В ноктите на инквизицията

Женевиев дьо Монгри, божем благородничка, божем господарка на замъка Монгри с всичките села наоколо, пластеше сено ведно с крепостните си селянки, облечена като тях в груба конопена риза, препасана с връв, нахлузила същите дървени обувки като тях. С кикот и закачки жените пристъпваха по изпръхналите откоси и събираха сеното с дървени вили. На отсрещния хълм пък проблясваха размаханите коси от мъжете, наредени като отлитащи жерави. И само понякога, когато бризът полъхнеше откъм тях, довяваше откъслечните им подвиквания и гърлести смехове. Невидими в синия простор, чучулигите заливаха света със звънката си песен. Стопленият въздух ухаеше на прясна трева и полски билки, на изорана пръст и пролетна свежест. Бухнала в зеленина, земята се гънеше в кадифени дипли на юг, където в далечината искреше морето, и на север, към нагиздените с къдрави дъбрави ридове. И там, сякаш орел, кацнал върху стръмната скалиста грамада, надигаше яките си зидове замъкът Монгри — заплашителен, настръхнал с редките си зъбери, е изшилените кули и втренчените като зли очи амбразури.

Изправила за малко снага за отмора, внезапно една жена засенчи очи с ръка. Сподириха погледа й и другите. Смутени. Размирно време — всичко става. И видяха прахуляка, що се надигаше по пътя откъм Стария манастир. Видяха това, от което най се бояха — лъснали под руменината на подранилото слънце, сякаш оплискани с кръв, брони, шлемове и алебарди.

Пластачките се засуетиха, отпуснали вилите, скупчиха се като стадо, подушило близостта на вълк.

— Боже, опази! — пошепна някоя. — Кръстоносците!

Пребледняла, с разтуптяно сърце, Женевиев дьо Монгри опита да се покаже твърда. Длъжна беше.

— Дойде часът! — рече тя. — И ние да докажем достойни ли сме за истинската вяра!

А в същото време сърцето й биеше, та щеше да се пръсне. Боеше се Женевиев, ужасно се боеше. Не толкова за себе си. Повече заради сина си, малкия Жан, когото бе оставила в замъка. Боеше се и за стария анцианус Филип, когото криеше в най-недостъпното подземие. Боеше се и за Тайната книга, закътана под каменната плоча в нейната спалня. Досещаше се — не за няколкото селяци и господарката им бяха тръгнали кръстоносците насам. Друго имаше. От месеци дебнеха те опасния катарски първосвещеник, от години претърсваха изби и тавани дано открият последната Тайна книга. Защото знаеха, опасно беше словото, заключено в Тайната книга, по-опасно от някаква слаба жена, по-опасно от някакъв грохнал анцианус, много по-опасно от цяла армия албигойци. Защото словото, избликнало от истината, има власт не над телата, които са дело на Мамона, а над душите и волите на хората; има власт да изправи срещу, земните властелини и козните на църквата хиляди нови самоотвержени бойци. Затова с нокти и зъби, с огън и меч, сключили вълчи съюз помежду си, и кралят, и контовете, и цялото папско духовенство се мъчеха да сломят борците на истината; затова от толкова години ненаситният папа насъскваше насам, към плодородния и богат Лангедок, алчните си кръстоносни пълчища; затова обсипваше с анатеми, а когато те не помагаха — и е огън, дръзналите да се усъмнят в непогрешимостта на Сатанаиловата му църква, дръзналите да мислят различно от неговите канони. И най-важното — ако мисълта не водеше към делото, той нямаше да се гневи така. Ала те, еретиците, както ги заклеймяваха кюретата, се бяха одързостили и да действуват, да се бунтуват. Простите отроци отказваха да робуват на феодали и монастири, градската беднота завладяваше кметствата, слабите се опълчваха срещу силните. И може би най-лошото — дори някои благородници, поставени от бога над простолюдието, се отричаха от божия порядък и се нареждаха до селската паплач. Такива като Женевиев дьо Монгри, като загиналия й съпруг, като Тулузкия конт Раймонд VI, който бе повел онеправданите в бой срещу неправдата. Това именно не бе могъл да им прости дяволският наместник на земята Инокентий III, затова бе насъскал в кръстоносен поход лакомите феодали на Северна Франция към богатия Юг начело със свирепия Симон дьо Монфор. Слава на бога, един метнат от женска ръка камък от стените на обсадената Тулуза бе препратил душата му в ада при духовния му отец Инокентий III. Ала и папа Хонорий III бе излязъл достоен наследник, бе продължил кървавото му дело. Бе изправил сина на Симон дьо Монфор, негодника Амори дьо Монфор срещу доблестния син на Раймонд Тулузки и борбата бе пламнала отново. Ненаситните за кръв и богатства кръстоносни шайки вилнееха из страната, грабеха, безчинствуваха, присвояваха си замъците и владенията на еретиците.

Жените се взираха занемели към приближаващата дружина. Ще продължи ли надолу, към пристанищния град? Ще ги отмине ли и тоя ден бедата? Прекъснали работата си, и косачите забързаха насам към жените и дъщерите си.

Не! Не ги отминаха. Свърнаха насам. Нямаше съмнение, тях търсеха. Ето, наближиха. Откроиха се червените кръстове върху черните наметала. Охранените жребци, отрупани с разкошна сбруя, сякаш танцуваха под тях с извити шии. Мълчаливо ездачите обградиха скупчените жени. Конете запръхтяха недоволно от опънатите поводи.

Тогава водачът на отряда, отец Франсоа Льокок, се привдигна на стремената:

— Коя е Женевиев дьо Монгри? Селянките опитаха да я закрият с телата си. Отец Франсоа побесня:

— Коя е главатарката ви, мръсни българки?

И те го знаеха, и той ги знаеше. Не бяха българки. Но всички ги наричаха така: булгари, бугари, бугри, понеже ереста им беше пренесена от далечната България.

Женевиев мълчеше, скрита в тълпата. Друг път не би се укривала така. Достойнството й не би позволило. Но сега не биваше да рискува. На нея разчиташе старият анцианус, тя беше отговорна и за Тайната книга, и за всички.

— Чувате ли, еретички? — изкрещя инквизиторът. — Ако не ми я покажете, ще изгоря всички ви вкупом. От сандалите ви ще направя клада и ще ви опека на нея.

Той вдигна кръста си. С обнажени мечове, готови за сеч, настъпиха войниците. Женевиев разбра, че повече нямаше право да излага на опасност невинните. Тя ги разбута решително и излезе напред.

— Това съм аз, монсиньор. Какво искате? Льокок сви презрително устни.

— Благородничка! Облечена като просякиня! Женевиев вирна глава.

— Всички хора са равни пред бога!

Кръстоносецът стегна юздата и конят му се изправи на задни крака, готов да се стовари с предните подковани копита върху непокорницата.

— Бог е създал едни за господари, други за слуги. А когато някои опитват да объркват божия порядък, бог ги наказва строго. Такива като теб, мадам дьо Монгри!

Женевиев понечи да отвърне тъй, както е достойно за истинския християнин: „И крепости, и владения, в титли са дело на Сатанаила. Бог не би се унижил да се занимава със земния ред.“

Ала замълча. Трябваше да мълчи. После запита кротко:

— Какво лошо съм сторила, та ме корите толкова жлъчно?

Той се усмихна злорадо.

— Какво си сторила? Това ще ти каже преподобният абат Симон дьо Клерк, който ще те съди от името на Светата инквизиция.

— А в какво ме обвинява пък той? — опита тя все още да запази достойнството си, да покаже самообладание пред вярващите. — Нито съм откраднала, нито съм убила.

Льокок отвърна нетърпеливо:

— Не е нужно да те обвинява. Достатъчно е да те види човек — уж благородничка, а наравно с крепостните си, е техните дрехи, е техните еретически обувки.

— Повтарям въпроса си, отче. В какво престъпление ме обвинявате?

След кратко замълчаване той рече:

— Че си яздила облаците и си пращала мълнии по хората. Друго по-страшно обвинение искаш ли?

От гласа му не можеше да се разбере подиграва ли се или самият той вярва в това, що говори.

— А доказателства, монсиньор? Той се наведе хищно от коня си.

— На Светата инквизиция не са нужни доказателства. Стига й обвинението. Сетне самопризнанието ти ще бъде достатъчно доказателство.

Той даде знак на войниците.

— Водете я!

В тоя миг отгоре им се нахвърлиха с косите и сопите си дотичалите косачи. Наистина те бяха слабо въоръжени, но затова пък — много, сто и петдесет — двеста яки селяци. Простите им оръжия свалиха на земята неколцина обковани в желязо кръстоносци. Останалите развъртяха мечовете. Но не можаха да устоят срещу разяреното множество, взеха да отстъпват. Франсоа Льокок пръв се измъкна от полесражението.

И всичко можеше да завърши печално за самонадеяните нападатели, ако Женевиев не бе прекратила боя.

— Братя! — провикна се тя. — Спрете! Истинският християнин не пролива кръв! Чуйте, спрете!

И те, разколебани, отпуснаха оръжията си. Посрамените кръстоносци побързаха да последват предводителя си. Но на стотина крачки от полесражението той ги спря, успял да се опомни от първата си уплаха.

— Женевиев дьо Монгри! — провикна се той отдалеч, задъхан от омраза и обида. — Мисли му! Ако не се предадеш доброволно, после ще дойда с цяла армия. Ще срина замъка ти, ще прекарам под меча всичките ти хора. Тая бунтовна паплач…

Трябваше да я отведе при инквизитора. Нямаше право да се завърне безславно, посрамен, прогонен от шайка дрипльовци. И додаде:

— От тебе зависи!

Нещастницата премисляше трескаво. Това не беше празна закана. Много крепости бяха сринали кръстоносците, безброй клетници бяха посекли. Нямаше да се спрат и пред Монгри. А там беше старият Филип, там беше Тайната книга, там беше и Жан, сърцето, любовта й, смисълът на целия й живот.

Женевиев пристъпи напред:

— Добре, водете ме!

После се обърна към селяните:

— Моля ви, заповядвам ви! Не позволявам заради мен да се пролива невинна кръв. Останете тук! Старите, истинските християни не се побояха от смъртта по арените на Нерон и Калигула. Имам ли право да се уплаша от мъките на инквизицията аз?

Слисани от необичайната развръзка, войниците я поведоха към Стария монастир, там, където бе устроил жестокия си съд някогашният еретически проповедник, а днес най-върл гонител на бугрите, инквизиторът абат Симон дьо Клерк, наричан от всички, от паписти и от противниците им, Симон Еретика.

Селяните наново надигнаха солите и косите, готови да не й се подчинят. Видяла това, тя побърза да ги изпревари:

— Най-омразното богу дело е кръвопролитието. Изпълнете божия закон! Ако трябва, Женевиев ще умре. А може би още по-добре. Тялото е ковчег за душата.

Вече се бе пожертвувала, решена да изтърпи докрай всяко мъчение, но да не издаде нито анциануса, нито книгата. Няма власт над душата, която не се бои да съблече грешната обвивка на тялото — тъй я бе поучавал старият Филип, тъй я бе поучавала бавачката й след смъртта на майка й. Както бяха устояли хилядите мъченици на истинската църква, както устояваха и сега други хиляди бугри, тъй трябваше да устои и тя, тъй щеше да си осигури мястото горе, при бога, при любимия съпруг, когото същата тази инквизиция й бе отнела.

След дълъг преход из вековната дъбрава дружината най-сетне навлезе в манастира, същинска крепост, обграден като всяка друга крепост със същите дебели каменни зидове, увенчан със същите бойни кули и зъбери, зад които проблясваха копията на стражите. Навред, из цялата гора наоколо, бяха опънати шатрите на кръстоносците. Огромната армия не бе успяла да се смести зад монастирските стени. Здраво бе строен той, ала не за толкова народ. Преди десетина години кръстоносците бяха избили и изгорили на кладите предишните монаси-еретици, а папата го бе подарил на доминиканския орден заради заслугите на основателя му, преподобния Доменик Гусман, в гоненията срещу албигойците.

Женевиев успя да запази гордостта си, докато налягалите край пътя войскари я обсипваха с хули и ругатни. Устоя и пред клетвите на струпаните край вратата като орляк лешояди доминиканци с лъснали тонзури на теметата. Не само народът ги наричаше така. И те самите се гордееха с каламбура на името си. „Домини канес“ — „кучета господни“, така се величаеха и те самите. И залягаха денонощно да заслужат славата си.

Смелостта на клетата пленница като че ли стигна само до тук. Досега тя се чувствуваше някак закриляна, защитена от любовта на своето мнозинство срещу шайката насилница. Но тук, сред това друго, враждебно множество мъжеството й се разколеба.

А когато пред входа на подземието я поеха в железните си пръсти двамата палачи с черни качулки върху лицата и само два отвора за очите, тя усети как цялата й решителност се стопява.

После я вкараха в подземната зала, където заседаваше трибуналът. Там всичко бе натъкмено за разпит. Единствен черният кръст на стената загатваше, че всичко се върши в името на богочовека, който бе приел кръстната смърт заради любовта към ближния. Зад тежката дъбова маса, в сянката, бяха тримата съдии, почти невидими, като грозни привидения. Пред тях, осветен от факлите, седеше някакъв окървавен нещастник, над който се бе надвесил разсъблечен до кръста мъчител с нагорещени до бяло клещи в ръце.

Един от съдиите се обърна към подсъдимия:

— Е, сега признаваш ли, мръсен бугр?

Женевиев позна този омразен глас. Никога нямаше да го забрави. Нямаше да забрави убиеца на мъжа си, вероотстъпника Симон дьо Клерк, сега страшилище за албигойците, инквизитора Симон Еретик. Ясно, нямаше смисъл да се надява на пощада. Той не познаваше пощада — още по-малко към нея, която бе отхвърлила любовта му. Не само от верска ревност и нетърпимост. И поради мъжка ревност щеше да я погуби.

Измъченият нещастник дишаше тежко. Продължи да мълчи, сякаш не бе чул въпроса.

Палачът посегна отново с клещите и откъсна от гърдите му нов къс месо, което зацвърча, задимя. Жертвата изрева от болка, мирис на изгоряла плът изпълни подземието.

— Признаваш ли? — повтори Симон Еретик. — Че дяволът, преобразен като маймуна, е напътствувал мръсното ви сборище?

— Не! — изхриптя еретикът. — Лъжа… И загуби съзнание.

Симон Еретик махна с ръка към слугите да изнесат жертвата навън. После вдигна молитвено очи. Устните му пошепнаха с благоговеен шепот:

— Господи, господи! Прости им, защото те не знаят какво вършат! Ще се изпълни пророчеството на апокалипсиса. Ще се сбъднат думите за Гог и Магог. В Армения има област Гогарене, която са обитавали павликените. Ще намерим Магог в Скития, откъдето са дошли българите, най-омразните врагове на светата църква…

Изведнъж той се обърна към Женевиев:

— Ела, грешнице! Представи се пред съда на Светата инквизиция!

Тя помисли, че ще загуби съзнание. Не така си бе представяла своята роля пред мъчителите. Едно изглеждаше, когато само слушаше разказите за мъченичество и саможертва. Тогава й се струваше, че божите ангели ще пеят псалми над главата й, докато чакат душата й като насън да се отдели от ковчега си — тялото. Представяше си нещо величаво и героично. Не като тая мрачна дупка, натъпкана с всички уреди, които сатаната е дал в ръцете на своите слуги за укрепване на неговото царство. По стените висяха вериги и куки за окачване на осъдените, щипци за разкъсване, триони за разрязване на живи хора. В дъното стърчеше заплашително дървеното колело за разтягане на тялото, а до него железният кол за набиване. Бесилка, въжета, бичове. Железни шлемове, които се поставят нажежени на главата. Ножове и ножици. И какво ли не…

И тая воня на печено човешко месо!

Мъчителен спазъм сгърчи стомаха й. В следния миг щеше да припадне. Но не припадна. Здрава беше човешката природа. Осъдена беше да изживее всичко, целия ужас.

Симон Еретик вторачи в нея поглед.

— Признаваш ли, че отричаш честния кръст, и иконите, и светите тайнства? Че не признаваш светия отец за божи наместник на земята? Признаваш ли се за еретичка?

Женевиев опита да отвърне гордо и решително, тъй както си бе представяла някога тоя съд. Ала от гърлото й излезе само някакъв глух шепот:

— Аз съм истинска християнка. От тези, що умираха по арените.

И толкова. Забрави другото, цялата проповед, която си бе съчинила, с която бе мечтала да срази духовно мъчителите си. Останал беше само леденият ужас от предстоящите изтезания, от неминуемата смърт.

Инквизиторът не я остави да мисли много. Франсоа Льокок, който стоеше от дясната му страна, пошепна нещо. И Симон Еретик изсъска през зъби:

— Ако искаш да се отървеш от участта на тоя негодник преди теб, отговаряй направо!

А защо и неговият глас трепереше? Или само тъй й се струваше? Защо по челото му бяха избили едри капки пот?

Тон преглътна и добави:

— Къде е анцианус Филип, главатарят ви? Къде е Тайната книга?

Тя опита да изправи глава.

— Няма да кажа! Убийте ме, насечете ме на късове, изгорете ме — няма да кажа!

Дали наистина щеше да устои на изтезанията?

Тогава Симон Еретик направи знак на палача. Той излезе бързо навън и веднага се върна, понесъл на ръце един вързоп.

— Ще мълчиш ли още? — запита инквизиторът.

Палачът разгърна вързопа. И отвътре се показа синът й, тригодишният Жан, с овързани ръце и крака и запушена с кърпа уста. Женевиев се вцепени. Нима и това, нима не бяха пощадили и него? Нали го беше оставила в замъка? И замъка ли бяха превзели?

Симон Еретик се изправи.

— Женевиев дьо Монгри! Ако не отговориш на въпросите ми, ще ослепя детето ти, ще изтръгна езика му, ще отсека ръцете му.

Наистина той беше способен на това. Пътищата на Франция бяха пълни с просяци, осакатени от инквизицията.

— Няма да кажа! — прошепна тя с пресъхнали устни. — И той ще ми прости, и бог ще ми прости.

По знак на инквизитора палачът извади един зачервен шиш от жаравата и го насочи към детето, което гледаше слисано.

Нещастницата стисна зъби. Не! Нямаше право да говори! Нямаше. Братята й бяха поверили най-ценното, което имаха — анциануса си, последната си Тайна книга. Инквизицията бе открила всички други книги, бе ги изгорила. Само тая бе останала. Длъжна беше да ги запази…

Палачът наведе нажеженото желязо и го опря в детското рамо. Жан изпищя от болка.

След него изкрещя и обезумялата майка:

— Убийци! Пуснете го! Ще кажа! Всичко ще кажа! Само него оставете!

Не можа да изтърпи това. Нямаше сила. По-добре да загинеше тя, по-добре да загинеше Филип, да се затриеше и последната книга, целият свят да загинеше! Само да запазеше детето си… Само него…

Палачът прибра безучастно зловещите си сечива. Трибуналът се приготви да слуша. А Женевиев премисляше трескаво. Какво да каже, какво да признае, какво да издаде: евангелието или анциануса? Книгата или човека?

Сам Филип й бе говорил: „Хора много! Книгите са малко! Книгата е нашата сила. Най-ценното е нашата книга.“

Значи тъй, трябваше да запази нея, свещената книга, Йоановото евангелие! Да пожертвува човека!

Сърцето й не послуша гласа на разума. Сякаш против волята устните и сами прошепнаха:

— Книгата… е… в моята спалня… под плочата…

Франсоа Льокок скочи веднага, поднесе й пергамент и перо.

— Пиши! До кастелана си. Да извади книгата. И да ми я даде!

Тя надраска с треперещи пръсти бележката. Подпечата восъка с пръстена си. Франсоа грабна свитъка и излетя навън. Знаеше, че трябва да бърза, докато досетливите бугри не са се опомнили още, докато не са я преместили другаде.

А Женевиев остана да чака в затвора. Стоеше, не мислеше, не плачеше. Затъпяла от мъка, от ужас. Предателството се беше промъкнало в живота й. Някой бе издал, че тъкмо тя от хилядите бугри знае къде е Тайната книга, че знае скривалището на анцианус Филип. Някой бе предал на инквизицията и детето и. Някой… От нейните хора… Кой ли?

След няколко часа Франсоа Льокок се върна с тържествуващ вид. Като победител. И донесе, загърнал в плаща си, скъпоценния трофей. Постави книгата в тежка кожена подвързия пред Симон Еретик.

След като я разлиства дълго, инквизиторът прочете първите страници. После натопи пачето перо в мастилницата и написа:

„Това е Тайната книга, лъжливото евангелие на бугрите от Лангедок, пълна със заблуди, пренесена от България и издирена от мен, абата от ордена на доминиканците Симон дьо Клерк.“

Лицето му грееше от доволство. Той се изправи тежко.

— Ще я изпратя на сигурно място. Негово светейшество ще бъде благодарен, че сме обезвредили последния плевел.

И без да я поглежда, заговори към свитата върху каменната пейка нещастничка, която проплакваше тихо, смазана от всичко преживяно:

— Женевиев дьо Монгри, ти свърши едно богоугодно дело. Остава да ни помогнеш още веднъж. И всемилостивата майка — църквата, ще ти опрости страшния грях…

Покрусена от чувството за виновност, че въпреки всичко не бе устояла, че бе измамила доверието на братята си в Христа, тя вдигна разширените си от недоумение и уплаха очи. А знаеше — за този, който се поддаде веднъж, няма вече спасение. Едно предателство води подире си и друго, и трето. И тъй, по надолнището докрай, до последното стъпало на падението.

— Искам от тебе само едно — добави инквизиторът. Тя скочи:

— Нищо повече няма да кажа! Нищо! Нищо! И се захлупи върху пейката в ридания.

— Слушай! — продължи Симон Еретик. — И ти, и твоят син сте в ръцете ми. Ще правиш това, което кажа аз!

Тя се изправи, загледа го уплашено с очите на бито куче.

— Ще напишеш едно писмо до България, до средецкия дедец!

— Какво искате от него сега?

— Да изпрати нова Тайна книга. Ще му кажеш истината, че аз съм ви взел последната. И ви е нужна да я преведете.

Тя премисляше бързо. Предаде една книга, защо да не предаде втора? Нали не беше човек? Нали щеше да запази сина си? За нея човекът значеше повече от каквато и да е книга, значеше повече от всички книги на света. Не човекът е създаден заради книгата, а книгата заради човека.

— Ще пишеш и друго — додаде мъчителят й. — Той самият, средецкият дедец, да я донесе. Ще му пишеш от името на анцианус Филип. Да дойде лично той. За посредник. Да изглади вътрешните ви прения. Да отсъди кои от вас са прави: тези, за които Сатанаил и бог са равни и предвечни, или ония, дето смятат, че Сатанаил накрай ще бъде победен от бога…

Този стар еретик, архиеретикът Петър, му беше много нужен. Трябваше да изкоренят ереста в извора й. Тая многоглава хидра! Да отсекат още една от главите й. А нямаше как другояче. Трябваше да го примамят тук. И Женевиев щеше да бъде стръвта. Както мамката при лов на диви патици…

Този се оказа последният й опит за съпротива:

— Няма да му пиша! Няма…

А го съзнаваше. Беше тръгнала по надолнището. Като търкулнат камък. Нямаше къде да спре.

Абат Симон я изчака малко, после заговори тихо, почти приятелски:

— Това е последното, което ти искам, Женевиев. Дотогава ти ще бъдеш свободна. Но синът ти ще остане заложник при нас. Да не те изкуши с нещо сатаната. После ще пусна и теб, и него.

— Няма! — изхлипа нещастницата. — Няма… Очите на инквизитора станаха отново студени.

— Палачът! — викна той. — С нажежения шиш!

А гласът му, тя познаваше тъй добре тоя глас, бе прегракнал повече и наистина трепереше.

Преди мъчителят да сложи сечивата си в жаравата, тя се хвърли в краката на Симон Еретик.

— Дайте перото! Дайте пергамента!