Трябва ли да бъдем здрави, за да бъдем полезни?

Мрачкава е историята на наший народен живот, на нашето народно развитие и на страниците й има още много пропуснати или необяснени, или пък зачърнени места, които не скоро ще могат да смаят ония, които са ги извикали.

Много въпроси са се повдигали досега от нашите учени деятели по народното пробуждане, много подробности, обяснения, съвети са се изсипали в полза на народа ни; закачени са много от струните на неговий живот, на неговите икономически или нравствени нужди, и много ръкопляскания се въздадоха на всяко тяхно появление, и подтикът се очърта с някоя стъпка към напредъка.

И наистина, ний вече пристъпваме като малките дечица, обаче далеч сме еще от да речем — облекчихме се както трябва, спомогнахме си на положението от всяка точка на зрението. Да, ний говорихме много, но процентът на извършеното е твърде малък, за да можем да кажем, че имаме право да си предаваме на безпечеността и да се наслаждаваме с победните лаври, придобити в този или онзи бой за живот или смърт. Недавната смърт се сочи еще в нашето лице, в което прогледват нравствените и физически теглила и, нещо повече, тя следва да коси обично при всичкото съживяване и възраждане наше. Нейните дири са дълбоки, а средствата за уничтожението й са еще много слаби, ликовете твърде непрактични, види се — и недействуващи.

Как ще да се довъзроди българският народ както трябва, когато толкоз злополучия паднали на неговата глава, тъй щото, от гдето не погледнеш, все трябва да ти се посочи някое ново чудовище, което се изправя във всичкий си страшен ръст от някой забравен или незабелязан ъгъл на народният живот, едно след друго, като че брой нямат.

Чудни нрави и привички, чудни таленти развили в нас нашите отвратителни учители в последний период на духовното ни тегло! Ужасни времена, ужасни нрави! Един внимателен и по-смислен поглед върху народното битие и народното здравие може да договеди човека, че сме еще болни, и да го въвлече еще в по-голямо учудване; как е могъл да се крепи и даже да се размножава нашийт народ при своето нравствено затъпяване и физическо разстление? Малко опитност и завзирание могат да открият и потвърдят, че ако злото, което гризе еще физическата, а следователно и нравствената му страна, не се пресече и изкорени докато е време, оно може да израсте до такъв размер, щото може да угрози на народа и никога да не огрее в него ни една висока и благородна воля, ни един велик характер.

Гърците ни оставиха едно чудно изкуство да се саморазвращаваме. Они трябваше да бъдат последователни до края на своето призвание и на своята крайна безнравственост. Така постъпва развратнийт, който след удовлетворението на своите отвратителни и безчовечни страсти, за успокоение на разбудената му съвест извършва друг, тисяща пъти по-страшен грях, като дава оръдието на самоубийството в ръцете на своята невинна жертва. Да, и нашийт народ е тая невинна жертва, предоставена на своите вечни вътрешни гризения на съвестта и лишена от всякакви нравствени сили, за да може да си помогне сама и да се отърси от една толкоз пагубна поразия — систематичното и вярно самоубийство на целите му поколения, над бъдещето на които неволно и с ужас се спира на нашийт недоверчив поглед.

Питаме: какво ще стане с наший народ, ако здравието му не се поправи? Къде ще излезе той, ако следува да се самоубива в утеха на своите развратители и нравствени гонители? На кой хал ще достигнат жизнените негови въпроси и какво бъдеще може да се очаква от един разслабен физически народ? Трябва ли да се открие борба, сериозна борба, против ужасяващото наследие на фанариотите — потайний телесен разврат — и трябва ли греховете им и след изгонването им от нашето отечество да тежат дълго време като проклятия на народните глави! Ето въпроси, които бихме могли да повдигнем и които в нашите очи са немаловажни, а от бързината на поемването им зависи изправлението и възстановяванието на здравието, характера и добрата воля на народа за подвиг към благото му. Време е да се съвземем и, ако не е късно да свестим по-старите поколения, нека се потрудим за изправлението на ония, които израстят сега, а някога трябва да заемнат с достойнство нашето място.

Нас често ни учудва безхарактерността на нашите люде: она произхожда отчасти и от болезнеността им, защото чисто преходнийт период заключва в себе си други явления.

В народните вестници ние сретохме доста добри статии по въпроса на народните училища, където на преден план стои възпитанието на децата. Нас ни радваше здравийт поглед и мненията на нашите специалисти за по-прочното и по-практично нареждане на училищата според местните нужди. Но колкото до дисциплината при отхранването на децата, нам ни се чини еще малко е казано. Между тем тойзи въпрос не е по-долен от другите.

От неразумяване ли или от деликатност, ний често отдаваме на съвършено други причини лошата отхрана на учащето се юношество, тогази когато она е свързана със здравието му и даже със здравието на самото общество. А известно, че здравието съставлява едно от по-важните попечения на човека, а у нас оно е занемарено и оставено в презрение.

Нашите наблюдения общо и частно идат от ден на ден да смущават душата и сърцето ни с разни поразителни сцени, произходящи ту от халосаний живот, ту от съвършено нерадение спрямо средствата за съхранението на здравието, ту пък от безпечността на самите домородни или на общинските деятели, на които е възложен кой-годе присмотър над общината, или пък са ставени като посредници между човеците и нихните граждански или нравствени потреби.

Бледността и бедността на понятията на нашите по-стари по положението си в обществото, в отношение на същността на жизнените въпроси и потреби на мястото, образът на мислите на духовенството, леността и занемареното му образование съобразно с неговата мисия, а най-често и нравствената развала и недостойнство: всичко това еще по-често става причина за по-големи сърцераздирателни несчастия, които притискат народа и му тежат подобно кошмар, и го държат в онова апатично и грешно състояние от слепотия, постоянно духовно униние, от което не знам как ще можем да излезем напокон и как ще можем да се излекуваме.

Рядко из нас има, който да не познава и да не осъжда безобразното и престъпно зло, кой много, кой малко, но никой не повдига глас за изваждането му наяве, за обяснението на всичката му греховност и да предложи някое средство за изтреблението му из обществото ни, тогаз когато европейците еще отдавна са решили и постоянно привождат в изпълнение подобни едни въпроси, когато се тиче телесното и нравственото целомъдрие и свежест на народа си и на човещината. Они отколе си имат съставени разни благотворителни общества за надзиранието над разнообразните нужди, болки или състояния на човеците, от благополучието на които зависи и благоденствието, напредъка и силата на господарствата.

Нихните благотворителни или богоугодни заведения си имат всяко особно назначение, особни комисари, особни попечители, между които личат най-отбраните и най-достойните люде; особни благотворители и благодетели, които неуморно се трудят и жертват за постигванието на високото си човешко послание тук на земята. По тойзи повод у них всичко си има ред и всяко си е на мястото.

Погледнете на едного например попечителя на едно богоугодно заведение: с какво присърце и точност, с каква любов заляга он за добрата уредба на предоставеното на негово попечение заведение; погледнете на неговите доброволни и безвъзмездни усилия, на неговото великодушие и упорита деятелност, вижте го сетне между своите сътрудници, чуйте как се разговарят, съветват и насърчат за доброто. Колко истинско одушевление, колко правда, колко съобразност, сходство и връзка между всяко тяхно слово и всяк постъпък на попрището на деятелността им и колко след това вяра, самоувереност за непременна сполука в благородните им усилия!

Да не ходим надалеч: един учител например у них заема завидно положение. Как гледа народът на него и как всяк, почени от самото правителство, дори до частните лица, се стичат да го обезпечат в посланието му! Примери и доказателства на това има множество. Всякой от нас неведнъж може би се е учудвал на огромните благодеяния на имотните човеци, за които слухът достига и до нас през печата, като че за да съберат и от нас данта на учудването, признателността и общочовешката благословия. Сърдоболието и съревнованието навсякъде извикали човеците патриоти, които обичат да прогледват в бъдещето на настоящите, даже и на бъдещите поколения, на големи жертви и достойни за човешкото назначение подвизи от благочестие, висока любов към човещината и отечеството си. И как да се не одушеви човек при такива великодушни и предадени споборници на благото за благото!

Нека вземем сега за пример друга една коя да е личност, ако би било и личността на един свещеник.

Известно е, че най-близкото лице до всякого общо е свещеникът или пък лекаринът, на които се поверява всяк свободно в болката си. Европейците се възползвали от значението и положението на първий в обществото и заедно със съобразното му предуготовление за посланието му съединили в него и всичко онова, което трябва да му спомогне за по-точното изпълнение. Така свещеникът в същото време е изпълнител на религиозните обреди и длъжности и най-близкий съветник, приятел и помощник в нужда на бедните, както на богатите, на немощните, така и на здравите, а не рядко подобно врачу на просто подава веществений лек на болний, когото се тиче да получи, да настави за нравственото и най-сетне за физическото изцеление.

Пък за предаността на истинските лекари на посланието им няма что и да говорим; примери за тяхната бдителност на човешкото здравие има милиони, а утешението и помощта, с които снабдяват от ден на ден повече света чрез своите новоизнамервани медицински пособия достигва един доста висок предел.

А след това може ли да остане място за учудване: как могат да растат тъй здрави, пълни със свежест нравствена и физическа, иностранците, пълни със задатъци за благоденствие, способни да пренасят с нечута леснина и твърдост всички трудове на живота, в счастието и в несчастието си.

И колко подобно има в нас? Уви! Ако хвърлим един по-внимателен поглед върху нашия сгазен от мрака и заглушен народ, ако погледнем по-дълбоко в тайните ъглове на неговия окаян живот, в неговий характер, във вярата за бъдещето му, то непременно отчаянието ще ни загризе като лют скорпион, а чувствата и мислите, надеждите ни ще се видят отчасти като блуждающи в един лабиринт, от който се излезва без особено усилие на ума и сметливостта.

За жалост много работи са занемарени у нас, защото всички почти немарим изобщо, а ония, които сегиз-тогиз ги позаболява сърцето и душата, са твърде малцина.

По образа и условията на живота, по понятията си и ниската степен на образованието си нашето низше духовенство, с малки изключения, е почти лишено от способността да чувства както трябва и да бъде полезно истински на народа. От друга страна безпечността на родители и народни учители сдържа народа в по-глухите места на отечеството ни в едно чудно заблуждение и неутешителена нравствен застой, през който мъчно може да прозре лучата на свестяванието.

Ако би се наемнал някой да събере всичките статистически данни по народното съществувание у нас, по напредванието, размножаванието ни и обратно, заедно с причините и следствията, то между другите цифри най-голяма би се посочила оная, която би принадлежала на рубриката на смъртността от насилие и от физическо предвременно и противоестествено изтощение на поколенията, а особно от юношеский възраст. След него би следвала цифрата на оная маса на полуживите фантоми, които съставят част от гражданский строй; подир би следвало числото на безхарактерните, тъпоумните и непроизводителните ленивци и току речи дармоеди.

И за чудо ли е, че нашийт народ мъчно се движи, когато в естеството му се е вмъкнала такава поразия! Ний сме виждали цели семейства да затриват и изграбят челядта си от това зло; а като учител можем от дълговременний си опит и наблюдения да потвърдим с тисяща примери ужасните му резултати и че учащето се по нас юношество, па еще и много от дип младите наставници, са заразени от отвратителний онанизъм и то в такава мярка, щото може да ужасне най-върлий оптимист.

Но може да ни попита някой за причините и начина на разпространението на тая зараза, която причинява толкоз сълзи и проклетии на наший народ? Причината е лошийт пример, отсъствието на всяк разумен такт в домашнето възпитание на децата, ще отговорим ний. В нашето отечество почти всички деца от всички съсловия, без разлика на народност и вяра, с малки изключения, са предоставени на произвола повече отколкото на домашний надзор. В градищата те се скитат на отделни чети, преследуеми от своите общи и частни пороци. Тук те ги предават един другиму с мълнийна бързина и с чудна вещина, а животът им и възрастта им остава без всяко приложение към някоя, ако и ограничена, но полезна деятелност, минува всред разнообразни категории и с прикасания и, като че насърчавани от родителското безгрижие децата скоро убиват в себе си добрите зародиши и в замен развиват лошите си наклонности; волята им се разхалтавя, здравието им се суши и на конец младецът, след като се запаси с много смъртоносни привички, достигва дотам, чтото всяк може да съзре в него близката му погибел и нравственото безсилие за поправлението му.

Така от невниманието на родителите, лоший живот между лоши свърстници децата се научават на пиянство, на разврат, на кражба и разбойничество и т.н., и гибне в них инстинктът на добродетелта. От тук се съставят оние граждани, които носят винаги със себе си угризенията на съвестта си и проклятието в душата си, които не са способни за нищо красно или велико, а служат само за укор и живеят едва ли не само за пакост и тежест на ближните си.

Отсъствието на по-развита промишлена деятелност, на добро и старателно домашно и обществено възпитание, следователно на добрий пример, на добрий съвет, са причина на всичко зло. И там, гдето вярата трябвало би у нас да спомогне, она сама в ръцете на недостойните й служители, се е извратила и обърнала на други толкоз язически предразсъдки, чтото като че става затруднително вече настоящето й приложение за изправлението на човеците и наставлението им в страх Божием. Апатията на тия служители като че помага на всички злини и страдания на народа.

Важно зло е еще и това, че шарлатанизмът е развит силно в по-голямата част на отечеството ни. Чужденци бозаджии и халваджии или янкеседжии премрежват го открай докрай, безнаказано грабят, разбойничестват и убиват народа, та го съблачат среди бял ден и му продават явно отрова, а никому не иде на ум да иска от них сметка за поведението им. Напротив, по-голямата част из них се хвалят еще с извършените си престъпления, като че са сторили нещо добро, като са отравили един или мнозина човеци, които имали нещастие да се предадат на нихните разбойнически попечения. Какъв съвет може да очеква народът от них и какво облекчение на злото, което го подяда от час на час?

И тогаз, когато гръцките пропагандист, и например в Македония, продават с цена на злато своята гибелна отрова на българский народ, а последнийт като сляп се стича, за да я гълта непрестанно, нашите народни доктори нехаят и се крият из мишите дупки или из кюшетата на големите европейски градища, където се скитат безполезно за народа си, очаквающец „в махлата си празник“, според пословицата.

Малцина са ония, които случаят или счастието им дало възможност да си обезпечат существованието в някой спокоен и прибиточен ъгъл на отечеството ни, наместо да погледнат в народа и несчастното му положение и да се помъчат да му потърсят лека, они се вдали или на безпечност или пък в някакви политики на паричната икономия. По тойзи начин народът, а особено юношеството, се лишава и на тоз път от случая да си изслуша осъжданието от едни искрени родолюбци и специалисти върху болката им.

Колкото до свещениците, то за них не остава и реч: по тия глухи и убити места от дълговременний гнет на гърцизма и содомската философия на фенерските калугери, тия са глухи на всяк позив и повече приличат на добитъци, отколкото на истински служители на вярата и човешката съвест. Но надеждата е за напред.

In summa summarum — тукашните места са много повече заразени, чини ми се, отколкото другаде из отечеството, и човешкото състрадание трябва да се отнесе и на тия страни, които са назначени да играят след малко време голяма роля в промишлената и политическа съдба на Турската империя. Хоратата е да се увардят жителите от постоянното си намалявание вследствие на болестта от самоуничтожението физическо и нравственото затъпявание, което е негово следствие, и да се обърне внимание върху здравието им, за да може народът да стане способен за деятелност и производителност, без което народите пропадват.

Повтарям: народът в градищата ни е болен и зле болен. Ако свестните люде не побързат да му дадат здрав съвет как да се самосъхранява барем занапред с посредството на някои разумни средства, то злото ще надвие и потомството ни ще излезе никакво, способно разве да носи отчаянието в душата си.

Обръщам върху всичко това вниманието на нашите специалисти доктори, на нашето нисше и висше духовенство, на всичките селски и градски учители по пространното ни отечество: нека всички се опълчим против тойзи гнусен грях, който останал на народа ни от неговите върли убийци фенерци в замен за ония добрини, които са стажали и стажали от нас еще от века, и единодушно да се заловим да го изтребим из средата си, защото он не води освен на народно вечно коснение в безсилието и апатията, и то догдето са останали еще няколко благи надежди за сполука.

Велес, 4 априлий 1873