Умът и късметът

Имало едно момче много бедно, пък на това отгоре и малко гламаво. Неведнъж то си лягало гладно, защото не можело да изкара пари дори за парче хляб. Ако съседите, които помнели е добро покойните му родители, не му помагали — така щяло да си умре от глад. Понякога те го пращали в гората за дърва, друг път да носи вода или да копае и жъне — да върши всякаква черна работа, защото за друго го не бивало. А вече било станало на години, под носа му се замрежили мустачки и време било да хване някакъв занаят като всички свестни хора. Ала момчето мъчно схващало и на нищо не се научило.

Един ден се срещнали насред път Умът и Късметът.

— О, побратиме, добра среща! — викнал Късметът. — Изгубихме се, отдавна не сме се виждали. Що правиш, що чиниш?

— Абе, ходя по широкия свят ум и разум на хората да давам — отговорил Умът. — Ама минах сега през едно село и срещнах едно дрипаво момче, което и ти, и аз сме забравили. Та домъчня ми, като го видях такова сиромашко и гламаво.

— Право казваш, побратиме — рекъл Късметът. — Хайде да му помогнем да стъпи на краката си.

— Добре го рече — съгласил се Умът. — Да му помогнем, че е срамота за нас, гдето така сме го изоставили.

Речено-сторено. Отишли Умът и Късметът в селото на момчето и занадзъртали през порутения плет на сирашкия двор. А момчето тъкмо се стягало да ходи с магаренцето за дърва. Отишло то в гората. Умът му пришепнал да избере една голяма бука и да насече по-хубави дърва, а не както преди — да събира криви съчки, които се продават по пет десет пари товара. Тръгнало момчето от бука на бука да избира. Харесало една стара, суха бука и се запретнало да я сече. Като паднало дървото, от хралупата му рукнали жълтици, които Късметът бил сложил там. Момчето никога не било виждало такива пари и не могло да ги познае. Но Умът му наредил да ги прибере в торбичката си.

Натоварило то такъв товар дърва, та на магарето краката чак почнали да се преплитат. И нали не било вече гламаво, решило този път да отиде в близкия град да продаде стоката по-скъпо и да разбере какви са тези жълти търкалца и дали струват нещо.

Отишло момчето в града и наистина взело добри пари за дървата, защото били прави и сухи. После се отбило при един златар и му показало само една жълтица. Златарят като видял жълтицата, лъснали му очите, прибрал я бърже в чекмеджето си, а на момчето подхвърлил няколко гроша. Ама момчето се досетило, че златарят иска да го измами, и му рекло:

— Не ми е за продан, защото ми е спомен от покойната ми майка. Исках да ми кажеш само колко струва.

Златарят почнал да го придумва да му продаде жълтицата, че му трябвала да направи златен пръстен на щерка си. Насипал му две шепи грошове, само и само да купи жълтицата.

Като видяло напреде си толкова много пари, колкото в живота си не било виждало, момчето си рекло на ум:

„Това е сигурно златна жълтица и струва много. Не бива да се оставям да ме излъжат, че е срам за оня, що лъже — дваж по срам за тоя, що се оставя да го излъжат. Чакай да попитам и на друго място. Щом тоя дава толкова, друг може пък да даде още повече.“

Взело си жълтицата момчето и тръгнало из пазара да разпитва златарите. Отишъл при един, та при втори, та при трети — всеки иска да купи жълтицата и дава повече от предишния. Най-после я продало на един сарафин за много пари. Купило си прилични дрехи и това окова, па се върнало дома.

След някое време нарамило момчето торбата с жълтиците и тръгнало от град на град да ги продава. Ако на едно място му дадели за жълтицата хиляда гроша, да речем, на друго му давали две хиляди, на трето — три хиляди гроша. Така то събрало много пари и пак още много жълтици му останали в торбата. Купило си хубав кон и още по-хубави дрехи и се упътило за престолния град. Там момчето продало всички жълтици на най-добра цена и станало много богат човек.

А Умът и Късметът вървели като сенки подир момчето и във всичко му помагали. Умът го подучил да стане търговец — да наеме голям дюкян на една улица, по която минавали много хора. Момчето така и направило: наело дюкян, напълнило го с най-различни и най-хубави стоки и започнало да купува-продава.

Всички, които влизали в дюкяна, се дивели на добрата наредба, на редките стоки, а най-вече харесвали момчето, защото било разумно и приветливо — за всеки купувач имало по една сладка приказка. Скоро се прочуло из целия град и дюкянът му никога не оставал празен, защото Умът на учил младия търговец: „По-евтино продавай, ама на повече хора. Така по-голяма печалба и повече почит ще имаш!“

Много неща, които трябвали на царя, хората му отивали да купуват от момчето. Днес така, утре така — достигнало до ушите на царя, че новият търговец бил много богат и услужлив. В това време царят имал голяма нужда от пари, за да плати на войската си. Той изпратил ковчежника при момчето да му поиска пари назаем. Момчето на драго сърце дало колкото пари поискал ковчежникът. Това се повторило много пъти. Минала цяла година, а момчето и зъб не обелило да си иска парите. Чудел се царят на богатството на търговеца, загдето цяла година не си търси парите, докато другите искали всеки месец да им се върне заема, и то с голяма лихва.

Един ден царят поканил на гости всички най-първи хора на столицата. Поканил и богатия търговец. Момчето се пременило, натъкмило с най-скъпи дрехи — само в сърма и кадифе. Отишло в двореца и седнало на трапезата наред с другите големци — и то като някакъв важен господар! Но това му прилягало, защото младият търговец бил умен и личен — в лицето като ясно слънце.

Яли, пили, ето че по едно време влезли царицата с щерка си да почетат гостите с „Добре дошли“. Щом зърнала момчето, младата царкиня много го харесала. Като си отишли в своите покои, тя рекла на майка си, че иска да се омъжи за младото търговче.

— Ух, мари дъще, не думай така — рекла и царицата.

— Татко ти е намислил да те даде на царски син, та да царуваш и добруваш с него. Пък тоя момък може да е богат, ама е от прост род. Не е за теб.

Момичето се разплакало:

— Вярвай ми, мале, тоя момък ми легна на сърцето, на него искам да ме дадете. Ако не се съгласите, ще се хвърля от кулата или ще се обеся и вие ще бъдете виновни за моята злочестина.

Като рекла това, царкинята се заключила в стаята си и се тръшнала да плаче.

Видяла се в чудо царицата. Щом гостите си отишли, раз правила на мъжа си какво е намислила щерка им.

Отишли двамата пред вратата на царкинята да я увещават да избие тая мисъл от главата си. Ама тя:

— Него, та него, или ще се убия — и плаче, та се къса.

На царя му домъчняло за сълзите на детето и рекъл на жена си:

— Е, царице честита, щом е такава работата, да я дадем пък на тоя търговец, та да ни бъде момата жива, здрава и весела. Нищо, че момъкът не е от царско коляно.

— Щом ти казваш, царю честити, да я дадем — съгласила се и царицата. — Я ела тука, ма дъще, да целуваш ръка на татка си.

Царкинята на часа скочила развеселена, отворила вратата на стаята, поклонила се на баща си и на майка си и им целунала ръка — както е обичаят.

Веднага изпратили да викат младото търговче. Дошло то и като чуло каква е работата, поклонило се и рекло:

— Царю честити, царице честита, благодаря ви за голямата чест. Ама добре ли сте премислили, та после да не се умъчните и разкаете. Защото аз не съм от знатен род…

— Нищо, че не си от знатен род, ние ще те направим от царски род, защото много ти работи късметът. Хайде, вземи сега този пръстен и да живеете с щерка ми в мир и любов, щастливи до веки — рекъл царят.

Съгласил се момъкът, сторил дълбок поклон на царя и царицата и си сложил годежния пръстен.

Понеже на царкинята прикята била готова и не й се протакало, след една седмица се вдигнала царска сватба. По канили в двореца тежки сватове, гости от близо и далеч; повикал царят музиканти, наредил богата трапеза.

В деня на сватбата Умът и Късметът се срещнали пред двореца.

— Къде си бе, побратиме — викнал Късметът, — да видиш докъде отиде нашето момче! Днес царски зет ще става! Гледаш ли какво направих аз? Гдето го рекли старите хора: „Роди ме, мамо, с късмет, па ме хвърли на смет!“

— А бе, побратиме — отвърнал Умът, — аз пък да ти кажа: ако не бях съветвал момчето, нямаше да се изкачи толкова високо.

— Значи ти мислиш, че на теб дължи то тая голяма чест? — ядосал се Късметът. — Та нали сам царят рече, че му дава щерка си, защото много му работел късметът? А не рече, че умът му работи.

Запрепирали се, та дори се скарали.

— Щом е тъй, чакай пък аз сега да го оставя на теб, та да видиш как ще оцапа работата!

Като рекъл тъй, Умът вдигнал ръце от момчето и го оставил тъкмо в часа, когато младоженците се прибрали в отредената им стая.

Момчето, гдето дотогава било толкова умно и разумно, щом го напуснал Умът, станало пак такова гламаво, каквото си било преди. Като останали само с царкинята, то се извъртяло, па — прас! — една плесница. Зачудила се младоженката защо я удря и преди да отвори уста да го попита, момчето — прас! — още една, прас! — още една. Разплакала се царската дъщеря. Дотогава никой не я бил досягал и затова още повече я заболяло. Отишла да се оплаче на майка си и баща си.

Царят веднага пратил да повикат младоженеца. Пита, разпитва го, а момчето говори едни такива врели-некипели. Разбрал царят, че главата на зет му нещо не е в ред.

— Е, царице честита — рекъл царят ядосан, — видиш ли докъде я докара тоя богат търговец? Откак стана царски зет, щукна му умът.

— Сигурно от радост му се е поразмътила главата — въздъхнала царицата. — Може пък утре, след като се наспи, да му дойде умът.

— Е, може да му дойде умът, ако има късмет. Защото, ако до утре не се оправи, ще заповядам да му ударят сто тояги на голо и ще го изпъдя.

Като видял Късметът, че работата отива на зле, голяма мъка му паднала на сърцето: толкова да се труди и всичко да се провали. Разбрал тогава, че сам, без помощта на Ума, нищо не може да направи, и тръгнал да дири своя побратим. Тук-там, тук-там, накрай го намерил.

— Аман, побратиме — замолил се Късметът, — ела да помогнеш и ти на момчето, че то стана за срам пред всички. Признавам си, че не бях прав и ти обещавам отсега нататък да не се деля от теб.

На Ума му била минала сръднята. Повърнал се и отишъл при момчето. И веднага то се свестило и поумняло.

Явил се младоженецът пред престола, поклонил се дълбоко, а царят го попитал защо е ударил три плесници на царкинята. Ама нали момчето било с всичкия си ум, така отговорило:

— Царю честити, когато баща ми береше душа, рече ми така: „Аз умирам вече, синко, и ти оставаш сам-самин на света. Като се ожениш, родителите на жена ти ще ти бъдат и за баща, и за майка. Да ги почиташ и обичаш като свои. Затова така ти заръчвам: на първата вечер от сватбата да удариш на булката си три плесници. Първата плесница — за да запази жена ти за цял живот спомен от сватбата си; втората — да почита родителите си, а трактата — теб да обича и почита.“ Ето затова ударих жена си, а не, че съм й бил нещо сърдит.

Като чул тия мъдри думи, на царя мед му прокапало на сърцето и всичката му грижа изчезнала. Похвалил той пред царедворците ума и доброто сърце на зет си и го приел като свой син. И заживели си младоженците в двореца щастливо и весело и може и до ден-днешен още там да живеят.