В края на пътя

Четирима мъже, всеки от които образец на „живота, свободата, и прогресивността“, седнаха да играят вист. Термометърът показваше 101 градуса фаренхайт. В стаята беше толкова тъмно, че едва можеха да се различат картите и прекалено бледите лица на четиримата. Парцалив, полуизгнил вентилатор от избеляло платно гонеше горещината и виеше печално, при всеки замах. Навън, се стелеше смок, като в Лондон — ноември. Нямаше нито небе, нито слънце, нито хоризонт, само дълбок сив дим от комините. Човек можеше да си помисли, че земята умира от инсулт.

От време на време облаците прах се размърдваха без следа от вятър, издигаха се като пелена над оголените дървета и пак се спускаха над земята. После този смок се понасяше над равнината на няколко мили, чупеше и падаше над всичко, нямаше какво да спре полета му, а само потънали в прах релси, малко глинени къщурки, осъдени на забвение гари, мръсни канавки и едно тумбесто четири стайно бунгало, принадлежащо на главният инженер в строителството на отсечката на линията към Галдхари, понастоящем преустановено. Четиримата полу-заспивайки играеха вист и се караха кой е спечелил и кой загубил. Не беше най-добрият вист, който можеше да се види, но те бяха загърбили не малко проблеми, за да дойдат тук. Мотрам от Индийската Инспекция беше яздил трийсет и пропътувал с влак 100 мили от самотният си пост в пустинята само една вечер преди това. Лоундълс от Цивилната Инспекция, на специална мисия към полицията, беше пристигнал от далече, за да си почине за момент, от ужасните интриги на природно богатата страна, чиито владетел едновременно се ласкаеше и ядосваше от многото пари, събрани като ежегоден данък всред бедни селяни и отчаяни камилари.

Спурстоф, лекарят на линията, беше изоставил цял лагер, пълен с работници, заболели от холера за 48-те часа в компанията на бледите мъже на масата. Хумил, асистент-инженер, беше домакина. Той събираше приятелите всяка неделя. Ако някой от тях не се появеше, изпращаше веднага телеграма на последният му адрес, за да узнае дали въпросният е жив или мъртъв. Имаше страшно много места на Изток, където не е особено добра идея да оставиш приятелите си без наблюдение, дори за една седмица.

Играчите не се интересуваха от срещите другаде. Счепкхваха се на всяко друго място, но все пакне можеха един без друг, както човек не може без водата. Бяха самотници, които много добре съзнаваха истинското значение на думата самота. Всичките бяха под трийсет и все още беше прекалено рано за това познание.

— Пилсенер? каза Спурстоф, след второто раздаване, избърсвайки потта от челото си.

— Няма бира! Съжалявам, имам май само сода тази вечер. — каза домакина.

— Ужасно ръководство! — озъби се Спурстоф.

— Не мога да ти помогна! Писах, телеграфирах, но все още влаковете не идват редовно. Миналата седмица се стопи леда, както и Лоундълс знае.

— Да! И затова не дойдох. Щял да ти пратя няколко бутилки, ако знаех. Пфуууу, толкова е горещо, че не можем да играем на сапунени мехурчета. — Всички изгледаха Лоундълс сурово, само той се хилеше. Беше закоравял шегаджия.

Мотрам стана от масата и погледна навън през капаците на прозорците.

— Какъв прекрасен ден! — каза той.

Последва дружна прозявка. После всички се заеха с по нещо безцелно — оръжия, книги, седла, спори и разни подобни. Бяха му посочили часа по-рано, но наистина нямаше какво друго да се прави.

— Искате ли нещо ново? — каза Лоундълс. — Последният брой на „Индийска Газета“, беше нарязан за тоалетна хартия. Баща ми я изхвърли. Много забавно.

— Едно от онези вестникарчета, дето се наричат М.Р.? — каза Спурстоф, четейки вестника, който му връчиха.

— Да! Чуй това, по твой адрес е, Лоундълс. Ето тук! „И аз настоявам без колебание, че Цивилната Инспекция в Индия е като резерват, резерват, за английската аристокрация. Какво дава демокрацията, какво прави за масата, на тази страна, която така мошенически ограбва? Ще ви отговоря! Нищо! Абсолютно нищо! Тя самата е направена с цел частни интереси от издънките на аристократите. Грижат се само как да увеличат богатството си, да отклонят всеки неудобен въпрос в зародиш или просто да го предадат на администрацията, докато те самите карат нещастният селянин да плати с пот на челото всичките им луксозни прищевки.“ Хумил размаха парчето вестник над главата си!

— Още! Още! — викнаха всички.

— Ще дам, ще дам тримесечната си заплата на онзи джентълмен, за да прекара един месец с мен и да види какви ги вършат свободните, независими принцове. Старият Тимберсаид — прозвище за хоноруван феодален принц — ми съсипа живота тази седмица за пари. Последната му проява беше да ми прати като рушвет една от жените си.

— Страхотно! Съгласи ли се?

— Не, ама сега ми се иска! Беше хубавичко младо същество, което се взираше в мен, за да го освободя от мизерната ужасяваща съдба на кралска проститутка. Милите нямаха нова дрешка от месец, а дъртакът искаше да си купи дрога от Калкута, солидни сребърни парапети, сребърни лампи и други дреболийки от този сорт. Опитах се да му обясня, че от двайсет години си играе с държавната хазна и сега му е време да плаща! Той не схвана.

— Но той си има наследствени богатства, които да пилее. Трябва да има минимум три милиона в бижута и пари. — каза Хумил.

— Как крал да пипа семейното съкровище! Свещениците му забраняват, освен в случай на крайна нужда. Старите Тимберсаидовци влагат поне четвърт милион депозит в кралството.

— Тогава откъде идат белите! — пита Мотрам.

— Страната! Дереджето на хората може да те разболее. Знам един таксиджия, който чака една камила да изроди и после гони майката с мили. И какво можех да направя? Не можех да накарам съдебния писар да ми даде отчет, не можех да изкопча нищо друго от командира, освен една мазна усмивка, но най-важното кото установих, че хората поне три месеца седят в пустинята говорих със стария Тимберсаид, който просто почна да реве. Беше отнесен до кралската носилка — пи бренди вместо уиски и сода вместо бира.

— Ей това има предвид Рао от Юбела. Ако и местните не могат да го траят повече, с него е свършено.

— И е едно добро дело! И така тогава ще ни трябва един канцлер-регент и настойник на принца, който да му върне властта след около десет години.

— Докато нашият млад принц, научен на всички английски пороци, ще играе на зарове и ще пръска пари както му скимне и ще прецака десетгодишната работа за има — няма единайсет месеца. Виждал съм това и преди. — каза Спуртстоф — Бих нападнал краля с лека ръка, ако съм на ваше място Лоундълс. Те така или иначе ще ви мразят при всички обстоятелства.

— Прекрасно! Само за човек, който гледа отдалече нещата, те могат да станат с лека ръка, ама не можеш да почистиш свинска кочина с перце, потопено в розова вода. Знам си козовете, но все още нищо не се е случило. И моят слуга има старо ветрило, но готви за мен. Много биха искали да го подкупят, но никога не вземам храна от добрите си приятели, както сами се наричат. Ох, ужасно изтощителна работа! Скоро ще идвам при теб Спуртстоф. Имало убийство, около твоя лагер.

— Да бе! Не мисля, че е убийство. И петнайсет умрели дневно не могат да накарат човек да застреля никого, освен себе си. И най-лошото от всичко е, че бедните дяволи гледат все към теб, че да ги върнеш на тоя свят. Господ знае, опитах всичко! Последното е чисто емпирично, но би накарало и старецът да се замисли. Изглежда ми донесоха един вече прескочил в трапа, дадох му джин и сос Уочестър с чили. То лекува, но аз лично не го препоръчвам.

— Какво може да се направи в общи линии? — пита Хумил.

— Много простичко, наистина. Хлородин, опиат, хлородин, колапс, нитрат, тухла на краката, после прегаряне. Последното е, за да се предотврати инфекцията. Черната холера, знаете! По дяволите! Но ще кажа, малкият Банси Лал, аптекаря, работи като жив дявол! Ако дойде, за награда, всичко ще оживее.

— И какви са ти шансовете, стари човече? — пита Мотрам.

— Не знам и не ми пука особено, но им пратих писмо. Какво би направил за себе си?

— Да седя под масата в палатка и да накарам една дама да я охлажда. Да си мия очите, за да не хвана офталмия, която май съм хванал вече, и да се опитам да накарам помощника си да схване, че грешка от 5 градуса не е толкова малка, колкото изглежда. Аз съм сам, знаете, и ще е така поне до края на сухия сезон.

— Хумил е щастливец! — каза Лоундълс, настанявайки се на креслото. — Има покрив над главата, превърнат на таванска стая, но все пак покрив. Вижда един влак на ден. Има бира и сода и леден джин, ако е дал Господ. Има книги, картини, изрязани от Графиките, „Идеалното общество на доставчиците Ювинс и удоволствието да ни среща всяка седмица“.

Хумил се засмя!

— Да щастливец съм, предполагам. Но Ювинс е по-щастливия.

— Как? Но…

— Да, замина си. Миналия понеделник.

— По собствено желание! — каза бързичко Спуртстоф, за да изтрие подозренията, които се въртяха в главата на всеки. Нямаше холера близо до гарата на Хумил. Треската дори и даде на хората една седмица живот, те пак ще се избият от страх.

— Не съдя никой — каза Хумил. — Последната седмица след като си заминахте, той дойде на верандата при мен и ми каза, че заминава, за да се срещне с жена си на Търговската улица в Ливърпул, тази вечер.

— Вкарах аптечката вътре и отидох да го видя, беше ни много трудно да го накараме да лежи. След час-два разтърка очи и каза, че вярвал, че имал пристъп, надявах се да не каже нещо прекалено грубо. Ювинс знае прекрасно, как да се държи добре в обществото. Вика му Чук на езика си.

— Ами!

— После влезе в собственото си бунгало и почна да си чисти пушката. Казал на слугата, че щял да ходи на лов сутринта. Естествено излъгал и се прострелял в главата. Аптекарят пратил бележка до шефа ми и после изгорили тялото някъде. Телеграфирах ти, Спуртстоф, в случай, че можеш да направиш нещо.

— Ти си особняк приятелю! Ако беше убил мъжа, пак нямаше да си траеш за тази работа.

— Боже мой! И на кой му пука! Трябва да върша и много от неговата работа, в добавка към моята. Аз съм единственият, който пострада. Ювинс е вече далеч, благодарение на тъпия инцидент, се махна от тоя свят. Аптекарят написа едно дълго писмо за убийството. Вярвам, че ще издрънка хиляда глупости, като му се отдаде шанса.

— Що не го писа самоубийство? — пита Лоундълс.

— Нямам доказателства! Човекът нямаше много привилегии в страната, но не се справяше зле на собствената си службица. Между другото, някой ден ще се наложи да намеря човек, който да установи собственото ми самоубийство. Живей и ще живееш! Умри и ще умреш!

— Взел си хапче! — каза Спуртстоф, наблюдавайки бледото лице на Хумил. — Както и да е, самоубийството е начин за кръшкане от работа. Ако работех само десет часа, щях да бъда толкова заинтересуван какво ще се случи после, че пак щях да седя и да чакам.

— Ами, аз загубих това любопитство! — каза Хумил.

— Черният ти дроб ли не е наред? — пита смеейки се Лоундълс.

— Не! Не мога да спя! И това е лошо!

— Без шега, така си е! — каза Мотрам. — Аз съм така от отдавна и стигнах до пристъпи. Кажи, какво пиеш за това?

— Нищо! Какъв ли е смисъла! Нямал съм и 10 минутки почивка от петък.

— Горкото хлапе! Спуртстоф, обърнете му внимание! А сега ако вече не съм го споменал, очите ти са зачервени и подути.

Спуртстоф сега се беше загледал в Хумил и се подхилваше лекичко:

— Ще го закърпя по-късно. Тук е горещо, какво мислите за една езда?

— Кога? — ядоса се Лоундълс. — Трябва да изчезваме в осем и после ще яздя достатъчно. Мразя конете и ги ползвам само по необходимост. О, небеса! Какво правите?

— Почваме вист, с малки залагания (залагането беше осем шилинга) и златен мохър на робер! — каза Спуртстоф.

— Покер! Месечната ми заплата ще отиде по дяволите, никакви граници, залагам петдесет рупии. Някой ще бъде наранен преди да станем оттук. — каза Лоундълс.

— Не мога да кажа, че ще ми достави каквото и да било удоволствие да ударя някого в тази компания. — каза Мотрам. — Не е достатъчно вълнуващо и е глупаво!

Прекоси стаята и отиде до малкото пиано, подарък от една женена домакиня, която някога е живяла в бунгалото, и го отвори.

— Работеше преди много време. — каза Хумил. — Слугите го натрошиха на парчета.

Пияното наистина беше безнадеждно развалено, но Мотрам успя да изтръгне няколко бунтовни тона, които излязоха от клавишите като призрак на някаква популярна песен. Мъжете в креслата се обърнаха с очевиден интерес към Мотрам, когато засвири нещо по-сластно.

— Това е хубаво! Без майтап! Последният път като я чух беше през 79 или някъде тогава…точно преди да дойда тук.

— Ах! — каза с гордост Спуртстоф. Бях си вкъщи 80 и тогава беше много популярна.

Мотръм я изсвири ужасно. Лоундълс искаше още. И той подхвана една песничка, но не от типа на предишната, която накара всички да станат.

— Сядайте! — каза Хумил. — Не знаех, че имаш собствени композиции. Свири, докато не съм пожелал още нещо. Ще оправя това пиано, преди да се срещнем пак. Изсвири нещо по-бързичко!

Наистина бяха малко клавишите, които работеха и границите на пианото дадоха своя ефект, но мъжете слушаха с удоволствие, а в паузите разговаряха за онова което са видели или чули, когато за последно са си били у дома. Дълбока мъгла се стелеше навън и обграждаше къщата в полунощен мрак, но Мотръм продължи и тогава странен звук достигна до ушите на слушателите от ударите на вятъра в полуразрушената таванска стаичка.

В тишината след бурята, той подхвана няколко шотландски песнички и накрая засвири вечерният химн.

— Неделя! — каза той, поклащайки глава.

— Тръгвай! Не се извинявай! — каза Спуртстоф. Хумил се смя дълго и от сърце. — Изсвири я, въпреки всичко! Днес си пълен с изненади! Не знаех, че имаш такъв съвършен сарказъм. Как работи това нещо?

Мотръм докосна клавишите.

— Твърде бавно, наполовина. Пропусна нюанса на признателност. По този начин заприличва на полката на Грасхопър. — и обяви. — prestissimo.

Това показва, че наистина му благодарим. Как продължаваше…

— По-бързо Мотръм.

— Ба! Какъв стар двуличник си бил!

— Не ставай магаре! Имаш пълната свобода да ни забавляваш с всичко друго, но остави този химн на мира. Той се асоциира в ума ми с много дълбоки спомени.

— Летните вечери на село, под стъкления прозорец, светлината си отива и ти и тя сплитате сърцата си над книжката с химна… — каза Мотръм.

— Да! И старият петел те клъвна по окото, докато се връщаше вкъщи. Мирис на сено, и луната голяма като кутия за шапки, седи на върха на купите със сено, рози, мляко и мушички. — каза Лоундълс.

— И майки! Спомням си, че моята пееше, докато заспя, като бях малко хлапе! — каза Спуртстоф.

Тъмнината се спусна над стаята. Можеха да чуят хъркането на Хумил.

— Всъщност, — изпитателно каза той. — ще я пееш пак, когато отидеш в седмия кръг на ада. Ние не сме нищо друго, освен едни измъчени бунтари.

— Вземи две хапчета! — каза Спуртстоф. — Така ще измъчиш и черния си дроб.

— Ха, обичайно кротичкия Хумил май е в лошо настроение. Съжалявам работниците му, днес. — каза Лоундълс, докато слугата носеше свещи и приготвяше масата за вечеря.

Докато седяха на местата си пред мизерните овчи паржоли и миришещия на тапиока пудинг, Спуртстоф намери случай да засегне Мотръм:

— Добре направено, Давид!

— Следи за Саул, гиганта, тогава. — беше отговора.

— За какво си шепнете вие двамата? — каза Хумил, подозрително.

— Само че си страшно стиснат домакин. Тази птица не може да се нареже! — засмя се Спуртстоф. — И наричаш това вечеря?

— Не мога да ви помогна. Не си очаквал банкет, нали?

След вечеря Хумил се изхитри да обиди директно всичките си гости, като след всяка обида Спуртстоф риташе жертвата под масата, за да се запази мира и спокойствието. Лицето на Хумил беше бяло и кокалесто, така че очите му изглеждаха неестествено големи. Никой дори и за момент не си и мечтаеше да закачи дивашката му природа, след вечерята, обаче, всички побързаха да си тръгнат.

— Не ставайте! Таман ми стана забавно, момчета! Надявам се да не съм казал нещо обидно на някого. Такива чувствителни дяволи сте! Бих се заклел, че не искате да си ходите!

— На езика на благословения Юрокс бих казал, че след като си изям вечерята, заспивам! — каза Спуртстоф. — Трябва да хвърля един поглед на работниците ти утре, ако нямаш нищо против! Ще ми намериш местенце да си легна, нали?

Останалите си измислиха какви ли не задължения за утре и сърдито си заминаха, а Хумил ги помоли да дойдат и другата седмица. След като се озоваха навън Лоундълс намекна на Мотръм.

— Никога не съм се чувствал като човек, ритан под собствената си маса. Мамеше на вист, което ми напомня, че съм в дългове. „Кажи си, че си лъжец в лицето! Признатият грях е половин грях!“

— Не и аз! — каза Мотръм! — По дяволите! Знаеш ли как се държи старият Хъми на повече от сто мили оттук?

— Това не е никакво извинение! Спуртстоф постоянно ме удряше, така че се взех в ръце! Иначе…

— Не, не би! Можеш да сториш само това, което е направил Хъми за бедния Ювинс, не можеш да съдиш никого на тези географски ширини! Без майтап! Ще си мълча! Направи нещо и ще те вкарам в миша дупка!

Десетина минутки след като се опъна, Лоундълс изведнъж достигна до странно заключение и се изпоти целия.

— Страхотно! Спуртстоф е при него тази нощ!

— Да! Добро момче е Спуртстоф. Обаче трябва да се разделим оттук. Ще се видим другата неделя, ако слънцето не ме убие!

— Надявам се, освен ако финансовият министър на стария Тимберсаидне реши да ми натика нещо в храната. Лека нощ! И нека Бог те благослови!

— Какво има сега?

— О, нищо! — Лоундълс му стисна ръката и докато оседлаваше магарето, добави… — Не си лошо момче, това е всичко! После магаренцето се стрелна половин миля по пясъка…

В бунгалото на инженера, нашите двама приятели Спуртстоф и Хумил пушеха лула и се гледаха взаимно в тишината. Капацитетът на ергенският дом беше толкова голям, колкото семпло бе обзавеждането. Слугата почисти масата, донесе две груби, направени от евтино дърво легла, хвърли по една рогозка, оправи ги, хвърли две кърпи на вентилатора, така че да духа по-малко на спящите и обяви, че всичко е ок.

Двамата си легнаха, псувайки шума на вентилатора. Всички прозорци и врати бяха затворени и вътре беше като във фурна. Термометърът показваше 104 градуса, въздухът вонеше на четирите керосинови лампи, в комбинация с миризмата на евтин тютюн, печени тухли и мокра земя, сърцето и на най-силният човек при тази атмосфера се свиваше. Миришеше на Великата Индийска Империя, която за шест месеца се бе превърнала в стая за мъчения.

Спуртстоф надигна възглавницата си, така че по-скоро седеше, отколкото да лежи, целта беше главата му да е достатъчно далече от мириса на краката. Не беше добра идея да спи на ниска възглавница на толкова горещо, особено ако си късоврат, защото имаше възможност да завършиш спокойния си лек сън с мозъчен инсулт.

— Навий си възглавницата! — каза строго докторът, като видя, че Хумил се приготвяше да си ляга в цяла дължина.

Нощната лампа едвам мъждееше, сянката на вентилатора се разхождаше в стаята, следваха я сенките на двата парцала и скимтенето на въжето за пране над хола. После вентилаторът се задвижи все по-бавно, докато накрая почти спря. Пот течеше по челото на Спуртстоф. Трябваше ли да излезе и да нахъсква тълпата работници? Скочи изведнъж, една топлийка се беше отчупила от вентилатора. Закачи я на мястото и, после се чу ужасният звук от въртенето. Спуртстоф се обърна настрани и захърка лекичко. Нямаше никакво движение от леглото на Хумил. Човекът беше заспал като пън, разперил двете си ръце. Дишането му беше прекалено бързо, за да спи. Спуртстоф погледна към него. Челюстите — стиснати, бръчки около очите.

— Държи се прекалено строго със себе си! — мислеше си Спуртстоф. — Какъв е проблема, Хумил?

— Да! — обади се дебел ядосан глас.

— Няма ли да заспиваш?

— Не!

— Горещо ти е? Гърлото ти е сухо или какво?

— Нито едното! Не спя много, знаеш…

— Зле ли ти е?

— Зле ми е! Там някъде има тъпан, нали? Влиза ми направо в главата! Ох, приятелю, дай ми някакво хапче за сън, ако действа само шест часа… — Той се изправи, треперещ от глава до пети. — Не мога да спя от дни. Не мога повече така, не мога повече! Не издържам!

— Горкия!

— Това не помага! Искам нещо за сън! Казах ти, почти полудявам! Не знам какво казвам половината време. Вече трета седмица трябва да внимавам и да спелувам всяка дума, която искам да изрека. Не е ли достатъчно това, за да полудее човек! Не виждам нещата добре сега, загубил съм чувството си за хумор. Боли ме кожата! Моля те, направи така, че да заспя! Ох, Спуртстоф, в името на Бог, нека поспя! Това не ми стига! Нека поспя!

— Добре, стари човече, добре! Ти не си и наполовина толкова зле, колкото си мислиш!

След като вратите на душата му се отвориха веднъж, Хумил заплака като малко дете:

— Разкъса душата ми на парченца! Ще ти счупя врата, ако не направиш нещо за мен! Не, не исках да прозвучи така! Не ми се сърди, стари приятелю! Не съм почивал, не съм на себе си, и може би ще ми измислиш някаква микстура за сън — бромид или калий?

— Да прахосам бромида! Защо не ми каза това по-рано! Дай си ръката и да видим какво има в чантата ми, с което да се почувстваш малко по-добре! — Спуртстоф се облече на бързо, включи лампата, отвори малка сребърна цигарена кутийка и отговори на очакванията на Хумил със цялата вежливост на която беше способен.

— Последното, останало ми от цивилизацията! — каза той. — Мразя да го използвам! Дай си ръката! Хъм, твоето безсъние не е обезсилило мускулите ти, какво крия тук! Май ще е най-добре да ти инжектирам това подкожно. След няколко минути морфинът ще почне да действа! Лягай!

На лицето на Хумил се появи усмивка на неописуема идиотска надежда.

— Мисля! Мисля, че заспивам! Боже! Почти като в рая! Благодаря!… — гласът почти спря, докато главата клюмаше.

— Не е за добра кауза! — каза Спуртстоф, — А сега, приятелю мой, безсънието ти е просто благодарение на моралните ти норми, малките проблемчета на живота и смъртта. Сега ще ти подаря свободата, открадвайки оръжията ти!

Той зашляпа в обора по боси крака и извади двайсет-калибърна пушка, пушка на къси разстояния и един револвер. Развинти нипълите и ги скри на дъното на куфара със седлата, после разглоби дръжката и я изрита под гардероба, накрая заключи катинара с края на шпората.

— Всичко е направено! — каза той, след като избърса потта от ръцете си. — Тези малки приготовления поне ще ти дадат време да офейкаш. Много си падаш по малки стайни инциденти!

И точно когато ставаше, чу дълбокият глас на Хумил на вратата:

— Глупак!

Това беше гласа на хората в светлите интервали на делира, преди да умрат. Спуртстоф хвана пистолета си. Хумил остана на вратата, смеейки се безстрашно:

— Това е ужасно добро за теб, сигурен съм! — много бавно, усещайки всяка дума каза той. — Не настоявам да си отидеш от моята собствена ръка. Ще ти кажа, Спуртстоф, че е това не върши работа. Какво да правя? Какво? — панически ужас се появи в очите му.

— Лягай и си дай шанс! Лягай!

— Не искам! Ще ми подейства пак наполовина и този път няма да мога да се събудя. Знаеш ли да дойда до тук беше единственото, което можах да направя? Пак съм си свеж като краставичка, но ти ми отслаби краката. Почти ме уби!

— А да! Разбирам! Лягай!

— Не, не е делир, това е някаква магия над мен! Знаеш ли, май умирам?

Нещо непознато се зароди у Спуртстоф, когато се загледа в лицето на мъжа на вратата, нещо от загубената невинност. Изведнъж се върна към ужасяващото си детство.

— Нима се кани да умре тук! — помисли си той. После извика, — Всичко е наред, момчето ми! Върни се в леглото и ми разкажи всичко. Не можеш да заспиш, но дай почивка на съзнанието си!

— Мястото, мястото долу! — каза Хумил, с простичка прямота. Дрогата му действаше на приливи и отливи и той се блъскаше от силата на възрастен мъж, в слабостта на детето, както и нервите му се бореха с хапчето.

— Добри Боже! Страхувал съм се от това месеци наред! То правеше от всяка нощ — огнен ад и сега съвестта ми не позволява да направя нещо лошо!

— Успокой се и ще ти дам още една доза. Това ще ти спре кошмарите, идиот такъв!

— Да! Но може да ми дадеш доза, от която да не мога да се събудя! Можеш да ме приспиш прекалено дълбоко. После ще ми е толкова тежко да стана.

— Знам това, да, знам това! Изпитал съм го върху себе си! Симптомите са същите като описаните от теб.

— Ох, не ми се подигравай, по дяволите! Преди това тъпо безсъние, можех да спя на лакти и трябваше да слагам шпори в леглото, за да не се чувствам мъртъв. Виж!

— Без майтап! Човек подкован като кон! Язден от кошмари за наказание! А ние го мислим за достатъчно разумен! Небесата ще ни разберат! Обичаш да приказваш, нали?

— Да, понякога, но не и когато ме е страх! Тогава искам да избягам! Ами ти?

— Винаги! Преди да ти дам втората доза, кажи ми от какво се страхуваш толкова?

Хумил около десет минути шептеше нещо, после Спуртстоф му отвори очите, за да види зениците и махна два пъти с ръка пред очите му.

В крайна сметка се оказа, че сребърната цигарена кутийка си е свършила работата и последното, което Хумил каза, беше: „Остави ме да спя! Дори и да умра, умирам!“

— Да! Ние всичките умираме рано или късно, благодаря на Небесата, че ни освобождават от мизерията, — каза Спуртстоф, намествайки възглавницата под главата му. — Това ми напомня, че трябва да пийна нещо и да изчезна оттук преди да ми дойде времето. Спрях да се потя и май трябва да си сложа седемнайсетинчовия колан. Направи си горещ чай, най-доброто лекарство срещу мозъчен инсулт, ако пиеш по 2–3 чаши на ден. После се загледа в спящия.

Слепец, който плаче и не може да му затвори очите. Слепец, който го преследва по коридорите. Хъм, Хумил трябва да се махне оттук, колкото се може по-скоро, така или иначе той е прекалено жесток към себе си. Не беса, защо!

Наобяд Хумил се събуди, с ужасен вкус в устата, но без облаци в учите и с щастливо лице.

— Май бях много зле снощи, нали?

— Ми, виждал съм и по-здрави! Трябва да видиш слънцето! Виж, ако ти го предпиша като солиден медик, ще се махнеш ли оттук?

— Не!

— И що не? Ти го искаш!

— Да, но не мога да се махна преди да се захлади малко.

— Защо да чакаш?

— Бъркит е единственият човек, когото могат да пратят, а той е роден глупак!

— Ох, хич да не ти пука за линията! Не си ли по-важен от всичко тук! Животът пред жиците, ако е необходимо!

Хумил се почувства неудобно.

— Не мога да напусна преди дъждовете!

— Не можел! Остави управлението на Бъркит.

— Не мога! И ако искаш да знаеш защо, ще ти кажа. Бъркит се ожени и жена му току-що роди, тя е в Симла, на хладно и Бъркит си има страхотен нов билет, който ще го закара в Симла от събота до понеделник. Малката му женичка хич не е добре. Но ако го пратят тук и тя ще го последва. А ако си остави и детето, това ще я убие. Ако дойде тук, виж! Бъркит е от ония егоистични зверове, които все говорят какво им е мястото на жените в дома, това ще я убие! Живо убийство е да я накарам да дойде тук сега. Бъркит е плъх! Ако дойде тук, отива по дяволите и знам, че тя няма да има никакви пари, тя също отива по дяволите! Аз съм спасен от това, не съм женен. Ще почакам до Дъждовния сезон и после да дойде Бъркит. Ще му оставя всичко с добро!

— Да не искаш да кажеш, че настояваш да останеш до Дъжда?

— Ох, не е толкова зле! Ти ми показа път за измъкване! Винаги мога да се обърна към теб! Между другото, веднъж да си върна съня и всичко ще се оправи. Както и да е, не мога да си тръгна, нито по-рано нито по-късно!

— О! Мислех си, че тези неща са умрели отдавна!

— Ха! Ами ти си същия! Чувствам се като нов, благодарение на цигарената кутийка. Ще се връщаш ли в лагера?

— Да, но ще те навестявам честичко, ако мога!

— Не съм толкова зле за това! Не искам да те притеснявам. Давай на момчетата кетчуп и джин!

— Значи се чувстваш добре?

— Готов да се боря с живота, но не и да седя на слънце, за да си плямпам с теб! Тръгвай, стари приятелю и да те пази Бог!

Хумил се обърна кръгом, за да се изправи пред ужасяващата самота на бунгалото и първото нещо, което видя на верандата беше собствената си сянка. После се почувства като преди, под тежката работа и горещият летен ден.

„Лошо, ако всичко ми се изплъзне парче по парче, като призрак, пак ще си знам, че стомахът и очите ми не са наред! Ако тръгне нанякъде, то тогава главата ми си заминава…“

Той се приближи до фигурата, която беше на известна дистанция от него. Тя мина през къщата и се разтвори като сапунен мехур, точно когато той прекоси прегорялата градина. Когато отиде да вечеря, я откри на масата. Фигурата се появи и изчезна. Освен, че нямаше сянка, по всичко друго приличаше на истинска.

Никой жив не знае как изкара седмицата Хумил. Разширяването на епидемията задържа доктора в лагера и единственото, което можеше да направи, беше да прати телеграма на Мотръм, за да го помоли да спи при него. Но той беше на 40 мили от най-близкия телеграф и не можа да отговори на нуждите му. Едва в неделя сутринта дойдоха Лоундълс и Спуртстоф, за обичайната среща.

— Надявам се хлапето да е в добро настроение! — каза първия, тананикайки си, слизайки от коня. — Може да не е станал, още.

— Трябва да хвърля един поглед! — каза доктора. — Ако спи, няма нужда да го будим!

Миг по-късно, по гласа на доктора, мъжете разбраха какво се е случило. Нямаше нужда да го будят!

Вентилаторът все така бучеше над леглото, но Хумил се беше разделил с живота преди поне три часа.

Тялото лежеше по гръб, с разперени ръце, както преди седем нощи го беше видял Спуртстоф. В отворените очи се четеше ужас, но не и болка.

Мотръм, който влезе след Лоундълс, отиде до умрелия и докосна челото му с устни!

— О, ти, Щастлив, щастлив дяволе! — зашепна.

Лоундълс, като видя очите му, избяга в другия край на стаята.

— Горкото момче! Горкото старо момче! Последният път като го видях, му бях сърдит. Спуртстоф, трябваше да го наглеждаме! Дали той…

Сразеният Спуртстоф продължаваше разследванията си, като приключи с оглед на стаята.

— Не, нямаше! — смъмри той. — Няма и следа! Извикай слугите.

Дойдоха, осем или десет, шепнейки и потупваики се по рамото.

— Кога си легна Сахиб?

— В десет или единадесет, мисля! — каза личния му слуга.

— После добре ли е бил…Ох, кой знае?

— Не беше зле, не и както си го представяте. Но спа много малко три нощи. Това знам, щото го видях да се разхожда, дори по средата на нощта.

Докато докторът подреждаше мозайката, нещо голямо и тежко — шпора тупна на земята. Спуртстоф изпъшка. Слугата надникна към тялото.

— За какво си мислиш, Чума? — каза той, сочейки към тъмното лице.

— Небеса, по мое мнение, това е то, което изкочи от Ада и сега не може да го хване, щото то е прекалено бързо, за човек. Имаме тази шпора като доказателство, че се е борил със Страха. Виждал съм мъже, които се бодат с тръни, за да не заспят и то да ги отнесе в съня.

— Чума, ти си луд! Изчезвай от тук и приготви всичко на сахиб!

— Господ е направил Рая. Господ е направил и мен. Кои сме ние та да задаваме въпроси как Той да разпределя съдбите ни? Ще дам заплатите на останалите слуги, докато вие изчислите какво се полага на сахиб. Всичките са крадци и ще крадат!

— Добре, той е умрял от…ох от нещо, стоп на сърцето, инсулт, или пък от нещо друго…Трябва да определим последиците и т.н.

— Беше го страх от смъртта. — настояваше Лоундълс. — Виж тези очи! Моля те, не оставяй очите му отворени.

— Каквото и да е било, сега вече няма проблеми… — каза Мотръм.

Спуртстоф се вгледа в очите му.

— Елате! Виждате ли нещо, тук!

— Не мога! Хвърлете нещо на лицето му! — шепнеше Лоундълс. — Има ли някакъв страх на земята, който да те накара да гледаш така! Ужасяващо! Ох, докторе, покрий го!

— Нищо…на земята! Каза доктора. Мотръм повдигна рамене и погледна неразбиращо.

— Не виждам нищо, освен няколко сиви петна по зениците. Знаеш, че там не може да има нищо!

— Дори и така да е. Ами, нека помисля. Ще ми трябва половин ден, за да открия ковчег, трябва да е умрял в полунощ. Лоундълс, старче, изтичай и кажи на работниците да изкопаят един гроб до Ювинс. Мотрам, тичай при Чума и виж как вървят нещата. Прати ми няколко момчета тук, заповядвам.

Когато слугите дойдоха на себе си, взеха да разказват странни истории за това как доктор сахиб напразно се опитвал да върне господаря им към живота с магии, знаели, че слагал малка зелена кутийка в очите на умрелите, пазели се да не мърморят това пред очите на доктор сахиб, който носел малката зелена кутийка.

Кънтящият звук на ковчега не е приятен за слушане, но много по-разстройващ бе звука от тихото свистене на чершафите, шума от звука на преобличането на умрелия, увиването на мъртвия на пода, когато няма вече как да се възмути от грозната гледка.

В последният момент в душата на Лоундълс се породиха съмнения.

— Прочети някаква молитва от началото до края! — каза на Спуртстоф.

— Настоявам! Ти си по-високо от мен, като цивилен. Ако искаш ти я кажи!

— Нямам предвид сега! Само казвам, че трябва а намерим поп отнякъде. Бих яздил навсякъде, за да дам по-добър шанс на Хумил в рая. Това е всичко!

— Ха! — намръщи се доктора на големите му думи.

След закуска изпушиха по една лула в тишина, за да уважат паметта на умрелия. После Спуртстоф каза умопомрачетелното:

— Това не отговаря на медицината…

— Какво?

— Нещата в очите на мъртвия.

— За Бога, остави този ужас на мира. — обади се Лоундълс. — Виждал съм как умира човек, нахапан от тигър! Знам от какво е убило Хумил!

— По дяволите, кажи! Ще се опитам да го видя! И докторът се върна от банята с фотоапарат Кодак. След няколко минути се чу звук на нещо, чупещо се на парчета. И той излезе, наистина много блед!

— Имаш ли снимка? — пита Мотръм. — На какво прилича това нещо?

— Беше невъзможно, разбира се. Не е нужно да гледаш, Мотръм. Унищожих филма. Нямаше нищо там. Невъзможно!

— Този, — каза Лоундълс, гледайки треперещата му ръка, държаща лулата. — Това е проклета лъжа!

Мотръм се хилеше неистово:

— Спуртстоф е прав! Ние сме в такова състояние, че можем да повярваме на всичко! По дяволите, нека поне се опитаме да бъдем малко по-рационални.

Настана дълга тишина. Горещият вятър шущеше навън и сухите дървета въздишаха. Дневният влак мигаше безочливо, тъпчеше стоманата и изпускаше дим, който се издигаше на облаци.

— По-добре да се махаме оттук. — каза доктора. — Хайде на работа! Ще напиша съобщението за смърт. Не можем да направим нищо добро тук, а работата ни чака! Хайде!

Никой не се мръдна от мястото си. На никой не му се пътуваше с влак по обед, юни. Спуртстоф си взе шапката и бастуна и тръгвайки към вратата каза:

Нито Мотръм, нито Лоундълс имаха отговор на въпроса.