Татков поменик

Първа част

Към Татко всички се обръщаха с Жорж — (Георги Петров: 1896–1971). Като малък, да не разбера нещо — не за моите уши, с Мама си говореха на френски. На гишето му в банката, пишеше: български, френски, турски. Поназнайваше немски и румънски.

Току-що проговорил, като ме питаха, си казвах името — Вили Жош Тоф.

Като полягваше, с книга и топла тухла на ишиаса, обичах да се гушвам в него и да го гъделичкам с носа си — обичах миризмата му; беше чистофайник и неокосмен излишно. Правех го и като голям и женен.

Разкажи нещо, от Едно време…

Съпротивляваше се лениво:

— Нали съм ти разказвал…

Означаваше, че вече пощи паметта си.

— Казвал съм ти, дето съм роден в каруцата, на път… Записали ме в първото следващо село — Климентиево. Така е и по паспорта ми. Оттогава не съм стъпвал в това село. Родът ми е от Арбанаси.

— Арбанасчани не са ли арнаути — и се гърчеят?

— Ами! Нали си знам братовчедите, не е ставало дума, но се разселиха оттам. Бил съм на една годинка, като сме дошли в Русе. Дядо ми Юрдан беше гигант, с едър кокал, на него сме се метнали. С ей-такива големи чизми — ще да са били петдесети номер…

— Чак пък! Малък си бил, струвало ти се е.

— Дечурлигата тичахме след него, да му мерим табаните и крачката, с дълги сламки. Тия измервания му харесваха, забавяше комично крачка, сучеше големите мустаки и ни черпеше със захарчета, нямаше бонбони… С друго — кажи-речи, не съм го запомнил.

— Помниш ли дяда си Петра? — пита Татко.

— Малко, бях над тригодишен като почина; помня като ходихме с Мама на посещение в Болницата, с количката ми, лятната; щото слизах в движение, вървях, вървях, умарях се, качвах се — хем Болницата е съвсем до нас. Помня стаята, двуетажни нарове, мъжете — мустакати и с дълги бели гащи — с вързанки и ни гледат вторачено. Дядо беше с голям комбал на врата — рак на гърлото ще да е било. Не ми дадоха да го пипна. Помня го в къщи; играя си с калпака му — миришеше на люто и пушек. Нищо особено — черпеше ме с леблебии и стафиди.

— Като беше в силата си, беше буен. Печалбите не го спохождаха; все сменяше разни търговии, белким прокопса — пак се издънваше. Майка ти все ми натяква, че като чиновник в Търговската банка, му издействах заем, станах му и гарант, та до вчера, дето се вика, плащах с лихвите. Всичките му работи бяха едни — недомислени! А инак — не мож’ му излезеш на глава, не мож’ го надприказва. Като дете се опита да ме прави търговец. Докара цял каик дини и пъпеши от остров Батин, огромна камара, дето сега са Халите — да ги продавам. Той — на другия край. Криво-ляво, има мющерии. Идва един пергишин, фиксира ме с очи, ръцете — на кръста, стъпи върху една диня и със замах я изтъркули назад, в тайфата им. Докато се заситиха. Нищо не можах да направя!

— Брат ми разправяше за сиренарския дюкян, доскоро беше работилница за завеси, пердета — срещу мебелния. С ей-онзи — дългия нож, с кокалената дръжка, си режел тънки, като пергамент, филии кашкавал, топели се в устата му.

— Уж му беше потръгнало! Оттам ти са паланцата и децимала — дето го беше взел Стефан Епитропов, да си тегли бебето, че го боядисал грозно сиво, като торпеден катер.

— Каквото изчукаше, го изпукваше, — намесваше се Мама, — голям сарахошин! Не се напиваше, опъваше софри за куцо и сакато; цигани му свиреха на ухо и разгологъзени циганки играеха между чиниите.

— Като беше в настроение, свиреше на флигорна! В казармата подавал сигналите. Имаше слух — как никой от нас не стана музикален.

— Ако разбера, че си се метнал на него, ще те хвърля в Дунава! — ме поглеждаше подозрително Мама, докато бях малък. — Три пъти се е женил! Е, имаше и добри страни. Разбираше от кухня! Като млада булка, не ми харесал нещо си манджата, вика: Утре, булка, аз ще сготвя! Почини си! Направи един гювеч, с много мръвки и го заля с десет яйца — чудо! Да не остана длъжна, викам, татко, с тези десет яйца и конски фъшкии да беше залял, пак щеше да стане хубаво! Майстор беше! Доста неща от него съм научила! Е, гювеча го правя с пет яйца, и пак си става хубав. Само да има повече бамийки в него!

Добър или лош — нося му името като фамилно, а и той е единствен от прародителите ми, когото съм заварил жив. Помня го с повисналите мустаки, веждест, с червен пояс и гръмогласен. Като мене; където и да отида — все ми шъткат. Ботушите му дълго се търкаляха из вехториите; нахлузвах ги и тътрех из двора. Слагах си мустаци от вълна, вежди и подлагах на калпака навити вестници. Май ми харесваше да мязам на дяда! Женил се за три жени! Хората с една не могат излезе на глава! Юнак!

— Казвал ли съм ти, като се срещнахме на Фронта, през Първата Световна! — почваше Татко при друг случай. Преди това се били сдърпали нещо, (като се заинатял…) — Аз бях конски фелдшер, кандидат-подофицер от кавалерията. Бях си избрал от боллука (многото), най-красивия и спокоен кон, изглеждах наперен. Това — някъде из Македонско. Дядо ти — редник от обоза, кара мобилизираната каруца на наши познати. Завил се с гъбина, познах го по конете. Бутнах го с нагайката, креснах: редник, защо не отдаваш чест при среща с по-старши; спри, изправи се и отдай три пъти чест! Прегърнахме се. Гледаха ни като гръмнати… Бях го забравил, ама дядо ти, като се върнахме, често го цитираше. Горд беше, че синът му, уж писарушка в цивилния живот — на Фронта какъв левент е!… Като казах Фронта, та се сетих: виждал си ми ходилата — без нокти; замръзнаха нея зима в ботушите, в стремената… липса на движение, дълъг преход. Конете, със замръзнала пяна — димят, а аз — вкочанен. Добре, че мина без ампутация. Оттогава — краката ми винаги студени като чукани: зиме, лете, едно и също. Нито се потят.

— Интересна работа! Тате, може ли, тази ти придобивка от Фронта, да се е предала наследствено на мене. Моите крака също — зиме и лете са еднакво ледени; не се потят. С едни чорапи мога да изкарам… Обърнаха ми внимание в казармата. Като новобранци дремем прави, на вечерна проверка; фатмакът се опива от красноречието си, с ръце отзад — ходи напред-назад пред строя; прави се на умен. Цяла вечност! Хеле: Свободни сте! — юруш да спим. Някой забелязал: където беше строят — всички чепици мокро отпечатани, от конденза на изпотените крака и ледената мозайка. Подробен отпечатък, с трийсет и двата кабъра на чепик и желязното петало на тока! (По устав!) Само на моето място — нищо! Все едно — ме е нямало… И с едни партенки можех да карам дълго… То, разговорът ни много взе да удря на партенки, ами я кажи — Мама какво току те закача, като стане дума за него време, в Македонско… за някакви бозаджийчета… какво се подсмихваш?

— Като стана това, с краката, имаше една бозаджийка, засукана булка; знаеш, че обичам боза. Като се зажених, познат ме похвали на майка ти, че можело да има някъде, нещо като бозаджийчета… щото идвала да ми носи прясна боза в конската лечебница, дето си лежах. Ергенски истории!

— Баба ти Сийка почина (1911) млада. Бях петнайсетгодишен. Помня я като сурова жена, висока, с моите пъстри очи и едър кокал, като на сестра ми — леля ти Здравка. Вече сираци, а аз по-голям — се грижех за малките ми сестра и братя — Иван и Сандьо (Александър).

— От баба ти Сийка имах трима вуйчовци — Кожухарови. Двамата — бяха Голяма работа, всеки в неговото си… Познаваш единия…

— Помня го, вуйчо ти Пъшо (Парашкев Кожухаров). Приличаше на Тургенев… или поне — на негов герой. Научи ме да подвързвам библиотечно, с всичките салтанати: отвесна рамка, опънати конци, подшиване на всяка страница, парцалчета, туткал. Читалищен деятел. Имаше слабост към мене, с тия две дъщери.

— Братовчедките ми Надя и — тази нещастница — Мара. Като малка я хапа куче, затова…

— Ами! Чист менингит си е било или детски паралич; таквоз… изюдено… колко пъти се оплаквах на Мама — като малък ме опипваше и лигавеше… едвам се измъквах. Нали искаха да ми припишат къщата си срещу гледане на старини… Дума да не става! И ти — все ходиш да им слугуваш, а едвам дишаш!

— Братовчедки, а и самотни нещастници!

— Защо пък — нещастници! Надя зарови двама съпрузи, гледа за трети балама… или поне — квартирант. Нищо не са направили през живота си…

(Надживяха Татко с петнайсет, а Мама — и тя все им шеташе — с десет години!)

Парашкев Кожухаров — възрожденска фигура, по душа и призвание фанатик-театрал до немай-къде! Със съпругата си — артистката Цанка Кожухарова, имат голям дял, като артисти, с множество роли, в първите стъпки на Русенския театър. Много хора се кичеха с това, че са основатели на Театъра в Русе. В дебела папка, стъпка по стъпка, афиш след афиш, програми, снимки от спектакли, роли, счетоводни документи и договори; изрезки от вестници, беше подредил Вуйчо Пъшо; проследил гостувания на столични асове, русенски дарования; ту — общински, ту — само-дейни трупи и т.н. Артистът Иван Русев, роднина, прибра цялата документация. Съпругата му — Сийка Русева, талантлива и характерна, беше удостоена със „заслужила артистка“. Иван Русев беше невзрачен, слаб като артист, даваха му роли от миманса. С документацията обяви, че е един от основателите на Театъра, натиснаха по партийна линия, където беше по-изявен — и него удостоиха със звание.

Татко, покрай вуйчо си, също бил изкушен от Театъра, замествал болни артисти, помагал.

— Обичах магията на декори, туткал и прашна сцена. Бях им суфльор. Имам един лош сън, като съм с температура: суфлирам, духва вятър и разпилява листите… Рецитирах; отървах се навреме! Остана дето понякога се бразайча с памучни мустаци и бради, да ви веселя. Помня цели роли наизуст! Сега звучат старомодно. Рецитирах на сбирките в Младежкия клуб на социалдемократите; Георги Токушев ме беше харесал, а Злата Токушева — майка ти. После спрях; те все с дамаджаните, по лозята и кьошковете, хъшлашка работа — не харесах политиката!

Другият ми вуйчо — имаше ресторант в Женева. Виждал си снимката: големи витрини с рекламни надписи и фирма — РЕСТОРАНТ КОЖУХАРОВ; пред входа — самодоволен здравеняк, напъхан в три-четвърти голф на рибена кост и престилка, с цвете в бутониерката, върти синджирче; ще рече — навил си е на масрафа! С каскет… и бездетен! Е, няма връзка — едното с другото, де! Като най-голям от джинса, а и сравнително изучен подходящо, ме искаше да му помагам, а и да го онаследя. Чаках да порастнат сестрата, братята — аз им бях майката. Извадих документите. Взех да протакам — тъкмо се залюбихме сериозно с майка ти… Чичо ти Иван имаше нещо неприятности, като социалист; взе документите ми и замина под мое име. Установи се в Париж — уж художник-декоратор, а лепял тапети. Там се оженил, две дъщери, все с моето име. Би се като интербригадист в Испания — пак като Жорж Петров… Знаеш ги тези работи… На Никулина — жена си, българка от ломско, не казал и години наред получавах писма и снимки: На скъпия ми девер Иван… Не е смешно, щото след Девети истинският Иван се върна с едната си щерка — Жулиена, а аз получавах писмата — до мене, от „френските ми — жена и дъщеря — Марсела“.

Помня срещата ми с Чичо Иван, първите дни след Девети. Звънна се — мое задължение беше да отварям вратата. Най-често бяха червеноармейци с пелерини (валеше), каски и шпагини — така, че дулата да опират в гърдите ти, а на мене — в косата. Все нещо търсеха. Обикновено искаха ключовете и бензина на камиона оставен отсреща, пред строяща се къща — хитрост на бай Минчо Шофьора, живеещ на съседната улица. Беше… Татко! Но — не съвсем; с високо и много слабо девойче. Наведе се, вдигна ме на ръце и така влязохме. Под овчето му кожухче се подаваше парабелум. Не помня защо, му казвах — Чичо Ан. Бях почти шестгодишен — четях, пишех и смятах доста сносно, така, че не е било от детинщина. Братовчедка ми — Жулиена така и не проумя, защо наричам баща й Магаре — на френски Ан.

Жулиена настаниха в пансион — за деца на заслужили за новия строй, където я помете след две години голямата менингитна епидемия. Бяхме се сприятелили и го понесох тежко.

Чичо Ан се завърна в България по идейни съображения; с неговите френски, испански и руски, малко немски, с неговия политически и боен интернационален актив, можеше да направи кариера… пенсионира се по болест като старшина — въоръжена охрана в рафинерията на Петрол. Живяха в къщурката на жена му — Здравка, слаба като лозова пръчка, с ф-ррр-ен-ско ръ-ръ-кане. Синът им — Христофор не ползва привилегии. Завърши ВИФ като футболист; учител е по физкултура, с наритани крака, слаботия като майка си. За компенсация — има ячка булка, химичка в ХЕИ; дарява ни ранчото с отрови за мишки, тъщи и други, щото — като всички отрови: пури, алкохол и други, са доволно скъпи. Имат две щерки.

Дъщеря ми, Люба беше вече големичка — прибирам се по обяд; на две преки от нас ме среща Карото, от МеВеРето. Знаехме се — художниците бяхме срещу задния им вход, а с жена му — от Балкантурист, имахме общи дейности по рекламата… та ме пита, познавам ли някой си Георги Петров. Помислих, че ме будалка, ама… с милиция — майтап (!). Да, казвам — случайно ми е баща. По объркания му поглед си личеше, че не се будалка. Живял ли е, вика, във Франция, бил ли е интербригадист… Включих и му ги обясних подробно, още там — на улицата… за да не ме привикват.

Какви хора! Каква милиция! Каква система!

Това — 1968! Чичо Ан — техен човек! Все болен от раняванията си; пращаха го по болници в Букурещ и Москва — добре. Имаше сносна пенсия — добре! Но това — оставаха му броени дни живот, жена му — първата, от Франция дошла да се видят, след толкова години и — не ги свързаха! Никулина питала, разпитвала, размотавали я, обещавали й — да почакала… Отишла по Черноморието, била и в Ломско, отгдето е. Съдбата (милицията) — не пожела да се видят.

Чичо Ан почина, погребаха го. Никулина ни издири сама; с третата си дъщеря — Дениз.

Никулина — като емигрантка видяла какво ли не, сравнително (с нас) заможна французойка от Кан; с ресторантче в Сент Тропе (но без Луй Дьо Фюнес); с полусляп и значително по-стар, втори съпруг — мосю Дюпон (под грижите на братовчедка ми Марсела)… вижда Татко — добре гледан… седемдесетгодишен (но не му личаха), мъж… и не можем да я убедим — че не е Нейният Жорж! Това е.

В смисъла на горното, ще добавя коментара на Татко, по него време:

— Ако Майка ви се беше навила да заминем, вече женени, за Швейцария — тая неразбория нямаше да я има! Вие щяхте да сте швейцарци, аз щях да трансформирам Ресторантьорския бизнес в Банков — че му разбирам… И какво щяхме да ги правим толкова пари… Колко кокали можехме да си купим…

Милият Татко! По цял ден висеше по опашките, с другите пенсионери, за пушени кокали по трийсет и шест стотинки, които придаваха на ежедневните ни: боб, картофи и зеле — луксозен привкус. (С колегите му по опашки се поздравяваха при среща — с отривисто лаене!).

Здравей, Швейцарио!