Умният Франц

Някога, много, много отдавна, живял цар. Един от неговите рицари имал ратай на име Франц, който работел ден и нощ, ала господарят му не му давал и петаче.

Веднъж, на един голям празник, жената на рицаря дала на Франц старите дрехи на мъжа си и котел с чорба и казала:

— Занеси чорбата на овчарите, а после измий котела и ми го върни.

Селяните изяли празничния си обяд, Франц измил котела в реката и поел към дома. Внезапно завалял силен дъжд. „Олеле, господарката ще ме пребие“ — помислил си ратаят, бързо съблякъл дрехите, напъхал ги в котела, а котела сложил на главата си. Когато стигнал селото, дъждът спрял, Франц се облякъл и продължил пътя си. Изведнъж съзрял на един камък да седи човек. От него се стичала вода, толкова бил мокър.

— Хей, момко, защо не си мокър? — попитал човекът.

— Знам магически думи — отвърнал ратаят.

— Научи ме и мен, моля ти се — казал човекът.

— А ти кой си? — попитал ратаят.

— Аз съм дяволът — отвърнал човекът.

— Добре, но първо ти ще ме научиш на твоите магии, а после аз ще те науча на моите.

Дяволът се съгласил и разкрил на ратая всичките си магии и вълшебства.

— А сега е твой ред — казал дяволът на Франц.

— Работата е проста — когато вали, сложи дрехите си в котела, а котела на главата си и ще останеш сух.

— Ах, как ме измами! — извикал дяволът и от яд се превърнал на дим.

Франц се прибрал, оставил котела на господарката и отишъл да навести старата си майка. Като го видяла, тя се разплакала горчиво:

— Уви, сине, нямам с какво да те посрещна. Нямам троха хляб!

Франц изрекъл някакви думи и в същия миг на масата се появили хляб, месо и вино. Двамата се наяли до насита. После ратаят отново изрекъл магически думи и целият свят останал без огън. Хората опитвали какво ли не, ала никой не могъл да получи и една искра. Тогава всички се отправили към царския дворец, за да попитат царя какво да сторят.

— Ти си господар, ти знаеш всичко — казали те. — Дай ни огън, защото народът мръзне и гладува.

Царят, като знаел, че не може да им помогне, се изплашил, че ще го свалят от престола, и изпратил глашатаи по всички краища на царството, за да разгласят неговата заповед. „Този, който съумее да добие огън, ще бъде възнаграден с една кола злато.“

Като чул това, Франц тръгнал към двореца. Там видял развълнувана тълпа. Всички викали:

— Долу царят! Смърт на царя!

— Каква е тази врява? — попитал Франц.

— Искаме царят да ни даде огън!

— Отидете да му кажете, че аз ще ви дам огън.

Хората започнали да се смеят и да му се подиграват, а в това време придворните известили на царя, че някакъв луд казва, че ще сътвори огън.

— Доведете го веднага — наредил царят.

Завели Франц при царя и той му казал:

— Ако успееш да дадеш огън на хората, ще те възнаградя богато, но ако не успееш, ще ти взема главата.

— Ех, царю, главата ми трябва и на мен — отвърнал Франц. — Заповядай на хората да си отидат по домовете и ще направя огън.

След това ратаят помолил царя да излязат на пътя. Там лежало куче на черни и жълти петна.

— В него е огънят — казал Франц. — Духни, царю, под опашката му и от устата му ще излезе огън.

— Как смееш да ми говориш такива неща? — разгневил се царят. — Духни ти, ако излезе огън, ще ти дам каквото пожелаеш.

— И хиляди пъти да опитам, огън ще излезе само ако ти духнеш, царю! „Искам — не искам, изглежда, ще трябва аз да духна — помислил си царят. — После ще убия ратая, за да не разкаже какво се е случило.“ Така и направил. Духнал под опашката на кучето и от устата му блеснал огън като мълния.

След това царят завел ратая в двореца, нагостил го, дал му злато и го поканил на лов със соколи. Отвел го далеч в гората с намерението да го убие.

Изведнъж изпод нозете на коня излетял фазан. Царят пуснал сокола си, но той полетял точно в обратната посока. Тогава Франц пуснал своя сокол и той уловил фазана. А царският сокол бил кацнал на една клонка; колкото и да го викал царят, той не се връщал на ръката му. Ала Франц му свирнал и соколът веднага се върнал. Царят много се ядосал и започнал да мисли как да погуби момъка. Но той знаел всичките му мисли и казал:

— Царю, тук наблизо живее моята майка. Искам да я видя.

Когато наближили колибата, Франц изрекъл няколко странни думи и от колибата излязла такава красавица, че царят за малко не паднал от коня.

— Коя е тази жена? — попитал царят.

— Това е моята майка — отговорил Франц.

— Искам да ми я дадеш за жена — казал царят.

— Съгласен съм — рекъл Франц, — но само ако напишеш на царски пергамент, че след смъртта ти ще те наследя.

Царят се прибрал в двореца, написал желанието на ратая на царски пергамент, подписал го и го запечатал с червен восък. Дал го на момъка и вдигнали голяма сватба.

Вечерта, когато царят влязъл в покоите си, що да види — вътре го чакала старица. Грабнал той меча си и се втурнал при Франц.

— За всичко си виновен ти! Докато не те убия, няма да намеря покой! — извикал царят и замахнал да посече Франц.

Ала Франц изрекъл магическо заклинание и царят паднал мъртъв на земята. Умният ратай прегърнал майка си и тръгнал да си върви. Отвън обаче го чакали много хора, благодарили му от сърце и го помолили той да управлява царството. Франц се съгласил и дълго царувал за радост на народа си.