Тайната на пациента

Предговор

Вдъхновението за написването на този роман дойде от отвратително и шокиращо престъпление, извършено в спокойно населено място в канадските прерии. Трагедията влезе в историята на криминалистиката на Канада и беше отразена подробно от медиите; голямо внимание получиха и последвалите съдебни процеси. В „Тайната на пациента“ са използвани редица реални факти, но надграденото е измислица.

Как приключва

Не си е мислила, че в гората ще е толкова тъмно. Старите дървета се люлеят под поривите на вятъра. Дъждът плющи по гъстия листак. Скалистата пътека е тясна и хлъзгава от калта. Слабият лъч на челника едва прорязва мъглата.

Навлиза по-навътре в гората и стомахът ѝ се свива от страх. Трябвало е да потърси по-старателно телефона си, преди да напусне ателието. Сгрешила е, че е излязла посред нощ. Гласовете, зазвучали отново в главата ѝ, са я принудили да тича по тъмно, да влети в пастта на лятната буря. Иска да им избяга, но усеща, че е невъзможно. Не и сега. Чудовището не е някъде наоколо. То не е друг човек. То е в главата ѝ. То е… нея самата.

Аз… мушнах… и… се изцапах с кръв… не можех да мушна отново… твърде млад, за да умира… молеше… да го пощадя… чух гъргоренето… нямаше как да бъде спряно. Трябваше да се довърши започнатото.

В гърдите ѝ се надига писък. Звукът оживява. Пронизва ушите ѝ. Сълзи парят очите ѝ. Тя ускорява крачка, копнее да избяга. Дъхът стърже в гърлото ѝ. Гърдите ѝ се надигат спазматично, фланелката ѝ е влажна от пот под непромокаемото яке.

Образът, който прорязва съзнанието ѝ — зейнали рани с формата на листо. Длетото в очната кухина. Кръв… толкова много кръв. Пръски, петна, капки… по стените, на тавана, върху лампионите, на екрана на телевизора, по велотренажора. Килимът в коридора е подгизнал от кръв, лепне. Тя отново усеща миризмата. Горещата миризма на месо.

Съжалявам. Адски, адски, адски съжалявам… Бях друг човек. Дори не познавам този човек. Сякаш не беше реално, сякаш не бях аз.

Вижда проблясването на острието. Чува писъци. Втурва се още по-стремглаво напред.

Извърших убийство… убих… убих. А не исках…

Светкавица озарява короните на дърветата, изтрещява гръмотевица. Тя се подхлъзва, замалко да падне.

Разтреперана, спира, навежда се напред, опира длани на бедрата си. Поема си дъх на пресекулки. Сърцето ѝ блъска настойчиво в гръдния кош. Издишаният въздух рисува призрачни фигури на светлината на челника. Тътенът на нова гръмотевица се понася над океана.

Тя не вижда водата, ала я усеща. Надигаща се празна чернота под скалите оттатък дърветата, вдясно от нея. Сега, както е застинала неподвижно, чува на фона на барабаненето на дъждовните капки как вълните се разбиват и облите камъчета потракват в основата на скалата.

Нещата страшно са се объркали.

Тя имаше план, но той пропадна. Сега не знае какво да прави, нито как. Не знае защо съществува.

Нещо помръдва сред дърветата. Тя се стресва, напряга очи да различи каквото и да било сред сенките. Лъчът потрепва сред мъглата, сенките се разбягват. Тя преглъща, взира се в мрака между дебелите стволове и тънките папрати.

Отново просветва светкавица. Гърмът идва почти незабавно. Тук бурята вилнее най-силно. Дъждът плющи, вятърът свисти сред върховете на дърветата — сякаш тече буйна река. С периферното си зрение тя зърва човек с качулка. Миг по-късно фигурата изчезва.

Пулсът ѝ се ускорява. Устата ѝ пресъхва. Стомахът ѝ се обръща от страх.

Трябва да се махне от тази гора. Поглежда през рамо. Ще ѝ отнеме много време да се върне, по-добре да продължи напред. Ако продължи напред, до минути ще излезе на открито, на тревист склон. Извън гората. Оттатък тревистия склон има паркинг, а след паркинга — улица. Там ще е по-светло. По-безопасно. Ще може да дотича до дома по път, осветен от улични лампи.

Отново се впуска в бяг. Лумва мълния.

Тя тича, препъва се в корените, подхлъзва се в калта. Шишарки и клонки я бомбардират. Една шишарка едва не я улучва по главата. Тя се навежда. От рязкото движение сенките подскачат. Отново спира. Диша тежко, извръща се и вижда как човекът с качулката се спотайва сред стволовете. Лицето му е черно, сякаш носи маска. Мъглата се сгъстява и фигурата на преследвача изчезва. Ноктите на страха се впиват в гърлото ѝ.

Движи се бързо. Краката я носят напред, но обувките ѝ се хлъзгат. Спъва се. Размахва ръце, за да запази равновесие, сетне прави опит още да ускори темпото.

Нова светкавица. За миг пътеката е ярко осветена. Отново забелязва човека с качулката. Той държи в ръка фенерче, на главата му има челник с ярка лампа. Безлики циклопи. Тя замръзва, мозъкът ѝ е като парализиран. Не може да диша, не може да помръдне. Той се приближава, все по-близо е, все по-близо. Лъчът на нейния челник попада върху светлоотразителните ивици на панталоните и якето му. Ивиците блясват като сребърни остриета, като костюм със скелет за Хелоуин.

Аз… го промуших… и кръвта ме изцапа.

Тя няма телефон. И оръжие няма.

Внезапно той се втурва към нея. Тя скача в гъстите храсти. Втурва се през някакви къпинаци, препъва се о камъни, пънове и корени, пада, става, тънки клонки я шибат през лицето.

Той я погва. Двата му лъча пробиват широки тунели в мъглата, осветяват пъновете и листата, дъждовните капки блестят като сребро. Мощен гръм, за пореден път. Тя изскимтява. Сълзи парят под клепачите ѝ. Жилав клон я перва през страната. Вода — или кръв — мокри лицето ѝ. Тя го чува. Усеща приближаването му. Той си проправя път през храсталаците като огромно животно. Чува дишането му. Тя пада, пълзи в калта. Тръни разраняват дланите ѝ.

Изхлипва отново, мушва се под един нисък клон. Изключва челника и застива неподвижно. Но лъчите се приближават, претърсват старателно. Той е адски близо, това е непоносимо.

Тя изкрещява и напуска скривалището си. Устремява се напред, залита като ранена кошута. Внезапно гората свършва, отпред има черна бездна. Скалите. Океанът. Извръща се и го вижда, разбира, че е в капан.

— Какво… какво искаш? — шепне високо, дрезгаво.

Той вдига ръка, явно ще използва фенерчето като оръжие. Говори нещо, но тя чува само усилващия се шум в главата си. Той посяга и сграбчва ръката ѝ.

Тя пищи и се мята, успява да се освободи някак. Намира се досами ръба на скалата. С мъка си поема дъх. Той прикляква, сякаш се готви да плонжира, за да ѝ отреже пътя. Тя усеща как мърдат камъните под краката ѝ. Отвъд ръба на ронещия се пясъчник зее пропаст.

Той вика, но свистенето на вятъра в короните на дърветата и грохотът на прибоя заглушават думите му. Отново се хвърля към нея, тя пищи, дере го по лицето и по врата. Пръстите ѝ закачат плат и шапката и качулката му падат. В проблясъка на поредната мълния тя зърва лицето му.

Всичко в мозъка ѝ блокира.

Ти?

Ала моментното вцепенение ѝ струва скъпо. Нападателят вдига високо ръка и стоварва фенерчето върху слепоочието ѝ. Заслепена, тя се олюлява, усеща как той я блъсва в гърдите, земята под краката ѝ изчезва.

Тя полита назад, размахала ръце, и осъзнава, че пада от скалата. От гърдите ѝ изригва писък, тя се премята надолу сред поройния дъжд и поривистия вятър. Блясва светкавица. Тътенът на гръмотевица поглъща писъка.

Рамото ѝ се блъсва в камък. Тя отскача настрани. Главата ѝ се удря в друг камък, по-надолу. Следва ново салто и гръдният ѝ кош и лицето ѝ срещат скална тераса. Вратът ѝ изпуква, гръбнакът ѝ се прекършва. Тя лети към далечния каменист бряг под нея, сетне черепът ѝ се строшава на назъбена скала и съзнанието ѝ милостиво изгасва.

Гласовете най-накрая замлъкват.