6.

Луси имаше пришка.

Задната част на обувката ѝ беше протрила петата и на мястото бързо се образува мехур. На всяка крачка имаше чувството, че в крака ѝ се забива тънка игла, но тя стискаше зъби и чакаше да се спука. Когато течността намокреше чорапа, щеше да се наложи да каже на Лин, но дотогава смяташе да си мълчи.

Лин също мълчеше, а очите ѝ непрестанно се движеха. Напомняше на Луси за времето, когато я срещна. Напрежението в стойката, пресметнатите стъпки бяха същите като на онова момиче преди години, което постоянно се озърташе, за да не стане нечия плячка.

Когато Луси се събуди призори на третия ден, Лин вече седеше прегърбена до раницата си. Картата на Стебс лежеше разгъната на коленете ѝ, а дългите ѝ коси се вееха по краищата ѝ, подмятани от вятъра.

— За какво мислиш? — попита Луси, като се надигна на лакти.

— Чудех се кога ще ми кажеш, че кракът ти е в това състояние — отговори Лин, без да я погледне.

— Не исках да те притеснявам — отвърна Луси и скри босия си крак под одеялото. — Нищо му няма.

— Ще му има, ако се инфектира. Нямам желание да ти режа крака, а после да те мъкна на гръб чак до Западния бряг.

— И аз нямам желание да ми режеш крака, но ако по някое време ти се прииска да ме носиш, няма да възразя.

Лин се усмихна, все така, без да вдига очи от картата.

— Днес ще си починем малко. Дай да видя крака ти. И без да спориш — добави тя, като видя, че момичето отваря уста да възрази.

Луси се обърна по гръб и се загледа в бавно просветляващото небе.

— Какво толкова ѝ гледаш на тази карта?

— Опитвам се да измисля откъде да минем, а не просто да вървим на запад и да стискаме палци — отвърна Лин.

— А какво друго можем да направим?

— Можем да търсим вода по пътя и да подбираме маршрута си според това. Малките източници като нашето езеро у дома ще бъдат добре защитени. Но ето тук има голямо езеро — Уелзли, и няма начин да са заградили всяка педя от него. Стигаме до него, пълним шишетата си и продължаваме нататък.

Луси откъсна стрък трева, сложи го между пръстите си и духна в него, за да засвири.

— Никак не ме дразниш — отбеляза Лин, прегърбена над картата.

Луси я замери с топка трева, която се разпиля на вятъра и се заплете в косите ѝ. Лин въздъхна и сгъна картата.

— Добре, какво има?

— Това езеро Уелзли ми звучи познато.

— Не е далеч от Ентарго.

Ентарго. Луси пусна останалите тревички от шепата си и те литнаха на вятъра. Въпреки щастливите нишки на някои спомени, които Вера бе успяла да съхрани, Ентарго бе оставил смътна следа в съзнанието ѝ, залята от кръвта на баща ѝ. Родителите ѝ бяха прокудени от града, задето майка ѝ бе забременяла втори път противно на закона.

— Ще го видим ли?

— А ти искаш ли?

Луси не отговори веднага. Вярно че градът беше свързан с ужасяващи спомени, но тя се замисли каква част от тях се дължат на влиянието на Нева. За майка ѝ последните месеци от живота им там бяха преминали в страх за живота ѝ, а Луси вече беше достатъчно пораснала, за да го забележи. Дори сега Ентарго продължаваше да бъде заплаха. Стебс беше подхвърлил идеята да заведат Луси там, но Вера се беше обявила категорично против. Всеки, който влезеше в града, биваше подложен на кръвни изследвания и ако се откриеше зараза, трябваше моментално да бъде елиминиран, за да се ограничи разпространението ѝ. Макар да беше сигурна, че внучката ѝ е чиста, тя нямаше желание да рискува кръвта ѝ да се пролее по същите камъни като тази на баща ѝ.

Луси прехапа устни. В съзнанието ѝ се преплитаха хубави и лоши спомени от града.

— По път ли ни е?

— Не съвсем. Но цял живот слушам за това място, а никога не съм го виждала.

— Не знаех, че те вълнува.

— Ти си родена там — каза мило Лин, но Луси знаеше, че това не е единствената причина. Призракът на чичо ѝ държеше вече десет години всички други мъже на разстояние от Лин. Не беше чудно, че иска да види града, от който бе дошъл той някога.

— Ще се радвам да го видя отново — рече тя, въпреки че думите ѝ бяха обвити в съмнение.

— Не звучиш много убедена.

— Знам, че там имаше и хубави неща, освен лошите. Ако смятаме да стигнем толкова на запад, колкото краката ни издържат, бих искала да го видя отново, докато още мога.

Лин взе картата и я разгъна, като че ли само да погледне маршрута.

— Да. На запад, колкото краката ни издържат.

— А защо не на изток?

— По няколко причини. Първо, не знаем дали наистина някое селище е разработило станции за обезсоляване. Преди да загине, чичо ти ми каза, че в Ентарго се носели слухове за места по Западния бряг, които били убежища на стабилността и даже имали истинско електричество. За Изтока не се чуват такива неща. Второ, Стебс казва, че още преди Недостига населението на изток било много повече, отколкото на запад. На изток може да има повече вода, но има и повече хора, които я търсят. А отчаяните хора са склонни на безумия.

— Като например да прекосят цялата страна?

Лин сгъна протритата от непрекъснатата употреба карта, без да обръща внимание на хапливата забележка.

— Ще наближим Ентарго утре до края на деня. Дай сега да видя този крак.

Луси неохотно измъкна крака си изпод одеялото и го вдигна на коляното ѝ, за да го огледа. Лин стисна устни.

— За бога, детенце, трябваше да си вземеш по-хубави обувки.

— Вкъщи винаги носех тези, с които работех в градината. Реших да заложа на тях. Но като ти гледам физиономията, май по-добре да стоя далеч от хазарта.

— Е, ходенето се отразява добре — ако не на краката ти, поне на чувството ти за хумор — рече Лин и свали крака ѝ от скута си. — Само да намеря изоставена къща, ще ти потърся нови обувки.

— А дотогава? — Луси размърда пръсти.

— Дотогава няма да мърдаш и ще стоиш боса.

— Няма да мърдам? Ще ме оставиш сама?

Луси скочи на крака. Малкото балонче на радостно вълнение, което бе набъбнало в корема ѝ, внезапно се спука.

— Само тази сутрин. — Лин вдигна очи към слънцето. — Може би и следобеда. Само докато ти намеря обувки. Ще се оправиш. Тук никой не може да те види. Няма огън, няма дим, няма нищо, което да накара някого да дойде насам, освен ако нарочно не привлечеш внимание.

Въпреки успокоителния си тон, Лин не пропусна да провери дали пушката на Луси е заредена. После преметна своята на гръб и се поколеба за пистолета.

— Вземи го — махна Луси с ръка. — Може да се наложи да стреляш отблизо.

Лин кимна.

— Сигурна ли си, че си добре?

— Изгониха ме от дома ми. Получих пришка, преди да сме излезли от щата. Но да, добре съм.

— Сериозно — смръщи се Лин. — Ако не искаш да тръгвам и да стоиш сама…

— Не ме е страх да стоя сама — отвърна бързо Луси.

Лин се обърна и се спусна надолу по хълма към чакълестия път, по който бяха вървели предишния ден. По възвишенията и обраслите полета наоколо се виждаха множество ферми. С малко късмет щеше да намери читави обувки още преди пладне. Луси се опита да се успокои, че няма да чака дълго и че пустото небе над главата ѝ не е станало още по-голямо в мига, в който Лин се скри от очите ѝ.

7.

— Луси, Луси, събуди се!

Луси усети две груби ръце, които я разтърсват, и инстинктивно скочи, обърна се по корем и посегна към пушката си, докато разпознае гласа, изрекъл името ѝ.

— Картър? — ахна тя и се надигна от земята.

Той кимна от сянката под дървото, притиснал окървавения си нос с ръка.

— Радвам се да те видя… като цяло — добави той, като свали ръката от носа си, в който Луси го беше изритала.

— По дяволите! Съжалявам.

Тя понечи да се приближи, но той я спря.

— Не искам да рискуваме.

Луси се подчини, но не ѝ беше лесно. Сърцето ѝ крещеше да отиде при него, но предпазливостта я държеше намясто.

— Още ли мислиш, че си ти?

— Не знам. Вече анализирам всяко усещане. Не знам дали съм уморен от ходенето или наистина съм болен, както смята Вера. Не знам дали имам вирус, но знам какво нямам.

— Какво искаш да кажеш?

— Това, което е нужно, за да живееш. Аз го нямам, Луси.

Тя понечи да възрази, но думите замряха на устните ѝ, щом го погледна по-внимателно. Ръцете му бяха мръсни, а китките му — вече измършавели от глада. Нежната кожа около устата му беше разранена и пожълтяла по края на устните. Нямаше оръжие, нямаше раница, нямаше храна.

— Къде е пушката ти? — попита тя. — Къде са нещата ти?

— Един по-едър от мен ги взе — въздъхна Картър и облиза раната до устната си. — Заедно с част от зъбите ми.

— Ограбили са те?

— Не чаках дълго. Тръгнах същия ден като вас, само че в друга посока. По обед чух стъпки зад себе си и се обърнах да видя кой е. В следващия миг лицето ми се удари в земята. Свестих се доста по-късно, а физиономията ми беше на косъм да пламне от жегата.

Луси коленичи до него и той обърна глава, за да ѝ покаже следите. Бузата му беше надупчена от чакъла. Тя я погали, без да мисли, и той потръпна колкото от болката, толкова и от нейното докосване.

— Не бива да се приближаваш до мен.

Луси хвана ръката му в своята, макар да знаеше, че е прав.

— Защо дойде тогава?

Картър сви рамене.

— Сигурно за да се сбогувам отново. Което е адски глупаво. Вече се сбогувахме. Просто не съм готов да те пусна.

— И няма да го правиш — реши Луси. — Следвай ни. Не е нужно Лин да знае. Ако стигнеш до Ентарго, там могат да изследват кръвта ти и ако си чист, няма причина да не дойдеш с нас в Калифорния.

— А ако не съм, ще ме застрелят.

— Рискувай. Какво друго ти остава?

— Нищо. Аз си нямам нищо. И никого. Ти си имаш Вера и Стебс, които са убедени, че заразата не е в теб, и Лин, която зарязва всичко само за да бъде до теб. А майка ми, щом чу, че може да съм преносител, повече не ме погледна, за да не би да я заразя. Сега, когато останах сам, и Мади я няма, просто не мога…

Луси го стисна още по-здраво.

— Какво не можеш?

— Да се надявам на каквото и да било в бъдеще.

Тя пусна ядно ръката му.

— И какво, ще се откажеш? Ще се предадеш? Ще се свиеш някъде като болен опосум и ще умреш? Въпреки че ти предлагам решение? Тръгни след мен, Картър. Аз ще ти оставям храна. Лин ни води всеки ден до вода. Ще се справиш.

— Не мога да издържа на темпото ви, Луси — отмести поглед Картър. — Не мога да вървя като вас, а и ти не можеш да делиш храната си с мен, без самата ти да гладуваш. Няма да ти позволя.

— Аз обикновено ям по малко — отговори твърдоглаво тя.

— Само че обикновено не кръстосваш страната.

— Въпреки това ще ти оставям. Така че можеш да ни следваш и да оползотворяваш храната, или да я оставяш на плъховете и аз да слабея за едното нищо.

— Луси, не го прави…

— Смятай го за вече направено. Сега се махай, преди Лин да се върне и да те застреля.

Той допря длани до лицето ѝ с тъжна усмивка и мислите ѝ бясно затърсиха думите, които можеха да намерят пресечната точка между чувствата в сърцето ѝ и суровия свят около тях.

Но нямаше такива.

На Луси не ѝ беше за първи път да лъже Лин. Неведнъж се беше измъквала тайно от къщата, измисляла си бе истории за счупените прозорци, дори беше успявала един-два пъти да изклинчи от ежедневните си задачи. Но укриването на факта, че Картър върви по дирите им, надминаваше всичко досега, а чувството за вина не ѝ се отразяваше добре. Щеше обаче да го понесе, след като алтернативата означаваше смърт за Картър.

Луси не обърна внимание на угризенията на съвестта, докато Лин превързваше стъпалото ѝ с бинтовете, които бе намерила, а след това нахлузи новите обувки на краката ѝ.

— Как ги чувстваш?

— Доста добре. Може би са ми малко широки.

— От това можеш да получиш същите пришки, както ако са ти тесни — смръщи се Лин.

— Да, но нали трябва място и за бинта — побърза да каже Луси, за да не тръгне отново нанякъде. — Пък и бог знае кога ще стигнем до Калифорния… може краката ми да пораснат дотогава.

— Да се надяваме, че ще е по-скоро — отвърна Лин, като полегна на одеялото си и впери очи в хоризонта, където покрай залязващото слънце се събираха тъмни облаци. — Може да завали.

— Странно е да очакваш дъжд, без да тичаш за кофите.

— Може да отворим шишетата. Все нещичко ще съберат.

Двете събраха раниците и одеялата си под клоните на близкия бор. От облаците току се стрелкаха огнените езици на приближаващата буря.

— Мислиш ли, че ще бъде силна? — попита Луси.

Лин огледа небето.

— Не много — реши тя. — От онези, които те мокрят до кости, а после отминават. Трябваше да я забележа по-рано. Можеше да се скрием в някоя от къщите долу.

Луси легна по корем под най-ниския клон на бора, а игличките я боцкаха по гърба.

— Добре сме си и тук. Няма страшно.

Лин се примъкна до нея и подпря лице в шепите си.

— Нещо не е наред — каза тя, загледана в хоризонта. — Не знам дали съм притеснена от това, че не забелязах по-рано бурята, или…

— Или какво?

— Или имам чувството, че някой ни наблюдава.

— Никой не ни наблюдава. Тук няма никого, освен нас двете.

— Може би. Но за всеки случай дръж пушката си под ръка. — Нервите на Лин видимо бяха изопнати докрай. — Аз смятам да полежа в пръстта и да гледам първия дъжд, в който не се налага да тичам като луда, за да събирам вода.

На другата сутрин ги посрещна ясно небе. Луси се измъкна изпод бора и видя как Лин критично оглеждаше шишетата, оставени предишната вечер.

— Събрали ли са нещо?

— Не е зле, но някоя любопитна животинка е съборила едното. Не е останала и капка — отвърна Лин, като посочи една празна бутилка.

— Животинки, какво да ги правиш? — сви рамене Луси, като се опита да пропъди мисълта за Картър, който пие от водата с наранените си, напукани от жажда устни.

— Да ги застреляш — рече Лин и прибра празната бутилка при останалите.

Двете вървяха с добро темпо, след като Луси увери Лин, че новите обувки не ѝ убиват. Вече съжаляваше, че е била толкова убедителна: ако Картър изостанеше, с него беше свършено. На обяд хапнаха малко от еленската пастърма на Стебс със сушен грах, но порциите бяха толкова оскъдни, че това, което Луси успя да отдели за Картър, едва щеше да стигне да го закрепи жив.

— Дали не трябва да хванем някое и друго животно, докато още сме на позната територия? — предложи тя.

— Може би, но имаме предостатъчно храна поне до Охайо — отвърна Лин. — Щом намалее, ще помислим за лов на дребни животни — нещо, което да се изяде на един-два пъти. Ще преслушаме и празните къщи по пътя, може да намерим някоя и друга консерва.

Луси обърна повече внимание на тона на Лин, отколкото на самите думи.

— Но още е рано?

— Още е рано — потвърди Лин, загледана в обедното слънце. — Искам преди всичко да се движим. Колкото по-бързо стигнем до Калифорния, толкова по-скоро ще спрем да се тревожим за храна и вода.

— Така е — съгласи се Луси с ясното съзнание, че Картър няма да издържи дълго на това „бързо“.

Чакълестият път се смени в неравен паваж и скоро пресече широко шосе с права жълта линия по средата. Луси стигна до тревата, която беше започнала да превзема асфалта и да протяга зелени стръкове към слънцето.

— Сега накъде?

— Ако все още искаш да видиш Ентарго, завиваме наляво — отвърна Лин. — От теб зависи.

— Хайде тогава наляво — реши Луси и тръгна по шосето.

Новите ѝ обувки тропаха по черния асфалт. Лин я последва, сложила ръка върху пистолета, пъхнат в джинсите.

— Не обичам да вървя по големи пътища — каза тя. — По тях може да има повече хора.

— Повече от какво — от нула? Защото досега сме видели точно толкова.

— Това не значи, че никой не е видял нас — възрази Лин и двете продължиха да вървят в мълчание.

Някогашните царевични ниви, през които минаваше шосето, сега се задушаваха от високи до кръста треви и полски кленове, които сами се бяха размножили през годините. Изоставени преди десетилетия къщи стърчаха като скелети, а облицовките им се белеха като кожа, излагайки вътрешностите им на показ. Към три часа следобед Лин спря.

— Ще трябва да заобиколим онази отдалеч.

Тя кимна към една къща, която по нищо не се отличаваше от другите.

— Защо точно нея? — попита Луси.

— Виждаш ли как блести слънцето в прозорците? Не са счупени. Там живеят хора. Няма смисъл да им изкарваме акъла.

Двете свиха от пътя и нагазиха в пустеещите ниви, вървейки бавно по неравната, обрасла с шубраци земя. След едно възвишение стигнаха до останките на градче, сгушено в долината. Пътят, по който бяха вървели доскоро, го пресичаше и продължаваше към хоризонта, където се разкриваше непозната гледка.

— Какво е това? — намръщи се Лин.

Сърцето на Луси подскочи.

— Градът — отвърна тя. — Това е Ентарго.

— Да, но какво… — Лин заекна, видимо объркана. — Как така го виждам толкова отдалеч? Какво е това?

— Наричаме го небостъргач — обясни Луси. — Много, много висока сграда.

— По-висока от кулите за мобилни телефони по пътя?

— О, да. Много по-висока.

— Хм.

Лин сложи ръка на хълбока си, все така свъсена. Луси се помъчи да сдържи усмивката си. Рядко се случваше да види Лин озадачена.

— Ти какво очакваше?

— Не знам — Лин сви рамене. — Нещо по-скоро такова. — Тя посочи селото под тях. — По-разлято.

— Има и такива места — отвърна Луси, изненадана, че още си спомня. — Кварталите, в които живееха повечето хора. Големите сгради бяха предимно за администрацията. И болницата, в която работеше баба.

Лин кимна, вперила недоверчив поглед в сивите кули.

— Не е ли страшничко да се качиш толкова високо?

— Всъщност не. Ние живеехме в подобна сграда, наричаше се жилищен блок. Много хора живееха в такива: всички си имат собствени стаи, но те са наредени една върху друга.

Лин седна и разви капачката на шишето си за вода.

— Не сте имали собствена къща?

Луси се възползва от почивката, за да изрови няколко парчета пастърма от раницата си и да ги пусне на земята, докато Лин не гледа.

— Може би ти звучи по-добре да имаш свой имот, отколкото да живееш в такъв блок — обясни тя, — но всъщност не беше така. Повечето хора, които живееха в къщи в покрайнините, останаха сами на себе си. В града беше по-безопасно. Блоковете се охраняваха. Водата беше по-чиста. Имахме си даже бани.

— Не знаех, че помниш толкова много.

— Трудно се забравя наличието на баня.

— И аз имам баня — защити се Лин.

— Да, разбира се. А помниш ли какво стана, когато се опитах да я използвам?

— О, да, чистенето след това не беше приятно.

Лин прибра шишето с вода в раницата си и я преметна на рамо. Луси направи същото, но колкото можеше по-бавно, защото знаеше колко важна е всяка спечелена секунда за Картър.

— Още ли искаш да го видиш? — попита Лин.

— Да.

— Добре. Ще видим колко можем да се приближим. Ако някой стреля по нас, не ме интересува колко ти липсва банята. Ще заобиколим отдалеч.

— Ако някой стреля по мен, може и да имам нужда от баня.

8.

Луси стоеше вцепенена на прелеза.

Ентарго беше мъртъв.

— Покрий си носа, мъниче. — Лин разгъна кърпичката си върху долната част на лицето си. — Не се знае какво разнася вятърът.

Луси се подчини с безчувствени ръце. Околовръстният път, на който се намираха, ограждаше целия град и откриваше хубава гледка към улиците, ако не се брояха боклуците, които вятърът размяташе по тях.

— Каквото и да се е случило, то не е било отдавна — каза Лин с приглушен от кърпичката глас. — Дишай през устата. Така смрадта не се усеща.

У дома изгаряха бързо мъртвите, за да предотвратят разпространението на заразата, така че Луси никога не бе усещала миризмата на гниещи трупове. Вонята на смърт и разложение по принцип не ѝ беше непозната — дивите животни постоянно се убиваха помежду си и оставяха частите, които не им бяха нужни, да гният на слънцето. Но смрадта в града беше толкова силна, че ѝ се гадеше. Вятърът се обърна и започна да отнася по-голямата част от миризмата на север, но тя не свали кърпичката от лицето си.

— Какво се е случило според теб?

— Бих казала, холера.

Луси я погледна.

— Откъде знаеш?

— Не виждам тела извън града. Не са се опитвали да бягат или не са имали шанс. Холерата те поваля за часове. Епидемията се разраства като горски пожар — разболее ли се един, брой всички околни за мъртви. Предполагам, че никой не е искал да си признае, че е болен, за да не го изхвърлят от града, така че всички са си мълчали, заразявали са другите и са умирали.

— Много неща могат да убият хората бързо — отбеляза Луси. — Откъде си сигурна, че не е полиомиелит?

— Защото усещам и мириса на лайната.

— Така ли се умира от холера?

— Да. Независимо дали имаш баня.

Погледът на Лин се премести към покривите и Луси забеляза движещи се силуети.

— Лешояди — прошепна тя.

Хищните птици се бяха наредили по всички небостъргачи и къщи в града.

— Трябва да тръгваме — каза рязко Лин.

Двете вървяха цяла вечер, докато стигнат до езерото Уелзли, а органичната миризма на водата беше толкова силна, че ги привличаше като магнит. Лин намери една полянка, подходяща да лагеруват, на която двете опънаха одеялата си и хапнаха, без да говорят.

Изтощението тегнеше като камък върху Луси. Тя знаеше, че пътуването ще я измори, ще покрие нозете ѝ с мазоли и може би ще я накара от време на време да губи желание да говори, но не беше подготвена за пронизващата болка в крайниците и за колосалните усилия, които бяха нужни, за да помръдне, щом спрат да почиват вечер.

— Трябва да поспиш — рече Лин, като погледна Луси на гаснещата светлина.

Луси отвори очи. Дори не беше усетила, че е задрямала.

— Ами ти?

— Аз съм свикнала — сви рамене Лин.

Сънят теглеше Луси в обятията си с обещанието да я избави от болката, но тя се съпротивляваше. Трябваше да остави храна за Картър. Тъкмо се канеше да се извини, че се налага да се скрие в гората, когато на отсрещната страна на езерото проблесна светлинка и Лин рязко вдигна очи.

— Мътните ме взели — изруга Лин, загледана в избуяващия огън, който се отразяваше в повърхността на водата. — Тук има още някого.

— И не е сам.

Луси я смушка и посочи източния бряг, където, сякаш насърчено от първото, се беше появило още едно ярко оранжево петно.

— Явно се чувстват достатъчно спокойни тук, за да запалят огън.

— Може би защото това е тяхното си място. А не нашето. Стой тук.

Надеждата на Луси да се измъкне угасна ведно с пламването на огньовете, но тя не беше твърде разтревожена за живота на Картър. През деня ѝ се бяха удали няколко възможности да му остави храна, орязвайки собствената си дажба може би повече от разумното. Щяха да нощуват до голям водоем, който другите видимо използваха без притеснение. Нямаше да умре нито от глад, нито от жажда. На другия ден щеше да го намери, помисли си тя, а после признателното ѝ тяло се предаде на забравата.

Луси се изненада, когато Лин каза, че ще останат още един ден край езерото.

— Какво ти щукна? Мислех, че бързаме да стигнем до Калифорния.

— Така е, но искам да разбера повече за онези огньове и изобщо за ситуацията тук.

— Мислиш си, че можем да останем тук, нали? Че можем да си спестим ходенето чак до западния бряг?

За свое собствено учудване Луси не се зарадва. Мечтата за Калифорния беше успяла да проникне дълбоко в душата ѝ, без самата тя да усети, и възможността за нов вариант на досегашния живот, само че с по-голям източник на вода, не я мамеше, както можеше да се очаква.

— Мисля само, че тук има много вода, много дърва и много дивеч.

— Защо тогава не изглеждаш щастлива?

Лин нави одеялото си и го натъпка в раницата си.

— Защото, ако всичко беше толкова хубаво, все някой щеше да охранява мястото.

— Може би е прекалено обширно? Или водата е заразена?

— И двете са възможни. Ще обиколим наоколо, после ще слезем до брега. Аз ще пия.

— Глупав план, Лин.

— Ще пия — повтори категорично тя. — После ще изчакаме един ден и ще видим какво ще стане.

Луси също нави одеялото си и се огледа за Картър, но от него нямаше и следа. После тръгна със свито сърце след Лин.

Не знаеше дали той намира храната, която му оставя, нито дали още върви след тях. Ако продължаваше да ги следва, щеше да умре без храна. Но ако се беше отказал, тя напразно се лишаваше от своята, а слабостта ѝ удължаваше бездруго дългия път към Калифорния. Океанът някак си бе започнал да я притегля, реален като самия прилив. Луси жадуваше за този фантазен живот, за който бе разказвал чичо ѝ, за тази неясна обетована земя, наречена Калифорния. Миналото обаче теглеше съвестта ѝ — толкова силно, колкото слаб бе Картър. Единственото разумно решение би било да пази всичко за себе си, да върви на запад и да не поглежда назад. Ала сърцето ѝ не се интересуваше от разума: то замираше само при мисълта как Картър търси храна и не я намира.

Лин задържа за секунда един клон, та Луси да мине, но тя се разсея и той я удари право в лицето. Момичето се просна на земята.

— Какво става? — обърна се Лин.

— Съжалявам — отвърна смутено Луси, — нещо не внимавах.

— Започни да внимаваш, ако обичаш.

После ѝ подаде ръка, за да стане, и двете продължиха заедно през гората към брега на езерото. Дъхът на Луси спря, когато гледката се откри пред очите ѝ. Виждаше отсрещния бряг, но трябваше да присвие очи, за да различи подробностите над водната шир, бъкаща от живот под повърхността.

Лин също стоеше като омагьосана. Преди да успее да реагира, Луси коленичи на земята, загреба шепа вода и отпи.

— Печеля — каза тя още с пълна уста.

— Не и ако се разболееш — отвърна хладно Лин. — Как е на вкус?

— Мокра — отговори Луси.

Езикът ѝ се завъртя около думата, докато всмукваше капките, покапали от ъгълчетата на устата ѝ. Беше по-студена от водата на езерото вкъщи и оставяше привкус на диво. Една риба, която се беше скрила, когато усети приближаването им, отново излезе на повърхността.

— Изглеждат доволни вътре — отбеляза Луси. — Значи водата не може да е кой знае колко лоша.

— Може би. — Лин я погледна внимателно, после закри очите си от слънцето и се взря в отсрещния бряг. — Доста път е, но предлагам да обиколим цялото езеро и да видим дали някой се е установил за постоянно тук.

Очарована от вкуса на водата, Луси загреба още една шепа.

— Не очакваш да срещнем някого, нали?

— Съмнявам се — отвърна рязко Лин. — Мястото е твърде хубаво, твърде идеално, за да не се е заселил никой. Освен ако не ти призлее от водата, предполагам, че някой някъде гледа и се грижи никой да не се задържи за дълго.

Двете тръгнаха покрай езерото, но се качиха обратно в гората, където би могло да намерят жилища на местни обитатели. Лин следеше изкъсо състоянието на Луси, но момичето се чувстваше отлично. Водата бълбукаше приятно в корема ѝ и тя току поглеждаше към блестящото езеро под тях, макар да съзнаваше, че няма начин нещо толкова ценно да е останало неохранявано в този свят.

Не намериха никого. Огньовете от предишната вечер бяха угасени и стъпкани, а обгорените съчки се открояваха върху зелената трева. И двата лагера изглеждаха така, сякаш хората са бързали да ги напуснат.

— Някой ги изхвърля оттук, не мислиш ли? — попита Луси, когато се спряха от другата страна на езерото точно срещу мястото, от което бяха тръгнали.

— Така изглежда. Огнищата са разритани. Предполагам, че са останали по-дълго, отколкото са били желани. Но не виждам следи от бой. Някой ги е убедил да си тръгнат, не ги е изгонил със сила.

— И какво мислиш да правим?

Лин помълча, загледана в рибите, които скачаха по повърхността, отворили гладни усти с надеждата да уловят някоя буболечка.

— Мисля да си наловим малко риба, да я опечем на огън и да хапнем нещо топло тази вечер. После продължаваме нататък.

— Рибата звучи добре.

— Идвай тогава с мен долу. Да видим какво ще хванем.

И преди бяха ловили риба с голи ръце. За това бе нужно да стоят напълно неподвижни — умение, което бяха усвоили много отдавна с пушките. След час и двете бяха мокри до раменете, а коремите им — изкаляни от лежането на брега, но имаха добър улов.

Двете стояха една до друга и раменете им се докосваха, когато едната се спуснеше да хване някоя риба. Луси постепенно се увлече. Мислите ѝ се отдалечиха от Картър, загубата на Ентарго и дори от болните, които бяха оставили у дома. Когато слънцето се спусна над хоризонта, Лин се изправи и избърса люспите от ръцете си. Луси се върна в реалността.

— Не трябваше да хващаме толкова много — каза тя, като погледна гърчещата се купчина. — Няма да ги изядем наведнъж.

— Да, но можем да сготвим част от тях, а другите да вземем утре със себе си. Няма да си тръгна оттук с празни ръце.

Вечерта запалиха първия си огън, откакто бяха тръгнали на път. Луси отиде да търси съчки, следвана от екота на кремъка в ръцете на Лин. Очите ѝ се взираха между дърветата с надеждата да зърнат светлото петно кожа, яркосините очи на Картър. Ала не би.

Лин също беше умълчана и съсредоточено чистеше пушката си. Пламъците трепкаха по цевта и Луси им позволи да я омагьосат, намерила утеха в познатите действия.

— Липсва ли ти домът?

Ръцете на Лин не се спряха, очите ѝ не се вдигнаха от пушката.

— Имам твърде много грижи на главата — отвърна тя. — Ще ми липсва по-късно, когато ми остане време за това.

— Иска ми се да бях като теб. Да не позволявам на разни неща да ме измъчват.

Лин върна цевта на мястото ѝ и погледна Луси над пламъците.

— Никога не си мечтай да приличаш на мен, мъниче. Ти не си такава. И не е лесно.

— Нямах предвид…

— Да искаш да си като мен, е все едно слънцето да иска да бъде като луната. Това не е добро за никого.

Луси отмести поглед, обзета от чувство на вина, макар да знаеше, че Лин е права. Никога не ѝ се бе налагало да убива, защото тя се грижеше за сигурността ѝ. Често се питаше до каква степен сърцето на Лин е закоравяло от смъртта на Илай и до каква — от други белези. Лин беше готова на всичко за нея: дори да напусне дома си, за който беше убивала, само и само да осигури по-добър живот на Луси.

Въпреки това тя продължаваше да се взира в дърветата на трепкащата светлина на огъня за някаква следа от Картър, сякаш цялото ѝ минало се изплъзваше като призрак в гората. Надеждата за нещо по-добро се беше загнездила в нея и беше разпалила желания, които Луси не бе и подозирала, че се крият в сърцето ѝ. Спокойствието от детството ѝ с Лин, топлината на дома, светостта на езерото сега, когато беше излязла, макар и отскоро, в света навън, вече ѝ се струваха ограничения.

Колко пъти се беше измъквала нощем през прозореца, вдишвайки дълбоко студения въздух, преди да падне на земята и кръвта да забучи в ушите ѝ. Приключенията я зовяха още от дете, но тогава тя правеше всичко ръка за ръка с Мади и Картър, животът беше трепетна изненада, а сигурността им беше гарантирана, независимо от привидните рискове в игрите им. Сега Мади беше мъртва, Картър го нямаше, а напрежението, с което Лин непрестанно проверяваше пушката си, напомняше на Луси, че вече няма никакви гаранции.

9.

Лин обикновено се движеше много тихо, затова шумоленето при завръщането ѝ събуди Луси. Тя се завъртя.

— Какво има?

Лин подскочи, сепната от гласа ѝ.

— Стори ми се, че чувам койот, но нямаше нищо. Заспивай — отвърна рязко тя.

Луси се зарови в одеялото си, търсейки топлинката, която бе оставила там. Тъкмо се унасяше в сън, когато в нощта се разнесе непознат глас и кръвта ѝ изстина във вените.

— Ехо! — извика някаква жена и Лин скочи на крака с нож в ръката.

Луси затърси пушката си. Намери я до себе си, стоплена от собственото ѝ тяло.

— Чувам те — отговори Лин, взирайки се в мрака. — Какво искаш?

— Само да поседна до огъня ви — отвърна жената.

Този път гласът ѝ като че ли идваше от друга посока. Лин премести пушката си.

— Сама ли си?

— Сама жена, също като вас.

— Идвай тогава — каза Лин, стиснала здраво ножа. — Само че бавно.

Минаха няколко секунди. Луси усещаше капките пот по слепоочията си въпреки нощния студ.

Напрягаше слух, но не чуваше нищо. Погледна въпросително Лин, но тя само поклати глава. И тя не знаеше в коя посока да гледа.

Когато обърна глава към езерото, забеляза жената, която стоеше със скръстени ръце, нехайно облегната на едно дърво.

— Лин — каза тихо тя и кимна към непознатата.

Щом разбра, че са я забелязали, тя протегна свободните си ръце пред тялото си.

— Виждам те — рече Лин. — Няма смисъл от игрички.

Жената сви рамене, без да отпуска ръцете си.

— Каза „бавно“.

— Не и „безшумно“ — уточни Лин, но все пак ѝ даде знак да се приближи.

Въпреки че я виждаше, Луси все така не чуваше движенията ѝ. Непознатата се приближи и на оскъдната светлина на жаравата се видя лицето ѝ, спокойно като маска. Беше по-възрастна, отколкото гласът ѝ подсказваше. Челото ѝ беше набраздено от бръчки, които се врязваха дълбоко между веждите. Кафявата ѝ коса бе прошарена от сиви кичури от двете страни над слепоочията. Луси я огледа, очарована, че отново вижда лице от старото поколение, което познаваше живота преди Недостига. За разлика от Вера обаче, покрай очите на тази жена нямаше бръчици от смях.

Непознатата също ги огледа внимателно, докато огънят се съживяваше под вещите свещенодействия на Лин. Усетила изпитателния ѝ поглед, Луси сведе очи и се изчерви. У дома всички се познаваха добре и никой не представляваше особен интерес за другите.

— Аз съм Джосика — представи се жената, като внезапно наруши мълчанието. — Но моите хора ме наричат Джос.

— Къде са твоите хора? — попита Лин с тон, който ясно издаваше надеждата ѝ Джос час по-скоро да се върне при тях.

— Били са прогонени. Снощи си устроихме лагер на отсрещния бряг. Сигурно сте видели огъня.

— Видяхме два огъня — уточни Луси. — Помислихме, че всички са си тръгнали.

— Почти. Без един.

— Имаше ли причина да те оставят? — попита Лин и Джос вдигна очи към нея.

— Може да седнеш, а и не бих имала нищо против да оставиш този нож. Така, като те гледам, явно умееш да го използваш.

Лин приклекна, но не остави ножа.

— Защо реши така? — попита тя.

— Нещо във вида ти го подсказва — сви рамене жената. — Не бих искала да се натъкна на теб сама в гората по тъмно.

Огънят припламна и озари браздите по лицето ѝ, разкривайки две поразителни зелени очи с пронизителен поглед.

— Хората ми са били нападнати, докато съм била на лов. Когато се върнах, намерих огъня разритан, а тях ги нямаше. Като знам какво е наоколо, предпочитам да не се опитвам да ги настигна сама по пътя. Реших, че още две полезни ръце няма да са ви излишни.

— Какво можеш да правиш, което ние не можем? — полюбопитства Луси.

— Съмнявам се, че има такова нещо — отвърна Джос, — но една жена на пътя е равносилно на смърт, а две са само с една повече.

— Пък три са само с една повече от две — отбеляза Лин.

— Може би. Но бройката е сила, а аз пътувам не от вчера и съм видяла разни неща — каза тя, като очите ѝ се насочиха отново към Лин.

Лин отвърна на погледа ѝ, без да трепне, но прибра ножа в канията.

— Сигурно няма да ни навреди да те вземем — рече тя за изненада на Луси. — Докато намериш своите хора.

Джос кимна.

— Стига, разбира се, да тръгнем в същата посока.

— Ние отиваме в… — подзе Луси, но Лин я пресече с леден поглед.

— Тръгнали сме на запад — каза тя. — Опитваме се да избягаме от една болест.

— Откъде знаете, че на запад няма болести?

— А откъде да знаем, че има?

— Животът е игра, казваш?

Лин се отдръпна от огъня и премести одеялото си до Луси.

— Ние отиваме. А до сутринта мисля да спя.

Луси се загърна с одеялото си и се сви на топка, притиснала гръб в гърба на Лин. Телата им отдавна бяха свикнали с тази форма, за да се топлят едно друго. Познатото дишане на Лин в ритъм с нейното собствено връщаше Луси към онези прости дни, в които животът беше низ от изгреви и залези, а помежду им — дълги следобеди с Мади и Картър.

Тя измъкна ръка изпод одеялото и хвана в юмрук дългата коса на Лин — навик, който още пазеше от детските си години. Пръстите на Лин я обгърнаха и успокоително я стиснаха.

— Излязохме ли вече от Охайо? — попита Луси, като поседна в сянката на един блатен дъб, благодарна, че може да се скрие за миг от палещото слънце.

— Не — отвърна сприхаво Лин, взирайки се в разгърнатата върху коленете си карта.

Джос приседна до Луси и остави бутилката си с вода до себе си. Беше напълнила шишетата си от езерото Уелзли, но нямаше храна. Беше се нагърбила с всички възможни задължения, за да компенсира: събираше съчки, когато Лин сметнеше, че е достатъчно безопасно да запалят огън, и винаги с готовност поемаше първото дежурство нощем. Веднъж дори влезе в кухнята на една изоставена къща и приготви паста от оцет и сода за хляб, с която излекува неприятния обрив от отровен бръшлян на ръката на Лин. Всичко това обаче сякаш не правеше никакво впечатление на Лин, която беше мълчалива и сдържана през цялото време, откакто тази жена се бе присъединила към тях.

— Кажи ми, когато излезем — помоли Луси, опитвайки се да привлече вниманието ѝ.

— Откъде?

— От Охайо.

Лин вдигна очи от картата.

— Добре.

— Ще бъде интересно.

Лин не отговори, потънала в мисли за маршрута.

— Аз съм била извън Охайо — обади се Джос.

— Наистина ли? Преди или след Недостига?

— Преди. Аз не съм тукашна. Израснах във Флорида.

— Флорида… — повтори Луси.

Думата се търкулна по езика ѝ. Лин се беше опитала да ѝ налее нещо като образование, което се въртеше предимно около мухлясалите енциклопедии, останали от майка ѝ в сутерена. Знаеше, че Флорида съществува и че е някъде на юг, но нищо повече.

— Как изглежда?

— Не знам как изглежда сега, не съм се връщала там. Но съм сигурна, че още е горещо и има крокодили, големи колкото вашите койоти.

Луси усети сладката тръпка на страха.

— Звучи страшничко.

— Не повече от глутница кучета — отвърна Джос, като я наблюдаваше с крайчеца на очите си, а на устните ѝ потрепваше закачлива усмивка. — Крокодилите приличат на люспести диви кучета, които искат да те удавят и схрускат.

— Добре — каза Лин и затвори картата, — да тръгваме.

— Сега какво? — попита Луси.

Лин я погледна неразбиращо.

— Ще вървим.

— Да вървим. Обичам да вървя.

Лин метна раницата си на гръб и завъртя очи, но Луси не пропусна усмивката, която се прокрадна на лицето ѝ, преди да се обърне. Огледа се още веднъж, преди да излязат на пътя, но от Картър нямаше и следа. Половината от закуската ѝ все пак остана под дървото, покрита с листа.

— С какво се занимаваше преди Недостига? — попита тя Джос, признателна за възможността да си поговори с някого друг.

— Бях инструктор по йога.

— Какво си била? — не разбра Луси.

— Инструктор по йога — повтори търпеливо Джос. — Йога е древна форма на медитация, при която се използват дихателни упражнения и определени пози на тялото, за да съсредоточиш ума си.

— Значи си учила хората как да дишат и да стоят неподвижно?

Лин, която вървеше най-отпред, тихо изсумтя.

— Не е просто това. Може да ти се отрази доста добре — отвърна Джос.

— Аз се концентрирам най-добре, когато върша нещо — възрази Лин, без да се обръща. — А не като стоя на едно място и дишам, и мисля за него.

— Имах предвид релаксацията — обясни жената, но Лин не отговори.

— Ако отнемеш напрежението на Лин, тя ще падне — рече Луси, а Джос весело се засмя.

Да дразнят Лин, докато пробият сериозната ѝ обвивка и я принудят да се усмихне или избухне, беше специалитет на Луси и Стебс.

— Имах студио във Флорида, но заминах за Охайо точно преди да започнат проблемите.

— Защо напусна Флорида?

— Имах си причини.

Както винаги, неохотата на хората да споделят само разпали любопитството на Луси.

— Заради мъж ли?

— Луси — предупредително каза Лин три метра напред.

— Няма нищо — успокои я Джос, — любопитството не е лошо нещо.

— Какво стана? И как стигна толкова далеч?

— В началото имах късмета да живея в голям град. Когато спряха водата на покрайнините, ние още имахме. Не безплатно, естествено.

— Аз отраснах в Ентарго — обади се Луси. — Мислех си, че водата идва от чешмата. И защо напусна града?

Джос сви рамене.

— Предимно заради обстоятелства извън моята власт. Ами ти?

— Мама… не Лин, а истинската ми майка, забременя.

При тази откровеност Лин поклати неодобрително глава, но Джос даже не мигна.

— О, две деца? И ви изхвърлиха заради семейния закон?

— Аха. Изгониха семейството ни, а баща ни убиха. — Луси сама се учуди на лекотата, с която се лееха думите за миналото, и с удоволствие им позволи да отвлекат мислите ѝ. Споделянето на старата дълго стаявана болка беше по-лесно от мъката на настоящето. — Но аз извадих късмет. Срещнах Лин и оттогава сме заедно. Ами твоите хора? Роднини?

— Не… — Джос замълча, забола поглед в краката си. — Просто група непознати, които се опитват да се грижат един за друг. Нямам къде да отида. Чакам съдбата да ми покаже. Ами вие?

— Калифорния — отвърна Лин, като че ли предизвиквайки Джос да я разубеди.

— Добре че обичате да вървите.

Прекараха нощта встрани от пътя, зад един хамбар с прогнил покрив, в чиито греди гнездяха стотици лястовици. Джос и Луси убедиха Лин да запали огън, а Джос изнамери консерва със супа. Имаше и бутилка вино.

— Не — отказа Лин с една дума, но Джос продължи да държи бутилката пред нея.

— Не се шегувах, като казах, че имаш нужда да се поотпуснеш.

— Вие двете си пийнете, аз ще поема първото дежурство — каза Луси, която добре знаеше, че Лин не е спала добре предишната нощ. Лин неохотно прие и отпи няколко глътки в мълчание, докато Луси тормозеше Джос да разказва още за себе си.

— Значи хората наистина са ти плащали, за да ги учиш на йога?

— Трябва да знаеш, че тогава хората имаха неща, които вие нямате.

— Например повече от два ката бельо?

— Да, но аз имах предвид други неща — като сигурност, достъп до храна, която можеш да си купиш евтино и по всяко време, вода, която потича, щом завъртиш кранчето на чешмата. Когато имаш всичко това, можеш да използваш времето си за други цели. Можеш да искаш разни неща.

Сърцето на Луси подскочи. Възможността да искаш нещо звучеше прекрасно, но изглеждаше неимоверно далечна в този свиреп свят.

— И някои хора са искали да се научат на йога?

— И още как. Но човек можеше да прави и други неща — да ходи на уроци по пиано, да чете книги, да спортува. Има страшно много неща, за които вашето поколение не знае нищичко.

— Да, извинявай — намеси се Лин. — Тя е прекалено заета да събира вода и дърва, за да упражнява дишането си.

— В известен смисъл това е жалко — отвърна Джос, но Лин задуши отговора си в гърлото на бутилката. — Повечето хора днес нямат време за нищо друго, освен да се погрижат за оцеляването си. А някога се отдавахме на истински живот.

— Тоест забавление?

— Много повече. Понякога подлудявах от напрежението на този голям избор. Можех да стана адвокат, лекар, шофьор на автобус, астронавт, ако щеш. Когато бях дете, постоянно си говорехме какви искаме да станем, когато пораснем.

Лин избърса устата си с ръкав.

— Аз съм щастлива, че изобщо пораснах.

— Точно това имах предвид — отвърна Джос. — Някога растяхме с мечти. Сега казваме на децата, че са късметлии, ако са живи. В този смисъл градът ми липсва. Там имаше повече възможности. Човек имаше контакт с повече неща.

— В града, а? — Лин вдигна поглед от бутилката с вино. — Например с болни от холера?

— Болести има навсякъде. И вие от това бягате.

Лин поклати глава, загледана в гаснещите въглени.

— Не знам. Но когато го видях, се сетих само за бучката, която баба ти изряза от стария господин Адамс, помниш ли?

Луси кимна. Трудно можеше да забрави тумора, който един от съседите им с нежелание бе показал на Вера — черна топка от задната страна на коляното.

— За мен той беше нещо такова — продължи Лин. — Неестествен израстък на място, където няма никаква работа.

Погледът ѝ се спря върху пламъците. Когато заговори отново, Луси позна онзи глас, с който Лин цитираше някой отдавна мъртъв поет от книгите на майка си, останали да мухлясват километри зад гърба им.

10.

Пътят беше омагьосващ. Луси местеше крак пред крак, вперила очи в хоризонта, без да спира да се движи. Правите, обрасли пътища пронизваха полята, отразени в сивото също тъй безкрайно небе. Докъдето погледът стигаше, то беше покрито с облаци, които само обещаваха дъжд, но не пускаха и капка.

Джос и Лин мълчаха. Дори дивата природа беше замряла под натежалия от влага въздух. От часове Луси не беше видяла нищо да помръдва, освен рояк мушици пред лицето си, привлечени от мириса на пот. Тя бъхтеше напред; набелязваше си ориентир в далечината, подминаваше го, избираше нов.

Мислите ѝ постоянно се връщаха към Картър и езерото Уелзли. Чудеше се дали и той е бил прогонен заедно с другите хора от брега. Наблизо имаше много пустеещи къщи. Ако успееше да си намери вода и започнеше да събира дърва за зимата, нямаше причина да не оцелее. Ала отчаянието, изписано на лицето му при последната им среща, не ѝ даваше много надежди. Ако не искаше да живее, нямаше да се получи.

Раздвоената ясенова пръчка в раницата, която я бодеше между плешките, ѝ напомняше, че тя би могла да намери вода за Картър и да му помогне по безценен начин, на който никой друг не беше способен. Ако беше запазила достатъчно присъствие на духа, за да сподели тайната си, докато двамата се сбогуваха под лунните лъчи, може би щеше да разбере дали и неговите треперещи ръце умеят да откриват вода. Това щеше да им даде още няколко часа заедно, а може би и да му осигури живот.

Тя замахна срещу комарите, изпълнена с безсилие и гняв към самата себе си, задето не се бе сетила навреме. Водата нямаше да излекува вируса в кръвта му, но можеше да му даде сигурност и да му позволи да живее на едно място, така че един ден тя отново да го намери.

И тя щеше да го направи. Думите на Джос от предишната вечер бяха посели семенце в ума ѝ, което бе покълнало през нощта и беше вдъхнало нова цел в живота ѝ. Ако хората в Калифорния не отделяха цялото си време, за да отблъскват гладната смърт, може би някой като Вера беше успял да изучи по-добре болестите, които покосяваха хората. Някой някъде вероятно знаеше колко време ще бъде заразен Картър.

И ако това не беше завинаги, тя щеше да го открие. И ако беше вярно, че има места, на които би могла да прави нещо повече от това, да събира вода и храна, то Картър също заслужаваше да живее по такъв начин. Джос беше казала, че е важно човек да иска нещо, а щом идеята узря в главата на Луси, тя вече отказваше да прави избор. Можеше да има и Калифорния, и Картър. Тя искаше всичко.

— Наближаваме място, наречено Форт Рикавъри3 — каза Лин, като избърса потта от челото си с кърпичката си.

— Добре звучи — отвърна Джос.

— Само че ние ще го заобиколим.

— Защо?

— Голямо е. Прекалено голямо, за да няма никого там.

— Винаги ли мислиш хората за лоши? — попита Джос.

— Обикновено, да.

Трите жени слязоха от павирания път, по който ги водеше Лин досега, и продължиха по друг, осеян с дупки. Обувките на Луси сравнително бързо се бяха очупили по краката ѝ, но пришката още не беше образувала коричка и нежната розова кожа се разраняваше всеки ден. Неравната земя не ѝ помагаше.

От двете страни на пътя растяха треви, по-високи от човешки бой, които ги брулеха в лицата, докато вървяха на запад. Над тях се издигаха дървета, чиито корони образуваха плътен покрив над главите им, охлаждаха черния катран под нозете им и изсушаваха потта им. Залязващото слънце гореше пред погледа им и озаряваше лицата им с червените си лъчи.

Джос настъпи Луси по петата и тя едва сдържа раздразнението си.

— Извинявай — промърмори спътницата им зад гърба ѝ.

Луси махна с ръка, твърде уморена, за да говори, но обърна внимание, че Джос винаги се движеше много близо до нея, когато преминаваха през гориста местност или друг терен, където би могъл да се скрие неприятел.

Вечерта, когато остана насаме с Лин, тя сподели наблюдението си с нея.

— Използва те за прикритие — обясни Лин, докато двете пълнеха шишетата си от реката, която бяха намерили. — Предполага, че ако някой реши да стреля по нас, ще се цели в мен, защото съм водачът. Ти си по-малка и е по-малко вероятно да бъдеш мишена. Джос го знае.

— Супер. — Луси затвори плътно шишето си. — А бях започнала да я харесвам.

Лин сви рамене.

— Тя прави това, което е правила цял живот, за да оцелее. Пък и може просто да предпочита да върви с теб, отколкото с мен, защото е разбрала, че си по-милата от двете ни.

— Да бе. Ти си мускулите, аз съм мозъкът. — Луси наплиска лицето си с вода и погледна с отвращение мократа си риза. — Имах някакви надежди, но трябва да призная, че освен това, си и циците.

Лин се засмя за първи път, откакто бяха напуснали дома си.

— Голяма полза, няма що.

Шумът привлече Джос и тя слезе на брега при тях с шишета в ръка.

— Кое е смешното?

Луси погледна отново гърдите си.

— Не бих го нарекла точно смешно — каза тя и смехът на Лин отново отекна в студената ясна нощ.

— Имам новина за теб — рече Лин на Луси някъде по обед на другия ден.

— Каква?

— Излязохме от Охайо. Още след като подминахме Форт Рикавъри.

— Хм. — Луси се огледа. — Значи сме в Индиана, така ли?

— Да — отвърна Лин, като намести раницата на раменете си.

— Индиана е ужасно плоска. Откъде минава пътят ни?

— Нищо интересно. Ще вървим право на запад, докато стигнем Илинойс.

— И там ли е толкова равно?

— Не съм сигурна.

— Как си с водата?

Лин се пресегна през рамо и извади едно полупразно шише от раницата си, без да забавя крачка. Луси също допиваше последното си шише с вода, сгрята от топлината на тялото ѝ. Не знаеше колко има Джос, а и тя не си казваше.

— Ще спрем ли скоро?

— Да, след малко — отвърна Лин с онзи поглед, който казваше да не се тревожи.

Прерията постепенно си възвръщаше изоставените ниви с царевица и фасул. Свежата трева, зелена като очите на Джос, блестеше до болка под палещите лъчи на слънцето в безоблачното небе. Пътят беше единствената следа от някогашната цивилизация — черна ивица, която прорязваше пейзажа миля след миля под изнурените нозе на Луси.

Няколко часа по-късно Лин сви на север. Потупа тихо Луси по рамото и закрачи през полето, без да каже и дума. Луси я последва и по-скоро почувства, отколкото чу стъпките на Джос във високата трева зад гърба си. На хоризонта се виждаше една по-тъмнозелена ивица.

— Там има друга река — каза Лин. — Трудно може да се отбранява всяка педя вода, а и от километри не съм виждала къща.

— Може ли да спрем, за да нощуваме? — попита Луси, въпреки че слънцето беше на часове от хоризонта.

Снощната вечеря беше последната храна, от която беше успяла да задели нещичко за Картър. Имаше чувството, че коленете ѝ всеки момент ще се огънат, краката ѝ тежаха като олово. Продължителният път изпиваше силите ѝ по невъобразим начин. Животът край езерото не беше лесен, но винаги ѝ оставаше енергия за нещата, които обичаше — да тича през обраслите поля с Мади, да се надпреварва с Картър кой пръв ще скочи в езерото. Сега единствен инатът ѝ помагаше да мести крак пред крак, а Картър я следваше някъде отдалеч.

— Може, но ще преспим далеч от брега и няма да палим огън.

Трите жени си проправиха път между дърветата до криволичещия поток — студен, бистър и незаварден. Седнаха мълчаливо на каменистия бряг и Луси потопи измъчените си крака във водата.

— Съветвам те да пиеш по-нагоре от краката ми — рече тя, когато Джос загреба шепа вода, и красноречиво стисна носа си с пръсти. — Само казвам.

Джос се усмихна и се премести по-нагоре по течението. Лин не ѝ обърна внимание, защото очите ѝ отново бяха заети да поглъщат картата, разгъната върху коленете ѝ. Луси размърда един камък с палеца на крака си и изпод него изпълзя един речен рак, който побърза да избяга. Потокът завиваше на юг и точно там се виждаше нещо червено, вкопчено в скалистия източен бряг.

— Диви ягоди, Лин. — Устата на Луси се напълни със слюнка от самата дума. — Може ли да набера?

Лин погледна през рамо към Джос, която лежеше по гръб на сянка с ръце под главата и видимо спеше.

— Вземи това — каза тя, като извади пистолета от колана си. — И се оглеждай на четири.

— Както винаги.

Отдалечавайки се, Луси усети как от нея се вдига постоянната сянка на Джос. Изкатери се по брега в почти радостно настроение и остави раницата си.

Върза краищата на кърпичката си, но малката импровизирана кесийка нямаше да побере и една трета от плодчетата.

— Май ще трябва да похапна — рече примирено Луси, след което седна във високата трева и започна да къса ягодите една по една, да ги пъха в устата си и да се наслаждава на топлия сок, разливащ се между зъбите ѝ.

Не усети стъпките зад гърба си и чу едва ясния звук на отварящ се цип. Обърна се рязко и видя Джос, наведена над раницата ѝ, да държи раздвоената ясенова пръчка в ръка.

— Ти си багетист! — възкликна тя с разширени от удивление очи.

— Не — отвърна Луси, като сдъвка една ягода и се опита да си придаде нехаен вид, въпреки страха, който бе свил корема ѝ. — Просто харесвам тази пръчка.

— Не ми се прави на умна. Научи ме как се прави.

— Това не се учи — продължи Луси, без дори да помръдне. — Мъжът, който ми разказа за това, Стебс, помни времето преди Недостига. Казвал на хората къде да копаят за кладенец, а те го черпели с бира.

— И как ти го обясни той?

— Каза, че работата не е толкова в пръчката, колкото в човека, който я държи. Движещата се вода под земята поражда енергия и ако можеш да я усетиш, пръчката ще реагира.

Въпреки обяснението Джос продължаваше да държи ясеновата пръчка така, сякаш ей сега щеше да я накара да помръдне.

— Не разбирам — каза тя.

Луси сви рамене. Нямаше как да предаде чувството, което изпитваше, когато се натъкнеше на водна жилка. Понякога, когато водата беше близо до повърхността, дори не ѝ бяха нужни багети — тя усещаше енергията с тялото и зъбите си.

— Значи не е твоето нещо. А защо ровиш в нещата ми?

— Исках да ти напълня шишетата.

— Интересно тогава, защо ги изхвърли от раницата и продължи да ровиш — отбеляза Луси, като посочи празните бутилки в тревата.

Джос сякаш не я чу, вперила очи в багетите.

— Нищо чудно, че не те изпуска от поглед — рече тя.

Луси стисна зъби.

— Лин не ме изпуска от поглед, защото ме обича.

Джос я погледна през раздвоената пръчка.

— Продължавай да си го повтаряш, миличка.

Луси грабна пръчката от ръцете ѝ, взе раницата си и тръгна бързо към лагера, следвана по петите от Джос. По небето бяха плъзнали облаци и въздухът лъхаше на дъжд. Лин беше устроила лагера в горичка от кленове, които растяха толкова близо един до друг, че стволовете им се преплитаха, устремени към слънцето. Ниско провисналите клони осигуряваха прилично прикритие, а гъстите стволове възпираха вятъра, носещ ситен дъждец.

Инстинктите на Луси ѝ крещяха да сподели с Лин, че Джос е разкрила дарбата ѝ, но новата им спътница не се отделяше от нея. Трите легнаха, сгушени една до друга, за да се топлят в студената нощ. Луси се опита да се отпусне и да се наслади на топлината, която тялото ѝ получаваше от двете си страни, прехапала език от безсилието на поредното тежко решение, което ѝ предстоеше.

Защото кажеше ли на Лин, с Джос беше свършено.

11.

Телата се поклащаха на вятъра, а прокъсаните им дрехи плющяха. Лицата им не бяха покрити. Луси не можеше да откъсне поглед от дебелите въжета на примките, дълбоко впити в шиите им и обвити с отекла кожа.

— Божичко.

Джос покри носа си с кърпичка и очите ѝ се насълзиха.

— Сигурно са направили нещо лошо? — попита Луси.

— Съмнявам се — отвърна Лин, като огледа внимателно трите тела. — Който им е отнел живота, той е взел и обувките им. Явно много ги е искал.

— Те нямаха обувки — каза Джос приглушено.

— Какво значи това?

— Нямаха обувки — повтори жената, като свали само за секунда кърпичката от лицето си. — Това са моите хора.

— Това? — Луси се взря в останките на лицата. — Пътувала си с трима мъже?

Джос я изгледа над избелялото парче плат.

— Правех каквото се налагаше.

— Не знам какво е станало — обади се Лин, — но не е било адски отдавна. Трябва да се махаме оттук.

— Няма ли да ги свалим? — изненада се Луси. — Да ги погребем?

Лин я погледна.

— Не днес, мъниче.

Трите жени се прехвърлиха на другия път, който се движеше успоредно на досегашния. Лин беше свалила пушката от рамото си и я държеше опряна на лакътя си. Луси вървеше плътно зад нея, едва сдържайки се да не стисне дръжката на пистолета, втъкнат в колана на кръста ѝ. Отляво ги криеше проскубана гора, обрасла с храсталаци, а отдясно — високи, гъсти треви, които се полюшваха на вятъра. Листата на дърветата шумоляха и Луси забеляза, че Джос внимава да се движи така, че момичето винаги да стои между нея и играещите сенки.

В сянката на гората беше поне с десет градуса по-студено и ръцете на Луси настръхнаха. Дните бяха дълги и всеки следващ — по-горещ от предишния, но въпреки това хладината я накара да копнее за яркото слънце, което виждаше нейде пред себе си.

Лин първа излезе на светло и веднага спря. Напрежението във фигурата ѝ накара Луси да посегне към пистолета. Джос застана зад гърба ѝ.

— Какво? Какво има?

— Това е… — Лин заекна, невярвайки на очите си. — Това е царевица.

Луси се отпусна, Джос въздъхна.

— Не знаех, че те е страх от царевица — подкачи я Луси.

— Ела сама да видиш от какво ме е страх.

Луси усети ръката на Джос върху лакътя си, но се сдържа да не се дръпне рязко и просто направи няколко крачки напред. От двете страни на пътя се простираха яркозелени симетрични линии, докъдето погледът стигаше. Вятърът във високите до коляно стъбла шумеше по-силно, отколкото в гората.

— Мамка му — отрони тя, загубила ума и дума. — Колко хора са нужни, за да засеят толкова царевица?

— А колко са нужни, за да я изядат? — Лин вече отстъпваше назад към гората. — Връщаме се. Веднага.

— И къде ще отидем? — попита Джос.

— Някъде далеч оттук — отговори просто Лин, която вече не вървеше, а тичаше към прикритието на дърветата. Луси я последва, като задържаше клоните, за да не удрят Джос в лицето. Щом стигнаха до средата на гората, Луси се изкатери по едно дърво, за да се огледа по-добре.

На юг ясно се виждаше широкият път, на който бяха намерили обесените мъже, но ни следа от къщи или общност, способна да засее безмерните поля с царевица.

— Нещо? — чу се приглушеният глас на Лин отдолу.

Луси поклати глава и слезе.

— Не виждам нищо на мили околовръст — каза тя, щом стъпи на земята. — Зад нас е пътят, по който вървяхме. Има още един на север оттук, който се движи в посока изток-запад. Бихме могли да тръгнем по него, но няма добро прикритие — само трева от двете страни.

— Е, сега какво? — попита Джос изнервено. — Какво ще правим?

Лин погледна слънцето.

— Засега ще вървим на север — реши тя. — Ще прекосим полето до другия път, а ако трябва, и до по-другия, докато не намерим по-добро прикритие от стръкове трева.

— А после?

Лин въздъхна.

— После ще те оставя ти да водиш, а аз ще ти задавам досадни въпроси.

Луси се опита да скрие усмивката си, докато трите жени с бърза крачка се отправиха през полето. Стигнаха до закърпения асфалт, водещ от изток на запад, но Лин не го одобри. Прекосиха и следващото поле с гъсти треви, които танцуваха над главите им. Луси чуваше тежкото дишане на Джос зад гърба си.

Излязоха на чакълен път и Лин сви по него тичешком на запад, като само погледна през рамо, за да се увери, че я следват. Луси кимна в знак, че е добре, а после посочи с глава назад и изплези език, за да покаже, че Джос вече издиша. Едва доловимото трепване на веждите на Лин издаде какво мисли и Луси можеше да се закълне, че нарочно забърза крачка. На зеления фон в далечината се мярна голям сив камък и Луси извика на Лин да спре, щом стигне до него, преструвайки се, че накуцва.

— Пришка — изпъшка тя, вдигнала крак във въздуха като ранено животно.

— Искаш ли да погледна? — попита Лин.

Гласът ѝ стигна до Джос, която беше изостанала от тях, и като видя, че те спират, съвсем намали темпото.

Луси кимна и седна на камъка, вдигнала болния си крак върху коляното на Лин. Ловките пръсти на Лин бързо развързваха обувката.

— Нищо ти няма, нали? — попита тя, като погледна през рамо, за да види дали Джос приближава.

— Онова там не бяха нейните хора — каза Луси, докато Лин сваляше обувката от крака ѝ.

— И ти ли мислиш така?

Лин събу потния чорап на Луси и се престори, че оглежда несъществуващия мехур.

— Или това, или не ѝ пука, че са обесени. Иначе казано, или лъже, или има сърце от камък. И в двата случая мисля, че не я харесвам.

— Ако щеш, я харесвай — отвърна Лин, докато намотаваше чист бинт около петата на Луси, — само не ѝ вярвай.

Луси си спомни ясеновата пръчка в ръцете на Джос и искрата в очите ѝ.

— Не ѝ вярвам.

— Хубаво. Но аз подозирам, че тя изобщо не е познавала онези мъже.

— А защо ѝ е да лъже? — попита Луси, докато Лин нахлузваше обратно чорапа върху пръстите ѝ.

— Помниш ли онзи кърлеж, който се беше забил над ухото ти, но не го забелязахме, докато не стана голям като гроздово зърно?

— Да?

— Мисля, че Джос е точно като него. Закача се за някой, който ѝ се струва перспективен, и смуче от него, докато не му дойде акълът в главата.

— На езерото Уелзли просто са я зарязали. Онези, с които е пътувала, са схванали що за човек е.

— И аз така мисля — кимна Лин. — А после извади късмет, като видя нашия огън. Сега може би ще каже, че иска да остане с нас за постоянно, защото нейните хора са мъртви.

Луси хвърли поглед към пътя и видя, че Джос е спряла, за да извади шише с вода от раницата си.

— И какво ще правим?

— Нямаме кой знае какъв избор. Да се надяваме, че нещо в следващия град ще ѝ се стори достатъчно примамливо, за да реши да остане там. Или ще срещнем по-голяма група, с която ще се чувства по-сигурна. Няколко пъти се опитвах да се измъкна от лагера през нощта, но тази жена спи по-леко от скакалец. Така че засега ще я търпим. Досадна е, но не е заплаха.

Следващите думи заседнаха в гърлото на Луси.

— А ако се окаже, че е?

Лин ѝ подаде ръка да стане.

— Тогава е мъртва. Ти може да се чудиш дали я харесваш, но аз от самото начало знам за себе си.

— Защо тогава се съгласи да дойде с нас?

Лин отпи глътка вода от шишето си и го прибра отново в раницата си, без да откъсва поглед от жената, която бавно се приближаваше към тях.

— Заради тихия и неусетен начин, по който се появи. Реших, че има и други умения, освен да се промъква незабелязано. Оказа се, че това е най-доброто ѝ качество.

Джос вече беше достатъчно близо, за да долови разговора им, така че Луси смени темата:

— Как ти се струва тази царевична нива?

Лин погледна хоризонта и черните буреносни облаци, които се трупаха там.

— Лошо.

12.

Дъждът се изсипа толкова проливно, че събаряше шишетата за вода и Луси изтича да ги прибере. Джос забеляза една стара тухлена къща, чиято алея беше обрасла като полята наоколо. Трите притичаха към нея точно когато небето се продъни и се скриха под стрехите на полусрутените стени, докато тлъстите капки се пръскаха по земята.

Луси предположи, че къщата си е била стара още преди Недостига. Високите, сега счупени прозорци и изронената мазилка ѝ напомняха за дома. Каменното огнище като по чудо се беше запазило, а следите от сажди показваха, че тук са се отбивали и други пътници. Пламъците затрепкаха по стените в сумрака.

Силният дъжд се просмукваше през цепнатините в покрива и капеше върху главите им, откривайки ги отново секунди след като се преместеха. Една капка падна на носа на Лин точно когато смени мястото си за четвърти път. Тя скочи ядосано и избърса лицето си:

— По дяволите!

Проблесна светкавица и тя забеляза някаква барака в задния двор, обрасъл в люляци.

— Там има постройка — посочи тя. — Може да е нещо полезно.

— Съмнявам се — отвърна Лин. — Изглежда снощи тук са пренощували други хора. Каквото е имало полезно, са го взели.

— Аз ще проверя — настоя Луси, въпреки че още се лееше проливен дъжд. Безсловесното присъствие на Джос, която седеше тихо до огъня, лазеше по нервите ѝ.

Лин улови погледа ѝ и кимна.

— Щом искаш да се намокриш, твоя работа.

Луси тръгна по коридора, посипан с мокри, мухлясали парчета мазилка от тавана, и най-после стигна до задната врата, водеща към двора. Следващата светкавица отново огря бараката и тя се втурна под дъжда, потръпвайки от студените капки, които някак се вмъкваха под вдигнатата ѝ яка и се стичаха по гърба ѝ. Не беше лесно да се влезе в бараката, прегърната от люляковите храсти. Луси дълго дърпа и кърши старите клони и огъва свежите, докато успее да срита остатъците от вратата.

Поредната мълния я увери, че е била права: предишните пътници не бяха забелязали малката постройка. Покрай стените бяха наредени ръждиви инструменти, в ъгъла стоеше велосипед с изгнили гуми, а от тавана висяха намотани канапи. Луси грабна няколко неща, които ѝ се сториха годни за употреба — един чук, две отвертки с различни глави, малко канап. В последния момент в ъгъла проблесна нещо, което я накара да се засмее въпреки мокрите дрехи, залепнали за тялото ѝ. Тя изтича обратно в къщата и се втурна вътре, помъкнала инструментите и канапа в двайсетлитровите кофи, които беше намерила. Лин само вдигна очи.

— Мислех, че ще те разсмея — рече Луси, докато тъпчеше канапа в раницата си. Както и очакваше, Лин завъртя очи, но крайчетата на устните ѝ все пак потрепнаха, преди да се обърне отново към огъня.

— Почти успя — отбеляза Джос. — Какво им е толкова забавното на тези кофи?

— Това не са просто кофи, госпожо — заяви Луси. — Това са двайсетлитрови кофи. Искаш да носиш двайсет литра от нещо? Тогава ти трябват точно такива кофи.

Джос се обърна озадачена към Лин.

— И какво от това?

— Там, откъдето идваме, трудно се намираха такива кофи — обясни тя. — Ако имаше късмета да намериш някоя, можеше да я размениш за какво ли не.

— За да носиш вода?

— Вода ли? — възмути се престорено Луси. — Може да носиш и вода, и сняг, който впрочем става на вода, и парчета лед, които също стават на вода. Освен това е полезна и празна. Можеш да я обърнеш и да си сложиш отгоре консервата, след като приключиш с мъкненето на вода.

Тя сръчно обърна една от кофите и с доволна усмивка я възседна.

Изстрелът почти не се чу от силния дъжд и Луси не разбра какво я събори на пода, докато не видя кървавото петно, цъфнало на ризата ѝ.

— Мамка му! Лин!

Лин вече беше скочила от мястото си, за да изгаси пламъците в огнището с едно одеяло и да срита димящите дърва в ъгъла. Възцари се мрак и Луси само я чу как допълзява при нея.

— Къде те уцели?

— Май само в рамото — отвърна момичето, стараейки се да овладее паниката в гласа си.

— Можеш ли да пълзиш?

Лютивият дим от загасения огън влизаше в ноздрите ѝ и тя едва си поемаше въздух.

— Мисля, че да — каза тя, игнорирайки острата болка, която прониза рамото ѝ, щом се опита да последва Лин към прозореца.

В този миг една лепкава ръка я стисна за глезена.

— Какво става? — попита Джос с писклив уплашен глас.

През гипсовата стена влетя още един куршум и пушекът се смеси с облак от прах. Лин изръмжа на Джос да мълчи и трите се притиснаха в стената до прозореца, навели глави под перваза. Луси едва се сдържаше да не дръпне крака си от ръката на Джос и стискаше зъби от болката, която пронизваше ръката ѝ, сякаш нажежени игли бодяха месото ѝ под кожата.

Лин се надигна леко, за да погледне през дупката на прозореца, но веднага се сниши отново.

— Много е тъмно, не се вижда — прошепна тя. — А тук има прекалено много пролуки, за да отбранявам всички.

Луси почувства студен метал в ръката си: дръжката на пистолета.

— Вземи го — каза Лин — и двете с Джос намерете стълбите. Качете се горе, ако мислите, че ще ви издържат, или поне се махнете от тази стая.

— Ами ти? Ти къде отиваш? — попита Луси, обзета от предчувствие, по-мрачно от тъмнината, която я заобикаляше. — Не ме оставяй тук!

— Излизам навън — отвърна Лин с нисък глас. — Не ги виждам, но може би ще чуя къде са, ако не ми пречи трополенето на дъжда по покрива. Ако им покажем, че сме въоръжени, може да отстъпят.

— А ако не го направят? — попита Джос.

— Ако не го направят, и Луси не е лош стрелец.

Луси усети как Джос стисва още по-здраво крака ѝ.

— Да не си посмяла да им се дадеш — просъска тя на Лин. — Адски ще ти се ядосам, ако загинеш.

— Ще се оправя. Пък и друг път си ми се ядосвала. Тръгвайте сега.

При следващата светкавица Лин вече я нямаше, а Луси забеляза разкривената сянка на стълбището. Запълзя натам, без да каже и дума, но знаеше, че Джос няма нужда от подканяне, за да я последва. Иглите в ръката я пробождаха при всяко движение и тя хапеше устни, за да не извика. Блъсна се в първото стъпало и толкова силно стисна зъби от болка, че от долната ѝ устна рукна кръв.

На шестото стъпало дървото на стълбите поддаде. Джос трепереше отдолу, свряна в краката ѝ за прикритие. Луси щракна предпазителя на пистолета си и замря. Дъждът отслабна и неумолимото трополене по покрива стихна до леко ромолене. Иззвънтя изстрел, последван от мъжки вик от болка. Луси се усмихна в мрака.

— Как го направи? — смая се Джос. — Как разбра накъде да стреля?

— Пушката ѝ е като трета ръка. Може да застреля някого в непрогледен мрак със същата лекота, с която ти намираш собственото си лице през нощта.

Джос замлъкна, пушката на Лин — също. Дъждът барабанеше все по-бавно по покрива, а непостоянният му ритъм все повече заглъхваше.

— Тук съм — чу се гласът на Лин.

— На стълбите сме — извика Луси с облекчение. — Сплаши ли ги?

— Така изглежда. Да се махаме оттук.

Джос и Луси се спуснаха долу и започнаха пипнешком да търсят вещите си. Луси напипа ремъците на своята раница и тази на Лин. Чу шаването на Джос от дясната си страна, където бяха спали двете с Лин.

— Взех одеялата ви — прошепна жената, — ще вземеш ли ти моето?

Луси опипа пода, но се сети, че тъкмо с него Лин беше угасила огъня. Реши, че обяснението можеше да почака. Когато понечи да вдигне раницата си, рамото ѝ отново бе пронизано от болка и тя неволно извика.

Лин веднага се спусна към нея и грабна нейната и своята раница, без да каже и дума. Трите жени излязоха през задната врата. Макар дъждът да беше спрял, те веднага подгизнаха от мократа трева. Луси вървеше след Лин, промушила здравата си ръка през дръжката на една от раниците, а Джос я следваше, хваната за ризата ѝ. Беше тъмно като в рог и Лин скоро спря.

— Тук би трябвало да е добре — рече тя. — Има известно прикритие, а и няма да могат да ни проследят в тази тъмнина.

Лин хвана ръката на Луси и я допря до едно дърво. Момичето се облегна на него и се свлече изтощено на земята. Чу, че Джос направи същото до нея, и трите поседяха няколко секунди в тишина.

— Съжалявам за одеялото ти — каза накрая Лин.

Джос сви рамене.

— Няма нищо.

— Ще ти намерим ново, щом излезем на пътя.

— Звучи добре.

— Как е рамото ти?

Луси усети ръката на Лин върху своята и се отдръпна.

— Боли, но не можеш да направиш нищо без светлина, а и не умирам.

Лин свали ръката си, а Луси отпусна глава на рамото ѝ. Паниката и страхът се стопиха в дълбок сън, в който болката не можеше да проникне.

Когато се събудиха, Джос я нямаше.

— Явно доста се е засегнала, че изгори одеялото ѝ — отбеляза Луси, без да обръща внимание на студената пот, която изби по челото ѝ, щом Лин докосна раната на рамото ѝ.

— Аха — отвърна Лин, като завъртя Луси, за да огледа дупката от куршума на утринната светлина. — Струва ми се, че не е засегнал важна кост. Ето, пипни сама — каза тя и вдигна здравата ѝ ръка към дясната плешка.

Луси усети малка, твърда бучка под кожата си.

— Пак ли ми излизат пъпки?

Лин дори се усмихна.

— Добро чувство за хумор като за прострелян човек.

— Съмнявам се, че ще боли по-малко, ако се разхленча.

— Аз също — отвърна Лин, като извади ножа си от канията. — Но мен никога не са ме прострелвали.

Луси извърна очи от голото острие, с което Лин застана зад гърба ѝ.

— Сериозно? Мислех, че ти се е случвало поне седем-осем пъти.

— Не. Много пъти са стреляли по мен, но съм била достатъчно бърза, за да не ме уцелят.

— Казваш, че аз съм бавна, така ли? — озъби се Луси.

— Стой мирно — нареди Лин, стиснала забития куршум между пръстите си. — Не, по-скоро бих казала, че си лесна мишена с това шоу с кофите снощи.

Луси усети пронизваща болка в гърба си, но не по-силна от ужилване от пчела.

— Исках само да те разсмея — каза тя. — По дяволите! Забравих кофите.

— Мисля, че ти си го повредила повече, отколкото той теб — рече Лин, като ѝ показа окървавения смачкан куршум.

Луси раздвижи ръката си и се смръщи от болка.

— Съмнявам се.

— Що се отнася до разсмиването, няколко сантиметра по-наляво и майтапът нямаше да си струва последиците.

— О, но при сегашното положение си струва, така ли?

Лин сви рамене.

— Смешно си беше.

Луси замахна със здравата си ръка, но Лин вече се беше дръпнала.

— Добре, стига толкова шеги. Джос е взела бутилките за вода, които бяхме оставили да се пълнят през нощта. Не е пипала храната ни и пълните шишета, защото спяхме върху раниците си. В противен случай, подозирам, че с удоволствие щеше да отнесе всичко.

— А според теб какво е намислила?

— Срещнахме по-силни хора, които могат да ѝ предложат повече от нас. Ще провери дали ще я приемат. Предполагам, че това са същите хора, които гледат онази царевична нива. Вероятно не искат никой да разнесе мълвата за успеха им.

— Защо?

— Защото ще се появят много хора, които или ще искат да се прилепят към тях, или да им отнемат постигнатото.

— Ами Джос? Мислиш ли, че ще я приемат?

Лин сви рамене.

— Тя вече не е мой проблем. Ние продължаваме по пътя си, при това колкото можем по-бързо. Ще успееш ли да поддържаш темпо?

— Ще опитам. — Луси с мъка се изправи на крака. — Само че ще се наложи да носиш раницата ми.

— Сядай обратно, още не сме приключили с това рамо.

Луси простена, но се подчини.

— Сега пък какво?

Лин зарови в раницата си.

— Баба ти ми даде малко мед, преди да заминем. Каза, че действа добре на раните. — Тя погледна скептично пластмасовото шишенце. — Е, сигурно наистина е по-добро от нищо.

После извади малка кутийка и Луси скочи на крака, познала шивашкия комплект.

— А, не! Няма да ме шиеш!

Беше виждала възрастни мъже, упоени със силен сайдер, да плачат беззвучно със сълзи, докато Вера ги шиеше на кухненската маса.

Лин извади една игла и вдяна конец.

— Повярвай, мъниче, мен ще ме боли повече, отколкото теб.

13.

Мушиците кръжаха около рамото на Луси, привлечени от миризмата на сладкия мед, примесен с пот. Дясната ѝ ръка висеше пред гърдите ѝ в импровизирана шина, която Лин беше измайсторила от сплетен канап. От куршума я беше заболяло много по-малко, отколкото от иглата в треперещите ръце на Лин. Сега тя ходеше със стиснати зъби и местеше крак пред крак, мъчейки се да не мисли за парещата болка в рамото си.

Лин се обърна да я погледне. По зачервеното ѝ лице също се стичаше пот. На гърба си носеше двете раници и двете пушки, но въпреки огромната тежест тя поддържаше стабилно темпо и току хвърляше поглед през рамо, за да се увери, че Луси я следва.

— Как си? — извика тя силно, макар да ги деляха само няколко метра.

— Аз съм простреляна, не оглушала — отвърна Луси.

Лин спря и извади едно шише от раницата си. Изчака Луси да я настигне и ѝ го подаде.

— Да починем малко.

Луси се отпусна признателно в сянката на един клен и отпи голяма глътка вода. Беше топла, но прекрасна.

Лин остана на пътя и избърса потта от челото си. Луси я гледаше как се взира в далечината, засенчила очите си с ръка срещу пладнешкото слънце. Изведнъж бутилката с вода падна от ръката ѝ и се разля в краката ѝ, превръщайки праха в кал.

— Какво? Какво става?

Момичето скочи на крака и изтича при нея, за да види бързо приближаващ се облак прах откъм изток. Лин свали оръжията от гърба си, хвърли раниците във високата трева и връчи едната пушка на Луси.

— Вземи това и залегни в тревата.

— Не — възрази Луси с треперещ глас, — няма да те оставя.

— Няма и да стоиш до мен. Ако се опиташ да стреляш с лявата си ръка, като нищо ще уцелиш мен вместо тях.

Земята под краката им затрепери и във въздуха се разнесе несвойствен тропот на конски копита. Луси закри очи и различи ездачите в облака от прах.

— Имаме време. Предлагам да бягаме.

— Те ще ни последват — отвърна Лин, като зареди пушката си и я подпря на сгъвката на лакътя си. — Снощи пак чух коне. Като знам колко редки животни са, трябва да са същите. Или ни мислят за заплаха, или са останали с впечатлението, че имаме нещо, което биха искали да вземат.

Луси стисна здраво ръката ѝ.

— Джос знае, че мога да намирам вода.

Лин вдигна вежди.

— И кога смяташе да ми кажеш?

— Съжалявам — отвърна Луси, без да откъсва очи от приближаващите ездачи. — Не мислех, че ще го използва срещу мен.

— Защото си свестен човек. Аз веднага щях да се досетя.

Конете вече бяха толкова близо, че се чуваха виковете на водещия ездач. Групичката се разтвори като ветрило пред двете жени.

— Е, добре — каза Лин, — заслужи си място на пътя. Ако нещата се оплескат, залягаш в тревата и стреляш с пистолета. Бездруго повече те бива в близък обсег.

Луси само кимна, неспособна да каже и дума. Мъжете се приближиха на десетина метра от тях, а после още малко — достатъчно, за да видят, че единият всъщност не е мъж.

— Проклета да е — отрони Луси.

— Не го мисли сега — отвърна тихо Лин. — Стой неподвижно.

Конете забавиха крачка и спряха. Петимата мъже и Джос застанаха в една линия. Вперила гневни очи в доскорошната си спътница, Луси усещаше как във вените ѝ пулсира непознато чувство на омраза. Джос я гледаше безразлично.

— Добър ден, дами — каза водачът и кимна на Лин. Тя също кимна небрежно в отговор.

— Добър ден.

— Хубав ден за езда — продължи мъжът, като прехвърли един крак през лъка на седлото си.

— Аз лично предпочитам да ходя пеш — отвърна Лин, оглеждайки ездачите. — И бих предпочела да продължа по пътя си, ако нямате нищо против.

— Това може да почака — възрази мъжът с все още дружелюбен глас, макар Луси да забеляза, че гледа ръцете на Лин вместо лицето ѝ. — Чухме, че стреляш като мъж.

— Грешно си чул — отговори Лин студено. — Стрелям като жена.

Мъжете зацъкаха с език, а Джос се помести нервно на седлото си.

— Един от моите хора имаше възможност да вкуси таланта ти снощи — продължи мъжът, вече без усмивка. — И сега не се чувства много добре.

— Странна работа, дъщеря ми също беше простреляна, пък се чувства прекрасно.

— Джос каза, че не ти е дъщеря.

— Нещо друго да е казала?

Мъжът пак се усмихна, но студеното потрепване на лицевите мускулчета не стигна до очите му.

— Достатъчно, за да си осигури спокоен живот поне за известно време, ако малката дойде при нас, без да ни създава неприятности.

Мъжът премести поглед към Луси и тя инстинктивно отстъпи назад. Искаше ѝ се да изтече в земята като водата от шишето на Лин.

— Съжалявам — отвърна Лин с лека усмивка на лицето, — но лично аз смятам да ви създам неприятности.

— Защо не вземем и двете? — предложи един от ездачите, втренчил жаден поглед в Лин. — Харесвам жени с повече коса от багетистката.

— И нейната ще порасне — подметна друг, плъзвайки поглед по тялото на Луси.

— Никой никого няма да взема — отвърна Лин, зарязала всякакви учтивости.

— Казах ви, че е опасна — обади се Джос, наблюдавайки нервно Лин. — Погрижете се за нея и грабвайте малката.

— Обичам ги опасни — отвърна онзи, който беше проявил интерес към Лин преди малко, и като се доближи с коня си до нея, подръпна косата ѝ с ръка. — Адски красива си, за да се държиш така отвратително.

— Опитвах се да се откажа от убиването — рече Лин, — само че съдбата взе, че ви изпречи на пътя ми.

Луси познаваше този тон достатъчно добре, за да залегне точно преди пушката на Лин да изтрака и куршумът да уцели коня в шията. Животното се изправи на задни крака и хвърли ездача си, а после се строполи на земята. Кръвта му бликаше в пръстта. Лин се скри зад агонизиращото му тяло. Луси се изтъркаля в канавката до пътя въпреки болката от шевовете в рамото си и стисна здраво пистолета.

Конете изпаднаха в паника от кръвта, мъжете започнаха да стрелят хаотично, мъчейки се в същото време да удържат юздите. Куршумите свистяха в тревата, но достатъчно встрани от Луси. Лин лежеше зад умиращия кон и търпеливо чакаше да ѝ се отвори възможност да стреля. Водачът падна на земята с чиста черна дупка на челото.

Ездачът на мъртвия кон пълзеше със счупен крак на изток, за да не попадне под копитата на обезумелите животни. Луси се прицели в един от мъжете, но се поколеба за секунда, преди да натисне спусъка, и Лин я изпревари. Той се свлече на земята и конят стъпка черепа му.

Джос пищеше и неумело дърпаше юздите, с което само още повече подплаши коня си. Животното започна да хвърля бесни къчове и метна непознатата си ездачка през главата си.

Останалите двама ездачи стреляха отчаяно. Лин се сниши максимално зад трупа на коня, превръщайки се във възможно най-малката мишена. После се надигна само за миг, стреля и единият от мъжете изпищя, стиснал ръката си. Пистолетът му изтрополи на земята. Той обърна коня си на изток и изчезна сред облак от прах, следван от един кон, останал без ездача си.

Последният хвърли оръжието си на земята и вдигна ръце във въздуха. Лин надникна над укритието си, видя го и се изправи. Луси излезе от канавката и отиде при Джос, която лежеше, свита на топка, и стенеше.

— Не ме убивай — промълви мъжът с треперещ глас, когато Лин се приближи до коня му. — Идеята не беше моя.

— Знам чия е била — отвърна тя и погледна сурово Джос, която се сви още повече от страх.

Лин въздъхна и се обърна към Луси.

— Не го убивай — примоли се момичето. — Каква полза от това?

— Те знаят, че можеш да намираш вода.

— На никого няма да кажа, честна дума!

Ездачът понечи да се прекръсти, но Лин насочи дулото към него.

— Наистина мисля, че трябва да го застрелям — каза тя.

Луси погледна към Джос, която беше седнала на земята и държеше едното си стъпало в ръце.

— Спести си патроните — рече момичето.

Лин вдигна очи към мъжа със счупения крак, който продължаваше да пълзи на изток.

— Ще взема конете ви — каза тя. — Вдигни приятелчето си от земята. Ако видя някой от вашите да ме следва, ти ще си първият, когото ще застрелям.

— Разбрано — обеща отсечено мъжът, като слезе от коня си и подаде юздите на Лин, а после махна към Джос. — Ами тя?

В погледа на Лин се прочете суровост, каквато Луси не беше виждала досега в очите ѝ.

— Тя остава тук. Просто така.

Джос простена и се опита да хване Луси за крака, но тя успя да се дръпне навреме. Лин се отдалечи, без да погледне назад, подаде юздите на единия кон на Луси, а самата тя поведе другите два и мина покрай Джос, сякаш нея я нямаше.

— Моля те, Лин, чуй ме! — изхленчи жената. — Не ме оставяй тук. Не мога да ходя.

Лин само даде знак на Луси да се качи на коня и също възседна своя, преметнала юздите на третия кон през лъка на седлото си. Луси стисна зъби от болка, докато се мъчеше да се набере нагоре. От раната се процеди прясна кръв и горчивата ѝ металическа миризма се смеси със сладкия дъх на мед. Когато минаха покрай Джос, Луси я погледна и видя мухите, които вече кръжаха около окървавената кост, стърчаща над глезена ѝ.

— Лин? Лин! — примоли се тя с пресекващ глас. — Остави ми поне коня. Имаш един излишен. Просто ми остави проклетия кон!

Луси заби пети и конят ѝ ускори крачка. Във въздуха се разнесе яростен вик и двете с Лин бяха засипани от дъжд от камъчета и пръст. Джос не спираше да крещи, но следващата шепа камъчета не успя да ги достигне.

— Луси! ЛУСИ!

Луси запуши ушите си с пръсти и започна да си тананика единствената песен, на която Лин я беше научила, но следващият писък на Джос беше толкова пронизителен, че усети вибрациите му. Момичето свали ръце от ушите си чак след като се бяха отдалечили.

— Не поглеждай назад, мъниче — каза Лин. — Не поглеждай назад и не мисли за това.

14.

Ездата товареше раненото рамо на Луси по-малко от ходенето и още преди да влязат в Илинойс, от парещата болка беше останал само сърбежът от зарастването. Зле направените шевове бяха последвани от много извинения и нови непохватни шевове, но свършиха работа. Конете изминаваха километри с лекота, бодро отпъждайки мухите с опашки. Свикнаха с новите си ездачи по-бързо, отколкото Луси и Лин с този начин на придвижване. Един ден беше достатъчен, за да ги заболят мускули, чието съществуване дори не бяха подозирали.

Жегата и влагата се стелеше отгоре им като пелена, изстискваше потта от телата им и мокреше дрехите им още преди слънцето да се е вдигнало в небето. Налагаше се да дават по-често почивка на конете, да свалят тежките седла от гърбовете им и да се крият под сянката на дърветата, докато животните не се върнеха при тях, доволни от пашата и готови да продължат нататък.

Ритмичният тропот на копитата хипнотизираше Луси в знойните следобеди и тя често се отнасяше. Мисълта за Картър тежеше на съзнанието ѝ; тревогите за болестта му и опасенията, че може да не издържи, бяха завинаги натикани в едно тайно кътче на сърцето ѝ. Унесена от пътя, тя си позволяваше да бленува за бъдеще, в което двамата седяха един до друг на брега. Разцъфналата надежда неизменно биваше задушена от пладнешката жега, в която човек трудно си поемаше дъх.

Жегата беше не по-малък враг от въоръжените мъже. Водата изтичаше от тях в реки от пот и се изпаряваше от горещата им кожа бързо — Луси можеше да се закълне, че по едно време видя как от Лин се вдига пара. Мислите ѝ често се връщаха към дома, където жегата несъмнено беше още по-тежка, вдъхваща нов живот на позамрелия полиомиелит.

Докато яздеше на запад, в съзнанието ѝ се редяха мъртви тела, спомени за реални приятели, чиито трупове беше горила. Имаше и въображаеми. Умът ѝ се заиграваше с възможността смъртта да покоси всички, освен Стебс и Вера. Те двамата бяха защитени от вируса, ала не и от куршумите на нашествениците.

Лин мълчеше през по-голямата част от пътя към Илинойс. Луси си казваше, че е заради жегата, но знаеше, че не е така. Лин не беше убивала човек, откакто Луси беше малко дете, и макар да го направи с лекота, стореното видимо гризеше съвестта ѝ. Луси яздеше, свита на седлото си, с ясното съзнание, че ако не беше тя, тези мъжете нямаше да ги подгонят и да намерят смъртта си.

Конете вървяха, без да се оплакват, а безпогрешният им нюх ги водеше право към водата. Лин се беше притеснявала, че животните могат да се окажат повече бреме, отколкото удобство, защото имаха по-голяма потребност от вода в сравнение с хората и се налагаше да спират по-често. Те обаче я спечелиха, като всяка вечер ги отвеждаха при вода. Ушите им щръкваха и крачките им ставаха по-бодри, щом носовете им усетеха нещо, което двете ездачки не успяваха да помиришат. Лин слизаше от седлото, оставяше Луси да чака при трите коня с буца страх, заседнала в гърлото ѝ, но след малко се връщаше, за да я успокои, че всичко е наред.

Можеха да пият.

— Сериозно, трябва да измислиш име на коня си — подхвърли Луси, докато двете си почиваха по обед на сянка.

Лин мързеливо вдигна само единия си клепач.

— И защо?

— Защото черният кон те харесва.

— Нямам време да измислям заглавия на животни. Имам си други грижи. Скоро ще стигнем Айова, но трябва да прекосим една голяма река. Казва се Мисисипи.

Луси протегна ръка към Спатър, както беше кръстила единия кон, и той се наведе, за да потрие кадифения си нос в шепата ѝ.

— Колко голяма?

Лин изрови картата от раницата си и я разгъна.

— Малките потоци, до които ни водеха конете, дори не са отбелязани тук, а последният си беше доста широк.

Последната река, която бяха прекосили, се бе оказала по-дълбока, отколкото изглеждаше, и водата заливаше стремената им, стигайки чак до хълбоците. В началото студените вълни бяха приятно облекчение от вездесъщата жега, но страхът на Луси нарастваше успоредно с нивото на водата, докато вече и Спатър не стигаше дъното с копита. Тя усети как земята изчезва под тях и течението повдига коня, за да го отнесе заедно с ездачката му на юг, докато той риташе бясно с крака, за да стигне до отсрещния бряг.

Течението я дърпаше с водните си пръсти, мъчейки се да я свали от седлото. Луси се сниши върху шията на Спатър, стиснала здраво лъка на седлото, уповавайки се на неговата сила. До нея Лин също се беше вкопчила в Черния кон, стиснала устни. Стигнаха до брега мокри и уплашени, но благодарни и се свлякоха на земята, докато конете си поемат дъх.

— Не мислиш, че конете могат да преплуват Мисисипи ли? — попита Луси.

— Не знам. — Прехапала устни, Лин проследи с пръст черната виеща се линия на картата. — Това е голяма река и ще има адски силно течение, така че по-добре да се осигурим за седлата. От друга страна, ако конете стигнат до средата, но не могат да продължат, ние ще бъдем вързани за стотици килограми потъващо конско месо.

Луси погали дългата муцуна на Спатър, притеснена колкото за собствената си участ, толкова и за риска той самият да се удави.

— А какви са другите ни възможности?

Лин разгъна картата в скутовете и на двете и ѝ показа маршрута.

— Няма такива. Не можем да я заобиколим, а да се мъчим да я преплуваме, е твърде рисковано. Трябва ни мост.

— Мостовете значат градове.

— Знам, затова се опитах да намеря най-малкия наоколо.

— Тревожиш се, че по реката ще има хора, нали?

— Това си е голям източник на вода. Лесно се намира и има стотици мили брегове. Можеш да си сигурна, че ще има хора.

— А това не може ли да е нещо хубаво?

— Ти колко хубави хора си срещала досега?

Лин изгледа Луси изпитателно над картата, след което стана и се отдалечи, оставяйки я да размишлява над дебелата разкривена синя линия, която препречваше пътя им на запад.

Докато се движеха към реката, тренираха конете да тичат. Спатър само потрепваше подразнено с уши от смушкването в хълбоците, но Черния кон се спускаше с лекота в галоп и тогава Спатър препускаше подире му, следван от Кафявата кобила най-отзад, натоварена с багажа им.

— Ще ми се да тичаше малко по-бързо — каза Лин, като обърна коня си и застана до Спатър. — Щом стигнем до моста, ще трябва да бъдем доста бързи. Ако някой поиска да ни спре, това ще бъде идеалното място. Достатъчно е да блокира двата края и ще бъдем хванати в капан.

— Пробвай да стреляш във въздуха — предложи Луси. — Така се размърдаха по-рано в Индиана.

— И изхвърлиха ездачите си.

— И ти си права — съгласи се Луси, спомнила си кървавата кост, стърчаща от крака на Джос.

Лин се загледа умислено между ушите на Черния кон.

— Тези коне привличат много внимание. Някои хора биха пропуснали две жени, които не носят нищо друго, освен дрехите на гърба си, но две жени с три коня е съвсем друго нещо.

— Аз няма да го оставя — заяви Луси и погали Спатър по шията.

Лин въздъхна, но продължи да язди по чакълестия път, без да каже нищо. Масивни сиви облаци закриваха слънцето. От лявата им страна имаше обрасло гробище, но само най-високите надгробни камъни издаваха присъствието му.

— Колко остава до реката? — попита Луси.

— Не много. Иска ми се… — поде Лин, но остави изречението недовършено.

Луси вдигна очи.

— Какво ти се иска?

— Щях да кажа, че ми се иска да знаех какво, по дяволите, правя — отвърна Лин с лека усмивка на лицето, — но после осъзнах, че е глупаво да говоря така.

— Без теб щях да съм мъртва преди стотици мили.

— Нямаше. Когато говорим за Калифорния, очите ти светват. Ти я желаеш и би продължила и без мен, за да стигнеш дотам. А що се отнася до това, че не знам какво правя — продължи тя, — не съм свикнала да пътувам. Винаги съм била от хората, които в момента се стремим да избягваме. Хора, които имат какво да отбраняват.

— Странно ли е да си от другата страна?

— Меко казано — отвърна Лин, като кимна към скелета на моста, очертаващ се в мъгливата далечина. — Продължавам да яздя и да се надявам точно днес съдбата да не реши да си играе на иронична кучка.

От другата страна на моста беше Форт Мадисън, Айова.

— Ти май обичаш градове, които започват с „Форт“ — пошегува се Луси.

— Изобщо не обичам градове.

Спатър ускори крачка, за да не изостава от Черния кон. Лин водеше Кафявата кобила. Щом излязоха на главния път, тя спря и Спатър се нареди до нея. Мостът беше на миля пред тях, но заради мъглата се виждаше само смътният му силует, издигащ се към небето.

— Така — каза Лин. — Ще пришпоря Черния кон с всички сили, а твоят би трябвало да го следва без проблем. Ако Сплатър…

— Спатър — поправи я Луси.

— Ако твоят кон по някаква причина спре, извикай. Не те ли чуя, стреляй във въздуха. Ще преминем моста колкото може по-бързо. Стига конят да ме слуша, тръгвам на юг веднага щом стигнем града. Пътят върви покрай реката, а после завива отново на запад. Искам да се движиш плътно до опашката ми.

— Ти нямаш опашка.

— И не се разсейвай от реката — добави Лин, без да обърне внимание на шегата. — Предполагам, че гледката си струва, но ти се концентрирай върху ездата.

— Добре.

Лин се усмихна мрачно и преметна юздите на Кафявата кобила през лъка на седлото си.

— Е, хайде тогава.

Тя плесна Черния кон по задницата. Вдигна се облак прах и силният звук проехтя в полето, но той само потрепна с уши. Лин изръмжа подразнено и заби пети в хълбоците му. Той бавно потегли, но при повторното смушкване премина в тръс.

Спатър го последва. Луси го смушка и за нейна изненада той се впусна напред, задминавайки коня на Лин с гордо вдигната глава, и полетя към моста със скорост, на която не бе и подозирала, че е способен. Тя стегна бедрата си, уви юздите около китките си и затвори очи срещу вятъра, който я брулеше в лицето. Зад гърба си чуваше тропота на другите коне.

С това темпо мостът бързо изникна пред тях и Луси отвори очи въпреки вятъра, за да види реката. Спатър препусна по моста, без да намали крачка, а копитата му кънтяха в металните опори и безпределната водна шир.

В първия момент Луси помисли, че Лин се е объркала. Това не беше реката. Водата се простираше, докъдето стигаше погледът, по-широка от всяко поле, което бяха прекосили досега. Това трябваше да е езеро, ако ли не и самият океан. Ала вместо да изпита наслада от безкрайното богатство, за което мнозина бленуваха, тя стисна очи. Съществуването на нещо толкова голямо, в което тя се бе хвърлила, без да се замисли, я изпълваше с неподправен ужас и още повече подчертаваше собствената ѝ незначимост и факта, че животът ѝ не означава нищо за никого, освен за самата нея.

Чу как конят на Лин се изравни със Спатър и копитата им затропаха в такт. После Черния кон ги изпревари, следван изкъсо от Кафявата кобила. Луси обаче не погледна.

Когато на бузата ѝ капна първата капка дъжд, тя извика от уплаха и рязко отвори очи. Тъмните облаци, които висяха в небето цял ден, се бяха пропукали, готови да излеят събраната вода. Вече се виждаше отсрещният бряг и постройките в града, към които летяха с шеметна скорост. Повечето къщи изглеждаха пусти и ги гледаха безразлично с невиждащите очи на изпочупените си прозорци.

Луси се наведе ниско върху шията на Спатър, като не смееше да се озърне нито наляво, нито надясно към безкрайната вода, съсредоточила поглед върху развятата опашка на Черния кон и искрите, които хвърчаха от копитата му. Слязоха от моста и конете на Лин тръгнаха наляво по течението на реката на юг, подчинявайки се на ръката ѝ, стиснала юздите. Спатър трудно успяваше да ги следва с по-малките си крака и започна да изостава от по-едрия кон.

Луси потисна импулса да извика. От дясната ѝ страна се редяха къщи, каквито отдавна не бе виждала, и разбуждаха спомени за Ентарго. Лин ѝ хвърли поглед през рамо, но Луси махна с ръка, за да я успокои, че всичко е наред, въпреки че разстоянието помежду им се увеличаваше. Наоколо нямаше никакви признаци на живот и повод за тревога, докато препускаха на юг.

Тя вдишваше дълбоко влажния дъх на земята, която се разтваряше, за да поеме благодатния дъжд, и се наслаждаваше на спомена за дома — мястото, на което животът ѝ бе имал значение. Големите сгради отстъпиха място на жилищен квартал с къщи, разположени толкова близо до реката, че Луси потръпна, като си помисли как нивото ѝ се покачва с всяка капка дъжд. Прелетя с такава скорост покрай една тухлена къща, че едва забеляза трите кофи на тротоара, оставени да се пълнят с дъждовна вода.

Скоро къщите се разредиха и пътят отново сви на запад. Спатър продължи по него, но дълбокото му пъхтене издаваше раздразнението, че е изостанал толкова много зад Черния кон. Луси обаче забеляза, че след като излязоха на открито, Лин забави ход. Спатър се изравни с другите и продължиха вече с по-бавно темпо, без двете ездачки да кажат и дума, докато не се отдалечиха достатъчно от града и реката, за да не усещат даже дъха на водата.

— Е — рече Лин, като избърса дъждовните капки от челото си и посочи дългия път, простиращ се към хоризонта, — вече сме в Айова.

— Еха! — възкликна Луси, останала без дъх от бързата езда. — А аз си мислех, че Индиана е плоска.

15.

Слънцето прежуряше, изкарваше всичката вода от тялото им по кожата и изпепеляваше тревите по полето. От всички страни се стелеха кафяви морета, които се полюшваха на вятъра, напомняйки на могъщата Мисисипи, само че в убити тонове. Конете спираха по-често да почиват, а ездачките им не възразяваха, твърде изнурени от жегата, за да бързат.

Лин слезе от коня си и едва не се свлече под сянката на едно дърво. Луси я последва, без да си прави труда да върже Спатър за някой клон, както обикновено правеше. Избърса лицето си с ризата и се отпусна до Лин, която седеше, затворила очи под неумолимите лъчи на слънцето. Устните ѝ бяха леко напукани.

— Трябва да пиеш повече — каза Луси и отвори шишето си с вода.

— Добре съм. — Клепачите на Лин дори не потрепнаха. — Точно в момента ми се иска да можех да съблека кожата си и да я изстискам.

— Знам — съгласи се Луси и отново избърса челото си.

— Чудя се дали да не започнем да пътуваме нощем. Ще става по-бързо и по-малко ще натоварваме конете.

Луси отпи от шишето.

— А как ще спим на тази жега? Да не говорим, че някой може да ни види.

— Права си. Тук няма къде да се скрием.

Нямаше начин да излязат от пътя, без да оставят следа. Всеки път, когато пускаха конете да нагазят в тревата, след тях имаше съвършена диря от стъпкани стъбла. Луси си представи как групичка мъже като онези в Индиана виждат любопитната следа от смачкана трева и се отклоняват от пътя си, за да се натъкнат на две жени, потънали в спокоен сън. Побиха я тръпки въпреки палещото слънце.

— Мисля, че засега трябва да продължим по същия начин — каза тя. — Жегата все някога ще свърши.

— Ти си мислиш за Охайо — напомни ѝ Лин.

Луси отпи отново от шишето си и го подаде на Лин.

— Трябва да пийнеш.

— И аз имам — отказа тя, като изрови собственото си шише от раницата си и провери колко вода е останала, преди да пие.

— Това последното ти шише ли е?

— Имам още едно. — Лин отпи малка глътка и закри очи от слънцето. — След няколко дни ще излезем от Айова. Колкото по на запад отиваме, толкова по-пресъхнали ще бъдат малките изворчета, които конете ни откриват.

— Да — отвърна Луси, загледана в Спатър, който късаше тревата със зъби и потрепваше с кадифените си уши, подразнен от мухите. — Няма да можем да задържим конете завинаги.

— Така е. Освен това, понеже Джос отнесе част от шишетата ни, трябва да си намерим нови колкото може по-скоро. Не бива да тръгваме през пустинята само с четири шишета.

— А храна имаме ли достатъчно?

— Да. Заради жегата не огладняваме и не ядем много, но пък това ни изморява.

— Какво мислиш да правим?

— Искам да стигнем до Небраска, да намерим някоя хубава къщичка встрани от пътя, която не е била ограбена до шушка, и да си починем няколко дни.

Луси я погледна косо.

— Това звучи адски оптимистично от твоите уста.

Лин се усмихна с една от редките си усмивки.

— Да кажем, че това е щастливата ми мисъл.

— А другата?

— Да стигнем до Небраска, без да умрем или да убием някого.

Километрите се точеха бавно в неумолимата жега. Спатър ходеше с наведена глава и се оживяваше само когато надушеше вода. Пълнеха шишетата си при всяка възможност, пиеха по малко между потоците и гледаха как Айова се ниже покрай погледа им сред облаците прах, които копитата вдигаха по черните пътища. Тънката коса на Луси беше покрита с прах, скалпът я сърбеше от наслоената мръсотия и засъхнала пот. Тежката грива на Лин поемаше толкова много прах, че вечер, когато я изтръскаше, създаваше пясъчна буря.

Беше прекалено горещо, за да говорят, а и нямаше какво друго да си кажат, освен да се оплачат от това, така че Луси мълчеше и се занимаваше, като сплиташе малки плитки в гривата на Спатър, който покорно вървеше след Черния кон. Това ангажираше вниманието ѝ, за да не се налага да гледа всеобхватната пустош наоколо. Мисисипи беше зад гърба им, заменена от обширна прерия, от тревна река, която сякаш нямаше край.

Колчем погледнеше нескончаемия път под необятното небе, шип пробождаше сърцето на Луси. Тук тя не значеше нищо. У дома имаше хора, които я обичаха, и мнозина, които я познаваха. А тук тя можеше да се удави в река или да легне и умре в разлюляната трева, без никой да забележи. Земята щеше да я погълне като дъжд.

Рано една вечер Лин стигна до следващия поток и спря. Когато слезе от коня си, краката ѝ се огънаха.

— Лин! — изхриптя Луси с пресъхнало гърло и скочи от седлото, но тя само махна с ръка.

— Добре съм, просто съм уморена и ми е горещо.

— Стига за днес — реши Луси.

Лин само кимна, твърде уморена, за да спори.

— Много е горещо — прошепна тя изнемощяло. Лицето ѝ под слънчевия загар беше пребледняло.

— Трябва да се разхладиш — каза Луси, мъчейки се да прикрие страха си.

— Ще си почина на сянка. Ти разседлай конете.

Луси се залови за работа, доволна, че заниманието ще отвлече вниманието ѝ от размътения поглед на Лин и бледото ѝ лице. Конете се събраха около нея и търпеливо зачакаха да свали тежките седла от гърбовете им. Тя взе раниците от Кафявата кобила и погледна към Лин, която беше затворила очи.

Отвори раницата ѝ. Изглеждаше, че не е докосвала пастърмата от Индиана насам. Сушеният грах и царевицата бяха едва намалели, бурканът с гранола беше пълен. Обикновено се хранеха, докато яздеха, но Лин явно само се беше преструвала, че яде.

Луси прибра обратно всичко и като се приближи до нея, я срита по крака.

— Не си яла нищо напоследък.

— Добре съм — изръмжа Лин, без да отвори очи.

— Не, не си. Не можеш да слезеш от коня, без да се свлечеш на земята.

Лин отвори едно око и я погледна, после пак го затвори.

— Какво си намислила? — продължи Луси с нарастващ гняв, като че цялата топлина, която бе събирала през деня, внезапно избухна в нея. — Да умреш от глад по средата на пътя, за да остане повече за мен?

— Второто е, общо взето, вярно.

— Това е глупаво, Лин! Просто е безкрайно глупаво! — избълва Луси. Не обръщаше внимание на сълзите, които бликнаха в очите ѝ при мисълта как Лин е вдигала празни ръце към устата си, преструвайки се, че яде, само и само да има повече за нея. — Аз няма да се справя сама, дори да имах цялата храна на света. Щях да се гътна още на мига. Мислех си, че мога да се оправя поне донякъде. Струваше ми се, че отивам на приключение; че мога да натъпча всички страшни мисли някъде дълбоко в себе си и просто да чакам да стигна до края на пътя. Но видях разни неща, повечето лоши. Умиращи коне на пътя, стърчащи кости. Не мога да ги забравя и не искам да виждам други такива.

Докато изричаше думите, осъзна тяхната истинност. Тя не беше като Лин: нямаше смелостта да върви сама по дългите, пусти пътища под безоблачното небе. Самотата на пейзажите, през които пътуваха, проникваше в нея самата и откриваше дълбокия кладенец на страха, който у дома някак си бе съумявала да държи под похлупак. Пустотата беше навсякъде около нея.

— За бога, Лин! Тук няма никого — издума тя сподавено.

Лин вдигна ръка и я сложи на разтрепераното рамо на Луси.

— Знам. Ти си ужасена, че не виждаме никого, а аз съм развълнувана до смърт.

Луси развърза кърпата от врата си и се избърса, оставяйки кални следи по лицето си.

— Не издържам — каза тя. — Не мога да понеса мисълта, че ако нещо се случи и умрем, това няма да има никакво значение. Никой никога няма да ни намери, никой няма да разбере. Ще си гнием тук и никой дори няма да открие костите ни. Все едно никога не сме били.

Лин я стисна за рамото.

— Но ние сме, мъниче. И това е важното, независимо дали другите го знаят.

Луси усети как на устните ѝ неволно потрепва усмивка.

— Това си е направо окуражително в сравнение с другите неща, с които обикновено ме сразяваш.

Лин сви рамене.

— Не съм го измислила аз.

— А кой?

— Уолт Уитман. Щеше да го знаеш, ако ме беше слушала, когато беше малка.

Луси усети как я залива вълната на незнанието, мощна като студените вълни на Мисисипи.

— Чувствам се толкова малка — промълви тя едва чуто. — У дома бях нещо, но тук и двете с теб сме едно нищо, не значим нищо за никого.

Лин се надигна и я погледна, хванала лицето ѝ в шепи.

— Ти значиш много за мен, а дори аз да си отида, ще значиш много за себе си. Знаеш ли колко време мина, преди да срещна Стебс? Единственият човек, за когото значех нещо тогава, бях самата аз, но се оправих.

— Аз не съм такава. Аз имам нужда от хора. — Луси избърса за последно лицето си с кърпичката. — Затова не си мисли, че ми правиш услуга, като не ядеш.

Лин се облегна на дървото.

— Обещавам да те послушам, но и ти трябва да ми обещаеш нещо. Ако се случи нещо, ще продължиш без мен. Джос не беше добър човек, но това не значи, че всичко, което обясняваше, беше грешно. Тя беше много права, когато казваше, че трябва да искаш нещо в живота си. Единственото, което някога съм искала аз, беше дъжд и вода, дърва за огрев и храна за зимата. Толкова съм свикнала да живея така, че не виждам нищо друго. Но ти, мъниче, ти си създадена за нещо повече и го знаеш. Ти искаш да стигнеш до Калифорния, но само желание не е достатъчно. Ще бъде трудно, но това важи за всички неща, които си заслужават.

Луси изтри една сълза, но не възрази.

— Защо не мога да поискам нещо лесно?

— Защото не си такава. Ти винаги си обичала трудните неща.

— Сигурно си права. Обичам теб например.

Лин я срита леко и двете се сгушиха заедно до дървото, пиеха вода и гледаха птиците, които летяха над главите им.

Няколко дни по-късно Луси реши, че не може повече да язди в мълчание, и изравни Спатър с Черния кон.

— Наближихме ли?

— Кое, Небраска ли? Почти. Но първо трябва да пресечем още една река — Мисури.

— И тя ли е голяма като предишната?

— Не — поклати глава Лин, — не изглежда толкова голяма. Предполагам, че конете ще могат да я преплуват. Най-близкият мост до маршрута ни е свързан с голям град, което не ми харесва. Ти беше права по-рано: тук няма никого, така че къде са отишли всички?

— Смяташ, че са в градовете ли? Но защо им е да ходят там, след като има толкова реки?

— Не знам, но колкото повече мисля, толкова повече се притеснявам. Нямахме проблем с намирането на вода, което не ме изненада. Но това, че никой не ни пречеше да си я вземем, е откровено странно.

Луси се замисли за Ентарго, за гнилата пустош на улиците там.

— Ами ако е вилняла болест, както у дома, и не е останал жив човек в целия щат?

— Тогава нямам желание да се мотая тук и да се заразя.

Луси се заигра с гривата на Спатър, мъчейки се да излее през пръстите си обзелото я безпокойство.

— Мислиш ли, че онази река има силно течение?

— Съмнявам се, не е валяло много. — Лин погледна към Луси и нервните ѝ ръце. — Не е толкова голяма, дечко. Няма да се почувстваш съвсем малка.

Луси заби поглед в тънките си пръсти, които се опитваха да разплетат един възел в гривата на животното.

— Не ми трябва много — продума тя.

Черния кон ускори ход и Спатър хукна напред, за да не изостане. Луси пусна гривата му, за да хване юздите.

— Конете я надушват.

Продължиха да яздят, докато Мисури не се показа пред очите им като сребърна панделка, разстлана по земята. Наистина не можеше и да се сравнява с Мисисипи и Луси въздъхна облекчено. Първо оставиха конете да пийнат и да си починат на сянка под дърветата на брега. Двете жени също напълниха шишетата, поляха косите си и раменете, а после отново ги напълниха за из път.

— Хайде, Мистър — каза Лин с дрезгав глас, като дръпна юздите на Черния кон.

— Мистър? — подразни я Луси. — Започваш да проявяваш отношение.

Лин още повече я изненада, като погали коня си между ушите.

— Той не е лошо животно — отвърна рязко тя и го подкара към водата.

Спатър ги последва. Обувките на Луси бързо се напълниха със студена вода, която протягаше мокрите си пръсти през панталоните ѝ и за секунди проникваше до кожата ѝ. Зъбите ѝ тракаха въпреки горещината. Когато краката на Спатър се отделиха от речното дъно, коремът ѝ се сви, усетила как течението ги тегли на юг. Тя затвори очи и с едната си ръка стисна здраво седлото, а с другата — гривата на коня. Водата я обливаше, много по-студена от езерото у дома.

Луси не отвори очи чак докато не усети, че краката на Спатър отново стъпват на суха земя. Възседнала новопокръстения си Мистър, Лин му засвидетелстваше гордостта си, като го галеше по шията.

— Добре дошла в Небраска, мъниче.

16.

Това, което Луси щеше да запомни най-ясно от Небраска, бяха гробищата. Някои бяха отпреди Недостига, други — по-нови. Тревата беше погинала заради жегата и липсата на дъжд и крехките пречупени стъбла откриваха надгробните камъни, които се виждаха над равните полета на километри околовръст. Малкото къщи, които виждаха, не вдъхваха доверие на Лин и двете жени предпочитаха да почиват в гробищата, защото високите паметници им даваха по-сигурно прикритие от любопитни очи в сравнение със самотните дървета наоколо.

Лин не успяваше да си почине. Луси следеше изкъсо дали се храни и пие вода, но не можеше да я принуди да спи. Държаха пушките си в готовност, но не смееха да ги ползват за лов, защото в тази пустош изстрелите щяха безпрепятствено да се разнесат в далечината до ушите на всеки странник.

Пустотата тегнеше над Луси също като в Айова. Гризеше я мрачният страх, че двете с Лин са последните хора, останали на земята, и я измъчваше опасението, че когато най-после стигнеха до Калифорния, там щеше да бъде същото. Станциите за обезсоляване, към които така отчаяно се стремяха, щяха да бъдат изоставени, а те двете нямаше да знаят какво да правят с тях.

Някъде по средата на Небраска Луси се събуди от кошмар; образът на океана, простиращ се до вечността, и пустият плаж до него се запечатаха в съзнанието ѝ. По челото ѝ изби пот въпреки прохладната нощ. Тя седна, съблече подгизналата си риза и отпусна глава на мраморния камък, до който бе подпряла раницата си предната вечер.

Гласът на Лин се разнесе в безлунната непрогледна нощ.

— Добре ли си?

— Да. Лош сън.

Чу се шумолене и Лин изплува от мрака.

— Напоследък май често ти се случва.

— Зависи — отвърна Луси. — Но не съм убедена, че спането по гробища ми помага.

— Защо?

— Хм, защото… — Момичето се опита да намери отговор, който ще прозвучи смислено на практичната Лин. — Защото спим върху мъртъвци.

— Съмнявам се, че им пречим.

Луси въздъхна.

— А на теб не ти ли пречи?

— Не. Подозирам, че много пъти сме спали върху незнайни гробове, но това не ни е смущавало.

Намекът за трупове, изгубени в прахоляка, без да бъдат почетени дори с един камък, изпрати мислите на Луси в крайно нежелана посока.

— Няма значение — каза тя, — заспивам отново.

Луси затвори очи, въпреки че от това не стана по-тъмно. Сънят тъкмо започваше да роши краищата на съзнанието ѝ, когато Лин пак заговори.

— Помага да гледаш камъните — рече тя толкова тихо, че Луси се почуди дали говори на нея. — Това е старо гробище. Някои от паметниците са изгладени като речни камъни.

— В какъв смисъл помага?

Луси се завъртя в посока на гласа ѝ.

— Аз ги разгледах по-рано. Ти вече беше задрямала и реших малко да се поразходя. Има една по-стара част. Повечето камъни са съборени или изтрити, но надписите на някои още се четат. Тези хора са живели много отдавна, но животът им не е бил кой знае колко по-различен от нашия.

— Бедните копелета — отвърна Луси и Лин изсумтя.

— Замислих се за онова, което ти каза в Айова — за пустотата наоколо. Права си, че няма много хора. Докато гледах старите паметници, видях един на жена, погребана заедно с децата си. Съдейки по годините, не е била много по-възрастна от мен, но явно е изгубила пет дечица, преди самата тя да си отиде.

— Пет?

— Да. И се замислих, че и сега има такива хора. Преживяват адски мъки, за да родят пет деца, само за да ги изгубят, а накрая и самите те да умрат.

— Не разбирам как тези потискащи мисли ти помагат.

— Напомнят ми колко важно е да продължавам напред и да те пазя.

В гърлото на Луси заседна буца.

— Никога ли не си искала свои? — попита тя сподавено.

— Не. Мислила съм си за това, но тогава горката Миртъл вземаше, че забременяваше отново, и аз виждах колко огромна и тромава става, как не може дори да си събере дърва за огрев. Аз искам тялото ми да ме слуша, а не да се бори със сетни сили. Освен това не съм създадена за тези неща.

— Как така? За мен си страхотна майка.

— Да, но когато дойде при мен, ти беше вече наполовина отгледана и твърдо решена да правиш всичко сама, без да молиш за помощ. Не ми беше особено трудно, докато не порасна и спря да ме слушаш.

— Още те слушам — възропта Луси.

— Само когато си съгласна с мен. Майка ми ме предупреждаваше да внимавам, защото някой ден съм щяла и аз да си патя от дете като самата себе си. Та да знаеш, че и теб това те чака.

Луси си спомни как Картър я помоли да кръсти някоя от рожбите си на него и гласът ѝ отново пресекна.

— Сигурно — едва чуто промълви тя.

— Така е — убедено каза Лин. — Личеше ти от малка. Червеният куч отнесе повече майчински грижи, отколкото можеше да понесе, а веднъж ми донесе ранено животно, за да го спася.

Луси се усмихна въпреки буцата в гърлото си.

— Помниш ли малките скунксчета?

Нямаше нужда от светлина, за да разбере, че Лин завъртя очи.

— Има си хас!

Двете се засмяха и смехът им отекна в нощта между надгробните камъни наоколо.

— Както и да е — продължи Лин, — исках да кажа, че не ми пречи да спя в гробищата, защото те ми напомнят за миналите поколения, без които нямаше да сме тук.

— А без нас няма да има кой да погледне назад след сто години — добави Луси.

— Без теб — поправи я Лин. — Ти си тази, която ще ражда деца. Имаш подходящ характер и никого не си убивала.

— Това какво общо има?

Над паметниците се възцари дълго мълчание. Когато Лин най-сетне заговори, Луси усети буцата и в нейното гърло.

— Направиш ли го веднъж — отнемеш ли живот, който някой с мъка е създал, това си остава. Дебне те от някое тъмно кътче на душата ти и не можеш да се отърсиш от него. Прониква в кръвта ти. Не искам да го предам на никого.

— Значи от мен зависи да продължа човешкия род — пошегува се Луси. — Ще ми направиш ли обаче услугата да не го обявяваш на всяко момче, което срещнем по пътя си? — Тя усети беззвучния смях на Лин и напрежението, което се разпръсна заедно с него. — А твоята работа каква е?

— Да те пазя. Винаги и на всяка цена.

Ръцете им се намериха в мрака и двете потънаха в сън под бдящия поглед на един ангел със счупени мраморни крила.

Намериха една къща близо до западната граница на Небраска, където на хоризонта изникна сивкавият мъглив силует на планините. Луси наблюдаваше приближаващото им петно дни наред. Мислеше, че това е буря, която още не ги е застигнала, докато Лин я поправи. Мисълта за нещо толкова внушително, което се вижда от другия край на щата, я накара да притихне от тревожност.

Къщата беше добре дошло облекчение и толкова много приличаше на онова, за което Лин бе говорила в Айова, че сякаш беше изникнала от земята в отговор на желанията ѝ и само чакаше да стигнат до нея.

Беше малка, недокосната и близо до питейна вода. Обиколиха я два пъти с конете от почтително разстояние, здраво стиснали пушките в ръце и нащрек за всякакви признаци на движение. После мълчаливо се спогледаха и предпазливо се приближиха, но опасенията им се оказаха напразни. Къщата беше празна, а кухненският плот — покрит с дебел слой прах.

Луси излезе на верандата, където бяха вързали конете, и погледът ѝ се зарея в далечните планини. Тревогата, която те будеха, неволно я отвличаше от щастието, което би трябвало да изпитва при мисълта за предстоящата почивка. Чу тракането на отварящи се шкафове и след малко Лин излезе с консерва царевица в ръка.

— Даже кухнята е пълна — каза тя. — Не мога да повярвам.

— Внимавай какво говориш — предупреди я Луси. — Може да се сбъдне.

— Точно така изглежда, нали? Сякаш си я пожелах и тя се появи!

Луси улови консервата, която Лин подмяташе от ръка в ръка.

— Трябваше да уточниш „варена царевица“. Освен това бих предпочела реката да беше малко по-близо.

— Да, аз също — съгласи се Лин, загледана на север, където няколко едва видими дървета на хоризонта издаваха присъствието на вода.

Духна горещ повей, който полепи още прах по кожата на Луси.

— А случайно да си пожела малко шампоан в банята?

— Няма да се учудя. Съмнявам се някой да е минал оттук, за да вземе шампоана, а да е оставил царевицата.

Не ще и дума, в банята имаше и шампоан, и сапун, и даже меки кърпи, които извикаха толкова силни детски спомени у Луси, че трябваше да седне, докато се отърси от емоциите. Видя покойната си майка, която с усмивка миеше бебешкото ѝ коремче с мократа кърпа и лекичко я гъделичкаше. Останала без дъх, Луси притисна кърпата към лицето си с надеждата за още.

Но не би.

Тази вечер двете бяха чисти и имаха топла храна за първи път от дълго време насам. Луси бе обзета от щастие, което дори внушителните планини на запад не можеха да засенчат. Лин седна при нея на верандата и двете заедно гледаха изгрева на звездите като малки точици върху черното платно на небето. Тихият ветрец носеше спокойното мърморене на конете, които пасяха на двора.

— Докъде стигат спомените ти? — попита Луси изведнъж.

— В какъв смисъл?

Лин вдигна глава от гредата, на която я беше подпряла.

— Кои са най-ранните ти спомени от детството?

— Трябва да помисля. Понякога ми е трудно да различа истинските случки от онези, с които въображението ми е запълнило празните места.

— Какво имаш предвид?

— Дълго време майка ми беше единственият човек, когото познавах — бавно поде Лин. — Трябваше много да работим, за да се справим, а през малкото време, което ни оставаше, тя ме натискаше за други неща. През зимата например, когато с часове седяхме в сутерена, ме учеше да чета, а като пораснах, ме караше да наизустявам стихове. Стебс ми разказа някои неща за това как е изглеждала и се е държала мама преди Недостига. Била е по-мила, с по-малко тревоги. За някои спомени не съм сигурна дали наистина са се случили, или мозъкът ми ги е променил.

— И как разбираш кое е реално и кое — измислено?

Лин сви рамене.

— Не разбираш. В края на краищата аз знам, че майка ми правеше това, което смяташе, че е най-добро за мен. Ако спомените ми се вписват в тази представа, значи вероятно са верни. А ти защо питаш?

— Просто така — отвърна Луси, като взе едно камъче и го хвърли нанякъде в мрака.

— Лъжкиня. Хайде, изплюй камъчето.

— Не искам да си помислиш…

— Ако е нещо, което си си спомнила за майка си, можеш спокойно да ми кажеш. Няма да ме обидиш. Бездруго ме бива да се преструвам, че нямам чувства.

— Добре. — Луси си пое дълбоко дъх. — Някои неща извикват спомени и не знам дали е защото имам нужда да знам, че ме е обичала, или наистина са се случили.

— Не мога да ти кажа дали спомените ти са верни, но майка ти те обичаше, и то много.

— Но ме остави. — Гласът на Луси заседна в гърлото ѝ и тя изрече думите почти през зъби. — Знаела е, че повече няма да ме види, но въпреки това се е застреляла.

Лин дълго мълча — достатъчно дълго, за да се появят нови звезди на небето и да заблестят с цялата си сила.

— Онова беше мрачен ден.

— Знам — отвърна Луси, мъчейки се да не обръща внимание на сълзите, които се стичаха по лицето ѝ. — Баба ми е разказвала, че съм била много болна, а от юг дошли мъже, които разменили нея за майка ми. Майка ми тръгнала с тях, защото решила, че ако баба не ме излекува, ще умра.

— Наистина беше така, мъниче. Аз не можех да ти помогна, а чичо ти и Стебс бяха полудели от страх, че ще си отидеш. Нева те спаси.

— Но не е трябвало да се самоубива! — извика Луси и за първи път даде воля на гнева, който дори не бе подозирала, че е стаила в себе си. — Ти можеше да я върнеш обратно.

— Може би — призна Лин, — но дотогава тези мъже щяха да ѝ причинят неща, които щяха да я променят завинаги и тя нямаше да бъде същата майка.

— Можеше да се опита. Да издържи още малко.

— Точно така. А ако Стебс беше стрелял малко по-рано по мъжа, който се беше прицелил в чичо ти, аз щях да имам свои деца. Но такъв е животът, мъниче — низ от „може би“ и „ако“. И започнеш ли да мислиш за тях, ще се изгубиш и повече няма да намериш пътя към реалността.

— Гадната реалност.

— Понякога е такава — съгласи се Лин. — Но има и хубави неща. След смъртта на майка ти дойде при мен, а след смъртта на чичо ти останах само твоя.

Луси се примъкна до нея, отпусна глава на рамото ѝ и вдиша чистия мирис на косата ѝ.

— А заради това че изгубих всички, ме е страх да не изгубя теб.

Лин я прегърна и силата на ръката ѝ повдигна духа на малкото момиче.

— Това важи и за двете ни, мъниче.

17.

Наистина щеше да бъде хубаво, ако реката беше малко по-близо, но Луси не възнамеряваше да бъде придирчива, след като бяха видели края на дългите сухи преходи. Може би завинаги. Не ѝ бе убягнал и уютът, който Лин създаде в малката къщичка през последната седмица. Неведнъж от устата ѝ се изплъзваха думи, които сякаш изпробваха мнението на Луси, без да я пита направо.

Лин по принцип беше трудно разгадаема, още повече сега, когато оцеляването им зависеше от нейните решения. Пътят към Калифорния минаваше през планините и пустинята от другата им страна. Но за да останат, трябваше да са сигурни, че малкият поток никога няма да пресъхне, а зимите никога няма да бъдат толкова студени, че да се налага да се топлят с нещо повече от сухи храсталаци.

В Луси се бореха разумът и емоцията. Мечтата за Калифорния и вълнуващ живот сочеше на запад. Надеждата за спасението на Картър повеляваше да продължи натам. Ала сивият хребет на планините, пресичащ картата, тегнеше като камък на сърцето ѝ. Знаеше, че Лин очаква нейното решение. Ако гласуваше да продължат напред, отговорността за живота и на двете щеше да падне на нейните плещи.

Рекичката беше бистра, макар и плитка, вятърът беше топъл. Двете търсеха извора на потока и Луси гледаше как повеите рошат пуснатите коси на Лин. На запад се трупаха буреносни облаци и образуваха своя планина в небето. Луси погледна крадешком към Лин.

— Видях ги — каза тя. — Ако лисне като предния път, няма да имаме време да се върнем в къщата. Ще потърсим подслон под някое дърво до реката.

Луси кимна; мислите ѝ още бяха оплетени.

— Междувременно не бих възразила, ако ме просветлиш какво се случва в главата ти — продължи Лин, като обърна главата на Черния кон.

— За да решиш какво да правим?

— Донякъде, да. Ако искаш да останем, трябва да съберем дърва, да се запасим с храна. Няма да е зле и да заделим повечко вода. Не знаем доколко може да се разчита на потока през цялата година.

— С други думи — предишният живот сред по-равен пейзаж.

Лин не каза нищо. Луси я погледна.

— Не исках да кажа това.

Лин сви рамене.

— Напротив. И си права. Не, животът ти няма да бъде по-различен от моя. Същите тревоги, но и същото удовлетворение. Собствен дом, който да пазиш и защитаваш.

— Сам-самичка в прерията — довърши Луси вместо нея.

— В твоите уста звучи като нещо лошо.

— За мен е лошо! — отвърна Луси с такава сила, че Спатър се обърна да види какво става. — Аз искам да бъда сред хора, Лин. Знам, че не го разбираш, но…

— Изплюй го.

Луси усети как чувствата ѝ се бунтуват във вътрешностите ѝ и се изливат като мощен прилив, намерили правилните думи и взели решение, без тя да знае.

— Помниш ли какво говорихме онази вечер? Дълбоко в мен винаги ще има „ако“. Ако не стигна до края, ако се примиря с това, което имаме тук, никога няма да разбера какво е можело да бъде.

Лин продължи да язди мълчаливо няколко минути, опитвайки се да смели чутото.

— Трябва винаги да искаш нещо, нали? Веднъж майка ти каза, че наумиш ли си нещо, не мирясваш. Но аз съм се хванала на хорото много отдавна.

— Ако не искаш, Лин, аз не бих те молила да…

— Млъквай. Тръгвам. Ти го искаш до мозъка на костите си. Единственото, което аз съм искала някога, е да вали дъжд и да доживея утрото. И много пъти съм го получавала. Сега е твой ред и аз ще бъда с теб до края.

Небето над тях се продъни и дъждът се сля със сълзите на Луси, които рукнаха от облекчение, че е взела решение и че няма да се наложи да го изпълнява сама. Лин смушка здраво Черния кон и той полетя към потока, следван от Спатър. Конете стигнаха до брега и забиха копита в калта. Жените слязоха от седлата и се сгушиха под едно дърво, като придърпаха и животните със себе си.

Очарована от миризмата на топлата мокра козина, Луси потърка нос в кадифената муцуна на Спатър. Той ѝ отвърна с доволно пръхтене и Луси се засмя, но в този миг вятърът донесе непознат глас и тя замлъкна. Погледът на Лин ясно показваше, че също го е чула. Тя даде знак на Луси и двете слязоха на брега, за да се огледат по течението.

Под едно ниско нефелно дърво стоеше прегърбена, изкаляна жена и крещеше безпомощно на децата си да излязат от реката, преди водата да е придошла от дъжда. Двете хлапета обаче — хилави и ухилени — се плискаха безгрижно и не ѝ обръщаха никакво внимание.

Луси коленичи на земята до Лин.

— Какво ще правим?

Лин въздъхна тежко.

— Каквото правя винаги, когато намеря нещастни деца в някоя река.

Двете деца изпищяха и хукнаха към майка си, щом ги видяха да се приближават, въпреки че бяха вдигнали ръце във въздуха, за да покажат, че не мислят никому зло. Жената ги гледаше подозрително, сложила ръце на главичките на децата си, като че ли кожата и костите ѝ можеха да ги предпазят.

— На никого не пречим — рече тя припряно. — Идваме от време на време тук, за да се измием и пийнем вода.

— Не сме дошли да се бием за водата — каза Лин.

— Дрън-дрън — чу се мъжки глас зад гърба им. Луси се обърна и видя един болезнено слаб мъж, който ги гледаше втренчено. Макар и невъоръжен, видно бе, че би рискувал да се бори и с голи ръце, ако сметне, че заплашват семейството му. — Всички се бият за вода.

— Не и ние — възрази Луси. — Ние не правим така.

— Значи още не си поживяла достатъчно — отвърна мъжът, а после се обърна към Лин. — Ти обаче си се била. Личи ти.

— Един-два пъти — отвърна Лин спокойно. — Но не и днес.

Бурята ги връхлетя с пълна сила. Заля ги стена от дъжд, дошла от планините. Едно от децата хленчеше и жената му изшътка, без да го пусне.

— Не мисля, че имат лоши намерения, Джеф — каза тя, мъчейки се да надвика пороя. — Можеха да ни пречукат веднага, но не го направиха.

— Аз ви наглеждах — възрази мъжът, — нищо не можеше да ви се случи.

— Освен пневмония — отвърна тя и се изкатери малко по-нагоре по брега до едно дърво с напразната надежда за по-добър подслон.

— Ние имаме къща — рече Луси през рамо към подгизналата майка, въпреки че лицето ѝ още бе обърнато към мъжа. — Много храна, истински легла и огън, на който можете да се изсушите.

— Храна, мама — каза малкото момиченце и гласът му се чу въпреки тътена на бурята. — Храна.

— Ние си тръгваме — продължи бавно Лин. — Ако някой от вас желае, може да ни последва.

Тя даде знак на Луси и двете се обърнаха, без да обръщат внимание на приглушения спор, който се разрази зад гърба им още преди да са направили и две крачки.

— Как мислиш, дали ще дойдат? — попита Луси тихо, докато се отдалечаваха от горичката под яростната буря.

— Тя ще дойде и ще доведе децата, за него не мога да кажа.

— Аз се обзалагам, че и той ще дойде. — Луси мислеше за погледите, разменени над рамото ѝ, за общуването, което двойката си бе изградила през годините. — Не видя ли колко я обича?

— Видях отчаян, невъоръжен мъж, който се мъчи да защити една недохранена жена и две хилави деца. Дано наистина я обича, защото животът му би бил много по-лесен без тях.

Луси ускори до тръс, за да не изостане.

— Така ли се чувстваш и ти? Че животът ти можеше да бъде по-лесен?

— Може би, но и по-скучен.

Двете стигнаха заедно до верандата, отлепиха мокрите дрехи от кожата си и се загледаха в дъжда навън.

— Радвам се, че съм те забавлявала толкова години — рече Луси.

Лин въздъхна толкова силно, че се чу въпреки барабаненето на дъжда по покрива.

— Да, малката, точно така е. Взех те, защото нямаше какво да правя в свободното си време.

— Добре де, а защо го направи?

— А ти защо взе изведнъж да ме разпитваш за това?

— Ами… аз… — Гласът на Луси пресекна, докато се взираше на изток с надеждата да види тъмните силуети на малкото семейство. — Досега май не съм мислила за това. Ти си всичко, което помня. Бях свикнала, че нещата стоят така — аз живея с теб, баба — със Стебс, Мади и Картър — с майка си. Никога не ми е хрумвало, че ти си имала избор.

Лин отмести поглед и впери очи нейде в хоризонта.

— Майка ми също е имала избор. Има начини жените да се отърват от нежеланото бебе, преди да се е родило. А дори след като съм се пръкнала, достатъчно е било да отиде до езерото и да ме хвърли в него, без никой да разбере. Сама жена с безпомощно същество на ръце, всичко наоколо се е разпадало. Но тя се е справила и нито веднъж не го е споменала пред мен. После аз го направих за теб и ще продължа да го правя, докато една от двете ни не си отиде. В свят като този човек може само да предава добрините нататък, защото най-вероятно самият той не е заслужил с нищо да ги получи.

Докато думите ѝ заглъхваха, бурята отслабна и Луси забеляза четирите фигурки, които бавно се приближаваха към тях в сивата вечерна мъгла.

— Да предаде нататък, казваш?

Лин сви рамене.

— Да, пък и от време на време те харесвам.

Напуснаха къщата още по мръкнало, промушвайки се между детските дрехи, накачени по гредите, които вече бяха изсъхнали, но още миришеха на дъжд. Жената спеше в ъгъла, свита около децата си, сякаш несъзнателно искаше да ги предпази дори в съня си. Мъжът седеше отпуснат на масата. Бяха го оставили там, след като заспа, твърдо решен да бди над семейството си въпреки собствената си умора. Изтощението го бе надвило само преди час, така че Лин и Луси събраха нещата си тихо и открехнаха съвсем леко вратата, колкото да се измъкнат навън и отново да поемат на път.

18.

Пътят ги посрещна и за „добре дошли“ осакати Кафявата кобила на юг от границата с Канзас. Теренът беше станал неравен и въпреки че равнините на Небраска плашеха Луси с безкрайните си размери, каменистата земя на Канзас я караше да стиска здраво юздите на Спатър и да се моли да не си счупи някой крак. Конете спряха до една лъкатушеща река на име Арикари, която си беше пробила тесен пролом сред хълмовете.

Лин стоеше до една юка и неумело държеше раненото копито на Кафявата кобила в ръце.

— Дори не знам какво търся.

Луси почеса носа на Спатър, който завря муцуна в нея, за да подуши плодовете от юка, скрити в джобовете ѝ.

— Сигурна ли си, че я боли там? Да не е някъде по-горе по крака?

— Напълно е възможно — призна Лин, като внимателно свали копитото на земята и сдържано потупа кобилата отзад. — Дори да знаех какво ѝ има, не мога да го оправя.

— Тези хълмове няма да ѝ помогнат — отбеляза Луси, загледана в далечината, която изглеждаше като накъдрени чаршафи, прострени на вятъра.

Лин кимна.

— Хрумва ми единствено да я оставим да постои малко във водата. На мен ми помага, когато ме болят краката.

Лин не искаше да се движат покрай водни пътища, но отказът на конете да се отдалечат от Арикари бе надделял. Те неведнъж се бяха противопоставяли на заповедите на ездачките си, които от своя страна не се чувстваха достатъчно уверени върху седлата, за да спорят. Конете бяха победили и Лин недоволно бе признала, че това пък може да се окаже по-добрият маршрут, защото реката щеше да ги изведе почти до средата на Колорадо, чак до планините.

Лин разтовари Кафявата кобила и я поведе по стръмния склон към реката, следвана от Мистър. Спатър потрепна с уши и погледна Луси въпросително.

— Знам — каза тя, — не е типично за Лин да хукне към водата, без да се огледа за хора, нали? Твоите приятели май са ѝ влезли под кожата. Нищо чудно скоро да реши да поплува.

Спатър изпръхтя.

Кафявата кобила и Мистър газеха доволни в плитчините до брега, а Спатър последва Луси в сянката на тясното ждрело. Лин вече се беше облегнала на скалата и гледаше с интерес конете, които нехайно се отдалечаваха от тях. Луси се отпусна до Лин, но се стресна от студената вода, която се просмука през панталоните ѝ.

— Брегът не е толкова сух, колкото изглежда — рече Лин.

— Благодаря за предупреждението.

— Бързо ще изсъхнеш, като излезем на слънце.

Времето продължаваше да е горещо, въпреки че влажността бе намаляла. Човек лесно можеше да прегрее в редкия горещ въздух и Луси неведнъж бе виждала черни петна пред очите си, докато се усети, че е на косъм от припадъка, но предпочиташе да запази този факт за себе си и да държи шишето си винаги пълно.

Лин се покашля.

— Исках да ти кажа… не го казвам често, но това, че пое риска за нещо, че направи такава крачка в името на идеята си… Не всички го правят. Включително и аз.

— Явно съм по-добър човек от теб — подсмръкна Луси и тупна Лин по коляното.

— Вероятно, но няма да е зле да се понаучиш как се приемат комплименти — отвърна Лин и на свой ред я плесна по главата.

Момичето сви рамене.

— Това семейство бездруго се нуждаеше от къща повече от нас.

— Сега ще си живеят добре благодарение на теб, но това може да не е голяма утеха, когато стигнем до планините.

— Да, планините… — повтори Луси и хвърли една жабка в реката. — Не може да се каже, че ги чакам с нетърпение. Още не мога да го проумея, Лин. Искам да го направя, наистина го искам, но светът е толкова голям и… и ме плаши до смърт.

— Не мога да преместя планините, мъниче. Колкото и да ми се иска.

— Да… — отвърна Луси, загледана в Кафявата кобила, която пристъпяше с накуцване във водата, щадейки болния си крак. — И на мен ми се иска.

Луси се събуди от причудливата песен на птиците и сянката на мъж, надвиснала над одеялото ѝ.

— Мамка му!

Тя скочи на крака, а викът ѝ събуди Лин и тя мигом седна, грабнала пушката си в ръце.

Непознатият държеше повода на Кафявата кобила, несмутен от двете дула, насочени срещу него.

— Добро утро — поздрави той.

— Няма да ни вземеш коня, ако това си намислил — отвърна Лин.

— Нямам никакво намерение да отнемам нищо от вас — каза той спокойно, като побутна шапката си нагоре и избърса от челото си малките капки пот, блестящи на утринното слънце. — Моля за позволение.

— В такъв случай казваме „не“ — попари го Луси.

— Не мисля, че осъзнавате последиците за този бозайник. Изпитва болка.

— Знаем — заяви Луси отбранително.

— Защо ви е ранен кон? — попита Лин, като се приближи до Луси, без да сваля очи от мъжа. — Защо не взехте някой от здравите и не избягахте, докато спим?

— Защото това нямаше да бъде от полза нито за вас, нито за мен. Нито пък за коня, ако става въпрос.

Луси усети докосване по ръката, когато Лин се примъкна до нея, и съвсем леко свали пушката. Непознатият продължаваше да ги гледа спокойно, пъхнал едната си ръка в джоба на дънките си, а с другата хванал леко юздите на Кафявата кобила. Беше невъоръжен, усмихнат и напълно овладял ситуацията.

— Какво, по дяволите, му има на този?

Лин поклати глава, но мъжът сам обясни:

— Страдам от старомодно заболяване, наречено състрадание, въпреки че в наше време се смята по-скоро за умствено увреждане.

— Не знам какво му има, освен че обича да говори превзето — прошепна Лин.

— Вижте, дами, разбирам опасенията ви. Натрапих ви се без предупреждение, за което се извинявам. Две жени, които пътуват сами, имат право да бъдат подозрителни, но аз съм добър човек, кълна ви се.

— Всички добри хора, които познавам, са мъртви или назад по пътя — каза Лин и отново вдигна пушката.

— Не съм и мислил, че ще разсея страховете ви така лесно — отвърна мъжът, като прокара ръка нагоре-надолу по муцуната на Кафявата кобила. — Но какво ще кажете да се погрижа за това конче тук, намясто, и после да ви го върна? Това ще ви вдъхне ли малко доверие?

Луси сбърчи вежди.

— Кой сте вие, по дяволите? Скитащ доктор с хлопаща дъска, който лекува коне безплатно?

— Не, моето момиче — отвърна той с усмивка и нотка на тъга, — аз съм това, което ви казвам: добър човек.

Жените замълчаха за малко. Бяха толкова неподвижни, че цевите на пушките им се повдигаха и спускаха успоредно с дъха им.

— Какво мислиш? — попита Луси.

— Мисля, че има честни очи — прошепна Лин и свали пушката. — Но това няма да ми попречи да ги избия от главата ти, ако мнението ми се промени — обърна се тя към непознатия.

— Ще запомня това — отговори той, вече вдигнал копитото на кобилката върху коляното си.

Без да пуска оръжието си, Луси се приближи да види какво прави.

— Мислиш ли, че можеш да помогнеш на Кафявата кобила?

— Кафявата кобила, а? Явно харесвате описателните названия. Кафявата кобила… Скитащ Доктор с хлопаща дъска…

— А как се казваш всъщност? — попита Луси, чудейки се дали ѝ се подиграва.

— Флетчър.

— Флетчър? — повтори Лин, без да откъсва очи от Луси, която още повече скъси разстоянието между себе си и непознатия. — Що за име е това?

— Име, което майка ми е харесвала — отвърна той, докато прокарваше пръсти по копитото на Кафявата кобила. — Вие не сте свикнали да се грижите за коне, нали?

— Всъщност не сме.

— Хм. — Той внимателно пусна крака на Кафявата кобила и я потупа. — Като гледам състоянието ѝ, подозирам, че нямате шило за подкови?

— Какво да имаме? — провикна се Лин отдалече.

— Ако искаш да чуеш, ела насам — отвърна Флетчър. — Може да дойдеш и с пушката си.

Лин се поколеба, но все пак се приближи и застана до Луси. Момичето усещаше как мускулите в тялото ѝ жужат от напрежение, готови за действие, ако се наложи.

— Кобилата ви има млечница в стрелката — заяви Флетчър, като коленичи и вдигна болното копито, за да им покаже.

— Какво има в какво? — не разбра Луси.

— Гъбична инфекция в меката част на копитото — обясни той и посочи. — Намерете нещо, с което мога да го почистя, и ще ви покажа.

Луси погледна Лин, за да получи одобрението ѝ, и отиде да откърши един сух клон от разкривената топола, вкопчена в брега. Флетчър го счупи на две и внимателно почисти мръсотията, засъхнала по копитото на Кафявата кобила. Тя изпръхтя недоволно, когато изчопли голямо парче втвърдена кал от вътрешността му.

— Запушете си носовете, ако сте от по-нежните — предупреди ги Флетчър.

— Това пък защо? — попита Луси, но в този момент миризмата я блъсна и тя затвори уста, за да не повърне.

Дори стоическото изражение на Лин не издържа.

— Мътните го взели! — изруга тя приглушено и отстъпи назад, вдигнала ръка върху лицето си. — Да не е почнала да се разлага?

Флетчър погледна копитото.

— Не, просто инфекция. Случва се, когато нещо раздразни меката част на копитото или се получи абсцес заради липсата на правилна хигиена.

Луси се смръщи.

— Значи ние сме виновни?

Флетчър сви рамене и внимателно остави крака на кобилата на земята.

— Не сте знаели. Отдалеч се вижда, че дори не можете да седите на конете както трябва.

— Трудно се намират в Охайо — изтърси Луси, незабелязала навреме строгия поглед на Лин.

— Охайо? — вдигна вежди Флетчър. — Може да не ви бива с конете, но признавам, че сте изпечени пътешественички. И как две девойки от Средния запад се озоваха в Канзас?

— Ъъ… — Луси заекна и погледна към Лин, но каменното изражение на лицето ѝ не ѝ помогна. — Разглеждаме разни интересни неща.

— Със сигурност сте видели доста, щом сте стигнали дотук. Затова мога да се обзаложа и без да ви разпитвам.

— А защо те интересува? — прекъсна излиянията му Лин. — Искаше да видиш Кафявата кобила — видя я. Сега си върви по пътя, а ние по нашия.

— Няма да е за дълго — отвърна той спокойно. — Поне не и в компанията на уместно назованата Кафява кобила. Тя ще се срине.

Луси виждаше вътрешната борба, която водеше Лин. Най-лесното решение беше да оставят Кафявата кобила на Флетчър, след което да отпрашат сред облаци прах на здравите си коне. Но Кафявата кобила можеше да им бъде от полза за размяна, а Лин не беше от хората, които се разделят с притежанията си, без да мислят. Спатър беше любимецът на Луси, но Кафявата кобила беше размекнала сърцето ѝ с непохватния начин, по който държеше болното си копито.

— Можеш ли да я оправиш? — попита тя, преди Лин да успее да отговори.

— Да.

— И какво ще искаш в замяна? — поинтересува се Лин.

— Бих се радвал да узная какво толкова се случва в Охайо, та две жени да потеглят сами на запад, и да чуя историите на другите, които сте срещнали по пътя си.

— Защо ти е това?

Нещо проблесна в очите на Флетчър, преди да отговори.

— Търся жена си. Бяхме разделени.

— Откога? — попита Луси. В съзнанието ѝ нахлу образът на Картър, сам под лунната светлина.

— Все едно — бързо отговори Лин, ловко изпреварвайки Флетчър. — Срещнахме само една жена и аз я убих.

Луси изтръпна, като видя изражението му, и побърза да го успокои:

— Не беше жена, за която би се оженил.

— Как се казваше? — попита той с глас, в който се четяха нотки на страх.

— Представи се като Джос, въпреки че не бих ѝ вярвала — отвърна Лин, която вече беше отпуснала пушката. — Не си падаше много по истината.

— Откога сте разделени? — попита отново Луси.

Флетчър вдигна очи към слънцето и избърса потта от челото си.

— Дълга история. Предпочитам да я разкажа на сянка.

— Сигурно — възрази Лин, — но аз все още не тръпна от желание да си почиваме заедно. Каза, че можеш да излекуваш коня?

— О! — Мъжът лениво поглади шията на Кафявата кобила. — Лекуването е лесно, трудното ще бъде да намерим каквото е нужно.

— А какво е то? — попита Луси.

— Най-доброто лекарство, което ми хрумва, е ябълков оцет. Може да открием изостанал по шкафовете в някоя къща. Не бих го нарекъл наслада за небцето.

— Аха — отвърна Луси, докато се опитваше да отгатне смисъла. — Мислиш ли, че ще намерим достатъчно?

Флетчър сви рамене и този простичък жест ясно показваше как се е отнесъл животът към него.

— Може да намерим, може да не намерим — каза той.

— Множественото число е пресилено — отбеляза Лин. — Нямам намерение да тичам като смахната с теб и да ровим по килерите. Луси също.

— Не е нужно да си смахната. Приятно ми е, Луси.

Луси видя как Лин прехапа бузата си от яд, че се е изтървала за името ѝ.

— Можеш да представиш и себе си — продължи той. — Иначе ще те наричам Хубавата дама, която ме заплашва с пушка.

— Нямам нищо против — рече Лин изпитателно, но Луси забеляза тънката усмивка, която заигра на устните ѝ, преди да забоде поглед в земята.

— Казва се Лин.

— Е, Лин и Луси, приятно ми е да се запознаем — каза мъжът и на загорялото му лице се изписа ведра, бяла усмивка. — Вярвам, че можем да си бъдем взаимно полезни.

19.

Намирането на ябълков оцет се оказа значително по-малко предизвикателство, отколкото Луси очакваше. Флетчър тръгна с Мистър — застраховка, че жените ще го чакат, докато търси спасителната течност. Лин пък взе дамаджаната му за вода, за да бъде сигурна, че той ще се върне, което и той направи няколко часа по-късно. Появи се с весело подсвиркване и почти четири литра ябълков оцет.

Луси не беше сигурна какво точно означаваха думите на Флетчър, че ябълковият оцет не бил наслада за небцето, но в мига, в който той свали запушалката, разбра, че никой с акъла си не би посмял да пие от това нещо. Миризмата изпълни ноздрите ѝ и сякаш стигна до черепа ѝ. Тя направи крачка назад и запуши носа си с насълзени очи.

— Отпушва синусите, нали? — пошегува се Флетчър с вечната си усмивка, прокрадваща се в бръчиците около очите му.

— Ще внимавам повече с конете в планината — обеща Луси.

— Планината ли? Защо ще ги водите там?

— Просто така — отвърна момичето и вирна брадичка в очакване на опит да я разубеди.

Флетчър се засмя и вдигна примирено ръце.

— Добре, млада госпожице. Отдавна съм се научил да не се пречкам на жена с такова изражение.

— Отдавна ли? На колко си години? — полюбопитства Луси.

Учудването, което се изписа на лицето му, я накара веднага да се поправи.

— Извинявай, май не е редно да се питат такива неща.

— Не, няма проблем — отвърна той веднага, — днес твърде много въпроси остават без отговор. Мисля, че съм малко над четиресет.

— Мислиш? — намеси се Лин, която излезе навън в здрачаващата се светлина. — Не знаеш ли точно?

— Някои неща се забравят, когато скиташ твърде дълго време. Ти имаш ли съмнения за собствената си възраст?

— Аз съм на двайсет и седем — отвърна Лин без всякакво колебание, макар Лин да беше убедена, че всъщност е на двайсет и шест.

— А аз — на шестнайсет — добави тя. — Поне така си мисля…?

Тя погледна въпросително Лин, която свъси чело.

— Мислех, че си на седемнайсет?

— Така или иначе това опровергава предположението ми, че сте майка и дъщеря — изгледа ги Флетчър.

— Нямаме кръвна връзка, но сме едно семейство — отвърна Лин.

— Семейството може да се създаде по най-различни начини, особено сега — съгласи се Флетчър.

— Ами твоето? — попита Луси. — Каза, че търсиш жена си?

— Най-добре да поседнем — предложи той. — Ако Лин реши да рискува и да ми се довери.

Този път Луси реши да държи езика си зад зъбите и вместо това погледна към Лин. Тя гледаше втренчено Флетчър в очите, като че ли се опитваше да разгадае подбудите му, като го накара пръв да отмести поглед.

— Намираш ни тук и лекуваш коня ни, вместо да вземеш един от здравите. Въртиш се цял ден наоколо и разпитваш как се казваме и откъде сме, въпреки че идея си нямам защо ти е притрябвало да знаеш. А сега искаш да ни разкажеш приказка за приспиване. Защо?

На устните му трепна усмивка, но Луси забеляза, че той се опита да я скрие.

— Защото ви харесвам — каза той и Лин потръпна. — И двете ви — добави бързо мъжът, като кимна към Луси, макар че продължи да гледа към Лин. — А се интересувам не толкова откъде идвате, колкото къде отивате. Никой джентълмен не би допуснал две момичета от Охайо да тръгнат сами през планините.

Лин скръсти ръце пред тялото си.

— Кой каза, че ще вървим през планините?

— Хм… — Луси се чувстваше почти неудобно, че се намесва в разговора на възрастните; силната връзка между погледите им беше физически осезаема. — Май аз се изпуснах. — Лин я изгледа убийствено и Луси сви рамене. — Съжалявам.

— Малката има нужда от уроци по диверсия — отбеляза Флетчър.

— Дори да е така — отвърна Лин толкова бавно, че си пролича, че също не знае какво значи тази дума, — да не би да очакваш да повярвам, че не искаш нищо в замяна?

Когато отговори, в гласа на Флетчър нямаше и следа от обичайната му шеговитост.

— Разбирам, че сте срещнали много трудности по пътя, и не се съмнявам, че същите изпитания са споходили и жена ми. Ще ви помогна — като непознат на непознати — с надеждата, че някой някъде ще стори същото за нея. Ако не мога да я намеря, мога поне да вярвам в кармата.

Луси и Лин се спогледаха. Студените сини очи на Лин се спряха само за миг върху кафявите очи на Луси, но веднага разбраха отговора им.

— Добре — отстъпи тя. — Можеш да останеш, но да знаеш, че ще спим с пушките си.

— Друго не бих си помислил — рече спокойно Флетчър.

— И задръж приказките си за карма за себе си — добави Лин.

Флетчър повдигна вежди към Луси, но тя само сви рамене и отиде при Лин, за да свалят завивките си от конете. Кафявата кобила продължаваше да щади болното си копито. Превръзката, напоена с ябълков оцет, беше превърнала праха отдолу в смрадлива кал. Луси се притисна в кобилата и я погали по шията. Спатър се засегна и се завъртя до тях, настоявайки за вниманието на Луси.

— Недей да ревнуваш — успокои го момичето и извади още един плод от юка от джоба си.

Докато кончето дъвчеше, тя го почесваше разсеяно по носа и гледаше над гърба му движенията на Флетчър и Лин, които се суетяха един покрай друг и устройваха лагера: неговите — бавни и уверени, докато приготвяше храната; нейните — припрени и невротични, докато подреждаше местата за спане, без да сваля очи от него.

Луси се усмихна и отпусна глава на Спатър. Топлината на козината му се разля по кожата ѝ. Тя знаеше, че Лин не иска да повярва в думите на Флетчър за кармата. Той вършеше добрини за непознати с надеждата, че съдбата ще бъде благосклонна към изгубената му съпруга, но миналото на Лин беше осеяно с трупове. И тя винаги се оглеждаше дали някой не идва да си събере дълговете.

— Не бях много по-голям от Лин, когато настъпи Недостигът — поде Флетчър и лунните лъчи заблестяха по белите му зъби. — Живеех си добре в Монтана с братята си и родителите ни, докато холерата не ги отнесе. Вече не можех да вярвам на водата, затова тръгнах на път. Наумил си бях, че решението е да ида на юг. Там поне няма зима, нали така?

Лин и Луси кимнаха едновременно.

— И ние така си мислехме — каза Луси, докато изчопляше остатъците от пастърма между зъбите си. — Ако се махнем от снега, няма да се налага да сечем дърва.

— Но да напуснеш познатите места, означава да търсиш вода на сляпо — продължи Флетчър. — А водата е днешната разменна монета.

— Как се справи? — попита Лин. — Имаше ли поне оръжие?

— В началото имах едно. Много неща имах, които после изгубих. Пушка. Няколко карти. Съпруга.

— Бил си женен на моята възраст?

— Не, това стана по-късно. Но пушка и карти имах от самото начало. Първото ми беше отнето от банда главорези. Оставиха ме да мра и дъждът направи картите ми на каша, преди да се свестя. И палтото ми даже мухляса — добави той, като че ли последното току-що му бе хрумнало.

— И какво направи? — попита Луси.

— Намерих си ново палто.

Лин изсумтя и Луси я замери с шепа пръст.

— Имах предвид след това, Флетчър.

— Имах две възможности: да остана да лежа там и да умра, или да продължа да вървя. — Той погледна Луси в очите и в погледа му нямаше и помен от веселост. — Продължих да вървя.

— И докъде стигна в края на краищата? — поинтересува се Лин.

— Не съм стигнал до края.

— Искаш да кажеш, че оттогава си все на път?

— Пътища, поля, планини. Бил съм навсякъде.

— И през цялото това време не си намерил нито едно място, на което да се установиш? — попита Луси, като подмяташе едно камъче между ръцете си.

— Имаше много места с вода и приличен покрив. Веднъж даже намерих зимник, пълен с консерви, но взех, каквото ми беше нужно за следващите дни, и продължих нататък.

— Но защо? — не разбираше Луси.

— Защото научих един урок, и то няколко пъти. Ако имаш нещо, някой ще ти го вземе, а загубата носи страдание. Най-добре е да не притежаваш нищо.

— Ами жена ти? — попита Лин, сякаш сряза въздуха след бавния мелодичен глас на Флетчър.

Този път Флетчър се усмихна толкова тъжно, че Луси усети парещи сълзи в очите си.

— Тя беше изключението.

— И оттогава насам я търсиш?

Заедно с въпроса се изля вълна от емоция и Луси едва успя да овладее гласа си.

— Бих казал, петнайсет години — отговори Флетчър с равен тон.

— Това е толкова красиво.

Сълзите вече напираха в миглите ѝ, но тя се надяваше, ако все пак потекат, Лин да не забележи.

— И глупаво — добави Лин, въпреки че гласът ѝ не прозвуча жлъчно като думите. — Много амбициозно — да обикаляш и да се надяваш пътищата ви да се пресекат.

Флетчър сви рамене.

— Нямам друго за правене.

Лин вдигна глава и завъртя очи, но на Луси ѝ се стори, че в тях също проблеснаха сълзи.

— Значи затова не спираш на едно място? За да не свикваш с нищо? — попита Луси.

— Намирам си достатъчно храна, почивам си край водата, когато я намеря, а после продължавам. Освен това много харесвам шапката си — добави той. — Полезна е.

— Ние си имахме свое място в Охайо — езеро, къща… — Гласът на Луси пресекна, като си спомни завивката на леглото и Червения куч, останал сам върху нея.

— А защо го напуснахте? — попита Флетчър.

— Полиомиелит — отговори кратко Луси. В гърлото ѝ заседна буца, като си спомни разкривеното тяло на Мади и призрачния поглед в очите на Картър.

— Много хора бягат от болести. Оставихте ли близки след себе си?

— Баба ѝ и един по-възрастен мъж — отвърна Лин. — Те имаха ваканция срещу това.

Луси неволно се засмя през сълзи.

— Иска да каже, ваксинация — обясни тя. — Вера и Стебс бяха ваксинирани срещу полиомиелит.

Флетчър кимна.

— Да, то е същото като ваканция — съгласи се той.

Луси се усмихна и една сълза капна от очите ѝ. Лин се намръщи.

— Какво казах?

Флетчър подмина въпроса ѝ и зададе друг.

— А защо сте дошли чак дотук? Доста далеч е от дома ви.

Лин кимна на Луси. Не беше сигурна дали резервите ѝ към Флетчър са намалели или просто се е примирила, че той рано или късно ще изкопчи истината от тях.

— Решихме да стигнем до Калифорния — обясни тя, а думата се търкулна от езика ѝ, като че ли самото ѝ изричане щеше да я доближи до тях.

— Калифорния е голяма. Може ли по-конкретно?

— Чухме, че там е нормално — като преди.

Флетчър поклати глава.

— Съжалявам, дами, но нищо нормално няма в Калифорния.

Луси почувства как я обзема паника и погледна към Лин, която бе вперила студени очи във Флетчър.

— Чухме, че имат станции за обезсоляване на морска вода — каза тя, като произнесе думите много внимателно.

— Колко твърдо сте решили да намерите такова място?

Тонът на Флетчър изведнъж стана също внимателен.

— Много — отвърна Лин.

— Достатъчно, за да оставим една хубава къща в Небраска — добави Лин. — Достатъчно, за да стигнем дотук.

Настъпи дълго мълчание. Луси ясно чуваше тихото цвилене на конете и ромона на водата по скалите. Накрая Флетчър вдигна глава и погледна Лин в очите.

— Вярваш ли ми?

— Още не.

— А ако ти кажа, че знам място, където можете да отидете? Безопасно място с вода и добри хора?

— Ще отговоря, че трябва да преспя с тази идея.

Луси почувства как ѝ се завива свят от надежда и паника.

— Какво имаш предвид?

Флетчър се вгледа внимателно и в двете, преди да отговори.

— Има едно място като това, за което говорехте — станции за обезсоляване, сигурност, подобие на нормалност.

— В Калифорния ли е? — попита Лин.

Флетчър се наведе към тях и сниши глас.

— Нарича се Пясъчният град. Там имаше станция за обезсоляване на вода още преди Недостига и достатъчно малко население, за да се справят. Трябва да знаете, че повечето хора не вярваха, че дефицитът на вода ще бъде толкова тежък, колкото предсказваха прогнозите, но по-далновидните се преместиха в места като Пясъчният град. Тук, на запад, не се намира така лесно вода, както в Охайо. Малцината почтени хора, които оцеляха, се съюзяваха, за да се защитават.

— Много почтени хора ли познаваш? — попита скептично Лин.

— Стават все по-малко. Но последния път, когато наминах през Пясъчният град, всичко беше наред.

— Ти си бил там?

Луси едва се сдържаше да не скочи и пипне Флетчър само за да се почувства по-близо до Калифорния.

— Няколко пъти. Ако кажете, че аз ви изпращам, ще ви намерят място там. Бих ви завел лично, но след като преминем през планините, продължавам на север.

— След като преминем? — повтори Лин сякаш по-скоро развеселена, отколкото подразнена от предположението на Флетчър, че ще продължат заедно.

— Точно така — потвърди той. — Запътили сме се в една и съща посока. И макар да не съм много внушителен, един мъж в групичката ви ще ви направи по-малко желана мишена.

— А ти какво печелиш?

— Едно добро дело. И удоволствието от саркастичния разговор, естествено.

Лин погледна към Луси, без да обърне внимание на шегата.

— Какво мислиш?

— Обичам да знам къде отивам — отвърна момичето. — Когато мога да назова мястото по име, то ми звучи по-реално, като че ли наистина имам цел.

— Ами той?

Луси погледна Флетчър на лунната светлина. Той седеше спокойно облегнат на седлото на земята с невинни светли къдрици, които шапката бе крила през деня. Но имаше големи ръце и без съмнение беше по-силен и от двете, взети заедно. Пътят го беше изваял в планина от мускули, които ясно личаха под протърканата риза. Би било рисковано да му се доверят и Луси знаеше, че това противоречи на принципите на Лин.

Но самата тя беше израснала с усещане за сигурност и вярваше, че хората са добри.

— Аз му вярвам — каза тя, като го гледаше в очите.

Ала премълча, че би хванала и дявола за ръка, ако ѝ предложеше да ѝ помогне в прехода през планината.

20.

Малко след като влязоха в Колорадо, планините се възправиха пред тях. Вече нямаше как да се заблуждават, че ниските им очертания над хоризонта са само постоянна заплаха за буря. Фактът, че целта вече си имаше име — Пясъчният град — крепеше Луси през първите дни, но с набъбването на тънката линия на планинската верига коремът ѝ отново започна да се свива на камък и сънят ѝ да чезне.

Лин не се тревожеше толкова за планините, колкото от нуждата да държи Флетчър под око, което смущаваше и нейната почивка. Часове след като се установяха някъде за нощта, Луси се будеше, за да намери Лин, вперила будни очи в новия им спътник. Луси знаеше, че недоверието на Лин се корени в дългите години, през които животът ѝ бе зависил от инстинктите и уменията за самосъхранение, и бе единствено подсилено от злощастното им сприятеляване с Джос. Дотук Флетчър се държеше точно така, както бе обещал: като водач и джентълмен. Но въпреки опитите му за неангажиращи разговори, поведението на Лин продължаваше да е надменно и незаинтересовано.

Друг път Луси би се забавлявала от напразните усилия на Флетчър да привлече вниманието на Лин, но сега цялото ѝ съзнание бе заето от мисълта за планините. Всеки път, когато Лин извадеше овехтялата си карта, на която новият им маршрут бе очертан с блед молив, сърцето на Луси започваше да се люшка между радостното вълнение от напредъка им и ужаса от продължаващата битка на „ако“ и „не мога“.

Почти тъгуваше за влажната жега на Илинойс и протяжните равни пейзажи. Там поглеждаше пред себе си и виждаше как горещината се вдига на мокри вълни от пътя. В Колорадо миражите не можеха да скрият планините, които се издигаха пред тях. Слънцето се затулваше зад черните им върхове много преди да угасне и Луси копнееше за лъчите, които невъзмутимите планини ѝ отнемаха. Нощем чувстваше присъствието им тъй остро, сякаш ги виждаше. Знаеше, че въображението ѝ играе номера, но въпреки това ѝ се струваше, че всеки звук отеква от далечните им скали и кънти в ушите ѝ. Тъмните часове бяха изпълнени от нощното жужене на насекомите и далечния вой на койотите.

Първия път, когато чуха пронизителния лай на диви кучета, Лин скочи от мястото, където спеше, и грабна оръжието си. В същия миг стана и Флетчър, стиснал в ръката си нож, който Луси и не подозираше, че носи.

— Какво има?

Той погледна Лин, но тя злостно му изшътка да мълчи. Луси се сгуши под одеялата си, за да установи, че и малкото късче сън, което бе успяла да докопа, е непоправимо разбито.

Лаят се чу отново. Водачът на глутницата извиваше силно и протяжно, а другите се присъединяваха към него, докато разкъсваха някое животно в тъмнината. Флетчър прибра отново ножа под завивката си.

— Койотите не закачат хора — каза той. — Не им позволявай да откраднат съня ти.

Луси се почуди как изобщо му хрумва, че Лин спи. Под очите ѝ имаше хлътнали черни кръгове, а веждите ѝ стояха сключени от два дни насам, което беше сигурен знак, че я боли глава.

Лин се премести до нея и сложи пушката си между двете, без да каже и дума на Флетчър. Той вдигна рамене, сви се отново на кълбо и веднага заспа. Луси протегна ръка и докосна тъмната коса на Лин, за да я успокои и сама да намери утеха.

— Няма откъде да знае как си изгубила майка си — прошепна тя. — Не го съди, задето мисли, че койотите не нараняват хора.

— Съдя го, задето толкова бързо извади нож, който дори не знаех, че има.

Луси взе кичур от косата ѝ между пръстите си, обвити от черния мрак на нощта. Тя искаше да гледа на Флетчър като на приятел; усмивката му я беше спечелила преди много километри, а и виждаше как гледа Лин, дори самата тя да бе сляпа за това.

— Не мисля, че има за какво да се притесняваш.

— Той пък мисли, че и от койотите не бива да се притеснявам — сопна се Лин. — А дано и двамата сте прави, защото вече се уморих до смърт.

— Поспи малко. Аз съм будна.

Настъпи дълго мълчание и Луси дори си помисли, че Лин я е послушала.

— Знам, че си будна — каза Лин накрая с нисък, тежък глас. — И подозирам, че не си спала, откакто минахме Колорадо. Мислех, че му вярваш?

Луси пусна косата ѝ.

— Не е заради него.

— Заради планините ли?

— Да — призна Луси, като че се надяваше в тази дума да побере и излее цялата си тревожност.

— Нямаше да се съглася Флетчър да дойде с нас, ако не смятах, че ще ни бъде полезен. Независимо дали му вярвам, той ще ни преведе през планините по-добре, отколкото бих могла да го направя аз.

Луси се усмихна на себе си.

— Мисля, че той щеше да ни последва, независимо дали се беше съгласила.

— Както и да е, сега е с нас. Недей повече да ги мислиш тези планини.

Луси се засмя на глас за своя собствена изненада.

— Да бе, няма да мисля за планините. А ти ще почнеш да вярваш на Флетчър.

Прииска ѝ се да си вземе думите назад още в мига, в който излязоха от устата ѝ, и в настъпилото мълчание се почуди дали самият Флетчър не е буден и не чака отговора. Вместо да се ядоса обаче, Лин я докосна нежно по бузата и меко каза:

— Не разбирам кога започна да се плашиш от всичко, мъниче.

На този въпрос Луси нямаше отговор, въпреки че имаше достатъчно време да размишлява по пътя. Помнеше далечното минало, когато крачетата ѝ се струваха твърде къси, за да я отведат на всички места, на които ѝ се искаше да отиде, а Лин я държеше на безопасно разстояние до къщата. Скачащите рибки в езерото я мамеха да се гмурне при тях, макар още да не умееше да плува, а крясъците на ястреба я викаха на полето, за да види какво е наловувал.

След това загуби чичо си Илай, чието лице се бе запечатало в спомените ѝ по-ясно даже от това на собствената ѝ майка. Една вечер той излезе от бараката на баба Вера, като я целуна леко по челото, а после изчезна, за да бъде заменен от купчина камъни на полянката, полегнал завинаги до малкото ѝ братче, което тя така и не беше видяла.

Майка ѝ също лежеше там, сгушена между двамата в гроба, който сама си беше изкопала. Когато порасна, любопитството на Луси я водеше по какви ли не места, въпреки предупрежденията на Лин да не се бави и да не се отдалечава, но винаги избягваше малкото гробище, за да опази смътните спомени на сигурно място в дълбините на съзнанието си.

Хората можеха да бъдат изгубени. Хората можеха да я напуснат. Хората можеха да ѝ бъдат отнети. Този факт се беше вкоренил в детското ѝ съзнание и беше проникнал достатъчно дълбоко, за да я изпълва с мрачни мисли, които я караха да се вкопчва още по-здраво в Лин с цялото си сърце. Колкото и далеч да скиташе, нямаше случай да отвори вратата на дома им, без да я прониже остър страх: ами ако Лин я няма?

Луси знаеше, че тя често ходеше на гробищата, за да постои при Нева и Илай, въпреки че, когато веднъж я попита дали двете с майка ѝ са били приятелки, Лин ѝ отговори съвсем откровено. Чичо Илай обаче беше друга история, до чийто край явно още не беше стигнала, помисли си Луси, като поглеждаше крадешком към Флетчър.

Той яздеше Кафявата кобила, която бе прекръстил на Тера Кота, след като кракът ѝ се оправи. Мистър я следваше само един нос по-назад. Луси подозираше, че Лин по-скоро би умряла, отколкото да признае, че Флетчър ги води, и винаги възприемаше непроницаемо изражение, когато говореше с него, а това не се случваше често. Луси трябваше да смушква Спатър от време на време, защото той все гледаше да свърне от пътя, за да провери дали в прашните поля на Колорадо не се крие нещо годно за хапване. Мислите ѝ също се рееха, като че ли, ако откриеше момента, в който бе изгубила куража си, щеше да успее да си го върне.

Дали защото се бе почувствала изоставена от Нева или заради смъртта на Илай, дали заради ужаса в очите на Картър, когато бе приел участта си, семето на страха беше покълнало в нея и беше пораснало, за да достигне до всички кътчета на съществото ѝ и да се отрази като ехо от мрачния силует на планините. Когато пришпорваше Спатър напред, ѝ се струваше, че се устремява право към ада, и дори изправените силуети на Лин и Флетчър, които яздеха пред нея, не ѝ вдъхваха никакво успокоение.

Но ето че дойде денят, в който стигнаха до сянката на планините, и Луси едва се сдържа да не побегне, докато тя ги поглъщаше. Цялата настръхна въпреки потната жега. Доловил страха ѝ, Спатър също вървеше несигурно. Тя се наведе напред и го потупа, за да успокои и него, и себе си. Радваше се, че язди зад възрастните, така че да не видят колко трудно устоява на изкушението да обърне коня си и да препусне на изток с всички сили.

Първата нощ в подножието на планината открадна от Луси всяко подобие на сън. Хладните тръпки, пълзящи по кожата ѝ, проникнаха до костите. Лин беше склонила да запалят малък огън, след като Флетчър мимоходом го спомена. Топлината му приспа изтощената Лин и Луси я гледаше със завист на светлината на трепкащите пламъци.

— Добре е, че намери малко покой — каза Флетчър и изтръгна Луси от мислите ѝ. Тя вдигна очи и видя, че той също гледа Лин, подпрян на лакти. — Съмнявам се, че горката жена е спала като хората, откакто тръгнах с вас.

Луси се примъкна до него, за да могат да си говорят, без да я смущават.

— Това е знак, че вече ти има доверие.

— И е готова да остави бедното, наивно момиче на моите пъклени кроежи?

— Не би се изразила така… най-вече защото не разбрах какво каза.

— Накратко казано, може да изглежда така, сякаш ми има достатъчно доверие, че няма да ти напакостя, но всъщност е толкова изтощена, че сънят я надви.

— Лин знае как да надхитри тялото си — възрази Луси. — Ако не е искала да заспи, нямаше да се поддаде. Дишай спокойно.

Флетчър се усмихна, което му се удаваше с лекота, но този път беше някак тихо и лично, така че Луси се почувства като натрапница, задето го гледа.

— Както и да е — рече той. — Би било прекрасно, ако спечеля доверието ѝ, но мъж като мен не може да иска нищо повече.

— Мъж като теб ли?

— Който няма какво да даде.

Двамата замълчаха, загледани в пламъците, които играеха по лицето на Лин и още повече потъмняваха сенките под очите ѝ.

— Как се запознахте с жена ти? — наруши мълчанието Луси.

— И тя скиташе също като мен. По щастлива случайност пътищата ни се пресякоха. Шансът да попаднеш на човек, когото може истински да обикнеш, беше малък още преди да настъпят тези мрачни, отчаяни времена. А каква е вероятността мъж и жена, бродещи из необятната пустош, да се намерят и да се окажат сродни души?

— Доста малка — съгласи се Луси.

— Веднъж вече се намерихме. И ще я намеря пак.

Макар да гледаше към Лин, мислите му видимо бяха другаде.

— Как се казваше тя?

Флетчър помълча, сякаш това беше тайна, която се чудеше дали да сподели.

— Роуз — продума накрая той и в тази сричка Луси долови събрани всичките дълги години на самота, които бе преживял.

— И аз си имах някого — каза тя след малко.

— Но се е наложило да го оставиш?

Тя кимна; в гърлото ѝ беше заседнала буца, която не ѝ даваше да говори.

— Личи си. Около теб витае тревога, твърде зряла за възрастта ти.

— Е, да… — отвърна Луси, — много тревоги си имам.

— Започни с това момче.

— Той се казваше… казва се Картър.

— А какво стана? Защо не е с вас?

— Разболя се. Всъщност не се разболя, което беше проблемът. Оказа се, че разнася полиомиелит, който погуби много народ от нашите. Лин каза, че повече не бива да се виждам с него, и той беше…

— Прокуден?

— Да, изгониха го — отвърна тихо Луси, спомнила си отчаяния поглед на Картър, когато я остави в гората.

— Трудно е, когато не е по желание.

— Той не искаше — продължи Луси, потънала в спомени, — но знаеше, че така ще бъде най-добре за всички и за мен самата. Цял живот се възхищавам на смелостта на Лин, но никога не съм виждала такава храброст, както когато Картър тръгна сам в нищото.

— Явно е бил добър човек.

— Е добър човек — настоя Луси. — Доколкото ни е известно, той е жив. И аз няма да се откажа от това, също както ти — от Роуз.

— Въпреки че той е останал някъде на изток, а ти вървиш още и още на запад?

— В онзи, Пясъчният град, има ли лекари?

— Мисля, че да. — Флетчър замълча, загледан в огъня. — Но не знам дали са лекари в съвременния смисъл на думата и не искам да те подведа.

— Да ме подведеш?

— Не искам да превърнеш Пясъчният град в утопия — място, където всичко е идеално — обясни той, преди момичето да го прекъсне със следващия въпрос. — Хората там са добри, а животът определено е по-лесен. Но въпреки всичко има болести и злополуки, и много работа за вършене.

Лин сви рамене.

— Животът е работа.

— А аз си мислех, че си изпълнена с младежки оптимизъм — засмя се меко Флетчър, а после вдигна ръка, за да я увери, че не ѝ се подиграва. — Не исках да те обидя.

— Баба Вера е лекар, истински — каза Луси. — Но и тя не знаеше дали Картър ще бъде преносител завинаги или това ще мине.

— И сега ти се надяваш да намериш някого, който знае? А какво ще стане, ако продължиш да вървиш към залеза с надеждата да откриеш всички отговори, които търсиш, в Пясъчният град, но се окаже, че те не са там? Или обратното: някой ти каже това, което искаш да чуеш — че твоето момче вече не е заразно, но сте разделени от стотици мили разстояние?

Прямотата на въпросите му раззина пропаст от безнадеждност в сърцето ѝ. Изказани на глас, необмислените ѝ планове звучаха разклатени и детински, плод на влюбване, засенчило всяка логика.

— Ако може да се оправи, ще го намеря. Няма да го оставя да умре.

— И как смяташ, че ще приеме този сценарий Лин?

— Недобре.

— И аз така мисля. Тя е готова да прекоси цялата страна пеша, за да те спаси, а ти възнамеряваш да се врътнеш и да тръгнеш наобратно?

— Ти го правиш — повиши глас Луси, въпреки че Лин спеше. — Скиташ се без никаква идея къде ще стигнеш.

— Само дето аз никого си нямам — напомни ѝ Флетчър, като внимателно претегляше думите си. — Мога да си го позволя, защото никого не го е грижа за мен. Ако искаш да жънеш благата на свободата, трябва да приемеш и тегобите ѝ.

Луси почувства как вирва брадичка по онзи упорит начин, за който Картър вечно я подкачаше.

— Щом казвам, че ще го направя, значи ще го направя — каза тя с внезапно раздразнение.

— Е, не се пали толкова, въпреки че е освежаващо човек да си поговори философски.

Луси шумно издиша.

— Съжалявам. Не се усетих.

— Предполагам, че доста неща не знаеш за себе си, малка Луси.

Момичето поклати глава.

— Идея си нямаш, Флетчър. Майка ми — истинската ми майка, предпочете да се самоубие, вместо да победи страховете си. И аз съм такава. То е в кръвта ми.

— Възможно е. Но Лин също те учи на много неща и част от тях може да си прихванала. Няма откъде да знаеш за този отколешен спор, но дали ще надделее характерът на майка ти или на онази, която те е отгледала, зависи от теб самата.

— Да — отвърна Луси, — това го знам.

— Но и другата страна на монетата, малка приятелко, не е толкова лъскава.

— Какво значи това?

— Че Пясъчният град може да ти предложи неща, за които не си и мечтала; неща, които може да не поискаш да изоставиш, за да поемеш обратно по дългия, труден път към мястото, откъдето си дошла.

— Аз съм родена в град — отвърна Луси. — Помня електричеството и баните. Няма да бъде чак толкова голяма изненада.

— Ами хората? — попита тихо Флетчър. — В Пясъчният град ще те приемат с отворени обятия. Нови хора, добри хора, които ще те харесат, а ти тях — също. Личи си, че бързо се привързваш. Би ли си тръгнала от град, пълен с нови приятели, за да се върнеш при един стар?

— А редно ли ще бъде да изоставя Картър само защото баба ми не е знаела отговора на един въпрос? Редно ли е да го мразят и да се страхуват от него, ако му няма нищо, само защото аз съм се намърдала удобно някъде и не ми се връща?

Луси постепенно повишаваше тон и Лин се размърда насън. Флетчър ѝ даде знак да сниши гласа си, а после неловко я потупа по рамото.

— Не се терзай сега. Исках само да ти дам малко храна за размисъл, докато пътуваме. Хайде вече да поспиш. Утре ни чака дълъг път.

— Добре — каза тя разсеяно, но не си легна, а продължи да гледа омагьосващите пламъци дълго след като той заспа.

21.

— Не очаквах такова нещо — рече Лин, вперила поглед в каменното свлачище, като че ли можеше да го помести със силата на волята си.

— А какво очакваше? Пътят от земята към звездите не е гладък — каза Флетчър, като скочи от седлото.

— Можеше да е гладък поне между две точки на земята — измърмори Луси и също слезе от коня си.

Купчината камъни, пръст и разкривени корени явно стоеше там от доста време; виждаха се свежи зелени израстъци от падналите дървета, покълнали наново в каменистата маса. Пътят обаче не се виждаше. Свлачището стигаше над главите им, а дъждовете бяха уплътнили и втвърдили пръстта.

Лин сложи ръка на хълбока си и огледа стената пред себе си.

— Мамка му. Ами сега?

— Нямаме голям избор, дами. Или копаем, или се връщаме.

— Докъде се връщаме?

Флетчър побутна шапката си и се почеса по русите къдрици.

— Последната отбивка, която си спомням, ще ни отведе прекалено близо до едно градче, което не ми харесва особено. По-предишната може да ни върне на основния път, но не съм минавал по нея и не знам кого може да срещнем там.

— Значи ще копаем — реши Лин.

— С какво? — попита Луси.

— Ръце имаш ли?

Луси се съмняваше, че ще успеят да постигнат кой знае какъв резултат с голи ръце, но познаваше този тон на Лин и знаеше, че не бива да спори с нея. Флетчър само каза: „Да, госпожо“ и без да се оплаква, запретна ръкави.

Скоро ръцете на Луси бяха целите нарязани от камъчетата, но не толкова дълбоко, че да пуснат кръв. Раничките бързо се пълнеха с пръст и сърбяха ужасно, като единствената причина да не се почеше, бе страхът, че ако веднъж започне, няма да може да спре. Ноктите ѝ се обръщаха и чупеха, а нежната тъкан под тях на свой ред се разраняваше и замърсяваше.

Въпреки това Луси продължаваше да копае усилено в купчината до Флетчър, който вдигаше по-тежките камъни. Лин се беше покатерила най-отгоре и събаряше от другата страна отломъците, които не успяваше да вдигне. По склона се свличаха ситни камъчета и пръст. Те се посипваха по главата на Луси и се смесваха с потта, за да образуват тънък кален слой, който покриваше скалпа ѝ като втора кожа.

Слънцето вече се беше издигнало в небето и прежуряше, когато Лин се спусна от другата страна и започна да копае оттам. Флетчър мълчаливо докосна Луси по рамото и със знак ѝ напомни да пийне вода. Твърде уморена, за да каже нещо, тя кимна и отиде при Спатър, който вяло чакаше на жегата и потрепваше с уши, за да пропъди мухите. Шишето ѝ се беше сгряло от тялото му и момичето само изплакна устата си с първата глътка, след което я изплю.

Когато се върна, Флетчър на свой ред спря за малко, за да отдъхне, да пийне вода и да почисти копитата на конете. После се върна при Луси и изтръгна от сипея грамаден камък, широк колкото гърдите му.

— Внимавай — каза той, преди да го събори, при което без малко не премаза пръстите на краката ѝ. — Добре ли си?

— Да — отвърна тя, — не ме уцели.

Върху камъка капна кръв и те вдигнаха уплашено очи, а отгоре се чу гласът на Лин, немощен до неузнаваемост.

— Не се чувствам добре — рече тя през кръвта, която се стичаше от носа ѝ, и веднага след това падна в ръцете на Флетчър. Той ловко я подхвана тъкмо навреме.

Луси беше виждала кръвта на Лин и преди. Живееха по начин, който неминуемо водеше до чести травми. Лин винаги беше успокоявала тревогите ѝ и сама бе зашивала дълбоките си рани с, макар и непохватни шевове. Сега обаче не беше в съзнание, за да я увери, че всичко е наред, а кръвта продължаваше да тече.

— Какво става? — попита Луси, която стоеше приклекнала в краката на Лин и надничаше над рамото на Флетчър. — Защо не спира?

— Не знам — каза той отсечено, като обърна Лин настрани, наведе главата ѝ напред и извади чиста кърпа от джоба си, за да попие кръвта.

— Ще се оправи ли? Човек не може да умре от кръвотечение от носа, нали?

— Съмнявам се. Макар че надали е невъзможно.

Двамата поседяха няколко минути в мълчание и наблюдаваха как кръвта се разлива по кърпата.

— Мамка му — изруга тихо Флетчър и подаде парцала на Луси. — Имаш ли нещо друго?

— Имам резервна риза в раницата.

— Донеси я.

Луси погледна лицето на Лин. Кръвта се стичаше между пръстите на Флетчър, който се опитваше да я спре с ръце. Тя хукна към конете, но неволно ги стресна и те се впуснаха да бягат в обратна посока. Успя да хване юздите на Спатър и да дръпне главата му надолу, за да свали раницата си с другата ръка. Спатър тропна недоволно с копито, но тя не му обърна внимание. Всичките ѝ мисли бяха при Лин и кръвта ѝ, която изтичаше в земята.

Когато се върна при нея, очите на Лин потрепваха, а Флетчър се опитваше да изкопчи някакъв отговор. Тя немощно го отблъсна, но ръката ѝ се плъзна от рамото му и се спря на гърдите, преди отново да изгуби съзнание. Луси му подаде ризата с дълги ръкави, която бе взела за по-студени дни.

— Ако напои и това, вече ще е лошо — каза Флетчър, като притисна дрехата към лицето ѝ и подпря главата ѝ на гърдите си.

— Какво е станало? — попита Луси отново. — Да не я е ударил камък?

— Не мисля. Няма цицина на главата, не чухме да вика. Разбрахме, че има проблем едва когато тя самата ни каза. Подозирам, че не реагира добре на височината.

Луси свъси вежди.

— Височината ли? Какво имаш предвид?

— Някои части на земята се намират по-високо от други. Понякога човек дори не забелязва промяната, но тук сме доста по-високо спрямо морското равнище, отколкото в Охайо. Въздухът е разреден, особено в планините.

— Аз не усещам разлика.

Флетчър сви рамене.

— Хората не реагират еднакво. Повечето получават само главоболие.

Луси си спомни дълбоката бръчка на челото на Лин от последните дни.

— Тя не ми е казала. Било ѝ е зле, но не ми е казала.

— Защо ли не се учудвам? — Флетчър погледна Лин, която сякаш се мръщеше дори в безсъзнание. — Ако е имала проблем от известно време насам, значи организмът ѝ не понася разредения въздух. Може би се е чувствала отпаднала и замаяна.

— А после с всичкия си акъл се качи горе, за да събаря камъни — измърмори Луси, ядосана повече на себе си, задето не е забелязала, отколкото на самата Лин.

— Тежките физически усилия са лош избор, бих казал. А и загубата на кръв няма да ѝ помогне.

Флетчър дръпна ризата на Луси от лицето на Лин и двамата с облекчение забелязаха, че кръвта вече едва капе.

— Какво ще правим сега? — попита момичето.

— Единственото, което може да ѝ помогне, е да слезем от планината. Това означава да преминем оттук и да продължим нататък с надеждата, че повече нищо няма да ни бави…

— Или да се върнем.

— Или да се върнем.

Докато Луси гледаше Лин, Флетчър избърса кръвта от лицето ѝ с ризата, натопена в остатъка от водата им. Идеята да се върнат беше привлекателна по много причини. Флетчър я погледна, търпеливо очаквайки нейното решение.

— Ако Лин се събуди и види, че вървим в грешната посока, ще убие и двама ни — каза Луси.

Флетчър побутна шапката си и погледна жената, която държеше в скута си.

— Е, вече съм свикнал да ме заплашва с оръжие.

Двамата работиха до късно през нощта на светлината на огъня, който Флетчър запали близо до свлачището. Увита в одеяла, Лин гледаше сърдито, докато Луси се кълнеше, че вече усеща пробива, след като се покатери през сипея и продължи да копае от другата страна.

Щом се събуди и видя, че лежи до огъня, докато те се трудят, Лин не остана особено доволна, още по-малко, след като не ѝ позволиха да помогне или дори да се изправи. Всичките ѝ опити да ги убеди обаче се оказаха напразни, а когато Флетчър заплаши да я върже, най-после се примири.

Или камъните се поддаваха на волята на Лин, или Луси беше намерила нови сили в себе си. След едно бързо хапване до огъня заедно с намусената Лин, тя се върна при свлачището, твърдо решена да разчисти прохода преди съмване. Знаеше, че това не е единственото препятствие пред спасяването на Лин, но в момента то препречваше пътя им и тя се нахвърли със свирепа енергия върху него.

Когато хоризонтът започна да розовее, вече бяха разчистили пролука, през която Луси можеше да се промъкне, стига да задържеше дъха си. След час оттам можеше да мине и Флетчър, а малко по-късно Луси поведе по тясната пътека притеснения Спатър, който пръхтеше от недоволство, но въпреки всичко я следваше. Тера Кота обаче отстъпи назад веднага щом усети триенето на скалите в хълбоците си, така че минаха още няколко часа в труд и напрегнато търпение, за да прекарат плашливата кобила. Мистър, който беше най-едрият от трите коня, просто отказа да мине оттам, докато Лин не стана и не го хвана за юздите. Тогава той наведе глава и я последва, покорен като котенце.

— Тъпо животно — поклати глава Лин, но Луси видя как го погали по носа, когато си мислеше, че никой не гледа към тях.

Продължиха да яздят, докато свлачището не се скри от погледа им зад един завой в каньона. Пред тях се откри дълъг, успокояващо чист път. Той се виеше уверено през планината между надвесените от двете му страни върхове, които сякаш мълчаливо заплашваха всеки момент да затиснат тримата пътници.

Лин се свлече от гърба на Мистър веднага щом спряха, въпреки че не бяха изминали и миля. Коленете ѝ се огъваха и Луси забеляза, че Флетчър я наблюдава внимателно с крайчеца на окото си, готов всеки момент да се притече на помощ. Лин се отпусна на земята, стиснала юздите в ръце. Черният кон я побутна с муцуна и тя подпря глава на нея.

— Изтощен съм — заяви силно Флетчър и погледна към Луси. — Предлагам всички да си починем.

Луси кимна, готова да си затвори очите за факта, че макар да бе работил усилено през цялата нощ, Флетчър не изглеждаше никак уморен. Нейните крайници обаче тежаха, а коленете ѝ скоро щяха да я предадат.

— Ще намеря поток и ще напълня шишетата — каза Флетчър. — Ей сега се връщам.

Той побутна шапката си, гледайки към Лин, сякаш чакаше одобрението ѝ. Тя кимна, но в мига, в който Флетчър тръгна, очите ѝ се затвориха. Луси седна до нея.

— Как се чувстваш?

— Гадно.

— О.

На лицето на Лин потрепна немощна усмивка.

— Съжалявам, дечко, но сега нямам сили да те успокоявам.

Сърцето на Луси прескочи.

— Но нали си добре? Няма ти нищо сериозно, нали?

— Няма да умра, ако това питаш — отвърна Лин, но с много отслабнал глас и все така затворени очи.

— Според Флетчър е заради планините. Защото тук е по-високо, отколкото си свикнала.

— Той сигурно знае.

— Да… свестен човек е.

Лин рязко отвори очи и изгледа Луси за момент, после пак ги затвори.

— Така изглежда — каза тя.

— Но… — продължи Луси вместо нея, за да ѝ спести усилията да изрече очакваната дума.

— Все пак е непознат. Не се отпускай, докато се чувствам така. — Тя се насили да отвори очи и Луси видя в тях нещо, което смяташе за невъзможно: страх. — Дори да се наложи, не мога да вдигна пушката — призна Лин и клепачите ѝ отново натежаха.

Луси я остави да си почива. Притисна колене към гърдите си, и потъна в тревожните си мисли, от които ѝ се виеше свят. Лин без пушка беше небе без звезди. А ако не можеше да вярва на Флетчър, все едно беше сама.

22.

Първата буря ги връхлетя три дни по-късно. Подгизналата козина на конете миришеше толкова силно, че Луси се задушаваше. Въпреки това продължиха да яздят, за да слязат по-скоро от планината и Лин да се възстанови, чак докато не ги заудряха парчета град колкото юмрука на Луси. Тера Кота, която по принцип беше най-неспокойният от конете, се изправи на задните си крака и едва не изхвърли Флетчър от гърба си.

Невъзможно бе да надвика бурята, така че той само даде знак на жените да спрат. Тримата слязоха от седлата и заведоха конете на завет под една издадена скала. Животните и хората се сгушиха в сушината, а Луси се опитваше да не обръща внимание на факта, че Лин е отпуснала почти цялата си тежест върху нея.

Флетчър гледаше ту бурята навън, ту Лин, която на практика спеше права.

— Може да починем тук — каза той. — Бурята май няма да отмине скоро.

Лин се облегна на скалата и се свлече на земята, без да възрази, и Луси седна до нея. Градушката засипваше всичко наоколо и пътят изглеждаше като покрит със сняг — нещо, което Луси се чудеше дали ще види някога отново.

Щом бурята утихна, тримата се качиха пак на конете и продължиха нататък, без да говорят, защото не можеха да се чуят през хрущенето на леда под копитата. Луси се движеше максимално близо до Лин и Спатър от време на време се потъркваше в Мистър, докато вървяха плътно един до друг. Лин мълчеше, вперила очи в пътя пред себе си, което си беше напълно в неин стил. Това, което безпокоеше Луси, беше празният поглед и постоянната замаяност, която личеше в него, откакто бе рукнала кръвта от носа ѝ.

Вечерта Луси приготви храната, въпреки че Флетчър настояваше той да се заеме.

— Аз ще се погрижа — каза тя сковано, когато той се надигна да вземе чинията на Лин от ръцете ѝ и да ѝ я занесе.

А през нощта спа плътно до Лин, сгушена в нея въпреки топлината.

Дните минаваха бавно и Луси се съмняваше, че някога ще успеят да изперат петната от ризата на Лин. Първите капки не бяха нищо ново — по повечето им дрехи имаше следи от собствената им или нечия чужда кръв. Но ризата на Лин беше цялата окървавена и те често спираха, за да си почине и да спрат кръвотечението.

— Бова е псуно — избърбори Лин под парцала, с който беше притиснала носа си, гледайки ядно засъхналите петна.

— Това е абсурдно — преведе Луси за Флетчър.

Конете им стояха в кръг по средата на пътя, навели глави от жегата. Луси вдигна очи към скалите над тях, обзета от непреодолим страх, че някой камък всеки момент може да се стовари отгоре им.

— Може да е абсурдно, но е факт. — Флетчър наблюдаваше Лин с крайчеца на окото си, за да види как ще реагира. — А фактите са упорито нещо.

— Аз състо — отвърна Лин, а Флетчър махна с ръка, че е разбрал, преди Луси да успее да преведе.

Усетил тревогата на ездачката си, Спатър се приближи до Мистър. Луси протегна ръка и докосна Лин по рамото.

— Да спрем ли вече?

Лин поклати яростно глава и неволно опръска ръката ѝ с кръв. После свали кърпата от лицето си, оставяйки кървава диря чак до ухото си.

— Добре съм — каза тя завалено, защото устата ѝ беше пълна с кръв.

Луси извърна поглед от зъбите ѝ, които проблеснаха в ален цвят, докато говореше.

— Неприятно ми е да споря, но не си — възрази Флетчър, като отказа да вземе кърпата, която Лин се опита да му върне.

— И няма да стана по-добре, докато не слезем в ниското, нали така?

— Това е моята теория.

— Но няма да слезем, докато седим тук и гледаме как кръвта ми изтича по физиономията.

С тия думи Лин срита Мистър в ребрата и полетя напред.

Флетчър въздъхна и погледна към Луси.

— Какво ще правим?

— Нищо не можем да направим — отвърна тя, въпреки че много ѝ се искаше да не беше така. — Тя е права. Важното е да слезем от планината, а ако стоим на едно място, няма как да стане.

Двамата проследиха с поглед Лин, която се скри зад завоя. Флетчър се покашля.

— Искам добре да запомниш това.

Луси го изгледа хладно.

— Мислиш ли, че мога да забравя лицето ѝ, омазано в кръв, и вида на пушката на гърба ѝ вместо в ръцете? Това не е Лин и няма начин да го залича от съзнанието си.

— Въпреки това го запомни ясно, малка Луси — настоя Флетчър без следа от обичайната си усмивка. — Знам, че си упорита също като нея. Само че аз няма да съм с вас, за да ви вразумя, ако си наумиш да я върнеш обратно през планината, за да намериш някого, който дори не знаеш дали е жив.

Луси настръхна от гняв.

— Нямаше да ти разкажа за Картър, ако знаех, че ще го използваш срещу мен.

— Не говоря, за да си проветрявам устата. Не искай това от нея.

Луси срита Спатър по-силно от обичайното и той се спусна напред да догони Мистър. Намали ход чак когато настигна водача си и продължи на сигурно в неговата сянка.

Чувство на вина гризеше Луси, докато пътуваха нататък, често яздейки и през нощта, ако конете не се бяха преуморили от жегата през деня. Състоянието на Лин не се променяше, но Луси нямаше никакви проблеми. Разреденият въздух дори ѝ се отразяваше добре и когато започнаха да слизат, даже усети лека тежест, изискваща позабравено усилие да диша. Флетчър не коментираше нищо, въпреки че Лин му беше връчила картата след последния кръвоизлив, който беше намокрил един от краищата ѝ.

Всяка вечер Луси едва се сдържаше да не моли Флетчър да вади картата, за да ѝ покаже докъде са стигнали и колко остава до спасението на Лин. Докато вървяха надолу, тя следеше Лин зорко като ястреб, но когато Флетчър забеляза това, само поклати глава.

— Не става така — каза ѝ тихо той.

— Кое не става?

— Виждам, че след всеки хълм търсиш признаци на подобрение. Главоболието ѝ може скоро да отмине, но организмът ѝ се е измъчвал твърде дълго. Щом стигнем до равното, ще има нужда от почивка, за да се възстанови.

Сърцето на Луси се сви от страх. Флетчър беше казал, че след като прекосят планината, той ще се отправи на север.

— Колко време?

Той прочете мислите ѝ.

— Няма да ви оставя, докато тя не се оправи.

Луси въздъхна така, сякаш досега не смееше да диша.

— Благодаря.

— Не може да не си разбрала още, че не бих ви изоставил.

— Но ти ще го направиш! Когато му дойде времето. Имаш си твой живот.

Флетчър се усмихна на себе си и обърна поглед към пътя.

— На какво се смееш? — попита Луси.

— На вас с Лин. Все очаквате предателство, макар и по различни причини. Тя не вярва на алтруистичните ми подбуди. Ти мислиш, че съм повече предан на друг, а не на вас.

Луси погледна крадешком към Лин, която се олюляваше при всяка крачка на коня.

— А… не си ли?

— Роуз ме чака от години. Няколко дни повече или по-малко нямат никакво значение.

— Но за нас имат — това ли искаш да кажеш?

Флетчър кимна бавно, без да откъсва очи от пътя.

— Възможно е.

— Ти не мислиш, че ще успеем, нали?

— Мисля, че жените, които пътуват сами, се сблъскват с много специфични трудности и най-добре е Лин да си е стъпила на краката, когато ви напусна.

Последните му думи закънтяха в ушите на Луси, извиквайки в съзнанието ѝ лицата на всички, които бе изгубила: майка ѝ, чичо Илай, Мади, Картър. Сърцето ѝ се сви и сякаш спря, когато осъзна, че може да е изгубила даже Вера и Стебс. Разделени от планините, много възможно бе никога вече да не ги види и да не чуе гласовете им. Тя въздъхна пресипнало и зарея поглед в хоризонта.

— Когато ни напуснеш — повтори тя, изричайки всяка дума с тежестта, която ѝ се полагаше.

Във въображението си Луси рисуваше деня, в който ще слязат от планината, топъл и приятен, с ясно синьо небе и облекчение от падналия товар от раменете ѝ. Вместо това тя заобикаляше поредното каменно свлачище в дъжда и газеше до глезените в кал, която се беше опитала да открадне едната ѝ обувка.

Спатър тръскаше глава под проливния дъжд и отказваше да прекрачи парапета въпреки дръпнатите юзди.

— По дяволите! — извика тя и захвърли отчаяно юздите. — Не иска да помръдне!

Флетчър и Лин вече бяха успели да прекарат конете си от другата страна на парапета, възпиращ свлачището, и я чакаха, приведени под дъжда.

— Много ми помогнахте, благодаря — промърмори Луси и се обърна пак към Спатър, сложила ръце на хълбоците си.

Досега не ѝ се беше опълчвал и тя не знаеше какво да прави. Измъкна обувката си от калта, балансирайки на един крак. Спатър я побутна с нос, сякаш да ѝ помогне. Тя прие извинението му и го почеса зад ушите със свободната си ръка.

— Какво ще кажеш, приятелче? Ще успееш ли да го направиш заради мен?

Той изцвили гърлено и Луси опря глава в неговата за миг, без да обръща внимание на миризмата на мократа му козина. Така миришеше и кухнята на Вера, когато пускаше бездомното куче, което скиташе наоколо, да се скрие на сушина по време на буря. Животното не позволяваше на никого да го докосне и ръмжеше ниско за предупреждение на всеки, който понечеше да го погали. Вера беше единственият човек, който можеше да припари на метър от него, за да го нахрани, да отреже сплъстените кичури от козината му или да излекува раните му, като през цялото време му говореше тихо и мелодично.

Лин чу гласа ѝ в съзнанието си и зашепна със същия тон в ухото на Спатър, галейки шията му с ръце. Той измърмори нещо с нисък, сладък глас и тя отново хвана юздите. Спатър се спря пред парапета, но вместо да се развика, този път тя го успокои с гласа и думите на Вера. Почувства как огромните му мускули се отпускат. На третия опит той прекрачи парапета и предпазливо опита чакъла от другата страна. Камъчетата се размърдаха под копитото му, но тихият глас на Луси успокои страха му.

Спатър прехвърли и втория си крак през парапета, а след това и задните. После тръгна послушно след Луси, докато заобиколиха скалите. Когато дойде време да се върнат на пътя, твърдата настилка го привличаше достатъчно, за да прескочи парапета, без да се двоуми. Щом стигнаха до спътниците си, Луси се качи на седлото.

— Може пък да съм сгрешил и да те бива с конете — впечатли се Флетчър. — Как успя да го придумаш?

Луси сякаш не го чуваше. Погледът ѝ беше вперен в Лин.

— Липсва ми баба — промълви неочаквано тя и по бузите ѝ се затъркаляха парещи сълзи, които рязко контрастираха със студения дъжд, който се стичаше по гърба ѝ. Лин само кимна, но дълбоко в очите ѝ се четеше разбиране. Тримата продължиха по пътя си, без да обръщат внимание на времето, а планините оставаха все по-далеч зад гърба им.

23.

— Няма да го оставя! — заяви Луси, застанала с разкрачени крака в бойка поза между Спатър и Лин. Малките ѝ ръце бяха свити в юмруци и тя чувстваше как адреналинът изпълва вените ѝ и се излива в дълбокия жлеб на предателството. — Почувства се малко по-добре и първата ти работа е да ми вземеш коня! — изкрещя тя, ядосана от детинското звучене на думите си и слабия си глас, който се губеше над пресъхналата земя.

— Нищо не искам да ти взема — отвърна спокойно Лин с отпуснати ръце до тялото. — Просто говоря разумно. — Тя погледна към Флетчър, който зариваше снощния огън с пясък. — Няма ли да ми помогнеш?

Той дори не погледна към тях.

— Ако човек срещне две женски мечки, които се карат в гората, най-добре е да ги заобиколи отдалече.

Лин се намръщи на Луси, защото Флетчър не ѝ обърна никакво внимание.

— Това е за негово добро, Луси. Още даже не сме влезли в пустинята. Щом стигнем до нищото, ще ни бъде трудно да набавяме вода за себе си, камо ли за конете.

Луси усети как гърлото ѝ се стяга, а пред очите ѝ премина образът на Спатър, покрит с пяна от жажда. Юмруците ѝ се отпуснаха.

— Не още — настоя тя, но вече без предишното напрежение. — Тук все още има потоци от планината и достатъчно вода. С конете ще се движим по-бързо и няма смисъл да се лишаваме от това предимство, докато не се е наложило.

Лин не можеше да се трогне от емоции, но разумните аргументи я убедиха. Тя стисна устни по-силно от обикновено и изгледа сурово Луси, но после се обърна. Луси се отпусна върху Спатър, наслаждавайки се на кадифения му нос, опрян в ръката ѝ. Беше спечелила битката, но знаеше, че победата във войната ще бъде на Лин.

Луси се държеше настрана, докато събираха лагера, навиваха одеялата, пълнеха шишетата с вода от близката рекичка и проверяваха оръжията си. Накрая възседна коня си и пое дълбоко дъх, отбягвайки погледите на възрастните в тежкото мълчание, което се бе задържало по-дълго от необходимото.

Флетчър се покашля.

— Е, дами…

— Не! — извика тя. — Не можеш да си тръгнеш сега!

— Знаеше, че този ден ще дойде, мъниче — отвърна той, като внимателно я погледна. — Рано или късно ще се наложи да го направя.

— Тогава да е късно!

— Луси — тихо каза Лин. — Време е. Той си има свои грижи.

Гневът на Луси припламна наново, като забеляза как я гледат и преценяват реакцията ѝ.

— Вие сте говорили за това предварително, нали? И за конете!

— Сметнахме, че ще бъде най-добре, ако аз взема и трите коня — каза Флетчър със същия глас, с който говореше на Тера Кота, когато капризничеше.

— Но решихме, че ако не можеш да понесеш загубата и на двамата в един ден, ще избере само едното — довърши Лин.

— Да сте планирали нещо друго за мен?

— Ако имах син, щяхме да ви сгодим — отговори Флетчър.

— Той го измисли — добави Лин, а Луси се зачерви от ярост, задето двамата се шегуваха в момент, в който на нея ѝ идеше да се разплаче.

— Луси. — Флетчър доближи Тера Кота до Спатър и двата коня тихо се поздравиха. — Започнала си това без мен, не виждам причина да се притесняваш, че не можеш да го завършиш по същия начин.

Гневът ѝ се превърна в сълзи и буцата, заседнала в гърлото ѝ, отприщи сподавен хлип.

— Не ме е страх да продължа без теб. Аз те губя, не разбираш ли? Отиваш си като всички останали.

Флетчър, който рядко я докосваше, сложи ръка на рамото ѝ.

— Загубата на хора е нещо, което разбирам с цялата си душа.

Той се наведе напред върху седлото си и тя се отпусна върху него, разтърсена от толкова силни ридания, че Спатър обърна глава и я погледна озадачено, от което ѝ стана още по-мъчно.

Лин смушка Мистър да се приближат до тях и подаде шишето си на Луси.

— Губиш вода — каза тя.

— Точно сега ли трябва да бъдеш практична — изхлипа Луси, като се отдръпна от Флетчър и взе шишето.

— Все някой трябва да бъде — отвърна Лин и преувеличено завъртя очи към двамата.

Флетчър се усмихна и побутна шапката си.

— Е, значи към Пясъчният град? — попита той.

Лин потупа картата в джоба си.

— Така изглежда.

— Може би… — Той замълча, а по бузите му се разля необичайна руменина. — Може би някой ден и аз ще намина оттам.

— Може би това няма да е лошо — отвърна Лин и Луси забеляза как е стегнала мускулчетата на челюстта си, за да не се усмихне до уши.

Флетчър нямаше такива задръжки и се усмихна широко, след което смушка Тера Кота и двамата се отправиха на север.

Тъгата на Луси се изгуби във внезапен прилив на любопитство.

— По дяволите, Лин, колко точно сте говорили?

Ала Лин вече беше пришпорила Мистър напред и Спатър хукна, за да го настигне.

Лин беше нарекла пустинята „нищото“ много преди да стигнат до нея: земя, в която даже храстите вехнеха, а червените скали стигаха до небето. Планините бяха уплашили Луси със своята внушителност, с върховете си, които се издигаха от хиляди години и ѝ напомняха, че тя е само едно малко дихание сред техните ветрове. В пустинята тя се почувства така, сякаш и това дихание ѝ е отнето. Прахът пълнеше дробовете ѝ и я измъчваше с мисълта, че някой ден и тя ще се превърне в същото.

Пътят се простираше напред към хоризонта: права черна ивица, пламнала от следобедната жега и обгърната в мараня мили напред. Пейзажът беше също толкова монотонен, само вятърът току подхващаше някоя прашна вихрушка за компания на миражите. Единствените белези бяха електрическите стълбове — скелети от предишния свят, чиито вени отдавна бяха изтекли.

Лин спря, зареяла поглед в хоризонта. Луси се изравни с нея и учудено я попита:

— Лин? За какво си мислиш?

Лин се сепна и погледът ѝ с усилие се фокусира върху момичето.

— Само това…

— Мисля, че Уолт Уитман ми харесва повече — отбеляза Луси.

— Предполагам.

Спатър и Мистър ходеха с наведени глави в жегата, а носовете им водеха малката групичка към все по-далечни извори на вода, някои от които се оказваха само кални вадички. Близо седмица след раздялата с Флетчър Лин продължаваше да мълчи и Луси знаеше, че чака тя да вземе правилното решение и да освободи конете. Мълчанието ѝ обаче правеше тихото цвилене на Спатър още по-скъпо. Тя стискаше четинестата му козина в пръсти, докато яздеше, и все отлагаше неизбежното. Беше толкова погълната от Спатър — от тропота на копитата, от усещането за движенията му — че не забеляза малкото петънце на хоризонта зад тях чак докато Лин не ѝ го показа.

— Витаеш някъде.

Луси се сепна и изведнъж осъзна, че не са си разменили и дума, откакто се качиха на седлата сутринта.

— Извинявай — каза тя с пресипнал от праха глас. — Бях се замислила.

— Не ти го соча, за да си говорим. Някой ни следва от два часа, а ти не го забелязваш.

Луси се обърна и закри очи от яркото пладнешко слънце. В маранята наистина се виждаше черен силует.

— Сигурна ли си, че е човек?

— Наблюдавам го. По-рано беше само точица. Движи се по-бързо от нас.

— Значи също е на кон?

Лин кимна мрачно.

— И то кон, който е по-добре приспособен към пустинята от нашите.

— Възможно ли е да е Флетчър? Може да е размислил.

— Не мисля. Тера Кота беше най-бавният кон, а и той знае къде отиваме. Няма смисъл да я пришпорва, за да ни настигне.

Луси се обърна обратно.

— Кой може да е тогава?

— Някой непознат. А щом ние го виждаме, значи и той ни вижда.

Страхът от неизвестното засенчи всичко останало. Каквото и да им се случеше в тази пустош, костите им щяха да се въргалят завинаги в праха, без никой да научи.

— Какво ще правим?

Лин свъси вежди и Луси разбра, че е обмисляла възможностите много преди да започне разговора, че е претегляла решенията на живот и смърт, докато самата тя е сплитала плитки в гривата на Спатър.

— Съжалявам, че не го видях по-рано.

— Няма за какво да съжаляваш; радвай се, че аз го видях. — Лин огледа безрадостния пейзаж наоколо, в който нямаше ни едно дърво. — Можем да се опитаме да го надбягаме, което ще изтощи конете до смърт, и не се знае къде ще стигнем.

— Нали има „или“?

Лин наведе глава към нея.

— Или да се скрием.

— Да се скрием?

— Трябва да се отдалечим от главния път. Тук-там има разклонения, които не са отбелязани на тази карта. Не знам какво предпочитам — да се изгубя или да знам, че ме следят.

Лин преметна юздите през лъка на седлото и без да спира, разгъна картата.

— Ако хванем следващото разклонение на юг, скоро ще стигнем до един каньон. Знам, че не обичаш над главата ти да висят камънаци, но ако се спуснем в ждрелото, онзи трудно ще ни намери.

— А ние може трудно да намерим пътя обратно.

— Точно тук искам да внимаваш.

Лицето на Луси пламна, но не от слънцето.

— Добре.

Лин я изгледа и продължи:

— След следващия хребет свиваме на юг. Няма да е лесно да ни проследи долу в скалите, особено ако този облак се смили да пусне малко дъжд.

Действително от запад приближаваше неголям буреносен облак.

— Да се надяваме — каза Луси, като погледна към него и облиза напуканите си устни.

Щом прехвърлиха възвишението, слязоха от пътя. Далеч от нажежената настилка, отразяваща топлината, конете ускориха темпо, но без познатата асфалтова змия, виеща се към хоризонта, еднаквостта на пустинята правеше думата „изгубен“ твърде миниатюрна за положението, в което се намираха. Единственият знак, че това, по което се движеха, някога е било път, беше старата ограда покрай него, остатък от запустяло пасище.

— Ако някой е гледал животни тук, наблизо трябва да има поток — предположи Луси, надявайки се, че конете са имали и друг повод да забързат ход.

— Звучи логично — отвърна Лин със стиснати устни, така че думите ѝ прозвучаха по-скоро като ръмжене.

Скоро след това пътят наистина ги изведе до малка рекичка и конете уморено нагазиха в прохладната вода. Момичетата също слязоха от седлата, за да напълнят почти изпразнените си шишета и ожаднелите си гърла, а когато се оказа трудно да измъкнат конете навън, Лин склони пред жалните им погледи.

— Нашето приятелче няма да може да ни проследи в реката, а тя ще ни отведе право в каньона — отбеляза тя.

Тръгнаха мълчаливо на юг по зебрата от сенки на скалните игли. Скоро райетата се сляха в едно, а скалите образуваха плътни стени от двете им страни.

— Дишай спокойно — каза меко Лин, макар също да бе вдигнала поглед към яркосинята ивица небе над главите им. — Вървим почти направо. Когато каньонът ни изхвърли навън, лесно ще намерим пътя.

Луси кимна, твърде уплашена от ехото, за да отговори на глас. Невинният ромон на потока също се отразяваше от скалите и се връщаше с умножена сила. Спатър ту присвиваше уши, ту ги наостряше, мъчейки се да проумее непознатия феномен. Луси го погали по шията и той издаде дълбок гърлен звук, с който можеше само да се съгласи.

— И на мен не ми харесва, момчето ми — прошепна тя, приведена напред.

Отпърво си помисли, че е настръхнала от страх. Беше свикнала с това през дългите самотни нощи. Но вятърът, който си играеше с косата ѝ, беше студен, а първата капка, която тупна на кожата ѝ, беше голяма като ловна гилза. Когато друга капка уцели Мистър, той се стресна и дръпна надясно до скалите, заради които вече не можеха да яздят редом.

— Май се задава дъжд — отбеляза Лин със спокойствие, което вдъхна увереност и на Луси, въпреки че вероятно беше търсен ефект, защото едновременно с тези си думи тя смушка Мистър по-силно от обичайното, за да продължи напред.

Тясната ивица небе над главите им вече не беше синя, а приятните сивкави нюанси на облаците отпреди малко бяха заменени от черна заплаха, контрастираща тъй ярко с червеникавите скали, че сърцето на Луси подскочи от страх.

Следващата капка падна право върху лицето ѝ, сякаш да ѝ се скара, задето гледа нагоре. Тя я избърса и се опита да не обръща внимание на усилващия се дъжд, който играеше по потока и се просмукваше в дрехите ѝ. В небето проблесна светкавица, а последвалата гръмотевица беше толкова силна, че няколко камъка се изтъркаляха от скалите и подплашиха конете.

Лин беше пришпорила Мистър в тръс, а очите ѝ постоянно обхождаха скалите от двете им страни и разширяващите се вади, които се стичаха в скривалището им.

— Лин? — извика Луси, притеснена, че се налага да крещи, за да я чуе през дъжда.

Лин погледна назад и каза само една дума:

— Бързо.

Тя срита бездруго подплашения Мистър и той полетя напред, а копитата му вдигаха силни пръски във водата, която стигаше до коленете му. Спатър веднага го последва, без повече увещания. Луси се чудеше дали и той усеща опасността от надигащата се вода, която вече докосваше върховете на обувките ѝ.

Зад следващия завой настигнаха Лин и Мистър, които бяха само на няколко крачки пред тях. Краят на каньона не се виждаше. Луси тихичко простена, но на лицето на Лин, която се обърна да я погледне, беше изписана само мрачна решителност. Луси махна с ръка в знак, че всичко е наред, и пришпори Спатър, въпреки че той започваше да губи почва под краката си. Мистър, който беше на ръба на паниката, се подхлъзна и без малко да изхвърли Лин от гърба си. Тя дръпна рязко юздите и той обърна глава, но вече беше подивял от уплаха, а плисъкът на водата под копитата не му помагаше. Той се спусна необуздано напред, мъчейки се да избяга.

Спатър бързо го последва. Водата го увлече и той изцвили от страх. Тя се вкопчи в шията му, неспособна да го контролира с юздите. Опита се да извика Лин, но Мистър също вече не се подчиняваше и двамата скоро се изгубиха от погледа ѝ.

Спатър риташе с крака, за да използва течението и да се движи напред. Неговият кураж им спечели ценни минути, докато придойде първата вълна, която заля гърба му и отскубна Луси от седлото със същата лекота, с която тя бе свикнала да къса крушите от дърветата у дома.

Водата я обгърна и я скова от студ. Тя зарита нагоре, за да излезе на повърхността, и успя да си поеме глътка въздух, преди силното течение да я повлече и блъсне в една издадена скала. Тънката кожа на слепоочието ѝ се скъса и от главата ѝ шурна пареща кръв, която се смеси със студения поток от дъждовна вода.

Луси се вкопчи в камъка и някак си успя да се изкатери по него. Разтърка очи само за да осъзнае, че мракът пред очите ѝ не е от стичащата се кръв. Бученето в ушите ѝ беше станало по-силно дори от грохота на реката, която се носеше на сантиметри от лицето ѝ.

— Не е честно — промълви немощно тя и изпадна в безсъзнание с мисълта, че всеки момент ще се удави насред пустинята.

24.

Луси остана дълго в безсъзнание — толкова дълго, че когато се събуди, дрехите ѝ бяха сухи. Опита се да седне, но ѝ призля, а цицината на главата ѝ пулсираше заедно със стомаха ѝ. Повърна от ръба на скалата в спокойния поток ниско долу. Яростната, пенлива река вече я нямаше, но Луси познаваше достатъчно добре водата, за да знае, течението може още да е силно. Тя се обърна по гръб и впери очи в насмешливо синьото небе, в което нямаше и следа от бурята. Не знаеше колко време е била в несвяст. Може би се беше събудила същия следобед, а може би два дни по-късно. Единственото ѝ мерило беше сухотата в гърлото ѝ и стържещият глад в корема ѝ.

При следващия опит да седне се надигна сантиметър по сантиметър, така че пулсиращата ѝ глава да привиква с промяната. Облегна се на каменната стена, която се издигаше поне на стотина фута над главата ѝ. Нямаше начин да се изкатери по нея, нито да стои и да чака реката да се понижи още — това можеше да значи да умре от жажда, глад или дори от скока в плитката вода. Ако ли пък скочеше сега, можеше да се нагълта с вода и да се удави. В по-добро състояние не би се поколебала, защото би разчитала на силата на тялото си. Сега обаче не можеше да направи и крачка, без да ѝ призлее.

Тя преглътна, без да обръща внимание на лепкавата си слюнка, и извика:

— Лин?

Едничката сричка отекна от стените и се понесе като ехо към нищото, към безкрайната шир на пустинята. И остана без отговор.

Точно от това се бе страхувала през цялото време.

Да остане сама.

Час по-късно водата беше спаднала с още пет фута, а уплашените ѝ викове оставаха все така без отговор. Сърцето ѝ биеше толкова бързо, че чувстваше пулса под тънката коричка на раната на слепоочието си. Слънцето беше пресушило устните ѝ и тя замислено дъвчеше кожичките, които се отлюспваха от тях.

Ако почакаше още, нивото на реката щеше да падне опасно ниско, и Луси знаеше, че вече е време. Краката ѝ още се огъваха, но оттук насетне щеше само да отслабва от глад. Тя се изхлузи до ръба и спусна крака надолу, възнамерявайки да си поеме дълбоко дъх, след което да се залюлее и да скочи. Само че не прецени добре силата на ръцете си и тялото ѝ натежа прекалено много. Ръцете ѝ се хлъзнаха върху грапавия камък в неравна борба с гравитацията. Един от ноктите ѝ се обърна и тя изпита миг на безмилостна яснота, сякаш времето я прониза с острия шип на болката.

А после полетя надолу. Притаи дъх и затвори очи. Водата беше толкова студена, че сякаш се удари в камък, а сърцето ѝ за миг замря. Краката ѝ докоснаха дъното, но тя се отблъсна нагоре с всичката сила, която ѝ беше останала, и зарита, за да се издигне до повърхността. Пое си въздух и усети сладкия му вкус. Струваше ѝ се, че дробовете ѝ са единствената топла част в цялото ѝ тяло.

Течението ѝ я понесе, но не с онази свирепа ярост, с която я бе отскубнало от седлото на Спатър, и Луси дори се поотпусна, докато кракът ѝ не се закачи в нещо, което я дръпна под водата. Потъна, без да е успяла да си поеме дъх.

Отново я обгърнаха мрак и спокойна безчувственост, която нямаше нищо общо със студената вода. Това беше същата безнадеждност, която бе съзирала в очите на майка си още в града. Мрачните дни зад спуснатите завеси, в които Нева лежеше в леглото си, въпреки че навън слънцето грееше високо в небето. Докато течението разтваряше насила устните ѝ и пълнеше пукнатините на дробовете ѝ със студена вода, Луси мислеше за майка си и за живата смърт, която бе прозирала в очите ѝ години преди да насочи пистолета към главата си.

Мислеше и за Лин, която си бе наложила да оцелее, въпреки кръвта на майка си по ръцете и липсата на месо за зимата. Лин, чиято вяра в собствените ѝ сили я държеше въпреки всички изпитания, за да може да се погрижи за себе си, а по-късно и за Луси. Да се предаде сега, би значело да плюе върху нейните усилия, върху всичките години от живота ѝ, които бе посветила на едно дете не от своята плът и кръв. Лин, която може би в този момент я търсеше под дърво и камък.

Луси пищеше и гълташе вода, сякаш я предизвикваше да я удави. Успя да скъса връзката на обувката си повече със силата на волята си, отколкото на пръстите, и се устреми нагоре, тласкана от мисълта колко разочарована ще бъде Лин, когато открие, че е загубила едната си обувка. Първото нещо, което усети, щом изскочи на повърхността, беше топлина и една тъмна сянка, която се носеше по течението заедно с нея: разкривено дърво, изтръгнато заедно с корените, още впити в пръстта, от която се бяха хранили.

Луси се хвърли към него и успя да се хване за бледите му, потопени корени. Те я прегърнаха като множество ръце, които се увиха около кръста ѝ и се оплетоха в краката ѝ. От устните избълбука вода, стоплена от тялото ѝ, а следващата глътка въздух беше съпроводена от разкъсваща болка, сякаш отвътре я режеха стотици ножове. Тя се задави, плюейки още вода, а смазващата кашлица изпи и последните ѝ капки енергия. Луси се стовари върху ствола на дървото, а босият ѝ крак се влачеше в тъмната вода като малък призрак, неотменно следващ тялото ѝ.

Ден по-късно реката беше приятен спомен, за който можеше само да копнее, също като за дъждовните пролетни дни посред лятната суша. Слънцето безмилостно прежуряше, докато Луси се влачеше през пустинята, свила пръстите на босия си крак, за да спаси чувствителната кожа на ходилото си от парещия прах. Опита се да сменя обувката, но пришката на десния ѝ крак се пукна в момента, в който пробва да му нахлузи лявата обувка.

Раничката, която бързо се напълни с мръсотия, пулсираше от болка, докато Луси се тътреше напред, вперила очи в далнината, надявайки се да зърне Лин или Мистър. Беше намерила Спатър предишния ден, заплетен в клони, довлечени от реката. Въпреки че милостивото течение я отнесе бързо, тя не можа да сдържи сълзите си, когато видя изпъкналите му невиждащи очи и дългия му език, увиснал във водата, която щеше да утоли жаждата му завинаги.

После умората отново я надви и не я пусна, докато каньонът не свърши и дървото, в което се бе вкопчила, не спря в един пясъчен нанос. Умиротворителните вълнички, които плискаха краката ѝ, я изкушаваха да продължи по течението, докато то я отведе на място, където болката и скръбта не съществуват. Въпреки това Луси легна върху дървото и спа до сутринта, за да събере малко сили, преди да тръгне през пустинята.

Отдалечаването от реката противоречеше на инстинктите ѝ, но ако Лин беше жива, тя вероятно се движеше на север, към пътя, и очакваше Луси да направи същото. Изгряващото слънце приятно напичаше измръзналите ѝ кости и тя полежа малко върху пясъка, преди да тръгне. Мисълта, че Лин може да е умряла, беше толкова невъзможна, че съзнанието ѝ изцяло я отхвърляше. Лин щеше да оживее, ако ще целият каньон да се беше срутил отгоре ѝ. Упоритият ѝ живец щеше да намери начин да оцелее напук на всичко.

Ала с напредването на деня това „всичко“ натежаваше все повече. Последните глътки вода, които бе отпила от реката, отдавна се бяха изпарили от тялото ѝ. Миражите си играеха с въображението ѝ и тя виждаше сенки във формата на коне и хора, които я приканваха да се отклони от пътя си на северозапад, мамейки я с далечни обещания. Луси вървеше, колкото можеше по направо, но се боеше, че болката в ранения крак я тегли наляво.

По обед приседна, неспособна повече да търпи пулсирането в главата си. Раната на слепоочието ѝ беше зейнала отново и тя облиза кръвта, която се стичаше до устните ѝ, но езикът ѝ усети само меден, солен вкус. Луси докосна раната и разгледа кръвта по пръстите си, удивена от красотата на алените струйки по опакото на дланта си.

— Лин — промълви тя със сетни сили, макар да знаеше, че няма кой да я чуе. — Разбрах онези стихове. То е същото, което казвах и аз — че ме е страх от голямото и че съм толкова малко, само че е много по-красиво. Скоро, когато слънцето и животните свършат своето, и аз ще се превърна в шепа прах. Ще бъда още по-малка, отколкото съм сега. Ще се разпадна в нищото и никой никога няма да разбере какво е станало с мен. Лин, мисля… мисля, че умирам.

Нямаше кой да ѝ каже, че не е така, нямаше силни мишци, които да я вдигнат и накарат да продължи, нямаше нежна ръка, която да поднесе прохладна чаша до устните ѝ и да я дръпне от ръба. Нямаше нищо и никого.

Нямаше го Стебс да ѝ каже, че дори да открие вода, тя ще бъде твърде дълбоко, за да стигне до нея. Беше го виждала как той го прави и без багети и сега извика в съзнанието уверения му спокоен образ, докато вървеше с протегнати ръце. Призова водата с цялото си същество, стиснала здраво очи срещу изпепеляващото слънце. След няколко крачки сърцето ѝ подскочи и заби учестено, и момичето падна на колене.

Започна да рови с ръце. Парещият пясък, който пълнеше раничките по кокалчетата ѝ, отначало само дразнеше кожата ѝ, но постепенно проникваше по-дълбоко и по земята покапаха черни капки от кръв. Тя продължаваше да копае въпреки болката. Ноктите ѝ се обръщаха, а вода не бликваше и дори не загатваше за присъствието си в еднообразния сух въздух.

Скоро Луси се свлече до дупката, дълбока едва два фута, а тялото ѝ беше толкова пресъхнало, че не можеше даже да мигне с очи.

И все така не усещаше дъх на вода.

Беше живяла трудно още от малка, но гладът никога не я бе заплашвал сериозно. Пушката на Лин и градинката на Вера гарантираха, че на масата винаги ще има нещо за хапване, така че лекото постъргване в стомаха, което беше свикнала да нарича „глад“, беше почти приятно усещане на това, което я измъчваше в момента. Осъзна разликата едва сега, под палещото слънце на пустинята. Имаше чувството, че острият камък, върху който е легнала, пробива гърба ѝ и яде лигавицата на стомаха ѝ. Свита на кълбо от болка, Луси плачеше със сълзи, които не успяваха да натежат достатъчно, за да капнат от очите ѝ.

Нощта донесе злостен студ. Пустинята играеше жестокия си номер: през деня изгаряше до смърт, през нощта я оставяше да измръзне до мозъка на костите си, а луната беше толкова ярка, че пясъчните хълмове приличаха на преспи от сняг. Пред очите ѝ плуваше образът на чичо Илай, който я замеря със снежни топли, а усмивката му засенчваше луната. Острата болка от спомена я върна в действителността и на бялата прохладна светлина видя онова, което миражите през деня бяха скрили. Пътят. Тъмният гръбнак на пустинята се простираше пред очите ѝ от изток на запад. Макар преди да ѝ беше вдъхвал само страх, сега я изпълни с радост.

Луси пропълзя последните метри до асфалта, а сухата ѝ напукана кожа попиваше топлината, която пустинната нощ бе откраднала в съня ѝ. Тя ѝ вдъхна нова енергия, накара я да се изправи на крака и ѝ напомни, че на света има и по-лоши неща от болката. Следата от кръв означаваше, че още има кръв, която да тече, че вените ѝ още не са изсъхнали под слънцето, без никой да разбере. Ако трябваше да умре, това щеше да стане някъде, където все някой да я намери, а кървавата диря да покаже каква воля е имала да се справи.

— Също като Лин — прошепна тя на себе си с разранените си устни, докато асфалтът разкъсваше мехурите на босия ѝ крак. — Също като Лин.

Съзнанието ѝ беше така фокусирано върху Лин, че когато наистина я намери, я помисли за мираж и едва не я подмина. Лин седеше под един стълб на далекопровод, а кръстосаните сенки на сглобките му падаха върху краката ѝ, раницата и полупразните шишета, които се търкаляха наоколо. Когато Луси мина покрай нея, очите ѝ потрепнаха, но щом фокусира поглед, в него не се четеше изненада.

— Здрасти, мъниче — каза тя със сух, потреперващ глас.

Луси се свлече на колене в праха.

— Не разбрах, че си истинска — промълви тя, като докосна лицето ѝ.

— Съвсем истинска — изхриптя Лин и се надигна.

— Пий!

Луси бързо отвори капачката на едно от шишетата и ѝ го подаде.

— Ти пий.

Луси жадно загълта, а водата се стичаше по шията и гърдите ѝ и попиваше в пръстта, която я скриваше като плащаница.

Лин взе внимателно шишето.

— Ще ти прилошее — предупреди я тя и също отпи.

Водата изду свития стомах на Луси и въпреки усилията ѝ изригна обратно.

— Опа — рече Лин, докато я гледаше как повръща.

— Съжалявам. — Луси изплю последната песъчлива глътка от устата си. — Похабих водата ти.

Лин вдигна края на ризата ѝ и почисти, доколкото можеше, лицето ѝ.

— Не знам дали вече има значение — каза тя.

Примиреният ѝ тон излъчваше отчаяние, което смаза Луси, а празният ѝ стомах отново се сви на топка.

— И сега какво?

Лин ѝ подаде ръка да стане. Дългите ѝ, почернели от слънцето пръсти хвърлиха тъмни сенки на земята.

— Ще продължим нататък.

Ходенето никога не бе изглеждало по-невъзможно и Луси страдаше за Спатър колкото със сърцето, толкова и с нозете си. Мистър беше имал по-добра участ от събрата си, а после Лин бе направила това, което Луси не бе успяла — пуснала го бе на свобода, а юздите и седлото бе оставила до каньона като ненужни парчета кожа.

С Лин и остатъците от храна в раницата ѝ в сърцето на Луси отново разцъфна надежда, също като пустинните цветя наоколо, които се хранеха от жегата и праха. Ала за разлика от тях, тя нямаше скрити запаси от влага и след няколко дни се изтощи до такава степен, че вече не вдигаше ранения си крак, а го влачеше по земята.

Лин ѝ беше дала един от своите чорапи и беше нахлузила собствената си обувка на голо, без да се оплаква, въпреки че вечерта, когато я свали, Луси видя лъщящите рани на спуканите ѝ мехури. Течението на реката беше съборило и Лин от гърба на Мистър, но тя беше успяла да удържи юздите и раницата си. Малкото останала храна имаше вкуса на дъжда, който едва не ги беше удавил.

Вървяха през нощта, а денем търсеха сянка под стълбовете на далекопровода. Лин почти не говореше и Луси също мълчеше, защото цялата ѝ енергия беше нужна, за да мести крак пред крак. Пътят изглеждаше безкраен и сякаш водеше към цел, която никога нямаше да стигнат, но новата воля за живот на Луси и отказът на Лин да умре продължаваха да ги тласкат напред. Червеният обръч на слънцето сложи край на прехода тази нощ и двете се сгушиха под един стълб, също като предния ден, само дето сега бяха още малко по на запад.

Луси се събуди от познатия пристъп на глад и напуканите си устни.

Лин не се събуди изобщо.

Луси напразно пищеше: Лин не реагираше. Гърлото ѝ гореше, челото ѝ беше плувнало в пот, но тя продължаваше да крещи името ѝ. Вдигна я да седне, но главата на Лин се люшна назад, а кръговете под очите ѝ дори не изсветляха от слънцето. Тя обаче премигна: мимолетно трепване с клепачи, което изпълни Луси с такова облекчение, че сърцето ѝ сякаш падна от гърлото в единствената ѝ обувка.

— Лин, хайде, не прави така! — примоли се тя, хванала лицето ѝ в шепи.

— Тука няма вода, има само скали — издума Лин пресипнало, — има само скали и безводие и пясъчен път.6

— Лин! — изпищя Луси в лицето ѝ. — Нищо не разбирам!

Очите на Лин потрепнаха и на устните ѝ заигра едва доловима усмивка.

— Никой не разбира Т. С. Елиът — каза тя и отново замря. Устата ѝ остана отворена, а напуканите ѝ устни не пожелаха да приберат подутия ѝ език.

Луси я пусна и главата на Лин клюмна настрани. Момичето неистово затърси в раницата и извади последното шише с вода. На дъното му бяха останали само два пръста. Лъчите на пладнешкото слънце се отразяваха във водата и хвърляха вълшебни дъги по сивкавото лице на Лин.

Луси се свлече на колене, впи пръсти в косата над слепоочията ѝ и разтърси толкова силно главата ѝ, че и двете паднаха в пръстта.

— Отвори очи! — изкрещя тя. — Погледни ме в очите, ако искаш да кажеш, че ще ме оставиш сама!

Отвори насила клепачите ѝ и зениците на Лин се разшириха на слънчевата светлина.

— Не мога да ги затворя — продума Лин, — много са сухи.

Луси си даде сметка, че в очите ѝ не вижда нито отражение на стълба, нито отблясъци от яркото слънце. От собствените ѝ очи рукнаха сълзи, като осъзна колко далеч е стигнала Лин. После отвори зъбите ѝ и наля вода в гърлото ѝ.

Лин се задави и се опита да я изплюе, но Луси притисна устата и носа ѝ, докато не преглътна. После пъхна шишето в ръката ѝ.

— Няма да умираш без мен! — каза Луси строго. — Поне това решение няма да вземеш сама.

На безжизнените устни на Лин трепна сянка от усмивка.

— Каквото-такова — рече тя.

А слънцето продължаваше своя ход по небето.

Луси отдаде светлината на хоризонта на спазъм в умиращия ѝ мозък. С обострени до крайност сетива тя пристъпяше с нечовешки усилия по пътя, усещаше всяка негова кривина, чуваше влаченето на прокъсания, окървавен крачол на джинсите си. Само вкусът ѝ изневеряваше, защото и нейният език вече беше толкова подут, че ѝ се струваше немислимо да пъхне и залък в устата си. Слюнка вече нямаше, а очите ѝ се чувстваха като ябълки, оставени да съхнат на дървото.

Светлината отново проблесна, този път съпроводена от тихо бръмчене, което в помрачението си Луси взе за жужене на насекомо. Тя размаха ръце пред лицето си, за да го пропъди, но от рязкото движение падна и скъса джинсите си. Бялата капачка на коляното ѝ се показа през дупката и момичето с удивление се загледа в сухата кожа, която с впечатляваща лекота се бе отлепила от долните пластове, и гъстата кръв, която бавно се издигаше към повърхността.

Звукът се усили и Луси почувства вибрация под тялото си, която сякаш разкъсваше кожата ѝ и разтърсваше костите ѝ. Светлината на хоризонта беше изчезнала, но сега към нея неумолимо се движеше черна сянка. Трескавият ѝ мозък се опита да намери дума, с която да проумее това, което виждаше.

— Кола — изграчи тя пресипнало, а думата залепна за гърлото ѝ и се спря в удебеления ѝ език.

Двете срички пробиха остатъците от разсъдъка ѝ и Луси ги повтори по-силно с надеждата да пробие мъглата от страх, която мигновено обгърна тази дума.

— Хора — каза тя и се надигна от земята.

Не знаеше дали да побегне към пустинята, за да се скрие, или да тръгне към тях с вдигнати ръце. После си спомни безжизненото тяло на Лин, което я чакаше на километри оттам. Луси прекрачи жълтата линия по средата на пътя и вдигна ръце. Искаше ѝ се да можеше да докосне светлосиния купол над себе си и да свали оттам безмилостния диск на слънцето.

Колата спря пред нея, а от капака ѝ лъхна толкова силна вълна от горещина, че момичето се уплаши да не я събори. Без да сваля ръцете си, тя каза с най-силния глас, на който беше способна:

— Аз съм Луси и мога да намирам вода.