Дребничкият лекар се изправи: беше или азиатец, или джудже, поразено от вирусен хепатит.

Извади краищата на стетоскопа от ушите си и го провеси на врата като гердан. Хромираната слушалка висна до тестикулите му. Късичките пръсти и нослето говореха за природно нещастие — навярно му ставаха само презервативи номер три нули. Малката му чутура навяваше мисълта, че си прави прическата при някой индианец от племето живаро — любителите на сушени човешки глави.

Извърна се към двамата, които очакваха с притеснение да чуят диагнозата: дама към четирийсетте, но още ставаща, и още как, при това много елегантна, и як прислужник с кестенява коса, облечен в черен панталон и руска рубашка от жълто платно. Направи гримаса, което не беше никакъв проблем за сбръчканата му муцунка.

— Какво ще кажете, докторе? — попита шепнешком жената.

— Мъртъв е! — заяви лекарят.

— Можете ли да ми го напишете черно на бяло?

— Ако имате предвид смъртния акт, ще го издам веднага.

Като същински Атлас, който се кани да повдигне Земята, се заоглежда за опора, за да попълни документа, но не можа да намери. Кръглата маса бе затрупана с лекарства, чайничета и чаши с билкови настойки. Също и камината от розов мрамор.

— Да минем в салона — предложи жената.

Тръгна подир нея като маймуна след дресьора си. Когато двойката излезе, прислужникът извади от джоба кутия американски цигари и натика една между джуките си. Готвеше се да запали, когато мъртвецът измърмори:

— И на мен ми се пуши.

Слугата послушно лапна още една цигара и запали едновременно и двете със златния си дънхил. После пъхна едната между побелелите устни на умрелия. Той дръпна яко и издуха силна струя.

— Кемъл е — предупреди здравенякът.

— Какво от това?

— Вие не обичахте кемъл. Казвахте, че били като сено с мед.

— Човек не се пазари за първата цигара след възкресението — промълви бившият покойник.

Беше петдесетинагодишен, с едри черти и гъста прошарена коса. Умело нанесен грим отнемаше чара, който обикновено излъчваше. Златистите му очи гледаха със смразяваща втораченост.

— Помогни ми да се освободя от този калъф, задушавам се! — изпъшка той.

Слугата го хвана за протегнатите ръце и го издърпа, за да седне. После разкопча пижамата му, съблече я и започна да откача кукичките на пластмасовия корсет, който обхващаше гръдния кош. Странната протеза възпроизвеждаше с кошмарна точност мъжки торс. Личаха издутините на коремния мускул и дъгите на ребрата. Розовите зърна на гърдите изглеждаха по-естествени от истински. Тук-там се къдреха косъмчета. Прислужникът изпитваше погнуса при докосването до този калъп от фалшива плът.

Щом освободи „мъртвеца“, запокити корубата в другия край на стаята и тя остана на пода до стената като отвратителна черупка на огромен омар.

Жената се върна с документа в ръка. Вееше го, за да изсъхне по-бързо мастилото.

— Е, опекохме работата — каза тя. — Вече си покойник съвсем законно.

Мъжът се засмя и отметна завивките. Остана за малко седнал, вторачен в пръстите на краката си, които мърдаше.

— Моята мечта! — въздъхна той. — Винаги съм смятал за върха да гледаш отстрани собственото си погребение. Не може ли да ме кремират вдругиден, така ще ми остане един свободен следобед.

Слугата се усмихна накриво заради цигарата, която димеше в левия ъгъл на устните му.

— А кой ще играе ролята в крематориума? — попита той.

— Ти! — отговори жената.

Тя светкавично заби в ръката му иглата на мъничката спринцовка, която досега криеше в шепата си.

Човекът застина като парализиран, невярващ на очите си. Вцепени се, ченето му висна, очите му се изцъклиха.

Мъжът с голия торс грабна цигарата от устата на слугата и я хвърли в камината, където не гореше огън. Тя продължи да тлее в студената пепел. Здравенякът се тътна без звук. Жената беше готова и го бутна към леглото, щом видя, че очите му се подбелват. Жертвата се просна ничком напряко на мястото, освободено от предишния „мъртвец“. Краката останаха на килима, ритайки в последен гърч.

— Помогни ми да ти направя тоалета — каза жената. — Държа да си красив, когато дойдат господата от погребалното бюро.

1.

Маноло си имаше номер с жените. Грубичък, но минаваше. Приближава се до някоя, заглежда я втренчено със съдбовно изражение и накрая отронва непринудено:

— Може ли да ви кажа нещо?

Впечатлени от този пламтящ поглед, от напрегнатото лице и сериозния тон, жените неизменно се съгласяваха. Тогава Маноло споделяше с нежелание, сякаш съобщаваше нещо, което е фатално неизбежно:

— Два часа ще ви паса ливадата, преди да забия в нея якия си кол.

Казваше го, все едно бе избран от някакви загадъчни сили за опасна и съдбовна мисия. Продължаваше да гледа жената, без да мига, без да навежда очи, като истински рицар на дълга в очакване на разпореждания.

Реакцията биваше два вида. Жената или се възмущаваше, или се разсмиваше. И едното, и другото бяха форми на самозащита срещу толкова необичайното словесно нападение. Най-напред се втрещяваха. Любезният тон и сдържаността на събеседника правеха още по-невероятни думите, които чуваха. Щом преодолееха първоначалното изумление, се проявяваше темпераментът на всяка. Възкликваха или: „Долен мръсник!“, или: „Хайде де!“ Нито по едното, нито по другото можеше да се съди дали играта е загубена или спечелена. В първия случай очите на Маноло се насълзяваха и той промълвяваше: „Знам, че е непростимо да ви говоря такива неща. Ама да не мислите, че е от добро…“ И си придаваше толкова съкрушен вид, събеседничката прочиташе на лицето му такова отчаяние, че най-неочаквано се изпълваше с чувство за вина.

Във втория случай, при смях, Маноло също изобразяваше дълбока меланхолия: „Добре, виждам, че ви е забавно, обаче не е това, което си мислите. О, Господи, не е!“ Усмивката на жената се стопяваше и тя, изпълнена със състрадание, пожелаваше да узнае какъв е „случаят“ на Маноло.

Чукаше много. Държеше си на думата и наистина се отдаваше до припадък на лудории с език. Е, не точно два часа по часовник, както обещаваше, но поне докато партньорката започнеше да го умолява да сменят стила, тъй че в крайна сметка неспазването на срока му се прощаваше.

Сдушихме се по следния начин. Бях си чукнал среща С Мари-Мари на терасата на „Фукет’с“.

Гледам, седи на един коктейл голд вод. Аз я отворих на това питие. Хареса й. Вкусът му зависи, разбира се, от фуража, който барманът ще ти натъпче, преди да ти го донесат: резенчета портокал и лимон, листа от мента, стрък керевиз, череша от сладко: можеш да преядеш! Във „Фукет’с“ сервират най-добрия голд вод в цял Париж.

Тя си смуква по малко през духалото. Не ме забелязва, защото зяпа на другата страна. Пристъпвам с песен в сърцето. Изведнъж някаква ръка ме сграбчва. Поглеждам петте пръста, впити в ръкава на дънковото ми яке. Ноктите са квадратни, кожата — бяла, на лунички. Вдигам очи от ръчицата към физиономията на нейния собственик и разпознавам Серж Вазелини, литературен директор на „Сапун в очите“, новия клюкарски седмичник, значи всяка седмица с нови дела, който плюе наляво и надясно. Политика, бизнес — няма мило, няма драго. Неговото вече не е смелост, а склонност към самоубийство. Вазелини винаги е проявявал двупосочно благоразположение към моята личност (защото е такъв педал, че може да шашне и английски депутат). Разправя, че с него сме били от една боя поради общия ни антиконформизъм. Но аз, кой знае защо, усещам известни нюанси помежду ни.

— Антоан! — шушне ми той. — Трябва да ни пишеш всяка седмица по една сатирична колонка. Петнайсет реда, съчинени на коляно, разобличаващи човешката глупост.

— За да разоблича човешката глупост, Серджо — отвръщам му, — ми трябват не петнайсет реда, а двайсет тома, колкото Енциклопедия Британика.

В този момент засичам някакъв шемет с вид на любител на (лесни) жени, който се свежда над Мари-Мари.

Приближавам се зад него, без той да ме чуе и без Мари-Мари да ме види, понеже хубавецът ме закрива. Чувам го да й шепне:

— Може ли да ви кажа нещо?

Хубавицата не отговаря, но в очите й, изглежда, проблясва съгласие, защото мераклията казва:

— Два часа ще ви паса ливадата, преди да забия в нея якия си кол.

А кифлата отвръща на секундата следното:

— Така ли? Извънредно интересно предложение, господине! — после се обръща към мен, понеже току-що ме е зърнала, и съобщава така, че да чуят всички: — Чуваш ли, Антоан? Господинът може да ме работи с език два часа, преди да ми забие якия си кол!

Разговорите на съседните маси секват. Чува се само дрънченето на чашите върху подноса на сервитьора. Салонният управител, който отговаря за резервациите в ресторанта, слиза от амвона си и се дотъркулва до нас.

— Някакви проблеми ли има, господин комисар? — пита той.

— О, никакви — отговарям, докато сядам до моята капчица. — Как може да си помислиш подобно нещо, Венсан?

Да беше видял мутрата на храбрия сваляч, щеше да го помолиш да не шава, докато изтичаш да си вземеш никотина. Ченето му виснало, очите облещени, вратът източен, сякаш току-що е палнал фитила на бомба и сега чака да гръмне в ръцете му. Не че е скапан иначе. Може дори да мине за хубав мъж, ако не придиряш много за класата: изтупан като италиански шампион по колоездене за неделна литургия. Малко над трийсетте, много мургав, с муцуна, която не се забравя, дълги ресници, джукест. Свивам рамене и му казвам любезно:

— Жените са непредвидими, приятел. Но сигурно доста кълват на тоя номер, а?

Той се усмихва и кимва:

— Доста! — после се обръща към Мари-Мари: — Естествено, моля да ме извините, откъде да знам, че чакате някого.

Аз измърморвам под нос:

— Всяка самотна жена в кафене чака някого.

Сервитьорът идва да удари един влажен парцал на масата, макар че тя си е чиста. Пронизва с поглед хубавеца и ме пита:

— И за вас ли един голд вод, господин комисар?

— Не, два. Кралски!

Мърльото повтаря, за да запомни:

— Два кралски голд вода, два! — После се омита.

— Сядайте! — предлагам на езиковеда. Хубавелякът присяда плахо срещу нас.

— Хубаво се насадих — въздиша той. — Отгоре на всичко сте и комисар.

— Днес не ви е ден — отвръщам.

— Трябва ли да очаквам някакви репресии?

— Какви репресии? Не е престъпление да предлагаш наслади на една дама. Не сте нарушили и обществения морал.

— Имах предвид… в личен план. Ревност или нещо подобно.

— Щях да ревнувам, ако моята приятелка беше откликнала на любезното ви предложение. А и тогава не знам. По-скоро щях да съм разочарован.

Келнерът донася поръчката.

— Дори не ви попитах дали обичате голд вод — извинявам се аз.

Подавам му едната чаша.

— За вашите подвизи!

Той грабва напитката и вдига безмълвен тост, преди да отпие. Още не му е ясно накъде духа вятърът. Чуди се какво ли му кроя, и си мисли кога ли ще му светна една. Отпивам и аз. Мари-Мари се усмихва развеселена.

— Какъв процент успешни опити постигате? — пита го тя.

— Поне петдесет на сто.

— Не се ли хвалите?

— Напротив, спестявам малко — плахата му усмивка угасва и той ми прошепва: — Наистина ли не ми се сърдите?

— Никак. Ако бяхте опитали номера, докато съм с гръб, щях да ви пребия. Но щом жената е сама, всеки мъж има право да пита, пък тя да си решава.

Той кима:

— Вашата философия съвпада с моята.

— Не се и съмнявам.

— Наистина ли сте комисар?

— Ето ми картата!

Тиквам под носа му запечатаната в пластмаса тапия, а той се опулва с възхищение, което ме ласкае.

— Сан Антонио! Е, тогава нищо не ме учудва.

Оцъкля се в своя голд вод с всичкия зарзават в него и мисълта му се залутва вътре като в бостан. Кой беше писал, че през пролетта цял ден е утро? Може да ти дойде в повечко, но съм сигурен, че тоя сваляч е истински поет в жанра си. Защото трябва да си поет, за да рутиш фльорците с тоя номер. На мен поне ми звучи рицарски. Той произнася замечтано:

— Тази сутрин във ваната си мислех за вас.

— Надявам се, че не сте с двойна предавка?

— О, женичките ме привличат твърде много. Мислех за вас, защото ми е тревога за брат ми, не мога място да си намеря.

— Ще ме открехнеш ли?

Неусетно минавам на ти, но и той не усеща. Драг ли ми е някой на моята възраст или по-млад, става от само себе си.

— Ще ни отнеме доста време — отвръща той и сочи с брадичка към Мари-Мари.

Обаче моята повелителка не е от безсловесните добичета.

— Давай, давай, и аз съм в занаята1 — уверява го тя.

Лингвистът маратонец й отправя една лишена от похотливост усмивка.

— Чудя се откъде да започна — признава той.

— От началото — съветвам го аз. Поколебава се, после промърморва:

— Добре, щом настоявате.

И се отприщва. Докато говори, мачка духалото на своя дринк, какво ли не прави с него.

— Аз съм от испански произход — казва. — Баща ми бил републиканец и след победата на Франко избягал във Франция заедно с жена си и новородения си син Мигел. След войната жената на баща ми умряла от левкемия. Татко се пропил от мъка, та затова Мигел израснал на улицата, станал малолетен престъпник и попаднал в изправителен дом. В началото на петдесетте баща ми се разболял тежко и спрял пиенето. Пооправил се и тогава Срещнал майка ми. По тоя повод съм роден аз през 1953 година. Малко след раждането ми старецът си отиде. Майка ми се трепеше, за да ме отгледа, и мога да ви уверя, че детството ми не беше розово. Един ден цъфна млад ПИЧ, тьпкан с мангизи. Беше брат ми Мигел. Научил за смъртта на отеца и дошъл да види как изглежда братчето му. Много държи на семейството. Години наред не ни забравяше. На пет-шест месеца цъфваше изневиделица, натоварен с подаръци за майка ми и мен. Водеше ни на ресторант и ни връщаше в апартаментчето с лъскавата си лимузина, а преди да тръгне, оставяше на кухненската маса пачка. Когато го питахме какво работи, измънкваше за някакъв бизнес. Личеше си, че не му се приказва за това. Държеше на моето образование и ми плащаше таксата в едно тежкарско частно училище. Обаче един ден видяхме образа му по телевизията и във вестниците. Арестували го за участие в обир на банка с още няколко души. Много не се изненадахме. Лепнаха му шест години. Ходехме му на свиждане в Поаси и той всеки път ми заръчваше да не правя като него, да вървя по правия път. Съветваше ме да уча и да се издигна в обществото.

— Е, и ти с какво се занимаваш? — прекъсвам го.

— С диаманти.

— Дръж ме!

Туй възклицание съм го прихванал от моя шеф, Стария, който си пада по архивните лафове. Любителят на черен кадаиф вдига ръка, за да успокои топката.

— Чакайте! Вярно, голяма фирма, ама скромно положение. Посредник съм в търговията с чакъл, от време на време врътвам и по някоя лична далаверка. Обаче, господин комисар, не си мислете разни неща, досието ми е кристално чисто, като диамантите, които продавам. Можете да се осведомите за мен, репутацията ми е бетон.

— Не се и съмнявам — отвръщам искрено. — Семейно положение?

— Женен, две деца — той се изчервява. — Така си е, не е добре за един почтен глава на семейство да се увърта покрай фльорците из кафенетата, но мога да ви доверя за свое оправдание, че жена ми е фригидна като Северния полюс. Нашите момченца съм й ги правил едва ли не под упойка. А пък на мен кръвта ми е гореща, андалуска, по двайсет и четири часа това ми се прави.

— Не се извинявай, синко, дертът си е твой. По-добре ми разкажи още за брат си.

Нашият нов „приятел“ издухва половината от чашата си, преди да продължи:

— Смъкнаха му от присъдата и след четири години излезе. Продължи да идва все така с пълни ръце, както и преди. Дойде и на сватбата ми. А като се родиха децата, започна да глези тях, както беше глезил мен. Тревожех се за него. Шубе ме беше да не го приберат пак на топло за някой голям удар. Понякога отварях приказка, но той все го увърташе. Последния път, като се видяхме, каза, че заминавал за Щатите. Запознал се бил с някакъв страхотен мъжага и почвал съвсем нов живот. Много се беше запалил. Замина. Получих само едно-две писма. Той не е много по писането. Приказката му вървеше, но пред белия лист се панираше. Писа, че искал да ни плати почивка в Маями, на четиримата. Нямаше адрес, не можах да му отговоря. Една сутрин ми се обади по телефона, за да се разберем за датата. Уговорихме се да идем през великденската ваканция, в края на април. „Извади визи, след три дни ще ти пратя билети“, каза, преди да затвори. Вече е 4 юли, а от него ни вест, ни кост. Не получих и билети. Човърка ме отвътре, че му се е случило нещо, господин комисар. Канех се да попитам в полицията, но с тоя живот, дето го водеше Мигел, ме е страх да не му разбъркам нещо, нали разбирате?

— Разбирам — кимам аз.

Орачът на ливади поклаща глава:

— Чудна работа, трябва да ме е страх от вас след онова, което си позволих с госпожицата, а ето че ви се доверих изцяло…

— Следваш инстинкта си — обяснявам му. — Значи си добро момче. Ще ти дам нещо за писане и ти ще ми драснеш всички данни за себе си и за братока. Ще напишеш каквото си спомняш, и ще ми доставиш по най-бързия начин писмата, които ти е пратил от Щатите. Става ли?

— Не знам как да ви благодаря, господин комисар.

— Щом не знаеш, не ми благодари!

Така се разделяме. Мари-Мари вика:

— Ти май ще се захванеш с този случай…

— Не си ли съгласна?

— Мисля, че ще си загубиш времето. Тия братя не ми вдъхват много доверие. Единият — гангстер, другият — глава на семейство, пък дрънка глупости на жените по кафенетата… Човек може с нещо по-смислено да си запълва живота.

Мръщи се. Не й се хареса толкова, че поканих на масата тоя… Маноло (Маноло дела Рока се казва, така пише на листчето, което ми остави). За да сменя темата, й казвам:

— Добре, любов моя, кога ще се оженим?

Вземам ръката й и я поднасям към устните си. От съседната маса Серж Вазелини вдига палец, за да ми покаже, че намира моето „завоевание“ за страхотно и ме поздравява.

— Хайде да не бързаме — въздъхва Мари-Мари.

Отряза ми главата! Тая пикла от най-крехка възраст е луда по мен и за друго не мечтае освен за венчило. И на ти сега, когато дойде време да се хвърляме в пропастта, дава заден ход! Причерня ми. Изстрелвам едно „Защо бе, Господи?“, както казваше баба ми. Това „Защо бе, Господи?“ не й излизаше от устата, за нея то значеше „Да ти тегля една“.

Но на моята муза не й мигва окото. Изчаква ме да изчерпам тиража, както казват в търговията с книги, и взема думата:

— За да бъда по-близо до теб, за да разбера живота ти, започнах работа, подобна на твоята, и тя ме увлече, Антоан. Сега знам как можеш да потънеш в едно разследване, до ушите да затънеш. Човек му се отдава изцяло. Ти беше прав, тази професия не е за женени хора. Трябва да си свободен, за да я вършиш добре. Но това не променя с нищо любовта ми към теб, великане мой. Нека все така да я изживяваме безостатъчно, с целите си души. Пък един ден, по-нататък, ще видим…

За малко да ме разплаче! На всичкото отгоре пред онова дупе Вазелини! Въздишам както чичо от улицата:

— Животът е скапан!

Защото сега ще ти кажа нещо на ухо и повече няма да говорим за това: животът е адски, ама адски скапан!

2.

Честно, братските тревоги на вафлояда ми бяха през оная работа и сигурно покрай сантименталните разочарования щяха да потънат нейде из бездънните гънки на мозъка ми, ако не беше саркастичната забележка на Мари-Мари: „Ти май ще се захванеш с този случай…“ Както се сещаш, това ме нахъси! Шибна суетата ми. А суетата може да бъде извор на енергия.

В разкрития от Маноло жизнен пъп (както казва моят безстрашен асистент Берю се споменаваше и годината, в която закопчали братчето. Отидох в архивите, за да се запозная със случая. А той ясен като бял ден. Трима хубавци, единият Мигел дела Рока, прислушали една банка в Шестнайсети район точно когато товарели сухото в камионетка. Всичко било пипнато, с вътрешен човек. Добре, ама за лош късмет на тарикатите попадат на герой в лицето на един от охранителите. Момчето преди това се било подвизавало като наемник из Африка и било печено. Вдигнало кротко ръце като приятелчетата си, но изведнъж се проснало на земята, измъкнало желязото и запукало по бандюгите. Единият си получил куршумчето в бедрото. Ръката на другия, който притеснявал населението с автомат, била разкъсана от 9-милиметрова шикалка, а пък сеньор Мигел, като вдянал, че млякото се пресича, си плюл на петите. Обаче в Шестнайсети район тогава се случил ден на героизма и един шофьор го погнал с колата си, затиснал го към спрял камион и му счупил три ребра. Голям карък! Такава манджа не се забърква два пъти в живота на един бандит. Нали ти разправям, тоя ден имало парад на честните хора! Аз, както си ми е занаятът, записвам това-онова и за другите двама колежани.

Инспектор Ларишес, който разбира от новите ни компютри, си сяда на задника и след половин час ми носи улова си. Научавам, че Селестен Мьоние, улученият в ръката, е починал, докато бил на топло, но не от раняването, а от рак на белия дроб, който си го имал в момента на събитията. Третия бандюга, Совьор Коджапул, скоро след освобождаването му го прибрали отново, този път за трафик на крадени коли, и лежал още три години. Излязъл предсрочно за добро поведение и отворил кръчма в Сен Дьони. Вече бил на възраст и след толкова годинки на топло и толкова каскадьорства най-сетне мирясал.

Има нещо, не знам точно какво, между апаша и стражаря — от пръв поглед се разпознават един друг. Още щом бутам вратата на „Каре аса“, кръчмето на улица „И днес осъмнах“, кръстосвам взор със Совьор Коджапул (от турски произход), облегнат на тезгяха пред разтворения вестник „Парижка пиаца“.

Очите му, черни като дупки на ключалки във вратата на мазе, захлупени от астраганени вежди, ме снимат на часа. Вече си знае, че новият му посетител носи карта с трикольор в десния вътрешен джоб и голям калибър под лявата мишница. Совьор е понатрупал карати, наближава шейсетте. Шкембелия, бузите му сивкави и висят, обрасли с косморляк, хоботът му целият на дупки и брадавици, ушите като зелки, скулата му разсечена от дълбок белег; досущ Леонардо ди Каприо във филма „Менопаузата на Сашка В.“. Косите бели, подстрижката къса, съвсем като на стар ножкаджия, дето сега не пипа нищо по-остро от клечка за зъби.

В този мъртъв час кръчмето е почти празно. Само трима кратунковци са се лепнали за машинките в дъното и играят на нещо си, няма да ходя да ги питам на какво, я.

Сядам на бара срещу Совьор. Той уж се е зачел за Дългото бедро, една засукана кобилка, която може да поднесе изненада другата неделя на хиподрума. Изръмжава, без да вдига от парцала надупчената си зурла:

— К’во да бъде?

В „Каре аса“ не върви да си поръчаш голд вод или блъди мери.

— Една мастичка! — казвам скромно.

Пандизчията се откъсва от „Парижка пиаца“ и докопва шише „Рикар“ с дозатор.

— Ще пиеш ли и ти едно с мен? — питам. Той изсумтява, без да ме поглежда:

— Да не би да се знаем отнякъде?

— Неизбежно е, Совьор. След двайсет минути ще бъдем приятели от детинство.

Лениво лисва мастика и във втора миниатюрна чашка, вади от хладилника каничка с вода и я слага на тезгяха с услужливо обърната към мен дръжка. После чака. Пипвам каната.

— Не я ли давиш? — питам, докато я поднасям към неговото питие.

— Пия я суха — отвръща.

— Сигурно имаш право, така е по-сладко — аз намокрям моята. — Обаче мен ме е страх да не ме опари.

— Срещали ли сме се някъде? — настоява пандизчията, загрижен от това нахълтване в бърлогата му.

— Не, ти сигурно си бил на топло, когато аз съм се пръкнал.

Той чака. Аз пия. Не си падам по анасона. Виж, татенцето смучеше яко преди вечеря. И разправяше за своя отец, който си цедял абсента, като разтопявал захар в надупчена лъжица. Тази лъжица още си седеше в кухненското чекмедже. Дупките образуваха шарки. Навремето са пипали всяко нещо, за да внесат хармония в живота.

— Наясно си, че не съм застраховател… — подхващам. Той смирено склапя гарвановочерни мигли. — Не се притеснявай, разследвам от името на едно семейство. Един мой познат се тревожи за братчето си, с което сте били гъсти. Тъй че няма защо да не се погодим.

Той обръща мастиката си.

— И как се казва тоя общ знаменател?

Кимам му с одобрение.

— Ти си културен мъж, Совьор. Случайно да си държал матура в пандиза?

— Не, обаче плетях сламени столове, беше много вълнуващо.

— Братът на моето приятелче се казва Мигел дела Рока, но вие сигурно сте му викали другояче.

— Циганина — казва Коджапул.

— Ами представи си, Циганина вдигнал дърмите през океана. После поканил братчето си на гости за Великден.

— Маноло?

— Точно така. Познаваш ли го?

— Не, но Циганина ми е говорил за него. Като ти разправят за някой, накрая все едно го знаеш.

Сече му пипето на тоя Коджапул. Харесва ми. С тъп бандюга да си нямаш работа. Интелигентните са по-опасни, но пък по-приятно си общуваш с тях.

— Та поканил той по-малкия си брат в Щатите и му съобщил, че праща билети за него и за неговото гадже. И след това Маноло нищо повече не получава. Започнал да си мисли лоши неща. Приятелски му обещах да видя тая работа. Истината ти редим. Ей ти номера на Маноло, дрънни една жица, да видиш, че не те пързалям. Обади му се, за да си сигурен, че всичко е едно към едно.

— Няма нужда — отвръща турчинът, — разбирам кога ме работят. Обаче за какво съм ти точно? Нали разбираш, гледам си пенсията тук и не получавам факсове от Щатите…

— Според Маноло брат му се запознал с един тежкар, нещо много специално. Той го замъкнал при американките. Това да ти говори нещо?

Той тутакси потвърждава:

— Да. Заплетена работа, нали разбираш.

Това „нали разбираш“ си му е песничката на Совьор. Всеки си има някакъв лаф, за да си подчертава мисълта.

— Снасяй!

— На края на тарикатския си период се забавлявах с лъскави коли. Имах си няколко момченца, които ги докарваха в моя гараж, там ги понапудряхме и после ги прехвърляхме на дърветата от Близкия изток. Казвам го, без да се притеснявам, защото точно за това ме пипнаха и си излежах каквото трябва. На Циганина това не му беше специалността, обаче понеже си умираше за мощни коли, от време на време ми докарваше по някое беемве, пораге или ферари. С него сме гъсти, откак се помним. Испанецът беше мъж. Голям пич! Просто заради приятелството от време на време поработвахме заедно, нали разбираш…

— Разбирам.

— Та веднъж цъфна като лорд с един ролс. „Интересува ли те тая таратайка?“, пита. Има си хас! Видиш ли петролен шейх, да знаеш, че е готов макарите да му отрежат, за да кара ролс. Спазарихме се бързо, между нас мангизите бяха само колкото да не е без хич. Отварям по една бира, имах си хладилник в гаража, и сядаме да полеем случката. Голям купон си правехме при всяка среща с Циганина. Пийвахме по една-две, продължавахме в някой бар и завършвахме в бардака, където опъвахме една курветка. Той си падаше по къдравата торта и по кожената флейта, тъй че правехме тройка с кукличката. Тоя идиот успяваше и да пуска майтапи, докато я работеше! Държеше се в ръце при всички обстоятелства…

Размекнат от сладките спомени, той налива по още едно: този път голямо.

— Не ме карай да тръпна в предчувствия, Коджапул!

— Тръпнете, има защо! Както си сръбваме от нашето шампанско, портите на гаража хвръкват, защото в тях се забива с пълна газ един самосвал. От него скачат двама с пушкала и ги насочват, без да гъкнат. Злобни. После от кабината се смъква трети. Не прилича на човек, който се вози в камион: висок, строен, към петдесетгодишен, с костюм от черна алпака и бяла риза, очилата му със златни рамки и опушени стъкла. В какамангата съм отварял по някое криминале и тоя ми заприлича на герой на Джеймс Хадли Чейс, нали разбираш?

— Да, да, разбирам. Много е интересно. Давай!

— Идва тоя тежкар бавничко, докато ние зяпаме облаците под дулата на гаубиците. Заговаря. С американски акцент. „Дойдох да си прибера колата, която сте взели на заем.“ Двамата с Циганина зяпнахме. И симпатягата добавя: „За компенсация задръжте камиона.“ Усмихва се зад тъмните очила. После махва с ръка на горилите си. Единият от тях отива при Мигел, забива му пищова между лопатките и го бута към ролса: „Качвай се!“ Също като в американско черно-бяло криминале, нали разбираш?

Кимам. Всичко разбирам. Съвсем ясно си го представям. Совьор продължава:

— Набутаха се в ролса и отпратиха. Циганина ме погледна като за последно. Мислеше си, че е сгафил пред дебелосерковеца и сега ще го учат на добро държане. Вече се виждаше с две бонбончета в кратуната, а и аз така го виждах. После си рекох, че ако са мислили да го похарчат, щяха да сторят същото и с мен, нямаше да оставят жив свидетел да се мотае на воля… Както и да е, изчезнаха, а аз останах да се пуля като глупак пред моята издънена порта и пред разнебитения камион, вдигнат от някой строеж. Ама ми едно такова смръчкано заради аверчето. Добре, че на другия ден Циганина се обади. Кажи-речи нищо не каза. „Добре съм, вика. Не се впрягай, Марко, ще мина да се видим.“ Олекна ми. Не излезе съвсем по Хадли Чейс.

— Дойде ли да те види? — питам.

— Да, у дома, обаче мен ме нямаше. Приела го Мариза, дъщеря ми. Много бързал. Заръчал й да ми предаде, че с оня с ролса всичко било точно. Бил го пратил да свърши някаква работа и Мигел се оправил като змей. Американецът бил толкова доволен, че го взимал да бачка за него. Циганина явно си умирал от кеф. Щял да се пусне в международния бизнес, да зареже дребния занаят, да скочи на горно равнище и така нататък. Заминавал за Америка, още следващата седмица, някъде край Мисисипи. Щял да ми пише.

— Е, писа ли ти?

— Да, обаче мен точно тогава ме окошариха заради моето автолюбителство. Пратил ми картичка и дъщеря ми я пъхнала в рамката на огледалото, намерих я после, като излязох.

— Откъде беше пратена?

— От Америка.

— По-точно?

— Не помня. Но още е у дома. Ще ви трябва ли?

— Хубаво ще е да я видя.

Той си погледна часовника.

— Дъщеря ми се е прибрала, обаче аз не мога да мърдам оттук. Ако искате да минете, ще звънна на Мариза.

— Бива си те, готин. Мисля си, че ако не разплискваш супата, можеш да се надяваш на щастливи старини.

Той се ухилва.

— Моето девойче ми стегна юздите. Когато за последно ме изписаха, я заварих друга. Една такава пораснала, узряла, абе — жена. Майка й не е добре, тя върти всичко. Една сутрин ме притисна в банята, докато се бръснех, и ми вика: „Тате, да знаеш, искам да съм имала баща, преди някой ден да имам деца. Залите за свиждане не са най-доброто място да се порадваш на стареца си.“ И се разциври, мама му стара! Ама и аз. От тоя момент съм като сълза.

Подавам му ръка.

— Моите поздравления, Совьор. Имаш добра дъщеря, а и теб май си те бива, дърта муцуно!

Разделяме се. Забравям да си платя, но и той сигурно нямаше да ми вземе мангизите, както тръгнаха нещата между нас.

Ако се съди по апартамента му, Совьор все пак е гушнал доста за толкова години пазаруване от денонощния. За мезонет в нова кооперация в „Ла Мюет“ СИ трябва цифра. Порасналата му дъщеря отваря вратата и аз благодаря на небесата, че не прилича на татенцето си. Поне не много. Само погледът й е с марка „Коджапул“. Очи като паници, лъскави като черни бръмбари, остри като копия, както пише Александър Дюма в биографията на Шарл дьо Гол. Царско парче! Изваяно в плът от гения на Микеланджело! Светла Кожа, одухотворени устни, зъби на тигрица. Тъмните й тежки коси са сресани на път. Облечена е в широка розова фланелка, която й стига до кълките, и нищо друго! Дали има гащички отдолу? Боса е, съвсем като дивачка.

— Здрасти! — казва ми тя. — Татко ме предупреди.

Влизам. От външната врата се попада направо в хола, обзаведен разностилно. Зървам възрастна дама, която седи в едно кресло завита до половина с одеяло. Моето пристигане ни най-малко не я интересува. Ослушва се за смъртта си, от друго не й пука.

— Да идем в моята стая — предлага Мариза.

Отваря някаква врата и се озовавам в по-приятно помещение, цялото в бяло. Само покривката на леглото е светлосиня, а, и килимът, щях да забравя.

— Седнете! — кани ме момичето и ми сочи двуместно канапе. — Значи искате да видите пощенската картичка от приятеля на татко?

— Ами да.

— Ето я!

Вече я е приготвила, картончето лежи на масичката пред мен. Грабвам го. На нескопосаната снимка се вижда дървен пристан, който се врязва в невероятно синьо море. Тръпки да те побият от самота. И една анахронична подробност: на перилата е подпрян велосипед. Надписът гласи: Гълфпорт, Мисисипи. Нямам нищо против, но гледката би могла да бъде със Същия успех и от Златните пясъци, Остенде или Бриндизи. Обръщам картичката и чета:

„Гепи, старче, Всичко е точно. Животът е лайф! Ей това се вижда от прозореца ми. Има да ти раздувам, като се видим. Надявам се, че при теб далаверата върви. Целувки. Твоят Циганин.“

Преписвам си текста в бележника, после се вглеждам в пощенското клеймо. Успявам да разчета: Лонг Бийч, Мис. 02.04.1987. На тоя Мигел буквите му ситни и скачат навсякъде като бълхи. Чудна работа, няма правописни грешки, нещо много чудно за човек, който на младини е мерил напред-назад улиците. Да не е учил граматика в какамангата?

— Ще ви свърши ли работа? — пита Мариза.

— Мисля, че да.

— Татко каза, че нямал вести от Циганина.

— Познавате ли го?

— Виждала съм го един-два пъти.

— Що за човек е?

Поклаща глава, без да ми отговори, но отгатвам, че мнението й не е ласкателно. Седи по турски на килима, срамежливо придърпала полата на фланелката между краката си. Страхотно гадже! Не е на повече от двайсет календара. Защо живее още при мама и татко?

— С какво се занимавате иначе? — питам я.

— Побъркана съм.

— Това не е занаят.

— Уча археология. Трябва да си откачен, нали?

— Напротив. И мен ме увлича историята на древните цивилизации.

— Наистина ли?

— Наистина.

— Тогава защо сте ченге?

— Когато бях малък, играехме по цял ден на стражари и апаши, аз все бях апаш и после реших, че трябва да опитам другото. При родителите си ли живеете? — питам с лека задявка, която дори и ти ще схванеш, колкото и да си тъп.

— Да. Майка ми има нужда от мен. А и баща ми.

— От чувство за дълг.

— По-скоро от обич.

— И аз живея с майка си, ясни са ми тия неща — и продължавам: — А любовта?

Тя свива очарователните си рамене. Лявото се е разголило, единият й балкон се вижда кажи-речи целият.

— Както дойде — казва. — А вие?

Отвръщам:

— Както дойде.

И си замълчаваме малко смутени, всеки от двамата си вика, че може ей сега да дойде. Седим си двамата самички, кога друг път?

Обаче тая работа е тънка, нали разбираш? Няма сега да вземем да се душим под опашките и да се хапем зад ушите, преди да почнем оная славна песничка за едноокия И спестовната касичка. Нито аз съм разгонен елен, нито тя е кошута с подмокрени гащи. Абе тя има ли гащи? Въпросът още не е изяснен.

— Радвам се, че сте повлияли така добре на баща си, Мариза — казвам.

Тя ме стрелва, наднича в очите ми:

— Каза ли ви?

— Каза ми, че вие сте му спасението. Не е лесно да си дъщеря на тюрмаджия, нали?

— Важното е да обичаш. Може баща ти да е министър, може да е затворник, чувството е едно и също. Иначе значи просто не го обичаш.

— Звучи красиво.

— Когато е искрено, всичко, което казваш, е по някакъв начин красиво.

— Няма да ви притеснявам повече.

— Не ме притеснявате.

Надигам се с омекнали крака. Картичката на господин Дела Рока лежи напреки на масичката. „Кеят в Гълфпорт“. Става за заглавие на филм. Любовен. Мъж и жена крачат към морето на фона на залязващото слънце. Държат се за ръка, момичето е мургаво като Мариза, велосипедът до перилата е дамски.

— Май Циганина не ви е много симпатичен. Вярно ли е?

Тя се нацупва.

— Може да е бил добър приятел на баща ми, но на мен ми приличаше на гангстер. Тези хора не говорят същия език като… нас. Между тях и нас все едно има стъкло. В изповедалнята отчето седи на едно място, каещият се — на друго. Отчето може да седне на другото място, но обратното е невъзможно.

— Отде такова сравнение?

— Бандит като Циганина никога не може да се постави на мястото на някой почтен човек.

— А вашият баща е успял, така ли?

— В него беше останало нещо читаво: много държеше на семейството.

— Циганина също, Мариза. Дълги години се е грижил за природения си брат.

Тя изглежда озадачена.

— Не съм знаела.

— Наистина. Научих го от брата. Точно по негова молба се опитвам да разбера какво се е случило с Мигел дела Рока.

Вече сме при външната врата. Отварям я. Мариза ми подава ръка.

— Довиждане!

В тоя момент ми докривява. Стискаме си ръцете, очите ни не могат да се откъснат едни от други. Но вратата се затваря. Стоя на изтривалката и се усещам самотен като дърво на тротоара, оковано в чугунената си корона. Натискам отново звънеца, три бързи дрънвания, за да покажа на Мариза, че е моя милост. Тя сигурно е стояла зад портата, защо отваря веднага.

Усмивката й, погледът й — като два удара с кинжал!

— Прощавайте — казвам, — забравих нещо.

И право в нейното стайче. Тя ме следва с любопитство. Когато пристъпва вътре и ме вижда щръкнал посред стаята, прошепва:

— Какво забравихте?

Докопвам я тогава, притискам я здраво и така я целувам, че кътниците ни изскърцват като трамвай на завой.

А мацето! О, дивна и дива прегръдка, ще извиняваш за раздутия стил, но чак и устните си разкървавихме. Езикът Й се увива около моя, краката й около моите, ръцете й около кръста ми. Да беше видял какви искри хвърчаха, щяха да ти гръмнат бушоните. Желаем се и се отдаваме изцяло, до дъно, до смърт.

Гащи имаше, но отхвърчаха от едно намигване и аз я заковах на красивото й бяло канапе, както си бях панталониран. Дано да са имали в къщата препарат за чистене на лекета.