свирепи и кръвожадни котки, лъвове и леопарди и туземците се страхуваха да отиват далече от своите надеждни огради.

Веднъж Кулонга, синът на стария вожд Мбонга, навлезе далеч на запад. Той вървеше предпазливо из гъсталаците, държейки копието си готово и здраво притискайки с лявата си ръка към стройното си черно тяло дълъг объл щит. На гърба му висеше лък, а колчанът му бе пълен с прави стрели, грижливо намазани с тъмно смолисто вещество, благодарение на което дори лекото драсване бива смъртоносно.

Нощта застигна Кулонга далеч от селището на баща му, в посока запад. Той се покачи на едно голямо дърво и си направи нещо като площадка, върху която легна да спи.

На разстояние четири километра западно от него нощуваше племето на Керчак.

На другата сутрин, в зори, маймуните станаха и се разпръснаха из джунглата да търсят храна. Тарзан, както винаги, тръгна към хижата. Той искаше да намери по пътя някакъв дивеч и да се нахрани, преди да стигне брега.

Маймуните се пръснаха по една, по две, по три навсякъде из околността, но все пак се мъчеха да бъдат близо една до друга, та в случай на опасност да извикат и да бъдат чути.

Кала вървеше бавно по отъпканата от Тантор пътека в посока запад и бе погълната от това да преобръща гнили съчки, за да намери гъби и годни за ядене насекоми. Изведнъж някакъв странен шум привлече вниманието й.

Пред нея, на около петдесет ярда, пътят бе съвършено открит и през тунела от листа тя видя дебнещата фигура на едно страшно, невиждано същество.

Беше Кулонга.

Кала не си губи времето да го разглежда, бързо се върна и потегли назад по пътеката. Това не бе бягство от нейна страна, а обичай на нейните съплеменници, които благоразумно избягват нежелателно сблъскване, докато не заговори страстта им.

Но Кулонга не спираше… Той усети месо… Ако я убиеше, можеше да се наяде отлично този ден. И той тичаше след Кала с копие, приготвено вече за удар.

На завоя на пътеката Кала сполучи някак да се скрие, но Кулонга я забеляза на откритото място. Ръката, държаща копието, се отметна далеч назад и мускулите в един миг се напрегнаха под гладката кожа. После ръката се изправи и копието полетя към Кала. Но ударът бе лошо пресметнат, копието само одраска хълбока й.

С вик на гняв и болка се хвърли маймуната върху врага си. И в същата минута дърветата затрещяха под тежестта на другарите й. Племето вече бързаше нататък, скачайки от клон на клон, в отговор на вика на Кала.

Кулонга с невероятна бързина свали лъка от плещите си и постави стрела. Опънал силно тетивата, изпрати отровното острие право в сърцето на огромния човекоподобен звяр.

С ужасяващ писък Кала падна ничком пред очите на членовете на племето си.

С рев и вой се нахвърлиха маймуните върху Кулонга, но предпазливият дивак се понесе надолу по пътеката като изплашена антилопа. Той знаеше достатъчно за кръвожадността на тези диви, космати същества и едничкото му желание бе да увеличи колкото може повече разстоянието между себе си и тях.

Маймуните го преследваха доста далече, скачайки стремглаво по дърветата, но най-после една след друга изоставиха преследването и се завърнаха на мястото на трагедията.

Никоя от тях дотогава не бе виждала друг човек освен Тарзан и затова всички смътно се учудваха що за странно същество се е появило в тяхната джунгла.

Далеч на брега, в малката колиба, Тарзан чу слабия отзвук на схватката. Той се досети, че с племето му се е случило нещо сериозно, и забърза натам, откъдето се чуваше шумът на борбата.

Когато дотърча до мястото, завари там цялото племе. Маймуните, силно развълнувани, кряскаха и се суетяха около тялото на неговата убита майка.

Скръбта и злобата на Тарзан бяха безгранични. Той изрева няколко пъти със своя страшен боен вик, удари се със свити юмруци в гърдите, а после се хвърли върху трупа на Кала и горко ридаейки, изля скръбта на своето самотно сърце.

Загубата на едничкото същество в света, което хранеше към него любов и нежност, бе наистина голямо нещастие за него. Какво от това, че Кала бе свиреп и страшен звяр. За Тарзан тя бе нежна, близка и затова прекрасна.

Без да съзнава сам това, той изпитваше към нея същата обич, почит и уважение, каквито всяко английско момче изпитва към своята родна майка. Непознаващ друга майка, безмълвно й отдаде всичко, което би принадлежало на прекрасната лейди Елис, ако беше жива.

След първия изблик на отчаяние Тарзан се опомни и се окопити. Като разпита съплеменниците си, свидетели на убийството на Кала, той научи всичко, което техният беден речник позволяваше. Това бе напълно достатъчно. Той разбра, че странна безвласа черна маймуна с пера, растящи на главата, е хвърлила към Кала смърт от жилава пръчица, а после е побягнала с бързината на елена Бара в посока към изгрева на слънцето.

Тарзан скочи и бързо се понесе през гората по клоните. Той знаеше всички извивки на слонската пътека, по която бе побягнал убиецът, и вървеше напряко през джунглата, за да пресече пътя на черния воин, който не можеше да върви другаде освен по самата пътека.

На бедрото на Тарзан висеше ножът, наследен от баща му, а на плещите стоеше неговото дълго, навито в кръг въже.

След един час човекът маймуна пак слезе на пътеката и се залови да оглежда внимателно земята.

В лепкавата кал на брега на мъничко поточе намери такива следи от нозе, каквито в тукашните гори бе оставял само той, но онези бяха по-големи от неговите дири. Сърцето на Тарзан затуптя силно. Нима той преследва човек, представител на неговия собствен вид?

Имаше две пътеки от следи, сочещи противоположни посоки.

И така, жертвата, която гонеше, е минала оттук и се е върнала по същата пътека. Като се вгледа в голямата прясна диря, забеляза малка бучка пръст, която се свличаше от ръба на едната стъпка — това значеше, че следата е съвсем прясна и тайнственото същество, което гонеше, току-що е минало оттук.

Тарзан пак скочи на едно от дърветата и бързо, почти безшумно, се понесе високо над пътеката.

Не измина и километър и наистина видя черния воин. Той стоеше на откритата поляна. В ръката си държеше гъвкав лък със стрела, готова всеки момент да полети.

Насреща му, готов за скок, стоеше глиганът Хорта с наведена глава и с потънали в пяна бивни.

Тарзан учуден гледаше странното чернокожо същество. То тъй много приличаше на него по външния си вид и все пак се отличаваше по лицето и цвета на кожата. Наистина в своите книжки той бе срещал рисунки, изобразяващи негър дивак, но колко не приличаха онези мъртви отпечатъци на това лъскаво, черно, ужасно същество, в което дишаше животът!

При това този човек със силно изпънат лък напомни на младежа не толкова „негъра“, колкото „стрелеца“ от неговия илюстрован буквар.

„Със С започва стрелец.“ Колко чудно бе това! Тарзан бе толкова възбуден от своето откритие, че едва не издаде присъствието си.

Но на полянката пред очите му ставаше нещо съвсем ново и невиждано.

Мускулестата черна ръка силно изпъна тетивата. Глиганът се хвърли напред и тогава черният човек пусна малката отровна стрела. Тарзан видя как стрелата полетя с бързината на мълния и се заби в четинестата шия на глигана.

Едва-що стрелата изхвръкна от тетивата, Кулонга постави втора, но не свари да я пусне и глиганът стремглаво се нахвърли върху него. Тогава чернокожият прескочи животното с един скок, с неимоверна бързина заби в гърба на обречения Хорта втора стрела и почти мигновено се покачи на едно дърво.

Хорта се изви, за да се хвърли още веднъж върху врага си, направи няколко колебливи крачки и сякаш учуден от нещо, се залюля и падна на хълбок. Няколко минути мускулите му се свиваха, потръпвайки, но след малко той вече лежеше неподвижно.

Кулонга слезе от дървото.

С ножа, който висеше на бедрото му, изряза няколко големи къса от тялото на глигана. Ловко и бързо накладе насред пътеката огън и почна да пече и яде това месо. Другата част от глигана остави там, където си беше.

Тарзан страшно се заинтересува от видяното. Желанието му да убива яростно бушуваше в свирепата му гръд, но жаждата му да научи нещо ново бе по-силна. Той реши да проследи това диво същество и да узнае откъде е дошло. Реши да го убие някой друг път, когато лъкът и смъртоносните стрели не са налице.

След като се нахрани, Кулонга изчезна зад най-близкия завой на пътеката, а Тарзан спокойно слезе на земята. С ножа си отряза няколко къса меса от трупа на Хорта, но не ги изпече.

Той бе виждал и по-рано огън, но само когато Ара, т.е. мълнията, запалеше някое голямо дърво. За Тарзан бе невъзможно някое същество от джунглата да може да получава такива червено — жълти остри „зъби“, които изяждат дърветата и не оставят нищо друго след себе си освен мека пепел. А защо черният воин развали прекрасното си ядене, като го предаде в зъбите на огъня — това бе извън разбирането му. Може би Ара бе съюзница на стрелеца и той делеше храната си с нея?

Разбира се, Тарзан никога тъй глупаво не би развалил хубавото месо. Ето защо той изяде суровите късове. А останалата част от трупа зарови близо до пътеката така, че да може да я намери след завръщането си.

Похапнал предостатъчно, лорд Грейсток младши изтри мазните си пръсти в голите бедра и пак се запъти по дирите на Кулонга, сина на вожда Мбонга.

В същото време в далечния Лондон лорд Грейсток, най-младият брат на загиналия лорд Грейсток, върна обратно на готвача в клуба поднесените му котлети, недоволен, че не са допечени. След като се наобядва, потопи пръстите си в сребърен съд с уханна вода и ги изтри в белоснежна салфетка.

Цял ден Тарзан следеше Кулонга, придвижвайки се над него по клоните, сякаш бе злият дух на горите. Още два пъти той видя как Кулонга мяташе стрелите си: веднъж към Данго, хиената, и втори път към маймуната Ману. В двата случая животното умираше почти веднага. Отровата на Кулонга очевидно бе прясна и твърде силна.

Тарзан мислеше за този чуден способ за убийство през цялото време, когато, разтваряйки клоните, следваше чернокожия воин на безопасно разстояние от него. Той разбираше, че малкото убождане на стрелата не може само по себе си тъй бързо да убива дивите обитатели на джунглата. Горските животни в битка с враговете си са били раздирани, изгризвани до кръв по най-жесток начин и все пак често пъти са оживявали.

Не, в тези мънички дървени тресчици се криеше нещо тайнствено. Не току-така само от едно одраскване можеха да причинят смърт. Тарзан трябваше да разучи тази работа.

Тази нощ Кулонга пак спа в клоните на едно голямо дърво. А високо над него се бе притаил Тарзан.

Когато Кулонга се събуди, видя, че лъкът и стрелата му са изчезнали. Черният воин бе повече изплашен, отколкото разгневен. Претърси внимателно земята под дървото, прегледа всички клони, но никъде не видя следа нито от лъка, нито от стрелите или от тайнствения крадец.

Панически страх обзе Кулонга. Той бе обезоръжен! Нали остави копието си в тялото на Кала. А сега, когато лъкът и стрелите му изчезнаха, той бе съвсем беззащитен. Оставаше му само ножът. Единствената му надежда за спасение бе да стигне колкото може по-скоро до селището на Мбонга.

Той бе сигурен, че селището е наблизо, и с бърз бяг затича по пътя.

От гъстата зеленина на непроницаемия листак няколко метра над него се подаде Тарзан и се понесе подире му по дърветата.

Лъкът и стрелите на негъра бяха завързани здраво от него на върха на гигантско дърво. В дънера на това дърво Тарзан изряза с острия си нож ивици кора от стъблото, а малко по-горе пречупи клон. Това бяха знаци, с които той отбелязваше мястото.

Кулонга продължаваше пътуването си, а Тарзан все повече и повече го настигаше, докато най-после се озова точно над главата му. В дясната си ръка сега той държеше навитото въже.

Дълго бе отлагал този момент само защото много искаше да проследи накъде се е запътил черния воин. След малко бе възнаграден за търпението си. Пред него внезапно се откри голяма поляна, по която се виждаха много чудни леговища. Гората свърши и между джунглата и селището имаше голямо обработено поле.

В този миг Тарзан се намираше тъкмо над главата на Кулонга. Той трябваше да действува бързо, защото в противен случай плячката можеше да се изплъзне. Животът в джунглата го бе научил във всички критични минути, тъй често възникващи пред него, да действува с мълниеносна бързина, преди още мисълта му да е узряла.

И ето, когато Кулонга излезе на открито от горския гъсталак, тънките извивки на въжето полетяха над него от долния клон на огромното дърво, до самата полянка на Мбонга. И преди синът на вожда да направи няколко крачки по поляната, ловната примка стегна шията му.

Храненикът на маймуните дръпна толкова силно плячката си, че виковете на уплаха замряха в гърлото на Кулонга. Бързо прибирайки с ръце въжето, Тарзан теглеше отчаяно противящия се чернокож, дотътри го до дървото и го издърпа за врата във въздуха. После се изкачи нагоре и издигна все още съпротивляващата се жертва в гъстата шатра на листата. Завърза здраво въжето за един грамаден клон, слезе и заби ловджийския нож право в сърцето на дивака. Кала бе отмъстена.

Тарзан старателно огледа чернокожия. Дотогава той не бе виждал човешко същество. Ножът в ножницата и поясът тутакси привлякоха неговото внимание и той ги взе за себе си. Медният обръч също му хареса и той го вдяна на крака си. После се възхити от татуировката по гърдите и челото на убития, полюбува се на остро наточените зъби, огледа и прибра накита от пера. След всичко това реши да обядва, защото бе изгладнял, а тук имаше месо — месото на убитата от него жертва. Етиката на джунглата му позволяваше да яде това месо.

Можем ли ние да го съдим и каква мярка бихме приложили към този човек маймуна с външността и ума на английски джентълмен и с възпитанието на див звяр? У него дори не се зароди мисълта да изяде Тублат, когото ненавиждаше и който го ненавиждаше, макар че го уби в честен двубой. Това бе за него също така възмутително, както за нас людоедството.

Но какъв му бе Кулонга, та да не го изяде също така спокойно, както яде от глигана Хорта или елена Бара? В очите на Тарзан той бе просто едно от тези многобройни диви същества, които се нападат едно друго за удовлетворяване на глада.

Но някакво странно съмнение внезапно спря Тарзан. Може би благодарение на книгите си той бе разбрал, че пред него стои човек. Може би се досети, че „стрелецът“ също е човек?

Ядат ли човеците хора? Той не знаеше това. Как се обясняваше двоумението му? С усилие на волята си посегна да отреже месо от Кулонга, но го завладя внезапен пристъп на отвращение. Той не разбираше какво става с него. Знаеше само, че не е в състояние да опита месото на черния човек.

Наследственият инстинкт, възпитаван векове, завладя неговия девствен ум и запази Тарзан от нарушаването на онзи всемирен закон, за съществуването на който той не знаеше нищо.

Бързо свали тялото на воина на земята, откачи примката и пак се покатери на дърветата.

XСенките на страха

Седнал на висок клон, Тарзан разглеждаше селището от тръстикови хижи. Зад тях се ширеха обработени поля.

На едно място гората стигаше до самото селище. Щом забеляза това, той се запъти нататък, овладян от трескаво любопитство. Страшно му се искаше да види животните от своята порода, да узнае как живеят те и да види отблизо странните леговища, които те обитават.

Животът всред свирепите твари на гората неволно го караше да вижда в тези чернокожи същества врагове. Макар че приличаха на него по външния си вид, Тарзан не се съмняваше как ще го посрещнат тези хора, ако го открият.

Храненикът на маймуната не бе сантиментален. Той не знаеше нищо за братството между хората. Всички, които не принадлежаха на племето му, бяха негови вечни врагове освен в редки случаи, както например слонът Тантор.

Всичко това той съзнаваше без злоба и ненавист. Отнемането на живота е законът на онзи див свят, в който той живееше. Удоволствията в първобитното общество бяха малко, а най-големите от тях — ловът и убийството. Но Тарзан признаваше правото и на другите да имат същите удоволствия и желания дори и в случаи, когато той самият ставаше предмет на нападенията им.

Странният му живот не го направи нито мрачен, нито кръвожаден. Обстоятелството, че той убиваше с радостен смях, не доказваше вродената му жестокост. Най-често убиваше, за да се нахрани. Наистина, като човек понякога убиваше и за свое удоволствие, нещо, което не върши никое друго животно. От всички създания в света само на човека е дадено да убива безсмислено, е наслада, само заради удоволствието да причинява страдание и смърт.

Когато Тарзан трябваше да убива за отмъщение или при самоотбрана, той го извършваше спокойно, без угризение на съвестта. Това бе за него работа, в която лекомислието нямаше място. Сега, когато се доближаваше до селището на Мбонга, той просто, и естествено се приготви да убива или да бъде убит, ако го открият. Промъкваше се извънредно внимателно, защото Кулонга му внуши предпазливост спрямо малките остри дървени пръчици, които така сигурно и бързо носят смърт.

Най-после Тарзан се добра до голямо дърво с извънредно гъста корона, от клоните на което се спускаха тежки гирлянди от гигантски пълзящи растения. Той се притаи в това скривалище, което се намираше почти над селото, и започна да наблюдава онова, което ставаше под него, учудвайки се на всяка подробност от този непознат за него живот.

Голи деца се гонеха из селската улица. Жените кълцаха сушено просо в груби каменни хавани или пък печаха питки от приготвеното брашно. По-нататък, в нивите, други жени копаеха с мотики или плевяха. Някакви снопове стърчащи сухи треви покриваха бедрата им, а много от тях имаха метални украшения от звънтящи пръстенчета. По черните им шии висяха интересно направени зелени кръгове, а като допълнение от носовете на много от тях висяха грамадни пръстени.

Младежът гледаше с нарастващо учудване тези странни създания. Той видя и мъже, които дремеха под сенките на дърветата. А в края на полянката забеляза въоръжени войници. Очевидно те охраняваха селището от неочаквано неприятелско нападение.

Направи му впечатление, че работят само жените. Мъжете не работеха нито в селото, нито на нивите.

Накрая очите на Тарзан се спряха върху една старица, седнала точно под него.

Пред нея на слаб огън бе поставено малко котле, в което кипеше гъста, червеникава, смолиста каша. Наблизо имаше купчина изострени дървени стрели. Жената ги вземаше една след друга, потопяваше върховете им в димящата маса и ги нареждаше на тесни поставки от клони от другата страна на огъня.

Тарзан бе много развълнуван. Пред неговите очи се разкриваше тайната на смъртоносната сила на малките хвърчащи стрели. Той забеляза, че жената бе много предпазлива и гледаше да не докосва с ръце съдържанието на котлето, а веднъж, когато една капчица падна върху пръста й, веднага го натопи във вода и изтри внимателно малкото петно с листа.

Синът на Кала нямаше никакво понятие за отровите, но бързата съобразителност му подсказа, че убива именно това смъртоносно вещество, а ме малката стрела, която само внася отрова в тялото на жертвата.

Прииска му се много да има повече от тези малки смъртоносни пръчици. Ако жената напуснеше работата си поне за минутка, той, веднага щеше да слезе от дървото, да грабне колкото може повече стрели и да се покатери наново, преди тя да се е досетила… Той вече обмисляше как да отвлече вниманието й, когато от края на полянката се разнесе див рев. Тарзан погледна нататък. Под дървото, на същото място, където преди час беше умъртвен убиецът на Кала, стоеше един черен войник.

Войникът викаше и размахваше над главата си копие. От време на време показваше нещо, което лежеше в краката му.

Начаса цялото село се вдигна на крак. Въоръжени хора притичваха от колибите и стремглаво се втурваха през поляната към възбудения войник. След тях кретаха старци, тичаха жени, деца — за миг селището опустя.

Тарзан, храненикът на маймуната, разбра, че са намерили жертвата му, но това никак не го интересуваше. Нямаше някой, който да може да му попречи да задигне блазнещите го стрели. Спусна се бързо и безшумно до котлето с отровата. Една минута стоя неподвижен и разглеждаше с интерес селището с живите си и блестящи очи. Нямаше никой наоколо. Погледът му се спря на отворената врата на близката хижа. Поиска да надзърне в нея и предпазливо се приближи до постройката с нисък покрив.

Първо се спря на входа, като се ослуша. Никакъв шум. После се плъзна в полумрака вътре.

По стените висеше оръжие — дълги копия, чудновати ножове и два тесни щита. По средата имаше котел, а до най-отдалечената стена — легло от сухи треви, покрито с плетена рогозка, която очевидно служеше на собственика за постеля и завивка. По пода се търкаляха няколко човешки черепа.

Тарзан не само че опипваше всеки предмет, но го и помирисваше, защото той „виждаше“ главно със силно развитото си обоняние. Реши да вземе едно от дългите остри копия, които свали от стената, но не можеше да отнесе със себе си всичко наведнъж, а и стрелите бяха най-важната плячка. Едно след друго той сваляше нещата от стените и ги трупаше на купчина сред стаята. Най-отгоре сложи катурнатото котле и под него постави един озъбен череп, като го накичи с украшенията на убития от него Кулонга.

След това се отстрани, за да се полюбува на работата си, и се усмихна — храненикът на маймуната обичаше да се шегува. Но в същата минута той чу навън гласове: раздадоха се жалостни викове и нареждане на висок глас.

Тарзан се разтревожи. Дали не се е бавил дълго време тук? Той излезе бързо навън. Туземците още не се виждаха, при все че ясно се чуваше как идват през полята. Гласовете им звучаха някъде отблизо.

Като мълния Тарзан се втурна към купчината стрели. Заграбил толкова, колкото можеше да носи с една ръка, той катурна с крак кипящото котле и изчезна в шумака на дърветата в същия момент, когато първият дивак вече влизаше през вратата на другия край на селото. Люлеейки се като дива птица на клона, готова да отлети при първата опасност, Тарзан почна да следи какво става сега в селото.

Улицата се изпълни с народ. Четирима туземци носеха мъртвото тяло на Кулонга. Зад него вървяха жени, плачеха високо и надаваха страшни писъци. Предната част на шествието се доближило вратата на Кулонговата хижа — същата, в която Тарзан бе влизал. Но веднага се върнаха обратно в лудешки бяг, бърборейки възбудено. Всички ги наобиколиха. Разговаряйки високо и яростно ръкомахайки, те сочеха хижата. Неколцина войници се доближиха и надзърнаха вътре.

Най-после един от тях влезе в хижата: това бе старец, обкичен с метални украшения, с наниз от изсушени човешки ръце, увиснали по гърдите му.

Това беше самият Мбонга, вождът, бащата на убития Кулонга. В продължение на няколко минути всички мълчаха. Скоро той излезе от колибата с израз на силен гняв и суеверен страх по страшното си лице. Той каза нещо на войниците, а те веднага се спуснаха да претърсват всяка колиба и всеки кът от селището.

Веднага откриха катурнатото котле и липсата на отровните стрели. Не се намери нищо повече и след няколко минути около вожда се събра изплашена тълпа диваци.

Мбонга не можеше да си обясни този низ от страшни и тайнствени произшествия. Намирането на още топлия труп на Кулонга в края на полята им, заклан и ограбен едва ли не пред прага на родната му стряха, само по себе си беше загадъчно, но странните разкрития в самото селище и в колибата на мъртвеца изпълниха сърцата на диваците с неизразим смут и предизвикаха в бедните им мозъци най-чудновати и суеверни обяснения. Сгушени на купчини, те говореха полугласно, като въртяха уплашено на всички страни бялото на облещените си очи.

През цялото време Тарзан ги наблюдаваше от високия клон. Много неща от държането им му бяха непонятни, защото той не познаваше суеверието, а за страха имаше неясна представа.

Слънцето се бе издигнало високо в небето. Тарзан бе огладнял, а до мястото, където бе заровил наченатия труп на глигана, имаше още много мили.

И затова той обърна гръб на поселището на Мбонга и потъна в гъстата гора.

XIЦар на маймуните

Още не се беше стъмнило, когато Тарзан стигна до племето си, при все че по пътя се спира, за да изяде останките от заровения глиган и да свали лъка и стрелите на Кулонга от клоните, където ги беше скрил.

Натоварен тежко, той скочи от едно дърво сред племето на Керчак.

Изпъчил гордо гръд, той разправяше славните си приключения и се хвалеше с плячката си.

Ръмжейки, Керчак се обърна. Той завиждаше на този чудат член на племето и отдавна търсеше с малкия си злобен мозък някакъв предлог, за да излее върху него своята омраза.

На следната сутрин в зори Тарзан започна да се упражнява в стрелба с лък. Отначало той почти нищо не умерваше, но лека-полека се научи да отправя малките стрели както трябва. Не мина месец и той вече ловко стреляше. Но тези успехи му струваха скъпо — той изразходва почти целия си запас от стрели.

Керчаковото племе продължаваше да чергарува край морския бряг, защото там ловът бе добър, и младежът редуваше упражненията си в стрелба с четене на намиращите се в бащината му колиба книги.

По това време младият английски лорд намери в къщичката метална кутия, дълбоко скрита в един, сандък. Ключът бе в ключалката и след кратко изследване той сполучи да отвори касичката.

В него намери избеляла фотография на гладко избръснат млад мъж, обсипан с брилянти златен медальон на къса златна верижка, няколко писма и една малка книжка.

Всичко това той разгледа внимателно.

Най-много му хареса фотографията, защото очите на младия човек се усмихваха, а лицето му бе открито и приятно. Разбира се, и през ум не му минаваше, че това е неговият баща.

И медальонът му хареса. Тарзан тутакси го окачи на шията си, подражавайки на украсата, която видя у черните хора. Блестящите камъни светеха чудно на гладката му мургава кожа.

Съдържанието на писмата не разбра, защото все още слабо разчиташе ръкописни букви, сложи ги в кутийката с фотографията и насочи вниманието си към книжката. Тя бе почти цялата изписана със ситен почерк и макар че всички буболечки му бяха познати, съчетанията им му се струваха странни и напълно неразбираеми. Тарзан отдавна можеше да си служи с речника, но за съжаление сега той се оказа безполезен. В цялата книга не намери нито една позната дума и той я скри пак в металната кутия, като отложи разгадаването на тази тайна за друг път. Горкият малък храненик на маймуната! Ако само знаеше, че тази малка книжка в здравата подвързия от тюленова кожа съдържа ключа за неговия произход и тайната на странния му живот! Това бе дневникът на Клейтън, лорд Грейсток, написан на френски.

Тарзан сложи кутията в шкафа, но от този момент той не забравяше вече милото и мъжествено лице на баща си и твърдото си решение да разгадае тайната на странните думи, написани в малката черна книжка.

Но сега пред него стоеше важна и неотложна задача. Целият му запас от стрели бе изчерпан и той се готвеше да го попълни, като извърши нападение върху селището на черните хора.

На другия ден рано сутринта се запъти и към обед се озова край селото. Покачи се на същото дърво и както миналия път очите му видяха работещите из полето и пред колибите жени, а тъкмо под него на земята вреше котлето с отрова.

Тарзан лежа няколко часа на клона, очаквайки удобния момент, за да вземе стрели. Но този път не се случи нищо, което можеше да отвлече жителите вън от селището. През целия ден улицата бе пълна с хора. Смрачаваше се вече, а Тарзан все още се спотайваше на клона, над главата на старицата, която се въртеше около котлето.

Работниците се върнаха от полето, ловците от гората и когато всички влязоха, вратите на оградата се затвориха здраво. В цялото село пламнаха огньове, а хората поставиха котлета над тях. Пред всяка хижа стоеше жена и готвеше, а в ръцете си всички държаха питки от маниока или просо.

Неочаквано откъм горската тъмнина се чу вик.

Тарзан погледна нататък. Беше отряд закъснели ловци, които идваха от север. Те с мъка влачеха някакво животно, което се съпротивляваше.

Когато доближиха селото, вратата се отвори, за да минат. Като съзря жертвата, чернокожият народ на вожда Мбонга нададе радостен вик: дивечът бе човек.

Съпротивляващият се пленник бе повлечен по улицата, жените и децата се нахвърлиха върху него с тояги и камъни. Тарзан, маймунският храненик, младият и див звяр от джунглата, се учуди на жестоките зверства, проявени от животните от неговия род. От всички обитатели на джунглата само леопардът Шита мъчеше плячката си. Етиката на другите животни предписваше бърза и милосърдна смърт.

От книгите Тарзан бе извлякъл само откъслечни и оскъдни сведения за начина на живот на човешките същества.

Когато тичаше из гората подир Кулонга, мислеше, че следите ще го изведат или до град от чудновати къщи, поставени на колела — къщи, които изпускаха кълба черен дим от голямото дърво, забито на покрива на една от тях; или до море, покрито с грамадни плаващи здания, които, както му бе известно, се наричаха кораби, параходи, платноходки и лодки. Ето защо той бе много разочарован от жалкото тръстиково селище, спотаено в родната му джунгла, където не се виждаше и една къща, голяма поне колкото неговата собствена хижа на далечния бряг.

Тарзан се увери, че този народ е още по-зъл от маймуните и е жесток като самата Сабор. Това го накара да престане да се отнася с предишното уважение към него.

Междувременно чернокожите довлякоха хванатата жертва в средата на селото, привързаха я към един стълб тъкмо срещу хижата на Мбонга и войниците, размахвайки копия и ножове, образуваха около нея виещ се хоровод.

Около танцуващите войници насядаха жените, те биеха барабани и викаха. Това веднага напомни на Тарзан Дум-Дум и му стана ясно какво ще последва. Но все пак някакво съмнение се яви у него: няма ли чернокожите да разкъсат живата още жертва? Маймуните никога не правеха това.

Кръгът около пленника ставаше все по-тесен и по-тесен, колкото повече танцуващите скачаха в разюздан танц под умопомрачителния тътен на барабаните. Изведнъж блесна копие и прободе жертвата. Това послужи за сигнал на петдесет други копия.

Очите, ушите, краката и ръцете на пленника бяха пронизани: всеки сантиметър от трептящото тяло се превърна в прицел за жестоки удари. Жените и децата пищяха от възторг. Воините облизваха дебелите си устни, предвкусвайки предстоящото угощение, и си съперничеха по отвратителните жестокости, които измисляха, за да измъчват все още живия нещастник.

Тогава Тарзан, храненикът на маймуната, реши, че удобното време е настъпило. Очите на всички бяха отправени към страшното зрелище. Дневната светлина се замени с тъмнината на безлунна нощ и само горящите огньове хвърляха тревожни сенки върху дивата сцена. Човекът маймуна скочи пъргаво на меката земя в края на селската улица. Той събра бързо всички стрели, защото бе донесъл дълги върви, за да ги завърже на куп. Снопът бе вече готов и без да бърза, Тарзан вече се готвеше да си тръгне, когато сякаш някакъв бяс се вмъкна в душата му. Поиска му се да устрои някаква ловка шега на тези уродливи създания, за да почувствуват пак присъствието му сред тях. Като сложи връзката стрели в подножието на дървото, Тарзан започна да се промъква по затъмнената страна на улицата, докато стигна хижата, в която веднъж вече бе влизал.

Вътре бе съвършено тъмно, но той опипом намери предмета, който търсеше, и бавно се върна към изхода.

Но не успя да излезе. Острият му слух долови наблизо нечии приближаващи се крачки. Още един миг и фигурата на жена закри входа на колибата.

Тарзан се промъкна безшумно до далечната стена и ръката му напипа дълъг остър ловджийски нож. Жената стигна бързо до средата на стаята и се спря за миг, търсейки с ръце предмета, за който бе дошла. Очевидно той не бе на мястото си и търсейки го, жената все повече и повече се приближаваше до стената, на която, се бе опрял Тарзан.

Сега тя вече бе толкова близо, че маймуната човек чувствуваше животинската топлина на голото й тяло. Той замахна с ловджийския нож, но в същото време жената се отмести, а спокойното й гърлено възклицание показа, че диренията й са се увенчали най-после с успех. Тя се обърна да излезе от колибата и когато минаваше през вратата, младежът видя, че носи в ръцете си гърне за варене на храна.

Той тръгна след нея и като погледна от вратата, забеляза, че всички жени бързо се отправяха към домовете си и излизаха оттам с гърнета или котленца. Те ги пълнеха с вода и ги слагаха на огньовете, близо до стълба, където още висеше неподвижната, окървавена и разкъсана маса.

Като избра минутата, когато не се виждаше никой наблизо, Тарзан побърза към мястото, където бе оставил връзката стрели. Както и предишния път, той преобърна котлето, а след това с гъвкав котешки скок се покатери на долните клони на горския великан. Изкачи се безшумно нагоре и през листата на дървото започна спокойно да наблюдава всичко, което ставаше долу.

Жените режеха обезформеното тяло на пленника на късове и ги разпределяха по гърненцата. Мъжете стояха наоколо и си почиваха от буйния танц. В селото се възцари сравнително спокойствие.

Тогава Тарзан повдигна високо взетия от хижата предмет и с ловкостта, която бе придобил от дългогодишните упражнения по хвърляне на плодове и кокосови орехи, го метна върху групата диваци.

Предметът падна всред тях, удари един от воините по главата и го повали. След това се търкулна всред жените и спря край полуразрязаното тяло, което те приготвяха за пиршеството.

Вцепенени, чернокожите го гледаха с ужас.

Това бе човешки череп, който им се зъбеше. Падането му от ясно небе беше чудо. И това чудо навя на туземците суеверен страх. Всички до един се разбягаха по домовете си. С хитро замислената си постъпка Тарзан внуши на диваците ужас от някаква невидима и неземна сила, която ги дебне в гората около селището им.

После, когато намериха обърнатото котле и видяха, че стрелите им пак са откраднати, в техния беден мозък на людоеди се зароди мисълта, че са оскърбили някакво могъщо божество, което владее тази част на джунглата. То им отмъщава, защото, като са построили тук селището си, не са помислили да го умилостивят предварително с богати дарове. И от този ден народът на Мбонга започна да оставя всекидневно храна под голямо то дърво, откъдето бяха изчезнали стрелите. Това бе опит да се сдобрят с тайнствения Могъщ.

Семето на страха бе посято дълбоко в душите на диваците и Тарзан, маймунският храненик, без сам да знае, сложи началото на редица нещастия за себе си и за своето племе.

Тази нощ той прекара в гората близо до селото, а на следващото утро още в зори тръгна по обратния път. Беше много гладен, а му попаднаха само няколко ягоди и намерените по листата гъсеници. Увлечен в дирене на храна, в един миг той вдигна главата си над пъна, под който ровеше и на около двадесет крачки от себе си, на пътеката, видя лъвицата Сабор.

Големите й жълти очи го гледаха със злобен и мрачен блясък, червеният й език жадно облизваше бърните. Тя се промъкваше тихо, почти допряла корем до земята.

Тарзан и не мислеше да бяга. Той се радваше на така дълго търсения случай. А и сега не бе въоръжен само с въже от треви! Свали бързо лъка от гърба си и постави добре намазана с отрова стрела. Когато Сабор скочи, малката и остра пръчица я посрещна на средата на пътя, а в същото време Тарзан отскочи встрани. Грамадната котка падна на земята до него, но друга смъртоносна стрела се заби дълбоко в бедрото й.

С рев животното се обърна и скочи още веднъж, но пак несполучливо — трета бърза стрела я порази право в окото. Но този път лъвицата се озова много близо до маймуната човек и гой не можа да се предпази от падащото огромно тяло.

Тарзан се строполи под туловището й, но успя да освободи ножа си и да нанесе няколко рани на лъвицата. Двамата лежаха неподвижно една минута, най-после маймунският храненик разбра, че падналата върху него безжизнена маса не ще може вече никога да вреди нито на човека, нито на маймуните.

С голям труд се измъкна под огромната тежест и като се изправи, погледна трофея си. Мощна вълна от ликуване го заля. Пое дълбоко дъх, сложи крак върху тялото на своя бивш враг и отмятайки назад красивата си млада глава, нададе страшния победен вик на маймуната самец.

Гората отвърна на дивия вик на тържеството. Птиците се смълчаха, а едрите хищници се отдалечиха, защото малцина в джунглата търсеха свада с големите антропоиди.

А е същото време в Лондон другият лорд Грейсток държеше реч в Камарата на лордовете и никой не трепереше от неговия приятен, мек глас.

Сабор бе безвкусна храна за Тарзан, но гладът е най-добрата подправка и човекът маймуна си натъпка стомаха с жилавото и горчиво месо. Накани се да поспи, но преди това реши да одере кожата на лъвицата: та нали тази бе една от причините, поради които той търсеше случай да убие Сабор.

Чевръсто одра голямата й кожа — имаше опит с дребни животни — и закачи трофея си на клоните на едно високо дърво. След това, като се сви по-удобно сред клоните, се унесе и дълбок и спокоен сън.

Тъй като не си бе доспивал през изминалите дни, уморен и достатъчно нахранен, Тарзан проспа цяло денонощие и се събуди чак на другия ден към пладне. Веднага слезе долу при одраната Сабор. Но за свое огорчение намери от нея само кости, напълно оглозгани от други гладни обитатели на джунглата.

След половинчасов бавен ход в гората той видя един млад елен. Преди малкото същество да усети близостта на врага, остра стрела се заби в шията му.

Отровата подейства толкова бързо, че еленът едва направи няколко скока и падна мъртъв в храсталака. Тарзан пак се нахрани до насита, но този път не легна да спи. Той бързаше да отиде при племето си и като срещна маймуните, с гордост им показа кожата на Сабор.

— Керчакови маймуни — викна той, — вижте! Вижте какво направи Тарзан, могъщият ловец! Кой от вас е убивал някого от племето на Нума? Тарзан е по-силен от всички ви, защото Тарзан не е маймуна. Тарзан… — но тук той трябваше да прекъсне своята реч, защото в езика на антропоидите няма дума, с която да се означава понятието човек, а сам той знаеше само как се пише тази дума, и то на английски, но не знаеше как да я произнесе.

Цялото племе го наобиколи. Маймуните слушаха речта му, съзерцавайки доказателството за чудния му подвиг.

Само Керчак стоеше настрана, кипнал от омраза и бяс.

Изведнъж, нещо се скъса в тъпия му мозък. Със свиреп рев той се хвърли върху тълпата. Хапейки и удряйки с огромните си ръце, той осакати десетина маймуни преди да успеят да се спасят по върховете на дърветата.

В безумието и беса си Керчак с рев се оглеждаше наоколо — търсеше с очи Тарзан — и изведнъж го забеляза, седнал на един близък клон.

— Слез, велики убиецо — ревеше антропоидът, — слез да опиташ зъбите на по-силния! Нима силните бойци се качват по дърветата и треперят пред опасността? — И Керчак предизвикателно нададе бойния вик на племето.

Тарзан слезе спокойно на земята. Притаило дъх племето гледаше от високите си убежища как Керчак се хвърли върху бялата фигура на противника си.

Въпреки късите си крака Керчак бе висок близо два метра. В могъщите му плещи се вплитаха грамадни мускули, които преминаваха в късия врат, приличащ на желязна канара. Главата му наподобяваше малка топка, излизаща от огромна планина месо. Отпуснатите надолу устни оголиха острите му зъби, а малките, злобни, налети с кръв очи светнаха със страшния огън на безумието.

Тарзан също бе силно и едро животно. Но ръстът и силните му мускули изглеждаха жалки в сравнение с исполинската фигура на звяра. Лъкът и стрелите му бяха настрана — там, където ги бе оставил, когато показваше кожата на Сабор на съплеменниците си. Той стоеше лице срещу лице с Керчак, въоръжен само с ловджийския си нож и човешкия разум.

Когато противникът му се хвърли върху него с яростен рев, лорд Грейсток измъкна от ножницата дългия си нож и със също такъв бесен вик скочи насреща му. Той бе достатъчно ловък, за да не позволи на дългите космати ръце да го обгърнат. В момента, когато телата им трябваше да се срещнат, Тарзан сграбчи едната ръка на врага си и като отскочи пъргаво настрана, заби чак до дръжката ножа си в тялото на маймуната, малко по-долу от сърцето. Но преди още да изтегли ножа, едно бързо движение на Керчак, който се мъчеше да го обхване в ужасните си обятия, отне оръжието от ръцете на Тарзан.

Маймуната се готвеше да нанесе страшен удар по главата на Тарзан — удар, който лесно би раздробил черепа на младежа. Но човекът бе по-силен и като се наведе, сам му нанесе с юмрук силен удар в челюстта.

Керчак се залюля, смъртоносната рана под сърцето почти го лишаваше от съзнание. Но той се съвзе за един миг — достатъчен, за да си освободи ръката от противника. Започна ръкопашен бой.

Здраво притиснал към себе си маймуната човек, свирепият мъжкар се опитваше да захапе гърлото на Тарзан с грамадните си зъби, но мускулестите пръсти на младия лорд успяха да се впият в Керчаковата шия.

Така се бореха те: единият — мъчейки се да прегризе врата на съперника си със своите страшни зъби, а другият — стремейки се да стисне гърлото на врага с ръце, като същевременно се пазеше от озъбената уста на звяра.

До някое време изглеждаше, че по-силната маймуна взема надмощие. Зъбите на напрягащото сетни сили животно бяха на няколко сантиметра от гърлото на Тарзан. Но изведнъж Керчак потрепери с цялото си тежко тяло, за миг като че ли замря, а после падна бездушен на земята.

Той бе мъртъв.

Като измъкна ножа, който така често му спечелваше победата над мускули, по-силни от неговите, Тарзан стъпи с крак върху врата на победения си враг и в гората пак екна високо свирепият вик на победителя.

Така младият лорд Грейсток стана цар на маймуните.

XIIЧовешкият разум

Сред Тарзановите поданици имаше един мъжкар, който дръзваше да оспорва властта му. Това бе Теркоз, син на Тублат. Но той толкова се боеше от острия нож и смъртоносните стрели на новия вожд, че се осмеляваше да проявява недоволството си само с дребно непокорство и постоянно коварство. Ала младият цар на маймуните знаеше, че Теркоз само очаква удобен случай, за да му отнеме с измама властта, и затова бе винаги нащрек.

В продължение на дълги месеци животът на маймунското племе сякаш си течеше постарому. Новото бе само това, че благодарение на забележителния ум на Тарзан и на ловджийската му пъргавина снабдяването с храна сега бе много по-добро и по-обилно отпреди. И затова повечето от маймуните бяха много доволни от смяната на вожда.

Нощем Тарзан водеше племето из нивите на черните хора. Там под ръководството на мъдрия си водач маймуните ядяха до насита, но никога не унищожаваха онова, което не можеха да изядат, както прави маймуната Ману и повечето други маймуни. Поради това, макар че чернокожите се гневяха от постоянните грабежи в нивите, нападенията на маймуните не убиха желанието им да обработват земята, нещо, което несъмнено би се случило, ако Тарзан позволеше на своя народ да изпотъпче нивите.

В същото време той много пъти нощем посещаваше селото със своя цел. От време на време се запасяваше оттам със стрели. А скоро забеляза и храната, която негрите оставяха под дървото, и почна да изяжда всичко, което намираше там.

Когато диваците се убедиха, че през нощта храната изчезва, те се ужасиха още повече, защото да оставиш храна, за да спечелиш благосклонността на бога или на дявола, е едно, а съвършено друго е, когато духът наистина се появява и изяжда поднесената храна. Това бе нечувано и изпълваше суеверните им умове с какви ли не смътни страхове. Периодичното изчезване на стрелите и пакостите, вършени от невидимото същество, доведоха туземците до такова състояние, че животът им в новото поселище стана непоносим. Мбонга и старейшините започнаха усилено да говорят, че селото трябва да се напусне завинаги и да се търси ново и по-спокойно място навътре в джунглата.

Търсейки място, черните воини отиваха все по на юг, в самото сърце на гората.

Появата на техните разузнавачи все по-често и по-често взе да обезпокоява племето на Тарзан. Тихото уединение на първобитната гора бе нарушено от нови странни викове. Нямаше вече мир нито за животните, нито за птиците.

Дойде човекът…

Свирепи, жестоки зверове идваха и денем, и нощем, скитайки из джунглата, но по-слабите им съседи бързо побягваха, за да се върнат, щом опасността отмине.

Но когато дойде човекът, много от по-едрите животни инстинктивно напускат местността и често пъти не се завръщат вече.

Така беше и с човекоподобните маймуни. Те бягаха от човека, както човекът бяга от чумата.

Известно време племето на Тарзан се навърташе около залива, защото новият им цар не мислеше да напусне завинаги съкровищата, събрани от него в малката колиба.

Веднъж няколко от човекоподобните срещнаха множество негри на брега на малката река, която бе служила за водопой на много поколения, и видяха, че черните хора разчистват джунглата и строят много хижи. Племето не искаше вече да остане край залива и Тарзан го отведе в гората, на много мили навътре, където още не бе стъпвал човешки крак.

Но веднъж в месеца Тарзан, бързо скачайки от клон на клон, отиваше в къщичката си, за да прекара едни ден с книгите, а също и за да попълни запаса си от стрели. Последната задача ставаше все по-трудна, защото диваците почнаха да крият нощем стрелите в хамбарите или в обитаваните хижи.

През целия ден Тарзан трябваше усилено да следи къде ще бъдат скрити стрелите. Два пъти влиза в хижите, докато обитателите им спяха, и открадна стрели изпод носовете на воините. Но този начин се стори на Тарзан твърде опасен и затова предпочете да лови самотни ловци е дългите си смъртоносни примки. След като им отнемеше оръжието и украшенията, нощно време хвърляше труповете им от високото дърво, което стоеше посред улицата на селото.

Набезите на Тарзан отново изплашиха чернокожите и ако не бяха месечните интервали между нападенията на човека маймуна, които им вдъхваха вярата, че може би ще престанат, те скоро биха напуснали и новото си селище.

Диваците още не бяха забелязали Тарзановата колиба на далечния бряг, но той живееше в постоянен страх, че по време на неговите отсъствия те ще я намерят и ще ограбят съкровищата му. Затова с течение на времето той взе да прекарва все по-дълго време около бащината си къща и все по-рядко стоеше при маймуните. И ето че членовете на племето му започнаха да страдат от неговото пренебрежение към тях. Час по час възникваха свади и разправии, които само върховният вожд можеше да уреди по мирен начин.

Най-после някои от старейшините на маймуните проведоха разговор с Тарзан по този повод и цял месец след това той не се отдели от племето.

Длъжностите на върховния вожд у човекоподобните маймуни не са много и не са мъчни. Например следобед идва Така и се оплаква, че старият Мунго му е откраднал новата жена. Тогава Тарзан трябва да повика всички маймуни и ако се окаже, че жената предпочита новия си съпруг пред предишния мъж, той й заповядва да остане при него или пък нарежда на Мунго да даде на Така една от дъщерите си в замяна.

Маймуните считат всяко решение на вожда си за окончателно — каквото и да е то, и задоволени се залавят за работата си.

Или пък, да речем, дотърчи с викове Тана, притиснала с ръка хълбока си, от който шурти кръв. Тя се оплаква, че Гунто, нейният мъж, я ухапал зверски. А повикалият Гунто заявява, че Тана е ленива, че не иска да му носи бръмбари и орехи или пък че отказва да го чеше по гърба. Тарзан се скарва и на двамата, заплашвайки Гунто със смъртоносните стрели, ако продължава да изтезава Тана, а от нея изисква да обещае, че ще се поправи и че по-добре ще изпълнява женските си задължения.

И така животът си върви. В повечето случаи става въпрос все за дребни семейни разправии, които, ако не бъдат уредени, могат да доведат до големи раздори, а понякога — и до разпокъсване на племето.

По всичко това започна да досажда на младия човек. Той разбра, че върховната власт значително ограничава свободата му. Страстно го влечеше морето, озарено от ласкавото слънце, прохладната стая в удобно построената къщица и безбройните чудеса в книгите.

Когато Тарзан стана възрастен, разбра, че се отчуждава от племето си. Техните интереси се различаваха от неговите. На маймуните бяха чужди многото странни и чудни мечти, които блещукаха в деятелния мозък на техния човек вожд. Езикът им бе толкова беден, че Тарзан дори не можеше да говори с тях за многото нови истини и за широките хоризонти на мисълта, които четенето разкри пред жадните му очи. Той не можеше да им каже и за честолюбието, което тревожеше душата му. Отдавна вече той нямаше другари, и приятели. Детето може да общува с много странни и прости същества, но за възрастния човек е нужно равенство на ума като основа за дружба.

Да бе жива Кала, Тарзан би пожертвувал всичко, за да бъде с нея. Но сега, когато я нямаше, а другарите му от детинство се бяха превърнали в свирепи и груби животни, той чувствуваше, че повече му харесва спокойната самотност на неговата колиба, отколкото омразните задължения на вожд на стадо диви зверове.

Желанието на Тарзан да се откаже от властването си над племето се задържаше от омразата и завистта на Теркоз, сина на Тублат. Като упорит млад англичанин той не можеше да си позволи да отстъпи пред лицето на един злорадстващ враг. Много добре знаеше, че на негово място ще бъде избран за вожд Теркоз, тъй като свирепото животно отдавна бе установило физическото си превъзходство над малкото самци маймуни, които се осмеляваха да отвърнат на жестоките му закачки.

Тарзан искаше да смачка този злобен звяр, без да прибягва към ножа или стрелите. Силата и ловкостта му дотолкова пораснаха заедно с възмъжаването му, че той започна да се замисля: не може ли да победи грозния Теркоз в ръкопашен двубой? Само да не бяха огромните зъби, които даваха толкова голямо предимство на антропоида срещу зле въоръжения в това отношение Тарзан…

Но веднъж обстоятелствата сами го изправиха срещу Теркоз и той можа спокойно да избере своя път — или да остане с племето, или да го напусне, без да опетни честта си на дивак. Ето как се случи това.

Племето спокойно си търсеше храна. Всички се бяха пръснали на различни страни, когато ненадейно се чу остър вик на изток от мястото, където Тарзан, легнал по корем край бистрия поток се опитваше да хване една риба с бързите си тъмнокафяви ръце.

Като един всички членове на племето се понесоха бързо в посоката, откъдето идваха изплашените викове, и намериха Теркоз хванал за косите една стара самка.

Тарзан се приближи до него и вдигна ръка в знак, че Теркоз трябва да спре боя. Самката не бе негова, а на един беден, стар самец, който отдавна вече не можеше да защитава семейството си.

Теркоз знаеше, че постъпва против законите на своето племе, като бие чужда жена. Но понеже бе заядлив, използува слабостта на мъжа на самката, за да я накаже, че не му е отстъпила крехкия млад гризач, който бе хванала. Когато видя, че Тарзан се приближава без стрели в ръцете, започна още по-силно да удря клетата самка, като се надяваше по този начин да предизвика на двубой омразния враг. Тарзан не повтори предупреждението си, а вместо това просто се хвърли върху маймуната.

Никога от онзи отдавна отминал ден, когато Болгани — вождът на горилите — така страшно го бе издрал, храненикът на маймуната не беше участвал в такъв страшен двубой.

Този път Тарзановият нож надали можеше да помогне срещу лъскавите зъби на Теркоз, но затова пък малкото превъзходство на маймуната над него — силата — почти се компенсираше от изумителната ловкост и бързина на човека.

Все пак в последна сметка антропоидът имаше някой предимства и ако не се бе проявила друга сила, Тарзан, храненикът на маймунското племе, младият лорд Грейсток, би умрял, както и бе живял — като незнаен див звяр в екваториална Африка.

Но онова, което издигаше Тарзан над всичките му другари от джунглата, искрата, в която се изразява цялата разлика между човека и звяра, бе разумът. Разумът го запази от железните мускули и жадните зъби на противника.

Двубоят им едва бе започнал, а те вече се търкаляха по земята, удряйки се, хапейки и разкъсвайки се един друг — два големи, свирепи звяра, които се бият на живот и смърт.

Теркоз имаше дузина рани от нож по главата и гърдите, а Тарзан бе целият издран и облян в кръв. На едно място кожата на главата му бе одрана и висеше над окото, пречейки на зрението му. Но младият англичанин досега сполучваше да избегне ужасните зъби на противника си, който се стремеше да достигне шията му и дори по време на един кратък отдих измисли хитър план: да заобиколи Теркоз отзад и като впие зъби и нокти в гърба му, да нанася удари с ножа си дотогава, докато врагът престане да диша.

Тази маневра бе изпълнена от него много по-лесно, отколкото той се надяваше, защото глупавото животно, без да схване намеренията му, не се и опита да я предотврати. Но когато най-после разбра, че противникът му го хваща така, че той не може да го докосне нито със зъби, нито с юмруци, Теркоз стремително се хвърли на земята. Тарзан можеше само отчаяно да се впива в скачащото, въртящо се и извиващо се тяло. А преди да успее да му нанесе поне един удар, ножът изхвръкна от ръката му от един силен удар и той остана беззащитен. В следващия миг, когато двамата противници се търкаляха по земята, лорд Грейсток трябваше малко да отслаби хватката си, докато най-после едно случайно обстоятелство в тази бърза, постоянна смяна на положения му позволи да извърши ново нападение с дясната ръка, след което, както веднага разбра, позицията му стана почти неуязвима. Ръката му бе провря на под ръката на Теркоз и затискаше врата му. Това бе почти „нелсън“, хватка в класическата борба, която маймуната човек налучка случайно. Но божественият разум му подсказа веднага колко е ценно откритието, което направи. От тази хватка зависеше животът му.

Той се помъчи да направи същото и с лявата си ръка и след няколко минути здравият като на бик врат на Теркоз запука под един пълен „нелсън“.

Той престана да се мята. Двамата лежаха неподвижно на земята един върху друг. И лека-полека валчестата глава на маймуната се извиваше все по-ниско и по-ниско към гърдите.

Тарзан знаеше как ще свърши всичко това. Още една минута и вратът ще бъде счупен. И точно в този момент за щастие на Теркоз в младия човек заговори същата онази способност, която му помогна да надвие маймуната — способността да разсъждава. „Ако го убия — помисля той, — каква полза ще имам от това? Ще лиша племето от един силен боец. Ако Теркоз умре, никога няма да научи за превъзходството ми, а жив винаги ще служи за пример на другите маймуни.“

— Ка-го-да? — изсъска Тарзан на ухото на маймуната, което на нейния език означаваше: „Предаваш ли се?“ Отговор не последва и Тарзан усили натиска, което накара голямото животно да изреве.

— Ка-го-да? — повтори Тарзан.

— Ка-го-да! — викна Теркоз.

— Слушай — каза Тарзан, като поотпусна хватката, но не го освободи, — аз съм Тарзан, върховният вожд на маймуните, голям ловец и силен борец. В цялата джунгла няма по-велик от мен. Ти ми каза „ка-го-да“ и всички чуха. Не се карай вече нито с вожда си, нито със съплеменниците си, иначе следващия път ще те убия. Разбра ли?

— Ху — потвърди Теркоз.

— Е, стига ли ти?

— Ху — повтори маймуната.

Тарзан го пусна и след няколко минути всички се заловиха за работата си, сякаш не беше се случило нищо, което да наруши спокойствието на първобитното им горско убежище.

Но в съзнанието на маймуните се затвърди дълбокото убеждение, че Тарзан е могъщ боец и странно създание. Странно, да, защото в ръцете му бе животът на врага и вместо да го убие, той му позволи да живее.

Към залез-слънце, когато цялото племе, според обичая си се събра на едно място, преди още тъмнината да се спусне над джунглата, Тарзан, чиито рани бяха измити в прозрачните води на потока, събра около себе си старите самци.

— Вие отново видяхте днес, че Тарзан, вождът на маймуните, е най-великият между вас — каза той.

— Ху — отвърнаха те в един глас. — Тарзан е велик!

— Тарзан — продължи той — не е маймуна. Той не прилича на вашия народ. Неговите пътища не са вашите пътища и поради това Тарзан ще се върне при своя народ — близо до водите на голямото езеро. Вие трябва да си изберете нов вожд. Тарзан няма вече да се върне.

По такъв начин младият лорд Грейсток направи първата крачка към целта, която си бе поставил — да намери белите хора.

XIIIНеговият собствен род

На другата сутрин Тарзан, измъчван от силни болки след двубоя, се запъти на запад към морския бряг. Вървеше много бавно, прекара нощта в джунглата и пристигна в колибата си късно на следната утрин.

В продължение на няколко дни излизаше рядко — колкото да събере плодове и орехи за утоляване на глада.

Но след десет дни той бе напълно здрав. Само на лицето му остана един ужасен полузаздравял белег, който започваше над лявото око, минаваше през челото му и свършваше над дясното ухо. Това бе белегът, който Теркоз му остави, сваляйки част от кожата на главата му.

През времето, на оздравяването Тарзан се опита да си направи наметка от кожата на Сабор, която също бе в хижата. Но видя, че кожата е корава като дърво. И понеже не знаеше нищо за обработването на кожите, по неволя трябваше да се откаже от този дълго обмислян план. Хрумна му идеята да грабне някоя дреха от чернокожите в селото на Мбонга, защото възпитаникът на маймуните реши на всяка цена да отбележи раздялата си с по-низшите същества. А според него нямаше по-характерен признак за човешката порода от украшенията и облеклото.

За целта събра украшенията за ръце и крака, взети от черните воини, повалени с бързото му и безшумно ласо. Той накачи всичко по себе си, както бе видял от тях. На шията му висеше златната верижка с обсипания с брилянти медальон на майка му — лейди Елис, а зад гърба му на ремък — колчан със стрели, също взет от един победен туземец. Кръста си украси с пояс, направен от малки ивици необработена кожа. На пояса той прикачи изработената от него ножница, която постави ловджийския нож на баща си. Дългият лък, който принадлежеше на Кулонга, висеше на лявото му рамо.

Младият лорд Грейсток представляваше оригинална и войнствена фигура. Гъстите черни коси падаха на плещите му, а отпред бяха подрязани от него с ловджийския нож, за да не влизат в очите му.

Стройната му и красива фигура, мускулеста като у най-добрите римски гладиатори, но в същото време — с меки и нежни контури на гръцки бог, още от пръв поглед говореше за прекрасно, съчетание на огромна сила с пъргавина и ловкост.

Тарзан, храненикът на маймуните, бе олицетворение на първобитния човек — ловец и воин. С благородната си красива глава върху широките рамене, с умния и жив блясък на прекрасни те и ясни очи той можеше да мине лесно за полубог, слязъл от небесата в тази вековечна гора.

Но Тарзан не мислеше за това. Той страдаше, че няма облекло и не може да покаже на всички обитатели на джунглата, че е човек, а не маймуна. Често пъти в него се промъкваше съмнението, дали няма все пак да се превърне и той в маймуна: по лицето му почнаха да растат косми. Всички маймуни имат космати лица, а единствените хора, които той бе видял — чернокожите, — са безвласи, с много малки изключения.

Наистина, в книгите се случваше да види рисунки на хора с много косми над устните си, по бузите и брадата, но все пак се страхуваше. Почти всеки, ден точеше острия нож и скубеше младата си брада, та издъно да унищожи този унизителен признак на маймунския род. Така той се научи да се бръсне, наистина грубо и мъчително, но все пак сполучливо.

Когато Тарзан почувствува, че се е оправил напълно след кървавия двубой е Теркоз, една сутрин се запъти към селището на Мбонга. Вървейки небрежно по лъкатушещата пътека в джунглата, вместо да се движи по дърветата, ненадейно се озова лице срещу лице с един черен воин.

Изуменият поглед на дивака бе смешен и преди още Тарзан да успее да свали лъка си, негърът се извърна и хукна да бяга по пътеката с тревожен вик — сякаш зовеше другарите си.

Младият човек се затича след него по дърветата и след няколко минути видя отчаяно бягащи хора. Бяха трима и тичаха в безумна уплаха един след друг из гъстите храсти.

Тарзан ги настигна лесно и те не забелязаха нито как безшумно се носеше над тях, нито как се притаи на един нисък клон, под който минаваше пътеката.

Той даде път на първите двама воини, но когато третият се приближи, ласото безшумно се уви около черната му шия и се затегна чрез едно ловко движение на Тарзан.

Негърът нададе сърцераздирателен вик и другарите му, обръщайки се, видяха, че сгърченото тяло се повдига бавно в гъстата зеленина над тях. С викове на ужас те се втурнаха да бягат още по-бързо, надявайки се да се спасят.

Тарзан мълчаливо и бързо привърши с пленника си, свали оръжието му, украшенията и — о, щастие! — чудесната препаска от бедрата му. Веднага я сложи около кръста си. Сега най-после бе облечен като човек. Никой вече няма да се съмнява в неговия произход. Колко приятно би било сега да се върне при племето си, за да покаже пред завистливите погледи този чуден накит!

Като преметна на рамото си тялото на убития, той тръгна бавно към обграденото с плет малко селце, защото пак се нуждаеше от стрели.

Щом стигна до оградата, Тарзан видя една възбудена група, заобиколила двамата бегълци, които, треперещи от страх и умора, едва можеха да разкажат подробностите от своето приключение. Мирандо, оживено говореха те, вървял наблизо пред тях, но неочаквано се върнал на бегом с вик, че един страшен човек, бил и гол, го преследва. Тогава тримата хукнали да бягат, колкото им държат нозете. После отново се чул пронизителният вик на Мирандо, а когато се обърнали, видели ужасно зрелище: тялото на другаря им се издигало нагоре към дърветата, ръцете и краката му се люлеели във въздуха, а езикът му бил изплезен. Той не казал нито дума повече, а около него нямало никой друг.

В селото настъпи паника. Но мъдрият стар Мбонга се престори, че не вярва на разказа им.

— Разказахте ни дълга приказка, защото не посмяхте да ни кажете истината. Срам ви е да признаете, че когато лъвът се е хвърлил върху Мирандо, вие сте избягали и сте го изоставили. Страхливци такива!

Едва изрекъл последната дума, тъкмо над него от клоните на дърветата се чу силен трясък. Всички с ужас погледнаха нагоре. Зрелището, което се разкри пред очите им, накара дори и мъдрия стар Мбонга да потрепери, защото към тях летеше мъртвото тяло на Мирандо и с трясък тупна на земята пред краката им.

Чернокожите се втурнаха да бягат и изчезнаха в гъстата сянка на околните храсти.

Тогава Тарзан смело влезе в селото, поднови запасите си от стрели и изяде храната, която диваците бяха приготвили, за да смирят гнева на тайнствения зъл дух.

Преди да си тръгне, той пренесе тялото на Мирандо пред входа на селището и го изправи пред стобора така, сякаш мъртвото му лице гледа над оградата по пътеката към джунглата.

Много пъти безумно изплашените черни воини се опитваха да влязат в селището покрай страшното, озъбено лице на мъртвия си другар, докато най-после все пак се решиха. Но когато видяха, че яденето и стрелите са изчезнали, разбраха, че Мирандо е загинал, защото е видял страшния дух на джунглата. Това обяснение им се стори най-разумно. Всички, които са срещали този ужасен бог на горите, са умирали: никой жив човек не го е виждал. Появата му носи сигурна смърт. Те помислиха още, че докато снабдяват божеството със стрели и храна, то няма да им вреди, стига да не се срещат с него. И затова Мбонга разпореди като допълнение към поднасяната храна да принасят в дар и стрели на Мунанго Ксевати. Оттогава така и правеха.

Ако някога ви се случи да отидете в това селище из африканските джунгли, вие несъмнено ще видите пред мъничка тръстикова колиба, построена точно зад оградата на селото, малко желязно гърненце с храна, а до него колчан с добре намазани с отрова стрели.

В това време Тарзан вървеше бавно към къщата си и търсеше лов по пътя. Когато приближи ниския бряг, на който бе построена неговата къщичка, очите му видяха необикновено зрелище. Върху огледалните, тихи води на залива се поклащаше голям кораб, а на брега бе извлечена малка лодка.

Но най-чудното беше, че между брега и хижата му се движеха неколцина подобни нему бели хора.

Тарзан видя, че по много неща те приличат на рисунките в книгите му. Той се промъкна по дърветата и се озова точно над тях. Те бяха десет души. Трупаха се около лодката, говореха високо и силно жестикулираха. Един от тях, дребен, чернобрад човек с мръсно и подло лице, което напомняше на Тарзан плъха Памба, сложи ръката си върху рамото на един гигант, който стоеше до него и с когото всички други се препираха и караха.

Дребният човек посочи навътре в гората и гигантът трябваше да се обърне, за да погледне в тази посока. Тогава дребният човек с подлото лице измъкна от пояса си пистолет и стреля в гърба на великана. Той разпери ръце, колената му се подвиха и гигантът се строполи мъртъв на земята.

Гърмежът, първият, който Тарзан чуваше, предизвика учудването му, но дори този необикновен звук не можа да накара здравите му нерви да трепнат, нито да породи паника у него.

Поведението на белите чужденци — ето кое го смути най-много. Той сбра вежди и се начумери, като се замисли дълбоко. „Добре сторих — помисли младежът, — че сдържах първия си порив да затичам напред и да приветствам тези бели хора като братя!“

Очевидно бе, че те по нищо не се различават от черните, не са по-цивилизовани от маймуните и по-малко жестоки от Сабор.

Един миг другите стояха и мълчаливо гледаха дребния човек с неприятното лице и гиганта, който лежеше мъртъв на брега. После един от тях се засмя и тупна дребния човек по гърба. Последваха дълги разговори и ръкомахания, но препирнята стихна.

След това спуснаха лодката, наскачаха в нея и загребаха към големия кораб, на чиято палуба Тарзан видя още много фигури.

Когато хората се изкачиха на борда, Тарзан скочи на земята зад голямото дърво и се примъкна до хижата, като гледаше тя винаги да бъде между него и кораба.

Като се вмъкна вътре, той видя, че всичко там бе разровено. Книгите и моливите бяха разхвърляни по пода, оръжието и другите му съкровища също бяха пръснати. Като видя този хаос, пресният белег на челото му внезапно се изду от гняв — яркочервена ивица върху мургавата кожа. Бързо изтича към шкафа и затършува на дъното на долното чекмедже. „А!“ — облекчено въздъхна той, когато измъкна оттам металната кутия и намери непобутнати своите най-големи съкровища. Фотографията на усмихващия се млад човек с енергичното лице и загадъчната черна книжка бяха невредими.

Но какво е това? Чувствителното му ухо долови слаб, непознат звук. Като изтича към прозореца, Тарзан погледна към залива. Наред с първата лодка от големия кораб бе спусната още една. Скоро той видя много хора, които слизаха от борда на кораба и сядаха в лодките. Те се връщаха още по-многобройни на сушата.

В продължение на няколко минути Тарзан следеше как от кораба се спускаха различни сандъци и денкове в лодките. Когато хората потеглиха и отплуваха към брега, маймуната човек взе късче хартия и написа с молив на нея няколко реда четливи печатни букви. Тази записка той окачи на вратата с тресчица. След това, като взе скъпоценната метална кутия, стрелите и толкова копия и лъвове, колкото можеше да носи, той се втурна към вратата и изчезна в гората.

Когато двете лодки се врязаха в сребристия пясък, на брега се изсипа извънредно разнообразна тълпа.

Бяха около двадесетина души. Петнадесет от тях бяха груби моряци с противни лица, за които трудно можеше да се каже, че носят в себе си безсмъртната искра на човешкия дух. Още от пръв поглед те изглеждаха сбирщина от първостепенни негодници.

Ала останалите бяха съвсем различни.

Единият от тях бе възстар човек с побелели коси и големи очила с широки рамки. Той беше леко поприведен и носеше безукорно чисто палто, което му стоеше лошо. Лъскавият копринен цилиндър на главата още повече подчертаваше нелепостта на облеклото му всред глухотата и затънтеността на африканската джунгла.

Втори слезе висок млад човек с бял костюм от груба материя, а веднага след него — друг възрастен господин с много високо чело и забързани движения.

След тях на брега слезе грамадна негърка, облечена в крещящо пъстри дрехи. Тя блещеше изплашени очи към джунглата и към тълпата каращи се моряци, които разтоварваха денковете и сандъците от лодките.

Последна на брега слезе млада, деветнадесетгодишна девойка. Младежът, който стоеше на носа на лодката, я повдигна високо над вълните и я прехвърли на брега. Тя му благодари с хубава усмивка, но и той, и тя мълчаха.

Без да кажат нито дума, всички тръгнаха към колибата. Очевидно бе, че тези хора бяха решили всичко предварително, още преди да напуснат кораба. Те се доближиха до вратата на колибата, моряците — напред със сандъци и денкове, а зад тях петимата, които доста се отличаваха от тях. Матросите сложиха товарите си на земята и тогава един от тях забеляза записката, която Тарзан бе приковал на вратата.

— Спрете! — извика той. — Какво е това? Преди един час тази хартия я нямаше тук.

Другите матроси се струпаха наоколо, протягайки вратове над раменете на предните. Но понеже малцина от тях бяха грамотни, един от моряците най-после се обърна към стареца, облечен с пардесю и цилиндър.

— Ей, професоре — викна му той насмешливо, — я елате и прочетете тази глупашка записка.

Старецът не се смути от грубия тон и се приближи бавно до моряците, придружен от спътниците си. Като си оправи очилата, погледна закованата на вратата бележка, а след това се обърна и тръгна назад, мълвейки под нос: „Много интересно, много интересно.“

— Стой, старо изкопаемо! — извика матросът, който се обърна за помощ към него. — Нима те повикахме да го четеш за себе си? Върни се назад, стара разваляна такава и ни прочети високо записката!

Старият господин се спря, обърна се и каза:

— Да, това е справедливо. Уважаеми господине, хиляди пъти моля за извинение. Разсеяност бе от моя страна, да, голяма разсеяност. Записката е извънредно забележителна, извънредно забележителна!

Той пак погледна записката, прочете я още веднъж и по всяка вероятност пак би се обърнал и отминал, ако морякът не то пипна грубо за врата и не му изрева на ухото:

— Чети високо, стар идиот! Високо!

— Ах, да, наистина, наистина! — меко отвърна професорът и като оправи още веднъж очилата си, прочете гласно:

— Що за дявол е този Тарзан? — извика морякът.

— Той очевидно знае английски — отговори младият човек.

— Но какво значи „Тарзан от племето на маймуните“? — извика момичето.

— Не знам, мис Портър — отговори младежът. — Може би ние сме открили някоя маймуна, избягала от лондонската зоологическа градина, която е пренесла в родната си джунгла европейско възпитание. Какво е вашето мнение по този въпрос, професор Портър? — добави той, като се обърна към стареца.

Професор Архимед Портър оправи очилата си.

— Да, наистина, това е извънредно забележително, много забележително! — каза той. — Но аз не мога да прибавя нищо към вашето обяснение на този наистина чуден случай.

И с тези думи професорът бавно се запъти към джунглата.

— Но, папа — извика момичето, — вие нищо не сте ни обяснили!

— Тихо, тихо, дете — отвърна професор Портър с ласкав и снизходителен тон. — Не обременявайте хубавата си главичка с такива тежки и отвлечени проблеми.

И той пак закрачи бавно, но в друга посока, свел поглед към земята и кръстосал ръце под развяващите се краища на пардесюто.

— Мисля, че този обезумял стар чудак знае за това толкова, колкото и ние — избъбри морякът с мишето лице.

— Благоволете да бъдете по-учтив — извика младият човек, побледнял от гняв и възмутен от оскърбителния тон на матроса. — Вие убихте офицерите си и ни ограбихте. Ние сме във ваша власт, но аз ще ви накарам да се отнасяте с нужната почит към професор Портър и мис Портър или с голи ръце ще извия подлата ви шия, безразлично дали имате, или нямате оръжие!

И така се приближи до моряка, че той, макар да имаше два пистолета и нож на пояса, смутено отстъпи.

— Проклет страхливец! — извика след него младежът. — Вие никога не ще смеете да убиете някого, преди да се обърне с гръб към вас. Пък и тогава не ще се осмелите да ме застреляте.

Казвайки тези думи, той демонстративно обърна гръб на човека с неприятното лице и безгрижно тръгна, като че ли го предизвикваше.

Ръката на моряка бавно се протегна към дръжката на един от пистолетите, а злите му очи блеснаха, поглеждайки към отдалечаващата се фигура на младия англичанин. Другарите му го гледаха, но той все още се колебаеше. В душата си той бе още по-голям страхливец, отколкото предполагаше Уилям Сесил Клейтън.

Точно тогава се намеси още една сила, за съществуването на която никой не подозираше, но на която бе съдено да има огромно значение в живота на тази шепа хора, захвърлени на негостоприемния бряг на Африка.

От гъстата зеленина на близкото дърво две зорки очи внимателно следяха всяко движение на пришълците. Тарзан видя какво учудване предизвика неговата записка и макар че не можеше да разбере нито една дума от разговора на тези чудни хора, жестовете и изразът на лицата им му казаха много неща.

Постъпката на дребния матрос с мишето лице, който уби един от своите другари, още тогава предизвика у Тарзан силно отвращение. А сега, когато видя, че морякът се кара с красивия млад човек, враждебността му към него се усили още повече.

До този ден Тарзан не бе наблюдавал действието на огнестрелно оръжие, макар че знаеше нещо за него от книгите. Но когато забеляза, че мишата муцуна хваща дръжката на пистолета, той си спомни разпрата при лодката и, разбира се, помисли, че младият човек ще бъде също така убит, както преди малко великанът матрос.

Той постави отровна стрела на лъка си и се прицели в неприятния човек. Но зеленината бе много гъста и той веднага разбра, че стрелата бездруго ще бъде отклонена от листата или от дребните клончета. И тогава вместо стрела хвърли от високото място, където стоеше, тежкото си копие.

Клейтън бе изминал десетина крачки. Морякът с мишето лице бе извадил наполовина пистолета си, а другарите му с напрегнато внимание следяха какво ще стане.

Професор Портър вече бе изчезнал в гората, последван от вечно забързания Семюъл Филандър, негов секретар и асистент.

Негърката Есмералда прибираше багажа на господарката си от купищата денкове и сандъци пред вратата на къщичката. Мис Портър тръгна след Клейтън, но изведнъж нещо я накара да се обърне.

И тогава се случиха едновременно три неща. Морякът извади пистолета си и се прицели в гърба на Клейтън, мис Портър извика, а дългото копие с метален връх блесна отгоре като мълния и прониза дясното рамо на човека с мишето лице.

Пистолетът изгърмя безцелно във въздуха, а матросът цял се сви и изрева от болка и ужас.

Клейтън се обърна и изтича до мястото на случката.

Изплашените моряци с пистолети в ръка гледаха към джунглата. Раненият охкаше и се гърчеше на земята.

Клейтън вдигна незабелязано падналия пистолет и го скри в пазвата си, а след това се приближи до групата моряци.

— Кой може да бъде? — пошепна Джейн Портър и младият мъж видя, че тя стои до него с широко отворени от почуда очи.

— Мисля, че този Тарзан от племето на маймуните добре следи всички ни — отговори той с несигурен глас.

— Не зная за кого бе предназначено това копие — продължи той — Ако бе за Снайпс, в такъв случай нашият маймунски приятел ни е наистина приятел. Но, кълна се в Юпитер, тревожа се за баща ви и мистър Филандър! В тези джунгли има някой или нещо и това нещо, каквото и да е то, е въоръжено. Мистър Филандър! Професоре! Мистър Филандър!

Отговор нямаше.

— Какво да правим, мис Портър? — попита младият човек с помрачено от безпомощност и нерешителност лице. — Не мога да ви оставя сама е тези разбойници, а, разбира се, и вие не можете да рискувате да тръгнете из джунглата. Но все някой е длъжен да потърси баща ви. Той е способен да скита безцелно повече, отколкото трябва, без да обръща внимание на опасностите и без да избира път. А мистър Филандър е по-непрактичен и от него. Ще ме извините за откровеността, но животът на всички ни е в такава опасност тук, че когато намерим баща ви, ще трябва да му се внуши на какъв риск излага и вас, и себе си със своята разсеяност.

— Напълно съм съгласна с вас — отвърна момичето — и никак не се обиждам. Горкият, милият папа би отдал живота си за мен, без да се колебае нито минута, ако му се случи само за миг да се отклони от размислите си. Но може да бъде запазен от опасност само ако бъде завързан със синджир за дърво. Горкият, милият папа, той с толкова непрактичен!

— Измислих! — изведнъж извика Клейтън. — Знаете ли да боравите с пистолет?

— Зная. Защо питате?

— Аз имам пистолет. С него вие и Есмералда ще бъдете в относителна безопасност в колибата. Аз пък отивам да търся баща ви и мистър Филандър. И така, повикайте Есмералда, а аз ще отида да ги търся. Те надали са отишли много далеч.

Джейн Портър направи така, както я бяха посъветвали. Когато Клейтън видя, че вратата се затвори след жените, той се запъти към джунглата. Някои моряци се мъчеха да извадят копието от ранения си другар. Младежът отиде при тях и ги помоли да му заемат един пистолет временно, докато търси в гората професора. Обаче морякът с мишето лице, който вече се беше уверил, че животът му е вън от опасност, си възвърна нахалството. От името на своите другари с ругатни и непристойни думи той отказа да му заеме каквото и да било огнестрелно оръжие. Откакто бяха убили бившия си водач, Снайпс изпълняваше ролята на вожд и никой от другарите му не оспорваше неговия авторитет.

Клейтън само повдигна рамене, но когато отмина малко, взе копието, което бе пронизало Снайпс, и въоръжен с това първобитно оръжие, синът на живия лорд Грейсток навлезе в непроходимите гори.

През няколко минути той викаше по име професора и асистента му. Жените, които го наблюдаваха от колибата, чуваха как звукът на гласа му ставаше все по-слаб и по-слаб, докато бе съвършено погълнат от милиардите шумове на първобитния лес.

Когато професор Архимед Портър и асистентът му Семюъл Филандър, след дългите и настойчиви увещания на последния, решиха най-после да се върнат в лагера си, се заблудиха безнадеждно из дивия и объркан лабиринт на джунглата. Чудно е все пак, че те се запътиха към западния бряг на Африка, а не към Занзибар, на срещуположната страна на Черния континент.

Когато стигнаха до брега и не намериха лагера, Филандър започна да настоява, че се намират на север от мястото на тръгването, докато всъщност те бяха на неколкостотин метра южно от него.

В главите на тези непрактични теоретици нито веднъж не мина мисълта да извикат силно, за да привлекат вниманието на другарите си. Вместо това е непоколебима увереност, основана на дедуктивни разсъждения от невярна предпоставка, мистър Семюъл Филандър хвана здраво за ръката професор Архимед Портър и въпреки слабия протест на възрастния джентълмен го помъкна в посока към Каутоун, който отстоеше на хиляда и петстотин мили на юг.

Когато Джейн Портър и Есмералда се почувствуваха в безопасност зад вратата на колибата, първата мисъл на негърката бе да барикадира вратата отвътре. Тя се обърна, за да потърси нещо подходящо за целта, но извика ужасено и като уплашено дете изтърча към господарката си, за да скрие лице в нейното рамо.

Джейн Портър, която се извърна при този вик, видя причината — лежащия с лицето надолу на земята скелет на мъж. Още един поглед и тя видя втори скелет върху леглото.

— В какво ужасно място сме! — прошепна поразена девойката. Но в гласа й нямаше паника.

Най-после, като се освободи от прегръдките на хълцащата Есмералда, Джейн Портър огледа навсякъде, за да надзърне накрая в малката люлка уверена какво ще види там, преди още малкият скелет да се покаже пред нея с цялата си трогателност и крехкост.

За каква ли страшна трагедия говореха тези кости? Девойката въздъхна, като си помисли какви случайности могат да очакват нея и другарите й в тази колиба, какви тайнствени призраци й може би дори враждебни същества се носят над нея. Но тя се овладя и като тропна нетърпеливо с малкия си крак, се помъчи да прогони мрачните предчувствия. След това, обръщайки се към Есмералда, й заповяда да спре вайканията си.

— Млъкнете, Есмералда, млъкнете веднага — извика тя. — От вашия плач става още по-лошо! Господи, никога не съм виждала толкова голямо дете!

Тя завърши тези думи със слаб трепет в гласа, като си помисли за тримата мъже, на чието покровителство разчиташе и които сега се скитаха из дебрите на ужасната гора.

Скоро девойката видя, че вратата бе снабдена отвътре с тежка дървена напречна греда и след няколко опита обединените усилия на двете жени най-после помогнаха тя да бъде поставена на мястото й за първи път след двадесет години.

Тогава те седнаха прегърнати на пейката и зачакаха.

XIVВъв властта на джунглата

След като Клейтън изчезна в гъсталаците, бунтовниците започнаха да спорят за по-нататъшните си намерения. С едно бяха съгласни всички: трябва да побързат да се върнат на стоящия на котва „Ароу“, където можеха да бъдат в пълна безопасност поне от копията на невидимия враг. И така, докато Джейн Пртър и Есмералда се барикадираха в колибата, страхливата шайка бързо гребеше към кораба си с двете лодки, които ги бяха стоварили на брега.

През този ден Тарзан видя толкова много, че му се зави свят. Но най-чудно от всичко за него бе лицето на прекрасната бяла девойка. Най-после тук е една представителка, на неговия Собствен род — в това той не се съмняваше! И младият човек, и двамата възрастни напълно отговаряха на представата му за хората. Може би и те са така свирепи и жестоки, както и другите, които той видя. Те нямаха оръжие и вероятно само затова още никого не бяха убили. Може би ще бъдат други, ако имат оръжие в ръцете си.

Тарзан видя как младият човек вдигна падналия пистолет на ранения Снайпс и го скри в пазвата си; видя също как той го предаде предпазливо на девойката, когато тя влизаше в хижата.

Той не разбираше нищо от мотивите им, но така или иначе, младият човек и двамата старци му харесваха, а към младата девойка усещаше странно влечение, което едва разбираше. Що се отнася до едрата черна жена, тя очевидно по някакъв начин имаше отношение към младата девойка и затова също му харесваше.

Към моряците и особено към Снайпс Тарзан определено изпитваше омраза. Той разбра от заплашителните им жестове и от израза на противните им лица, че са врагове на другата група, и затова реши тайно да ги наблюдава.

Учудваше се, че мъжете отидоха в джунглата, но не му хрумна, че можеха да се заблудят из заплетените гъсталаци на ниската гора, която за него бе така позната, както за вас главната улица на родния ви град.

Когато видя, че матросите отплуваха към кораба, и съобрази, че девойката и спътницата й са в безопасност в хижата, реши да тръгне из джунглата след младия човек и да разбере каква работа може да има той там. Понесе се бързо в посоката, избрана от Клейтън, и скоро чу далечните и вече редки викове на англичанина.

Скоро Тарзан настигна белия човек: почти изтощен, той се бе прислонил до едно дърво и изтриваше потта от челото си. Маймуната човек, скрита зад листната завеса, стоеше и внимателно изучаваше този нов екземпляр от своя собствен род.

От време на време Клейтън силно се провикваше и най-после Тарзан разбра, че белият човек търси своите спътници. Маймунският храненик се готвеше сам да отиде да ги търси, но изведнъж забеляза жълтия блясък на една гладка и лъскава кожа, която предпазливо се промъкваше през гората към Клейтън. Това бе леопардът Шита. Сега той чуваше тихото шумолене на тревата и се чудеше защо белият млад човек не е нащрек. Възможно ли е той да не чува тежките стъпки? Никога по-рано Тарзан не бе виждал Шита толкова тромав. Но не, белият човек не чуваше нищо. Шита се приготви за скок и тогава в тишината на гората се разнесе острият и вледеняващ кръвта боен вик на човека маймуна.

Шита се извърна и като чупеше с трясък клоните, изчезна в храстите.

Клейтън подскочи и потрепери. Кръвта му застина в жилите. През живота му такъв ужасен звук не бе раздирал слуха му. Той не бе страхливец, но ако мъж някога е чувствал ледените пръсти на страха в сърцето си, Уилям Сесил Клейтън, първородният син на лорд Грейсток от Англия, ги почувствува този ден в глухотата на африканските гори.

Трясъкът на храсталаците под тежестта на грамадното тяло, което се промъкваше така близо редом с него, и звукът на ужасния вик отгоре изпитаха до краен предел мъжеството на Клейтън. Той не можеше да знае, че на този вик дължи живота си и че този, който го нададе, беше братовчед му, истинският лорд Грейсток.

Денят клонеше към залез и Уилям, объркан и паднал духом, бе в страшно затруднение, как е по-добре да постъпи: да продължи ли търсенето на професор Портър, като се излага на сигурна смърт през нощта в гората, или пък да се върне в хижата, където във всеки случай може да бъде полезен, защитавайки Джейн от опасностите, които я заплашваха от всички страни.

Той не искаше да се върне в лагера без баща й, но още по-малко искаше да я остави сама и беззащитна сред бунтовниците от „Ароу“ и сред стотиците други незнайни опасности на джунглата.

„Пък и възможно е — мислеше той — професорът и Филандър да са се завърнали вече. Да, това е повече от правдоподобно.“ Реши за всеки случай да отиде в лагера и да провери, преди да продължи по-нататъшните си търсения. И така, спъвайки се в гъстите и заплетени храсти, тръгна натам, където според него трябваше да се намира колибата.

За голямо свое учудване Тарзан видя, че младият човек се отдалечава още повече — отива право към селището на Мбонга, и проницателният му ум подсказа, че пришълецът просто се е загубил.

Това изглеждаше почти невероятно, но неговият разум му подсказваше, че нито един човек съзнателно няма да се осмели да отиде в селището на жестоките чернокожи, въоръжен само е едно копие — оръжие, с което белият човек изглежда не е свикнал. Освен това той се отдалечаваше и от дирята на своите приятели. Тази диря кой знае защо той остави много назад, макар че тя бе съвсем ясна за очите на Тарзан.

Тарзан недоумяваше. В свирепите джунгли незащитеният чужденец ще стане лесна плячка, ако не го заведе бързо до брега.

Ето че вече лъвът Нума следеше белия човек на двадесет крачки вдясно от него. Клейтън чуваше, че някакво голямо животно върви успоредно с него. Неочаквано във вечерния въздух се разнесе гръмовитият рев на звяра. Човекът се спря с вдигнато копие срещу храста, откъдето се разнесе ужасният звук. Сенките се сгъстяваха, тъмнина падаше върху земята.

Боже! Да умре тук сам от зъбите на дивите зверове, да бъде разкъсан, да чувствува горещото дишане на животното в лицето си в същото време, когато грамадните лапи ще разкъсат гърдите му.

За миг всичко утихна, Клейтън стоеше неподвижен, с вдигнато копие. Сега слабото шумолене в храстите показваше, че животното се промъква към него. То се готвеше вече да скочи. И ето че само на двадесет крачки от себе си той видя гъвкавото, дълго и мускулесто тяло и сивата глава на грамадния лъв с черна грива. Животното лежеше по корем, като се придвижваше много бавно напред. Когато очите му срещнаха очите на Клейтън, лъвът се спря и внимателно прибра под себе си задните си лапи.

В порив на мъчително отчаяние човекът чакаше, страхувайки се да хвърли копието, без сили да избяга.

В клоните над главата му се чу шум. „Нова опасност!“ — бърза като светкавица мисъл премина през ума на Клейтън, но той не се реши да отвърне очи от горящите пред него жълто-зелени зеници.

Чу се рязък шум, като че ли се скъса струна на мандолина, и една стрела се заби в жълтата кожа на лъва.

Ревейки от болка и гняв, животното рипна, но Клейтън отскочи някак настрана и когато се обърна отново към обезумелия цар на животните, се смая от зрелището, което се представи пред погледа му. В момента, когато звярът се изви, за да поднови нападението си, един гол великан скочи от дървото право на гърба му.

Като мълния една ръка, изплетена от железни мускули, обхвана грамадната шия и голямото животно, ревейки и дращейки с нокти из въздуха, бе повдигнато така лесно, както Клейтън би вдигнал някое кученце.

Гледката, на която бе свидетел тук — в здрача на глухата африканска гора, се вряза завинаги в паметта на англичанина.

Стоящият пред него човек бе олицетворение на физическо съвършенство и на гигантска сила. Но не на това се дължеше увереността му в боя с голямата котка. Защото колкото и могъщи да бяха мускулите му, те бяха нищо в сравнение с мускулите на Нума. На ловкостта, на ума и на своя дълъг остър нож дължеше той превъзходството си.

С дясната си ръка той обхвана шията на лъва, а в същото време няколко пъти поред лявата забиваше ножа в незащитения хълбок на звяра. Изправено, разяреното животно се бореше безпомощно в това неестествено положение.

Ако боят бе продължил още няколко секунди, изходът му можеше да бъде друг. Но всичко стана толкова бързо, че преди още Нума да се окопити от така неочакваното нападение, падна мъртъв на земята.

Тогава странната фигура на победителя се изправи в пълния си ръст над трупа на лъва и като отметна назад прекрасната си глава, нададе същия страшен вик, който няколко минути преди това така много изплаши лорда. Сега той видя пред себе си един младеж, съвършено гол, с изключение на препаската около бедрата и няколкото варварски украшения на ръцете и краката. На гърдите му, ясно изпъквайки върху гладката мургава кожа, блестеше скъпоценен брилянтен медальон. Ловджийският нож бе вече прибран в саморъчно направената ножница, а човекът вземаше от земята лъка и стрелите, които бе хвърлил, преди да скочи върху лъва.

Клейтън заговори с непознатия на английски, благодари му за смелото спасение и приветства изумителната сила и ловкост, които той прояви. Но единственият отговор бе откритият поглед и лекото повдигане на могъщите рамене, което можеше да означава или омаловажаване на оказаната услуга, или пък незнание на езика.

Преметнал през рамо лъка и колчана, дивият човек — за такъв го считаше Клейтън сега — пак извади ножа си и ловко наряза няколко широки ивици от трупа на лъва. Тогава, присядайки с подвити нозе, започна да яде месото, като предварително даде знак на Клейтън да се присъединя и той към него.

Яките бели зъби с видимо удоволствие се впиваха в суровото месо, от което още капеше кръв. Но Клейтън не можеше да сподели това пиршество със страшния си домакин. Наблюдавайки го, в него се зароди мисълта, че това е онзи Тарзан, чиято записка тази сутрин той видя закована на вратата на хижата.

Ако е така, тогава той трябва да знае английски.

Клейтън пак се опита да поведе разговор с маймуната човек, но отговорите бяха изречени на странен език, подобен на бърборенето на малките маймуни, смесено с ръмженето на някакъв див звяр.

Не, това не е Тарзан: очевидно бе, че той не знае английски.

Когато дивият човек се нахрани, стана и като вдигна ръка в посока, съвсем различна от онази, по която вървеше младият лорд, тръгна напред през джунглата.

Слисаният Клейтън се колебаеше дали да го последва, защото се страхуваше, че дивакът ще го отведе още по-навътре из горските дебри. Но маймуната човек видя, че Уилям не тръгва, обърна се, улови го за дрехата и го повлече подире си, докато той разбра какво се иска от него — тогава му бе позволено да върви сам.

Щом дойде до заключението, че е в плен, англичанинът не виждаше друг изход, освен да следва онзи, който го бе пленил. И така те бавно се промъкваха през джунглата, докато меката мантия на непроницаемата горска нощ падна над тях. Наоколо се чуваха дебнещите стъпки на меки лапи, примесени с пращенето на чупещи се клонки и с дивия вик на горските твари, които, както се струваше на англичанина, го обкръжаваха отвсякъде.

Внезапно той чу слаб звук от огнестрелно оръжие. Последва само още един, а след това настъпи тишина.

В хижата на брега двете смъртно изплашени жени се притискаха една в друга на ниската пейка в сгъстяващата се тъмнина.

Негърката ридаеше истерично, оплаквайки нещастния ден на заминаването си от скъпия роден Мериленд, а бялата девойка, със сухи очи и външно спокойна, се измъчваше от вътрешни страхове и предчувствия. Тя се опасяваше не само за себе си, но и за онези трима души, които скитаха в бездънната дива гора, откъдето сега се носеха почти непрекъснати викове и рев, лай и ръмжене на страшни обитатели на джунглата, които търсеха плячка.

И изведнъж се дочу шумът на тежко тяло, което се отъркваше в стените на колибата. Девойката долови меки стъпки. За миг настъпи тишина. Дори дивите викове в гората стихнаха до слаб шепот. А след това тя ясно чу пръхтенето на животното до вратата, най-много на два метра от мястото, където те се намираха. Тя инстинктивно потрепери и се притисна по-близо към негърката.

— Шт, тихо! — шепнеше тя. — Тихо, Есмералда! — струваше й се, че охканията и риданията на жената привличат животното зад тънката стена.

При вратата се чу слаб звук от драскане. Звярът се опитваше да се вмъкне насила в колибата, но скоро изостави това намерение и девойката пак чу огромните лапи да обикалят, около жилището. Стъпките пак се спряха — този път под прозореца, нататък се отправи и изплашеният поглед на младото момиче.

— Боже! — пошепна ужасено то. В малкия квадрат на прозореца, на фона на осветеното от луната небе се очерта главата на грамадна лъвица. Горящите й очи бяха устремени със съсредоточена ярост към девойката.

— Есмералда, вижте! — шепнеше тя. — Боже мой! Какво да правим? Вижте! По-скоро! Прозорецът!

Есмералда, притискайки се още повече към господарката си, хвърли изплашен поглед към малкия квадрат лунна светлина тъкмо когато лъвицата издаде едно глухо, свирепо ръмжене.

Зрелището, което се представи пред очите на бедната чернокожа, беше прекомерно за изопналите й нерви.

— О, Габереле! — изпищя тя и се свлече на пода неподвижна и безчувствена.

Дълго, много дълго стоя лъвицата на прозореца, сложила лапи на перваза, гледаща жадно в стаята. Полека тя опита с големите си лапи здравината на решетката.

Джени почти престана да диша, когато за нейно облекчение главата на животното изчезна и тя чу отдалечаващи се стъпки. Но ето че те отново се приближиха към вратата и пак започна драскането, този път с все по-голяма сила, докато най-после животното започна да гризе масивните дъски, освирепяло от желание да улови беззащитната жертва.

Ако мис Портър знаеше за необикновената здравина на вратата, изработена парче по парче, тя би се страхувала по-малко от нападението на лъвицата.

Можеше ли да хрумне на Джон Клейтън, когато сковаваше тази груба, но здрава врата, че след двадесет години тя ще защити от зъбите и ноктите на лъвицата една прекрасна девойка?

Цели двадесет минути животното сумтя и се блъска около вратата, издавайки от време на време див свиреп вой. Най-после тя изостави опитите си при вратата на Джейн Портър чу, че лъвицата се връща към прозореца, пред който спря за миг, а след това се хвърли с цялата си огромна тежест върху изгнилата от времето решетка.

Тя чу как изскърцаха под напора дървените пръчки, но те издържаха и огромното тяло тупна на земята.

Лъвицата повтори това многократно, докато най-после изплашената пленница, видя, че част от решетката поддаде, и след миг голямата лапа и главата на животното се промъкнаха в стаята. Могъщата шия и плещите бавно разместваха пръчките и гъвкавото тяло се мъчеше да проникне навътре.

Сякаш в изстъпление, Джейн стана, държейки ръка на гърдите си, с широко разтворени от ужас очи, устремени към озъбената муцуна на звяра, който бе само на десетина крачки от нея. В краката й лежеше безчувственото тяло на негърката. Само да можеше да я свести, може би обединените им усилия биха могли да накарат промъкващия се към тях свиреп и кръвожаден враг да се оттегли.

Мис Портър се наведе над прислужницата си хвана я за раменете и я разтърси силно.

— Есмералда! Есмералда! — викаше тя. — Помогни ми или ще загинем.

Есмералда бавно отвори очи. Първото нещо, което видя, бяха покритите с пяна зъби на грамадния звяр.

С вик на ужас клетата жена запълзя на четири крака из стаята, викайки пронизително: „О, Габереле! О, Габереле!“

Негърката тежеше около двеста и осемдесет фунта, което не придаваше стройност на фигурата й дори когато ходеше. Но хаотичното пълзене на Есмералда по пода, съчетано с извънредната тежина, произвеждаше комично впечатление.

За миг лъвицата затихна, като втренчи очи в Есмералда, която очевидно бе избрала за цел шкафа, в който възнамеряваше да пъхне огромното си тяло. Но понеже полиците бяха само на четиридесет или петдесет сантиметра една от друга, тя сполучи да пъхне само главата си, след което нададе такъв свиреп писък, пред който бледнееха всички викове на джунглата, и отново припадна.

Когато негърката притихна, лъвицата поднови усилията си да се промъкне през разхлабената решетка.

Девойката стоеше бледа и неподвижна до задната стена и търсеше с все по-нарастващ ужас някакъв изход за спасение. Внезапно ръката й, здраво притисната към гърдите, напипа твърдите очертания на пистолета, който Клейтън й остави на тръгване. Като го измъкна бързо от корсажа си, тя се прицели право в муцуната на лъвицата и дръпна спусъка.

Блесна пламък, чу се гърмеж и в отговор — рев от болка и гняв.

Джейн видя, че голямото туловище изчезна от прозореца, и тогава припадна, изпускайки пистолета.

Но Сабор не бе убита. Куршумът й нанесе само болезнена рана в плешката. Неочакваността на ослепителния пламък и оглушителният трясък бяха причина за бързото й, но временно отстъпление. Още един миг и тя с удвоена ярост се върна към решетката и се залови да я дере с ноктите си, но с по-малък успех отпреди, тъй като ранената й лапа беше почти безполезна.

Тя виждаше пред себе си плячката — две жени, проснати на земята, тук нямаше да има нужда да се бори повече и нямаше да има съпротива. Месото лежеше пред нея готово и на Сабор оставаше само да се промъкне през решетката, за да го вземе.

Сантиметър по сантиметър с мъка промъкваше тя през отвора едрото си тяло. Ето че главата мина, мина и едната голяма плешка, а след това лъвицата внимателно повдигна ранената си лапа, за да я пъхне между тесните пречки.

Още една минута — и дългото гъвкаво тяло и тесните бедра бързо ще се плъзнат в колибата.

XVГорско божество

Когато Клейтън чу изстрела, обзеха го мъчителни страхове. Той знаеше, че този изстрел може да е даден от някой моряк, но мисълта, че той остави пистолет на Джейн Портър, и разстроените му нерви предизвикаха у него болезнена увереност, че именно тя е застрашена от някаква голяма опасност и че може би сега се опитва да се защити от нападението на човек или звяр.

Какви мисли се мяркаха в главата на неговия странен похитител или спътник, Клейтън можеше само да предполага, но бе несъмнено, че е чул изстрела и поради това бе силно възбуден; Тарзан толкова ускори крачката, че младият човек, спъвайки се в тъмнината, ежеминутно падаше в напразно усилие да не изостава, но скоро все пак изостана безнадеждно назад.

От страх да не се заблуди пак той силно извика на дивия човек пред него и след една минута с радост чу как онзи скочи леко от близкото дърво.

Минута Тарзан гледа втренчено младежа, без да знае как е по-добре да постъпи. После, прегърбен пред Клейтън, му посочи с жест да обхване с ръце врата му и с белия човек на гръб се понесе по дърветата.

Следващите мигове бяха такива, че младият англичанин никога не можа да ги забрави. Високо всред свеждащите се и разлюлени клони той се носеше с бързина, която му се струваше невероятна. В същото време неговият спътник бе недоволен от бавността на движението си. Носейки го на гърба си, тайнственото същество леко се прехвърляше с главоломни скокове от един висок клон на друг, после в продължение може би на сто ярда вървеше с верни крачки из лабиринта от преплетени дървета, балансирайки като въжеиграч високо над черните глъбини на листата.

Първото усещане на вледеняващ страх у Клейтън се смени с чувството на възхищение и завист заради гигантските мускули и изумителния инстинкт или знание, което водеше горския бог през мастиленотъмната нощ така леко и вярно, както самият той можеше да се разхожда по лондонските улици посред бял ден.

Понякога излизаха на места, където надвисналата зеленина бе по-рядка и ярките лъчи на луната осветяваха и ред изумения поглед на Клейтън опасния път, по който вървяха. В такива минути му се завиваше свят при вида на страшните височини. Тарзан избираше най-късия път, който често минаваше на стотина фута над земята.

И все пак въпреки привидната бързина той се движеше сравнително бавно, постоянно избирайки достатъчно яки клони за издържане на двойната тежест.

Но ето че стигнаха до поляната на брега. Тънкият слух на Тарзан долови странните звуци, идващи от усилията на Сабор, която се опитваше да се пъхне през решетката, и на Клейтън се стори, че за миг те слязоха от сто фута височина — така бързо се движеше неговият другар. Но когато докоснаха земята, Клейтън почувствува тласък. Скочил от гърба на маймуната човек, видя как онзи с бързината на катерица се метна към срещуположната страна на колибата.

Англичанинът се завтече след него и видя задните лапи на някакъв грамаден звяр, опитващ се да влезе през прозореца на къщата.

Когато Джейн Портър отвори очи и видя пред себе си опасността, която я заплашва, смелото й младо сърце се отказа от последната надежда и тя се наведе да вземе падналия пистолет, решена да прибегне към милосърдната смърт от пистолета, преди жестоките зъби да разкъсат тялото й.

Лъвицата бе вече почти цялата в стаята, когато Джейн намери оръжието и бързо опря дулото в слепоочието си, за да избегне завинаги ужасните челюсти, разтворени вече да хванат плячката си. Един миг девойката се поколеба. В тази минута погледът й падна върху бедната Есмералда, която лежеше неподвижна при шкафа. Можеше ли Джейн да остави бедното, предано й същество като плячка за безмилостните жълти зъби? Не, тя бе длъжна най-напред да убие припадналата жена, а след това да обърне дулото на пистолета към себе си.

Какво ужасно задължение! Но би било хиляди пъти по-непростима жестокост да остави негърката, която я бе възпитавала от детските години е далата грижовност и нежност на майка, да се свести под разкъсващите я нокти на голямата котка.

Джейн Портър се направи решително на крака и се запъти към Есмералда. Тя притисна плътно дулото на револвера към преданото й сърце, твори очи и… Сабор нададе ужасен вой.

Момичето замаяно дръпна спусъка и като се обърна към животното, повдигна пистолета и го опря до слепоочието си.

Тя не стреля повторно, защото изумена видя, че някой бавно издърпваше огромното животно назад през прозореца, зад който в лунната светлина тя видя главите и рамената на двама мъже.

Заобикаляйки тичешком хижата, Клейтън видя заклещеното животно и маймуната човек, хванала с двете си ръце дългата опашка и подпряла крака в стената на хижата. Дивият човек беше напрегнал цялата си огромна сила, опитвайки се да измъкне животното от стаята.

Клейтън бързо му се притече на помощ, но човекът маймуна му избъбри нещо със заповеднически и непреклонен тон и той схвана, че това е заповед, въпреки че не можа да я разбере.

Най-после с общи усилия огромното тяло започна все повече и повече да излиза през прозореца и чак тогава англичанинът разбра колко дръзка и смела бе постъпката на спътника му. Наистина голият човек, мъкнещ за опашката упорстващото и ревящо чудовище, за да спаси една чужда нему бяла девойка, бе истински герой.

Колкото до Клейтън, работата бе по друга, защото девойката не само принадлежеше към неговата раса, но бе единствената жена на света, която той обичаше. И макар да знаеше, че лъвицата бързо ще свърши и с двамата, дивият човек я теглеше за опашката, желаейки да я отстрани от Джейн. После той си спомни за двубоя между този човек и огромния лъв с черната грива и почувства по-голяма увереност.

Тарзан продължаваше да дава заповеди, които чужденецът не можеше да разбере. Той се опит ваше да разясни на глупавия човек да забие по една от смъртоносните стрели в гърба и в хълбока на Сабор и да забоде в сърцето й дългия остър нож, който висеше на бедрото му. Но човекът не разбираше, а Тарзан не смееше да изпусне могъщата Сабор, за да стори това сам, защото виждаше, че белият човек по никой начин не ще задържи лъвицата. Тялото й бавно излизаше през прозореца. Най-после плещите й се подадоха навън.

И тогава Клейтън видя нещо, което и вечните небеса не бяха виждали дотогава.

Тарзан, напрягайки ума си да намери средство, за да се справи в единоборство с разярения звяр, внезапно си спомни битката с Теркоз. И когато големите плещи се измъкнаха през прозореца така, че лъвицата висеше на перваза само на предните си лапи, той внезапно пусна животното от ръцете си. Бързо като стрела скочи на гърба на лъвицата. Спомни си хватката, на която дължеше победата над свирепия Теркоз, и ръцете му се провряха под мишниците на звяра, като обхванаха шията му.

Сабор с рев се превъртя на гръб и притисна врага с цялата си тежест. Но чернокосият гигант я стисна още по-здраво с ръце. Дращейки земята е лапи, животното се търкаляше и мяташе насам-натам, за да отхвърли от себе си страшния противник. Но все по-силно и по-силно се напрягаха стоманените мускули и все повече и повече притискаха надолу главата на звяра. Стоманените мускули на човека маймуна постепенно се изкачваха нагоре, към тила на Сабор. Отпорът на лъвицата ставаше все по-слаб.

Клейтън видя под сребристата лунна светлина как огромните мускули на Тарзан образуваха възли на раменете му. Още едно дълго, нечовешко усилие — и вратните прешлени на Сабор се пречупиха с остро хрущене.

Тарзан тутакси скочи на крака и Клейтън пак чу дивия победен рев на човека маймуна. После се понесе мъчителният вик на Джени Портър.

— Сесил, мистър Клейтън! О, какво е това, какво е това?

Англичанинът затича към вратата на колибата, извика, че всичко е наред, и помоли да го пуснат. Джейн, колкото можеше да бърза, повдигна тежката напречна греда и се отпусна в ръцете на своя приятел.

— Какъв бе този страшен вик? — шепнеше тя, притискайки се към него.

— Победният вик на човека, който току-що ни спаси живота, мис Портър. Почакайте, аз ще го повикам, за да можете да му благодарите.

Изплашената девойка не искаше да остане сама и отиде заедно с мъжа при стената на колибата, където лежеше мъртвото тяло на лъвицата.

Тарзан бе изчезнал.

Клейтън го повика няколко пъти, но отговор не последва и двамата се върнаха в стаята, където все пак бяха отчасти в безопасност.

— Какъв вик! — каза Джени. — Аз изтръпвам само при мисълта за него. Не ми казвайте, че този отвратителен вик е издаден от човешко гърло.

— Но е така, мис Портър — отвърна Клейтън. — Във всеки случай, ако не от човешко гърло — от гърлото на горски бог.

И после той й разказа приключенията си с това странно същество: за това, как дивият човек, на два пъти му бе спасил живота, за неговата изумителна сила, бързина и храброст, за мургавата му кожа и за прекрасното му лице.

— Нищо не мога да разбера от всичко това — заяви той накрая. — Отначало мислех, че това може би е Тарзан от племето на маймуните. Но той не говори и не разбира английски, което опровергава това предположение.

— Който и да е — извика девойката, — ние му дължим спасението на живота си. Да го благослови бог и да го пази в тази дива и свирепа джунгла!

— Амин! — горещо промълви Клейтън.

— Боже мой, жива ли съм? — чу се глас край тях.

Двамата се обърнаха и видяха Есмералда, която извръщаше на всички страни големите си очи, сякаш не можеше да повярва къде се намира.

Ревът на лъвицата беше спасил живота на негърката, защото, потрепервайки, Джейн беше изместила дулото на пистолета и куршумът попадна в пода.

Сега, когато страшното явно беше минало, Джейн Портър се хвърли към скамейката с истеричен смях.