Тъмнина и плесен

1

— Това последната ли е? — каза мъжът с дъждобрана.

С края на обувката си той буташе буците земя долу от насипа, на дъното на ямата, където ацетиленовите пламъци бучаха под наведените силуети с безформени грамадни глави. Нотинсен се извърна, за да изтрие насълзените си очи.

— По дяволите, забутал съм някъде предпазните си очила. Последната ли? Надявам се. Едва се държа на краката си. А вие?

Мъжът с лъскавия дъждобран, по който се стичаха дребни капчици вода, пъхна ръце в джобовете си.

— Свикнал съм. Не гледайте — добави той, като видя, че Нотинсен отново поглежда към дъното на ямата. Земята се изпаряваше и съскаше под горелките.

— Поне да съм сигурен — измърмори Нотинсен. Присвиваше очи. — Ако тук е така, представяте ли си какво трябва да е било там? — той посочи с глава към шосето, където над обърнатите брегове на кратера се издигаха ефирни малки ивици пара, просветваща виолетово от блясъка на невидими пламъци.

— Когато е станало, сигурно вече не е бил жив — каза мъжът с дъждобрана. Той обърна последователно двата си джоба навън и изтръска от тях водата. Дребният дъжд продължаваше да вали.

— Не е успял дори да се уплаши и не е почувствал нищо.

— Да се уплаши ли? — каза Нотинсен. Искаше да погледне небето, но дъждът го накара веднага да скрие глава в яката си. — Той?! Не го познавахте. Е, ясно, откъде ще го познавате — сети се той. — Четири години работеше над това и всяка секунда от тези четири години можеше да се случи.

— Но защо са му позволили да го прави? — мъжът с мокрия дъждобран погледна изпод вежди Нотинсен.

— Защото не вярваха, че ще успее — отвърна мрачно Нотинсен.

Сините режещи погледа пламъци продължаваха да лижат дъното на ямата.

— Така ли? — каза другият. — Аз… имах някаква представа за това, още докато го строяха — той погледна към отдалечения на няколкостотин метра слабо димящ кратер. — Трябва да е струвало доста пари…

— Тридесет милиона — призна Нотинсен. Той пристъпи от крак на крак. Имаше чувството, че обувките му пропускат. — Но какво от това? Щяха да му дадат триста или три хиляди, ако бяха сигурни…

— Имаше нещо общо с атомите, нали? — каза мъжът с дъждобрана.

— Откъде знаете?

— Чувал съм. И между другото видях димния стълб.

— От експлозията ли?

— А и защо е трябвало да го построят толкова далече?

— Той пожела така — отвърна Нотинсен. — Затова работеше сам, от четири месеца, след като успя… — погледна другия и добави, като наведе глава:

— Трябваше да бъде нещо по-лошо от атомите. По-лошо от атомите! — повтори той.

— Какво може да бъде по-лошо от края на света?

— Може да се хвърли една бомба и да се спре — каза Нотинсен. — Но една whisteria, една е достатъчна! И никой вече не може да прекрати процеса! Ей, вие! — извика той, като се наведе над ямата. — Не толкова бързо!!! Не бързайте! Не местете пламъците! Всеки сантиметър трябва да бъде обгорен!

— Тази работа съвсем не ме интересува — каза другият. — Но… ако става въпрос за нещо подобно, с какво ще помогне малко огън?

— Знаете ли какво трябваше да бъде? — попита бавно Нотинсен.

— Нямам понятие. Алдершот каза да ви помогна с местни сили и че става въпрос. че е работил над някакви атомни бактерии. Нещо от този род.

— Атомна бактерия ли? — Нотинсен започна да се смее, но веднага млъкна. Изкашля се и каза:

— Whisteria Cosmolytica, така я наричаше. Микроорганизъм, който унищожава материята и черпи от това жизнена енергия.

— Откъде го е взел?

— Резултат от направлявани мутации. Което ще рече, че за начало са му служили съществуващи бактерии и постепенно ги е подлагал на все по-големи дози облъчване. Докато не стигнал до уистерията. Която съществува в две състояния. Във вид на склероций е безвредна като брашно. С него могат да се посипват улиците. Но ако оживее и започне да се размножава, това ще е краят.

— Да. Алдершот ми каза — отвърна другият.

— Какво?

— Че това нещо щяло да се размножава и да поглъща всичко — стени, хора, желязо.

— Истина е.

— И че не може да се спре.

— Да.

— Какъв е смисълът от такова оръжие?

— Затова и на първо време не можеше да се използва. Уистър работеше над задържането на процеса, да го направи обратим. Разбирате ли?

Мъжът погледна най-напред Нотинсен, след това околността, смаляващите се в далечината, замъглени от първия здрач редове концентрични, оградени със земни насипи ями, от които някъде все още се издигаха ивици пара, и не отговори нищо.

— Да се надяваме, че не е оцелял нито един — каза Нотинсен. — Не допускам, че е направил нещо толкова безумно, без да е бил сигурен, че ще може отново… — говореше той, без да гледа своя спътник.

— Много ли беше? — обади се другият.

— Склероцият ли? Зависи от гледната точка. Беше в шест епруветки, в огнеупорна каса.

— В кабинета му на втория етаж ли? — попита мъжът.

— Да. Сега там има яма, в която могат да се съберат две къщи — каза Нотинсен и потръпна. Погледна надолу към мигащите пламъци и добави:

— След ямите ще трябва да се обгори целият терен, всичко в радиус от пет километра. Рано сутринта ще дойде Алдершот. Обеща ми да мобилизира войската, нашите хора няма да се справят сами.

— Какво е необходимо, за да… започне? — попита мъжът. Нотинсен го погледна за секунда, сякаш не разбра за какво става дума.

— За да се активизира ли? Тъмнина. В бронираната каса светеше, имаше специални акумулатори, в случай че токът спре, осемнадесет лампи, всяка на отделна верига, независими една от друга.

— Тъмнина и нищо повече?

— Тъмнина и някаква плесен. Необходима беше и плесен. Давала някакви органични катализатори. Уистър не изясни това подробно в доклада си до подкомисията, а книжата и всичко държеше долу, в стаята си.

— Явно не е очаквал — каза мъжът.

— А може именно да е очаквал — промърмори неопределено Нотинсен.

— Мислите, че светлината е угаснала? Но откъде се е взела плесента? — каза мъжът.

— О, не!

Нотинсен го гледаше с разширени очи.

— Не са те. Това… те се размножават без какъвто и да е взрив. Спокойно. Допускам, че е правил нещо при големия паратрон в подземието. Въпросът беше да намери начин за задържане на развитието им и да бъде готов с него в случай на…

— На война ли?

— Да.

— И какво е правил там?

— Не знаем. Това имаше нещо общо с антиматерията. Защото уистерията унищожава материята. Синтез на антипротони, създаване на силова обвивка, делене — така изглежда жизненият й цикъл.

Известно време гледаха мълчаливо работещите под тях.

Пламъците на дъното на ямата гаснеха един след друг. В сивосинкавия полумрак хората се катереха нагоре, като теглеха след себе си гъвкавите змии на проводниците, огромни, с азбестови маски, по които се стичаше дъжд.

— Да вървим — обади се Нотинсен. — Вашите хора на шосето ли са?

— Да. Можете да бъдете спокоен. Никой няма да отиде оттатък.

Дъждът валеше все по-дребен, от време на време изглеждаше като че ли върху лицата и облеклата им падат само капчици мъгла.

Вървяха през полето, отминавайки лежащи във високата трева напукани, усукани и обгорели отломки от дървета.

— Чак тук са били изхвърлени — мъжът, който вървеше до Нотинсен, се обърна и погледна зад себе си. Но се виждаше само сивата, все по-бързо тъмнееща мъгла.

— Утре по същото време с това ще бъде свършено — каза Нотинсен.

Вече наближаваха шосето.

— А… вятърът не би ли могъл да ги отнесе по-надалече?

Нотинсен го погледна.

— Не мисля — каза той. — Най-вероятно е налягането от експлозията да ги е смляло на прах. Нали това, което лежи тук — той погледна полето, — са остатъци от дървета, които са били на триста метра от сградата. От стените, от апаратите, даже от основите не е останало нищо. Нито едно парче. Нали пресяхме всичко през сита, вие бяхте там.

— Да — каза мъжът с дъждобрана. Но не гледаше събеседника си.

— Е, виждате ли. Всичко, което правим, го правим за всеки случай, за да сме напълно сигурни.

— Това е щяло да бъде оръжие един път, нали? — каза другият. — Какво му беше името? Как го нарекохте?

— Whisteria Cosmolytica — Нотинсен напразно се опитваше да вдигне прогизналата, размекнала се яка на шлифера. Ставаше му все по-студено. — Но в департамента си имаше криптоним, те, знаете ли, обичат криптонимите. Наричаха го тъмнина и плесен.