Татарският молла и чистият въздух

Жегата в затворническата килия беше толкова голяма, че вътре нямаше нито една муха. Огромните прозорци с железни решетки бяха широко отворени, но това не носеше облекчение — нажеженият асфалт на двора изпращаше нагоре горещи въздушни вълни и в килията беше дори по-хладно, отколкото навън. Всички дрехи бяха свалени и стотици голи тела, излъчващи влажна топлина, се въртяха на пода, потънали в пот — на наровете беше прекалено горещо. По време на комендантските проверки арестантите се строяваха по долни гащи, висяха в тоалетните по цял час, като безкрайно се поливаха със студена вода от мивката. Ала това помагаше за кратко време. „Поднарниците“ изведнъж се оказаха притежатели на най-хубавите места. Хората чакаха да отпътуват за „по-отдалечени краища“ и се шегуваха с мрачен затворнически хумор, че след това изтезание с изпарване ги очаква изтезание чрез замразяване.

Татарският молла, подследствен арестант по прочутото дело на „Голяма Татария“, за което знаехме много по-рано от деня, когато за него намекнаха вестниците, як шестдесетгодишен сангвиник с мощни гърди, покрити със сиви косми, с жив поглед на тъмните, кръгли очи, говореше, като непрекъснато бършеше с мокро парцалче голата си, потна глава:

— Само да не ме разстрелят. Ако ми лепнат десет години — дребна работа. Това е страшно за онези, които смятат да живеят до четиридесет. А аз се каня да изкарам до осемдесет.

Когато ни прибраха от разходка, моллата вземаше на бегом петте етажа, без да се задъха.

— Ако ми лепнат повече от десет — продължаваше да разсъждава той, — в затвора ще изкарам още двадесетина години. А ако е лагер — моллата замълча, — на чист въздух — десет.

Спомних си за този умен молла с бодър дух днес, когато препрочитах „Записки от Мъртвия дом“. Моллата знаеше какво е това „чист въздух“.

Морозов и Фигнер прекарват затворени в Шлиселбургската крепост при най-строг режим двадесет години и излизат оттам напълно трудоспособни хора. Фигнер намира сили за по-нататъшна активна работа на революционното поприще, след което издава десет тома спомени за преживените ужаси, а Морозов пише редица научни трудове, които му донасят известност, и се жени по любов за някаква гимназистка.

В лагера, за да се превърне в мърша един здрав млад човек, започнал кариерата си в лагерния забой, на чист зимен въздух, е нужно по-малко време — от двадесет до тридесет дни при шестнадесетчасов работен ден без почивни дни, при системен глад, парцаливи дрехи и нощуване на температура минус шестдесет градуса в изпокъсана брезентова палатка, плюс побоите, нанасяни му от десетниците, старейшините, криминалните и конвоя. Тези срокове са многократно проверени. В бригадите, които започват златодобивния сезон и носят имената на своите бригадири, към края на сезона не може да се намери нито един от онези, които са започнали сезона, освен самия бригадир, дневалния на бригадата и някой от личните приятели на бригадира. Останалият състав през лятото се сменя няколко пъти. Златодобивният забой непрекъснато изхвърля производствените си отпадъци в болниците, в така наречените оздравителни команди, в селищата за инвалиди и на братските гробища.

Златодобивният сезон започва на 15 май и свършва на 15 септември — четири месеца. Да не говорим за работата през зимата. С наближаването на лятото основните забойни бригади се формират от нови хора, които още не са зимували тук.

Арестантите, получили присъда, мечтаеха по-бързо да попаднат от затвора в лагера. Там имало работа, здравословен селски въздух, предсрочно освобождаване, кореспонденция, колети от роднините, печелене на пари. Човек винаги вярва в по-доброто. Край пролуката на вратата на товарния вагон, с който ни караха към Далечния изток, непрестанно се бутаха пътниците-етапници, упоено вдишваха хладния, ухаещ на полски цветя тих вечерен въздух, раздвижен от пътуващия влак. Въздух, който не приличаше на спарения, вмирисан на карбол и човешка пот въздух на затворническата килия, намразена от нас за многото месеци следствие. В тези килии оставяхме спомените за поруганата си и стъпкана чест, спомени, които искахме да забравим. В наивността си хората смятаха следствения затвор за най-жестокото преживяване, коренно променило живота им. Именно арестът бе най-силното нравствено потресение за тях. Сега, измъкнали се от затвора, те подсъзнателно искаха да вярват в свободата, макар и относителна, но все пак свобода, живот без проклетите решетки, без унизителните и оскърбителни разпити. Започваше нов живот — без онова напрежение на волята, което беше нужно за всеки разпит по време на следствието. Изпитах огромно облекчение при мисълта, че вече всичко е решено безвъзвратно, присъдата е обявена, няма нужда да се мисли какво точно да се отговаря на следователя, няма нужда да се тревожиш за близките си, няма нужда да кроиш планове как ще живееш, няма нужда да се бориш за къшея хляб — всичко това вече не зависи от теб, вече нищо не можеш да промениш, не можеш да свиеш на никъде от тази бляскава железопътна линия, която бавно, но неотклонно води на север.

Влакът пътуваше към зимата. Всяка следваща нощ беше по-студена от предишната, сочните зелени листа на тополите тук вече бяха обагрени в светложълто. Слънцето не беше толкова горещо и ярко — сякаш златната му сила бе попита, всмукана от листата на кленовете, тополите, брезите и ясените. Сега самите листа проблясваха със слънчева светлина. А бледото, анемично светило дори не можеше да напече вагона и през по-голямата част от деня се криеше зад топли сивкави облачета, които още не обещаваха сняг. Но и снегът наближаваше.

Етапен затвор, още един „маршрут“ на Север. Морският залив ги посрещна със слаба виелица. Снегът още не можеше да натрупа — вятърът го смиташе от замръзналите жълти сипеи в ямите с мътна, мръсна вода. Мрежата на виелицата беше прозрачна. Снеговалежът не беше обилен и приличаше на рибарска мрежа, изплетена от бели конци и хвърлена върху града. Над морето снегът съвсем не се забелязваше — тъмнозелените пенести вълни бавно заливаха зеленясалите хлъзгави камъни. Параходът стоеше на рейда и отгоре приличаше на играчка — дори когато ги караха с катер до самия му борд и те един след друг се изкачваха на палубата, за да изчезнат в отворите на трюмовете — дори тогава параходът изглеждаше изненадващо малък, прекалено много вода имаше наоколо.

След пет денонощия ги стовариха на един суров, мрачен бряг в тайгата и с камиони ги извозиха до местата, където им предстоеше да живеят — и да оживеят.

Здравословният селски въздух беше останал отвъд морето. Тук ги заобикаляше пропитият с блатни изпарения разреден въздух на тайгата. Хълмовете бяха обрасли с блатна растителност и само върховете им, лишени от всякаква гора, проблясваха с голия си варовик, полиран от бурите и ветровете. Краката им затъваха в подгизналия мъх, който и през летния ден рядко оставаше сух. През зимата всичко замръзваше. И хълмовете, и реките, и блатата тогава изглеждаха като едно същество, зловещо и недружелюбно.

През лятото въздухът бе прекалено тежък за сърдечноболните, а през нощта — направо непоносим. Когато свиваше голям студ, хората дишаха на пресекулки. Тук никой не тичаше, може би с изключение само на най-младите — но и те не тичаха, а някак странно подскачаха.

Облаци от комари покриваха лицата ни — без мрежа не можеше да се направи нито крачка. А по време на работа мрежата задушаваше, пречеше на дишането. Но не можеше да се махне заради комарите.

Тогава се работеше по шестнадесет часа и нормите бяха изчислени за шестнадесет часа. Ако смятаме, че ставането сутрин, закуската и разводът за работа, както и времето, необходимо да се стигне до обекта, отнемаше най-малко час и половина, обедът — един час и вечерята заедно с приготовленията за сън — час и половина, то за спане след тежкия физически труд на открито Оставаха само четири часа. Човек заспиваше в мига, когато преставаше да се движи, изхитряваше се да спи както върви или както си стои прав. Недостатъчният сън отнемаше повече сили, отколкото гладът. Неизпълнението на нормата водеше до намалена дажба — 300 грама на ден без чорба.

С първата илюзия бе приключено бързо. Става дума за илюзията за труда, същия онзи труд, за който над портите на всички лагери висеше задължителният според лагерния устав надпис: „Трудът е въпрос на чест, въпрос на слава, въпрос на доблест и геройство“. А лагерът можеше да култивира и култивираше единствено омраза и отвращение към труда.

Веднъж месечно лагерният пощаджия отнасяше натрупалите се писма в цензурата. Писмата от континента и към континента пътуваха по половин година, ако изобщо пътуваха. Колети се даваха само на изпълнилите нормата — останалите се конфискуваха. Всичко това нямаше характер на произвол — ни най-малко. За това се четяха заповеди, в особено важни случаи караха всички поголовно да се подписват. Това не беше плод на разюзданата фантазия на някой началник-дегенерат, а заповед на висшето началство.

Но дори някои да получаваха по нещо — можеше да се обещае половината на някой възпитател, а останалото все пак да бъде получено, — човек нямаше къде да го занесе. В бараката чакаха криминалните, за да те ограбят пред очите на всички и да разпределят плячката между своите „Ванечки“ и „Сенечки“. Колетът трябваше или веднага да бъде изяден, или да бъде продаден. Имаше предостатъчно купувачи: десетниците, началниците, лекарите.

Имаше и трети, най-разпространен изход. Мнозина даваха колетите си да им ги пазят техни познати от лагера или от затвора, заемащи длъжности на такива места, където можаха да им ги заключат и скрият. Или ги даваха на някого от волнонаемните. И в единия, и в другия случай винаги имаше риск — никой нямаше вяра на тези хора, ала това бе единствената възможност да се спаси полученото.

Пари изобщо не даваха. Нито копейка. Само на най-добрите бригади, и то толкова малко, че сумата не представляваше за тях някаква сериозна помощ. На много места бригадирите правеха следното: изработеното го пишеха на двама-трима души, като по този начин те преизпълняваха нормите си, за което им се полагаше парична премия. Останалите двадесет-тридесет души оставаха с намалени дажби. Това беше остроумно решение. Ако изработеното се разпределеше между всички, никой нямаше да получи нито копейка. А в този случай пари получаваха двама-трима души, които се избираха съвсем наслуки, често пъти дори без бригадирът да участва в съставянето на ведомостта.

Знаеше се, че нормите не може да бъдат изпълнени, че пари няма и няма да има, и въпреки това хората ходеха по петите на десетника, интересуваха се колко са изработили, тичаха да посрещат касиера, ходеха в канцеларията да правят справки.

Какво беше това? Дали желание да се изтъкнеш колко много работиш, да издигнеш репутацията си в очите на началството, или просто някакво психическо разстройство „по причина на лошото хранене“? Последното е по-вярно.

Светлият, чист, топъл следствен затвор, който толкова скоро и толкова безкрайно отдавна бяха напуснали, на всички, абсолютно на всички им изглеждаше оттук като най-хубавото място на земята. Затворническите несгоди бяха забравени до една и хората с увлечение си припомняха как са слушали лекции на истински учени и разказите на безкрайно препатилите, как са чели книги, как са спали и яли до насита, как са ги водили на чудесна баня, как са получавали колети от близките си, как са усещали, че семейството им е тук, до тях, зад двойния железен портал, как са говорили свободно за каквото си искат (в лагера за това даваха допълнителна присъда), без да се страхуват нито от шпиони, нито от надзиратели. Следственият затвор им изглеждаше по-свободен и по-роден от родните им къщи и не един казваше, потънал в мечти върху болничното легло, макар да му оставаше да живее малко: „Бих искал, разбира се, да видя семейството си, да замина оттук. Но още повече ми се ще да попадна в килията на следствения затвор — там беше още по-добре и по-интересно, отколкото у дома. И бих разказал на всички новаци какво е това «чист въздух».“

Да прибавим едва ли не поголовния скорбут, превърнал се както по времето на Беринг в страшна и опасна епидемия, която отнасяше десетки човешки живота, дизентерията, понеже ядяхме каквото падне, обзети единствено от желанието да напълним с нещо стомасите си, раздирани от тъпа болка, събирахме остатъците от кухнята, изхвърлени на боклука и целите покрити с мухи; пелаграта — тази болест на бедняците, изтощение, след което кожата се смъква от дланите на човек като ръкавица, а по цялото тяло се лющи на големи кръгли люспи, подобни на дактилоскопични отпечатъци, и накрая прочутата алиментарна дистрофия — болестта на гладните, която едва след ленинградската блокада започнаха да назовават с истинското й име. Дотогава се наричаше по различни начини, като се започне от Р.Ф.И. — тези тайнствени букви в диагнозите на историите на заболяванията, превеждани като рязко физическо изтощаване, или по-често — полиавитаминоза — странно латинско название, говорещо за липсата на няколко витамина в човешкия организъм и успокояващо лекарите, намерили удобна латинска формулировка за означаване на едно — на глада.

Да си припомним студените, влажни бараки, където всички процепи отвътре бяха покрити с дебел лед, сякаш се беше стичал парафин от някаква огромна свещ, догоряла в ъгъла на бараката… Оскъдните дрехи и оскъдната дажба, премръзванията — а едно премръзване означава вечни мъки дори да не се стигне до ампутация. Да си представим как би трябвало да върлуват и как върлуваха грипът, белодробните възпаления, най-различните простуди и туберкулозата в тези блатисти гори, убийствени за сърдечно болните. Да си спомним за епидемиите от членовредителство. Да вземем предвид и огромната морална потиснатост, липсата на каквато и да било надежда… Тогава лесно може да се види до каква степен „чистият въздух“ бе по-опасен за здравето на човек, отколкото затворът.

Затова няма нужда да се полемизира с Достоевски относно предимствата на „работата“ в каторгата в сравнение с безделниченето в затвора, както и за предимствата на „чистия въздух“. Времето на Достоевски е било друго и тогавашната каторга още не е имала постиженията, за които е разказано тук. За тези неща е трудно човек предварително да си състави вярна представа, понеже там всичко е прекалено необикновено и невероятно — горките ни мозъци просто не са в състояние да си въобразят тамошния живот, живот, за който нашият познат от затвора — татарският молла — имаше смътна, неуверена представа.