2

— Много мило тържество — отбеляза жената на Ези Хардж.

Той изсумтя презрително.

— Месото беше жилаво като подметка, климатичната инсталация не бе пусната до края. Имах чувството, че ще завра в този черен костюм.

— Сега пък костюмът му виновен! Недей да увърташ, ами си признай, че не ти се ходеше на тържеството.

Ези се беше оженил за Кора две години преди да стане шериф на окръг Блуър, преди цели петдесет и две години. Беше я забелязал на литургията, отслужвана от някакъв пътуващ проповедник, на която бе отишъл заедно с неколцина приятели колкото да се посмее. Едва ли не като предизвикателство към адския огън, с който отчето ги плашеше от амвона, Кора си бе сложила кокетна червена панделка на косата и червило в същия цвят. Докато пееха заедно с хора, тя вдигна очи от требника и погледна през пътеката между скамейките Ези, който, без изобщо да крие интереса си, направо се бе прехласнал по нея. Очите й проблеснаха, но не от набожен плам, а палаво и дяволито. Тя му намигна.

Оттогава бях минали много години, а Кора си бе все така кокетна, което не бе престанало да харесва на мъжа й.

— Хората от окръга положиха много усилия да ти направят това тържество. А и доста се охарчиха. Бива ли да си такъв неблагодарник! — тросна се Кора, после смъкна пеньоара и легна до него на кревата. — Ако на мен ми бяха организирали такава вечеря, все щях да намеря сили да бъда по-мила.

— Не съм ги молил да ми организират тържествена вечеря. Чувствах се кръгъл глупак.

— Я изплюй камъчето! Ядосан си не заради вечерята, а защото те накараха да се пенсионираш!

Кора рядко си кривеше душата. Тази вечер не правеше изключение. Ези се намуси и дръпна завивките.

— Но не си въобразявай, че и аз умирам от желание да се пенсионираш — добави жена му и оправи възглавницата, макар и да не бе нужно. — Не си мисли, че си ми притрябвал тук вкъщи. Да ми се мусиш и да ми се пречкаш! Не, драги ми господинчо!

— А какво предпочиташ, да ме беше застрелял някой обирджия ли? Да де, тогава нямаше да ти се пречкам. Щеше да си живееш на спокойствие.

Известно време Кора само сумтя ядосано.

— Цяла вечер се опитваш да ме извадиш от равновесие. Е, накрая успя! Чуя ли те да ми говориш така, направо побеснявам, Езра Хардж!

Дръпна рязко шнурчето на нощната лампа, при което спалнята потъна в мрак, и обърна гръб на мъжа си. Обикновено заспиваха с лице един към друг.

Знаеше и кътните му зъби. Нарочно й бе наговорил всичко това, колкото да й играе по нервите. По ирония на съдбата през всичките години, откакто беше шериф, той всеки божи ден се бе молил да не му теглят куршума и да остави Кора да се чуди какво да прави с окървавения му труп.

Но защо да си криви душата, наистина щеше да е по-удобно, ако бе умрял на бойния си пост. Така щеше да е по-чисто, по-просто за всички. Ези щеше да спести на местните шефове неудобството да му намекват да излезе в пенсия. Те нямаше да се охарчват да вдигат тържества като тазвечерното или поне щяха да вложат парите в нещо по-полезно. Ако Ези беше умрял по-млад, сега нямаше да бъде изправен пред бъдеще, където от него щеше да има нужда точно толкова, колкото от снегоход в пустинята.

Беше на седемдесет и две години, караше седемдесет и третата. Имаше артрит във всяка става. Най-малкото така се чувстваше. Сигурно и мисълта му не бе пъргава, както едно време. Не че той бе забелязал някакви засечки, но другите сигурно го мислеха за грохнал старец и му се присмиваха зад гърба.

Но най-много го болеше от това, че всички бяха прави. Ези беше стар и грохнал и вече не ставаше за шеф на служба, която се бори с престъпността. Добре де, и сам го виждаше. Може и да му беше криво, може и да му се работеше още, но щеше да излезе в пенсия, понеже за хората в окръга беше по-добре техният шериф да е млад.

Беше му мъчно само за едно — че е принуден да се пенсионира, преди да си е свършил работата. А той нямаше да я свърши, докато не разбереше какво точно се е случило на Патси Маккоркъл.

Вече цели двайсет и две години това момиче спеше между него и Кора. Образно казано, де! Ези се почувства гузен, че точно сега, след като се е скарал с жена си, се е сетил ни в клин, ни в ръкав за Патси, обърна се на другата страна и отпусна длан върху бедрото на Кора. Повика я и я помилва нежно.

— Я ми се махай от главата! — изсумтя тя. — Много съм ти ядосана.

Когато няколко часа по-късно Ези влезе в шерифството, дежурният вдигна сънено глава и подскочи като ужилен на стола.

— Какво правиш тук, Ези?

— Извинявай, че те събудих, Франк. Не ми обръщай внимание. Трябва да разчистя архива.

Дежурният погледна големия стенен часовник.

— Това през нощта или през деня е?

— Сън не ме ловеше. Вече официално не се водя на работа тук и реших да си прибера нещата. Утре шериф Фостър ще иска да се нанесе.

— А, сигурно. Какво ще кажеш за него?

— Мъж на място. От него ще излезе добър шериф — отвърна най-чистосърдечно Ези.

— Но не може да замени теб.

— Благодаря ти.

— Извинявай, че снощи не дойдох на банкета. Как беше?

— Нищо не си изпуснал. Умрях от скука. — Ези влезе в своя кабинет и включи осветлението — вероятно за последен път. — Никога през живота си не съм чувал толкова много речи. И аз не знам какво ги прихвана тия хора — видяха микрофон, и скочиха да се надприказват.

— Много може да се каже за една жива легенда.

— Вече не съм ти шеф, Франк — изсумтя Ези, — но ако продължаваш в този дух, ще прибягна до физически мерки. Намира ли ти се кафе? Няма да ми се отрази зле.

— Ей сега ще ти донеса.

Ези не можа да заспи подир такава уморителната вечер, още повече, след като Кора го отблъсна, затова стана, облече се и се измъкна на пръсти от къщата. Кора спеше като заек, будеше се и от най-малкия шум. На Ези не му се разправяше — и сам знаеше, че е пълна глупост да върши по никое време нещо, за което шефовете са му отпуснали цяла седмица.

Но след като го бяха пратили в пенсия, едва ли изгаряха от желание да им се мотае в шерифството на окръг Блуър, нищо, че непрекъснато го уверяваха как щели да се радват, ако наминавал. Последното, което искаше, бе да става досаден, да заприличва да вдетинено старче, което се е вкопчило в славните си дни и не иска да се примири, че вече не е притрябвало на никого.

Не искаше и да се самосъжалява, въпреки че сега правеше точно това.

Благодари на дежурния, който му беше донесъл чаша димящо кафе и го бе оставил на бюрото.

— Затвори вратата, Франк. Не искам да ти преча.

— Ама не се притеснявай. И бездруго тази нощ е спокойно.

Но все пак затвори вратата. Еди знаеше, че не му пречи всъщност не искаше да се разсейва с празни приказки, докато си подрежда нещата. Официалните папки щяха да отидат, разбира се, в окръжния архив, където се пазеше и документацията на градското и щатското управление на полицията и на доброволните отряди в Тексас, на всички право охранителни служби, с които шерифството си сътрудничеше, и с които съгласуваше разследванията.

Но в кантонерките в кабинета беше и личният архив на Ези: списъци с въпроси, които е смятал да зададе на някой заподозрян, дали и имена на хора, свързани с отделните случаи, сведения, предоставени от надеждни информатори или свидетели, пожелали имената им да останат в тайна. Повечето от тези бележки бяха писани с твърд молив на ръка, на нещо като стенографска азбука, която Ези сам си бе изобретил и която не можеше да разчете никой друг. За него тези листчета бяха твърде лични, като дневник. В тях много повече, отколкото във всичките високопарни речи, които волю-неволю бе изслушал предната вечер, се съдържаше целият му професионален път.

Ези отпи от кафето, изтласка стола на колелца при металната кантонерка и издърпа най-долното чекмедже. Папките бяха подредени, общо взето, по години. Той извади някои от най-ранните, прегледа ги набързо, реши, че не стават за нищо, и ги метна в грозното очукано боклукчийско кошче от кафяв метал, служило му вярно през всичките тези години.

Преглеждаше документите внимателно, без да бърза, макар че не го свърташе да стигне до 1975 година. Щом разтвори папките, обозначени с тези цифри, вече бе изпил кафето и почувства как от него го присвива стомахът.

Една от папките се различаваше от другите — бе по-дебела и си личеше, че е отваряна по-често. В нея имаше няколко по-тънки кафяви папки, прихванати с широк ластик. Краищата им бяха омаслявани, подгънати и опърпани — Ези ги бе вадил често, беше ги отварял и прелиствал, после ги бе пъхал обратно в чекмеджето, между документи, които не бяха чак толкова важни, та отново да ги извади и да започне да ги преглежда.

Махна ластика и го надяна на дебелата си китка. Носеше медна гривна, защото според Кора действала благотворно на артрита, но лично той не го усещаше особено.

Остави купчината папки върху бюрото, отпи от новото кафе, което дежурният му бе донесъл, без той да го моли, и отвори папката най-отгоре. Първата страница беше от годишника на местната гимназия. Ези помнеше деня, когато я бе откъснал за справка. На нея имаше снимка на гимназистите от горните класове — на третия ред отдолу нагоре, втората отляво. Патриша Джойс Маккоркъл.

Момичето гледаше право в обектива така, сякаш знае тайна, която и фотографът би искал да научи. В единия край на страницата под името й пишеше, че е пяла в хора и е членувала в клуба по испански език и в кръжока на бъдещата домакиня. Съветът й към по-малките съученици гласеше: „Купонясвайте, купонясвайте, купонясвайте до дупка!“

Снимките, на които учениците са с униформените шапки и тоги, рядко с хубави, но Патси си беше направо грозновата: с малки очи, широк сплескан нос и скосена брадичка.

Това обаче не й бе попречило да я познават всички. Ези бързо научи, че по Патси Маккоркъл са хлътнали повече момчета, отколкото по красавицата на класа. Защото, както, доста притеснен, му бе казал един от нейните съученици — сега държеше бензиностанцията на „Тексако“ на Крокет Стрийт — „Патси буташе, шериф Хардж, буташе на всекиго. Нали разбирате?“

Ези го разбра. Дори навремето, когато бе учил в гимназия, имаше момичета, които сменяха момчетата като носни кърпички, и затова всички ги познаваха.

Въпреки лошата слава на Патси на него никак не му беше леко да иде онази гореща августовска сутрин у тях и да съобщи новината, която не иска да чува никой родител.

Бащата на Патси беше шеф на комуналните служби в града. Познаваха се с Ези, но съвсем бегло. Маккоркъл го пресрещна още преди той да се е приближил до входната врата. Първите му думи бяха:

— Какво е направила, шерифе?

Ези попита може ли да влезе. Докато вървяха през уютните, светещи от чистота стаи към кухнята, където Маккоркъл вече бе сложил да се вари кафе, той обясни на шерифа, че напоследък момичето съвсем му е отпуснало края.

— В чудо сме се видели. Кара като ненормална, не знам как още не е съсипала колата. Прибира се по никое време мъртво пияна, после спи до обед. Пуши. Хич не ми се мисли какво ли още прави. Най-безцеремонно нарушава всички правила в дома. Не иска да каже на майка си или на мен с кого излиза, но доколкото подразбрах, се е събрала с онези келеши, братя Хърболд. Когато й се скарах, задето дружи с престъпници, ми се тросна да съм си гледал работата. Точно така се изрази. Заяви ми, че щяла да се среща, с когото си иска, включително с женени мъже. Както го е подкарала, изобщо не се изненадвам, шериф Хардж, че сте дошли. — Маккоркъл му подаде чаша топло кафе. — Въпрос е само на време да наруши законите. Нощес не се прибра и затова, общо взето, ви очаквах. Какво е направила? — повтори той.

— Госпожа Маккоркъл тук ли е?

— Горе е. Още не е станала.

Ези кимна, погледна върховете на черните служебни обуща, премести очи към набраните бели пердета върху кухненския прозорец, сетне към рижата котка, която се протягаше до крака на масата.

— Тази сутрин, господин Маккоркъл, дъщеря ви е била намерена мъртва.

Мразеше тази част от работата си. Слава Богу, не му се налагаше да изрича често тези думи, инак сигурно досега да си е сменил професията. Едвам намираше сили да погледне човека в очите, ако се налагаше да му съобщи, че някой от неговото семейство няма да се прибере никога вече. Но дваж по-тежко му беше, ако броени мигове преди това е злословил за покойника.

Всички мускули по лицето на Маккоркъл увиснаха, сякаш се бяха откачили от черепа. От този ден нататък той се промени до неузнаваемост. Всички го одумваха. А Ези бе видял мига, в който бе настъпила тази промяна.

— При катастрофа ли? — пророни едва чуто Маккоркъл.

Ези съжали, че момичето наистина не е загинало при пътна злополука. Поклати тъжно глава.

— Не, господине. Тя такова… Призори са я намерили в гората, при реката.

— Шериф Хардж?

Той се обърна и видя в рамката на вратата госпожа Маккоркъл — беше по тъничък пеньоар на маргаритки. Косата й беше навита на ролки, а очите й бяха подпухнали от съня.

— Шериф Хардж? Извинявай, Еди.

Той се извърна към вратата на кабинета в шерифството и примига срещу дежурния. Беше забравил къде се намира. Спомените го бяха върнали двайсет и две години назад в миналото. Имаше чувството, че още е в кухнята на Маккоркълови и чува не Франк, а госпожа Маккоркъл, изрекла името му някак уплашено, с въпросителен знак. Той разтърка смъдящи очи.

— А, да, Франк. Какво има?

— Извинявай, че те прекъсвам, но се обажда Кора, пита дали си тук — намигна му дежурният. — Тук ли си?

— Да. Благодаря ти, Франк.

Още преди да е казал „здравей“, и жена му му се нахвърли.

— Бива ли такова нещо, да се измъкваш, без да ми кажеш къде отиваш.

— Оставил съм ти бележка.

— Там пише, че отиваш до службата. Тъй като снощи официално излезе в пенсия, се питах дали не си се хванал на работа някъде другаде.

Ези си представи как изглежда жена му в този момент и се усмихна под мустак. Тя сто на сто бе изправила гръб и бе сложила ръце на хълбоците си, а очите й мятаха искри. Колкото и изтъркано да звучеше, Кора бе най-красива, когато беше ядосана.

— Мислех да те поканя на закуска някъде навън, но гледам, че си в лошо настроение. Сигурно е по-добре да заведа някое друго момиче.

— Само не знам дали това момиче ще те изтърпи и пет минути — сопна се жена му и след многозначителна пауза добави: — Ще бъда готова след десет минути. Не ме карай да чакам.

Преди да си тръгне, Ези разчисти кабинета и си събра нещата в няколкото кашона, които шефовете на окръга предвидливо бяха приготвили, Франк му помогна да ги занесе до колата. Натовариха ги в багажника и се ръкуваха.

— Довиждане, Ези.

— И умната, Франк!

Ези изчака дежурният да се прибере в кабинета и чак тогава извади папката по случая „Маккоркъл“ и я сложи върху другите. Смяташе да свали кашоните, когато Кора я няма наблизо. Ако тя видеше папката, веднага щеше да разбере какво го е прихванало, та посред нощ да иде в службата и няколко часа да рови из архива. И тогава наистина щеше да се вбеси.