Владетелят (Част II)

Лято, в наши дниХонконг / Токио / Москва / Пекин / Вашингтон

— Петстотин на Фа Шан!

— Осемстотин за Куция Су! Той е днешният фаворит!

— И двамата грешите, за Бога! Техните гребци са слаби като детска пикня! Хилядарка на лодката на Тцун-Трите клетви!

— Колко сте неблагодарни на нашия домакин! — извика четвърти глас. — Залагам шибаната си седмична надница, че „Драконът“ на Т. И. Чун ще бъде пръв!

Това възпламени нова вълна от залагания, още по-разгорещена от предишната.

Присвил очи, Т. И. Чун ги наблюдаваше от рубката на едномачтовия си платноход „Луун Ван“ — „Кралят на драконите“. Беше кръглолик мъж, който би могъл да бъде както на шестдесет и пет, така и на осемдесет години. Тялото му беше невисоко и слабо, коприненият костюм в цвят на ментов чай беше скроен така, че да подчертава фигурата му. На краката си имаше меки кожени мокасини, направени по поръчка чак в Лондон.

Денят беше неделя — „Двойната петица“. Според китайския календар това означаваше петият ден на петия месец. На този ден Т. И. Чун по традиция организираше празнично плаване на борда на яхтата си за приятели, делови познати и врагове. Вземаше ги от централния пристан и потегляше оттатък острова, към мястото на традиционната регата „Луун Ван“. Тя се провеждаше едновременно в Стенли, Тай По и Яматай, но най-престижната част от нея беше тук, в Абърдийн.

— Две хиляди за Фа Шан! Неговата яхта спечели първата и третата от предварителните гонки! Току-що видях как един огромен гларус кацна на носа му! Имам силно предчувствие в свещения си орган!

— С негова помощ вземаш всичките си решения! — извика някой и тълпата избухна в смях. — Две хиляди и петстотин за Куция Су! Така ми нашепват Боговете на дъжда!

— Три хиляди за Т. И. Чун! Нали той спечели миналата година? Боговете са ми свидетели, че и тази ще стори същото!

Никой не спомена на глас за слуховете, които плъзнаха след миналогодишната регата. Официален протест нямаше, но повечето от присъстващите знаеха, че яхтата на Т. И. Чун беше направила непозволена маневра, предизвикала сблъскване между друга яхта и лодката на Тцун-Трите клетви само на стотина метра преди финала. Именно така Т. И. Чун се беше добрал до победата. Днес всички се питаха дали не е настъпил моментът за отмъщението на Тцун.

Говореше се, че регатата „Луун Ван“ се провежда отпреди 2300 години. Според легендата, поетът държавник Чу Юан се превърнал в национален герой, като се удавил в езерото Донтин в днешната провинция Юнан в знак на протест срещу нечовешката политика на управляващия принц.

Флотилия от местни рибари тръгнала да го търси, но всичко било напразно. В крайна сметка хората се отказали и успокоили духа на поета, хвърляйки оризови питки във вълните на езерото. Така злите духове щели да го оставят на спокойствие.

Разбира се, имаше и други легенди за произхода на „Луун Ван“, но Т. И. Чун особено много харесваше именно тази.

Яхтите с издължени силуети и ярко изрисувани драконови глави на носа започнаха да се подреждат на стартовата линия и той насочи вниманието си към вълненията, съпътстващи всяко състезание от този род. Лодките имаха по петдесет гребци, на носа седеше човек с барабан, който даваше такт. Собствениците им бяха транспортни магнати като Т. И. Чун и Тцун-Трите клетви, риболовни компании, спортни клубове. Участваше дори и една полицейска яхта, но никой не залагаше на нея, тъй като останалите участници в регатата предварително се бяха погрижили за провала й.

През последните няколко години главни претенденти за отличието бяха яхтите на Т. И. Чун и Тцун-Трите клетви. Залаганията бяха огромни, откритото съперничество придаваше на регатата особено пикантен привкус. Двамата могъщи тайпани мереха сили на финансовата арена и това даваше храна на най-невероятни слухове. Тълпата им завиждаше и ги боготвореше, те бяха жива легенда за обикновените хора, които никога нямаше да стигнат до подобни висини на лично благополучие. Регатата „Луун Ван“ обаче позволяваше на тези хора поне за няколко часа да бъдат наравно с великите тайпани, да вкусят от сладостта на победата или горчивината на поражението. Разбира се, чрез най-често срещания в Китай начин — залагането.

По традиция главните участници в регатата не залагаха и тази героична проява на въздържание усилваше още повече комарджийската страст на публиката. С изключение на сър Джон Блустоун. Високата му фигура стърчеше на мостика редом с Т. И. Чун. Двамата си разменяха по някоя дума и сякаш изглеждаха загрижени от повишаването на напрежението край себе си. Отваряха поредната ледена бира „Сан Мигел“ през равни интервали с точността на роботи. Пиеха направо от бутилките, на дълги и жадни глътки.

Линията на участниците в регатата се оформи, красивите корпуси на яхтите леко се полюшваха върху вълните на залива Абърдийн. На осемстотин метра от тях се полюшваха златночервените вимпели на финала, разстоянието дотам беше разчистено от различните морски съдове, които бяха на постоянна котва в пристанището.

— Вятърът се усилва — обади се един от гостите на Т. И. Чун и огледа небето с присвити очи. Изплю се във водата и добави: — Северозападен… Може би ще окаже влияние на гонката… Но по какъв начин? Коя лодка ще се затрудни и коя ще бъде улеснена, за Бога?

— Сега ще си проличи опитът на капитаните — промърмори друг. — Проклет дъжд! Как да залага човек в подобно време?

— Уменията на капитана личат, независимо от времето — констатира авторитетно трети. — Какво означава шибаният дъжд, ако боговете са с него? Ще победи този, на когото е писано! — на устата му се появи подигравателна усмивка. — Какво става със свещения ти орган? Сигурно се е превърнал в червейче! Все още имаш време да си оттеглиш залога…

— Пепел ти на устата! — промърмори първият. — Вече съм направил избора си и нищо не може да ме накара да го променя! Нито боговете, нито шибаното време!

— Браво, достопочтени Ву! Това се казва дух! Искаш ли да заложим на дъжда? Аз казвам, че няма да завали преди последния тур. Ти какво ще кажеш?

Достопочтеният Ву близна дебелия си показалец и го вдигна високо над главата си.

— Тук грешиш, Достопочтени Суун! — изръмжа със задоволство той. — Приемам залога, нека боговете ми помагат!

Т. И. Чун мълчаливо се усмихна. Приличат на деца, които играят на зарове, помисли си той. Докато аз самият имам по-други идеи как да харча парите си. Беше убеден, че само интересната гонка и възможността за наддаване бяха събрали толкова много хора на яхтата му. Пристанищните води отмиваха лошите мисли, гостите весело се закачаха и си подвикваха. Но всички те се страхуват от мен, въздъхна Т. И. Чун. Всички, с изключение на Блустоун. Този „гуай лох“ е могъщ, но не толкова, колкото си мисли…

— А-а-а! — изригна тълпата. — Тръгнаха!

— Вятърът се усилва, при това е насрещен!

— Лодките отдясно набират преднина! Дявол да ги вземе проклетите „гуай лох“! Гледайте, гледайте!…

Яхтата на Т. И. Чун стартира лошо, но насрещният вятър забавяше тази пред нея. Скоро тя се изравни с лодката на Куция Су, задмина я и пое по пенестата диря, оставена от водача — яхтата на Тцун-Трите клетви. Разстоянието се преполови, настъпваше времето за решителни действия.

— Вижте как легна на вълните! Не може да задмине лодката на Достопочтения Тцун!

— Кръв и пикня! — изруга Суун. — Той се крие от вятъра в сянката на Тцун и скоро ще се възползва!

— Да, да! — развикаха се останалите. — Суун е прав, точно така ще стане!

Всички се бяха надвесили над перилата, потни и възбудени. Небето помръкна, топлият вятър се усили. Атмосферното налягане бързо се понижаваше.

Лодките на Тцун-Трите клетви и Т. И. Чун взеха последния завой и тръгнаха обратно, преследвачите им бяха съвсем близо зад тях. В този момент започна да вали.

— Ей! — радостно извика Суун. — Боговете са с мен!

Лодките наближаваха финала. От борда на „Луун Ван“ се виждаше как гребците напрягат гърбове, лъскави от пот И дъждовни капки. Във въздуха гърмяха ракети и фойерверки, шумът ставаше непоносим.

Т. И. Чун остана до сър Джон Блустоун и доволно отпиваше от бирата си. Двамата си разменяха тихи реплики и бяха напълно спокойни. Сякаш предварително знаеха изхода от състезанието.

— Ако лодката на Достопочтения Чун не направи нещо… — въздъхна загрижено Суун.

— Ето, ето! — възбудено го прекъсна Ву. — Тръгнаха!

Развоят на събитията можеше да се наблюдава съвсем ясно, въпреки пурпурната заря на хоризонта и тежките водни струи, които се спускаха полегато откъм връх Виктория.

— По дяволите! Проклетата буря ще развали точно финала!

— Хилядарка, че регатата ще завърши!

Сега вече се виждаше, че преднина имат гребците на Тцун-Трите клетви. Във въздуха продължаваха да се носят неистови крясъци, накъсвани от трясъка на фойерверките. Комарджиите залагаха като луди.

Лодката на Т. И. Чун започна отчаяния си финален спринт. Петдесетте гребци увеличиха усилията, гърбовете им се снижаваха и изправяха в пълен синхрон. Скоро успяха да се изравнят със съперника, красиво изписаните драконови глави сякаш оживяха и нетърпеливо се устремиха към напиращата буря.

След миг ги връхлетя зеленикавата стена на дъжда. Островът се стопи в мрака, за момент останаха сами сред вълните. Дори тумбестите джонки, които поклащаха черните си туловища зад пристана на стотина метра по-нататък, изведнъж се превърнаха в неясни петна.

Зрителите обаче не помръднаха. Надвесени през перилата, те напрегнато се взираха в далечината, всеки таеше надеждата пръв да види лодката победител.

— Кой е пръв?

— Кой спечели? Достопочтения Чун или Тцун-Трите клетви?

— Проклето да е шибаното време и всичките метеоролози! Не виждам нищо!

След малко тълпата нададе вик на тържество.

— Т. И. Чун печели! Победител е Достопочтения Чун! Само с няколко сантиметра! Съперниците му чупят гребло! — Велики Боже! — изкрещя Суун. — Днес е моят щастлив ден!

И моят, въздъхна доволно Т. И. Чун и мислено потърка ръце. В главата му изплува древната китайска поговорка: „Уловиш ли вятъра, нищо не може да те спре.“

Пороят намаля и познатата панорама отново изплува около залива. Състезателните лодки унило подскачаха по вълните, гребците бяха полегнали напред в крайно изтощение, пороят плющеше върху главите им.

Новата серия разноцветни фойерверки разцъфна сред дъжда като екзотично цвете. На яхтата се сервираше шампанско. Светнал от радост, банкерът Суун вдигна чашата високо над главата си.

— За здравето на Т. И. Чун — победител за втори пореден път в регатата!

Отговори му мощен рев, крясъците се сляха с ниско надвисналите облаци, от които продължаваше да се лее топла вода.

Сър Джон Блустоун издебна момент на затишие и изведе Т. И. Чун от тълпата бизнесмени, които го бяха наобиколили.

— Само благодарение на съдбата ли спечелихте днешната гонка? — попита той.

— Че на какво друго? — сви рамене Чунг и огледа с присвити очи високия чужденец.

— Миналата година някаква джонка пресече пътя на водача, сега пък се счупи гребло на един от съперниците. И двата инцидента станаха на броени метри преди финала. И в двата случая от тях печели вашата лодка.

— Съдбата често си прави шеги — отвърна с безразличие Чунг.

— А ако откаже?

— Тогава трябва да я подтикнем, господин Блустоун — отвърна Чунг и изчетка някаква прашинка от безупречния си костюм.

И двамата проявяваха предпазливост, опипваха почвата от всички страни. Това беше съвсем естествено поведение за хора, решили да сключат нов делови съюз.

Събрал е всички тайпани, за да им покаже могъществото си, помисли Блустоун, докато надничаше в умните тъмни очи на Т. И. Чун. Особено като им демонстрира и близостта си с мен. На мен пък иска да покаже докъде се простира властта му, имам чувството, че съм в художествена галерия. Сега главното е да разбера дали показва цялата си власт…

— Спечелихте ли нещо днес? — попита небрежно Блустоун.

— От къде на къде? — погледна го безизразно Т. И. Чун. — Знаете, че участниците в гонката нямат право да залагат.

— Просто си помислих, че отново сте ми подготвили изненада — усмихна се леко Блустоун.

— Нима очаквате да се занимавам с дребен комар? — потъмня лицето на китаеца.

— А защо участвахте в регатата?

— За да победя, господин Блустоун — малко троснато отвърна Т. И. Чун, очевидно раздразнен. — За да не позволя на Тцун-Трите клетви да трупа дивиденти. Те ще му трябват по-късно в бизнеса, който струва стотици милиони… — Овладя се и сви рамене: — Но най-главното е честта…

Блустоун ясно разбра, че събеседникът му имаше предвид съвсем други неща. Огънчето, появило се в очите на Т. И. Чун, беше сигурно доказателство за това.

Загадката е в Тцун, въздъхна в себе си Блустоун. Защо двамата се мразят толкова силно? Как бих могъл да се възползвам от тази омраза? При това бързо, още през следващите седмици?

Камисака отвори на почукването му и ахна от изненада.

— Буда! — прегърна го тя. — Изглеждаш така, сякаш си бил в страната на сенките!

Ничиреншу знаеше, че допуска грешка, като идва тук, но въпреки това го стори. Много по-разумно би било да прекоси града и да отиде във фамилната вила на Кисан. Умът му отчиташе този факт, но сърцето говореше друго.

Отбягна къщата на Кисан, защото там не се чувстваше в безопасност. Докато тук, в тази „усагигоя“ в сърцето на Токио, в душата му нахлуваше спокойствието…

След нападението срещу планинската хижа в полите на Сабята той получаваше чести пристъпи на отчаяние. Върхът настъпи по време на екзекуцията на Джерард Столингс. Би трябвало да изпитва удовлетворение от смъртта на човека, който уби Мариана Мейрък, но на практика не стана така. Някъде дълбоко в съзнанието му продължаваше да мъждука ужасното видение — шибано от едрокалибрените куршуми, тялото на Мариана се откъсва от скалата и литва в бездънната пропаст. Усещаше топлата й кръв върху лицето си, чувстваше как драска с нокти по скалата, решен да я достигне на всяка цена…

В момента, в който беше сигурен, че ще успее да я спаси, тя тикна остатъка от „фу“ в ръката му. Защо? Защо не притежава и другата част, която го свързва с Джейк Мейрък?

На практика беше уверен, че двамата са свързани далеч преди тези трагични събития. От разпокъсания и непълен дневник на майка си, открит сред личните й вещи, ставаше ясно, че двамата с Джейк са наследници на смъртната вражда, която е съществувала между техните майки.

Именно майката на Джейк беше пребила Юмико, след което я беше дамгосала с нажежено желязо, за да увековечи варварската си жестокост и да й отнеме баща им.

Нима край реката Сумчун не беше се повторил именно този ужасен миг?

Но сега ставаше въпрос за „фу“ — източника на неограничена власт. Джейк беше притежавал част от него, после и той… От един и същ източник. Кой? Юмико? Дали майката на Джейк не е откраднала част от собственото „фу“ на Юмико по време на онова нападение? Но откъде ще се появи това „фу“ в една японка, каквато е Юмико?

И не по-маловажно — чия сила представлява то? Резидентът на Джейк Мейрък? Защо тогава и той — Ничиреншу, притежава част от него? Техните резиденти са на два противоположни полюса.

Тези въпроси зададе на своя резидент веднага след инцидента на Тцуруги.

— Ти си бъдещето — отвърна Резидента. — Можеш ли да възприемеш това?

— Мога да възприема всичко на този свят, но не и това, което представляват двете парчета кехлибар…

— И какво е то?

— Не искам да имам нищо общо с Джейк Мейрък. Подозирам, че изровеното парче от „фу“ няма нищо общо с майка ми. По-скоро е сложено там от теб, при това нарочно. Отдавна имаш желанието да ме свържеш с Джейк Мейрък, по един или друг начин.

— Дори и да е така…

— Не! — изкрещя в слушалката Ничиреншу. — Няма да стане!

— Мисля, че по този въпрос изобщо нямаш избор — долетя по жицата спокойният и някак безжизнен глас на Резидента. — Първо — това „фу“ действително принадлежи на майка ти. Второ — ти си длъжен да изпълняваш заповедите ми. Нима допускаш, че променяме бъдещето, предопределено от майка ти, просто ей така? Аз никога не работя по този начин. Нещата са предварително планирани, всеки участник в събитията играе строго определена роля.

— Това вече е прекалено! — извика Ничиреншу. Мариана продължаваше да пропада през пластовете на въображението му, кръвта й отново оплиска лицето и раменете му. Очите й не изпускаха неговите. — Не можеш да се правиш на Господ! Тази манипулация е отвратителна и едва ли има някакви шансове за успех.

— По-добре се моли на Буда или на превъплъщението, в което вярваш, операцията да има успех! — леко повиши тон Резидента. — Иначе ни чака пълна разруха!

— В какво отношение?

— В каквото се сетиш! Америка, Русия, Китай — всички ще пострадат. Под заплаха е съществуването на целия свят!

— Какво общо има това с мен и Джейк Мейрък?

— Ще разбереш, когато се срещнете.

— Вече на няколко пъти се срещахме — отвърна Ничиреншу. — И единствен резултат от тези срещи беше смъртта.

— Нещата ще се променят от „фу“. То ще ви свърже завинаги, ще ти даде живот. Можеш да бъдеш сигурен в това.

Не вярвам в Буда, не вярвам изобщо в нищо — това искаше да каже той. Затова не вярвам и на теб. Но не го каза.

Главата му гореше, изпълнена с разпокъсани мисли. Изтощен до крайност, той политна и се отпусна в прегръдката на Камисака. Тя успя да блъсне вратата с крак, после го въведе в миниатюрната дневна.

Наведе се с цената на известни усилия и отмести учебниците от футона, който беше нагънат във формата на диван. После двамата заедно се строполиха отгоре му.

Тя направи опит да се отдръпне, но той я задържа.

— Чай…

— Не сега — промърмори той, заровил глава в рамото й. — Не си отивай…

Камисака се почувства разтревожена и радостно възбудена едновременно. Вдигна ръка да го погали по главата така, както майка й правеше с по-малките й братя. Сърцето й се свиваше от мъка заради болката му, но в душата й се промъкна радостно ликуване. Той отново се беше върнал при нея! Той има нужда от нея! Тя отлично знаеше, че би могъл да отиде в друго убежище, но беше дошъл именно тук, при нея!

— Ничиреншу-сан — прошепна тя и целуна косата му. Какво се беше случило с него? Неговият свят беше пълна загадка за нея. Четеше вестници и знаеше, че съществува наемен убиец на име Ничиреншу. Но някак не можеше да свърже това създание на чуждия и враждебен свят с мъжа, когото обичаше с цялата си душа.

Сега обаче, видяла лицето му, тя изведнъж пожела да узнае всичко. Искаше да разбере какво може да доведе човек до толкова разнебитено състояние. Искаше да разбере какво е направил, защо го е направил…

Най-сетне си даде сметка, че може да го задържи при себе си само ако вникне до корените на душата му, ако разбере мотивацията му. Дали ще убие още някого, когато излезе оттук? Не знаеше, не се интересуваше. Не искаше да я напуска и това беше всичко.

Безгрижието й по отношение на тази страна от живота му беше напълно умишлено. Отказваше да види тъмната част от този живот с упоритостта на капризно дете. Интересуваше я единствено другата, светлата част — свързана с щастието да бъде до него.

Сега обаче нещата изглеждаха различно. За последните шест месеца някак изведнъж беше пораснала, неусетно се беше превърнала в жена. Ничиреншу беше нейната грижа и отговорност. Трябва да я поеме, ако иска неговата любов, ако иска пълнота в отношенията им. А някъде дълбоко в душата си усещаше, че това ще помогне и на него…

Но как да направи първата крачка?

Коленичи на пода до отпуснатото му тяло. Носеше леко дневно кимоно, отдолу имаше тънко копринено бельо. Обикновено се обличаше в европейски дрехи, но у дома все още предпочиташе удобството на традиционното японско облекло.

Знаеше, че едва ли ще го утеши с думи, едва ли ще го накара да излее душата си. Затова предпочиташе да мълчи.

В съзнанието й изплува стихчето „хайку“ от детството, което майка й беше превърнала в нещо като приспивна песен:

Тези думи се бяха превърнали в заклинание в детските й години, с тях заспиваше, с тях се събуждаше… Никога не успя да вникне в техния смисъл, за нея бяха просто част от поезията на Шики, пречупена през мелодията, измислена от майка й.

Разбра значението им много години по-късно, в един малък токийски музей. Там попадна на дървена плочка с летописи на Андо Хирошиге, в които се споменаваше за тържествен парад на самураите по случай присъединяването на няколко централни японски провинции към столицата Едо и създаването на японската държава. Това станало по време на шогуната Токугава. Веднага си представи как на мястото на блестящите воини днес се поклаща единствено суха трева, а храмовете на древните „даймийо“ тънат в забвение.

Сега същото стихче я караше да мисли за Ничиреншу. Стори й се, че Шики греши, въпреки тъжната красота на мисълта му. Защото пред нея беше един жив самурай от времето на Токугава. Вероятно беше последният, вероятно изобщо не си даваше сметка какъв анахронизъм е неговото съществуване. Някой трябва да му го покаже.

Въпреки тези мисли продължаваше да мълчи.

През отворения прозорец долиташе грохотът на модерно Токио — странна какофония от съскане на гуми, ръмжене на мотори и вой на сирени. Неоновото сияние на нощния град изпълваше малката „усагигоя“ с бледа, фосфоресцираща светлина, оцветяваше в розово и синьо стените и тавана, нейните скули и неговите коси. Електрическият вентилатор жужеше като нощно насекомо. От стълбището долетя потропване на обувки, кратък разговор, затръшване на врата.

Тишина.

Макар и потопена в съвременния живот на Токио, Камисака обърна взор към миналото. В Едо е имало единствено ефирни коприни, безупречни прически и изтънчено поведение, присъщо на жените самураи. По външни маниери то се доближава до поведението на куртизанките, но същността му била блестяща и твърда като самурайска стомана.

В стаята се промъкна неподвижно спокойствие, какофонията на токийската нощ бавно заглъхна. Във въздуха се настани „ма“ — чувството за пауза в пространството…

Може би защото нямаше какво да каже, Камисака премина към действие.

Ръката й бавно прекоси пространството между тях и го докосна, кожата й изглеждаше призрачносиня от неоновото сияние. Това беше жест на безкрайна обич и грижа и Ничиреншу веднага го разбра, макар да беше обърнат с гръб към нея.

Тялото му бавно се извъртя на футона, очите му се заковаха в нейните. Ръката й остана на бедрото му. Връзката беше по-силна дори от най-силния вик, притежаваше недостижима за гласа дълбочина.

Камисака със смайване установи, че той е плакал, още по-смаяна беше от факта, че й позволява да види това. Сърцето й се разтопи, очите й се насълзиха, но тя стисна клепачи и успя да запази спокойствие. Нямаше никакъв смисъл да показва как мъката му събужда емоциите в собствената й душа. Несъмнено би го приел като признак на слабост от нейна страна, като повод за унижение…

Сега вече искаше да говори, но нямаше кураж да наруши всеобхватното „ма“, настанило се в стаята. Беше убедена, че с помощта на едно леко докосване беше успяла да го изтръгне от лапите на агонията.

— Умишлено се върнах тук — прошепна той, затвори очи и се остави на нежното докосване на пръстите й. — Високо в планините стана нещастие, умря един човек. Времето беше лошо… Имаше буря, имаше кръв… — говореше тихо и унесено, сякаш насън. — Тя се изтръгна от ръцете ми… Кръвта й ме обля… За частица от секундата душите ни се сляха… После бурята я отнесе в пропастта…

— Земята се беше размекнала от дъжда. Започна свличане, повлече ни и двамата… Аз се хванах за дънера на едно дърво, исках да спася и нея… — клепачите му здраво се стиснаха. — Исках да я спася!

Камисака неволно започна да го люлее в прегръдката си така, както го беше правила майка й. Гласът й затананика старата приспивна песничка, думите на стихчето излитаха разпокъсани, натежали от сълзи…

Джейк се събуди от нетърпимия блясък на строшени стъкла в главата си. Беше сънувал Мариана. Лежеше гол в стая, запълнена със странна, разсеяна светлина. Беше студено, трябваше да подскача до пълно изтощение, иначе тялото му бързо се сковаваше. Стените и таванът на странната стая бяха боядисани в сиво, едната представляваше огромен панел от дебело стъкло. Отвъд него беше Мариана. Намираше се в апартамента им, заета с обичайната за всяка домакиня дейност. Стана от леглото, отиде до тоалетната, изми се, после се облече и среса косата си. След това седна пред тоалетната масичка в спалнята и започна да пише писма. Привърши, хапна лека закуска и седна в любимия си люлеещ се стол с вестник „Поглед в огледалото“ в ръце. Изглеждаше така, сякаш очаква някого. След известно време разбра, че чака него.

Притисна нос към дебелото стъкло и я повика. Звукът от гласа му отекна като в тунел, вълните на ехото с грохот се стовариха върху главата му.

Мариана не му обръщаше внимание.

— Ето ме, тук съм! — крещеше с пълно гърло Джейк. После се събуди от блясъка на натрошени стъкла, прегракнал до онемяване.

Изстена и в съзнанието му се появи споменът за пиянството с Микио Комото. Откъм фузумата се разнесе дискретно почукване. Надигна се от футона и подвикна:

— Влизай, буден съм.

Вратата се плъзна встрани и на прага се появи оябунът. Беше свеж и току-що избръснат, облечен в лек памучен панталон и светла риза. Дървените чехли на краката му стъпваха безшумно върху татамито.

— На това буден ли му викаш? — ухили се той.

— Уф! — изпъшка Джейк.

Комото му подаде чаша, пълна догоре с нещо, което приличаше на бича кръв.

— Какво е това? — направи опит да я подуши Джейк.

— Ако имаш някакво уважение към тялото си, трябва да я изпиеш — отвърна Комото. — Наведнъж, друг начин няма… — от устата му излетя весел смях при физиономията на Джейк, който почти се задави от гъстата лютива течност. Носът му моментално протече. — Прочиства и синусите — добави той и пое чашата. — Ще се видим след двадесет минути. Тоши-сан ще ти покаже къде е банята.

В рамките на посоченото време Джейк се почувства отново човек, макар че състоянието му трудно би могло да се нарече перфектно. Ризата с къс ръкав му беше съвсем по мярка, докато панталонът от мек памук се оказа малко къс.

Стана му някак тъжно, струваше му се, че дефектът на японската дреха е свързан по някакъв начин със смъртта на Мариана в тази страна, под един от непристъпните върхове на най-високата й планина.

Закуската им беше спартанска — оризови сладкиши и чай. Никой от двамата нямаше желание за нещо по-сериозно в стомаха си.

— Къде отиваме? — попита Джейк, когато Комото, стана и го поведе през градината.

— Открих, че човек трябва да освежава живота си — отвърна Комото и отвори вратичката на една от колите пред къщата. — Сложните проблеми могат да се решават в творческа атмосфера. Уморих се от мрачната къща и тежкия ни разговор. — Запали мотора и изкара колата на алеята. — Затова отиваме да се позабавляваме.

Не след дълго Джейк установи, че за Микио Комото забавлението означава „пачинко“. Навлязоха в Гинза и потънаха сред сиянието на огромните неонови реклами. Улиците и тротоарите грееха в разноцветни светлини, дори небето беше избледняло от тях.

Скоро се изправиха пред хромираната врата на една зала за „пачинко“. Джейк познаваше тази игра от годините на следването си в Токио, слухът му отдавна беше свикнал с потракването на металните топчета във вертикалната стъклена кутия, запълнена с различни улеи и препятствия.

Играчът си купува шепа топчета, подрежда ги в специалния стартов улей и ги изстрелва нагоре с помощта на силна пружина, от която стърчи метално лостче. Именно тази пружина се казва „пачинко“ и е дала името си на цялата игра. Целта е да се спечелят максимален брой точки с наличните топчета.

Джейк никога не беше печелил каквото и да било, но това не му пречеше да стои с часове пред машината, омагьосан от ярките мигащи лампички, бръмченето на различни електронни сигнализатори, оглушителния звън при улучване на печеливша комбинация.

Спомените му от „пачинко“ не бяха особено добри. Един мрачен зимен следобед избяга от лекции и започна да играе.

Колкото повече наближаваше сесията, толкова по-често отсъстваше от университета. Тъжен и самотен, той се отдаде на играта не толкова със страст, колкото с отчаяние. Търсеше онова психическо облекчение, което напоследък не можеше да намери дори в залите за бойни изкуства.

Следобедът, напоен с отровна цинкова светлина, най-сетне се източи. Повлече се към стаята си в студентското градче, обувките му хрущяха по замръзналия сняг. А там завари телеграмата, свила се като змия в леглото му. Разкъса плика с треперещи ръце и прочете краткото съобщение. Семейство Мейрък беше загинало при автомобилна катастрофа. Челен удар е движеща се в противоположна посока кола, чийто шофьор се оказал пиян…

Сега вече нямам никого, помисли си Джейк. Ръката му инстинктивно се протегна към велурената торбичка. Остана му единствено „фу“ — една тънка нишка, която го свързваше с миналото.

Макар че семейство Мейрък бяха успели да му вдъхнат усет за миналото, бяха му разказали всичко за майка му и баща му, той продължаваше да се чувства откъснат от света.

Заниманията в университета бяха едва преполовени, но Джейк си събра багажа и още на другия ден отлетя за Хонконг. Интересът му към учението угасна завинаги.

Цели три години не беше се прибирал в колонията, малцината приятели отдавна го бяха забравили. Оказа се абсолютно сам. Семейство Мейрък бяха космополити, животът им в Хонконг по нищо не се различаваше от живота, който бяха водили в Шанхай — самотен и независим, без близки хора около себе си.

Изпаднал в дълбоко отчаяние, Джейк се гмурна в опасния мрак на хонконгските улици. Той също се беше превърнал в космополит, в безотечественик. Благодарение на наученото от Фо Саан бързо си създаде нови връзки и приятелства, няколко месеца по-късно вече се радваше и на известна репутация.

Репутация, благодарение на която го откри Ундерман.

— „Пачинко“ стана популярна в момента, в който автоматите бяха пуснати в обращение — зае се да обяснява Комото, докато двамата бавно пристъпваха в дългата зала с дрънчащи по стените машини. От многобройните тонколони се лееше оглушителна рок музика, но никой от посетителите не й обръщаше внимание. Мъже, жени и младежи настървено дърпаха металните лостове, изцъклените им от напрежение очи не изпускаха светещите индикатори. — Говори се, че играта е измислена от някакъв индустриалец, фалирал непосредствено след войната. Складовете му били задръстени със стоманени топчета за лагери, които вече никой не търсел… — от устата на оябуна излетя кратък смях. — Не зная дали е така, но след войната японците имаха нужда от нещо като „пачинко“. С помощта на ярките светлини и оглушителната музика ние успявахме да забравим годините на нищета и унижение. Тази забава е евтина и увличаща, помагаше ни отлично да запълваме свободното си време.

Спряха зад гърба на някаква старица, която блъскаше лоста с яростно настървение. Долната част на лицето й беше покрита с марлена маска против грип и това беше доказателство за доброто й възпитание.

— Преди години клановете на Якудза, включително и този, който управлявам аз, са водели жестоки битки за контрол над заведенията за „пачинко“ — добави Комото и зае място пред автомата до старицата. Извади едно топче и започна да играе. Джейк с учудване следеше действията му. Оябунът сграбчи металната кутия и я разтърси, бавно и внимателно огледа разположението на металическите прегради, нагласи лостчето. Постави топчето в улея и рязко го дръпна. Металната сачма се стрелна нагоре и с оглушително потракване започна да се блъска в металическите прегради. Замигаха разноцветни лампички, зазвънтяха камбанки. В резултат бяха спечелени цяла дузина топчета.

Машината беше заредена отново. Церемонията се повтори, резултатът отново беше смайващ.

— Как го правиш? — не можа да се въздържи Джейк.

Лицето на Комото светеше от задоволство.

— Като дете обикалях игралните зали заедно е баща си — отвърна. — Той беше оябун и хората по техническата поддръжка охотно ме учеха на някои трикове. Наричаха ги „кугиши“ — „нокътчета“… През нощта, след затварянето на заведението, те отварят всяка машина поотделно, зареждат я с топчета и нагласят положението на металните пластинки. — Раменете му леко помръднаха. — Основен принцип в играта на „пачинко“ е балансът. Разтърсиш ли кутията, балансът отива по дяволите и топчето тръгва по съвсем други пътища.

— Джейк се сети за Тошима-ку — територията, която толкова ревниво защитаваха клановете на Комото и Кисан. Какво я прави толкова привлекателна? Мигащи лампички, ураган от звуци… Някъде наблизо задрънча камбанка, очите на играчите завистливо се извърнаха по посока на щастливеца.

— Спомняш ли си за нещо особено по време на моето нападение в къщата за „О-хенро“? — попита той. — Нещо, което е нарушило баланса на властта в Тошима-ку?

Комото се замисли, после леко кимна с глава:

— Смъртта на Шизуки.

— Кой е той?

— Високопоставен полицейски служител. Началник на новосформирания отдел за борба с организираната престъпност. Много умно копеле, доколкото зная, е имал отличен вкус. Беше сгоден за дъщерята на Танаба — началника на полицията, седмици ги деляха от сватбата…

— Как умря?

— Нищо особено, ако не се брои кръвта… Тълпата го е блъснала от перона на метрото точно срещу връхлитащия влак. Бил е обезглавен на място…

— А какво стана с отдела му? — попита Джейк.

— Не знам точно — сви рамене Комото. — Може би са му намерили нов началник. Този пост трябваше да заеме Хигира-сан, но ти го уби по време на нападението си…

Пред очите на Джейк се мярнаха хлътнали бузи и трескаво пламтящи черни очи.

— Ченге ли беше този човек? — попита с недоверие той. — Изглеждаше близък приятел с Ничиреншу!

— Това е невъзможно! — отсече Комото.

— Но ако предположението ми е вярно, ще се окаже, че смъртта на Шизуки не е била нещастен случай… — Джейк следеше топчето, изстреляно от спусъка на възрастната жена пред него. Подскачаше от зона в зона, печелеше нови територии… Може би това е ключът към загадката, мислеше той.

— Няма как да се установи това — поклати глава Комото. — Измина доста време, вече никой не може да докаже, че става въпрос за убийство.

— А ти видя ли някаква картина от инцидента?

— По телевизията или снимки във вестниците? — Беше успял да напипа „ба-мак“ — божествената пулсация. Фо Саан го учеше, че в подобно състояние не бива да се концентрира върху нищо. Той направи обратното и фокусира вниманието си върху всички заобикалящи го звуци и светлини, превръщайки ги в сензори с точно определени параметри.

Топчето на старицата продължаваше да подскача в улеите. Това му напомняше за нещо, но все още не беше в състояние да определи точно какво.

— Разбира се — кимна Комото. — Приех новината за смъртта на Шизуки с огромно удоволствие. С него имах доста стари сметки, които все някой ден трябваше да разчистя.

Разширявай игралното поле! Следвай „ба-мак“! Мрак и светлина, преплитащи се в съзнанието му. Сред тях бавно започна да се оформя един образ…

— Но имаше нещо много странно в тази смърт — добави Комото. — Откриха трупа, но отсечената глава изчезна…

Да, главата! Твърдата коса стърчеше като четка, над ръба на кошницата стърчаха челото и част от ухото… Тази кошница беше на масата в заведението на Кисан в момента на нападението!

— О, Буда! — прошепна Джейк, очите му гледаха изцъклено.

— Какво има, Джейк-сан?

— Шизуки е бил убит, вече съм сигурен в това. Видях главата му в нещо като кошница или кутия за шапки… Там, в офиса на Кисан! Когато проникнах там, всички се бяха надвесили над нея! Кисан, Хигира и Ничиреншу… Видях я само за миг, после се отприщи адът и нямах време за размисъл.

— А какво те накара да си я спомниш сега?

— „Ба-мак“ — отвърна Джейк. Нишките, по които се движеше стоманеното топче за „пачинко“ изведнъж му се сториха като космите по главата на бедния Шизуки.

— Имах възможност да се запозная подробно с документите, които получих от вас — каза Ву Айпинг. Жанг Хуа кимна.

— И какви са изводите ви?

— Признавам, че съм много доволен. За пръв, имаме реални шансове да унищожим Ши Зи-лин.

Наблюдателната кула се издигаше на два етажа над главите им, в подножието й бяха разположени помещенията за почивка на караула. Великолепен пример за архитектурния гений на династията Мин, помисли си Ву Айпинг.

Пръстите му механично пригладиха тънката хартия на копията от документите, които беше получил от Жанг Хуа при предишната им среща в квартала Хонг Миао. Тук, върху Китайската стена, той се чувстваше на сигурно място.

— Напуснах любовницата си — съобщи Жанг Хуа и лицето му се разкриви от подигравателната усмивка на Ву Айпинг.

— И мислите, че сега вече сте в безопасност, така ли? — попита Ву Айпинг и поклати глава. — Приличате ми на мишка, другарю министър. И вече ще ви наричам точно така — мишка… Много интересен екземпляр. Въобразявате си, че всичко е отминало, че вече сте нов човек. Но Буда или другите богове, в които вярвате, отдавна са регистрирали вашето престъпление. — Устните му се разтегнаха в зловеща усмивка и Жанг Хуа неволно потръпна. — Мишка, мишка…

Въздухът тежеше от влага, човек неволно се стремеше към по-малко движения. Небето беше безоблачно, но лишено от цвят, колосано от жегата.

Ву Айпинг, който стърчеше почти с глава над по-младия от себе си министър, продължи да крачи по гладките плочи. За разлика от Жанг Хуа той изобщо не се потеше. Това му доставяше допълнително удоволствие. Мишка, въздъхна той. Мишка в капан. Сега вече мога да те умъртвявам бавно и с наслада.

Беше му забавна организираната на това място среща, иронията на ситуацията му носеше дълбоко удовлетворение. Невежите „чуждестранни дяволи“ поддържаха единодушното становище, че Великата китайска стена е била изградена единствено със защитна цел. Но това беше далеч от истината. Една от най-важните функции на това уникално съоръжение е била транспортната. Върху гладката й повърхност спокойно са се движели конски каруци, пренасящи храна и стоки от първа необходимост до труднодостъпните планински райони на страната.

— В тези документи се крие ключът към поражението на Ши Зи-лин — изсмя се победоносно той. — Което означава, че съм бил прав да ви вербувам. Ролята на патриот ви отива, макар че все още се борите срещу нея.

— Вече съм запознат с по-голямата част от плана на Зи-лин. Този „Митре“, или сър Джон Блустоун, е главният му коз в Хонконг. Проблемът е пряко свързан с „Кам Сан“ и това ме тревожи… Но на този въпрос ще се върнем по-късно.

— Разузнавателните данни сочат, че оттеглянето на „Матиас Кинг“ е довело до значителни промени в плана. Петдесет процента от западното участие в проекта „Кам Сан“ остават свободни. Половината от тях държи компанията „Пак Ханмин“, докато „Матиас Кинг“ се отказва от другата половина в най-неподходящия момент, точно преди финалната фаза.

— Очевидно е, че Ши Зи-лин е решил да вкара в играта фирмата на своя агент „Файв стар пасифик“ и с това да постигне двоен удар: да осигури необходимите капитали за началото на строителството и едновременно с това да установи пълен контрол над него.

Продължаваха да вървят по стената и скоро стигнаха до Бадалинг. Потънаха под свода на извит портал, който, макар и наскоро реставриран, изглеждаше все така внушителен. Излязоха от другата страна и се насочиха към Жангжакоу, известен с популярното наименование Калган. Името идваше от монголското „калг-ха“, което означава „проход“. Ву Айпинг свърна наляво и започна да се изкачва по стръмна каменна стълба. Озоваха се на една от най-високите части на стената, на едно ниво със стражевата кула. На север се виждаха очертанията на огромния язовир „Гуан Тин“, завършен само преди няколко години.

— Естествено, това е начинът, по който Ши Зи-лин вижда нещата — продължи Ву Айпинг. — За нас е важно да мислим като врага, да се промъкнем в съзнанието му, да отгатваме следващите му ходове. Да открием мисловния му модел, приятелю. И аз вече започвам да го правя.

Изсумтя и се облегна на масивния парапет, очите му се насочиха към далечния хоризонт, механично търсещи линията на сливане между небето й земята. В краката им лежаха грозните кафеникави постройки на съвременна казарма.

— Но тук аз съзирам една опасност, която остава незабележима за него. Този Блустоун може да е негов агент, но си остава „гуай-лох“, „чуждестранен дявол“… Следователно не може да му се вярва и трябва да бъде държан под око. Мисля, че играе по свирката на Ши Зи-лин, защото иска да се докопа до проекта „Кам Сан“.

— Но той няма как да знае тайната, заложена в този проект — възрази Жанг Хуа.

— Виждам, че наистина сте патриот — въздъхна Ву Айпинг. — Споделям вашата загриженост, „Кам Сан“ действително е от жизненоважно значение за нашето оцеляване. Било е изключително трудно да запазим тайната му от чуждестранните инвеститори. Ние имаме нужда от парите им и нищо друго. Разбира се, „Кам Сан“ ще им даде това, което искат. Това, от което се нуждае Хонконг. Но същевременно ние ще получим могъщия меч, с чиято помощ ще отсечем пипалата на съветската заплаха, обгърнали ни от всички страни.

Ву Айпинг изчака да се разминат с групичка чуждестранни туристи, чиито фотокамери жужаха като скакалци във висока трева. В далечината смътно се очертаваха непристъпните зъбери на върховете близнаци Тигър и Дракон, между които минаваше тесният път към Ши Сан Лин — свещената гробница на династията Мин.

— Подозирам, че главният проблем на Блустоун и съответно на Ши Зи-лин е проблемът с финансовите задължения. Според разузнавателните сведения „Файв стар пасифик“ е понесла сериозни загуби при финансовия срив в Колонията през 1982 година. Митре неколкократно предупреждава Ши Зи-лин, че компанията е притисната от кредиторите. Но сега, след като се появява благоприятният шанс, „Файв стар пасифик“ хвърля целия си ликвиден капитал в изкупуването на акции от „Пак Ханмин“. Крайната цел е получаване на контролния пакет и осигуряване на трайно присъствие в проекта „Кам Сан“. Блустоун предупреждава, че компанията се излага на огромен финансов риск, но Ши Зи-лин му заповядва да купува с неотслабващи темпове.

— Това е добре — обади се Жанг Хуа. — Не предприемайте нищо и внимавайте Блустоун да не си навира носа твърде дълбоко в „Кам Сан“. Съгласен съм с тази тактика.

Ву Айпинг му хвърли презрителен поглед.

— Сега разбирам защо никога не сте надскочили нивото, на което се намирате в момента — процеди той. — Аз не искам да унищожа „Файв стар пасифик“, а Ши Зи-лин. Ясно е, че тази компания е ключът към неговите тайни планове. Към „Кам Сан“, който е изцяло мой проект! Зная, че той е противник на тайните ни планове по отношение на централата. Надява се, че посредством своята търговска къща ще успее да държи в ръцете си достатъчно власт, за да саботира моите усилия. Ето защо аз искам „Файв стар“ да бъде оставена на мира. Искам да го накарам да затъне дълбоко в мрежата на „чуждестранните дяволи“, без надежда да се измъкне оттам.

Помълча малко, после избухна в смях:

— О, да! Мисля, че открих разрешението! Ще поставим капан на Ши Зи-лин вътре в собствената му компания!

— Не разбирам.

— Естествено, че няма да разбирате! — подхвърли жлъчно Ву Айпинг и събеседникът му неволно потръпна. — Но не очаквайте да ви давам разяснения, не съм толкова глупав. Искам да бъда абсолютно сигурен, че ще спипаме неподготвен Ши Зи-лин. Затова няма да се подлагам на никакви рискове.

Умът му напрегнато работеше. Пропусна да съобщи на Жанг Хуа, че останалите членове на неговата група вече търсят банките и финансовите институции, отпуснали краткосрочни кредити на „Файв стар“. По всичко личеше, че те ще се окажат смайващо много на брой. Макар да изглеждаше относително стабилна, компанията беше затънала до гуша в дългове.

Вече беше създадена фиктивна фирма за изкупуване на тези дългове, името й беше „Яо Син Кюн“. Ву си даваше сметка, че за тази операция ще бъдат необходими милиони. Нито един от собствениците на фирмата нямаше пряк достъп до тези суми, които в основната си част се теглеха от държавния бюджет и от бюджета на отделни предприятия. Включително Научноизследователският институт на самия Ву Айпинг, Рискът беше огромен, но си заслужаваше. В крайна сметка не само ще разоблича предателството на Ши Зи-лин, но и ще сложа ръка върху „Файв стар пасифик“, въздъхна Ву Айпинг.

Започна да се спуска от Великата стена, на лицето му играеше усмивка. „Мишката“ Жанг Хуа покорно го следваше.

— Радвай се на последните си спокойни дни, Ши Зи-лин — извика той и вдигна ръце към небето.

Микио Комото се срещна с Джейк в една денонощна закусвалня в стария квартал Асакуза, разположена непосредствено до храма Канон. Една от най-големите забележителности на Токио, Храмът на богинята на милосърдието, привличаше денонощно плътен поток от туристи. Паркът около него винаги беше оживен.

Свечеряваше се. Хората бързаха да се приберат у дома за вечеря, майките викаха децата си от градината, старците невъзмутимо продължаваха да играят „го“, отегчено разменяйки помежду си последните клюки за деня.

Смогът, съдържащ в себе си някаква странна смесица от водни капки и изгорели газове, проблясваше като сапфир под последните лъчи на слънцето. Очертанията на храма ставаха още по-внушителни в сгъстяващия се мрак.

Закусвалнята представляваше голям фургон на колела с малки дървени масички, край които бяха наредени отопляемите поцинковани корита с готова храна. Предлагаше китайски и японски макарони, пиле на грил и „оден“ — задушено месо с най-различни зеленчуци и подправки, обилно полято с люта горчица. Именно това си беше избрал Джейк.

Микио придърпа един стол и също си поръча „оден“. Хората около тях оживено разговаряха и, както често се случваше в Япония, споделяха един с друг такива интимни неща от живота си, каквито за нищо на света не биха споделили със съпругите си.

— Какво откри?

— Нищо — мрачно отвърна Джейк. Поля храната си с допълнително количество горчица, взе чифт евтини пластмасови пръчици и лакомо се нахвърли върху нея. Раздели се с Микио пред игралната зала, проведе кратък телефонен разговор с японеца, с когото се беше свързал в обществената баня, после се насочи към квартала Ропонги. В продължение на три часа напразно се беше опитвал да измъкне от информатора си нещо съществено. — Отново сме там, откъдето тръгнахме…

— Не съвсем, Джейк-сан — промърмори Комото. Хранеше се със смайваща бързина, опрял купичката със задушено в брадичката си. — Аз също не стоях със скръстени ръце. Подскачах от цвят на цвят като работлива пчеличка, събирах капчици нектар. Малко преди да тръгна насам, получих една доста интересна информация. Може би ще се окаже, че Шизуки-сан е имал сериозен съперник за ръката на началническата щерка…

През една-две маси от тях седеше възрастен японец, който поливаше макароните си със саке от доста време насам. Облегнал се назад, той подхвана тъжна и протяжна мелодия. Имаше приятен тенор и пееше добре като истински професионалист. Алкохолът очевидно не му пречеше и песента се лееше ясна И чиста като планински поток.

В главата на Джейк изведнъж нахлуха картини от нощта на нападението срещу къщата за „О-хенро“. Окъпаната от дъжда зеленина, мокрият асфалт, отразяващ разноцветните неонови реклами… Стана му тежко, изпита остро чувство за непоправима загуба.

Тръсна глава и отмести очи от възрастния певец.

— Как научи това?

— Имам интереси в недвижими имоти тук-там — сви рамене Комото. — Един от моите хора си спомня момичето, тъй като било първото, на което продал „усагигоя“ в един от новите си блокове. Който, между другото, съм построил аз… Сигурен е, че не прекарва времето си сама. Но работата е там, че той никога не е виждал Шизуки-сан. Показах му снимка, беше абсолютно сигурен. Мъжът, който е навестявал момичето, е бил от съвсем друг тип…

Джейк си представи как Шизуки-сан полита от претъпкания с хора перон, а влакът връхлита от тунела, включил мощните си прожектори. Помисли си за стърчащата коса и част от ухо, които бяха в кутията на онази маса. А край нея седяха трима: Кисан, Хигира и…

— Показа ли и други снимки на своя човек? — вдигна глава той.

Комото се усмихна, в ръката му се появи контрастна черно-бяла фотография. На нея беше запечатано лицето на човека, когото Джейк никога не можеше да забрави.

Лицето на Ничиреншу.

Даниела разбра, че я следят, в момента, в който напусна сградата на управлението. Пред нея се простираше огромната равна повърхност на площада. Невръстни деца тичаха подир гълъбите, загрижени майки ги следваха. Една наистина пасторална картина в центъра на Москва.

Колата тръгна след нея. Над града бавно се спускаше вечерният мрак, трафикът беше доста оживен. Почти всички автомобили тук бяха с държавни номера, шофьорите чинно се нареждаха пред светофара. Само един не го направи — този, който подкара след нея. Беше лесно да го засече и тя неволно се запита дали именно това не е целта на упражнението. Но кой би искал да я предупреди, че е следена?

Обърна се и решително се насочи към черната волга. Зад волана седеше русокос здравеняк. Цял живот се беше движила сред подобни типове и ги познаваше добре.

Наведе се към спуснатото прозорче, на лицето й се появи заплашително изражение. Не беше трудно, тъй като наистина мразеше да я следят.

— Кой си ти?

Русокосият стреснато извърна глава, сякаш едва сега я забелязваше.

— Качвайте се.

— За кой отдел работиш? — потръпна Даниела, в гласа й се появи металически оттенък.

— За никой — отвърна онзи, извъртя се и отвори задната врата. — Моля, другарко генерал, качете се. Изпратиха ме да ви взема.

— Кой ви изпрати? — попита с любопитство тя и бавно се настани в колата.

— Скоро ще бъдем там — отвърна шофьорът. Говореше с лек и непринуден тон, сякаш се познаваха от години. Колата се насочи към средното, запазено за чайки платно и бързо набра скорост. Даниела внимателно следеше посоката на движение. Прекосиха центъра на града, русокосият караше отлично. Излязоха на магистралата. Водите на Москва река мрачно проблясваха, край отсрещния бряг се точеше дълга редица от високи, наскоро построени жилищни блокове.

Русокосият мъж насочи волгата към „Кремевская“ и прекоси моста по един от сивите гранитни мостове. Паркът „Горки“ остана зад гърба им.

Излязоха на околовръстната магистрала и се понесоха с повече от сто километра в час. Колите в околните платна започнаха да редеят. Пътуваха така в продължение на петнадесетина минути и очевидно излизаха от града.

От време на време Даниела улавяше погледа на шофьора в огледалцето за обратно виждане. Внезапната му маневра обаче я хвана напълно неподготвена. Волгата напусна лявата лента за движение, пресече пътя на някакъв син ЗАЗ и се насочи към близкия изход на магистралата. Отзад изскърцаха спирачки, разнесе се гневен клаксон. Но русокосият не намали скоростта, ловко взе острия завой към естакадата и напусна бетонното платно.

Край прозорците се мярнаха тъмни дървета, спирачките изскърцаха и колата се люшна в острия ляв завой. Моторът изръмжа на по-ниска предавка, завоят скоро свърши и волгата се понесе с пълна скорост обратно към града. Небето бързо потъмняваше, сиянието на огромната метрополия го превръщаше в бледо платно.

Русокосият шофьор прекоси Москва река по друг мост и се насочи на север, далече от широките булеварди и очите на официалната власт.

— Следяха ли ни? — попита Даниела.

— Едва ли — сви рамене шофьорът и я погледна за миг в огледалцето. — Но предохранителните мерки са задължителни.

Даниела позна уличките, по които минаваха.

Всички те водеха към Червения площад. Русокосият свърна в една от пресечките, които вървяха успоредно с него. На Кутузовски проспект зави на изток, намали скоростта и волгата се плъзна по тиха уличка, от двете страни на която се издигаха стари, но добре поддържани къщи с гранитни основи и тухлени стени.

Паркира пред една от тях и слезе да й отвори вратичката, съвсем като униформен шофьор.

— Нагоре по стълбите, другарко генерал — промълви все така приятелски той. — Ако обичате…

Даниела продължително го изгледа, после се обърна и пое по гранитните стъпала. Прозорците бяха осветени, завесите в топли тонове — спуснати. Изправена пред масивната врата, тя изведнъж се почувства гола и беззащитна. Бравата изщрака още преди да протегне ръка към звънеца, на прага се изправи позната висока фигура с красиво удължено лице. Погледна в хладните светли очи и изведнъж се запита какво се крие зад тяхното привидно спокойствие.

— Имате доста странни представи за начините, по които се урежда среща с дама, другарю Лантин.

— Влезте — кратко отвърна той, отдръпна се да й направи път и затвори вратата зад гърба й. После закрачи напред и тя беше принудена да го последва, за да чува думите му: — Гладна ли сте? Дано да е така, защото съм приготвил блини…

Озоваха се в просторна, ярко осветена кухня. Стените и подът светеха без нито едно петънце. В дъното имаше широк мраморен плот, от двете му страни блестяха огромен фризер хладилник и професионална печка „Вулкан“. Бяха последен модел, очевидно внесени съвсем наскоро от чужбина. От тавана висяха метални куки, на които бяха окачени медни тенджери и тигани. Лантин й обърна гръб и продължи с домакинските си занимания. Носеше черен панталон от фина вълна и меки мокасини, бялата му риза беше току-що огладена. Всичко беше западно производство, очевидно скъпо.

— Изглеждате доста декадентски, другарю Лантин! — подхвърли малко по-остро от необходимото Даниела, раздразнена от начина му на поведение.

Лантин се разсмя и тя с изненада откри колко променено изглежда лицето му. Ако не бяха тънките мустачки, несъмнено би го взела за двадесетгодишен хлапак.

— Юри — отвърна той. — Юри и Даниела. Между тези стени няма „другари“. — Очевидно беше очаквал отговор, тъй като след няколко секунди намали пламъка на газовата горелка и се обърна да я изгледа: — Но какво има?

Даниела се раздвижи. Бавно обиколи просторното помещение, надничайки по ъглите и отваряйки вратите на многобройните шкафчета.

— Това ли търсите? — попита Лантин и извади портативен магнетофон от чекмеджето на масата в средата. — Сама можете да се уверите, че е изключен.

Даниела го пое, извади касетката и я постави на мраморния плот.

— Къде е камерата? — хладно попита тя.

Лантин махна с ръка към огледалото до вратата. Обективът беше хитро вграден в рамката. Даниела се наведе, проследи кабела и бързо откри видеомагнетофона, монтиран под умивалника. Извади касетата и я постави на плота редом с другата.

— Нямаше нужда да си правите този труд — промърмори Лантин. — Тая машинка изобщо не работи.

— Не съм изненадана — сви рамене Даниела. — По-добре го махнете оттам, мястото е прекалено влажно.

Размениха си продължителни погледи, после Лантин усети миризмата на разтопеното масло и рязко се обърна към печката.

— Нямах намерение да правя запис на нашия разговор — промърмори той. — Проявявате прекалена подозрителност.

— Няма такова нещо — отвърна тя, надзърна зад рамото му и проследи сръчните действия на пръстите му върху тестото: — Къде се научихте на това?

— Мама — кратко отвърна той и прибави няколко капки студена вода. — Тук някъде сигурно се търкаля готварска книга, но блините човек трябва да си ги меси сам.

Хапнаха на масата в кухнята, съвсем неофициално, като мъж и жена. Но храната беше далеч от обикновената скромна вечеря: блините от пшеничено брашно бяха поднесени с черен хайвер и разтопено масло, водката в кристалната каничка беше леденостудена. Даниела остана с впечатлението, че празнуват нещо, в главата й изведнъж се появи една неотдавна прочетена статия. В нея се твърдеше, че първата стъпка на американките към сърцето на избрания мъж неизменно включва поднасянето на любимата му храна…

Познаваше силата на тялото си, знаеше какво е въздействието му над мъжете. Не можеше да бъде другояче, тъй като тя беше една изключително прагматична жена. Опозна предимствата на тялото си още съвсем млада, душата й беше изпълнена с решимост да ги използва докрай, за да изкачи трудните стъпала на бюрократизираното съветско общество.

Даниела не беше лека жена, тя просто използваше секса както умните мъже около нея използваха своите връзки и влияние. Бързо открила, че никой от тях не е склонен да се довери на умствените й способности, тя прибягваше до гъвкавото си тяло и пак постигаше това, което иска да им внуши.

Така беше постъпила с Карпов, така беше постъпила и с полковник Валентинин, и с лейтенант Толчин преди него. Беше убедена, че методите й ще имат успех и при Юри Лантин, но веднага си даде сметка за доста по-различната обстановка, в която се намираше. Именно към тази обстановка се беше стремила в продължение на години, но присъствието й тук бе свързано и с огромни рискове.

— Трябва да ме поздравите — промърмори Лантин след богатата вечеря, вече успял да поднесе гъстото и ароматно турско кафе, което Даниела много обичаше. Случайност ли беше това, или част от програмата? — Нашата марионетна война с Китай се развива изключително успешно.

— Имате предвид сблъсъците с виетнамците в граничните райони на провинция Юнан?

Лантин бавно кимна с глава.

— Тази сутрин агенция „Синхуа“ излезе с нова декларация срещу „въоръжените провокации“ и предупреди, че към района се насочват нови тридесет дивизии от Китайската народна армия.

— Да разбирам ли, че това е ваша заслуга?

— Карпов несъмнено би казал, че заслугата е негова — усмихна се Лантин. — Но идеята действително беше моя. Както и една друга — да изпратя в Япония екип на отдел С със задачата да ликвидира Ничиреншу.

Даниела се задави, изпита усещането, че обилната храна се качва обратно в гърлото й. Сърцето й лудо заблъска.

— Вашата заповед беше да изпратя екип на КВР, който да наблюдава отблизо действията на Ничиреншу — прошепна тя, правейки отчаяни опити да възстанови спокойствието си. — Карпов знае ли какво сте сторили?

— Карпов е… как го казваха западняците?… В малкото ми джобче… Достатъчно му е да се кичи с ордени и парадни униформи, да има няколко копейки в джоба си… — на лицето на Лантин се появи широка усмивка. — Изпийте си кафето, Даниела. Наистина е добро. — Напълни отново чашата си, тишината се нарушаваше от тиктакането на старинен стенен часовник зад вратата, което изведнъж й заприлича на дишането на възрастен астматик.

— Значи се намесихте и поехте ръководството на един от моите екипи — установи след известно време тя.

— Просто направих малки корекции в програмата му — поклати глава той.

— При което пренебрегнахте началническите ми правомощия и ме направихте за смях!

— Нищо подобно, само им дадох няколко допълнителни указания.

Даниела изведнъж си даде сметка, че този разговор му е някак странно приятен.

— И всички са мъртви! — отсече тя с тон, в който нямаше никакво съмнение относно вината и отговорността за унищожените агенти.

— Така е — поклати глава той. — Просто не отчетох опасността от намесата на онзи американски агент.

— Джейк Мейрък.

— Същият — отвърна той и насочи поглед към тъмния прозорец. — Чудя се какво е търсил там… Даниела отказа да се хване на въдицата.

— Операциите на отдела са моя работа! — отсече тя и веднага установи, че точно това е отговорът, който Лантин беше чакал от нея. Ръката му се спусна под масата и се появи обратно с някакъв предмет.

— Да разбирам ли, че и това е ваша работа? — тихо попита той.

Даниела с мъка се въздържа да не извика. Света Богородице! Той разполага с шифъра на „Медея“!

Питър Енг чакаше в огромното мраморно фоайе на къщата на Андрю Сойър, издигаща се в полите на планината над залива Шек-О-бийч. Построена в типично американски стил, сградата изобилстваше от солидни букови мебели и широки вградени гардероби. По стените бяха окачени картини от неизвестен художник. На една от тях беше изобразен Даниел Мартин Сойър — дядото на Андрю, облечен в ловен костюм и изправен на фона на любимите си планини във Вирджиния. На стената срещу него имаше огромен портрет на Бартън Сойър — бащата на Андрю. Той също беше с ловен костюм, но зад него се виждаха хонконгското пристанище Виктория и първите постройки на днешния квартал Колуун, появили се преди около седемдесет години.

Енг знаеше, че портрет на самия Андрю е окачен в кабинета му. На него той не беше облечен в ловен костюм, но за фон си беше избрал връх Виктория и това, макар и частично, спасяваше семейната традиция.

Енг трябваше да дискутира важни въпроси с домакина, но все още го караха да чака в хладното фоайе. След няколко минути чакълът на алеята пред входа пропука под гумите на тежка лимузина, той скочи от стола си и пристъпи към вратата.

Хвана дръжката и я отвори с дълбок поклон.

— Добър вечер.

— Добра да е и за теб, млади племеннико.

Във вестибюла пристъпи дребен китаец с торбест панталон и широко, зле скроено сако. Ярките му очички любопитно огледаха вътрешността на салона и се заковаха върху препарираната бизонска глава над вратата, която водеше към кабинета на Андрю Сойър.

— И това ли е една от противните традиции на „гуай лох“? — изви вежди той.

— Имаш предвид бизона ли, вуйчо? — това обръщение се използваше като знак на почит сред близки хора, които рядко са кръвни роднини. В случая обаче то можеше да се тълкува и буквално, тъй като двамата действително бяха вуйчо и племенник. — Това животно се въди в Златните планини. Бащата на уважаемия мистър Сойър го застрелял още като юноша. Взел го със себе си, когато се преселил тук, преди близо сто години…

— Трофей, значи — промърмори с едва доловима погнуса Достопочтения Чен.

— При тях това е свързано с доказателство за мъжественост — поясни Енг. — Подобни ритуали се срещат и на други места по света…

Черните, подобни на копчета очички на Достопочтения Чен се спуснаха към лицето на Питър Енг.

— Но „чуждестранните дяволи“ си остават „чуждестранни дяволи“, нали така, млади племеннико? Продължават да трупат пари в банките, продължават да разсъждават като животни. За съжаление ние имаме нужда от тях… — очите му отново се насочиха към трофея: — Никога не забравяй как гледат на нас. Точно като на този трофей, нали? Изгарят от желание да ни препарират и окачат в спалните си…

— Я ми кажи, млади племеннико, докога ще скланяме глава и ще се примиряваме с робството? Не е ли по-добре да се откажем от този живот? — очите му ярко запламтяха. — Никога не забравяй, че си китаец, синко!

— Аз съм шанхаец, точно като теб — поклати глава Енг. — Но какво да кажем за кантонците, за Чиу-чоу? Те са…

Нямаше смисъл да продължава. Достопочтения Чен изрази отношението си кратко, но ясно — обърна се и се изплю в ъгъла.

— Ето защо сме роби, вуйчо — упорито добави Енг. — Защото сме разединени. Ако китайците се сплотят, те…

— Никога! — прекъсна го мрачно Достопочтения Чен. — Тази идея е обречена. Шанхайци, кантонци и Чиу-чоу никога не могат да работят заедно, просто защото не си вярват. — Никога! — повтори на глас той.

— Уважаемият господин Сойър те очаква — склони глава Енг.

— Ще ти кажа нещо, млади племеннико — промърмори Чен. — Едва ли щях да бъда тук, ако този „гуай лох“ Сойър не беше се появил на последната ни среща в Макао.

— Работим заедно, вуйчо. „Грийн Панг“ и „Сойър & синове“ трябва да търсят взаимната изгода, но едновременно с това трябва и да се подкрепят.

За момент Достопочтения Чен замръзна от гняв. Дали този хлапак Питър Енг не ме учи на маниери, скръцна със зъби той, но после отхвърли тази мисъл. Младежът просто е верен служител на Андрю Сойър и в това няма нищо лошо. Дълбоко в себе си Чен не приемаше подобно отношение на китаец към „гуай лох“, но нямаше друг избор, освен да се примири. На всичкото отгоре Енг беше прав: съюзът между тях действително носеше взаимна полза. Затова няма смисъл да се държи толкова остро. Отдавна се беше научил да се усмихва, докато сърцето му оставаше каменно.

— Нали затова приех предложението ти? — направи се на учуден той. — Но не очаквай да променям мнението си. Всички сделки между моята триада и „Сойър & синове“ ще се осъществяват единствено чрез теб.

Андрю Сойър ги очакваше в просторния си кабинет. Изправен на крака, той направи дълбок поклон и побърза да предложи на Достопочтения Чен най-удобното място в помещението — собствения си тапициран с кожа стол. Той се намираше в единия от ъглите на челно място сред гарнитура от удобно канапе и ниска масичка с бронзови крачета.

— Много съм доволен, че ми отделихте от времето си, Достопочтени Чен — проговори Сойър, който умишлено използваше шанхайския диалект. Наблюдавайки скованата усмивка на китаеца, той си даде ясна сметка, че предстоящият разговор няма да е от лесните. Сипа уиски „Джони Уокър“ по чашите, предложи лед, но всички отказаха.

Вътрешно доволен от богатия избор на напитки върху спомагателната масичка, Достопочтения Чен остана хладен към любезния прием на домакина. Широко известен е фактът, че „чуждестранните дяволи“ не притежават истински добри маниери, и макар да нямаше почти никакви персонални контакти с този Андрю Сойър, той не допускаше, че макар и тайпан, домакинът му може да бъде по-различен от останалите.

Отпи една глътка и направи опит да се отпусне. Не беше лесно, тъй като в присъствието на „чуждестранните дяволи“ винаги се чувстваше притеснен. Никога досега не беше се доверявал на чужденци, за разлика от своя млад племенник. Но той е китаец, при това роднина. На него поне можеше да се довери.

— Позволих си волността да приготвя лека закуска — продължи Сойър. — Не обичам да обсъждам важни въпроси на празен стомах. Според мен гладът пречи на ясното мислене.

— Точно така — съгласи се с неудоволствие Достопочтения Чен. Колко пъти беше казвал това на синовете си? Да научиш нетърпеливите младежи на истински бизнес е една от най-трудните задачи на този свят.

Сойър се извърна към блестящия с никелираните си части бюфет, заемащ почти една четвърт от огромното помещение. След миг се върна при гостите си с табличка, върху която апетитно димяха задушени бамбукови връхчета.

— „Дим сум“ — установи Достопочтения Чен, без да издава изненадата си. — Доста рядко блюдо за този час от денонощието.

— Точно така — съгласи се Сойър. — В ресторантите винаги ги поднасят мазни и претоплени, затова разчитам единствено на личния си готвач.

Отлично знаеше как да се държи в компанията на китайци и беше убеден, че усилията му по отношение на „дим сум“ ще бъдат оценени по достойнство.

Когато предложи това меню на своя помощник, Енг даде да се разбере, че е готов да се заеме с приготвянето и сервирането, но Сойър категорично отказа.

— Питър, най-важното е аз лично да сервирам на Чен — посочи той. — Достойнството ми няма да пострада, а той несъмнено ще бъде поласкан. В крайна сметка ние го поканихме тук, на чужда за него територия. Не му е било лесно да приеме…

Започнаха да се хранят и Сойър мислено се поздрави за правилния избор на поведението си. Наблюдавайки несъразмерните дрехи на дребничкия мъж, той с мъка потисна усмивката си. Настанен в огромното кресло, той изглеждаше още по-незначителен. Изпита странното чувство, че Достопочтения Чен е кукла, на която е вдъхнат живот с помощта на някакъв непознат алхимичен процес.

Спомни си коледната приказка без край, която му разказваше баща му. Чакаше я цяла година, изгаряше от нетърпение да чуе продължението. Постепенно приказката се превърна в най-важната част на празника, далеч по-желана дори от подаръците, които го чакаха под богато украсената елха.

Сега му се струваше, че Достопочтения Чен е герой именно от нея — „Орехотрошачката“… Вече не помнеше почти нищо от фабулата, нито пък имената на героите. Изведнъж му стана тъжно. Ако дъщеря му беше оцеляла, той несъмнено щеше да й разказва тази приказка и всяка Коледа щеше да си спомня нови и нови подробности. Така магията й щеше да остане вечно жива…

Приключиха с крехките „дим сум“ и преминаха на добре сварени оризови топчета, увити в млади листенца от лотос. По традиция с тази храна се поднасяше и чай от хризантеми.

Достопочтения Чен облиза устни и се оригна — сигурен знак, че е останал доволен от качеството на храната. Вдигна очи към Андрю Сойър и колебливо си помисли: „Може би пък съм сгрешил с тоя… Защото маниерите му са наистина впечатляващи.“

На лицето му бавно се появи усмивка — този път топла и искрена.

— Това не ми харесва — каза Сойър, след като изпрати Достопочтения Чен.

— Кое, тайпан?

— Нищо не ми харесва.

Енг вече беше успял да му предаде за срещата си с Тцун-Трите клетви.

Сойър крачеше из библиотеката и леко докосваше вещите в нея: ъгълчето на филигранната рамка върху бюрото, кожената подвързия на „История на гражданските войни в света“ от Брус Катън, ахатовото преспапие. Като повечето американци и той мислеше по-добре, когато се движи.

— Мислех, че искате участие в „Пак Ханмин“ и „Кам Сан“ — промълви Енг.

— Може би — сънливо проточи Сойър. — Може би…

— Е, тогава решавайте. Разполагате с всички детайли от предложението на Тцун-Трите клетви, което ми се струва съвсем почтено.

— И наистина е такова — отвърна Сойър. В очите му за миг се отрази меката светлина на настолната лампа. Краката му потъваха в дебелия персийски килим, произведен преди повече от двеста години. — При положение, че човек желае да инвестира почти два милиарда долара в бъдещето на Хонконг.

— Но ако ние не желаем това, би трябвало да последваме „Матиас Кинг“ и да се изнасяме оттук — отбеляза Питър Енг.

Сойър прекрати обиколката си.

— Да разбирам ли, че ти си за тази сделка?

Почти усети свиването на раменете на другия, макар да не можеше да го види в здрача на стаята.

— Нали това искахме? „Стисни шанса за гушата“ — така гласи една стара китайска поговорка…

— Знам тази поговорка — въздъхна Сойър и възобнови обиколките си. — Знам и една друга, американска: „Дай на човека достатъчно дълго въже и той ще се обеси с него.“

— Какво означава това?

— Означава, че всяка минута на този свят се ражда по един глупак — отвърна сериозно Сойър.

— Мислите, че Тцун крие нещо за „Пак Ханмин“?

— Или за „Кам Сан“. В случая разликата е без особено значение.

— Какво ви кара да мислите така?

— Ако имах точен отговор на този въпрос, несъмнено щях да те пратя да натрупаш бързо богатство, Питър… — Сойър въздъхна и поклати глава: — Тцун ни го предлага прекалено лесно…

— Причините му са съвсем разумни.

— Естествено. Иначе балонът веднага ще се спука. Такива оферти трябва да изглеждат както законни, така и съблазнителни. Но всичко се развива прекалено бързо. Нямаме време за задълбочен размисъл. Той иска да скочим, да вземем емоционално решение, подчиняващо се Бог знае на какво… Алчност, завист… Тук има нещо гнило.

— Жалко, че нямаме възможност да им хвърлим по един по-внимателен поглед — кимна Енг. — Така нещата значително биха се опростили.

— Честно казано, не ме е грижа какво става в „Пак Ханмин“ и „Кам Сан“. Ето какво ще направиш… Минава полунощ, но въпреки това ще позвъниш на Тцун и ще му кажеш, че се отказваме. Ако почне да те разпитва защо, просто ще се извиниш и ще затвориш.

— А после? Слагаме точка, така ли?

— Не веднага — отвърна Сойър и се отпусна в любимото си кресло от мека обработена кожа. — Ще изчакаме да видим дали отново ще ни потърси. Доколкото съм осведомен, неговото време изтича утре сутринта, до отварянето на борсата. Ако никой не купи акциите на „Матиас Кинг“ в проекта „Кам Сан“, с него ще бъде свършено. Няма да има друг изход, освен да пусне акциите на „Пак Ханмин“ на пазара. Ако наистина стане така, ние можем да ги изкупим евтино, далеч под цената, която ни предлага в момента…

— А ще го сторим ли, след като твърдите, че има нещо гнило?

— Говоря за конкретната сделка, а не за евентуалните последици от нея. В крайна сметка ние не знаем почти нищо за сделките и управлението на „Пак Ханмин“. Докато по отношение на „Кам Сан“ имаме твърдите гаранции на Пекин. Правителството на Китай едва ли ще си позволи да провали една сделка, която е от жизнено значение за страната.

— Но той няма да я изпусне — възрази Енг. — Просто не може да си го позволи.

— Но не може да си позволи и това, което го очаква на борсата утре сутринта.

— Това са само предположения.

— Но дяволски вероятни предположения, Питър.

— Не разбирам.

— Не се безпокой — засмя се Андрю Сойър. — Убеден съм, че и Тцун се чувства като теб.

— Влиянието на КВР не се простира чак толкова далеч — отбеляза Лантин. — И затова искам да знам какви игри играете с китайците.

Книжката с шифъра плуваше пред очите на Даниела. Какво би станало, ако татко беше разбрал за тайния живот на мама, запита се тя. Какво ли наказание щеше да й измисли?

Лантин взе книжката и се изправи.

— Веднага след като моите хора откриха този код, аз го изпратих за анализ при един познат, който работи в Психиатричния институт „Сербски“. — Имаше предвид клиниката за душевноболни, в която КГБ обработваше шпиони и дисиденти. — Разказах му къде и при какви обстоятелства е бил открит този документ, дадох му пълна представа за общата картина. Едва след това го попитах защо… — палецът на Лантин гальовно докосваше корицата на кодовата книжка. — И знаете ли какво отговори той? Че вие несъзнателно сте се стремяла да бъдете разкрита! — Високата му фигура се отдели от прозоречния перваз, очите му се заковаха в нейните: — А аз ще отида още по-далеч — вие сте била убедена, че ще ви разкрият само ако някой по-умен от вас намери място в споменатата картина!

— Ясно е, че не се страхувате от Карпов и преценката ви е била правилна. Той никога не би стигнал до подобни разкрития. Дори не би се сетил да ги търси.

— А вие защо ги потърсихте?

— Защото при първата ни среща във вашия кабинет веднага забелязах нещо особено у вас… Нещо, което Карпов е пропуснал да забележи, особено след като е започнал да спи с вас…

— Това са мъжки фантасмагории! — отсече Даниела. — Не сте забелязали нищо подобно, всичко е плод на развинтеното ви въображение.

— Научих доста неща на вашата дача — усмихна се Лантин. — Преди всичко, че поддържате интимни отношения с Карпов. А после и това… — Кодовата книжка помръдна между пръстите му.

— Как я открихте? — не можа да се стърпи Даниела.

— Чрез майка ви — разшири се усмивката на Лантин.

— Как така чрез майка ми? — хладно го изгледа тя.

— Тя е имала нужда от скривалище за своята тайна… За иконата си.

— Знаете за религиозните й убеждения?

— Разбира се. Отбелязани са в досието й.

— Защо тогава никой не я закачаше?

— Заради вас, Даниела. За нас вие винаги сте била от първостепенно значение и не крия, че заслуга за това носи Карпов. Той искаше да бъдете щастлива и правеше всичко възможно да запази връзката ви с майка ви. Ако бяхме я репресирали като вражески елемент, вие положително щяхте да се обърнете срещу нас.

— Тя не беше враг! — гневно го погледна Даниела. — Тя обичаше Русия!

— Обичаше една друга Русия — поправи я Лантин. — Не нашата.

— Защо го изтъквате едва сега?

— Просто ви обяснявам как успях да открия тази книжка.

Това е лъжа, въздъхна в себе си тя. Той просто иска да ми покаже, че ме държи в ръцете си.

— Когато човек има тайни, той неизбежно се подлага на риск — продължаваше Лантин. — Тайните са силно оръжие само докато са притежание на собственика си. Но когато бъдат разкрити, те често имат ефекта на бумеранг.

На практика тя имаше намерението да сподели с Лантин част от тайната на „Медея“. Просто защото искаше да се отърве от Карпов, който започваше да тежи като воденичен камък на шията й. Той вече пречеше на кариерата й, тъй като искаше да я задържи там, където е, за да може да се ползва от нея. Но тя отдавна беше надраснала сегашната си позиция и гледаше далеч напред. Желаеше доста повече от това, което можеше да предложи Карпов.

Стана й криво, че Лантин сам се е добрал до материалите, които имаше намерение да му предостави. Това разваляше всичко. В устата й се появи горчив вкус, изпита погнуса от начина, по който всички около нея се опитваха да я използват. Напразно се беше заблуждавала, че държи козовете в свои ръце — на практика те винаги се оказваха в мъжете, с които беше свързана. Битката беше предварително обречена на провал. Сега най-важното е да се присъедини към победителите.

Нямаше какво повече да губи и се приготви да победи този мъж в собствената му игра. Разказа му за „Медея“ толкова, колкото счете за необходимо, наблягайки главно върху вътрешните борби в китайското правителство. Инстинктивно усещаше, че подобна информация ще бъде от първостепенен интерес за него.

За награда получи положителен отговор. Той пожела да продължава в поетата посока, пренебрегвайки хонконгския проблем. Очевидно беше твърде заинтригуван от игрите в Пекин.

— „Медея“ има ли представа коя фракция ще победи? — попита той, след като Даниела приключи с краткото си изложение.

— Все още не е сигурен.

— Това е важно, бих казал — дори критично — отбеляза той. — Ако успеем да получим предварителна информация за печелившата групировка в Пекин, ние спокойно можем да разширим започнатата марионетна война. Знаем ли кои са, лесно ще ги поставим под контрол. Просто като им дадем това, което искат. Ще станат кротки като магаренца, на които даваме моркови…

Даниела слушаше и наблюдаваше блясъка в очите му под полуспуснатите клепачи. Трябваше да разбере какви са стимулите на този човек, в противен случай беше загубена. Той не само разполагаше с далеч по-голяма власт от нея, но беше и мъж. Даваше си сметка, че мнението му за нея едва ли се различава от това, което имаше за Карпов. И тя беше в малкото му джобче… Това положение трябваше да се промени. Не с думи, а с нещо друго — далеч по-убедително.

Стана й премина в дневната. Беше обзаведена с тежки кожени мебели, тапетите бяха тъмни, по мъжки сдържани. Атмосферата беше мрачна. След кратката си инспекция Даниела вече беше сигурна, че в този дом няма трайно женско присъствие. Интересно, промърмори си тя. Какви ли са сексуалните му навици? Вече знаеше, че обича да манипулира хората, да открива слабите им места и да се наслаждава на парализата им.

Напомняше й за един зъболекар, при когото беше ходила като момиче заедно с майка си. Излъга, че му се е свършил новокаинът и буквално поглъщаше виковете й, докато бъркаше с бормашината в дупката на зъба й. Още тогава Даниела забеляза издутите му панталони, но години по-късно разбра смисъла на този акт.

Сега в душата й се промъкна подозрението, че Юри Лантин е точно като онзи зъболекар. Реши да го провери чрез кодовата книжка и каза, че си я иска обратно. Разбира се, той отказа. Но тя настоя. Той отново отказа. Не й беше в характера да се моли, освен това не искаше да засилва подозренията му. Затова скочи отгоре му и силно го зашлеви.

Лантин я удари с книгата и тя политна към лавиците на стената. Без да спира нито за миг, той скочи напред, сграбчи предната част на блузката й и рязко дръпна. Платът се разкъса и гърдите й изскочиха навън. Както обикновено, тя не носеше сутиен.

Присвила очи, Даниела наблюдаваше реакцията му. Гърдите й бяха много хубави и тя отлично го знаеше. Тялото й се изви назад, от устата й излетяха тихи хлипове.

Ударът върху гърдите й беше толкова силен, че тя нададе неволен вик. Той пусна книгата и впи пръсти в зърната, болката й му носеше очевидна наслада.

Едната му ръка се плъзна надолу, промуши се под коланчето на полата и напипа бикините. Дръпна я рязко към себе си, устните му се впиха в гърдите й. Действаше грубо, но Даниела изпита огромно удоволствие. Не го показа, разбира се — това би разрушило илюзиите му.

Той я желаеше. Мислите му бяха близо до изнасилването, но ситуацията не беше такава. Просто защото Даниела му го позволи. Беше й приятно да играе ролята на безпомощна жена, освен това усети как тялото й тръпне от възбуда.

Тя искаше да бъде обладана, да усети тръпката на необузданите чувства, вълнението от измяната и опасността.

Когато видя високото му мускулесто тяло освободено от дрехите, когато усети наедрялата му мъжественост в слабините си, тя вече беше готова. Пожела да се слее с тази мъжествена сила, да стане частица от нея.

Всеки стон, който се изтръгваше от гърлото му, всеки гърч на голото му тяло, всяка тръпка в слабините му беше една малка победа за нея на това странно бойно поле. А когато горещото му семе се стрелна на плътна струя дълбоко в нея, тя стегна вътрешните си мускули и потъна в омайните тръпки на собствения си оргазъм.

После, почти несъзнателно, тя изведнъж разбра, че най-сетне е открила това, което цял живот беше търсила — неограничената власт и ключа към нея.

Джейк пожела да отиде сам в малкото жилище. Микио не възрази, макар вътрешно да беше убеден, че това е пълна глупост.

— Поне я изчакай на улицата — загрижено рече оябунът. — Ще паркираме отпред една от моите коли и ще я вдигнем мирно и тихо в момента, в който се появи. А след това ще разговаряте на някое тихо и спокойно място.

— Няма да стане — поклати глава Джейк. — Отмъкнем ли я от улицата като обикновен престъпник, нищо няма да науча от нея.

— Но той би могъл да те чака вътре — предупреди го Микио. — На негово място бих постъпил точно така.

— Всичко, свързано с Ничиреншу, носи рискове — отвърна Джейк. — А в случая просто нямам друг избор.

Микио се ядоса не на шега. Не толкова от думите на Джейк, колкото от прекалената загриженост, която проявяваше за безопасността му.

— Притежаваш прекалено анахронично чувство за чест, особено пък за един „гайжин“ — промърмори той. — Сякаш си самурай, отдал живота си на Токугава…

Ръката му бавно се повдигна, в дланта лежеше автоматичен пистолет с късо дуло, блестящ като някакъв странен бръмбар.

— Домо, Микио-сан — усмихна се Джейк и поклати глава: — Това не ми е необходимо.

Свечеряваше се. Токийските улици бяха задръстени от хора, които бързаха да се приберат навреме за вечеря.

Джейк се отби в някакъв магазин и купи една прясна риба, която помоли да му увият в лист предварително приготвена и доста плътна оризова хартия. После подаде на продавача седем книжни канапчета в червено и бяло, с които да стегне пакета. Човекът беше възрастен и разбра какво се иска от него. Ако беше по-млад, положително трябваше да му дава обяснения.

В горния десен край на пакета прикрепи „аваби“ — нещо като етикет във формата на ухо, който по стара традиция се слагаше върху подаръци и означаваше пожелание за дълголетие.

Тикна пакета подмишницата си и забърза към малкото апартаментче. В този час на денонощието беше напълно безсмислено да търси свободно такси. Дори и да откриеше такова, неизбежно щеше да потъне в безнадеждното задръстване по улиците на Токио. А не му се искаше да бъде смачкан като сардина в някой от вагоните на метрото.

Стигна пред входа и вдигна глава. Предварително беше разучил кои са прозорците на апартамента й. После бавно обиколи блока. Микио се беше погрижил да го снабди с цялата налична информация за разположението му. Прозорците светеха. Това означаваше, че може и да го очакват. Джос, сви рамене той, върна се обратно и потъна във входа.

Качи се в малък асансьор, който бързо го издигна до етажа. Затвори вратата зад гърба си и бавно тръгна по дългия коридор. Стъпките му отекваха в тишината.

Спря пред вратата и се ослуша. Грохотът на уличното движение се чуваше някак приглушено, сред него странно отекна сирената на самотна баржа. Зад околните врати се долавяха обичайните шумове. Последните остатъци от дневна светлина бързо се топяха, мястото им още по-бързо заемаха разноцветните отблясъци на неоновите реклами. Тъмнината нямаше място тук, сред огромната метрополия.

Откри, че му е необичайно топло, ударите на сърцето му бяха по-силни от звуците на града. Защо усеща пулсацията в средата на гърдите си? Направи няколко дълбоки вдишвания и издишвания, за да се концентрира.

Челото го засърбя, неволно вдигна пръст да се почеше. И установи, че пръстът му е мокър от топла пот. Близна го с език, сякаш искаше да се увери, че това наистина е соленият секрет на тялото му.

Гледаше право пред себе си, в блестящочерната полирана повърхност на вратата. За момент му се стори, че вижда отражението си в нея. Потръпна и изведнъж разбра, че е уплашен. Дясната му ръка бавно се повдигна към звънеца, очите му я наблюдаваха някак учудено — сякаш принадлежеше на друг човек.

За миг не чуваше нищо, освен ударите на сърцето си. Грохотът на трафика се стопи, изчезнаха тъжните вопли на товарните баржи по реката. След секунда всичко ще бъде безкрайно различно, защото той ще има отговор на множеството въпроси, които го измъчваха.

Вратата рязко се отвори.

— Да?

Отражението му беше изчезнало.

— Камисака Танаба?

— Хай.

Той стори нисък поклон.

— Името ми е Джейк Мейрък. Стар познат на Ничиреншу.

Успя да зърне тъмните пламъчета на страха в очите й. Дали Ничиреншу не е вътре?

— Кой сте вие?

Беше облечена в яркозелено кимоно с ръбчета от фина дантела, под яката и ръкавите се виждаха краищата на бельо в доматен цвят. На краката й имаше леки снежнобели „таби“ от корково дърво. Дали винаги се облича така, когато е сама, запита се Джейк.

— Донесох ви подарък — промълви той и протегна пакета. Пипалата на психиката му се протегнаха навътре, зад гърба на младата жена, търсейки признак за присъствието на Ничиреншу. — А подаръци носят само приятели…

Тя го гледаше така, сякаш очакваше лицето му всеки миг да избухне в пламъци.

— Мъжът, когото споменахте, няма приятели! — с мъка разлепи устни тя. — В това съм абсолютно сигурна.

— Не съм казал, че съм негов приятел — усмихна се Джейк, после настойчиво добави: — Моля ви, наистина трябва да поговорим!

Тя се поколеба за миг, после протегна ръка за подаръка и отстъпи крачка назад с официален поклон. Джейк се наведе да събуе обувките си.

Напрегнал мускули, той запази бойната стойка на тялото си с леко свити колене. Краката му светкавично се раздвижиха, центърът на тежестта му остана ниско в стомаха — мястото, което се нарича „хара“. Плъзна се с дясното рамо напред, очите му с един поглед обхванаха миниатюрната кухничка, нишата за спане със снежнобял футон, банята. Апартаментчето беше празно.

Върна се в коридорчето, откъдето младата жена го наблюдаваше, неподвижна като статуя.

— Трябваше да бъда сигурен — поклони се отново Джейк. — Сумимасен, Танаба-сан.

В очите на Камисака се появи смайване. Чужденците в Япония казват благодаря само с широко разпространения израз „домо аригато“, докато „сумимасен“ се използва рядко дори от кореняците. Почти невъзможно е да се даде точен превод на тази думичка, която освен „благодаря“ изразява и още куп други неща: извинение за получена услуга от непознат, чувство за дълг, невъзможност да се отблагодариш в момента за направената услуга…

— Бихте могли просто да ме попитате — промълви тя.

Интересът на Джейк се повиши. Камисака беше облечена като гейша от предвоенните години, но говореше като всяко съвременно момиче в Япония. Ако беше спестила думите си, той положително би я взел за вярна самурайска съпруга, сякаш изскочила направо от епохата Едо. За това несъмнено щеше да допринесе и фактът, че тя не отвори подаръка си пред него. Така изискваха древните традиции. Подаръците се отварят в уединение, за да се избегне завистта на околните и евентуалното разочарование от избора на човека, който ги прави…

— Искате ли чай?

Очите й му казаха, че продължава да се тревожи. Това беше напълно разбираемо.

— Благодаря, с удоволствие.

Седнаха един срещу друг, разделяше ги ниска масичка от ебонитово дърво. Обсипана с фина дърворезба, тя беше прекалено елегантна за такова скромно жилище. Камисака умееше да поднася чай. Заедно с ароматната течност предложи оризови сладкиши и „тофу“.

— Ще ми простите ли, ако ви задам няколко прями въпроса? — попита той.

— Сам ще прецените дали ще ви простя, или не, Мейрък-сан.

Този отговор му даде необходимата пауза. Винаги трябва да преценяваш качествата на опонента си, учеше го Фо Саан. И не забравяй, че подцениш ли го в началото, никога няма да поправиш допуснатата грешка.

Но Джейк беше много далеч от мисълта да подценява Камисака. Макар и млада, тя вече успя да му покаже умствените си качества. Душата му се изпълни с неволно уважение към нея, а и към Ничиреншу. Защото в крайна сметка тя беше неговото момиче.

— Кога за последен път се видяхте с Ничиреншу? — започна той.

— Според мен първо трябва да ми обясните причината за такъв прям въпрос — усмихна се тя.

— У Ничиреншу има една вещ, която ми принадлежи. Късче кехлибар, оформено като задната лапа на тигър. Взел го е от съпругата ми, която почина…

— О, съжалявам! Наскоро ли почина?

— Миналата седмица — отвърна Джейк и неволно започна да пресмята. Колко дни изминаха оттогава, по дяволите? Какво ми става? — Тя е била с Ничиреншу… — механично отбеляза болката в очите на момичето и изведнъж си даде сметка, че я беше причинил напълно умишлено. Засрами се от себе си. Защо си отмъщава на това чисто създание? Какво общо има то с неговите гняв и мъка?

— Сега разбирам защо изглеждате толкова изтощен — изненада го отново тя. — Бузите ви са хлътнали, под очите ви има торбички. Като ви видях на прага, имах чувството, че сте маратонец на края на силите си…

Колко елегантно, въздъхна в себе си Джейк и усети как бузите му пламват. Това момиче притежава не само пъргав ум, но и изтънчено възпитание.

— Наистина съм уморен — чу се да казва той, а гласът му прозвуча така, сякаш идваше от далечния край на тесен тунел. — А в моя бизнес това е сериозна предпоставка за злополука.

— Значи бизнесът ви е лош — отвърна тя и допълни малките чашки. — Имах чичо с подобен бизнес на вашия… Много го обичах. Отрупваше ме с подаръци, беше в състояние да разсее и най-мрачното настроение. Но умря, при това съвсем внезапно. От преумора, обясни баща ми, когато го попитах защо чичо Тейсо престана да идва у дома… — очите й станаха топли и изпълнени със съчувствие. — Не бих искала това да се случи и е вас…

— Е, какво толкова? — промърмори той, изпълнен с необяснимо самосъжаление. — Вие дори не ме познавате…

Камисака седеше напълно неподвижно и това още веднъж подчерта безупречните й маниери.

— Според мен животът ви е накарал да свикнете с емоциите — тихо промълви тя. — И това е тъжно. Нима толкова малко вярвате в човечността, че подозирате в лъжа всекиго и всякога?

Думите й бяха лишени от агресивна острота, прозвучаха тихо, мелодично и някак успокоително. И именно затова Джейк се замисли над тях. Даде си сметка, че е права, че той наистина живее сред паяжината на постоянни лъжи. И този начин на живот беше принудил сърцето му да закоравее. С тръпка на ужас проумя, че от доста време насам не е в състояние да прави разлика между истина и измислица. После разбра и нещо друго — клокочещият в душата му гняв е предизвикан от красотата и топлината на тази жена. Жената на Ничиреншу…

А Мариана — неговата жена, е студена като лед. И безвъзвратно загубена…

— Аз не бих… — замълча, изпитал затруднение да изрази чувствата, които го вълнуваха. — Признавам, че сте съвсем различна от това, което очаквах да видя…

— А какво очаквахте? — усмихна се тя. — Може би да ви забия нож в гърба?

Той замълча и това беше достатъчно признание за правотата на думите й.

— В душата ви се таи насилие.

— В душата на Ничиреншу също — тръсна глава Джейк.

Пазарлъкът започна.

— Не твърдя, че го разбирам изцяло, нито пък, че съм напълно доволна от нашите отношения — въздъхна тя. — Но той е самурай, един истински анахронизъм… Би се чувствал далеч по-добре в света на миналото… Затова му прощавам всичко.

— Дори убийствата?

— Аз изповядвам будизма и не мога да толерирам отнемането на човешки живот — погледна го право в очите Камисака. — Но съм достатъчно гъвкава, за да зная отговора на подобен въпрос и да се примиря с него.

— Но вие живеете с него! — възкликна Джейк. Усети как започва да се дразни от спокойния глас и сдържаните маниери на тази жена. — Спите в едно легло с него, готвите му, обслужвате го! Нима не разбирате, че сте му отдала душата си, за Бога? Как можете да го правите, когато прекрасно знаете с какво се занимава извън тези стени?

— А как мога да живея, когато прекрасно зная колко несъвършен е светът? — отвърна с въпрос Камисака.

— Това не е никакъв отговор!

— Приличате на онзи, който искал пълно съвършенство в градината си. Искате от себе си невъзможното, очаквате го и от другите. Съвсем естествено е да останете разочарован от тях, да живеете с чувството, че сте предаден. Но вие не сте предаден от хората около вас, Мейрък-сан. Вие сте предаден от собствените си морални критерии.

— Трябва да приемате света такъв, какъвто е. А не такъв, какъвто вие желаете да бъде. Душата ви е изпълнена с гняв също като неговата. Дълбок и неукротим гняв. Дали някога ще се освободите от него? Нямате представа колко различни ще бъдете… И вие, и той… — на лицето й се появи усмивка. — Ето, виждате ли? Желая доброто и на двама ви!

— Ние сме коренно различни! — гневно отвърна Джейк.

— Добре, той е убиец — погледна го сериозно тя. — А вие? Какво представлявате вие?

— Не съм тук, за да говоря за себе си!

— Разбира се. Това беше глупаво от моя страна… — Дали в очите й не се мярна ирония?

— Ще отговорите ли на въпроса ми?

— Вече ви отговорих, но вие вероятно не ме слушахте…

— Чух всяка дума, излязла от устата ви!

— Нямам предвид слуха, а сърцето ви, Мейрък-сан.

— Не започвайте с баналните проповеди — изсумтя той.

— О, сега вече разбирам! — извика тя. — Нещата губят смисъл, когато няма борба. Ако Ничиреншу беше тук, вие двамата щяхте да се вкопчите в борба на живот и смърт. И само след като успеете да го убиете, вие ще видите смисъла… Нали така? Ако бях истинска жена на самурай с остър „вакизаши“ под масата, вие несъмнено щяхте да сте доволен от това, което успеете да измъкнете от мен. Въпреки опасността да скоча и пронижа сърцето ви!

Джейк съзря съжалението в очите й и си даде сметка, че е абсолютно права. Наистина очакваше битка, дори се беше подготвил за нея. Никой в неговия свят не зачита лесните победи.

Неговият свят. Съвсем различен от света на тази млада жена срещу него, съвсем различен от света на Мариана. Защо? Защо се беше увил в мантията на безчувствеността? Това състояние се роди край реката Сумчун, циментира душата му, лиши го от почти всички качества, контото правеха добър оперативен агент. Превърна го в никой.

Спомни си за призрачното отражение на собственото си лице върху лакираната врата на Камисака. Да, това е той, от плът и кръв… Един неясен образ, един призрак… Сърцето му се сви от мъка, но остана някак кухо. Можеше да бие още много години, но щеше да си остане един бездушен механизъм, напълно лишен от емоции. Но Мариана е мъртва, какво тогава е значението на това разкритие?

С премрежен поглед проследи как Камисака бърка в ръкава си и поставя малък пакет върху полираната маса.

— Мисля, че това е ваше — простичко рече тя.

Тази жена притежаваше безценната дарба да не дава оценки, да не прави опити да наднича в душата на събеседниците си. Друг на нейно място положително би добавил нещо от сорта на: „Вероятно ще се въздържите да го отворите, въпреки уверенията ми, че няма да избухне в лицето ви…“ Но тя не каза нищо. Постави ръце върху масичката и застина. Джейк се загледа в бродерията на ръкава й. Зелено върху зелено, майсторски преплетени шарки, още по-майсторски внушения… Пръстите й бяха издължени и деликатни. И те, подобно на кимоното, излъчваха тайнствена сила…

Дълго седя абсолютно неподвижен като каменна статуя. В ноздрите му нахлуваше ароматът на тялото й, свеж като лятна нощ. Очите му бяха насочени в малкото пакетче, опаковано като за подарък. Във фината оризова хартия проблясваха тънки златни и сребърни нишки, които му напомниха за блестящите шнурчета, с които беше опаковал сватбения подарък на Мариана. Тя беше тази, която пожела да си разменят подаръци, сякаш ритуалът на бракосъчетанието не й беше достатъчен. Джейк едва сега започна да проумява защо му беше поискала това допълнително уверение за силата на чувствата му…

Най-накрая протегна ръка и започна да развива хартията. Отначало помисли, че Ничиреншу, колкото и невероятно да звучи това, изведнъж е решил да му върне липсващата част от „фу“. Защото в пакетчето наистина имаше късче кехлибар. Стилът на изработката не можеше да бъде сбъркан. Извърна го с лицето нагоре и изведнъж започна да трепери.

В ръцете си държеше главата и раменете на внушителен тигър. Част от същото произведение на изкуството — в това нямаше никакво съмнение. Вдигна го срещу светлината и внимателно се зае да изследва прозрачността и нишките на минерала. Да, това е същият тигър. Още една част от „фу“!

— Какво става, Господи?

С мъка потисна желанието си да изкрещи, преглътна и глухо попита:

— За пръв път ли виждате това, Камисака-сан?

Тя леко се извърна и кимна с глава. Самообладанието й го влудяваше.

— На кого е?

Гарвановочерната коса обвиваше бялото й лице в съвършен ореол. Очите й останаха бистри и спокойни.

— На Ничиреншу — отвърна. — Каза, че го е получил от майка си.

Но Джейк вече беше престанал да я слуша.

В понеделник Хонконг започна да се готви за посрещането на тайфун, родил се някъде над необятните простори на океана. Проверяваха се заслоните в пристанищата Козуей и Абърдийн, а също и по-малките, разположени по другите точки на острова. Във вътрешността обаче опасността беше друга, там стотици и хиляди бизнесмени очакваха със свити сърца камбанния звън, който щеше да оповести отварянето на борсата Хан Сей.

Паниката рязко нарасна в момента, в който по радиото официално съобщиха за оттеглянето на „Матиас Кинг“. Час след отварянето на борсата тя вече достигаше своя връх. Хората ясно виждаха как се сбъдват най-мрачните им предчувствия. Мнозина си даваха сметка, че ако обезценяването на ценните книжа продължи със същите темпове, в края на деня ще бъдат свидетели на неудържима верига от банкрути.

Неспокойни и изпълнени с ужас очи следяха екраните, върху които акциите на довчера процъфтяващи компании отбелязваха рязък спад, а после направо се сгромолясваха. Чифт от тези очи принадлежеше на Тцун-Трите клетви. Акциите на неговата компания „Пак Ханмин“ падаха с ужасяваща бързина, тъй като позициите й бяха силно разклатени от участието й в проекта „Кам Сан“ и отказа на Сойър да се включи на мястото на „Матиас Кинг“.

Вцепенен от тревога, Тцун се облегна в стола си на балкона на борсата и затвори очи. С мъка преглътна лепкавата топка в устата си и безмълвно прокле лошия си късмет. Нищо не можеше да направи, ръцете му бяха вързани. Беше получил нареждане да не търси повече Андрю Сойър, макар инстинктът да го предупреждаваше, че по този начин ще накара Сойър да се държи настрана.

Утрото потвърди това и той вече знаеше, че деловото предложение отправено към Питър Енг, е било чисто самоубийство. Оферти като тази, която беше отправил на Андрю Сойър, трудно, можеха да останат тайна в град като Хонконг. Защото залагането е единственото нещо на този свят, което китайците обичат повече от клюките.

От стремителния спад на „Пак Ханмин“ ставаше ясно, че някой от „Сойър & синове“ е споделил информацията за проекта „Кам Сан“ с останалите тайпани. Това обезценяване не можеше да се дължи единствено на съобщението за оттеглянето на „Матиас Кинг“.

„Пак Ханмин“ рухваше пред очите му и това без съмнение се дължеше на офертата, която беше отправил към Сойър. Не би трябвало да си позволява подобен ход, особено пък сам. Би било далеч по-разумно да си държи устата затворена, особено в момент като този. Но решението взе Резидента, вслушал се в чужди съвети. И резултатите бяха налице. За съжаление той се пържи на огъня, докато Резидента е далеч. По дяволите!

Направи опит да се успокои, но кратък поглед към екрана беше достатъчен за обратното. В рамките на по-малко от минута цената на акциите му беше паднала с нови два пункта. Не, това е невъзможно! Два пункта за толкова кратко време! Ако нещата продължават да се развиват с тези темпове, „Пак Ханмин“ скоро ще бъде принудена да обяви фалит!

Тцун стисна юмруци, приведе се напред и заповяда на брокера си да купува. Беше принуден да направи този ход, друг изход просто нямаше. Но ресурсите му бяха ограничени и скоро с потръпване и кратка справка в бележника си установи, че вече е купил всичко, което можеше да си позволи. Стомахът му се сви. Очите му неволно потърсиха върху екрана индекса на „Пак Ханмин“. Вече няколко минути цената оставаше без промяна. От отварянето на борсата беше изгубила седем пункта и половина, но в момента се държеше.

Започна да се поти и това беше лошо предзнаменование. Реши да не използва ленената кърпичка, която стискаше в ръка. Всички да вървят по дяволите, изръмжа в себе си Тцун-Трите клетви. Няма да проявявам слабост пред своите врагове!

„Пак Ханмин“ се държеше. Ако това е цялата ми загуба през този кошмарен ден, аз ще бъда истински щастлив, въздъхна в себе си той. „Ще запаля ароматични пръчици в семейната гробница и ще отправя благодарствена молитва към духовете на дедите си.“

Лудницата долу продължаваше. Тцун-Трите клетви гледаше в тълпата брокери с широко отворени очи, сякаш виждаше ада. През 1971 и 1972 също беше така, но тогава борсата „Хан Сенг“ вървеше нагоре, оборотът й се удвояваше всяка година. Сега обаче нещата се обръщаха. Процесът започна преди три години, когато Великобритания официално прие да върне колонията на Китай през 1997 година. Но началото беше бавно незабележимо, нямаше нищо общо със сегашната лудница.

Неудобният европейски костюм на Тцун започна да овлажнява подмишниците. Мразеше тези дрехи чувстваше се неудобно, когато под краката му беше твърда земя, а не потръпващата от леки вибрации палуба. Присви очи и отново погледна екраните. „Пак Хан мин“ продължаваше да се държи. Е, положението не чак толкова лошо, рече си той и изпусна дълбока въздишка на облекчение. Опасният момент може би вече и зад гърба ми…

Настъпи времето на изчакване. Силно подценени, акциите му бяха уязвими, особено ако се появи желаещ да ги изкупи наведнъж. Преди години той изкупи основния пакет на компанията „Ксиу Х. К.“ точно по този начин. Грабна го под носа на фамилията Ксиу, която се оказа с недостатъчно капитал за обратно изкупуване.

Сега си даваше сметка, че може да се окаже в същото положение. Преди три години веригата от магазини и складове на Ксиу изглеждаше апетитно парче, което впоследствие действително донесе немалко печалби за конгломерата „Пак Ханмин“. После обаче той получи заповед да ги продаде и да насочи капитали към Новите територии. Неразумно решение, рече си тогава той. Лишено от логика решение, тъй като веригата даваше огромна печалба. За разлика от пазара на недвижими имоти, който вече беше започнал да се свива от заплахата на приближаващата се 1997-а.

Съдба.

Всичко се върти в кръг, ако се замисли човек. Макар да притежаваше най-големия танкерен флот в света, Т. И. Чун имаше големи капиталовложения в банковото дело, рефинансирането на недвижима собственост и злато добива. От друга страна „Сойър & синове“ станаха най-големият производител в колонията след оттеглянето на „Матиас Кинг“, а „Файв стар пасифик“ беше лидер сред собствениците на недвижими имоти.

Всяка една от тези три компании можеше да прояви оправдан интерес към акциите на „Пак Ханмин“. Съвсем в реда на нещата би било някоя от тях да изкупи тези акции на сегашната им смешна цена, да спекулира с тях на борсата и да ги пусне за продажба, след като стойността им се повиши три, а дори и четири пъти. Другият вариант беше по-прост, но по-страшен: да ги задържи като своя собственост, принуждавайки „Пак Ханмин“ да изплати своя дял от проекта „Кам Сан“.

Тцун-Трите клетви скръцна със зъби. Очите го заболяха от взиране. Примигна няколко пъти и отново насочи поглед в екраните. Вече не знаеше какво му се иска повече — повишение или по-нататъшно понижение на неговите акции. И в двата случая нещата щяха да са неблагоприятни. Единственият му шанс беше запазването на сегашното ниво, разбира се, с допустимите леки отклонения.

По обед положението беше относително стабилно. Акциите на „Пак Ханмин“ очевидно бяха стигнали разумната долна граница и останаха там. Приличаха на тежко болен човек, чийто пристъп вече е овладян и шансовете му за оздравяване започват да нарастват.

Тцун-Трите клетви си позволи чаша чай и купичка сусамени макарони, които му донесоха направо в борсата. Цяла сутрин поддържаше телефонна връзка с кантората си и даваше онези делови нареждания, които обикновено идваха от борда на яхтата му.

В един и четвърт цената на акциите му се повиши с половин пункт и той отправи една безмълвна молитва към боговете. В крайна сметка май ще излезе, че съм действал правилно, въздъхна в себе си той. Огромните и навременни покупки на собствените му акции очевидно бяха отстранили конкуренцията. Желаещите да влязат в играта явно се опасяваха, че ще се сблъскат с наддаването му за всяка отделна акция, която биха желали да притежават. А ако той притежава достатъчно количество за да запази контролния пакет, нищо няма да му попречи да откаже изкупуването на останалите и така спекулантите ще претърпят сериозни загуби. Такава е същността на блъфа, усмихна се Тцун и започна да се отпуска. Най-лошото вече е зад гърба ми!

Телефонът, който го свързваше директно с мястото за наддаване, иззвъня малко след един и половина. Тцун бързо вдигна слушалката.

— Някой току-що купи петдесет хиляди акции на „Пак Ханмин“ — информира го брокерът му.

— Кой? — попита Тцун и усети как сърцето му пропуска един такт.

— Не знам. В момента проверявам…

— Обади ми се веднага след като научиш — заповяда Тцун и затръшна слушалката. Дано да е еднократна покупка, помоли се на боговете той.

Вече не можеше да остане на стола си. Приведен над перилата, той не отделяше очи от екраните. Котировките оставаха непроменени, но времето сякаш се разпадаше на отделни фрагменти с всеки удар на сърцето му.

Телефонният звън сякаш прободе мозъка му. Той подскочи и грабна слушалката. Пластмасовото покритие изведнъж стана мокро от пот.

— Да?

— Току-що бяха купени нови петдесет хиляди акции.

О, Буда!

— От същия купувач?

— Да.

Господи, значи сметките ни са били погрешни! Някой иска главата ми! Акулите са надушили кръвта! От часове не съм купувал нищо и те пробват каква е ситуацията. Чудят се дали имам достатъчно капитал за покритие.

— Кой е той? — дрезгаво излая в слушалката Тцун.

— Все още не можем да установим, сър — отвърна брокерът. — И двете покупки са анонимни.

— Искам име! — изръмжа Тцун и затръшна телефона.

Котировките върху екрана започнаха да се променят. Сърцето на Тцун-Трите клетви пропусна един такт, ръката му неволно се вдигна към гърдите. За страничния наблюдател този жест несъмнено би трябвало да изглежда съвсем нормален, сякаш искаше да оправи жилетката си. Индексът на „Пак Ханмин“ се повиши с два пункта!

Започва се, мрачно въздъхна той. Някой иска да ме глътне, а аз нямам сила да го спра. Телефонът отново издрънча.

Дейвид Ох се настани пред изумруденозеления терминал, свързан пряко с гигантския мозък на компютъра GRP-3700, който се намираше в подземията на вашингтонската централа на Агенцията. Мрежата включваше обезопасен телефонен модем с вграден факс, който беше в състояние да обработва всякакви печатни материали и чертежи. С негова помощ той можеше да се включи в различните информационни нива на Агенцията, прибягвайки до личните си кодове. Колкото повече кодове набираше, толкова по-дълбоко потъваше в секретните файлове.

Беше сам в малката и задушна стаичка. Вратата беше заключена още преди четиридесет минути, когато вкара в компютъра двата пръстови отпечатъка, взети от апартамента на Джейк Мейрък. През цялото това време ги сравняваше с милионите отпечатъци, съхранявани в паметта на компютъра. Почти непрекъснато получаваше указанието „Продължавайте“, а това означаваше, че някъде сред огромния лабиринт на съхраняваната информация се крият данни за хората, проникнали в апартамента на Джейк на другия край на света.

Половинчасовото изследване на известни като противници личности не донесе никакъв резултат. Дейвид Ох ги елиминираше един по един, но надписът „Продължавайте“ в горния десен ъгъл на екрана започна да го дразни. Премина през най-известните оперативни агенти на КГБ и през „организираните“ терористи — членовете на организации като „Червените бригади“, „Черният септември“, „Баадер-Майнхоф“ и — японските екстремисти от фракцията „Червена звезда“.

После се зае с тъй наречените единаци — терористите, които работят по поръчка. Прехвърляше файл след файл, но резултатът продължаваше да е нулев.

— По дяволите! — не се сдържа Дейвид. Мълчаливият отговор на терминала беше все така лаконичен.

Но какво остана?

Оперативните агенти на КГБ в левия политически спектър.

Нищо.

Оттеглилите се от активна дейност. Нищо.

Натисна няколко клавиша, за да провери помощното меню на програмата. Трябваха му опции. Оказа се, че не е използвал само една от тях. Вкара в действие поредната парола и с нейна помощ извади една безкрайна поредица от имена. Главата му се поклати в знак на отчаяние, умът му вече търсеше начин за обогатяване на менюто. В същия момент поменикът изчезна и върху екрана започнаха да пулсират само две имена. В десния горен ъгъл се появи яркочервен и дебело подчертан надпис:

— Господ да те благослови! — прошепна с одрезгавял от възбуда глас Дейвид Ох и бързо набра кодовете за проверка на информацията. Тридесет секунди по-късно вече беше сигурен, че грешка няма. Дланта му механично приглади овлажнилата от пот коса.

Компютърът съобщаваше, че двамата мъже, посетили апартамента на Джейк след отпътуването на Мариана, са били членове на специален екип на Агенцията. Не са били изпратени нито като куриери, нито като следователи. Уменията им се характеризираха като твърде специфични, за да бъдат хабени за подобен род обикновени мисии.

Те бяха просто убийци.

И това означаваше само едно: заповедта за ликвидирането на Мариана Мейрък е била издадена още преди да възникнат подозренията за измяна на Джейк, и следователно от Агенцията. Но как е възможно това?

Дейвид Ох рязко вдигна глава и се огледа, макар да беше сигурен, че е сам в заключената стаичка. За пръв път в дългата си кариера изпита дълбоки съмнения по отношение на институцията, на която служеше. Имаше чувството, че е гол и безпомощен, съвсем като дете…

Прогнозите за наближаващия тайфун се оказаха точни. Бурята връхлетя от югоизток, огромни шестметрови вълни започнаха да се блъскат в пристанищните вълноломи. Топлият въздух се смеси със студените маси, нахлуващи от северозапад, и над Хонконг се изсипа едра градушка. Дневната светлина рязко намаля, над колонията се спусна странен зеленикав здрач. Въздухът беше толкова влажен, че човек оставаше с впечатлението за спускане под повърхността на водата.

На яхтата на Тцун-Трите клетви всичко вървеше както обикновено, никой не обръщаше внимание на пороя и високите вълни. Това особено ясно личеше в командната кабина, кабинет на тайпана, но тук дейността се подчиняваше на яркото присъствие на една жена — Неон Чоу.

В момента тя се беше надвесила над бедрата на своя господар, голият й гръб смътно проблясваше на светлината на лампата. Дългата черна коса се спускаше свободно надолу, палави кичурчета гъделичкаха коленете на Тцун.

Той лежеше гол, кожата му блестеше от пот. Винаги се потеше, когато Неон Чоу се заемаше да обработва свещения му орган с невероятна нежност и внимание.

От устата му се откъсна дрезгаво стенание, имаше чувството, че членът му ще се пръсне. Винаги беше така. Сякаш органът му живееше самостоятелен живот, сякаш изпитваше огромна обич към жената, която го докосваше.

А тя го докосваше по един наистина магически начин. Използваше ноктите и върховете на пръстите си, горещия си дъх, устните и езика, втвърдените зърна на гърдите си. Това го караше да губи представа за действителността, да се чувства като бог, достигнал приказни висини.

Наслаждаваше се на всеки отделен миг, очите му бяха затворени. Слабините му бавно натежаваха, от гърлото му излетя проточен стон. Протегна ръка и нежно отмести Неон Чоу от свещения си орган. Очите му се отвориха и жадно погълнаха нежните очертания на тялото й, сякаш за пръв път ги виждаха. Имаше тънко кръстче, издължени крака и великолепно оформен ханш, силен и едновременно с това нежен като на дете. Гърдите й бяха малки, но добре оформени, шията над тях — дълга и съвършена.

Очите под полуспуснатите й клепачи опариха тялото му, натежали от страст. Той я придърпа върху себе си като кукла, устните му се впиха във влажната й женственост.

Тя издаде дрезгав вик, пръстите й се вплетоха в косата му, тазът й започна ритмично да се поклаща. Отначало бавно и внимателно, сякаш искаше да усети по-добре докосването на езика му. После все по-бързо и по-бързо. Нектарът на възбудата й го накара да изстене. Тялото й застина, удоволствието танцуваше по цялата й стегната фигура. Усети как я връхлита огромната вълна на желанието и се предаде. Притисна се в него, главата й се разтресе, косата й полетя във всички посоки, сякаш разпиляна от буря.

Тялото й се разтърси от първите пристъпи на оргазма — сигнала, който чакаше Тцун. Отдръпна устните си, плъзна влажното й тяло надолу и проникна до дъно в нея. Горещият контакт го накара да изстене от удоволствие, всяка фибра от тялото му стремително се насочи към върха. Свещеният му орган конвулсивно се свиваше и отпускаше, потънал дълбоко във влажната й женственост, докосването на окаменелите й зърна до гърдите му извика нови стенания…

Те никога не се целуваха, преди да се любят, а винаги след това. Тцун-Трите клетви беше убеден, че целувката е най-интимният акт между влюбените, тя беше онзи жест, който извисяваше и продължаваше удоволствието, настъпващо след пълноценния оргазъм.

Неон Чоу издаде въздишка на дълбоко задоволство, зарови пръсти в косата му и преплете език с неговия.

— Ела — дрезгаво прошепна той и придърпа тялото й в леглото. — Не трябва да гледаме на запад, защото ще разгневим Земния дракон и ще ни се случи нещастие…

Дълго време лежаха мълчаливо, заслушани в тропота на дъжда върху палубата. Той намаляваше със същия ритъм, с който се успокояваха ударите на сърцата им.

Тя първа се изправи, нагласи възглавниците и се облегна върху тях. Запали една цигара, дръпна веднъж и я тикна между устните му. После запали и за себе си.

— Ще запазиш ли контрола си върху „Пак Ханмин“?

Преди време той се дразнеше от директния начин, по който задаваше въпросите си. Но сега вече не. Може би това се дължеше на Блис, която беше доста различна от обикновените жени, също като Неон Чоу. И двете бяха от новото поколение китайки, което стремително се променяше и преобръщаше с главата надолу всички представи за добро поведение. Тцун-Трите клетви не знаеше дали да се дразни, или да се възхищава от тяхната прямота.

Потисна въздишката си и леко поклати глава. Човек трябва да се примирява с фактите. Просто защото е безсмислено да се бори с океанските вълни… Още повече че сам беше учил Блис да действа смело и безкомпромисно като мъж, сам се беше стремил да й осигури бъдещето. В хода на този процес обаче изведнъж беше открил необятността на женския ум, невероятната му способност да възприема й запаметява, да извлича полезната информация.

Помисли за последното телефонно обаждане, преди да напусне ложата си в Хан Сенг. С глух от вълнение глас брокерът му беше изредил имената на няколко фиктивни фирми, обединили усилията си за изкупуването на „Пак Ханмин“.

— Може да съм силен и могъщ, но нямам неограничени финансови възможности — въздъхна той. Но и „Файв стар пасифик“ беше в същото положение, затова намесата на тази компанията в изкупуването на „Пак Ханмин“ беше истинска изненада за него. Фактът обаче оставаше: зад всичките фиктивни фирми на борсата стоеше именно „Файв стар“. Откъде бяха взели толкова пари? Какво ли е имал наум Резидента, за да предложи един толкова налудничав план?

Очите на Неон Чоу галеха тялото му.

— Все нещо имаш предвид — промълви тя. — Никога не си бил безпомощен…

— Страшно много искам да задържа „Пак Ханмин“ — отвърна Тцун-Трите клетви, без да прави опит да скрие безпокойството си. — Маймуната Сун прекрасно знае, че с тази компания аз мога да направя чудеса. Но собствениците на „Файв стар“ са „гуай-лох“ и вече са купили значителна част от акциите ми. Дано се провалят на дъното на пъкъла!

Неон Чоу натисна фаса си в пепелника, сведе глава и нежно погали гърдите му:

— Дано!

Роджър Донован се обади да поиска промяна на мястото за среща. Горещата вълна заливаше цялата източна част на Съединените щати, а Вашингтон беше истинска сауна. Задръстените от туристи улици просто излъчваха душна влага, а промишленият смог беше тежък и неподвижен, наситен с миниатюрни метални частици. Целият град имаше размит вид като изображение на древен стенопис.

Това беше една от причините, поради които Донован пренасочи срещата към Грейсток. Чистото и подредено имение, хладната къща — всичко това му се струваше неудържимо привлекателно. А другата беше проста — той обичаше стария дом. Беше свикнал на простор, тъй като цял живот беше живял в Лос Анджелис. Разбира се, ако не се брои престоят му в Париж, където обитаваше аристократичен апартамент от началото на века, разположен в Шестнадесети квартал…

На третия етаж висеше една картина от Сьора. Не беше онзи Сьора, в който Донован се беше влюбил по време на мандата си в Париж, но въпреки това събуждаше в душата му познатото чувство на възхищение и завист. Обичаше начина, по който този художник заблуждаваше ценителите на своето творчество. Слага две петна с различен цвят близко едно до друго, а зрителят започва да вижда трето. Хем го имаше, хем го нямаше… Според Донован този мъж е бил един от най-големите фокусници на своето време.

Хенри Ундерман се изненада от факта, че на посипаната със синкав чакъл алея пред входа е спряла само една кола: любимият „Корвет“, модел 1963 година на Донован. Този автомобил с оригинална боя и изключително запазена тапицерия беше гордостта му, беше единствената вещ, която Донован взе със себе си от Калифорния. Цялото му свободно време беше отдадено на тази кола, постоянно човъркаше нещо под капака или просто я лъскаше.

Ундерман паркира очукания си „Кугуар“ до нея, в същия момент на дървеното стълбище се появи Донован. Този човек има поведение, на което винаги съм завиждал, въздъхна в себе си Ундерман. Чувства се на място навсякъде, истински хамелеон. Е, че какво друго трябва да се очаква, запита се той, докато, слизаше от колата. Богато семейство, отлично възпитание, най-добрите колежи…

Самият Ундерман се чувстваше на място единствено в Агенцията. Като дете беше пълничък и тромав, обект на постоянен тормоз както в училище, така и у дома. Сега беше възрастен мъж с наднормено тегло. Притежаваше един-единствен свестен костюм, който обличаше само в официални случаи. А за него официалните случаи се изчерпваха със служебните срещи, които се провеждаха в извънработно време, след пет часа следобед.

Сега носеше кафеникав панталон от изкуствена материя, купен от универсалния магазин „Сиърс“. Нагоре, въпреки жегата, беше облякъл фланелена риза с дълъг ръкав. Мразеше късите ръкави още от младежките си години, когато дебелите му, лишени от мускули ръце, бяха обект на подигравки от всички.

За разлика от него Донован изглеждаше отлично — тънък и здрав. Беше облечен в бял памучен панталон, фино поло от „Ралф Лаурен“ и меки мокасини от скъпа кожа. Това е то, въздъхна Ундерман. Охолният живот в Лос Анджелис винаги ще си личи… Не можеше да обвинява колегата си за този живот, просто така му е било писано. Но той самият не желаеше да се доближи до него, отказвайки му дори уроците по тенис, които Донован съвсем безкористно му беше предложил. Тенис. Господи!

— Къде са другите от екипа? — попита Ундерман.

— Ела да се поразходим — отвърна Донован и махна с ръка към розовата градина.

Закрачиха бавно по тесните пътечки, сред буйно цъфтящите храсти и жуженето на пчели. Ароматът на цветята беше толкова силен, че Ундерман усети гъдел в ноздрите си. Цветовете бяха прекрасни.

В дъното имаше красив алпинеум. Донован пое по едва забележимата пътечка между белите камъни и спря едва когато наближи върха. Около него блестяха наситенозелени храсти.

— Антъни е в Държавния департамент — промърмори той. — Поканен е на обяд в „Златния лъв“, лично от държавния секретар…

— В това време? — направи гримаса Ундерман.

— Да — усмихна се Донован. — За мен също не е подходящо, да не говорим как ще се отрази френската кухня на холестерола на Антъни. За съжаление той няма друг избор, тъй като това е любимият ресторант на държавния секретар. Предполагам, че обича да се показва на подобни места. А Антъни е проявил благоразумието да приеме поканата, особено след като стана ясно колко бесни са дипломатите от самодейността на Джейк Мейрък…

Спряха се пред зелен храст, подрязан във формата на див звяр. Ундерман и друг път го беше виждал, но така и не разбра какъв точно е този звяр. Отпусна се на каменната пейка до него, извади кърпа и избърса потното си лице.

— Уф, радвам се, че сме извън града!

— Тази среща е изцяло по моя идея — подхвърли Донован.

— Имаш предвид среща само между нас двамата? — вдигна глава Ундерман.

— Споделих я с Антъни, малко преди да тръгне за обяда — кимна Донован и се отпусна до него. — Той я възприе напълно.

— Айсбергът?

— Айсбергът — кимна Донован и прокара пръсти сред гъстата си руса коса. Ундерман неволно се сети за старите телевизионни реклами за цигари. С тези широки рамене и още по-широка усмивка Донован би могъл да направи куп пари, рекламирайки диетична сода или нещо подобно, въздъхна в себе си той. Рекламодателите никога няма да се откажат от типично американското му излъчване…

Всеки от нас си има причина за постъпване в Агенцията, рече си Ундерман. Каква ли е причината на Донован?

— След смъртта на Столингс айсбергът опасно се насочи към сърцето на Агенцията — започна Донован. — Аз съм дълбоко разтревожен, Антъни също… Изправен пред проблеми относно сигурността на Агенцията, той дори забрави собствената си сигурност…

— Какво искаш да кажеш? — вдигна вежди Ундерман. — Нима крайната цел на този айсберг е отстраняването на Антъни Беридиън?

Очите на Донован бяха леденосини. — А ти можеш ли да откриеш по-ефективен начин за парализиране на Агенцията?

— Не, това е изключено! — тръсна глава Ундерман. — Рискът е прекалено голям, а ефектът от подобна акция със сигурност ще бъде краткотраен.

— Искаш ли да продължим разходката си, Хенри? — надигна се Донован. — Напоследък ми е трудно да стоя на едно място…

Тръгнаха сред старите скулптурни групи, Ундерман внимателно наблюдаваше колегата си.

— Жегата няма нищо общо е внезапното ти решение да промениш мястото на срещата, нали? — попита той.

— Страхувам се, че е така.

Завиха наляво и скоро пред очите им се появиха полегатите хълмове на Вирджиния. Страната на конете, натъжи се Ундерман, спомнил си за Столингс. Тъкмо бяха постигнали споразумението си… Ундерман щеше да го учи как да използва компютърните терминали на Агенцията, а в замяна на това Столингс му обеща да го научи да язди… Миналата седмица дори му преподаде първия урок: как да се качи на коня, без да припадне от страх… Сега вече жребецът на Столингс никога няма да бъде пришпорван по начина, на който беше свикнал.

— От данните на компютъра става ясно, че съществуват известни нарушения в правилата за сигурност.

— От кого?

— Все още не знаем това. Но няколко програми са били активирани от неоторизирани лица.

— Докъде са проникнали?

— Върху това също работим…

Ундерман отправи поглед към тревистите хълмове, които бяха събуждали радост и чувство за свобода в сърцето на Столингс. Какво ли е това чувство, запита се той. Реши още тази седмица да се отбие в Кинотеатъра и да поиска уроци по езда от някой жокей.

— Най-добре ще бъде веднага да се заемем с проблемите на сигурността — промърмори той. — Утре сутринта трябва да съберем инженерите и да ги натоварим с тази задача.

— Ясно — кимна Донован. — Вече направих така, че Антъни да не се връща днес следобед в службата…

— Според мен ще бъде най-добре, ако го държим настрана до приключването на операцията.

— Добре. И без това ставам нервен, когато си мисля за присъствието му във Вашингтон…

— Какво ще кажеш за това място?

— Идеята не е лоша — кимна Донован. — Десетина агенти ще го покрият напълно…

Ундерман започна да се извръща обратно към алпинеума, но гласът на Донован го спря.

— Има още един въпрос, който трябва да обсъдим по молба на Антъни.

— Какъв въпрос? — обърна се Ундерман и неволно примижа срещу лъчите на залязващото слънце.

— Джейк Мейрък — отвърна Донован и застана така, че да му прави сянка. Ундерман отпусна ръката си, тракането на цикадите в ушите му изведнъж заглуши всички останали звуци. — Отива на своя глава в Япония и цял ликвидационен екип на КВР преминава в небитието. Антъни няма представа за намеренията му. Дейвид Ох също… Ти случайно да знаеш нещо по въпроса?

— Нямам никаква връзка с него.

— Антъни е на мнение, че трябва да го разконспирираме.

— Защо? — рязко се обърна Ундерман.

— Дълго обсъждахме това, Хенри. Аз все още се колебая, но старецът е абсолютно категоричен. Има вероятност именно Мейрък да се е ровил в компютъра… Всъщност Антъни е сигурен в това. Според него Мейрък е на нокти през цялото време след инцидента при Сумчун. А смъртта на жена му го е накарала да превърти. Честно казано, аз нямам достатъчно аргументи, за да оборя подобно твърдение. Ти обаче най-добре познаваш Джейк Мейрък… Какво е мнението ти?

Първата реакция на Ундерман беше да отхвърли всички подозрения на Донован и Беридиън. Но веднага разбра, че няма право на това. Нямаше никакъв смисъл да се самозаблуждава и да твърди, че Джейк Мейрък не се е променил след инцидента при река Сумчун.

Спомни си съдържанието на рапорта относно смъртта на Мариана Мейрък и нежеланието си да предприеме точен и задълбочен анализ на фактите. Просто му стана тъжно, единствената му мисъл беше за Джейк, който положително щеше да превърти.

— Проникването в компютърните архиви — меко промълви той. — Кои програми са засегнати?

— Данните за КВР и Ничиреншу, секретният списък на бивши наши агенти.

— КВР, значи… — мрачно поклати глава Ундерман. Джейк се беше възползвал от информацията в компютъра, за да ликвидира целия екип на руснаците. — Очистил ги е със собствените си ръце и това най-много ме тревожи. Очевидно е видял как Столингс ликвидира жена му… Столингс е мъртъв, но ние тук — организаторите на цялата операция и преки началници на Столингс — все още сме живи.

— Старецът е убеден, че Мейрък иска да ни ликвидира. Първо него, а после и нас…

Ундерман потъна в дълбок размисъл.

— По какъв начин е стигнал до секретната информация? — попита след известно време той. — Ако наистина е бил Джейк, разбира се…

— Добър въпрос — поклати глава Донован, на устата му се появи горчива усмивка. — Ние с теб отлично знаем до колко нива на секретност може да проникне той…

— Чрез хонконгската централа…

— Точно така — кимна Донован.

— Това означава Дейвид Ох…

— Старецът изрови името му. Двамата с Джейк са били доста близки, нали?

— Дейвид Ох би сложил ръката си в огъня за Джейк — отвърна Ундерман и отново въздъхна. Всичко се разпада… Господи! Крак повлече Джейк, а сега и цялата му агентура ще го последва… — Но как е възможно всичко това? — изрази учудването си той.

— Според Антъни, архитектът се казва генерал Даниела Воркута — каза Донован. — По всяка вероятност тя е използвала Ничиреншу, за да стигне до Джейк Мейрък. И вече можем да признаем, че е успяла…

— Ничиреншу работи за КГБ?

— Днес получихме потвърждение на този факт.

Оранжевите лъчи на слънцето огряваха околните хълмове, всички останали цветове бяха някак бледи. От гърдите на Ундерман се откърти дълбока въздишка.

— Какъв е новият статут на Джейк? — попита той.

— Старецът никога няма да го определи без твое съгласие — поклати глава Донован. — Аз също…

— А каква квалификация би му лепнал в момента?

— Пакостник.

Ундерман затвори очи. „Пакостник“ означаваше, че Джейк вече е изхвърлен от Агенцията и поведението му се определя като заплашващо нейната сигурност. Означаваше още, че специалните екипи ще получат заповед да го открият и да го доведат за разпит. Тук, в Кинотеатъра… А при евентуална съпротива — да го застрелят на място.

Ундерман обърна гръб на Донован и с това се изчерпя цялата му реакция.

— Съжалявам, Хенри — промълви онзи.

Даниела беше затънала в работа до гуша. Истински образец на съветски бюрократ, тя провеждаше срещи и заседания с най-разнообразна тематика: бюджет на отдела, разпределение на текущите задачи, седмични отчети за дислокацията на хората, изпълнението на задачите, загубите в жива сила, тримесечни, шестмесечни и годишни планове. Всичко се вкарваше в компютъра, после се правеха разпечатки. Доскоро броят им беше четири, на сега вече станаха пет. Две за архивите на отдела, две за Карпов и една (незаведена никъде) — за Лантин.

Косата й блестеше, сресана идеално от английската четка, която й подари Лантин. Под строгата пола в тъмен цвят и черното поло беше облякла фино копринено бельо, чорапите й също бяха от тази материя.

По време на безкрайните заседания в опушени от тютюнев дим зали изпитваше чувството, че е чуждо тяло, случайно попаднало тук. Приведена над принтера, тя изведнъж си представи дланите на Юри върху бедрата си, усети докосването на пръстите му във влажната женственост между тях. Беше обещал да й подари френски обувки с 12-сантиметров ток, сега изведнъж се опита да си представи как ли ще се промени фигурата й с тях. Извивката на гърдите и ханша, елегантните очертания на дългите й нозе… Усети топлина между бедрата си, преметна крак върху крак и направи опит да се съсредоточи върху темата на отегчително дългото заседание.

По време на обяда в компанията на още три жени офицери от службата тя изведнъж се запита какво прави със своите копия Юри, след като ги прочете, разбира се… Дали ги предава на някой от членовете на Политбюро? Дали играе сам или изпълнява чужди инструкции? Защо го прави? Да я държи под око или вниманието му е насочено към Карпов?

Успехът на операция „Лунен камък“ беше накарал Карпов да подскача от радост, твърдяха колежките й. Само за това говорел, изтъквал собствените си заслуги и не споменавал нито дума за подкрепата на Лантин или на когото и да било друг.

„Бях прав и вече всички го знаят“, повтарял наляво-надясно той. Но Даниела беше наясно с истинското състояние на нещата. Лантин й призна, че идеята за погранични конфликти между Китай и Виетнам действително принадлежи на Карпов, но с това се изчерпва и целият му принос към операцията. Всичко останало беше дело на Лантин, поел твърдо инициативата и финансирането в свои ръце. А хвалбите на Карпов започваха да стават досадни…

Какво ли е намислил Юри? След като цялата служба говори за хвалбите на Карпов, той също ги е чул… Не й каза нищо, но това беше напълно естествено. Вече беше разбрала, че Юри Лантин е човек с, многобройни фасади. Когато човек има тайни, той неизбежно се излага на риск, беше казал той.

С това искаше да й внуши две неща: първо, че разкриването на чуждите тайни е негово професионално умение, и второ, че той самият не притежава никакви тайни. Което, разбира се, беше чиста лъжа. Тайната на Юри Лантин се криеше зад многобройните му превъплъщения. Тя вече беше започнала да подозира, че те са точно толкова, колкото му е необходимо. С абсолютна сигурност знаеше, че този Юри, когото познаваше тя, няма нищо общо с онзи, когото познава Карпов. А днешният Юри пък е съвсем различен от онзи, с когото се запозна преди време в собствения си кабинет.

По време на обяда предпочиташе да мълчи и колежките започнаха да я поднасят за странните й нови привички: да пуши египетски цигари и да носи косата си спусната, вместо да я свързва на обичайния стегнат кок. И двете беше възприела по предложение на Юри, но колежките й нямаше как да знаят това.

След известно време успя да влезе в тон, на лицето й се появи добродушна усмивка. Но тайно в себе си изпитваше дълбоко съжаление към тези жени — още едно напълно ново чувство за нея. Доскоро те бяха нейни приятелки, верни другарки по оръжие… Дотолкова, доколкото в службата можеше да съществува приятелство…

Започна да ги наблюдава. Неволно й заприличаха на три кресливи и празноглави маймунки, които бъбреха просто за да им мине времето. Бяха самодоволни като крави на сочно пасбище. Щастливи и спокойни от собствената си плодовитост.

Изведнъж й се сториха нетърпими, изпита непреодолимото желание да повърне.

Това също беше реакция от влиянието на Лантин, макар че все още не можеше да определи точните механизми на това влияние. Връзката с него имаше странното свойство да я откъсва от останалите хора, от техните навици и начин на поведение, с които беше свикнала отдавна и които доскоро не й правеха никакво впечатление.

Изправи се и тръгна към дамската тоалетна. Наведе се над порцелановия умивалник, който вонеше на дезинфекционни препарати, и наплиска лицето си със студена вода. Вратата зад гърба й се отвори и захлопна, но тя продължи да се мие. Най-накрая се изправи, взе хартиена салфетка от поставката до себе си и започна да се бърше.

— Момичетата се чудят дали си на себе си — обади се женски глас зад гърба й. Беше Таня Назимова — едра и грубовата жена, полковник от съседния отдел на Даниела. — Напоследък май доста се тревожиш от безсънието, а?

Даниела усети как пулсът й се ускорява, но беше достатъчно опитна, за да се издаде. Потисна желанието си да попита „Какво безсъние?“ и преднамерено бавно пусна мократа салфетка в кошчето. После се обърна към огледалото и започна да оправя прическата си. Едновременно с това наблюдаваше лицето на Таня Назимова. Беше широко и простодушно лице с бенка над устната, единственото хубаво нещо върху него бяха очите — яркозелени и блестящи.

— Защо пък безсъние? — проточи най-сетне тя. В жаргона на службата под „безсъние“ се разбираше денонощно наблюдение над заподозрени лица. Даниела нямаше никаква представа кой и защо би я поставил под наблюдение, но възнамеряваше да разбере това от Таня, с която поддържаше доста близки отношения.

— Ами защото е организирано извън службата и може би те притеснява — сви рамене Таня. Тя беше началник на отдел П и отговаряше за връзките между КГБ и бюрократичния апарат на Кремъл. Беше винаги отлично информирана, знаеше точно какво и на кого да подхвърли, за да си осигури лични дивиденти. — Но като се има предвид кой стои зад него, положително няма от какво да се тревожиш — добави тя, преплете пръсти и ги вдигна пред лицето на Даниела: — Юри Лантин и генерал Карпов са ей така, нали знаеш? След като наблюдението е организирано от Лантин, значи и Карпов е в течение… Рутинна проверка и нищо повече…

Глупости, поиска да изкрещи Даниела. В тази операция няма нищо рутинно! Защо Лантин е наредил да ме поставят под наблюдение? И, което е още по-странно — защо Карпов не ме предупреди?

Следобед продължаваше да си задава тези въпроси, въпреки че в кабинета й се струпаха двама от заместниците й, настоятелно молещи за разрешаване на проблемите си. Вниманието й беше раздвоено между тях и предстоящия радиосеанс, от който очакваше нова информация за „Медея“.

Карпов се появи малко преди края на работното време и тя получи отговор на въпросите, които я измъчваха. Оказа се обаче, че не бяха тези, които очакваше…

Плъзна се в кабинета й тихо и почти незабелязано, както обикновено правеше. Тя не се стресна, макар че беше на апарата за международни разговори, защитен от няколко вида устройства срещу подслушване. Гласът й остана равен и спокоен, само очите й следяха придвижването му. Седна извън кръга на настолната лампа, но косата му — боядисана и ондулирана — издайнически блестеше в сянката. Зачервените му бузи, обръснати до синьо и обилно навлажнени с афтършейв, издаваха скорошното му посещение при бръснаря. Даниела с учудване се запита защо досега не си е давала сметка колко кух е този мъж. Кух и суетен. Продължаваше да го наблюдава, докато приключваше с разговора, не можеше да се отърве от чувството, че срещу нея седи един напълно непознат човек.

— Предполагам, че денят ви е бил много напрегнат, другарко генерал — обади се с басовия си глас Карпов, след като Даниела сложи слушалката. — Това е третото ми отбиване до етажа ви…

— Защо не ме потърсихте по телефона, другарю? — бледо се усмихна Даниела.

Отговорът му беше нещо средно между хълцане и смях, в ръцете му се появи дълга пура.

— Според мен личните посещения са доста по-пикантни от телефонните разговори — отвърна той, загледан в масивната си златна запалка, която преобръщаше в дланта си като някаква рядка археологическа находка.

Тя стигна до заключението, че сега ще научи за наблюдението на Лантин. Едва ли е дошъл тук да изпуши една пура — това можеше да стори навсякъде.

— Другарко генерал — започна той с онзи тон, който употребяваше пред външни лица. — Вашето име беше споменато на днешното заседание на Изпълкома… — очите му останаха сведени към запалката и, Даниела разбра, че носи лоши новини. — Имаше предложение да бъдете повишена за началник на Отдел 12…

Този отдел се занимаваше с внедряването на агенти на територията на Великобритания и страните от Британската общност. Издигането й на подобен пост би означавало наистина голямо повишение. — За съжаление обаче предложението беше отхвърлено…

— И на вас възложиха да ми го съобщите, така ли?

— По-добре да го научите от мен, вместо от някой друг, другарко генерал — вдигна очи той, продължавайки да се придържа към официалния тон.

Пълни глупости, рече си Даниела. Било му е заповядано да го стори.

— Мога ли да попитам за причините, другарю генерал? — спокойно го изгледа тя.

Карпов се изправи и сви рамене. Явно не желаеше да се задълбочава на тази тема. Прибра запалката в джоба си, без да поднесе огънче към върха на пурата си.

— Една от тях положително е катастрофата в Япония — промърмори той. — Петима от нашите агенти бяха ликвидирани.

— Четирима — поправи го тя.

— Една проста операция беше провалена — не й обърна внимание той. На лицето му се появи изражение, което Даниела познаваше — той изпитваше видимо удоволствие от разговора. — Защо се получи така? Недостатъчна подготовка или лоша организация?

Тя отвори уста да каже, че Юри Лантин беше променил първоначалните заповеди, превръщайки разузнавателния екип в наказателен взвод, но навреме се въздържа. Защото беше ясно, че дори да й повярва (което беше малко вероятно поради предварителната му уговорка с Лантин), Карпов неизбежно ще попита откъде е получила тази информация. Какво можеше да отговори на подобен въпрос? „О, просто го споменахме ей така, докато се търкаляхме в леглото…“

Във всички случаи беше пропуснала възможността да се защити, тъй като Карпов вече беше до вратата.

Край, заповяда си тя. Това беше капката, която преля чашата! До гуша ми дойде от този тип! За свое щастие разбра, че презрението й към Карпов е далеч по-силно от гнева. Гневът не носи полза на никого, докато презрението е нещо друго. Поне за нея то винаги даваше началото на задълбочен размисъл и трезви преценки.

Едва сега видя какъв идиот се оказа Карпов. Той беше шеф на Първа дирекция — най-могъщата административна единица в КГБ. На негово място тя отдавна да беше хукнала, към Политбюро. Но Карпов очевидно беше твърде късоглед, за да види поста си като трамплин, или пък беше прекалено тромав, за да преодолее препятствие от калибъра на Юри Лантин. Но и в двата случая той вече се беше превърнал в бреме за самата Даниела.

Известно време остана неподвижна на мястото си, очите й гледаха навън, към оживените московски улици, над които бавно се спускаше нощта. Мразеше тесните рамки на прозорците, които й приличаха на затворнически решетки. Мразеше и този кабинет. Изведнъж й се стори прекалено тесен, изпита непреодолимото желание да го напусне.

Може би е настъпило времето да използвам „Химера“ за активирането на „Валхала“, помисли си тя. „Химера“ беше тайна, която научи в чужбина и не сподели с никого. Правилникът на службата изискваше да докладва на висшестоящия ръководител цялата новополучена информация, при това в рамките на двадесет и четири часа. Или лично, или чрез шифрован рапорт в един-единствен екземпляр. Но Даниела не стори нито едното, нито другото. От майка си знаеше, че човек винаги трябва да има някакъв път за отстъпление, да държи последния коз близо до гърдите си. Този коз беше „Химера“, а планът „Валхала“ — последното оръжие, което можеше да използва. Така, както я бяха учили. Даваше си ясна сметка, че бъде ли задействан веднъж, този план не можеше да бъде спрян от никого. Жребият ще бъде хвърлен. А в случай на успех я чака слава, непозната от нито един разузнавач в историята.

Сърцето й сладостно се сви, върху горната й устна избиха ситни капчици пот. Стана й нетърпимо горещо, изпита необходимостта да скочи и да се махне оттук. Излезе на площад „Дзержински“ и с вдървени крака тръгна между децата, които гонеха гълъбите. Личицата им бяха закръглени като ябълки, а устните им — червени и сочни като череши.

Ръката й несъзнателно се спусна надолу и докосна корема. Запита се дали някога ще има щастието да носи собствено дете в утробата си, дали няма да изпита ужас от новия живот, намерил почва за развитие в собственото й тяло. Защото тогава вече ще трябва да мисли не само за себе си, а и за друго човешко същество, мъничко и безпомощно… Не, това е невъзможно! Отдавна знаеше, че е егоист, но никога не беше проверявала докъде се простира този егоизъм.

Децата й помогнаха да вземе решение. Видя в личицата им хода на времето, видя пред себе си леко открехната онази врата, до която дори не беше мечтала да се доближи. Вратата на Политбюро.

Благодарение на Юри Лантин.

Сега вече трябваше да използва собствени сили, за да отвори вратата докрай.

Кимна сама на себе си и решително тръгна да прекосява площада. В краката й тупна топка на червени и бели ивици, ръцете й се протегнаха и ловко я подхвърлиха на момиченцето с възбудено личице, спряло на няколко крачки от нея. То я улови и избухна в смях, Даниела неволно стори същото.

След четири пресечки откри магазин, в който приеха да й развалят едра банкнота на монети за телефон. После се зае да търси кабина. Не смееше да проведе този разговор отникъде другаде, дори по обезопасената линия в кабинета си. Съветската телефонна система беше ужасна, но тя не смееше да се довери на никакви други средства за комуникация.

Стиснала зъби, тя набра централата на службата и зачака. Номерът в чужбина щеше да бъде потърсен автоматично, благодарение на модерните апарати на КГБ. Наложи й се да чака точно четиринадесет минути. Време, което употреби, за да изчисли часовата разлика между Москва и Вашингтон.

В слушалката прозвуча сигнал и тя се стресна. Америка. Звънът прекъсна по средата.

— Ало?

— Химера — извика в слушалката Даниела, сякаш говореше на човек със затруднен слух: — Обажда се леля ти Марта. — Често беше мечтала да разговоря с Химера повече от предварително определените деветдесет секунди, просто защото обичаше да говори с американците на техния език. Но границата от деветдесет секунди беше абсолютно задължителна по отношение на сигурността. След нея вече имаше опасност да бъдат засечени от автоматичния скенер на честотите, който прихваща разговора, записва го и засича съответния номер. — Марта от Вашингтон!…

— Помня те.

— Обаждам се да събудя Валхала.

— Лельо, повтори още веднъж, ако обичаш.

— Валхала.

— Разбирам.

— Зная, че разбираш — въздъхна с облекчение Даниела.

Ши Зи-лин беше уморен. На млади години беше готов да се бие дори с Небесния дракон, пазител на Рая, но сега чувстваше огромната тежест на заобикалящия го свят.

Лежеше гол в една от стаите на своята вила и се потеше от пекинската жега. Иглотерапевтът щеше да пристигне всеки момент. Не много отдавна прибягваше до тази процедура само веднъж седмично. Но сега я правеше всеки ден.

Болката. Болката беше ужасна.

Легнал по корем и стиснал глава между дланите си, Зи-лин мислеше за дългата война, която беше водил в полза на Китай. Един Небесен пазител не би трябвало да усеща тежестта на годините, нито пък такава болка. Истинският Небесен пазител е безсмъртен, винаги в състояние да преследва огромния златен дракон в лазурния простор…

Никога не беше мислил за старостта. Просто нямаше време за нея. Беше вечно зает с хората около себе си, с капризите на властниците, с постоянно променящата се обстановка, към която беше длъжен да се нагажда със светкавична бързина. Прекалено много човешки съдби зависеха от адекватното му поведение…

Късно снощи научи за избирането на Дън Жаого за ръководител на отдел „Пропаганди“ в ЦК на ККП. Дън беше един от заклетите му врагове, съзаклятник в лагера на Ву Айпинг. Веднага след избора той обяви „кръстоносен поход срещу духовното замърсяване сред младежта“ — точно според предвижданията на Зи-лин.

Последният незабавно поиска среща с премиера и с остри думи го предупреди за надигащата се опасност от страна на ястребите, които несъмнено щяха да върнат страната в мрачния период на Културната революция от 1966–76 година. Изявлението на Дън несъмнено ще бъде посрещнато резервирано от страните, на които Китай най-много разчита в сложната международна обстановка.

Но всичко беше напразно.

— Личните ми чувства нямат значение — отвърна с нотка на горчивина премиерът. — Не мога да блокирам кандидатурата на Дън Жаого, тъй като зад него стоят прекалено влиятелни групировки в партията.

Зи-лин отново се запита за бъдещето на Китай. Нима това беше страната, която се беше опитвал да насочва в продължение на петдесет години? Защо беше всичко това? За да се докопат до властта глупаци като Дън Жаого? Май в крайна сметка ще се окаже, че глупакът съм аз, горчиво въздъхна той.

В стаята се разнесе леко шумолене. Легнал с гръб към вратата, Зи-лин не можеше да види кой е тук. Сърцето му изведнъж се сви от страх.

— Докторе?

— Аз съм, другарю министър — обади се познатият глас на Жанг Хуа.

— Какви новини носиш, приятелю? — мигом се отпусна Зи-лин.

— „Файв стар пасифик“ е започнала операцията по изкупуването на „Пак Ханмин“. До този момент притежава почти сто хиляди от нейните акции.

— Аха — поклати глава Зи-лин. — Не е лошо, при това само за един ден… Изглежда планът ни започва да дава плодове. Някой е разпространил информацията за тайната среща между Тцун-Трите клетви и Питър Енг.

— Без съмнение.

— Само „Файв стар“ ли играе?

— Не. Намесиха се и други. „Сойър & синове“ купи тридесет хиляди, а Т. И. Чун — петдесет.

— Натискът е доста осезаем.

— Ще стане и още по-силен — кимна Жанг Хуа.

— Така и трябва — промърмори Зи-лин, размърда се върху масата и неволно изохка. — Натискът трябва да продължи докрай, иначе нещата могат да вземат неочакван обрат. А това ние не можем да си позволим…

— Разбирам, другарю министър.

— Значи е време да започнеш.

— Слушам, другарю министър — отвърна Жанг Хуа и тръгна към изхода.

— Жанг Хуа…

— Моля?

— Някакви новини за Джейк Мейрък?

— В момента пътува за Хонконг.

— И Блис ще го посрещне на летище Кай Так, нали?

— Предупредена е, другарю министър.

— Добре — поклати глава Зи-лин и си позволи лека въздишка на облекчение.

— Как се чувствате, другарю министър? — попита разтревожено Жанг Хуа и направи крачка към масата.

— Мариана — промърмори Зи-лин. — Истинска трагедия!

— Съдба, другарю министър. Джос…

— Точно така, джос — отвърна Зи-лин и с мъка извъртя глава да го погледне. — Смъртта й идва да ни напомни, че нищо не става така, както е планирано, Жанг Хуа… Тайнствената Химера откри „фу“ и това даде нова насока на събитията. После Джейк Мейрък нападна къщата за „О-хенро“, Мариана умря, а Ву Айпинг стана лидер на заговорниците срещу мен… Страхувам се, че започвам да губя контрол върху променливия ход на събитията, приятелю… Когато бях млад, решавах с лекота и най-сложните ситуации, а в главата ми имаше място за още… После дойдоха проблемите със семейството ми.

— Напълно разбираемо, другарю министър, особено при създалите се обстоятелства…

— Но за съжаление това не ме оправдава. Ако сега се подхлъзна, последиците ще бъдат ужасни. Всичко ще отиде по дяволите — ти, аз, Китай, СССР, Америка… Ще се получи верижна реакция, която никой не може да спре. Руснаците ни предизвикват отдавна, а ние им позволихме да поддържат максимална степен на готовност и това ме плаши…

— Забравяте „Кам Сан“.

— Не го забравям, Жанг Хуа. По всичко личи, че човешкият род винаги трябва да има по един ужасяващ пример пред погледа, за да държи пръста си по-далеч от спусъка на унищожението.

— Руснаците едва ли ще го приемат по този начин.

— Руснаците няма да имат избор, драги приятелю. Това мога да ти го гарантирам.

— А Ву Айпинг? — едва чуто прошепна Жанг Хуа.

— Да — въздъхна Зи-лин. — Първо трябва да се справим с вътрешните врагове. Тук разчитам на теб, приятелю…

— Слушам, другарю министър.

— Жанг Хуа…

Посетителят спря с ръка върху бравата:

— Да?

— Разбираш, че на този етап всяко послание е от жизненоважно значение, нали?

— Да, разбирам.

— Грешки не трябва да има.

Жанг Хуа кимна и напусна стаята. Останал сам, Зи-лин отвори очи и мрачно промърмори:

— Чувствам злокобното присъствие на Ву Айпинг навсякъде около себе си! Той е близо, много близо!

Сърцето му се свиваше от тревога. Не за себе си, тъй като отдавна беше престанал да се страхува от смъртта. Но той знаеше, че работата му все още не е довършена. Петдесет години са ужасно много време, дори когато човек ги отдава изцяло на бъдещето на родината си. Те са още повече, когато става въпрос за един човешки живот. Но кратък миг за историята на Китай…

Размърда се нетърпеливо върху масата, вече искаше началото на сеанса.

След малко дочу тихите стъпки на иглотерапевта, който ходеше бос по дебелия килим. Силни пръсти натиснаха гърба му и ловко напипаха нервните възли.

— Къде ви боли най-силно, другарю министър? — попита докторът, без да спира нито за миг. — Тук? Или може би тук?

Зи-лин изпусна едно глухо пъшкане.

— Аха — промърмори онзи и разтърка със спирт три точки от тялото му: опашката, ябълката на лявото бедро и крака точно зад коляното.

— Ето, сега!

Дългите никелирани игли меко потънаха в тялото му. Миг по-късно болката се превърна в глуха пулсация, после напълно изчезна.

И Зи-лин заспа.

Джейк кацна на летище Кай Так малко след седем вечерта.

Самолетът направи неколкочасово закъснение заради тайфуна, разразил се над колонията. За негова изненада Блис го чакаше.

Видя я отдалеч, стройна и красива. Стоеше непосредствено до мястото за митническа проверка. Тя също го зърна и започна да си пробива път към него. А той, заковал се на място, гледаше плавното движение на бедрата й — невинно и едновременно с това чувствено. Приличаше на студентка, дошла да посрещне брат си.

Спряха на крачка един от друг. Видял изражението на лицето й, той си спомни думите на Камисака: Помислих ви за изтощен маратонец. Наистина ли изглеждам толкова зле?

По време на полета успя да дремне. През цялото време сънуваше Ничиреншу, който му махаше от Хонконг, облечен в дрехите на Камисака. Защо?

— Той е в Хонконг — беше му казала Камисака. — И това е всичко, което зная.

— Защо? — настояваше Джейк. — Защо е заминал там?

Продължаваше да не й вярва. Въпреки поведението й, въпреки думите, които му беше казала. Призна й го.

А очите й сякаш пронизваха душата му. Стояха един до друг, на крачка от вратата. Обувките му бяха до стената. Мигът, преди да си тръгне. Между тях нямаше абсолютно никакъв намек за сексуалност, но въпреки това той се чувстваше странно свързан с нея. Това го тревожеше и объркваше.

— Имате част от „фу“ — простичко рече тя. — Ничиреншу също. Аз видях и двете, затова мога да кажа, че са от един и същи предмет. Което означава, че между вас съществува връзка. Вие не можете да бъдете врагове.

Колко дълбоко може да се заблуждава човек!

— Име — промърмори Джейк. — Не знаете защо е заминал за Хонконг, но може би сте чули някакво име…

— Той никога нищо не споделя с мен.

— Някакъв намек…

— Разговори в леглото? Не, никога не го правим. Особено в смисъла, който имате предвид.

— Имам предвид по-скоро нещо, което сте чула случайно. Телефонен разговор или друго… Никога ли не е звънял в Хонконг оттук?

Камисака се замисли, после колебливо кимна с глава.

— Мисля, че имаше такъв случай…

— Сещате ли се за нещо? Име, място? Нещо друго?

— Беше наскоро… Чакайте да си спомня. — Замислените й очи смътно проблясваха на слабата светлина в антрето. Когато се избистриха и отново се спряха върху лицето му, Джейк усети връзката между тях с особена, почти болезнена сила.

— Означава ли нещо за вас името Чудесния Сун? — попита най-сетне тя.

— Имаше ли полза от пътуването ти? — попита го сега Блис.

Той тръсна глава и се върна в оживлението на летище Кай Так.

Типично китайски въпрос, помисли. Отговорът му беше в същия стил:

— И да, и не. Сприятелих се с влиятелен човек, а от подобно нещо полза винаги има. От друга страна обаче, станах свидетел на смъртта на жена си…

— Ужасно съжалявам! — промълви тя и пристъпи още по-близо до него. Надигна се на пръсти, прегърна го и докосна с устни бузата му. Сякаш беше дете, което се нуждае от утеха. Сега беше негов ред да потъне в мълчание.

— Дай да ти взема сака.

— Няма нужда — възрази импулсивно той. — Не съм инвалид.

— Нямах предвид това — промърмори засрамено тя, черната й коса се разтърси. — Извинявай… — после се усмихна и добави: — Колата ми е отпред.

Заведе го в своя апартамент. Джейк беше толкова изтощен, че нямаше сили да протестира. Мястото се оказа нависоко, непосредствено под връх Виктория. Далеч долу се виждаха жилищните блокове на Средното ниво, под тях тъмнееха небостъргачите в центъра. Отвъд тях проблясваха мазните води на пристанището, както винаги задръстено от най-различни плавателни съдове. Прозорците на дневната и спалнята гледаха към тази невероятно красива панорама, а от спалнята се виждаше и част от Ванчай, ярко осветена като цирково шапито.

Блис му приготви бърза вечеря — пържени скариди, пиле и манго. Той мълчаливо започна да се храни, движенията на пръчиците в ръцете му бяха ловки и отмерени.

— Ядеш като китаец — отбеляза с лека усмивка тя.

После се преместиха в дневната и Джейк се тръшна на дивана с въздишка на облекчение. Тапицерията беше мека и удобна, в приятни зелени тонове. Отметна глава назад и уморено затвори очи. Блис напълни две малки чашки с коняк.

Джейк не посегна към питието, очите му механично се насочиха към блестящото сияние на Хонконг зад прозореца. Бурята беше прочистила въздуха, светлините бяха ярки и отчетливи, като скъпоценни камъни. Рубини и изумруди, сапфири и диаманти.

Отново у дома. Все още усещаше лепкавите пипала на Япония в душата си, не можеше да се отърве от спомените за събитията, разиграли се там. Сърцето му остана свито и тревожно.

Долови някакво движение, после видя дланта на Блис върху гърдите си.

— Тук ли те боли?

Той само я гледаше.

— Извинявай — изправи се тя. Излезе от стаята и след минута се върна. Коленичи до него и драсна клечка кибрит, миг по-късно в ноздрите го удари сладникавата миризма на ритуалните ароматични пръчици.

— Моля да извиниш припряността ми, но искам да се помоля за душата на жена ти — тихо промълви тя.

— Тя беше „гуай лох“ — вдигна глава той.

— Какво значение има това? — ръцете й ловко закрепиха ароматичните пръчици между двамата. — Духът си е дух, независимо от религията…

После започна да се моли. Беше избрала една от древните будистки молитви, наречени „сутра“. Джейк отпусна глава върху облегалката на дивана и се заслуша в думите. Те бавно проникваха в душата му, свещената им простота беше наистина заразяваща.

Неусетно отвори уста и започна да приглася, по бузите му се търкулнаха бистри сълзи.

Беше убеден, че тя няма да ги забележи, но в един момент разбра, че ридае на глас. Усети докосването на нежните й ръце, лъхна го ароматът на парфюм. Потръпна и неволно се притисна в топлото й тяло, ръцете му обвиха талията й, бузата му докосна златистата й кожа.

Екранът на терминала беше задръстен от обезпокоителна информация.

— По дяволите! — изруга Химера и пръстите му замръзнаха над клавиатурата. Кодът „Гаргантюа“ обозначаваше всички вкарани в паметта на главния компютър на Агенцията данни, отнасящи се до оперативните агенти на КГБ. Докато „Сляпо момче“ беше временен код, сменящ се на всеки две седмици и позволяващ достъп до отделните файлове. Буквите бяха девет, разредките между тях — също. Това означаваше, че достъп до тези файлове има оперативен агент от хонконгската централа на Агенцията.

Нещата се усложняват, въздъхна Химера и чукна клавиша с надпис „връщане“.

Ниво вторник, помисли си той. Известни на Агенцията организирани терористи. Втората буква от хонконгската азбука принадлежи на Дейвид Ох.

Отново „връщане“.

Ниво сряда. Терористи на свободна практика, работещи на парче.

— По дяволите! — изруга отново Химера. — Какво е намислило копелето?

Безпокоеше се най-вече от последните три букви на деветката. В компютърния език на Агенцията бяха заложени милиони суфиксни комбинации, които бяха основа на най-различни кодове. Комбинацията М-О-М-Ч-Е криеше шифъра, позволяващ неограничен достъп до паметта, до най-дълбоко засекретената информация.

Химера успя да се включи в системата именно чрез М-О-М-Ч-Е, но това му отне много безсънни нощи на упорита работа.

Въздъхна и отново чукна клавиша.

Разбра, че Дейвид Ох е преминал върху списъка на вълците-единаци, работещи за КГБ. Докъде ли ще стигне? В последно време не е отбелязана терористична дейност нито в Хонконг, нито близо до него. Даниела не беше го информирала и за никакви операции на КГБ в района. Какво остава тогава? Започна да се поти. Нима е изгубила търпение? Нима е вкарала в играта част от хората на Химера? Дали Дейвид Ох не ги е усетил?

Отново натисна клавиша и на екрана изплува списък с имената на вече пенсионирани оперативни работници на Агенцията. А сега? За какво му е притрябвал този списък на Дейвид Ох?

Нов удар по клавиша „връщане“ и ченето му изведнъж увисна от смайване.

— Господи Исусе! — възкликна Химера и впи поглед в имената на двамата оперативни агенти, които беше изпратил при Мариана Мейрък и които се бяха провалили.

Открити и засечени? Пръстите му полетяха над клавиатурата. Скоро компютърът му предостави това, което беше търсил Дейвид Ох.

— Пръстови отпечатъци — промърмори той. — Оставили са отпечатъците си из цялата къща! Проклет да е тоя Дейвид Ох!

Извъртя се заедно със стола и грабна слушалката. Набра няколко цифри, осигуряващи му обезопасена външна линия, изключи се от централата на Агенцията и зачака появата на една от собствените му кодирани и абсолютно обезопасени линии. Едва тогава започна да чука цифрите на номера отвъд океана.

— Да? — обади се човекът от Тайван, вдигнал слушалката още след първия сигнал.

— Имаме нужда от услугите ти — каза в мембраната Химера.

— На кого трябва да доставя стоката?

— Дейвид Ох.

Слушалката оттатък меко изщрака. За Химера този отговор беше напълно достатъчен.

Блис изгаряше от желание. Душът в банята плющеше. Тя си представяше иглоподобната водна струя върху голото му тяло, мечтаеше да заеме мястото й.

Гледаше към мигащите светлинки, които бавно се катереха към върха, и се обзалагаше със себе си. Опитваше се да отгатне очертанията на тялото му, топлината на кожата му. Мускулите върху него, тъмните трапчинки между тях. Не бяха се виждали отдавна, но тя разполагаше с десетки негови снимки. Все още пазеше спомен за момчешкото му тяло, плътно притиснато в нейното. Топлината му през онази нощ в Чьонг Чау. Колко много й липсваше, Господи!

Но и тогава, въпреки крехката си възраст, тя имаше конкретно поставена задача. Джейк трябваше да замине за острова по време на фестивала Та Чиу и да остане там през нощта. Тогава нямаше никаква представа за причините, но по-късно разбра всичко, благодарение лаконичното обяснение на Тцун-Трите клетви.

Фо Саан.

Изглежда и този човек беше свързан с широката конспирация. Може би именно от нея беше получил името си, което в превод означаваше „кръг“.

Тя също дължеше уменията си на Фо Саан. Без Джейк дори да подозира това, по съвсем различен начин. И беше достигнала пълното съвършенство.

През онази нощ на острова Блис се влюби в Джейк и чувството й успя да се запази през годините. Колкото по-голяма ставаше, толкова по-упорито се опитваше да си внуши, че всичко е било детинска игра, която трябва да забрави. Още повече, че контактите с него й бяха абсолютно забранени.

Но образът му остана дълбоко в душата й. Завинаги. Години по-късно Тцун-Трите клетви й показа негова снимка, сърцето й замря. Джейк отдавна я беше забравил, беше влюбен в друга жена, беше женен за нея…

Седнала върху възглавниците на дивана, тя потръпваше от вълнение. Край нея димяха остатъците от ароматичните пръчици. Дори и мъртва, Мариана продължаваше да присъства между тях.

Искаше го толкова силно, че й прилошаваше. Без него животът й се струваше кух и лишен от смисъл. Но трябваше да мисли и за Мариана. По-скоро за спомена, който беше оставила след себе си. Молитвата й преди малко не беше поза. Мариана беше част от Джейк и това автоматически я превръщаше във важна фигура за Блис. Тялото й може да е погребано някъде в Япония, но духът й ще бъде вечно жив. Това Блис не биваше никога да забравя.

Водата зад вратата се лееше като порой. Мускулите на Джейк помръдват като живи под струята, шоколадовата му кожа мътно проблясва сред облаците пара…

Светлините на пристанището се размиха пред погледа й. Разплака се. Буйно и горчиво, от години не беше плакала така. Желанието стягаше гърдите й в железен обръч, не можеше да диша. Направи опит да се овладее, но не успя. Всички разумни мисли напуснаха главата й, остана единствено ужасът. Душата й потърси опората на Джейк, краката й сами се понесоха към банята.

Джейк веднага забеляза движението зад опушеното стъкло на вратата. Първата му мисъл беше за „фу“. Забравил за пяната по тялото си, той пристъпи напред и бутна вратата.

Беше завъртял крана на топлата вода докрай, малкото помещение се оказа запълнено с гъсти облаци пара.

На прага стоеше човек, фигурата му смътно се очертаваше на фона на сиянието откъм прозореца. Напрежението бързо го напусна, тъй като веднага позна Блис.

Закова се на място, мокър и гол. Даваше си сметка, че е пропуснал момента и вече би било глупаво да търси убежището на хавлията. Лицето му почервеня, това положително не се дължеше на горещата вода.

— Имаш ли причини да дебнеш наоколо като шпионин? — попита.

— Но аз наистина съм шпионин — отвърна тя. — А дебненето е моя специалност… — Почти остана без дъх, когато видя голото му тяло на прага. От кожата му струеше пара — сякаш беше някакво митично създание, небесен дракон… Беше стегнат, от фигурата му лъхаше енергия и решителност.

Пристъпи напред, светлината от банята падна върху леко потръпващите й бедра. Той се дръпна по-далеч от душа. Тя все още беше с дрехите, с които го посрещна на летище Кай Так — копринена рокля с гол гръб, на черни и бели ивици. Краката й бяха боси.

— Не отговори на въпроса ми — отбеляза той.

— Аз пък си мислех обратното — поклати глава тя. Все още й беше трудно да говори, в гърлото й се беше събрала топка.

— Какво правиш тук?

— Исках да видя как изглеждаш.

— И влезе в банята? Просто ей така… — гласът му стана мрачен и заплашителен.

— Да, просто ей така.

— Но аз съм гол, по дяволите! — избухна той. — Това е… Това не е…

— Недей — прекъсна го тихо тя. Очите й бяха пълни със светлина. — Няма смисъл да ми крещиш.

Пристъпи още една крачка напред. Озова се толкова близо до него, че той забеляза браздите от сълзи върху лицето й.

— Блис…

— Джейк… — прошушна тя. — Не вземай сърцето ми, Джейк!…

Никога не му бяха говорили по този начин. Никой не беше произнасял името му така. Като милувка…

— Прости ми, Мариана… — тихите думи потънаха в шумоленето на коприна, мигът сякаш спря. Звуците се сляха, той вече не беше сигурен дали изобщо ги е чул. Роклята на Блис се плъзна в краката й.

Очите му се разшириха, решителността бързо го напусна. Тялото й беше по котешки гъвкаво, кожата — гладка и блестяща. Нежните очертания на мускулите не позволяваха на годините да я докоснат. Тънкият кръст и гъвкавите глезени оставяха впечатлението за дете, но ханшът й беше по женски закръглен, възбуждащ и предизвикателен.

Вдигна ръце над главата си, гърдите й — пълни и твърди, предизвикателно се вирнаха. Зърната им вече стърчаха нагоре.

— Харесваш ли ме? — прошепна.

Тялото му се разтърси.

— Блис…

— Поне мъничко?

— Не бива да правиш това… Нямаш право.

— Обичта ми дава право. Години съм мечтала за този миг… — в очите и се появи див блясък. Онези оранжеви искрици, които се появяват в погледа на дебнещ сред джунглата хищник. Гласът й стана дрезгав от вълнение. — Обичам те от мига, в който се катерехме заедно на Та Чиу. Когато съм била с мъже, винаги съм си представяла, че съм с теб. Ръцете им бяха твоите ръце, устните им — твоите устни. Когато проникваха в мен, аз затварях очи и си представях, че това си ти…

— Блис…

Прошепнал името й, Джейк изведнъж си даде сметка, че впечатлението му на летището е било погрешно. Тя не беше сестрата, дошла да посрещне брат си. Тя беше жена, която все още се колебае дали да разкрие сърцето си пред любимия мъж.

Пристъпи по плочките към него, краката й сякаш не докосваха пода. Той гледаше като омагьосан играта на мускулите под гладката й кожа. Притежаваше походката на млада пантера — уверена, гъвкава, едновременно с това чувствена… Водещи в тази походка бяха бедрата, тялото й се движеше от кръста надолу. От всяка стъпка личеше как черпи сила от земята, върху която стъпва. Именно това придаваше особена еротична окраска на невинността й.

В мига, в който телата им се докоснаха, от устата на Джейк излетя възбуден стон. Сякаш беше пипнал оголен кабел. Нервните възли под кожата му подскочиха, сякаш пробудени от летаргичен сън. Нещо в душата му оживя.

Усети ръцете й около себе си, нежната извивка на дългата й шия. Тялото й бавно се повдигна нагоре и плътно се притисна в неговото.

Устните му се впиха в нейните, тазът й изскочи напред и се залепи за слабините му.

Изстена в отворената й уста. Имаше чувството, че вдъхва непознато питие, през тялото му пробяга могъща тръпка. Едва сега си даде сметка, че мисълта за тази жена не го е напускала нито за миг. Пожела я още при първата им среща в болничната стая, но после успя да потисне това чувство. Замести го скръбта по Мариана, собственото му чувство за вина…

Притисна я към себе си, ледът в душата му започна да се топи. Беше сигурен, че чува отчаяния вик на сърцето си. Краката му омекнаха и той бавно се отпусна на колене. Започна да гали съвършената извивка на таза й, лицето му се приближи до женствеността й. Беше толкова чиста и невинна, че той неволно се върна в онази далечна нощ на своето детство.

Бузата му пламна от топлината й, ноздрите му потръпнаха от аромата на възбудата й. Отвори уста и усети как езикът му потъва в нея. Започна да го движи — нежно и бавно, с трепетно внимание. Вътрешността й се разтваряше пред него като листенцата на нежно цвете.

Пръстите й потънаха в косата му, тазът й започна леки, ритмични движения. Сърцето блъскаше като чук в гърдите й, възбудата ставаше все по-силна. Вътрешностите й омекнаха, в зоната между пъпа и мястото, на което я любеше Джейк, се появи невероятно приятно чувство.

Езикът му продължаваше своята работа, заедно с него се усилваше и това невероятно усещане. Никога не беше изпитвала такова удоволствие. Тялото й потръпна и се предаде, движенията му престанаха да се подчиняват на волята й.

Ръцете й несъзнателно се плъзнаха надолу, хванаха китките на Джейк и ги притиснаха към гърдите й. Простена от възбуда, когато мазолестите му длани започнаха да се движат около зърната й, последните остатъци от самообладанието й изчезнаха. Онова особено чувство напусна областта на корема и започна да се изкачва нагоре. Изпита усещането, че се слива с него, че членът му отдавна е проникнал дълбоко в нея.

Непозната енергия проникна в тялото й, тренирано за големи натоварвания. В душата й се появи желание за отклик, за пълно отдаване. От устата й се изтръгна дрезгаво стенание.

Тялото й започна да се навежда напред, краката й се разтваряха все по-широко. Това засили удоволствието. Шията й се изви, главата й се отметна назад, очите й се заковаха в тавана. Тънката паяжина на екстаза замъгляваше погледа й, гърдите й играеха като живи под ласката на грубите му длани.

Тазът й конвулсивно се притисна в него. Искаше го дълбоко в себе си, едновременно с това не можеше да прекъсне действието на тази невероятна еуфория.

Нададе остър вик на възбуда, тялото й пламна. После отново усети езика му в себе си, натежал от нова еротика. Сведе очи надолу и видя, че е поел част от нея дълбоко в устата си.

— О-о-о! Не мога повече! Не издържам!…

Топлината се плъзна нагоре, уви раменете й, потопи сърцето й в огнени пламъци. Въздухът излиташе на тласъци от полуотворената й уста, ноздрите й възбудено потръпваха. Играта на мускулите по тялото й вече не подлежеше на контрол. После всичко се сля в ослепително огнено кълбо, удавено във вълните на могъщия оргазъм.

Строполи се в прегръдката на Джейк. Главата й клюмна, клепачите й безсилно потрепваха.

Джейк бавно я привлече върху себе си. Събрал последните остатъци от волята си, той имаше едно-единствено желание — да потъне в нея. Членът му беше огромен, до болка твърд. Пред очите му летяха сцените на облекчението й, кратки и възбуждащи като кадри на еротичен филм.

Почувства влажността й върху члена си, от устата му се изтръгна възбудено стенание.

— О, Господи!…

Дишането му стана насечено, гърдите му бурно се повдигаха и отпускаха.

Ръцете на Блис притиснаха раменете му, пръстите й се забиха в кожата му, тазът й бавно се притискаше надолу. Главата й се наведе към трапчинката на рамото му, зъбите й се забиха в топлата плът.

— Вземи ме!… — дрезгаво прошепна тя. — Моля те, вземи ме!…

Тазът му внимателно се повдигна, членът му потъна още сантиметър в нея. Топлината й го влуди, едва ли щеше да успее да се сдържа повече… Дробовете му работеха като парна машина, по кожата му избиха ситни капчици пот. Черната й коса бързо ги попиваше.

— О, Джейк!

Останала без дъх, тя се притисна към него, пръстите й се спуснаха надолу и докоснаха тестикулите му. После нежно започнаха да ги масажират.

Това вече беше прекалено. От устата му излетя дрезгав вик, тазът му се изви като лък, членът му потъна до отказ в нея. Тя бързо започна да се отдръпва, контактът им стана лек и едва доловим. Чувството беше невероятно, той отново се изви нагоре и проникна докрай. Просто беше убеден, че всеки миг ще експлодира. Не искаше да го стори, но нежното докосване на пламналата й женственост го влудяваше, пръстите й вършеха останалото…

Усети как слабините му натежават, а мускулите на таза му се превръщат в камък. Потънал дълбоко в нея, членът му се уголеми и потръпна.

Блис усети наближаването на финала и ускори ритъма си. Телата им полудяха, сливането им беше пълно и съвършено. Нещо се отприщи в душата на Джейк, нещо красиво, приятно и опасно… Не искаше да мисли за него, не искаше да мисли за нищо.

От гърдите му се откъсна дълбоко стенание, семето му се стрелна в горещата й вътрешност на обилна струя.

Плътно притисната в него, Блис усети горещите вълни на собствената си възбуда. Доловила навреме настъпването на финала, тя експлодира едновременно с него. Тялото й се загърчи от резки, дори груби тласъци, различни от предишните. Но не по-малко приятни.

Горещата вода в банята продължаваше да тече, помещението се изпълваше с кълба бяла пара. Но Блис имаше чувството, че това е парата на собствените им чувства. Чувства, които бяха тлели дълго, за да избухнат сега в ослепителни пламъци. Рязко и внезапно…

Навън имаше пълнолуние. Жълтеникавият диск на небесното светило бавно изплува над връх Виктория, светлините на града изведнъж изгубиха част от блясъка си. Върху спокойните води на пристанището се появи ярка лунна пътека…

Дейвид Ох бягаше.

Над града се спускаше нощта. Всичко ще бъде наред, повтаряше си той.

Трябва да открие Джейк и да го запознае с обстановката. Агенцията вече не му даваше сигурност.

Пред него се появи голям, подобен на кошер сингапурски хотел. Яркото осветление пред входа примамливо мигаше, но той знаеше, че това място не е за него. Продължи надолу по Локхарт роуд и потъна в оживлението на Ванчай, пълен с нощни заведения, дискотеки и кина. Продължаваше да трепери, макар че тук би трябвало да се чувства в безопасност.

Спомни си разкритията, които му предостави огромната компютърна памет на Агенцията. Мисиите на Столингс странно съвпадаха с акциите, проведени от СВР. А след тях винаги оставаха труповете на опозиционни лидери. Изключение от правилото беше убийството на Мохамед Ал-Касар, който действаше като двоен агент на ЦРУ и вероятно именно поради този факт бе подхвърлен на Столингс от агентите на КВР.

Всичко това положително е било загадка за Столингс. Ако не беше умрял, той със сигурност щеше да направи опит за изясняване на ситуацията. В това отношение Дейвид Ох вече имаше напредък — установи със сигурност, че заповедта за ликвидирането на Мариана Мейрък е била издадена доста преди да започне официално разследване срещу нея.

Търпението пред компютърния терминал и умението да извлича максимума от софтуерните програми му позволиха да открие още едно важно късче от мозайката. Ликвидацията на всички опозиционни лидери беше свързана с един-единствен агент: Ничиреншу.

А Ничиреншу е агент на КВР. Тоест на генерал Даниела Воркута. Всички „обратни“ директиви на Агенцията бяха в полза на руснаците. Тук отново личеше пръстът на Воркута.

За Дейвид Ох това беше напълно достатъчно. Стигнал до каменната стена с надпис „Строго поверително, лично за Директора“, той направи разпечатка на всичките си открития до момента.

Воркута беше успяла да проникне до сърцето на Агенцията и сега атакуваше отвътре. Дейвид Ох не знаеше докъде е стигнала, но беше сигурен в едно: не може да се доверява на никого, с изключение на Джейк.

Влезе в полутъмно заведение с претенциозното име „Сивата акула“. Тук напитките се поднасяха силно оводнени, а момичетата бяха с изцъклени очи, пияни или дрогирани до състояние на пълна безпаметност. Беше задимено и шумно. От шестнадесет огромни тонколони се лееше пресипналият глас на Били Айдъл, редящ куплетите на хита „Бяла сватба“.

Червени, зелени и жълти прожектори пробягваха по разноцветните бутилки на бара, плъзгаха се по главите и раменете на танцуващите, после угасваха. Моряци. Тук беше пълно с моряци. В пристанището беше хвърлил котва един от атомните самолетоносачи на Щатите и това означаваше само едно — тази нощ във Ванчай ще има голям оборот, в по-голямата си част незаконен.

Приближи се към осветения със син неон бар и поръча уиски със сода. Алкохолът беше силно оводнен, но за него беше добър. Сега не беше време за запой. Осмоъгълният дансинг се издигаше на две стъпала над нивото на залата. Останалата част от нея беше запълнена с малки масички. Срещу тоалетните в дъното имаше стръмна стълба с месингов парапет, която водеше към втория етаж.

Дейвид Ох внимателно се огледа, но никъде не откри познати лица. Извърна се към вратата и зачака. Не обръщаше внимание на излизащите, интересуваха го единствено онези, които влизаха.

Шест минути по-късно на прага се появиха трима нови посетители. Бяха мъже със сурови лица, отдалеч личеше специалната им подготовка. Очите им разделиха заведението на невидими квадрати, всеки от тях беше подложен на бърз, но внимателен оглед. Квадратите отпадаха един след друг, погледите неумолимо настъпваха към бара.

Дейвид Ох хвана ръката на момичето до себе си и бързо го повлече към дансинга.

Даваше си ясна сметка, че проникването му в агентурните сведения на Агенцията, с което се беше занимавал в продължение на няколко дни, неминуемо ще привлече вниманието. Благодарение на опита си с програмните продукти успя да използва кодовете на Столингс. И веднага разбра, че до същия метод е прибегнала и генерал Воркута. Столингс автоматически е станал излишен и затова е бил изпратен в Япония. Не за да ликвидира Ничиреншу, а за да бъде убит.

Дълбоко в себе си Дейвид Ох беше убеден, че и него го чака същата съдба. Но въпреки това продължи да се рови в секретната информация. Не би могъл да живее спокойно, без да разкрие коварните планове на врага, а и не можеше да се спре…

Сега вече нямаше никакво съмнение, че е разкрит.

Тръгна към стълбите на втория етаж, без да изпуска ръката на момичето. Не обръщаше внимание на дрезгавия глас, който изреждаше ценоразписа на сантиметър от ухото му. Изборът беше богат: двойка или тройка, орален или анален секс, половин или един час, възможност и за повече… Много романтично! Дори не си направи труда да й каже да млъкне.

Влязоха в една от десетината стаички, разположени над дискотеката. Пусна ръката на момичето и грубо я блъсна към леглото.

— Хей, мазохистичните номера струват доста по-скъпо! — извика тя.

Без да й обръща внимание, той пристъпи към прозореца и го отвори. Музиката караше тънките дъски на пода да потръпват, думкането на басите докарваше тъпа болка чак в зъбите му.

Надникна навън. Единственият път за бягство предлагаха улуците. Нямаше време да изчислява кога са поставени и доколко са ръждясали. Плъзна се навън е котешка пъргавина, ръцете му се увиха около мръсната тръба, която чезнеше в мрака.

Започна спускането. В главата му се въртеше една-единствена мисъл: „Трябва да открия Джейк, в противен случай с мен е свършено!“ Стъпи на асфалта и бързо започна да се отдалечава. След около три преки в главата му се появи името на Блис. Отдавна подозираше, че именно тя е помогнала на Джейк да се покрие в Хонконг.

Даде си сметка, че Блис е единствената му надежда. Бръкна в джоба си, напипа няколко монети и продължи тичешком напред. Вече знаеше какво търси: телефонна кабина.

В момента, в който човекът срещу него започна да докладва, сър Джон Блустоун разбра, че има предимство пред конкурентите си.

Беше се изтегнал в широкото кожено канапе на кабинета си, истински принц. Принцът на търговията — така мислеше за себе си. Не изцяло, разбира се. Защото освен търговията имаше и свой таен живот, който го топлеше във всеки час на деня и нощта. Така е, когато човек работи за своята кауза. Той беше потомствен английски аристократ, живял в Индия и редица страни от Югоизточна Азия. Беше се нагледал на арогантността на белите хора, превърнали в руини няколко наистина райски кътчета на света. Грубостта и високомерието на собствената му раса го изпълваше с отвращение и дълбоко безпокойство. Постепенно започна да дава воля на чувствата си и това не остана незабелязано. Свързаха се с него, провериха го обстойно, а след това го вербуваха. После го изпратиха в Хонконг и му помогнаха да направи впечатляваща кариера. В качеството си на президент на „Файв стар пасифик“ сър Джон Блустоун стана един от петимата най-могъщи тайпани на Кралската колония.

Интересно, въздъхна в себе си Блустоун, докато наблюдаваше говорещия китаец. Кабинетът представляваше огледално копие на душата му. Цветовете на мебелировката и стените варираха във всички нюанси на черното и червеното. Таванът беше покрит с черен лак, тапетите също бяха черни, матирани така, че да подчертават малките, яркочервени хризантеми, с които бяха изпъстрени.

Коженият диван, върху който седеше, беше червен, а креслата около него — черни. Подът беше покрит с дебел килим в черен цвят, обсипан с червени точици. Зад масивното бюро и тежкия стол от черна кожа се издигаха махагонови лавици за книги. До противоположната стена беше опрян яркочервен китайски скрин, върху който стоеше единственият предмет с друг цвят: една безценна ваза от епохата Куинг, която беше толкова крехка и ефирна, че сякаш нямаше никакъв цвят, или по-скоро съдържаше цялата палитра на природата в себе си.

Общото впечатление беше респектиращо. Точно такова, каквото го искаше Блустоун. Всеки, пристъпил прага на това помещение, изпитваше чувство на респект. Включително губернаторът и няколко членове на британския парламент.

Питър Енг беше към края на доклада си. Пиленцата винаги се връщат към корените си, рече си Блустоун. Този човек беше част от мрежата му повече от пет години, от онзи миг, в който агентите на английския тайпан донесоха интересната новина, че Енг разполага със секретно копие от счетоводните книги на „Сойър & синове“, а на свое име притежава точно 23 000 акции от компанията. Досега Блустоун почти не беше го използвал, от време на време му искаше по някоя дребна услуга. Досега.

— В крайна сметка Андрю Сойър стана собственик на около 30 000 акции от „Пак Ханмин“ — казваше Енг. — Утре има намерението да закупи още сто хиляди. Според него цената е изключително изгодна и сега е моментът да се купува.

Ето това вече е нещо, каза си Блустоун. Макар да накарах Т. И. Чун да купува за моя сметка, точно тези сто хиляди акции ще бъдат достатъчни за приключването на операцията. Получа ли и тях, компанията ще бъде моя. Нямам достатъчно капитал, за да ги купя сам. А ако нещата опрат до наддаване с Андрю Сойър, което е много вероятно, тези сто хиляди акции ще ми струват цяло състояние. След тях вече няма да има големи количества за продажба.

Значи е време да вляза в контакт с новите си партньори, рече си той. Банките, с които работеше, следяха с интерес изкупуването на краткосрочните му заеми. Всяка една от тях щеше да предаде посланието му до скритите покровители. След като имат пари за подобни операции, те положително ще отпуснат и капиталите, необходими за контролния пакет на „Пак Ханмин“. Сторят ли това, проектът „Кам Сан“ ще падне като зряла круша в ръцете им.

Освободи Енг и вдигна слушалката. Отвори тефтерчето си и потърси номера на президента на „Банкова корпорация Хонконг Азия“. Късният час нямаше значение. Трябваше да пусне посланието си веднага. За да победи „Сойър & синове“, той трябваше да си осигури допълнителни капитали още преди утрешното отваряне на борсата.

Изчака тихите, но отчетливи сигнали в слушалката. После, познал мъжкия глас насреща, започна да говори.

Дейвид Ох измина цялото разстояние от Ванчай пеша. Гледаше зад гърба си в тъмните стъкла на витрините, сменяше тротоарите и избягваше главните улици. После скочи в един автобус.

Посоката му беше обратна на тази, която му трябваше. Още по-добре. Това бягство се нуждаеше от време, много време. Предпочиташе да изнерви преследвачите си, да ги накара да се разкрият. Така ще разбере доколко са опитни, а и кой ги е изпратил.

Когато най-сетне набра номера, вече беше убеден, че е чист. Сърцето му прескочи един такт, когато Блис му прехвърли Джейк. Имаше да му казва куп неща, но времето беше малко. Нямаше място за сантименталности и поведението му остана сдържано. Определиха си среща на връх Виктория. Достатъчно близо за Джейк, но едновременно с това на безопасно разстояние от квартирата на Блис. На открито, на познат терен. Всичко ще бъде окей.

Измина три спирки с автобуса и слезе. Изчака вратите да се затворят. Никой не слезе след него. После се качи на колата в обратна посока. Тринадесет спирки по-късно трябваше да слезе. Лошо число, но нямаше време за суеверия. Измина две пресечки в западна посока, към Куинсуей. Вечерта беше топла и приятна, главните улици на колонията бяха задръстени с народ. Оттатък залива подканящо мигаха неоновите реклами на Тцун Ша Тцун.

Дейвид Ох търпеливо чакаше автобуса, който щеше да го отведе до Котън Трий Драйв. Все по-трудно беше да определи дали е чист, или опашката вече е подире му. Хората бяха прекалено много. Беше доволен, че видя лицата на своите преследвачи, нямаше да е трудно да ги засече.

Към спирката се приближи един автобус. Беше толкова претъпкан, че Дейвид реши да изчака следващия. Така получи възможност да се запознае с обстановката в детайли. Точно зад гърба му имаше магазин за часовници, върху светещите реклами бяха изписани имената на три-четири известни швейцарски производители. Както можеше да се очаква, пред витрините му се трупаха туристи. Сред тях имаше такива, които можеха да си позволят златните, отрупани с брилянти произведения на изкуството, но обикновените зяпачи бяха далеч повече.

Групичка млади китайци го заобиколи отдалеч и се смеси с тълпата. На ъгъла няколко моряци спряха такси и шумно потеглиха към пристаните на ферибота „Стар“.

В ушите му звучаха различни езици и наречия, това още повече засилваше чувството му за самота. Положението му беше такова. В далечината се появи червеният сандък на двуетажен автобус. На едната му страна беше залепен ярък плакат, рекламиращ някакъв нов филм. Жена със стройно тяло и извита назад глава отстъпваше пред заплашителна фигура в черно, отдолу пишеше: „НИНДЖАТА“.

Тълпата на спирката се устреми напред още преди спирането на тежката машина. Дейвид Ох усети как го повлича могъщият поток на жива човешка плът. В ушите му екнаха звучни ругатни на китайски — част от местните жители псуваха някакъв австралиец, който се придвижваше прекалено тромаво за представите им.

Тъмният отвор на вратата сякаш засмукваше тълпата в утробата на автобуса. Дейвид Ох се остави на течението, давайки си ясна сметка, че не може да види всички, които се качват с него и след него.

Слезе на пресечката между Котън трий драйв и Гардън роуд. Изчака зелената светлина на светофара и се насочи към билетопродавницата на зъбчатата железница „Пийк Трам“. Купи си билет за четири хонконгски долара, после побърза да се шмугне в сянката на малката будка.

Въздухът тежеше от влажна мъгла, Пийк Роуд се губеше нагоре към върха. Хвърли бърз поглед на часовника си. Наближаваше полунощ, железницата скоро щеше да спре. Наоколо нямаше никого. По това време на денонощието липсваха желаещи за дългото изкачване към планинския връх.

Облегна глава на влажната стена и зачака. Неволно се запита какво ще каже на Джейк. Нямаше предвид оперативната информация, която искаше да му предаде, а по-скоро личните им отношения. С чувство на тъга си призна, че в последно време тези отношения не бяха от най-приятелските.

Дори в момент като този изпитваше гняв по отношение на Джейк. Този човек дълбоко се промени след инцидента при река Сумчун и това беше видно за всички. Може би имаше пълно право да не споделя личните си преживявания пред официалните представители на Агенцията, но защо не го стори пред него? Нали бяха приятели? Дейвид Ох не можеше да скрие разочарованието си. Нима приятелството им е толкова плитко, нима Джейк не му се доверява? В душата му се настани огорчението. Просто защото беше от хората, за които приятелството е над всичко. Най-святото нещо на света.

Тази нощ му предстоеше много работа, върхът може би беше добър символ за намеренията му. Най-високата точка на Колонията.

Извиващи се нагоре към бялата пара на облаците, релсите започнаха да звънтят. Жиците над тях запяха. Вагонът приближаваше.

Дейвид скочи в зле осветената кабина. На душата му беше тежко, липсваше му приятелството. Изведнъж си даде сметка колко много държи на Джейк. Придвижи се напред и седна. До слуха му достигна протяжен вой на корабна сирена, асфалтът край спирката съскаше под автомобилните гуми. Вратите започнаха да се затварят.

Дейвид Ох се обърна и огледа вагона. В дъното седеше млад китаец, облечен в лек шлифер и с шапка на главата. В ръцете му имаше чадър, очите му равнодушно се плъзнаха по посока на Дейвид, после се отместиха.

Пневматичните врати се затвориха с леко съскане, вагонът се разклати и пое по стръмния си път. Нагоре, към връх Виктория… Шест спирки. Нямаше никакви пътници. Разстоянието към върха беше преполовено, вагонът потъна в бяла, фосфоресцираща мъгла. Времето престана да съществува. Нямаше ден, нямаше нощ. Сякаш висяха в празно пространство. Дейвид Ох помръдна, за да отлепи мократа риза от гърба си. Мислите му бяха насочени към Джейк.

Вагонът бавно се разклати и спря. Седмата спирка. Качи се някакъв китаец, вратите се затвориха. Отново тръгнаха нагоре.

Новодошлият се огледа. Очите му срещнаха погледа на пътника с чадъра, после се насочиха към предната част на вагона.

Двамата скочиха на крака и се втурнаха към Дейвид Ох.

Луната бавно потъна във влажната мъгла.

След телефонното обаждане Блис не му зададе никакви въпроси. Просто мълчеше и попиваше меланхоличното му настроение. Ръцете й бяха натикани дълбоко в джобовете на връхната дреха.

— По-добре да отидем пеша до спирката — промълви тя и внимателно огледа тротоара в двете посоки.

— Добре — кимна Джейк. — Трябва да отчитаме всички възможности.

— Бедата е там, че човек рядко е в състояние да го стори — въздъхна Блис.

Започна да ръми. Ясната и спокойна нощ сякаш никога не беше съществувала. Джейк я дръпна към влажните храсти и насочи поглед към пустия тротоар.

— Искам да гледам и слушам — прошепна той.

Нощта беше мрачна. Светлината от околните къщи се разсейваше в дъжда, очертанията им се размиваха в сивкави сенки. Евентуалните прикрития блестяха с неприятна, сякаш луминесцентна светлина. Джейк не чуваше и не виждаше нищо обезпокоително. Някъде сред хълмовете пееха щурци, звукът идваше до тях на странни, влажни тласъци.

Джейк беше абсолютно сигурен в уменията си, тъй като ги беше усвоил от най-добрия учител на света: Хенри Ундерман. Именно този човек пръв беше влязъл във връзка с него. Тук, в Хонконг, преди повече от двадесет години… Срещата им се състоя в разкошната банкетна зала на хотел „Пенинсюла“.

Столът на Ундерман разроши ресните на дебелия килим, потното му лице се надвеси над масата. Беше си поръчал бърбън. Отпи от чашата, направи гримаса и започна: — Доколкото разбирам, сте останал без работа…

— Точно така.

Ундерман направи цяло представление с изучаването на менюто, но в крайна сметка поръча доста обикновени блюда.

— Нямам опит в тази част на света — усмихна се извинително той. Изчака Джейк да даде поръчката си на келнера, после облегна лакти на масата.

— Какви са интересите, ви?

Кой ли е този едър американец, питаше се Джейк. Не си позволи да му зададе този въпрос направо — това би било израз на лошо възпитание.

— Китайските бойни изкуства и „уей ки“ — отвърна на глас той.

— „Уей ки“? Какво е това?

— Една игра. Някой ден ще ви запозная с правилата й. Ще ми отнеме не повече от седем минути. Но ако искате да побеждавате, ще ви трябват поне седем години…

Ундерман се разсмя.

— Сигурно сте прав — рече: — Някои умения се усвояват бавно.

Харесаха се от пръв поглед. Ундерман усети, че Джейк е от онези млади хора, от които всеки може да се поучи. А Джейк от своя страна беше силно заинтригуван от тайнствената личност на американеца. Изпита подозрението, че този човек е представител на някакъв призрачен свят. Свят, който нямаше нищо общо нито с Хонконг, нито с който и да било друг град на планетата… Самотник по душа, Джейк моментално изпита желание да стане част от това общество. То едва ли действаше в разрез със законите — така, както действаха триадите. По-скоро беше над законите…

Сякаш прочел мислите му, Ундерман вдигна глава и каза:

— Доколкото зная, вие имате известни връзки с триадите.

Джейк само кимна с глава.

— А защо не работите за тях?

Поднесоха храната. Двамата замълчаха до отдалечаването на келнера в бяла ливрея.

— Аз съм „гуай лох“ — поясни Джейк, — „чуждестранен дявол“.

— Само наполовина — подхвърли Ундерман, след като очите му бързо пробягаха по лицето на Джейк.

— Зная, че си наполовина китаец, момче… — отмести поглед, разклати питието в чашата си и тихо добави: — Защо все още си тук, на това късче скала?

— Тук е домът ми.

— Значи мислиш, че ще имаш някакви шансове?

Джейк замълча, очите му се заковаха в лицето на чужденеца.

— Какви могат да бъдат тези шансове? — продължи Ундерман.

— Не зная…

— Може би искаш да откриеш какво е станало с баща ти?

Джейк разбра, че този човек е специален. Ундерман помълча, после въздъхна и вдигна глава да го погледне:

— Я ми кажи… Щеше ли да работиш за тях, ако не беше „чуждестранен дявол“, а чистокръвен китаец?

— Не — поклати глава Джейк. — По-скоро бих потърсил начин да ги накарам да работят за мен…

Ундерман започна да се храни, съсредоточеността му изглеждаше пълна. След известно време остави приборите и вдигна глава:

— Да допуснем, че аз ти предложа този начин… Би ли приел?

Джейк продължително го изгледа. Лесно би могъл да му отговори, но вътре в себе си усети важността на момента. На подобен въпрос не се отговаря веднага.

— Колко време ще останете в Хонконг?

— Точно толкова, колкото ти е необходимо, за да кажеш „да“ — сви рамене Ундерман.

Оказа се, че това време е три дни. Какво стана с тях след това?

— Е, добре, да тръгваме — промърмори сега Джейк и предпазливо се насочи към тротоара. Ако ги нямаше щурците, тишината наоколо щеше да е пълна. Дори летището оттатък залива беше затворено.

В главата му се въртяха думите на Дейвид Ох, казани по телефона: В Агенцията има враг. Това изявление събуди хиляди въпроси, но нямаха време. Дейвид определи мястото на срещата и веднага затвори — точно както трябваше да постъпи.

— Трябва да очакваме и опашка след него — каза Джейк, докато забързано се обличаше.

— И какво от това? — попита тя, дърпайки ципа на роклята си.

— Как какво?

— Много просто. Идвам с теб.

— Не, ти ще останеш тук.

— Нямаме време за спорове, Джейк!

— Точно така — кимна той с пръсти върху копчетата на ризата си. — Затова оставаш.

— Не можеш да ме спреш — упорито тръсна глава тя и потърси обувките си.

— Възнамеряваш ли да тичаш на високи токове? — присви очи той.

— Не, ще обуя тези… — в ръката й се появиха чифт леки пантофки за танц. — Не издават никакъв шум.

Той продължително я изгледа, после се обърна и влезе в дневната.

— Нима мислиш, че не мога да се грижа за себе си? — последва го тя.

— Може би… — промърмори той и започна да обува мокасините си.

— Бях обучавана от Фо Саан.

Той вдигна глава:

— От Фо Саан?

Тя кимна с глава.

Той пристъпи толкова близо до нея, че тя усети дъха му.

— Предлагам ти сделка.

— Каква? — очите й се впиха в неговите.

— Идваш с мен, чуваш информацията на Дейвид Ох, евентуално губиш и главата си. Но ако оцелеем, ще ми разкажеш абсолютно всичко за себе си.

Тя видимо се колебаеше.

— Няма друг начин, Блис — настоятелно прошепна той. — Повярвай ми, няма!

Тя отмести кичур коса от челото си.

— Искам да ми вярваш!

— Ако не ти вярвах, едва ли щях да ти направя подобно предложение.

— Тогава защо?

Ръката му се уви около топката на бравата.

— Решението е твое. Не мога да ти позволя да държиш тайните си в себе си.

— Не мога…

Той отвори вратата.

— Ще разбера, ако решиш да ме проследиш. И ще ти се изплъзна. Знаеш, че мога…

Колебанието я напусна.

— Добре. Приемам сделката.

— Искам да знам всичко.

— Добре, така да бъде.

Спряха и се ослушаха.

— Вече сме близо — прошепна Блис. Над главите им мъждукаха светлините на последната спирка.

— Изглежда няма никой…

— Да проверим.

Седем минути по-късно се събраха на спирката, проверили всеки квадратен сантиметър от околността. Резултатът видяха в очите си: нищо.

Останаха да чакат в мрака. Просто не беше за вярване, че само преди час небето беше чисто, с огромна луна и ярки звезди. Дъждът продължаваше да ръми, листата на дърветата се свеждаха под тежестта на водните капки, раменете им бързо подгизваха. Джейк вече беше сигурен, че когато завали дъжд, мислите му неизменно ще се насочват към Мариана…

— Джейк… — прошепна Блис до рамото му. — Това, което направихме преди малко у дома… То беше от обич…

— Блис, недей…

— Моля те, искам да ти го кажа… — пръстите й се вплетоха в неговите. — Никога не бих постъпила така, независимо от силата на чувствата си. Но… — замълча, очевидно от пристъп на срам, после си пое дълбоко дъх — сякаш се готвеше да скочи от висока скала:

— Но Мариана и Тин са вече мъртви…

Главата му рязко се изви, очите му напуснаха релсите на зъбчатата железница.

— Знаеш за първата ми жена?

Блис кимна, очите й сякаш попиха тъгата от неговите.

— Зная, че се е самоубила…

Джейк не каза нищо. Лицето му стана твърдо, сякаш издялано от гранит.

Тя направи върховно усилие, за да продължи:

— Не искам да те наранявам, а да ти помогна… — гласът й премина в шепот: — Обичам те толкова силно, че никога не бих си позволила да ти причиня болка.

Очите му се сведоха към лицето й. Позната обвивка започна да стяга сърцето му. Но там, в нейното жилище, тя беше успяла да я разкъса. За пръв път от три години насам. Това не беше малко…

Даваше си сметка, че тя се опитва да направи временното си постижение постоянно. Дълбоко в душата си искаше да й помогне, беше абсолютно сигурен. Но все още беше прекалено рано за това, другата вероятност беше по-тежка — да не бъде в състояние да го стори… Не знаеше какво ще стане, сърцето му се сви. Нима инцидентът при Сумчун го беше превърнал в инвалид? Нямаше отговор на този въпрос, съмняваше се дали някога ще го има…

Понечи да каже нещо, но в същия миг долови лекото бръмчене на релсите. Жицата над главите им започна да пее. Хвърли поглед на часовника си, тялото му се стегна.

— Време е — прошепна. — Да вървим.

Изненадата на Дейвид Ох беше толкова голяма, че се отрази на реакциите му. Онези тримата бяха тайванци. Но тези във вагона без съмнение бяха шанхайци. Господи, колко души са пуснали подире ми, смаяно се запита той.

Кракът му се стрелна нагоре и улучи по-близкия от нападателите в бедрената кост, точно в нервния възел.

Мъжът политна, лицето му се разкриви от болка. Другият китаец беше насочил чадъра си в лицето му като огнестрелно оръжие. Разнесе се остро изщракване, от върха на чадъра изскочи дълго острие.

Дейвид Ох отчаяно се дръпна назад, острието профуча на милиметри от бузата му. В същия миг ръката му се стрелна нагоре, успя да улучи оръжието, но то само се огъна от удара.

Китаецът се отдръпна назад, готов за нова атака. Дейвид Ох направи опит да напусне седалката. Положението му изискваше незабавна промяна, в противен случай поражението беше неизбежно. Изчака нападението, протегна крак и се стовари с цялата тежест на тялото си върху стъпалото на противника. Концентрира натиска си върху токчето на обувката, снабдено с остро стоманено налче. Стъпалото на нападателя пропука, костиците се натрошиха като юфка.

Ръцете на Дейвид Ох се сплетоха, ударът попадна странично в тялото на китаеца, някъде около подмишницата. Беше прекалено високо, за да счупи ребрата му, но достатъчно силен, за да наруши равновесието му. Онзи се стовари на пода, Дейвид Ох го последва. Токчето му остана притиснато в стъпалото на противника, глезенът му не издържа на тежестта и рязко изпука. Опря лакът в брадичката на китаеца, другата му ръка се стрелна към незащитената сънна артерия на шията.

Китаецът отчаяно се извъртя. Даваше си ясна сметка, че ако Дейвид Ох го улучи, с него ще бъде свършено. Пръстите му пуснаха вече безполезния чадър и трескаво се стрелнаха напред.

Дейвид Ох усети острата болка и разбра, че китаецът е успял да докопа нервните възли на гърдите му. Но лакътят му продължаваше натиска си и вече се подпъхваше под брадичката на врага. След миг щеше да достигне сънната артерия… Беше твърде опасно да не блокира атаката на китаеца, но решението му беше мигновено и окончателно. И въпрос не можеше да става за отстъпление от полученото предимство.

В главата му се появи странно жужене, сякаш хиляди пчели се бяха заселили под черепа му. Реакциите му видимо се забавиха. Прекрасно знаеше какво трябва да прави, но командите на мозъка не достигаха достатъчно бързо до мускулите му. Пред очите му заиграха разноцветни кръгове. Усетил близката развръзка, китаецът удвои усилията си.

Пред очите на Дейвид Ох се спусна черна пелена. Престана да усеща краката си, парализата бавно пълзеше нагоре, към ръцете му. И неизбежното наближаваше — лакътят му щеше да изгуби силата на натиска си върху сънната артерия на врага. Беше на прага на припадъка. Струваше му се, че душата му се отделя от тялото, стана му някак безразлично. Вече не координираше движенията си.

В очите му се плъзнаха лютиви капчици пот и това му помогна да дойде на себе си. Сърцето му с мъка поддържаше нивото на адреналина в кръвта. Горещ въздух излиташе от дробовете му с мъчително свистене.

Концентрация, заповяда си той. Очите му проследиха острия ръб на лакътя, който продължаваше да се притиска между гърдите и сведената брадичка на китаеца. Съзнанието му изведнъж се проясни, силата му се върна. Натисна с цялото си тяло, лакътят изведнъж проникна в процепа между гръдния кош и брадичката на врага, заострената кост потъна в меката шия.

Болката в нервния възел на гърдите му престана почти веднага, но той не успя да разбере как е станало това. Дишаше тежко, гърдите му буквално заплашваха да експлодират. Душата му потръпна. Най-сетне проумя, че е бил на прага на смъртта и е оцелял с цената на човешки живот.

— О, Буда! — простена Дейвид Ох и започна да масажира гърдите си в областта на слънчевия сплит.

В същия миг главата му рязко отскочи назад, дръпната от стоманена примка около шията му. Господи, вторият китаец! Как можа да го забрави?! Закашля се, кислородът в дробовете му бързо се изчерпваше.

Паниката го накара да вдигне ръце към металната примка в опит да я разхлаби. Вършеше точно това, което го бяха обучавали да не върши в подобна ситуация. Това беше загуба на време и енергия, примката нямаше да се разхлаби. Бяха го обучавали да не обръща внимание на примката и да концентрира вниманието си върху нападателя. Успее ли да го неутрализира, примката сама ще падне.

Но изпадналото в паника животно знае само едно — нещо му пречи да диша и това нещо трябва да бъде махнато на всяка цена!

Може би тихият и злобен кикот в ухото му го върна към действителността. Дейвид Ох изведнъж се превърна в опитния разузнавач, когото всички в Агенцията уважаваха. В ноздрите го удари миризма на чесън и евтино вино, вътрешностите му се преобърнаха от отвращение. Проблемът му беше сериозен, тъй като все още не беше успял да се освободи от тежката нервна парализа. Краката му едва се влачеха, сякаш пълни с олово.

Изпъшка и отдръпна ръце от пламналата си шия. Направи опит да забрави за липсата на кислород в пламтящите си дробове. Започна да се задушава от въглеродния двуокис на собственото си тяло. Ушите му писнаха — отчаян плач на кръвта. Очите му бавно започнаха да се изцъклят.

Спаси го спирането на вагона. Стана толкова рязко и неочаквано, че нападателят му неволно разхлаби примката. Това продължи само частица от секундата, но времето беше напълно достатъчно за Дейвид Ох. Ръцете му се стрелнаха назад и сграбчиха дрехата на нападателя. Събра всичките си сили и рязко дръпна надолу. Примката се стегна толкова рязко, че от гърлото му излетяха дрезгави хрипове. Но китаецът вече беше изгубил равновесие.

Тътенът от падането му долетя смътно до ушите на Дейвид Ох. Наложи му се на два пъти да си напомни, че това е именно тътен на падащо тяло. Бавно се отпусна на колене, устата му се отваряше и затваряше като на риба на сухо. Китаецът успя да хване края на примката и отново започна да я стяга. Сега вече бяха лице в лице.

Дейвид Ох почти нямаше сили да се съпротивлява. Отново го обля вонята на чесън и вино, погнусата му се смеси с първите пристъпи на припадъка. Престана да отчита посоките, вече не знаеше кое е горе и кое долу. Имаше чувството, че е лишен от тегло и отново увисва между небето и земята. Само че този път беше много по-близо до небето…

Знаеше, че е на косъм от припадъка. Знаеше, че след припадъка го чака смъртта. Но решимостта му да се бори не намаля.

Вдигна огромен като лопата юмрук и го стовари в лицето на китаеца. После отново и отново… Кожата се разкъса, от раните бликна кръв. Китаецът заслепено примижа, но ръцете му все така здраво стискаха примката. Сега волята му се концентрира в късото стоманено въже, единствената му мисъл беше да дърпа колкото може по-силно… В сърцето му властваше жаждата за убийство, оцеляването беше отстъпило на втори план.

Дейвид Ох продължаваше да удря. Изгуби чувство за време и пространство, вкопчил се е всички сили в мъждукащата искрица живот. Зад нея заплашително зееше бездънна пропаст… Изви палци нагоре, събра последните остатъци от силите си и ги заби в очните кухини на китаеца. Онзи обаче само изпъшка. Всеки друг на негово място би започнал да вие от болка и да моли за милост… но този тип беше истински професионалист. Знаеше какво трябва да направи и нищо не можеше да го спре.

Дейвид Ох се наведе напред, мускулите на ръцете и раменете му набъбнаха. Вложи цялата си сила във върховете на палците и рязко натисна надолу. Очните ябълки на китаеца изскочиха, от дупките бликна алена кръв. Дейвид Ох нададе ужасяващ вик, но ноктите му продължиха да дълбаят навътре, разкъсвайки костици и сухожилия. Кръвта се превърна в пълноводна река.

После дойде смъртта. Тялото на китаеца се сгърчи и застина. Но мускулите му продължаваха да изпълняват последната команда на мозъка. Побелели от усилието, юмруците му стискаха краищата на примката с ужасяваща сила. Дори мъртъв, този човек отказваше да се признае за победен. Убиваше Дейвид Ох като някакъв безплътен дух, като кръвожаден вампир, надигнал се от гроба…

Вагонът на зъбчатата железница бавно се насочваше към платформата под върха. Още преди да спре, Джейк разбра, че нещо не е наред.

За миг успя да зърне неясните очертания на сгърчени човешки фигури, съзнанието му моментално обработи размазаните, сякаш черни петна по стъклата. Това беше кръв.

— Господи Исусе! — прошепна той и хукна към композицията, която се приближаваше като някакво митично чудовище с огнени очи, успяло да се изтръгне от мрачните дълбини на мъглата под себе си. Вътрешността беше осветена, стъклата — запотени.

Джейк тичаше редом с композицията и удряше с юмрук по ламарината.

— Отворете вратите! — викаше на кантонско наречие той. — Отворете ги, в името на Буда!

Блис тичаше на крачка зад него.

Най-накрая вагонът намали скоростта си и спря. Вратите със съскане се отвориха. Джейк и Блис се втурнаха вътре. Лъхна ги сладникавата воня на кръв и смърт, космите на врата му моментално настръхнаха.

Хукна към предната част на вагона, несъзнателно прескачайки трупа на млад китаец. Върхът на обувката му потъна в лицето на втория китаец, пръстите му се впиха в краищата на примката.

— Дейвид! — простена той, отлепяйки вкочанените пръсти на мъртвеца от въжето. — О, Дейвид!

Блис издърпа жицата от ръцете на китаеца и започна да разхлабва примката около шията на Дейвид Ох. От устата му се откъсна глухо стенание, алена кръв бликна от дълбокия процеп в кожата му. Вратът му беше ужасно подут.

Джейк го прегърна през кръста. По-младият мъж правеше отчаяни опити да напълни дробовете си с въздух, но гърлото му сякаш се беше залепило от ужасния натиск и не пропускаше нищо. Джейк разбра, че трябва да действа бързо и решително. Натисна острия връх на стоманеното въже в гърлото на Дейвид Ох, грабна някаква тресчица и бързо разшири появилата се дупка. Не обръщаше внимание на кръвта, която заливаше пръстите му.

— Спокойно, спокойно — промърмори той. — Сега вече всичко ще бъде наред. — Кръвта от гърлото на приятеля му започна да излиза на малки мехурчета. Сигурен знак, че въздухът е намерил път към дробовете му. Тялото му се тресеше, косата му беше залепнала за темето, сплъстена от пот и кръв. Започна да се дави, от очите му рукнаха сълзи.

Джейк вдигна глава. Блис разбра погледа му и тръгна да търси помощ. След минута отново се появи. Беше успяла да повика линейка.

— Дейвид — прошепна Джейк и направи опит да вдигне приятеля си. Но той изкрещя толкова пронизително, че Джейк побърза да го пусне на пода.

Очите на Дейвид Ох бяха замъглени, черните зеници придобиха странен воднист оттенък. Джейк опря чело в главата му и го прегърна като дете.

Дейвид Ох се закашля, очите му започнаха да се избистрят.

— Слушай… — дрезгаво прошепна той. Гласът му изтъня и заглъхна, клепачите му потрепнаха. Направи върховно усилие да ги задържи отворени, очите му се спряха върху лицето на Джейк: — Слушай… Беридиън, Донован, Ундерман… Един от тях знае… Той ме подреди така, също и Столингс… — зениците му се разшириха от болка, беше му трудно да говори. В устата си имаше вкус на метал и кръв, гърлото му отново се стягаше. — Липсваше ми, Джейк… Нямаше с кого да разменя дори дума… Замина, без да ми кажеш нищо… Мислех, че ми имаш малко повече доверие…

— Не беше въпрос на доверие, Дейвид. Беше нещо лично, което трябваше да свърша сам.

— Като това, което… Което ти се случи при реката Сумчун…

Замълча, дишането му стана накъсано. От ъгълчето на устата му се плъзна тънка струйка кръв, в очите му се появиха сълзи.

— Чувствам се зле… Джейк, съжалявам за всичко, което ти се е случило там… По-добре да не беше се случвало… Ти си мой приятел… Мой приятел… — Мускулите му започнаха да се сковават в хватката на смъртта. Разранените му ръце се вкопчиха в Джейк, очите му широко се отвориха и в тях се прокрадна ледената покривка на неизбежното.

— О, Буда!

— „Хуо иян“… Помни „хуо иян“, Джейк!…

В смъртта няма болка. Това беше единственото нещо, което мина през главата на Джейк.

Стиснал безжизненото тяло в прегръдката си, той се замисли. Вече седем години беше духовен наставник на Дейвид. Грижеше за последната фаза на обучението му, закриляше го срещу политическите интриги по върховете на Агенцията. И двамата усещаха своята близост, но нито веднъж не бяха говорили за нея. Сега вече беше късно.

Мисълта, че този човек умря, без да усети силата на приятелството, беше ужасна. Странно, но същото стана и с Мариана…

О, Дейвид! И ти ми липсваше, приятелю! Ти ми беше като брат. Нараних те, защото ми беше прекалено близък. Също като Мариана. Прав си, това се дължи на реката Сумчун… Там започнах да умирам. После умря Мариана, момчетата от екипа, сега и ти… Умирах заедно с вас и сега вече съм повече мъртъв, отколкото жив.

Усети приближаването на Блис. Дори в този миг докосването на плътта й го опари като огън. Пулсът му се ускори. Блис.

Искаше му се да прекара остатъка от нощта край тялото на Дейвид, едновременно с това знаеше, че това ще бъде един безполезен жест. Скръбта има предназначението да сложи завършек на отношенията между живите и мъртвите, но това трябваше да го каже на Дейвид, докато беше жив. Така трябваше да постъпи и с Мариана, и с Тин, ако иска да бъде съвършено откровен със себе си… Сега вече беше късно. Отношенията им ще останат незавършени завинаги…

Мъката му беше огромна.

— Време е да се махаме — прошепна Блис. — Контрольорът идва.

Думите й го върнаха в действителността. За миг съзнанието му се изпълни с последните думи на Дейвид Ох: Помни „хуо ян“. „Подвижното око“ в играта „уей ки“. Какво ли означава това?

И откъде Дейвид е научил всички тези потресаващи новини за Агенцията? Нямаше никакъв документ, бързото претърсване на мъртвите китайци също не донесе резултат. В това нямаше нищо чудно. Дейвид Ох беше прекалено добър агент, за да донесе писмени материали на една такава среща.

— Хайде!

Блис хвана ръката му и рязко го дръпна. Завтекоха се към изхода. Изведнъж в главата му блесна ослепителната светкавица на прозрението. Агенцията успя да открие и накаже Дейвид Ох, следователно следващата й жертва ще бъде самият той!

Лято, 1937 година — пролет, 1947 годинаШанхай / Хонконг / Централен Китай / Шанхай / Японските планини

Тайпаните чужденци управляваха Шанхай повече от деветдесет години. Градът беше съсипан, подивели кучета и чакали ръфаха непогребаните трупове по улиците. А тайпаните, натрупали състояние от търговия с чай, опиум, коприна, каучук и сребро, се бяха оттеглили на най-горните етажи в домовете си и с бинокли в ръка следяха разрухата.

Японците стремително напредваха, точно както през 1932 година. Генералисимус Чан изостави идеята да ги пресрещне на отбранителната линия Каолианг в предградията на Шанхай и предпочете да се укрепи направо в града, използвайки тесните улички и безразборно застроените терени. С това се надяваше не само да организира по-ефективна съпротива, но и да привлече вниманието на световната общественост.

Съвсем разбираемо тайпаните чужденци направиха всичко възможно да предотвратят сраженията между китайци и японци, давайки си ясна сметка, че те ще унищожат Шанхай, а заедно с него и тяхното бъдеще. Но времената бяха пропити от мрачен милитаристичен дух, влиянието на тайпаните силно намаля. Те отново бяха забравили, че се намират на чужда земя. Илюзията на Международното селище им изигра лоша шега и само засили тяхната арогантност. Но този път китайците ги пренебрегнаха напълно.

В пристанището хвърлиха котва японски и английски бойни кораби. Десет хиляди китайски войници, подбрани лично от генералисимус Чан, започнаха да издигат барикади по улиците на Шанхай. Двадесет и един японски катера навлязоха в устието на Хуан-По, сините униформи на окупаторите можеха да се видят навсякъде.

Първите оръдейни изстрели над моста Йокохама, свързващ града с Международното селище, отекнаха на 13 август.

Китайците разполагаха с произведени в Америка бомбардировачи „Нортроп“, но пилотите им бяха млади, неопитни и жадни за бърза бойна слава. През следващите дни те подложиха на интензивна бомбардировка японските фабрики и складове по крайбрежието, но резултатите бяха отчайващи. После атакуваха огромния крайцер „Изумо“, хвърлил котва в устието на Хуан-По. Не го улучиха нито веднъж, но за сметка на това пострадаха доста складове и магазини по крайбрежието.

Стиснали зъби от безсилна ярост, пилотите насочиха машините си към „Бунда“ — дългата крайбрежна улица на Шанхай. Облечени в безупречни костюми и с бинокли пред очите, чуждестранните тайпани с ужас гледаха как над Международното селище се посипаха бомби, а пресечката на „Бунда“ с Нанкин роуд се превръща в пепелище.

Първата бомба проби покрива на хотел „Палас“ и уби голяма част от чужденците и китайците, които бяха намерили подслон там. Втората падна точно пред входа на хотел „Катей“. Разрухата беше пълна, уличното платно се изпълни с уплашени хора. Повечето от тях така и не разбраха какво става, писъците на ранените и обгорените внасяха допълнителна паника. Деца със сладолед в ръце бяха разкъсани на парчета, млади жени пробиваха с телата си стъклата на витрините или бяха смазани от летящи тухли. Броят на жертвите достигна 729 души, други 861 бяха тежко ранени. Това стана в рамките на деветдесет секунди.

Атена и Джейк, намиращи се на безопасно разстояние от тази касапница, почувстваха силата на детонациите. Първата й мисъл беше за земетресение, съзнанието й изобщо не отчете грохота на експлозиите.

След нощта на инцидента с любовницата на Зи-лин тя коренно се промени. Ужасена от постъпката си, взе Джейк и се оттегли към кабинета на Зи-лин в дъното на къщата. Очаквайки завръщането му, тя имаше достатъчно време да анализира постъпката си, да направи оценка на противоречивите чувства, които се блъскаха в душата й.

За пръв път разбра, че страхът може да прерасне в омраза. Беше ужасена от собствената си агресивност.

Майка й не можеше да мрази, не беше в състояние да прояви дори елементарна нелюбезност. Просто характерът й беше такъв. А Атена винаги беше мислила, че е като нея — кротка и усмихната хавайка. Но сега нещата се промениха. Майка й никога не би могла да постъпи така, както тя с любовницата на мъжа си. Независимо как са я провокирали…

Откъде съм сигурна в това, питаше се отново и отново тя. Семейството на мама никога не е било поставяно под заплаха…

Не се беше чувствала толкова уплашена и самотна. Грозните лапи на разрухата се протягаха към Шанхай — сърцето на китайската икономика, един от най-богатите градове в света. Години наред тук се концентрираха най-големите запаси на злато и сребро, през пристанището минаваха тонове опиум. Китай е бедна страна и винаги ще си остане такава, докато Шанхай от векове е богат.

До този момент богатството на града осигуряваше и спокойствие за неговите обитатели. Те живееха далеч от бедността и сякаш бяха над законите. А чужденците, живеещи тук, си спомняха за войната през 1932 година като за някакво нещастно стечение на обстоятелствата, което едва ли някога ще се повтори.

Но сега окупацията на Шанхай беше неизбежна. Японците го бяха обкръжили от всички страни, а Китай — както винаги разкъсван от противоречия, не беше в състояние да го защити. За разлика от дисциплинираните и добре обучени войски на агресора, китайците бяха зле въоръжени и още по-зле съветвани от германските тактически офицери в щаба на Чан.

Преди деветдесет и пет години английският парен крайцер „Немезис“ беше навлязъл в устието на Хуан-По и оръдията му направиха на пух и прах последните брегови фортификации на Китай, издигнати в защита срещу „чуждестранния дявол“. Оттогава насам започна процъфтяването на Шанхай. Бързо, оценили предимствата на града, чужденците го превърнаха в оазис на спокойствието и стабилността, инвестирайки в икономиката му над един милиард сребърни таела.

Сега обаче войната разрушаваше всичко. Дните на благоденствие останаха в историята, издухани от вятъра на промените. Във въздуха се настани вонята на барут и кръв, над града легна тежък облак прах. Трупове се валяха по улиците и парковете, подивели псета и едри плъхове пируваха с тях. Заплахата от епидемии беше голяма.

Часове наред Атена седеше и чакаше завръщането на Зи-лин. В главата й се редяха гневните обвинения, с които възнамеряваше да го засипе.

Но той не се върна. Напуснаха я и слугите, уплашени от сраженията и слуховете за близкото поражение. Сърцето на голямата къща забави своя ритъм, но Атена вече беше глуха за него.

Когато откри, че дори Шен Ли си беше отишла, сивото утро бавно встъпваше в правата си. Очите й равнодушно пробягаха по кървавите петна, татуирали завинаги скъпите килими на съпруга й. Желязната маша лежеше там, където я беше захвърлила, върхът й беше обезцветен от нагряването.

— Господи, мили Боже! — промърмори тя, сложи ръка пред устата си и изтича да повърне в порцелановия умивалник на банята.

Наплиска се със студена вода, после се върна в кабинета на Зи-лин. Джейк се беше покатерил на бюрото и си играеше с някакъв дебел, добре запечатан плик. Вдигнал поглед към майка си, той пъхна в устата си ръбчето му и задъвка хартията с все още голите си венци. Тя бързо го издърпа от ръцете му, детето се разплака. Атена го целуна по главичката, притисна го до гърдите си и огледа плика. Отгоре пишеше „За моята скъпа Атена“ с красивия почерк на Зи-лин, очите й моментално се насълзиха. Вече беше сигурна, че кошмарите на нощта се превръщат в действителност и мъжът й никога няма да се върне.

Ръцете й трепереха толкова силно, че се поряза с ножицата. В плика имаше кратка бележка, която я насочваше към вградения в стената сейф. Най-отдолу бяха цифрите на комбинацията.

Атена пусна Джейк да лази под бюрото — любимото му място за игра, клекна и отвори вратичките на лакирания шкаф. Зад тях беше сейфът. Вътре откри петдесет таела злато, сто унции сребро и малко пакетче, увито в сребристо парче коприна.

Върху пакетчето пишеше, че вътре е наследството на Джейк. Тя разви коприната и се взря в късчето кехлибар. Очевидно беше част от някаква статуетка, изобразяваща непознат звяр. Към него беше прикрепена картичка, на която пишеше:

Подписът на Зи-лин беше нанесен с любимото му лилаво мастило, а отдолу беше поставен личният му печат.

Последното изречение обаче беше погрешно. Нищо не беше в състояние да излекува разбитото сърце на Атена. Тя беше отдала живота си на Зи-лин, без него отдавна щеше да е напуснала Китай. Тази страна я привличаше, но несъмнено би стигнала до решението, да я наблюдава от разстояние.

Сега попадна в капана на войната. Японското обкръжение беше почти завършено, а тя имаше представа, какво ще последва, тъй като беше тук и през 1932 година. Кротки и възпитани в нормалния живот, японците се превръщаха в истински животни, когато биваха подложени на стресовете на войната. Атена знаеше, че тук отново ще се лее кръв, градът ще бъде подложен на безсмислено насилие. Не мислеше за себе си, а за детето.

В продължение на два месеца харчеше пестеливо богатството си — единствен спомен от живота й със Зи-лин. Излизаше да купува само храна и най-необходимото, никога не отиваше по-далеч от близката търговска улица „Молиер“. Евакуацията на града вече беше в ход. Тайпаните чужденци изпратиха семействата си в чужбина и останаха да приключат с делата си. Всички без изключение разчитаха на английския разрушител „Дънкан“, хвърлил котва срещу Шанхайския клуб. С негова помощ можеха да напуснат града в последния момент. Събираха се главно в клуба на Крайбрежна № 3 и говореха за безсмислената война. Тук имаха чувството, че са далеч от нея, макар че само няколко пресечки по-нататък японци и китайци се стреляха от двете страни на барикадите, даваха многобройни жертви от непрекъснатите ръкопашни схватки помежду си. Беше им все едно кой ще спечели глупавата война. Светът наоколо, техният свят рухваше. След победата си японците несъмнено щяха да ги избият, а ако по някакво чудотворно стечение на обстоятелствата спечелеше Китай, армията на Чан сигурно щеше ги издави в морето. Настъпи краят на столетното им управление. Това обаче съвсем не им пречеше да пият чая си в сребърна посуда, както и да вдигат тостове за отминалите дни с отлежало уиски.

Най-характерният белег в живота на Атена беше нещастието. През деня отдаваше всичките си сили на Джейк, а нощем лежеше с широко отворени очи и следеше отблясъците на пожарите върху стените на спалнята си. Пушечната стрелба не спираше нито за миг и вече се беше превърнала в нещо като естествен фон на живота й. Миризмата на изгоряло стана неразделна съставна част от обонянието й.

Един ден взе Джейк със себе си и отиде на пазар. Стори го по принуда, тъй като не смееше да го остави сам в огромната къща. Избра обедните часове, тъй като тогава стрелбата почти затихваше и по Нанкин роуд се появяваха много от местните жители. Прекоси „Синсиър“ и се насочи към универсалния магазин „Винг Он“. В същия момент ушите й доловиха странно свистене.

Разбра какво е то далеч преди хората около себе си, тъй като веднага я обзе ужаса на безсънните нощи, осветявани единствено от пожарищата. Грабна Джейк и хукна между рикши и раздрънкани камионетки, а сърцето й се сгърчи от ужас. По-късно, когато имаше достатъчно време да възпроизведе в съзнанието си този ужасен миг, тя имаше чувството, че е сънувала кошмар.

Времето се превърна в гъст, еластичен сироп. Пробиваше си път с рамене и лакти, добра се до борда на някакъв прашен автобус и затича редом с него. Отвсякъде я обсипваха ругатни на китайски. Краката й затъваха в калта, силите бързо я напускаха. Металическото свистене ставаше все по-близко, пронизваше мозъка й като остра кама. С него се приближаваше смъртта.

Детето ми, отчаяно пропищя съзнанието й. Господи, моля те! Спаси поне него!

Огромната сянка на самолета пробяга по жълтото небе в същия миг, в който падна бомбата. Кратката, ужасно продължителна секунда преди експлозията се запълни от странна неподвижност и пълна тишина.

После светът се сгромоляса.

Улица „Синсиър“ се превърна в пламтящ ад. До ушите на Атена долетя воят на изпадналите в ужас хора, земята изригна под краката й, въздушната вълна я вдигна и завъртя във въздуха. Тялото й се блъсна във висока стена, боядисана в странно розов цвят. В следващия миг си даде сметка, че бряга всъщност е кръв, изпъстрена с късчета разкъсана човешка плът.

Атена се сви на кълбо над треперещото телце на Джейк и се притисна в мокрите тухли. Воня на кръв и изпражнения я удари в носа, изведнъж й се пригади.

Джейк се задави от гъстия дим и започна да плаче. Атена инстинктивно го погали по главата и започна да шепне успокоителни думички в ухото му.

После стената на „Винг Он“, към която се беше притиснала, бавно започна да се руши. Атена чу грохота високо над главата си, но не успя да го идентифицира. Инстинктивно понечи да скочи на крака и да хукне по-надалеч. Но после потисна паниката си и остана на място. Ако беше направила дори една крачка, високият тухлен зид несъмнено щеше да премаже както нея, така и Джейк.

Усети пропукването на мазилката и опорните колони, върхът на стената се изви над главата й като гребена на чудовищна вълна.

Хората върху платното на улицата бяха размазани от тонове тухли и натрошен бетон, само за секунда върху уличното платно се издигна планина от отломки. Единствената утеха на нещастниците, оказали се затрупани под нея, може би се криеше във факта, че така и не разбраха какво става.

Свита на кълбо в основата на стената, Атена се оказа във възможно най-благоприятната позиция. Така й се размина съдбата на стотиците нещастници около нея, застигнати от смъртта със счупени вратове, разкъсани гърди и вътрешни органи.

Летящ къс тухла я улучи в слепоочието, отваряйки широка рана надолу по скулата й.

Кръвта рукна като река и уплаши Джейк. Но тя беше толкова замаяна, че в продължение на няколко секунди изобщо не усети раната, дори не разбра, че това е собствената й кръв. Очите й гледаха неразбиращо, обстановката й се струваше абсурдна. Сякаш дишаше във вода. Спасителните екипи я откриха все така притисната в основата на стената. Измъкнаха я с безкрайна предпазливост, направиха опит да вземат детето от ръцете й и да го изследват за евентуални наранявания, но тя отказа да им го даде.

В болницата промиха раната и увиха главата й с широк бинт. Преуморените лекари й наредиха да остане до другата сутрин, тъй като искаха да се уверят в липсата на вътрешни контузии. В коридора, разбира се, защото стаите отдавна бяха препълнени с тежко ранени.

Но Атена побърза да се измъкне навън, притиснала Джейк до гърдите си. Нямаше никакво намерение да подлага детето си на допълнителен стрес.

Освен широката рана върху скулата тухлата й беше нанесла и допълнителни контузии. Лицето й се поду и подпухна до неузнаваемост, цветът му стана синкаво-жълт. Джейк я гледаше с истински ужас и отказваше да се успокои. Не помогнаха дори любимите му песнички. Сякаш беше сигурен, че мястото на майка му е заето от друга, напълно чужда жена. А Атена не си даваше сметка, че контузията се беше отразила и на гласните й струни, звуците, излизащи от устата й, бяха дрезгави, остри и страховити…

Нощем държеше подутата си глава и измерваше хода на времето с болезнените пулсации. Струваше й се, че е оглушала за всички останали звуци на света. Потънала в болката си, тя нямаше представа за събитията извън стените на своя дом, често й се случваше да изпада в пълна безпаметност. Тогава ставаше от леглото и отправяше поглед към Джейк или прашния прозорец, главата й се изпразваше от всякакви мисли и емоции. Просто стоеше и чакаше. След известно време нещо прещракваше и съзнанието й отново възвръщаше нормалните си функции: памет, интелигентност на мисълта, логика. Но това ставаше толкова бурно и внезапно, че тя изпадаше в шок и започваше да ридае. Минаваха часове, преди да се успокои.

Седнал на бюрото на баща си, което възприемаше като крилатия кон от приказките, Джейк мълчаливо я наблюдаваше. Вече не се страхуваше от нея. Отоците започнаха да спадат и той разбра, че това наистина е неговата майка. Но емоционалната връзка помежду им изчезна заедно с рухването на онази стена. Той я гледаше с онова напрегнато любопитство, с което гледаше и всички непознати хора на улицата. Сякаш се питаше коя всъщност е тя…

Една нощ Атена рязко се събуди и седна в леглото. Имаше чувството, че не е заспивала нито за миг. Спалнята й се стори изпълнена със странно, увиснало във времето сияние. Имаше пълнолуние, небето беше чисто, без нито едно облаче.

Очите й механично се насочиха към прозореца срещу леглото. Гледаше него, а не през него. Сребърен лъч пронизваше мрака и образуваше светло петно на килима в краката й. Призрачната лунна светлина признаваше нови, напълно непознати цветове на материята, люшкаше се пред очите й като нещо съвсем материално. В ушите й зазвуча позната мелодия, очите й се насълзиха. Какво беше това?

Атена бавно се изправи и пристъпи напред с боси крака, сякаш беше хипнотизирана. Приближи се до прозореца и леко докосна перваза. Ръката й се окъпа в сребърното сияние.

Вдигна поглед и проследи блестящия лъч. Луната грееше като жива, около сребристия диск имаше леко сияние.

Първото видение я връхлетя със силата на приливна вълна, от устата й се изтръгна неволен вик на уплаха. Политна назад и се просна на пода. Пред очите й се появиха картини от бомбардировката на Нанкин роуд, изпълнени с най-малките подробности. Видя всичко — от първото, едва доловимо свистене на бомбата, до мига, в който стената рухна върху задръстената от народ улица. Видението бавно се разсея, очите й останаха заковани върху сребристия лунен лъч. Песента му стана по-силна, тя беше в състояние да чува единствено нея. Това е химн, рече си тя. Лъчът изпълнява химн… Същият, който брат й Майкъл си подсвиркваше на връщане от Семинарията. А тя го мразеше, защото мелодията означаваше наближаването на неделята и задължителното посещение на църквата. По онова време Атена ненавиждаше религията и не можеше да улови скрития призив в простичката мелодия.

Започна да осъзнава значението й едва тук, в Китай. Именно силата на религията беше направила Майкъл щастлив, независимо че се намираше на десетки хиляди километри от родината, сред странен народ с още по-странни обичаи.

И Атена най-сетне разбра защо не й се искаше да напусне Шанхай, дори когато започна евакуацията. Видението й даде отговора — съдбата й е тук, сред болните и ранени китайци. А призванието й беше да им помага. Лекарите превързваха раните им, но някой трябваше да се погрижи и за душите им, да им вдъхне Божията светлина…

Изпаднала в еуфория, тя изведнъж прозря пътя, предначертан от Бога. Смъртта на Майкъл придоби смисъл. Тя просто трябва да продължи делото му, чрез нея духът му ще продължава да живее в страната, която толкова много обичаше.

Едва сега усети топлината на лунния лъч, острата болка в душата й се стопи. Това стана за пръв път след онази кошмарна нощ, в която се нахвърли върху Шен Ли, обзета от безумен гняв.

Беше изкупила греха си и за награда Бог й даде възможност да се слее с душата на мъртвия си брат. Сега светът беше в нозете й. Вече не беше сама и объркана, вледеняващият страх изчезна. Вярата излекува душата й. Вече не изпитваше чувство на вина, нямаше угризения на съвестта, нито пък омраза към ближния.

Следващите три месеца прекара изцяло по улиците, почти не се прибираше в просторния дом, построен от съпруга й. Проповядваше на всеки, който имаше желание да я слуша, а много често и на хора, които го нямаха…

Работа имаше в изобилие. Шанхай се беше превърнал в куха черупка, изпълнена с грохота на оръдията и злобната пукотевица на пушки и револвери. Нощем небето над Чуждестранния квартал беше озарено от пожарищата, а през деня японските войски заливаха крехките китайски укрепления като могъща приливна вълна. Войските на генералисимус Чан проявяваха чудеса от храброст, но въпреки това отстъпваха. А след тях оставаха пепелища. Най-големият град на Азиатския континент бавно изчезваше.

Болести, зарази. Атена си спомни за четиримата конници от Апокалипсиса, родени от войната. Небето беше пепеляво, някога снежнобелите фасади на административните сгради по Крайбрежната улица сега бяха почернели от сажди и кръв.

Шанхай се превърна в кървящ труп, подобно на повечето от своите жители. Атена често прекосяваше Сукао Крийк и навлизаше в южните, населени предимно с китайци квартали на града. Мнозина умираха, въпросът беше кой как ще го стори — бавно или бързо… Атена се опитваше да успокои душите на всички. Повечето бяха изненадани от факта, че тя говори на кантонско наречие, други просто не обръщаха внимание на думите й, тъй като не можеха да повярват, че една чужденка е в състояние да борави толкова свободно с техния език. Но всички се поддаваха на словото й.

Придвижваше се с помощта на ритници, тъй като подивели кучета и едри плъхове отдавна се чувстваха господари на тази част от града. Джейк се научи да носи тояга, с която разчистваше пътя им.

Есента гаснеше едновременно с умиращия град. С настъпването на зимата отслабваше и съпротивата на генералисимуса. През ноември Чан заповяда на войските си да отстъпят от укрепените позиции и японската армия победоносно навлезе в Шанхай. Наброяваща над деветдесет хиляди души, тя пое нагоре, срещу течението на Яндзъ, преследвайки остатъците от китайската войска. Градът, който попадна в ръцете им, буквално агонизираше. Плътни облаци дим забулваха всичко. След месеци на непрекъсната артилерийска канонада настъпи тежка тишина.

Цели квартали бяха изтрити от лицето на земята, много улици вече не съществуваха, хиляди къщи и фабрики бяха сринати до основи. Навсякъде се валяха разлагащи се трупове.

Шестхилядна японска войска пое по Бренан роуд и се насочи към Гардън бридж. Войниците носеха марлени превръзки, за да се предпазят от заразите. По ъглите се появиха вестоносци с мегафони, приканващи населението „да отдаде почит на победителите с дълбок поклон“.

Притиснала Джейк до себе си, Атена гледаше със свито сърце как нейните любими китайци се подчиняват на заповедта и свеждат глава пред ордите на врага. Сякаш чуваше стенанията на милиарди техни прадеди, обърнали се в гроба от това нечувано унижение. Болката й беше толкова остра, че от устата й се изтръгна остър вик, тялото й политна и се строполи в краката на Джейк.

Той никога не беше виждал майка си толкова бледа. От тялото й се излъчваше странна миризма. Не му се искаше да я докосва. Отстъпи крачка назад и мълчаливо започна да наблюдава действията на мъжа и жената, които се отделиха от тълпата зяпачи и се наведоха над нея. Мъжът беше много стар. Хванал ръката на майка му, той започна да си мърмори нещо под носа. Може би пееше, макар Джейк силно да се съмняваше, че времето е подходящо за псалми.

— Да я пренесем у дома — обърна се към жената старецът. Вдигна Атена, а жената подаде ръка на Джейк. От нея се излъчваше приятна миризма.

Стигнаха в къщата и положиха Атена върху леглото. От устата й излизаха странни звуци, лицето й блестеше от пот. Жената сложи мокра кърпа на челото й и направи опит да вкара някаква течност в устата й. Но зъбите на Атена бяха здраво стиснати, течността потече по шията й.

Мъжът сложи ръце върху раменете на Джейк и го извърна настрана. На врата му висеше странна шестоъгълна звезда.

— Гладен ли си? — попита той. Акцентът му беше толкова особен, че Джейк започна да се кикоти, но въпреки това кимна с глава.

През нощта го събудиха с тих шепот.

— Майка ти иска да те види — каза жената.

Миришеше хубаво и Джейк без колебание хвана ръката й.

Атена обаче миришеше лошо. По-лошо от всякога. Джейк сбърчи нос и направи опит да не диша. Това го накара да се задави, лицето му почервеня. Жената стисна ръката му.

Видя потта, която течеше на тесни вадички по лицето на майка му. Защо й е толкова топло? Нима тези хора нямат кърпа да я подсушат? Очите й изведнъж се отвориха — ясни и чисти на светлината на газената лампа, която мъжът държеше над главата си.

Връзката помежду им отново се върна, той се хвърли в обятията й, обзет от предчувствието, че ще се случи нещо страшно.

Ръцете на жената внимателно го изтеглиха назад и го погалиха по главата. Точно както ръцете на майка му…

— Джейк… — раздвижиха се устните й. Той чу името си, но не позна гласа.

— Мамо…

Атена ридаеше. Тънките й ръце потънаха под влажната рокля, потърсиха нещо. Очите й се преместиха към жената.

— Моля ви…

Жената се наведе и видя малката торбичка, окачена на шията й.

— Дайте му я — прошепна Атена. — Моля ви…

Жената пусна раменете на Джейк, откачи торбичката и разхлаби вървите. Отвътре изпаднаха няколко листа хартия и къс кехлибар.

— Никога да не се разделя с него… — прошепна Атена и от гърдите й се откърти тежка въздишка.

Джейк не откъсваше очи от бледото лице на майка си. След миг светлината се отмести и то изчезна в мрака.

— Време е да тръгваме — прозвуча гласът на мъжа. — Ще отидем при приятели в Хонконг…

Въпреки тъмнината, Джейк усещаше присъствието на жената до себе си. Протегна ръка и я мушна в топлата й длан.

Пътят към Мао минаваше през Ху Ханмин. Зи-лин си даваше сметка за това от мига, в който напусна Шанхай и пое към провинция Юнан. От свои достоверни източници беше научил, че Мао се е върнал там след тринадесетгодишно изгнание и вече набира популярност сред населението на Централен Китай.

Зи-лин отлично знаеше, че не може просто да иде при Мао и да сподели идеите си с нето. На този етап дори не искаше да се мярка пред очите на комунистическия лидер. Предпочиташе да влезе в организацията тихо и кротко, да се слее с нея и едва тогава да започне да проповядва своята философия.

За тази цел трябваше да се превърне в убеден комунист, поне в очите на Ху Ханмин. Без това не би могъл да приложи своята дългосрочна стратегия. Не му беше особено приятно да използва за целите си човек, с когото бяха близки приятели в продължение на години. Но си напомни, че вече беше направил по-лошото с най-близките си хора, и решително тръсна глава.

Би могъл да предложи пари — това, от което Мао отчаяно се нуждаеше. Но инстинктивно усещаше, че би допуснал огромна грешка. Преди всичко, защото щеше да привлече вниманието към себе си и да предизвика подозрения. Нямаше никакво желание да се ровят в миналото му, просто защото прекалено дълго бе живял като истински капиталист.

Ху и Мао бяха станали близки благодарение на общата си страст към философията, следователно и Зи-лин трябваше да използва този лост.

Към Мао възнамеряваше да подходи чрез „Изкуството на войната“ от Сун Тцу, тъй като това беше любимото четиво на комунистическия вожд по време на продължителната му партизанска война срещу войските на Чан Кай-шъ. А За Ху беше приготвил Лаотцъ — философ, когото Зи-лин беше изучавал задълбочено, но чиито идеи отхвърляше.

Лаотцъ притежаваше онзи схематичен начин на мислене, който Зи-лин не можеше да възприеме. Още в младежка възраст беше разбрал, че формулите и схемите водят до закостеняване на мисълта, пречат на свободния полет на духа. Именно по тази причина отхвърли комунистическите идеи. Догмите имат своето място и значение при изкореняването на анархията, но са напълно неприложими в градежа на каквото и да било общество.

Откри Ху с цената на доста усилия. Оказа се, че е на полето и работи рамо до рамо с неуките селяни. Беше остарял, широкото му лице беше посивяло и прорязано от дълбоки бръчки. Сякаш всеки ден в компанията на Мао беше оставил своята следа върху него.

— А, та това е Ши Зи-лин! — възкликна Ху, познал стария си приятел под пластовете прах и обикновените дочени дрехи. — Значи все пак реши да дойдеш при нас!

— Човек най-много мрази да бъде сирак и самотник — отвърна с усмивка Зи-лин, цитирайки Лаотцъ.

Ху избърса потта от челото си и присви очи. От тялото му се излъчваше миризма на пот.

— Войната в Шанхай те разори и затова си тук, нали? — попита той.

Зи-лин поклати глава:

— Преди доста време се освободих от всичките си притежания. Помолих братята си да дойдат с мен, но тяхната философия вече беше друга. Може би защото не са имали за съпруга жена като Май, нито пък са имали възможност да попият идеите на Сун Ят-сен… — сви рамене и добави: — Понякога човек има полза от нещата, с които се разделя… — Това беше още един цитат от Лаотцъ.

Върху лицето на Ху се появи предпазлива усмивка.

— Е, в такъв случай… — подаде на Зи-лин лопатата и подхвърли: — Може би ще започна да те разбирам, когато ръцете ти се покрият с мазоли…

Голямата офанзива на генералисимус Чан започна пет месеца след присъединяването на Зи-лин към лагера на Мао. През това време Чан очевидно ближеше раните си от разгрома в битката за Шанхай. Новините за този разгром стигнаха до централните провинции е голямо закъснение, бяха разпокъсани и непълни. А Чан се беше оттеглил във вътрешността на страната, привличайки под знамената си нови бойци, главно от териториите, които японците все още не бяха окупирали.

Зи-лин преживя тежко загубата на Шанхай, в съзнанието му изплуваха ужасните представи за разрухата. Дълбоко в себе си обаче знаеше, че Атена и Шен Ли са силни духом жени и ще съумеят да се справят с положението. Без съмнение те са направили всичко необходимо за децата си, особено с помощта, която им беше оставил Зи-лин.

Дъждовният сезон започна, оризищата бързо се превръщаха в непроходими блата. Армията на Мао беше разположена на територия, която според терминологията на Сун Тцу несъмнено би попаднала в категорията на „обкръжената земя“. Това означаваше, че достъпът до нея е силно ограничен, а излизането — почти невъзможно. Нещо като орехова черупка, която имаше и своите слаби страни. Защото ако войските на Чан успееха да проникнат в нея, армията на Мао би била напълно обречена. Чан имаше широка мрежа от шпиони и отлично знаеше, че шансовете му са в бързото настъпление.

Мао заповяда отстъпление на нови позиции — един съвсем логичен и навременен акт. Хората му щяха да бъдат в безопасност само ако успееха да се измъкнат навреме от безкрайните равни поля и да заемат стратегическите проходи в предпланините на Централен Китай. Сега всичко се решаваше от скоростта на придвижване. Но бойците на Мао бяха уморени. Прекалено дълго време бяха работили по дванадесет часа на ден в оризищата редом със селяните, изпълнявайки доктрината на вожда си „да сменят меча с плуга“…

Направил задълбочена оценка на ситуацията, Зи-лин стигна до заключението, че уморената армия на Мао едва ли ще успее да се изтегли в планините. Свежите сили на Чан положително щяха да я настигнат преди навлизането й в дефилетата. А това, според теориите на Сун Тцу, означаваше само едно — Мао ще се окаже на „полето на смъртта“ и може да оцелее само ако прояви чудеса от храброст в решителния бой. Но дори да успее, загубите му ще бъдат огромни.

— Трябва да се открие друг начин — промълви с въздишка той, докато двамата е Ху опразваха на крак паничките си с ориз.

— Хората вярват в Мао — отвърна с пълна уста Ху. Този разговор се провеждаше малко преди да дойде заповедта за отстъпление. — Винаги са му вярвали и нито веднъж не са били подведени. Той просто не греши.

Досега, въздъхна в себе си Зи-лин и насочи поглед към сивите облаци. Валеше още от сутринта, едва сега облаците се поразкъсаха. Но времето си оставаше мрачно, сякаш не беше пладне, а наближаваше нощта. Зи-лин беше сигурен, че дъждовете ще започнат отново, тъй като Тцун-Трите клетви го беше научил да познава времето по посоката на вятъра, влажността на въздуха и атмосферното налягане. Сега това налягане стремително падаше, а това означаваше нови поройни дъждове.

Очите му мрачно огледаха огромното равно поле, което трябваше да прекосят, преди да достигнат до планинските проходи. Наблизо няколко селяни продължаваха да работят, запретнали полите на мокрите си дрехи чак до кръста. Бяха затънали в кал до глезените. Една жена се премести няколко крачки напред и калта бързо стигна до коленете й. Няма да се справим, каза си той. Тази кал е по-лоша дори от подвижните пясъци…

Цъкна с език и Ху вдигна глава.

— Какво има? — загрижено попита той. — Да не си болен?

— Напротив — отвърна Зи-лин. Сърцето му лудо блъскаше в гърдите, имаше нужда от няколко дълбоки вдишвания и издишвания, за да го успокои. Адреналинът в кръвта му го накара да се изправи. — Може би открих начин да спасим хората!

Забравил за купичката с ориз, Ху също се изправи.

— Как?

— Слушай ме внимателно — възбудено рече Зи-лин. — Ти вярваш в непогрешимата стратегия на Мао, нали?

— Разбира се — кимна Ху.

— Тогава какво ще стане, ако влезем в бой с войските на Чан още преди да сме се изтеглили в прохода?

Лицето на Ху стана още по-сиво и уморено.

— Ще понесем огромни загуби, много добри бойци ще умрат — поклати глава той. — Но това е цената на…

— Няма нужда да умират — прекъсна го Зи-лин.

Ху объркано го изгледа и замълча.

— Виж тези жени в оризищата — протегна ръка Зи-лин. — Забелязваш ли с каква мъка се придвижват?

— Но те са жени, а не мъже — възрази Ху. — При това не са войници…

— Тези жени могат да носят два пъти по-тежко снаряжение от войниците, при това, без да се оплакват — продължи Зи-лин. — Но въпреки това изпитват трудности при придвижването си.

— Виждам — кимна Ху. — Точно това ме тревожи. Придвижването ни ще бъде изключително трудно.

— Скоро отново ще завали, усещам го по въздуха — отбеляза Зи-лин и се обърна да погледне приятеля си: — Наистина ще ни бъде трудно, но я си представи как ще се чувстват войските на Чан след шест часа, в края на дългия си поход…

Ху го гледаше и мълчеше.

— Те ще трябва да навлязат в това поле, приятелю — поясни Зи-лин. — И да затънат в него… Но при едно условие: ние да останем на сегашните си позиции и да ги изчакаме. След което ще ги атакуваме с цялата си мощ!

Ху продължаваше да мълчи.

— Освен това ние ще получим възможност да демонстрираме силата си пред очите на селяните — хвърли последния си коз Зи-лин. — Те ще се уверят, че наистина сме готови да умрем в защита на земята, която месеци наред им помагахме да обработват. Как ще реагират на това според теб? Без съмнение ще станат убедени привърженици на нашата кауза, нали? И Мао ще се превърне в легенда!

Ху бавно кимна с глава.

— Има логика в думите ти — промълви той и замислено прехапа долната си устна. — Планът ти е отличен. Ела, ще те заведа при Мао…

— Това е само една идея, която споделям с теб — поклати глава Зи-лин. — Ти си близък с Мао, но времето ни е малко. Той може и да не се вслуша в моите думи, докато в твоите непременно ще го стори…

— Добре — кимна Ху и се приготви да тръгва. — Но аз ще му кажа на кого принадлежи тази идея…

— Кажи му само за плана, това ще бъде напълно достатъчно — подвикна след него Зи-лин, а на лицето му се появи лека усмивка.

След победата над армията на Чан в провинция Юнан репутацията на Мао се увеличи десетократно. Наклякали около огньовете в малките селца, хората разказваха легенди за неговите военачалнически способности. И както често става, детайлите от конкретната битка се украсяваха по всевъзможни начини, все повече отдалечаващи се от истината. Войската на Чан набъбна от първоначалните шест на девет, а след това и на петнадесет хиляди души. Докато войниците на Мао не променяха своята численост и това правеше победата им още по-значителна.

Мао си даваше ясна сметка за това и доволно потриваше ръце. Хората обичат да преувеличават, особено когато става въпрос за цифри. Той подхранваше въображението им в тази посока и не пропускаше възможността да привлича нови бойци.

Едновременно с това не забравяше, че няма нищо общо с печелившата стратегия. Никой не знаеше за това, с изключение на Ху. И, естествено, авторът на тази стратегия… Защото Ху не се стърпя и спомена пред него името на Зи-лин.

В продължение на доста дни след победата Мао не знаеше как да постъпи. Да признае открито заслугите на този мъж, би означавало да изгуби огромна част от новопридобития си авторитет. Но да го игнорира, би било невъзпитано и направо глупаво? Защото беше ясно, че това е човек с изключително аналитичен ум, от който Мао би могъл да извлече огромна полза.

В крайна сметка Зи-лин получи заповед да се яви при комунистическия лидер. Връзката осъществи Ху, който веднага след това беше помолен да се оттегли.

— Напоследък често слушам за вас, Ши Зи-лин — започна Мао.

— Мисля, че едва ли заслужавам това — скромно сведе глава Зи-лин.

Мао разсеяно кимна, решил да покаже своята незаинтересованост. Той беше от хората, които никога не искат да се знае какво им трябва и към какво се стремят.

— Ху Ханмин има високо мнение за вас — промърмори, без да го гледа той. Крачеше напред-назад из стаята, която беше превърнал в свой кабинет, духът му очевидно не намираше покой.

„Като на повечето истински революционери“, прецени в себе си Зи-лин. Вероятно никак не му е било лесно да остане толкова дълго на едно място и да помага на селяните в провинция Юнан. Сега вече се намираха в Хунан, пръснали се като прилепи в планинските пещери. — Аз вярвам на Ху Ханмин и мисля, че с негова помощ ще ви намерим някакво място в щаба ми…

— Както решите, другарю Мао — отвърна Зи-лин. В тази игра е по-добре човек да не бъде сам.

— Пак ще поговорим — погледна го за пръв път Мао. — Очевидно имате интерес към военната стратегия и ще ми бъде интересно да изиграем партия уей ки…

— С удоволствие — отвърна Зи-лин, давайки да се разбере, че е приел завоалираната похвала за плана си, донесъл крайния успех на Мао и неговите последователи.

Авторитетът на Зи-лин нарастваше паралелно с този на Мао. Все по-голяма част от хората, които искаха среща с Мао, бяха отправяни към Зи-лин. Постепенно започнаха да искат среща направо с него.

А той се справяше с проблемите им бързо и ефикасно, това му носеше нескрито удоволствие. Атена му беше чела достатъчно откъси от Библията и той неволно се сравняваше с древния цар Соломон. Не го правеше, от суета, а просто защото се чувстваше в положението на библейския мъдрец.

През един ден с променливо време хората просто не можеха да издържат воя на вятъра в пукнатините между скалите и предпочетоха откритите склонове на планината. Зи-лин остана в своята пещера и там го намери поредната посетителка.

Вътре беше тъмно, пламъците на свещите потрепваха под напора на вятъра и това правеше четенето невъзможно.

Младият помощник на Зи-лин въведе посетителката и я представи:

— Това е Кин Мин, другарю Зи-лин.

После, уловил настойчивия поглед на жената, той неохотно се оттегли. Тя го изчака да излезе и пристъпи към масата, зад която седеше Зи-лин.

Чертите на лицето й бяха трудни за определяне на тази светлина, но Зи-лин все пак стигна до заключението, че пред него е съвсем младо момиче, може би някъде около двадесетте. При това изключително красиво младо момиче. Името й е било избрано съвсем уместно, помисли си той. Кин Мин означаваше „чиста светлина“.

Беше облечена в прашни дрехи, издаващи произхода й от южните провинции на страната. Може би беше изминала дългия път оттам специално за да се срещне с него…

— Моля, седнете — покани я той.

— Благодаря, предпочитам да остана права.

— Чай?

Тя прие с благодарно кимване на глава. Зи-лин напълни чашата й, повика помощника си и му нареди да донесе храна. После се усмихна на посетителката:

— Имах труден ден и не успях да хапна. Надявам се, че ще споделите вечерята ми, докато си поговорим. Гладна ли сте?

— Не съвсем — отвърна момичето.

Но начинът, по който се нахвърли върху храната, свидетелстваше за противното. Зи-лин изобщо не беше гладен и само ровеше в чинията си. Тази жена беше горда, дори да умираше от глад, не би си поискала храна… Наблюдавайки движенията й, той се опитваше да определи откъде е.

Най-накрая тя избърса устата си и вдигна глава. Беше седнала, възползвала се непринудено от поканата му заедно с пристигането на храната. Зи-лин допълни чашата й с чай, а тя се дръпна на ръба на стола — така, сякаш не беше свикнала с удобствата. Беше изключително напрегната.

— Трудно ми е да започна — каза директно тя. — Отдавна слушам за вас, но доскоро бях убедена, че никога не бих посмяла да ви посетя. Просто ме е срам да застана пред вас.

Зи-лин не каза нищо, това беше най-доброто поведение за момента.

Главата й рязко се повдигна, светлината на газената лампа се отрази в черните й очи.

— Аз съм внучка на Джиан.

ДЖИАН! Думичката шибна лицето на Зи-лин като ледена водна струя.

Пред очите му изплува спокойната и красива градина в околностите на Сучоу. Спомни си за всичко, което беше научил от човека, когото наричаха Джиан. Спомни си как напразно го беше търсил. Но тогава беше невръстно дете, а Джиан изчезна завинаги в непонятния свят на възрастните…

Погледна отново красивото момиче срещу себе си. Веднага разбра, че е излишно да й разказва за отношенията си с Джиан, тъй като тя знаеше всичко.

— Моята баба е била влюбена в Джиан и е била негова любовница — отвърна на погледа му тя. — Аз си нямам никого, не зная къде да отида. Мъжът ми загина преди три месеца в битката за Кантон. Семейството му не ме иска, тъй като не съм от тяхното село. Майка му ме изгони. В тези тежки времена аз съм излишно бреме за тях…

— Не се безпокоя за себе си. Никога не бих дошла да ви се моля, ако не беше настъпилата промяна… — Ръцете й легнаха върху плоския корем: — Тук вече има едно същество, за което трябва да се грижа… — Очите й се сведоха надолу, гласът й се снижи почти до шепот: — За вас научих от баба. Дядо ми непрекъснато говорел за момчето, което обикнал като собствен син… Но аз… Аз не искам да мислите, че дойдох при вас с мисълта да пробудя сантименталните ви спомени…

Очите на Зи-лин изпитателно пробягаха по лицето й.

— Ценя високо времето, което прекарах в компанията на дядо ви — отвърна най-сетне той. — Без него едва ли щях да бъда това, което съм днес… — „И плановете ми за бъдещето на Китай положително нямаше да се родят без неговите уроци“, добави мислено той. После стана на крака и се надвеси над младата жена: — Любовта на дядо ви към мен беше споделена любов… Радвам се, че сте събрала кураж да ме потърсите. — Вдигна я от стола и внимателно докосна корема й: — Вашето дете е изключително ценно за мен. Наследникът на Джиан автоматически става член на моето семейство.

Поведе я към изхода и повика помощника си.

— Довечера ще спиш тук, момичето ми. При всички удобства, които сме в състояние да ти осигурим. Искам да се храниш добре, така ще бъда спокоен и за детето…

— А утре ще започна подготовката на пътуването ти. Предупреждавам те, че то ще бъде дълго и изнурително. Вероятно ще родиш далеч преди да си стигнала крайната цел…

Кин Мин вдигна глава да го погледне.

— Къде отивам?

Чертите на лицето й вече бяха доста по-отпуснати.

— В Хонконг, през Бирма — меко отвърна Зи-лин. — Ще се свържеш с човек на име Тцун-Трите клетви. Ще му предадеш едно писмо от мен и всичко ще бъде наред — на лицето му се появи широка усмивка: — Разбира се, ще получиш и подарък за бебето…

Шен Ли се превърна в Юмико (името, което беше получила от баща си) още на първия ден от евакуацията на цивилните обитатели на Шанхай. Оттогава насам на всеки 18 януари тя вземаше сина си и отиваше на гробището край малкото планинско градче Камиока.

Отиваха пеш, тъй като гробището беше разположено съвсем близо до къщата им. На тази надморска височина времето се задържаше хладно през по-голямата част от годината, често им се налагаше да се обличат добре и да газят в неколкосантиметров сняг. Снегът скърцаше под дървените им „гета“, дърветата наоколо тънеха в сънна тишина. Накацалите по голите клони птички с лъскави черни пера сякаш трепереха от студ.

Зад оградата на гробището Юмико пускаше ръката на сина си, вадеше ароматични пръчици изпод кимоното си и ги забиваше в замръзналата пръст. Момчето мълчаливо гледаше, пропукването на восъка оставаше да кънти в главата му часове след този ритуал.

Тя се отпускаше на колене и започваше молитвата си. Никога не избираше определен надгробен камък, момчето дълго време не можеше да разбере към кого са отправени молитвите й.

Когато порасна достатъчно, за да може да разсъждава, той си даде сметка, че тя призовава духа на баща му, починал преди много години в Китай. Всъщност момчето грешеше, но едва ли имаше вина затова. Какво друго би могло да мисли след обясненията на майка си?

През пролетта на 1947 година Световната война най-сетне приключи. Уморена и унижена, Япония беше окупирана от американската армия. Хълмовете край градчето побеляха от цветовете на дивите сливи, а Юмико започна да шие огромен транспарант във формата на риба.

Приключи на петия ден от петия месец и го окачи на бамбуков прът над къщата. Майките и бащите в градчето правеха същото, ритуалът се повтаряше и на други места по островите. Наближаваше празникът „койнобори“…

Аки — това беше приблизителният превод на китайското име на момчето — попита майка си какво представлява този празник. Не го познаваше, тъй като по време на войната никой не го беше отбелязвал.

— Това е Денят на момчето — поясни Юмико. — Всяка къща, в която растат момчета, окачва транспаранти над вратата си. Големи за по-възрастните, малки — за невръстните.

Аки с удоволствие отбеляза, че транспарантът на Юмико е огромен, поне според неговите разбирания. Голямата риба помръдваше като жива под тласъците на пролетния бриз. Лицето й беше мило и едновременно с това решително, хрилете бяха нарисувани до най-малки подробности.

— Това е шаран — поясни Юмико. — Избран е за символ на „койнобори“ заради изключителната си храброст. Шараните умеят да плуват нагоре срещу водопадите и не се страхуват от ножа на рибарите. Според една от легендите пасажи специално тренирани шарани били включени в армадата на императрица Жин-гу при инвазията в Корея.

Юмико взе ръката на Аки и двамата седнаха на прага. Все още беше хладно, зимата бавно отстъпваше пред лъчите на пролетното слънце. Въздухът беше кристалночист, на хоризонта ясно се очертаваха непристъпните върхове на планината Хида-Санмияку. Приличат на огромна сабя, помисли си Юмико. Именно заради тази панорама беше решила да се заселят в малкото градче.

Черната коса на Аки се развяваше на вятъра, бронзовото му лице беше извърнато нагоре, а очите му не се отделяха от рибата-транспарант. Време е за истинското му обучение, каза си тя. Момчето вече наближава десет години, а умът му е остър като бръснач.

— Аки-чан — тихо се обади тя, — знаеш ли, че тези транспаранти-шарани невинаги са били използвани за празника „койнобори“? — Момчето не отвърна нищо, но тя усети нарасналото му любопитство. Винаги я слушаше с внимание, думите й оставаха дълбоко запечатани в съзнанието му. Отначало Юмико беше сериозно разтревожена, тъй като детето беше болнаво и проговори значително по-късно от връстниците си.

Докторите я успокояваха, че няма никакви физиологични увреждания, но тя продължаваше да се тревожи. Те бяха опитни специалисти, но всичките им усилия бяха съсредоточени в лекуването на ранените във войната.

Малко неща в живота бяха в състояние да я уплашат. Успя да се измъкне от агонизиращия Шанхай и да се прибере у дома и най-страшното мина. Когато разгъна пакетчето на Зи-лин и откри вътре достатъчно злато, за да преживява, тя вече знаеше, че не бива да се страхува от нищо. Още повече че редом със златото беше кехлибарената статуетка, предназначена за нейния син.

Все пак прекара немалко безсънни нощи, замръзнала от ужас пред възможността синът й да расте с някакви скрити недъзи. Това вероятно се дължеше на спомените за преждевременното му раждане, а може би и на проклятието, което й донесе любовта към Зи-лин…

Аки би трябвало да проговори някъде след като навърши годинка. Но той не каза нито дума чак до третия си рожден ден. Когато най-накрая отвори уста, от нея излетя цяло и съвсем завършено изречение:

— Може ли да си набера малко сливи, мамо?

Юмико полудя от радост. Прегърна детето и го обсипа с целувки, от очите й рукнаха сълзи. А то я изчака да се успокои и невъзмутимо повтори въпроса си.

— Разбира се, че може — отвърна тя и тръгна редом с него. Гледаше го с нескрито удивление. Още от най-ранна възраст момчето обичаше „умебоши“. Това беше особен сорт ранозреещи сливи, които се обираха още през пролетта и се правеха на сладко. С него местните жители се разхлаждаха по време на големите летни жеги, настъпващи в този край още в средата на юни. Беше съвсем ясно защо Аки иска да бере сливите сега, но тя не можеше да приеме толкова мъдрост у тригодишния си син.

— Разкажи ми още за шарана — извърна лице момчето.

Юмико тръсна глава, за да прогони спомените.

— През седемнадесети век само самураите са имали право да окачват подобни транспаранти пред къщите си. Сядали под тях и се заемали да лъскат своите катани и други видове рицарско оръжие. Така изразявали почит към синовете си. А обикновените хора, отчасти на шега, отчасти и за да не останат по-назад, започнали да окачват книжни копия на самурайските знамена. Те нямали право да носят оръжие, следователно били лишени от възможността да го лъскат. В замяна решили да сложат нещо друго, не по-малко лъскаво, под своите транспаранти. И избрали шараните…

— Значи ние не сме самураи, така ли? — попита Аки със свойствената си проницателност.

— Не зная как да ти отговоря, Аки-чан — замислено отвърна Юмико. — Защото е възможно и да сме самураи…

— Предпочитам да вярвам, че сме самураи — поклати глава Аки и бавно се изправи: — Нали мога да набера малко сливи?

— Разбира се — отвърна Юмико.

Момчето се затича към улицата с дългите си слабички крака, а по бузата на Юмико се плъзна самотна сълза.

След като се нахраниха същата вечер, Юмико седна под транспаранта-риба, който тихо се люшкаше на вятъра. Придърпа момчето до себе си, решила да му разкаже защо всяка зима го води на гробището.

— Растеш бързо и вече е време да научиш за живота ми в Шанхай — започна тя.

— Ще ми разкажеш ли за татко?

— Няма какво да ти разказвам — тръсна глава тя. — Той отдавна е мъртъв. И по-добре, че е така…

— Но той е бил смел човек — настояваше Аки. — Истински самурай.

— В Шанхайската война първи загинаха най-смелите и най-достойните — отвърна Юмико. — В живота винаги е така… Чистотата на духа няма място в този несъвършен свят… Вероятно хората, които обладават подобна чистота, са наказани от Бога…

— Аз няма да бъда наказан — тръсна глава Аки и стисна пръчицата за хранене като оръжие. — Аз съм самурай и ще убия всеки, който се опита да ме накаже!

Юмико понечи да го скастри, но после се овладя и прехапа устни. Изпита чувството, че чува желанието за отмъщение на собствения си дух, че нейният „ками“ се слива с душата на момчето.

— Всеки 18 януари сме на гробището, защото на тази дата през 1932 година бяха нападнати пет японски свещеници в Шанхай. Един от тях умря, убийците му бяха китайци. Той беше първата жертва на една продължителна и кръвопролитна война. Затова винаги трябва да тачим неговия „ками“…

— Той самурай ли беше?

— Не, Аки-чан. Казах ти, че е бил свещеник.

— Но защо е бил в Китай?

Колко съобразително е това дете, въздъхна Юмико.

— Защото е бил член на една доста крайна будистка секта.

— В този град има много будисти — отбеляза Аки. — Като тях ли е бил?

Юмико се усмихна и го погали:

— Не. Будисти като него отдавна вече няма. Съмнявам се дали сектата изобщо съществува…

— Как се е казвала тя?

— Ничиреншу — отвърна Юмико.

От майка си Аки научи, че истинският Ничиреншу е живял през XIII век. Той вярвал в Лотосова Сутра — онази форма на будизма, която, за разлика от другите по-разпространени учения (Езотерично, Дзен и Амидабутсу), възприемала като единно цяло трите нива на Просветлението — абсолютно, идеално и конкретно.

По-голямата част от живота си прекарал в борба срещу останалите течения на будистката религия, които били далеч по-популярни от това, което проповядвал той. Обявил се срещу владетелите на Япония, които според него поощрявали фалшиви форми на националната религия.

Разбира се, истинското му име не било Ничиреншу. Той го възприел просто защото то най-точно отговаряло на целите му. „Ничи“ означава слънце, символизирайки както Светлата истина на Буда, която проповядвал самият Ничиреншу, така и Страната на изгряващото слънце, за чиято чистота се е борил. А „реншу“ означава лотос — символът на истинския будизъм.

Войнствен и непримирим, Ничиреншу бързо си спечелил омразата на регентите Хожо, които управлявали Камакура. Бил осъден на смърт и присъдата трябвало да бъде изпълнена незабавно. Но когато сабята на палача се вдигнала над главата му, небето се разцепило и бляскава мълния пречупила острието й на две. Стреснати от намесата на провидението, регентите заменили смъртната присъда със заточение. Ничиреншу бил изпратен на малък и безлюден остров в Японско море. Именно там той написал думите, които останали популярни стотици години след смъртта му:

Никой не знае колко дълго е останал там, но смъртта не го настигнала на пустинния бряг. От морето изплувал огромен шаран и го отнесъл на гърба си.

Аки си легна, в главата му оживяха премеждията на Ничиреншу. Не можеше да заспи. Беше убеден, че Ничиреншу е бил наказан заради чистотата на духа си. Но, за разлика от своите последователи в по-нови времена, той не е получил утехата на смъртта. Кой друг, ако не Буда е изпратил бляскавата светкавица? Но защо тогава Буда не е постъпил по същия начин и в Шанхай?

Значи това не е било работа на Буда. Светкавицата е била дело на природните стихии. За Аки това беше далеч по-логично, тъй като гигантският шаран — още едно творение на природата — е помогнал на Ничиреншу да се спаси от изгнанието.

Доволен от своята логика, Аки се отпусна и заспа. На сутринта стана рано и отиде да помогне на майка си да свалят бамбуковия прът, забит пред прага на дома им.

После попита дали може сам да развърже транспаранта. Освободен от вървите, шаранът лежеше в ръцете му и потрепваше като жив.

Той внимателно го внесе вътре и започна да го увива в най-хубавата оризова хартия, която успя да намери. После коленичи до футона си и нежно тикна пакетчето под възглавницата.

Изправена на прага, Юмико го гледаше с овлажнели очи.

Тази година Аки получи два подаръка за рождения си ден. Първият беше изящен лък от чемширово дърво с колчан тънки стрели — това, за което си беше мечтал през цялата зима. Прегърна майка си със светнало от радост лице, после изскочи навън да пробва тетивата.

— Не забрави ли нещо, Аки-чан? — извика след него Юмико. — Нямали да разопаковаш и втория подарък?

— Втори подарък? — извърна се момчето и озадачено пристъпи към ниската масичка. — Какъв подарък? От кого?

— Мисля, че вътре има бележка — отвърна Юмико и му подаде пакетчето, увито в седем пласта скъпа оризова хартия. Всеки от тях беше с различен състав, различно оцветяване и различни шарки. Най-горният беше дебел и плътен, а най-долният — тънък и мек като коприна.

Аки внимателно започна да го отваря. Вероятно усещаше, че под тази изключителна опаковка се крие нещо наистина ценно.

Оказа се кимоно. Блестящо и красиво, никога не беше виждал подобна дреха. В средата на гърба беше избродиран сивкав „камон“ — непознат фамилен герб. Отгоре имаше плътен лист хартия, прегънат на три части и запечатан с червен восък. Внимателно го вдигна, счупи печата и го разгъна. Йероглифите бяха изписани красиво, с решителен замах на тънката четчица:

— Сенсеят! — сподавено възкликна Аки. Митцунобе беше единственият им съсед. Често разговаряше с майка му, но Аки почти не го познаваше. Около този възрастен мъж витаеше нещо особено. Нещо, което пречеше на момчето да проявява любопитство. Гледаше го отдалеч как бавно пристъпя по пътеката между къщите с побелялата си глава или пък се обляга на стария, обсипан с инкрустации бастун, докато разговаря с майка му. Тогава Аки пропълзяваше към някой от подпорните стълбове на покритата тераса и здраво се вкопчваше в него. Сякаш се страхуваше да не бъде изсмукан от тайнствените вълни, които се излъчваха от възрастния мъж.

„Сенсей“ означава „майстор“ и Митцунобе беше именно такъв. Навремето е бил един от най-известните играчи на „го“ и това беше напълно достатъчно, за да приеме титлата сенсей. Но старецът беше сенсей и в още редица умения.

Аки разгъна кимоното и го облече. Материята беше толкова тънка, че едва я усещаше върху кожата си. Макар и от естествена коприна, върху нея нямаше никакви гънки. Любопитен както винаги, Аки пожела да научи защо е така.

— Ще трябва да попиташ сенсея — сви рамене майка му. — Може би това кимоно е само за много специални случаи…

— Какви случаи? — учудено я погледна Аки, после тръсна глава и се засмя: — Зная, зная… Трябва да попитам сенсея, нали? — После лицето му изведнъж потъмня.

— Какво има, Аки-сан?

Той само сви рамене.

— Не харесваш ли подаръка на сенсея?

— Разбира се, че го харесвам — отвърна момчето. — Точно това си…

— Продължавай — насърчи го майка му.

— Ами… — в погледа му се появи безпомощност. — Сърцето ми се свива само като го погледна…

Юмико постави ръце на раменете му и се усмихна. Под наистина невероятно фината копринена материя усещаше подскачането на младите, добре развити мускули.

— Това е напълно естествено, сине. От сенсеите се излъчва огромна сила. Аз се радвам, че я усещаш от разстояние. Но не трябва да се плашиш от нея, не трябва да я избягваш. Тази сила няма да те нарани, а по-скоро ще те закриля.

Бавно се насочиха към вратата.

— Ще ти кажа една тайна, която сигурно ще ти бъде от полза при първата ти среща със сенсея — продължи Юмико. — Зная, че той очаква да чуе от собствената ти уста дали харесваш подаръка му. Но по едно съвпадение днес сенсеят също има рожден ден. Мисля, че именно затова те хареса още щом се заселихме тук. Той няма собствен син, занимава се единствено с учениците си. Жена му отдавна е умряла…

— Днес сенсеят навършва осемдесет и осем години и навлиза във „възрастта на ориза“…

— Какво е това?

Юмико се върна обратно до масата, подаде му туш и четчица за писане и каза:

— Вече знаеш достатъчно от йероглифите на „канджи“. Напиши цифрата осемдесет и осем.

Аки се подчини.

— Сега правиш ето така — взе четчицата Юмико. — Разделяш този йероглиф на три и получаваш три нови обозначения… — Изписа ги върху листа и попита: — Какво означават те?

— „Възрастта на ориза“ — бавно прочете Аки и възхитено плесна с ръце: — Колко интересно, мамо! Има ли още такива неща?

Юмико се усмихна и разроши косата му:

— В Япония празнуваме старостта след навършването на шестдесет и шест… Според една стара поговорка „животът продължава точно шестдесет години“, а нашият календар обръща особено внимание именно на шестдесетгодишнината. Точно тогава рождените знаци на човека се повтарят изцяло в новия календар и ние приемаме това като прераждане… На шестдесетгодишнината си човек получава специални подаръци.

— А ние подарихме ли нещо специално на сенсея?

Юмико замълча, очите й с обич обгърнаха личицето на момчето, извърнато към нейното. В този момент й се струваше, че се слива с него, най-близкото й същество на света. Сърцето й се разтапяше.

— Мисля, че това е твоя работа — тихо рече тя.

— Моя ли? — учуди се Аки. — Но как бих могъл да зная какво трябва да се подари на един възрастен сенсей?

— Попитай сърцето си — отвърна Юмико. — И сигурно ще получиш отговор.

Лицето на Аки се разкриви от напрегнат размисъл, после очите му светнаха:

— Как мислиш, дали сенсеят обича „умебоши“ като мен?

— Благодаря ти за подаръка — прогърмя гласът на сенсея и ехото се блъсна във високия, богато резбован таван от обработен кедър. Сякаш беше проговорила самата планина.

Притиснал чело и длани в татамито на входа, Аки едва чуто прошепна:

— Това е най-любимото ми нещо на света…

До ушите му долетя шумоленето на хартия. Тяхната оризова хартия не беше толкова фина, колкото онази, в която беше увито кимоното на Митцунобе, но нямаха по-добра…

— О, „умебоши“! — възкликна гръмотевичният глас. — Страшно много обичам сладко от сливи и го ям дори в началото на есента!

Аки прекрати дълбокия си поклон. Калните му „гета“ бяха оставени на бетонния перваз под първото стъпало от излъскано кедрово дърво, на краката си имаше чисти, снежнобели „таби“.

— Влез, момчето ми — покани го сенсеят. — Бъди добре дошъл в моя дом.

От квадратното му лице лъхаше сила, макар и снежнобяла, гъстата му коса наподобяваше лъвска грива. Брадичката му беше решителна, дълбоки бръчки се спускаха към широката уста. Белите вежди над очите му странно помръдваха, а самите очи бяха твърди като късчета кремък. Беше облечен в широка блуза от бял ръчно тъкан лен, надолу носеше светлосиня „хакама“ — една от онези странни полички, с които стрелците с лък Дзен бяха направили впечатление на Аки.

Къщата на сенсея изглеждаше просторна. Таваните бяха изключително високи, окачени върху масивни греди от пушен кедър. Прозорците гледаха към планината. Човек можеше да се отпусне на колене и да отпива глътки чай, насочил поглед към прекрасната панорама на непристъпните върхове, издигащи се стръмно над заснежените склонове.

Митцунобе поднесе на Аки чай с цялата тържественост на церемонията, използвана за възрастни хора. А момчето със смайване установи, че сенсеят се отнася с него по съвсем различен начин от останалите. Не му говореше отвисоко, не го гледаше с пренебрежението, с което повечето възрастни хора се отнасяха към десетгодишните деца. В това отношение приличаше на майка му…

— Съжалявам, че моят подарък не е толкова ценен като вашия — промълви Аки, след като отпи глътка от гъстата зелена течност.

— Напротив — поклати глава сенсеят. — Подаръкът ти е изключително ценен, тъй като много обичам сладко от сливи, но рядко попадам на истински майстор…

— Толкова рядко, колкото „възрастта на ориза“? — попита по свойствения си прям начин Аки.

Митцунобе гръмогласно се разсмя, а момчето помисли, че дебелите греди на тавана всеки момент ще се срутят над главите им.

— О, Господи! — разтърсваше се тялото на възрастния мъж. — Да, да… Точно толкова!… — Отви капачката на буркана и добави: — Какво ще кажеш, ако си хапнем малко „умебоши“?

Навън се стъмни, Митцунобе стана да запали лампите, но Аки изобщо не забеляза това. Къщата не беше електрифицирана, осветлението идваше от няколко петромаксови лампи. Сенсеят приготви проста вечеря от варена риба и гъст ориз, после двамата се оттеглиха в голямата стая. Тук лампа не беше нужна, тъй като нощта беше необичайно светла. Аки се настани на татамито с чувството, че се къпе в странно сияние. Вдигна глава и видя, че на тавана има широки капандури. По форма те наподобяваха онзи герб, изрисуван на гърба на новото му кимоно.

Тишината беше пълна, светлината на звездите изпълваше всяко кътче на просторния дом.

— Това е моето време за размисъл — обади се Митцунобе. — Окъпано в Сиянието на Буда… — Виждаха се само част от чертите на лицето му, Аки бе принуден да прибегне до въображението си, за да си го представи цялото. Стори му се, че сенсеят се е превърнал в призрак.

— Имало едно време един тайнствен язовец — започна Митцунобе. — Всъщност той бил мъдрец, превърнал се в горско животно, за да избяга от заплахите на зъл магьосник и още по-зъл и несправедлив феодал.

— Оставил човешкия си образ в селото и феодалът бил много доволен, че вижда трупа на врага си. Но магьосникът бил далеч по-умен от него и продължавал да бъде подозрителен.

— Решил да провери своите подозрения, напуснал замъка на господаря си и тръгнал на път. Мъдрецът усетил приближаването му и побягнал. Той обаче знаел, че не може да бяга до безкрайност, нито пък да се скрие в някоя пещера край реката. Магьосникът разполагало много начини да го открие.

— Мъдрецът язовец потърсил убежище в плаващата гора от лотоси, за която бил чувал, докато бил човек. Открил я, избрал си два цвята и ги откъснал. С по-големия се увил, а по-малкия сложил на главата си като шапка. Вкаменил се на място, само очите му търсели злия магьосник.

— Скоро усетил смразяващия хлад на приближаващото се зло. Направил опит да не потръпва под маскировката си, в противен случай щял да бъде открит.

— Магьосникът прелетял край язовеца на прилепови криле. Съскането на дъха му накарало горските хищници да замръзнат от ужас.

— След миг се стопил в далечината. Лотосите спасили язовеца и скоро той се върнал на мястото, където се разделил с човешкото си тяло. Кризата отминала и той вече искал да възвърне човешкия си образ.

— Но тялото отдавна било изчезнало. Злият феодал моментално заповядал да го изгорят. Мъка свила гнездо в сърцето на язовеца. През цялата година той се лутал сред животните и напразно търсел своето тяло. Намерил много нови приятели — лисици, белки, зайци… Открил, че дори злобните невестулки имат своите добри страни.

— Но не така било с хората. През тази година язовецът получил възможност да наблюдава човешкото общество отстрани и следователно напълно обективно. Видял жестокостта на отделните му членове, видял война и смърт, потоци от кръв, леещи се навсякъде около гората. Победителите се радвали, победените изпадали в отчаяние…

— Накратко казано, видял, че хората се различават от животните единствено по своята гордост. Гордостта била грях, на който животните не били способни.

— И тъй, в началото на лятото язовецът се насочил към средата на гората, където обитателите й се събирали да отпразнуват настъпването на своята нова година. Обърнал гръб на обществото, от което произлязъл, и се присъединил към новите си приятели. Но по това време започнал и ловният сезон. Ловци забелязали язовеца и го проследили.

— Заели удобна позиция, човеците опънали лъковете си срещу струпаните накуп животни. Последен умрял язовецът, принуден да види смъртта на всичките си нови приятели, преди една от стрелите да прониже гърдите му…

Приказката свърши, но Аки дълго мълча. Наострил слух, той чуваше звуците, които изпълваха нощта: самотните писъци на нощна птица, жуженето на насекомите около къщата.

— Искам да бъда язовец — прошепна най-сетне той.

— Естествено — раздвижи се в тъмното сенсеят. — Опасността те привлича.

Светлината на звездите очерта за миг широките му рамене, после тялото му отново се скри в мрака.

— Ако бъда достатъчно умен, сигурно ще избегна всички опасности…

До ушите на Аки долетя тихото съскане на отваряща се фузума. Веднага след това почувства хладната милувка на есенната нощ.

— Нека проверим дали си смел, или просто глупав — прокънтя в мрака гласът на Митцунобе. — Вземи лъка и стрелите си, и ме последвай.

Аки се изправи, грабна подаръка, който беше донесъл да покаже на сенсея и се насочи към вратата. Отвън стъпи на плосък камък, хладината прониза тънките му „таби“.

— Ще си обуя „гета“.

— В никакъв случай — изръмжа сенсеят. — Облечи кимоното и нищо повече.

— Но то е тънко — възрази момчето. — Ще ми бъде студено.

— Не забравяй гъбите — прогърмя в нощта гласът на сенсея, ръката му обгърна слабичките рамене на Аки.

Момчето завърза коланчето на черното кимоно. Някъде в далечината се надигаше бяла мъгла.

Когато се прибра след първия си урок при сенсея, Аки беше коренно променен. Юмико разбра, че Аки-чан вече принадлежи на миналото. Взе книгите си от лавицата и повика момчето в стаята, която беше превърнала в олтар на Богинята лисица.

Запали няколко свещи, после нареди двадесет и седем ароматични пръчици в полукръг пред дървения олтар. Около себе си разтвори древните книги. Накара сина си да седне на най-добре осветеното място, лицето му буквално светна. Очите му блестяха с непозната решителност, това накара сърцето й да се изпълни със задоволство.

Седяха един до друг върху бамбуковата рогозка, тя усещаше дъха му върху бузата си и имаше чувството, че се докосва до безсмъртието. Дори да умре още утре, той ще продължи да живее и неговата сила ще даде плът и кръв на отмъщението. Атена и Зи-лин ще бъдат наказани за стореното зло.

Ничиреншу беше логичен избор за нея. Древният Ничиреншу беше убивал в името на свята кауза, но нима нейната кауза бе по-малко свята? Не, Юмико беше сигурна в това. Тялото й под тънкото кимоно гореше, изпъстрено с белези. Свидетелството на нейното унижение. Част от нервите са необратимо прекъснати — така й бяха казали японските доктори. Около тях няма да усеща болка, няма да усеща нищо. Но въпреки това тя гореше. О, как гореше!

Агонията й се отдалечаваше само при мисълта за това, което е длъжна да стори. Аки-чан беше творение на Зи-лин, независимо от желанията й. Но тя, с помощта на сенсея, щеше да го превърне в свое могъщо оръжие. Ще го превърне в човек, когото Зи-лин нито ще познае, нито пък ще може да му се противопостави.

Неговата философия проповядва разум и ред в света. Затова синът му ще бъде пълната й противоположност — опасен анархист. Капчица хаос в подредения свят на Зи-лин. Собственият му син! Каква ирония на съдбата, Господи!

Отвори уста и запя. Псалмите бяха протяжни и малко страшни, духовете на дедите й сякаш оживяха. Нощта беше мрачна. Сиянието на звездите от първия урок на Аки-чан отдавна беше изчезнало. Небето беше запълнено от ниски, черни облаци, натежали от електрически заряди. Аки хвърли поглед към непрогледната нощ и си спомни за язовеца. Запита се дали майка му има лотосови цветове. Усети приближаването на нещо страшно и неясно, стори му се, че чува плясъка на прилепови криле…

Религиозните псалми на Юмико изпълваха помещението със странни отблясъци. Пламъчетата на свещите потрепваха, вероятно от течението… Но все пак…

Псалмите продължаваха.

Юмико беше права — Аки-чан вече го нямаше. Детето се превърна в мъж. Един определен мъж, с желязна воля и силна жажда за живот…

Юмико беше убедена, че присъства на възкръсването на Ничиреншу. Той се превъплъти в душата на сина й. Кой би могъл да я разубеди?

Не Аки-чан, това поне беше сигурно…