Владетелят на света

I. КАНДИДАТ ЗА НАПОЛЕОН

— Не пръскайте роклята ми, Щирнер! Вие не умеете да гребете.

— Разбира се! Когато отиват да се разхождат с лодка, жените имат навик да обличат рокля от такава материя, върху която водните пръски оставят неизличими петна.

— Това остроумие заимствувате от Джером К. Джером, от неговия разказ „Трима в една лодка“, нали?

— Вие сте много начетена, фройлайн. Аз не съм виновен, че Джером е направил това наблюдение преди мен. Истината си остава истина дори когато в лодката пътуват не четирима, а петима.

— Ние сме само четирима! — обади се от своята пейка Ема Фит.

— Прекрасна, златокъдра кукло — отговори Щирнер, — четвъртият пътник в лодката на Джером беше куче; първи в нашата лодка е моят Фалк.

— Защо първи?

— Защото е гениален. Фалк! Подай кърпичката на фройлайн Фит — виждаш, че я изпусна.

Фалк, красив бял сетер, ловко скочи и подаде кърпичката. Всички се засмяха.

— Сами видяхте! — самодоволно каза Щирнер. — Фройлайн Глюк, омъжете се за мен. Ще открием с вас пътуващ кучешки цирк. Аз, с червена клоунска перука, ще показвам чудеса на дресировката, а вие ще стоите на касата. Представете си само тази идилия: публиката приижда на тълпи пред нас, кучетата танцуват, в касата шумолят пари… А след сеанса ние пируваме на масата в компанията на най-прелестните, най-преданите четириноги приятели. Великолепно! Това е много повесело, отколкото да се работи при Карл Готлиб.

— Благодаря ви, но не обичам скитническия живот.

— Хм… При вашия капитал аз съм твърде нищожна партия, нали?

— При моя капитал?… — с недоумение попита Елза Глюк.

— Защо се учудвате? Преструвате се, че не знаете своя капитал. Вашите чудни коси на Тицианова Венера… Нали това е естественият им цвят? Не си придавайте възмутен вид, зная, че е естествен. А Тициановите жени, ако ви е известно, са боядисвали косите си със специален разтвор — дори неговата рецепта е запазена някъде. Ето виждате. Световни красавици, вдъхновяващи четката на Тициан, са създавали изкуствено това, което на вас щедрата природа е отпуснала без представяне на рецепта… А вашите очи, сини като небесна бездна! Те, разбира се, не са изкуствено оцветени…

— Престанете…

— Вашите зъби — бисерна огърлица…

— Следва описание на коралови устни, нали? Човек би помислил, че не сте секретар на скучен банкер, а търговски пътник на някоя бижутерийна фирма. Аз ще ви се отплатя за тези бижутерийни комплименти, непоносими човече! А вашето дълго лице, вашият дълъг нос, вашите дълги коси, вашите дълги ръце — те, разбира се, са истински, нали?

— А на вас, изглежда, повече ви харесва закръгленото? Ето такова топчесто лице като на Ото Зауер. Кръгли очи и може би кръгъл капиталец след десетина години…

— Стигнахте до вулгарности — каза с недоволство в гласа Елза Глюк.

— Моля, не пресмятайте капиталите в чуждите джобове — обади се Зауер, юрисконсулт на банкера Готлиб. По време на разговора между Щирнер и Елза, Зауер нямаше настроение и мълчаливо разсичаше с дългите весла водата, порозовяла от лъчите на залязващото слънце.

Щирнер почувствува, че наистина прекали със своето остроумие и заговори по-сериозно:

— Извинете, никого не исках да обидя. Исках само да кажа, че и в любовта, както във всичко, съществува все същият закон на борба за съществуване: побеждава най-силният. Самците елени се бият в смъртоносен двубой и на победителя се пада рогатата, четиринога самка. А кой е най-силен в нашето общество? Този, който владее капитал. Представете си, фройлайн — обърна се Щирнер към Елза, — че изведнъж стана богат като Крез, не, още по-богат — като уважаемия ни шеф Карл Готлиб, — тогава моето лице навярно няма да изглежда толкова продълговато в женските очи!

— Още по-продълговато! — отговори Елза със смях.

— Е! — недоволно произнесе Щирнер. — Това е, защото с вашия капитал от красота вие можете да избирате по вкус и от средата на готлибовци. А какво остава да правим ние — дребната риба, разни там секретари и секретарчета, които стоят близо до пируващата трапеза, но са принудени да обират само трохите, да преглъщат слюнката си, когато гледат как другите се наслаждават от благата на живота?

— Какви грозни думи, Щирнер! — каза Фит.

— Извинете, ще обърна сериозно внимание на своя речник… Честността — продължи Щирнер, — ето нашия порок, от който се възползуват стоящите над нас. Хайне веднъж казал: „Честността е прекрасно нещо, ако всички около мен са честни, а само аз съм мошеник.“ Но тъй като всички, които ни заобикалят — присъствуващите, разбира се, се изключват, — са без изключение мошеници, то, за да завладеем щастието — и той многозначително погледна към Елза Глюк1, — трябва очевидно да станем такива свръхмошеници, в сравнение с които останалите мошеници биха изглеждали добродетелни хора.

— Днес май несполучливо развличате дамите, Щирнер — намеси се отново в разговора Ото Зауер. — Шегите ви придобиват твърде мрачен оттенък…

— А? — машинално запита Щирнер, внезапно наведе глава и млъкна. Лицето му се състари. Дълбока бръчка легна между веждите му. Изглеждаше дълбоко замислен, като че решаваше някакъв труден въпрос. Фалк сложи едната си лапа на коляното му и внимателно го гледаше в лицето.

Веслата стояха неподвижни в ръцете на Щирнер, от тях непрекъснато се стичаха капки вода, кървави от лъчите на залязващото слънце.

Елза Глюк, загледана във внезапно застарялото лице на Щирнер, изведнъж потрепера и обърна погледа си към Зауер, като че търсеше помощ.

Неочаквано Щирнер силно удари веслата във водата, захвърли ги и се разсмя.

— Слушайте, фройлайн Елза, а какво би било, ако стана най-могъщият човек на земята? Ако на една моя дума, на един мой жест се подчиняват всички, както се подчинява Фалк! Фалк! Дръж! — извика Щирнер и хвърли камшика зад борда на лодката. Фалк се хвърли като стрела зад борда на лодката. — Ето така! Ако стана господар на света?

— Знаете ли, Щирнер — каза Елза, — вие имате младо, но ужасно старомодно лице. Такива лица се срещат в семейните албуми. Обикновено за тях казват така: „А ето това е дядо ми на младини.“ Вие сте точно такъв „дядо на младини“. Не, вие абсолютно не подхождате за Наполеон. Освен ако от вас излезе борсово наполеонче.

— Ах, така ли? В такъв случай ви лишавам от корона, дворец, златна каляска, брилянтова огърлица и от всичките ваши придворни пажове и дами. Лишавам ви от моята милост. И знайте, че съвсем не ви обичам. Не мислете, че се канех да извърша подвизи като средновековен рицар само за да бъда удостоен да получа ръката и сърцето ви. Съвсем не! Вие сте за мен само мерило за моите постижения. Първо залагане — не повече.

— Е, добре! А няма ли да ви бъде угодно да се заловите за веслата? Време е да се прибираме.

Щирнер измъкна в лодката мокрия Фалк, който се отърси и опръска всички. Глюк и Фит извикаха.

— Отидоха неводоустойчивите ви рокли — пошегува се Щирнер, като силно натисна веслата.

Лодката бързо заплава по течението. Слънцето се скри зад гората. Отгоре реката блестеше като разтопено злато, около лодката вече легнаха сини сенки. Лъхна влага. Ема наметна раменете си с пухкав шал.

Всички млъкнаха. Водата беше като огледало. Изрядко малка рибка прорязваше гладката повърхност с блясъка на своите люспи.

— Не знаех, че сте толкова честолюбив, Щирнер — наруши мълчанието Зауер. — Кажете, кое ви накара тогава да изоставите научната си кариера и да се прехвърлите при нас, скромните служещи на Карл Готлиб? Нали, ако не греша, вие работехте успешно в областта на мозъчните изследвания и аз дори срещах във вестниците някои бележки за ваши сполучливи опити… Как се казваше онази млада наука, по която се увличахте то гава? Рефлектология?

— Представите ми за тази наука са съвършено смътни — каза Елза.

— Уважаеми госпожици и уважаеми господа! — започна Щирнер с тон, сякаш четеше лекция в отбрана аудитория. — Рефлектологията е наука, която изучава реакциите на човека и изобщо на всяко живо същество, възникващи във връзка с въздействието на външния свят и характеризиращи от своя страна изобщо цялото отношение на живото същество към заобикалящата го среда. Разбирате ли?

— Абсолютно нищо — отговори Ема.

— Ще се постарая да се изразя по-просто. Рефлексът е предаване възбуждането на нерв от една точка на тялото на друга посредством центъра, тоест, мозъка. Всяко въздейстие отвън — чрез сетивните органи, — по пътя на рефлекса чрез центъра, активизира едни или други органи на тялото, с други думи, предизвиква реакция. Детето протяга ръка към огъня. Огънят го опарва. Това въздействие на огъня върху кожата се предава чрез нервите в мозъка, а от мозъка идва съответната реакция към ръката: детето отдръпва ръката си. То свързва представата за огъня с представата за болка. И всеки път, когато вижда огън, детето страхливо отдръпва ръката си. Получило се е това, което научно наричаме условен рефлекс. Ще приведа по-сложен пример. Вие давате на кучето храна и всеки път, докато то се храни, свирите на флейта. Музикално хранене. По време на яденето у кучето обилно се отделя слюнка. След известно време, когато свиренето на флейта тясно се свърже в съзнанието на кучето с вкусовите усещания, достатъчно ще бъде да засвирите на флейта и у кучето усилено ще започне да се отделя слюнка. Условен рефлекс!… И като помислим само, че най-„светите“ човешки чувства като дълг, вярност, задължение, честност и дори знаменитият Кантов „категоричен императив“ са условни рефлекси от същия вид, както и отделянето на кучешките слюнки! Процесът на създаването на такива рефлекси е по-сложен, но същността им е еднаква. Признавам, че при такова научно осветление всички тези високи добродетели не предизвикват у мен особена почит… Ето защо понякога ми се струва, че на някого е изгодно това отделяне на добродетели, някой свири на флейтата на религията, морала, дълга, честността, а ние, глупците, отделяме слюнки. Не е ли време да захвърлим тези вехтории и да престанем да играем по свирката на стария морал?…

Зауе; реши да промени разговора и отново запита Щирнер защо е изоставил научната кариера.

— Вие знаете толкова много, Щирнер — каза той. — Може би в научното поприще по-скоро бихте постигнали известност и успехи.

— Защо изоставих научната си кариера, уважаеми Зауер — отговори Щирнер с лукаво пламъче в очите. — Аз изследвах около хиляда човешки мозъка и представете си, никъде не намерих ум. И реших, че е по-приятно да имаш работа с мозъците, когато са поднесени панирани на трапезата на нашия предобър шеф.

— Какви гадости говорите пак! — чу Щирнер зад себе си гласа на Фит.

— Хиляди извинения! Уверявам ви, че нашият Готлиб не се храни с човешки мозъци. Само в преносен смисъл, хаха! Аз чувствувам например, че утре заран той ще изяде банкерската къща „Тьопфер и К“. Исках само да кажа, че на средновековните господари, които са имали подръка планини от всякаква храна и бъчви с вино, им е било леко да се занимават с наука. А сега… ето ние със Зауер сме само скромни служещи банкер и дори вие, най-прелестни фройлайн, неговите машинописка и стенографка, получавате повече, отколкото един млад доктор по най-бляскавите науки. Както виждате, аз съм откровен. Не съм нито първият, нито последният, който предпочита паницата леща пред бъдещите облаги на първородството. Впрочем кой знае? В училище ни учеха, че правата линия е най-късото разстояние между две точки. Но нали цялата математика е абстракция? В реалния свят няма прави линии… Стоп! Пристигнахме. Е, а сега — обърна се той към Ема Фит — дайте ми ръката си и ми разрешете да ви придружа до станцията…

Щирнер и Ема тръгнаха напред.

Зауер плати таксата за лодката и подръка с Елза бавно тръгна към железопътната станция.

Стъмни се. Небето се осея със звезди. Пътят беше пуст.

— Погледнете как блещукат звездите! Навярно времето ще се развали… — каза Зауер.

— Да, но ние ще успеем да се приберем — отговори Елза.

— Доволна ли сте от разходката, Елза?

— Не се ли обръщате твърде фамилиарно към мен? — попита с усмивка Елза и без да позволи на Зауер да говори, продължи: — Е, не се оправдавайте. Щях да съм доволна, ако не беше този непоносим дърдорко Щирнер. Има такива празни хора! Бърбори като сврака, не дава никому дума да промълви. И какви претенции!

— Да, дърдорко… — замислено каза Зауер. — Но аз бих ви посъветвал да внимавате с този дърдорко, Елза.

Елза погледна учудено Зауер.

— Нима бях невнимателна с него? — И като се разсмя, тя възкликна: — Не, Ото, вие просто ме ревнувате! Но не е ли рано? Аз още не съм ви дала дума. Мога и да размисля.

— Ето, вие се пошегувахте, а на мен сърцето ми се свива… Дърдорко! Разбира се, дърдорко, но хитър. Чухте ли какво говореше за честността и нейните погрешни пътища? Това е опасна философия. Да ви призная, аз се страхувам от него, страхувам се за вас и за нашия старец Готлиб… Този дърдорко не говори напразно. В думите му се крие нещо. Какво замисля? Няма да се учудя, ако той извърши нещо ужасно…

Елза си спомни съсредоточеното, внезапно състарило се лице на Щирнер, осветено от кървавите лъчи на залязващото слънце, и отново я обзе ужас. Тя неволно стисна по-силно ръката на Зауер.

— И как спечели доверието на Готлиб! Той вече и крачка не му позволява да се отделя, премести го при себе си в къщи… Вечер Щирнер забавлява стареца със своите дресирани кучета.

— Нека бъдем справедливи, Ото, неговите кучета са изумителни!

— Не го отричам. Неговите кучета надминават всичко, известно в областта на дресировката на животни. Особено този Фалк.

— А неговият черен пудел — припомни Елза, — който може да смята, да познава всяка буква от азбуката, да отгатва мълчаливите му заповеди. Понякога ми става страшно…

— Да, като че самият дявол се е вселил в този пудел. Възможно е Щирнер да е умен и талантлив. Но талантливото зло е двойно по-опасно. — И Зауер многозначително погледна Елза.

— За мен не се безпокойте, Ото! Неговите магии не ми действуват. Той ми бе просто безразличен. Но след днешната разходка, когато видях лицето му… Не зная как да изразя… Впрочем може би ние сме несправедливи към него. Какво е това? Ах!

В мрака безшумно се появи Фалк и като захапа края на Елзината рокля, с весело ръмжене я задърпа напред.

Зауер се разсърди на кучето и започна да го пъди. Но Елза се засмя.

— Вие, струва ми се, ставате суеверен, Ото. Очевидно Щирнер е изпратил Фалк да ни предупреди, че трябва да побързаме.

II. ПОД КОЛЕЛАТА НА ВЛАКА

Вратата на кабинета се отвори и на прага се появи банкерът Карл Готлиб, придружаван от личния си секретар Лудвиг Щирнер.

Утринното слънце, огряло цялата стая през стъклените стени, заигра по златните очила на Карл Готлиб. Банкерът присви очи и се усмихна. Той беше около шестдесетгодишен, но никой не би му дал толкова, като видеше бялото му свежо лице и румени страни. Гладко избръснат, лъхащ на скъп сапун, хубави пури и одеколон, винаги доволен, весел и бодър, той беше олицетворение на житейско благополучие.

— Е, как мина разходката ви извън града? — запита той, като стисна поред ръцете на Глюк, Фит и Зауер. — Весело ли беше? Много риба ли наловихте? Времето беше чудесно, нали? Зауер, бъдете любезен да изпратите тези телеграми. Получихме ли борсовия бюлетин? Какъв е днешният курс на долара? Така… Така… Памучните акции? Качват се? Великолепно. Протестирайте тези полици на банкерската къща „Тьопфер и К“. Не мога повече да бъда снизходителен. Днес изглеждате прекрасно, фройлайн Фит… А вие, фройлайн Глюк, за какво мечтаете? Хехе! — И той лукаво й се закани с пръст. — Струва ми се, че се досещам. Пролетта носи опасни бацили. Даа!

Като оправи букетчето теменужки върху ревера на черното си сако, той погледна часовника и каза:

— Сега е десет. Влакът тръгва в десет и четиридесет и пет. Аз заминавам и ще се върна в два часа и петнадесет минути. Отивам да приема завода. Ние с Щирнер бързо ще приключим с формалностите. Тъкмо ще променя въздуха, много се заседях… Колата готова ли е? Да вървим, Щирнер!

Банкерът Готлиб излезе с меки стъпки и вече зад вратата извика:

— Щирнер, къде сте?

— Веднага идвам! — Щирнер бързо мина в съседната стая . Викна: — Фалк! Брут!

Насреща му се втурнаха с весел лай двете кучета: сетерът, който бе на разходката, и Брут, огромен петнист дог.

Минавайки покрай Глюк, Щирнер наклони глава на една страна и насмешливо запита:

— Още ли не сте решили?

— Какво?

— Да се омъжите за мен…

И като се разсмя гръмко, втурна се с кучетата си да догони шефа.

Елза се намръщи. Зауер промърмори нещо зад писалището си.

Под прозореца прошумя потеглящият автомобил.

В стаята настъпи мълчание. Фит тракаше на пишещата машина, Зауер нервно прелистваше някакви книжа.

— Кучкар! — пак тихо проговори той.

— Какво си мърморите там? — запита го Глюк.

— Навсякъде със своите кучета! — отговори Зауер. — Не мога да понасям този превзет господин. Вчера говореше, че Готлиб се храни едва ли не с човешки мозъци, намеквайки очевидно за строгостта на Готлиб спрямо длъжниците му, а днес видяхте ли? Умилква се около шефа. Гледа го право в очите като Фалк!… Защо, мислите, взима кучетата? За да забавлява стареца с тях сред лоното на природата…

— Вие, струва ми се, ставате заядлив, Зауер! — каза Елза. — А Готлиб изяде „Тьопфер и К“ — Щирнер позна…

— Самият той е убедил Готлиб да протестира полиците, в това няма никакво съмнение — навъсено отвърна Зауер.

— Зауер просто ревнува! — пропя с усмивка Фит.

— Бъдете така добра да препишете тази ведомост! — сухо каза Зауер и предаде книжата на Фит.

Фит притихна като дете, което се е провинило, и послушна отговори:

— Моля!

Машината затрака. Всички потънаха в работата си, прекъсвана само от звъненето на телефона.

Около единадесет часа телефонът отново иззвъня. Зауер слушаше телефона по навик, без да се откъсва от деловото писмо.

— Ало! Да, да… Кабинетът на личния секретариат на банкера Карл Готлиб. Какво? Не чувам! Говорете по-силно! Случило се? Какво се е случило,? Как? Не може да бъде!

Писалката падна от ръката на Зауер. Лицето му пребледня. В гласа му прозвучаха такива нервни нотки, че Глюк и Фит оставиха работата и го следяха с тревожно любопитство.

— Сгазил го влакът?… Как така?… Извинете, но любопитството ми е съвсем понятно!… Така… Така… слушам… така… Всичко ще бъде направено!…

Зауер остави телефонната слушалка, прокара ръка по косата си и се изправи зад писалището.

— Какво се е случило, Зауер? — с тревога попита Фит и стана. — Кого е сгазил влакът? Кажете най-сетне!

Но Зауер отново се отпусна в креслото и стоеше безмълвен.

— Да… Предчувствувах нещо такова — каза той след малко и скачайки нервно, бързо заговори: — Току-що по телефона ми съобщиха, че Карл Готлиб е попаднал под влака…

— Но е жив, нали? — попитаха едновременно Фит и Глюк.

— Подробности не са известни…

— Хубави подробности! — каза Фит. — Жив ли е човекът, или не?

— Помолих да ми разяснят случилото се, но ми отговориха, че сега не им било до обяснения… Трябва веднага да се приготви легло и да се повика лекар…

— Значи, е жив? — каза Глюк.

— Може би… — Зауер натискаше копчетата на електрическите звънци, повиквайки лакеите, даваше нареждания, телефонираше на лекари… В дома настана суматоха. Дотича разтревожена икономката.

Готлиб беше сам и цялото му домакинство водеше „домоуправителката“, както я наричаха, чистичката стара фрау Шмитхоф. Тя беше толкова потресена, че Елза трябваше да се погрижи за нея.

Чу се сигналът на пристигащия автомобил.

— Докторът! — извика Фит.

— Не, това е моторът на нашия автомобил — отговори Зауер. — Ханс, вървете веднага при входната врата.

Лакеят Ханс бързо излезе, като ситнеше с болните си крака.

В стаята настъпи напрегнато очакване. Фрау Шмитхоф седеше в креслото, полумъртва от вълнение, и тежко дишаше.

Откъм отдалечените стаи се чу тежък тропот на крака с несъгласувана крачка.

— Носят го… — прошепна Фит. — Поне да е жив…

Вратата широко се разтвори.

Четирима души внесоха обезобразения, окървавен труп на Карл Готлиб.

Шмитхоф истерично изкрещя и загуби съзнание.

Краката на Готлиб бяха отрязани над коленете.

Петият човек, в униформа на железопътен служещ, носеше някакъв пакет. Фит и Глюк познаха одеялото на Готлиб. От разтворения край на одеялото се подаваха лачените обувки на банкера.

„Крака. Това са неговите крака… Какъв ужас! — помисли Глюк. — Но защо ги носят? За какво са му нужни сега?“ — мярна се в ума й тази нелепа мисъл.

Чертите на Готлиб не бяха променени, но лицето му беше необикновено бледо, като хартия.

„От загубата на кръв“ — помисли Елза.

Тя бе поразена и от още една подробност: върху ревера на черното сако на Готлиб се бе запазило букетчето теменужки. Кой знае защо, цветето на гърдите на мъртвеца необикновено развълнува Елза.

Тъжната процесия премина от кабинета в спалнята на Готлиб, като остави след себе си капки кръв по паркета.

След трупа на Готлиб вървеше Щирнер. Лицето му беше по-бледо от обикновено, но спокойно. Той внимателно заобикаляше капките кръв на паркета, за да не стъпи върху тях, сякаш това бяха дъждовни локви.

По петите му вървеше Фалк. Разширените ноздри на кучето душеха капките кръв.

Глюк гледаше Щирнер с ужас, който сама не можеше да проумее. Той срещна нейния поглед и както й се стори, се усмихна само с очи.

Излязъл от спалнята, Зауер приближи до Щирнер и като го гледаше изпитателно в очите, попита:

— Как се случи това?

Щирнер издържа и този поглед — само веждите му трепнаха — — и спокойно отговори:

— Аз не бях очевидец. Готлиб ме помоли да подам бърза телеграма. Това ми отне не повече от пет минути. Когато се върнах, всичко беше свършено. Очевидците казват, че моето куче Брут се изплашило от локомотива и отскачайки настрана, се блъснало в краката на Готлиб. Старецът загубил равновесие и паднал заедно с кучето от перона върху релсите. Горкото куче беше разрязано на две половини!… А на Готлиб отрязани краката…

— Вие жалите само кучето си?

— Не говорете глупости, Зауер! И не отдавайте твърде голямо значение на общоприетия начин за изразяване на прискърбие. Готлиб беше славно старче и ми е жал за него. Но от това не следва, че не мога да изкажа съжаление за смъртта на четириногия си приятел.

— Колко странно! — замислено проговори Зауер, сякаш придаваше особен смисъл на думите си. — Готлиб загина от Брут!

— Моят Брут не е човек, а куче и Готлиб не е Цезар, а банкер — отговори с насмешлива усмивка Щирнер и влезе в спалнята на Готлиб.

III. ДВЕТЕ ЗАВЕЩАНИЯ

Вестта за трагичната кончина на Карл Готлиб, най-крупния банкер в Германия, развълнува целия търговски свят. Кабинетът на банкера бе един от нервните възли на финансовия и промишлен живот на страната. Готлиб финансираше не само банки, но и едрата промишленост. Не беше чудно, че неочакваната смърт на Готлиб стана събитие на деня. Вестниците обсъждаха възможните последици от тази кончина за едни или други кредитори, гадаеха за промените в съотношението на финансовите сили и за съдбата на обезглавената банка. Задаваше се въпросът: ще заеме ли някой мястото на Готлиб, или банката ще бъде ликвидирана. Журналистите информираха читателите за наследниците — роднините на Готлиб: по-малкият брат на покойния, земевладелецът Оскар Готлиб, имаше син Рудолф на двадесет и четири години и четири дъщери. Някакъв вестник дори изчисляваше какъв капитал представлява частта на младия човек и на богатите моми, при все че никой не знаеше точните размери на имуществото.

Търговците се вълнуваха, вестниците шумяха, а в дома на Карл Готлиб завършваше последното действие от трагикомедията на човешкия живот.

В дома вече се разпореждаха с правата на законни наследници спешно извиканите Оскар Готлиб — червендалест, загорял, тромав човек — и неговите луничави, клепоухи деца.

Оскар Готлиб се мръщеше и свиваше устни. Възможноста да забогатее разпалваше искрици в присвитите му очи. Но чувството за такт и отчасти искреното съжаление за смъртта на брат му го правеха сдържан. Затова пък децата му открито ликуваха и се отдаваха без задръжки на сладкото предвкусване за притежаваното богатство. Синът Рудолф, Луиза и Гертруда, големите дъщери на Оскар ходеха от стая в стая, разглеждаха картините, докосваха изящните дребни предмети, деляха вещите помежду си, спореха, смееха се, чертаеха планове…

Осакатеното тяло на Карл Готлиб беше погребано заедно с отрязаните му крака в скъпа гробница със солидна архитектура. Денят след погребението беше определен за отваряне на завещанието.

Този акт бе уреден с голяма тържественост. Поканени бяха и някои служещи на Карл Готлиб, в това число Зауер, Щирнер, Глюк и Фит.

Щирнер седеше със скучаещ вид зад писалището и рисуваше кучета на лист хартия.

— Слушайте, нали вие бяхте секретар на покойния ми чичо? — викна му Рудолф Готлиб. — Бъдете така добър да ме придружите до горния етаж, искам да го огледам…

Щирнер мълчаливо натисна бутона на звънеца върху масата. На вратата се появи лакеят.

— Ханс, придружете господин Готлиб млади на горния етаж!

И Щирнер отново се задълбочи в рисуването на кучета.

Рудолф премълча, но от гняв обсипаното му с лунички лице пламна.

Зауер, който наблюдаваше тази сцена, седнал в ъгъла с Глюк и Фит, се усмихна.

— Гледайте, Елза, Щирнер се държи, като че ли самият той е наследник… Да си призная, не разбирам неговата игра. Той сякаш сам си изпросва новите господари да го изгонят…

— Не се знае какво ще стане и с нас — загрижено каза Ема.

— Е, ако ни уволнят, ще трябва да стана касиерка на пътуващия цирк — засмя се Елза.

— Не се шегувайте, Елза. Аз говоря съвсем сериозно. Щирнер явно е замислил някаква голяма игра.

Като понижи глас, Зауер продължи:

— Не ви ли се струва, че Карл Готлиб загина при твърде странни обстоятелства?

Елза погледна Зауер.

— Какво искате да кажете, Ото? Нали Щирнер дори не е присъствувал в момента на злополуката…

— Аха! Значи мисълта, че смъртта на Готлиб не е случайна, е хрумнала и на вас? Кучето! Ами ако кучето е действувало по необяснимо внушение? Ако не греша, Щирнер в своята научна работа се е занимавал с въпросите на внушението и предаването на мисли от разстояние… Известно ви е какви чудеса вършеше със своите кучета, нали? Спомнете си вечерта, когато се връщахме от разходка, Фалк дотича при нас…

— Какъв ужас! — прошепна Фит. — Ами ако той изведнъж внуши на кучетата и те ни разкъсат?…

Зауер се усмихна.

— От това той не би имал никаква полза… Кучетата на Щирнер, моля да бъда извинен, се нахвърлят на много по-едър дивеч. Но каква полза може да извлече той от смъртта на Готлиб? Този странен човек е забулен от дълбока тайна. Знаете, че аз работя повече от година с него, виждаме се всеки ден, но нито аз, нито който и да било е влизал в неговата стая. Какво прави там? Какви планове обмисля в тишината?

— … В никакъв случай! Можеш да вземеш пейзажа на Коро, но свети Себастиян не отстъпвам!

Сестрите Готлиб минаха покрай тях, като спореха за делбата на чичовото си наследство.

Зауер млъкна.

Из цялата къща екнаха звънци, които канеха всички в големия кабинет на покойния господар. Там, зад писалището, вече седеше нотариусът, суховато избръснато старче с очила в черни рогови рамки. Той беше голям педант и категорично отказа да съобщи на наследниците каквото и да е около съдържанието на завещанието до неговото отваряне. И сега Готлибови гледаха с неволно вълнение издутата чанта на нотариуса, която криеше тайната на наследството. Без да бърза, нотариусът извади от чантата един пакет, представи за оглед непокътнатостта на печатите, отвори го и започна да чете.

Според завещанието цялото имущество преминаваше в ръцете на брата на покойния, Оскар Готлиб, като се отделяше доста голяма сума за фрау Шмитхоф и по-малки — за старите служители.

Готлибови въздъхнаха с облекчение, след като изслушаха завещанието до края. Но лицата им внезапно се удължиха, когато нотариусът произнесе сред настъпилата тишина:

— Това е първото завещание.

— Значи, има и второ? — с тревога запита Оскар Готлиб.

— Има, и аз ще го прочета — отговори нотариусът.

След същата процедура на оглеждане на печатите той отвори и обяви и второто завещание, направено само един месец преди смъртта на Карл Готлиб.

— „Като отменявам с настоящото всички досегашни завещания, обявявам за единствена наследница на цялото ми движимо и недвижимо имущество, в каквото и да се състои то, работещата при мен стенографка Елза Глюк. Поради обстоятелства от личен характер не мога да посоча причините, които ме накараха да лиша от наследство моите роднини и да го предам на Елза Глюк, но тъй като те може би ще оспорят нейните права по съдебен ред, ще посоча подбудите си: 1) една услуга, оказана ми от Елза Глюк, услуга, за която няма да говоря, но чиято ценност не се покрива дори с целия ми капитал и 2) някои обстоятелства от напълно личен характер, които ме накараха да зачертая моя брат Оскар Готлиб от списъка на близките ми хора…“

Пресметнато в долари, по предварителни изчисления, имуществото на завещателя възлиза на два милиарда — завърши нотариусът.

Оскар Готлиб се облегна на креслото. Очите му помътняха. Той дишаше шумно с широко отворена уста и нервно мърдаше пръстите си. Сякаш беше поразен от удар.

Сестрите Готлиб ридаеха прегърнати, склонили глави на раменете една на друга.

Рудолф пребледня така, че всичките лунички избиха на лицето му като кални пръски.

— Не може да бъде!… Не може да бъде!… — внезапно закрещя истерично той. — Лъжа! Измама! Престъпление!… Ние няма да оставим това така! Тук всички са мошеници!

Нотариусът сви рамене.

— Подбирайте думите си, млади човече. Аз изпълних само своя дълг. Ако намирате завещанието неправилно, вие можете да го оспорите по законен ред. А сега аз съм длъжен да го предам на наследницата.

Като стана иззад масата, нотариусът се приближи до Елза Глюк и почтително й предаде завещанието.

Елза вдигна вежди в пълно недоумение и машинално взе книжата.

Зашеметеният Зауер втренчи поглед в Елза. Ема Фит не знаеше дали да се радва, или да плаче. Само нотариусът и Щирнер запазиха спокойствие.

Изведнъж Оскар Готлиб се олюля и се свлече от креслото. Притекоха му се на помощ.

— Доктор!…

Настана суматоха.

IV. ЩАСТЛИВАТА ГОДЕНИЦА

До утвърждаването на завещанието на Карл Готлиб над имуществото му беше учредено опекунство и Оскар Готлиб успя да нареди да го назначат за опекун. Затова Готлибови останаха да живеят в дома на покойния банкер и младият Рудолф продължаваше да се държи независимо като бъдещ собственик, защото твърдо се надяваше, че правосъдието ще „възстанови правата на законните наследници“.

Уточняването на огромното имущество на покойния изискваше присъствието на всички служители. Ето защо на другия ден след отварянето на завещанието всички се явиха на работа, включително и Елза.

— Вие?… — — учудено я посрещна Зауер. — В качеството на каква се явявате тук?

— В качеството на стенографка — отговори тя.

— Милиардерките не работят като стенографки! — отвърна й той. Зауер отведе Елза настрана и каза: — Моля ви, поседнете… Ние трябва да поговорим сериозно.

Седнаха. Бледен след безсънната нощ, Ото потърка чело с ръка, за да събере мислите си.

— От вчера в главата ми е такава каша, че загубих способността да се изразявам свързано. Или аз подозирах неоснователно Щирнер в престъпление, или той е по-опасен, отколкото мислех… Но едно за мен е ясно: между вас и мен се издига непреодолима преграда… Вие се отдалечавате от мен, Елза!

Елза го погледна с недоумение и укор.

— Елза, сложете ръка на сърцето си и ми отговорете искрено: вие нищо ли не знаехте за това… щастие, което ви очакваше?

— Не знаех нищо — твърдо отговори Елза.

— Но вие трябва да знаете поне нещо за тази ваша необикновена — Зауер наблегна на тая дума — услуга, оказана на Карл Готлиб, която той е оценил по-високо от цялото си богатство?

— Доколкото си спомням, никаква услуга не съм му оказвала.

Зауер отново сложи ръка върху пламналото си чело.

— Човек може да изгуби разсъдъка си… Да допуснем, че тук е замесен Щирнер — впрочем аз вече сам не съм уверен в това, — да допуснем, че той е повлиял някак си на стареца, ловко го е убедил за тази несъществуваща услуга, която уж е задължавала Готлиб да ви бъде благодарен… Но защо тогава Щирнер не е използувал завещанието на свое име? Или… — Зауер изведнъж се изправи и лицето му се изкриви от болка. — Извинете, Елза, но аз трябва да ви задам още един много деликатен въпрос: може би между вас и Карл Готлиб има близки…

Елза скочи възмутена.

— Е, е, нищо, успокойте се! Седнете, моля ви… Виждате, че съм извън себе си… Идват ми на ум съвършено абсурдни мисли. Ах, това е такава мъка!… Аз трябва веднага да ви кажа всичките съмнения, които ме измъчваха цялата нощ… Какво ли не ми мина през ума!… Хрумна ми, че може и да сте… дъщеря на Готлиб.

— Слушайте, Зауер, веднага ще си ида, ако вие…

— Или може би… — хахаха! — действувате заедно с Щирнер и му служите за параван…

Елза повторно се изправи, но Зауер я хвана за ръката и насила я накара да седне.

— Седнете! Трябва да ме изслушате. Разберете, това, което ви говоря толкова рязко, открито, право в лицето, ще говорят и вече го говорят зад гърба ви. Нима не разбирате, че това завещание хвърля сянка върху доброто ви име?

— Слушайте, Зауер, аз ви обичам, както виждате, казвам ви открито, но всяко търпение има граници. Ако у вас говори дори безумието, то… аз няма да понеса такова безумие. Кой ви дава право да ме оскърбявате безнаказано?

— Право, право! А кой е дал право да ме подлагате на мъките на тези ужасни подозрения… Откъде идват те? — Зауер замлъкна и уморено отпусна глава.

На Елза й дожаля за него. Тя ласкаво докосна ръката му и тихо каза:

— Никой не ви подлага на инквизиция, вие сам се измъчвате, И за какво? Но разберете, Ото, нищо не се е изменило в нашите отношения и аз не разбирам за каква стена говорите. — Как така нищо не се е изменило? А милионите, милиардите на Карл Готлиб! Вие сте една от най-богатите жени в страната, а аз… Аз също имам своя, мъжка гордост. Аз съм беден и не искам да говорят за мен, че съм се оженил за пари. Парите! Нима те не са стена?

— Но кой ви е втълпил, че стената от чувалчетата със злато ще стои между нас? Няма никаква стена и няма и да има!

Ото Зауер гледаше Елза, без още да я разбира, но вече чувствуваше облекчение.

— Какво искате да кажете, Елза?

— Това, че съвсем не е необходимо човек да бъде юрисконсултът Ото Зауер, да не спи цяла нощ, да стигне до загубване на ръзсъдъка си, за да разбере цялото неудобство от получаването на това наследство. Аз и не мисля да приема дарението на Карл Готлиб. Ще се откажа от правото за наследство, и толкова.

— Елза! Вие? — Зауер извика толкова силно, че Ема Фит, която работеше в другия край на стаята, прекрати да трака на машината.

— Какво става с вас, Зауер? Изплашихте ме.

— Нищо, фройлайн, това е от радост, от това, че изведнъж станах богат! Неизмеримо богат!…

— Значи, ще се ожените за Елза? — по своему разбра това Ема и се спусна да целува своята смееща се приятелка и да поздравява сияещия Зауер.

— Каква е тази семейна сцена! За какво ви поздравяват? — внезапно чуха гласа на влезлия в стаята Щирнер.

— Такова щастие! Елза се омъжва за Зауер!… И ще бъдат неизмеримо богати! — възкликна Ема, като се обърна към Щирнер.

— Истина ли е това? — запита Щирнер.

Елза и Зауер се спогледаха. Елза помълча няколко мига и след това твърдо каза:

— Да, това е истина. Можете да ни поздравите.

Зауер беше толкова щастлив, че силно стисна подадената му от Щирнер ръка.

— Е какво, поздравявам ви, мои бъдещи господари, ако, разбира се, пожелаете да се възползувате от моите услуги. Ако ли не, на добър час! Куфара — на рамо, събирам кучетата си и заминавам с пътуващия цирк… Няма какво да се прави, ще трябва да търся друга касиерка… може би кукличката ще се съгласи? Ема, съгласна ли сте? Какво ви е, детенце? Вие плачете?

— Това е… от… радост! — проговори Ема.

— Така ли? — засмя се Щирнер. И като я заплаши с пръст, каза: — Куклите също трябва да умеят да скриват чувствата си. Признайте си, че ви е мъчничко за Ото, а? Обичахте го малко, нали?

Влезе лакей.

— Господин Готлибстари моли господин Ото Зауер да отиде в кабинета.

Зауер кимна с глава на Елза и неохотно напусна стаята. Като остана насаме с Елза, Лудвиг Щирнер изведнъж стана сериозен.

— Това решено ли е, фройлайн Глюк?

— Да, решено е.

Щирнер се замисли. След това попита:

— А аз? Нима нямам ни най-малък шанс за успех?

— По-малко от всеки друг път… Чуйте, Щирнер, вие, струва ми се, сте единственият човек, който може да разпръсне мъглата около случилото се. Отговорете ми на няколко въпроса.

— Слушам ви.

— Можете ли да ми обясните тайната на завещанието?

— Тя умря заедно с Карл Готлиб.

— Този отговор не ме задоволява напълно. И още един, най-трудният въпрос: съществува ли връзка… между съставянето на завещанието и внезапната смърт на Карл Готлиб?

— Най-тясна: едва след смъртта на Готлиб стана възможно да се представи завещанието за утвърждаване и да се встъпи в наследствени права — това ще ви каже всеки юрист.

— Или вие не искате да ме разберете…

— Или вие от деликатност се изразявате твърде мъгляво. Говорете направо: не съм ли аз виновник за смъртта на Готлиб?

Елза се изчерви.

— Сам сте си крив за това, Щирнер. Спомняте ли си, вие нарекохте честността порок… Трудно ми е да се примиря с мисълта, че сред моите познати, на които подавам ръка…

— Има ръка, обагрена с кръвта на невинен шестдесетгодишен младенец? И с такива ръце аз се осмелявам да искам вашата ръка…

— Щирнер, тук ли сте? Не бива така. Отдавна ви чакаме — каза Оскар Готлиб, който се появи на вратата на стаята.

Щирнер неохотно се надигна и излезе.

— За какво разговаря така дълго с тебе? — втурна се към Елза любопитната Ема.

— Предлагаше ми ръката си, сърцето си и земното кълбо като сватбен подарък.

— Какво става с теб? Две предложения в един ден! Щастливка!

— Знаеш ли, Ема, — аз се отказах от наследството — каза Елза.

Ема широко разтвори очи.

— Е, и ти не си по-умна от Щирнер!…

V. ЗАПЛЕТЕНА ИСТОРИЯ

Оскар Готлиб не умря, но неочакваната загуба на наследството, което се изплъзна от ръцете му, разтърси неговия стар организъм. Той седеше с отслабнало, потъмняло, подпухнало лице в кабинета на известния адвокат Людерс и извил глава, говореше, въртейки нервно в ръцете си молив.

— Цялата история около наследството е някаква дяволщина и безсмислица. Може би синът ми Рудолф е прав, като твърди, че това е една шайка, Шайка престъпници или побъркани хора. Съдете сам. В деня след отварянето на завещанието повиках при себе си Ото Зауер, юрисконсулта на покойния ми брат, за да поговоря с него за работата. Мислех, че Зауер, като близко доверено лице на покойния Карл, би могъл да хвърли светлина върху невероятната история със завещанието. Но Зауер или наистина нищо не знаеше за изменението на завещанието, или не искаше да каже истината. В същото време Зауер неочаквано ми съобщи друга новина — Елза Глюк се отказва от наследството. Повиках при себе си Глюк и тя потвърди това. Камък ми падна от сърцето. Не минаха обаче няколко дни и завещанието беше представено в съда за утвърждаване от същия Зауер по пълномощия, дадени от Елза Глюк. „Какво правите?“ — питам го аз. Зауер сви рамене: „Наследницата промени решението си.“

— А Елза Глюк? Говорихте ли с нея още веднъж? — попита адвокатът, димейки с пурата си.

— Говорих. Направи ми странно впечатление. Някакво каменно спокойствие на лицето, потъмнял поглед, отпуснати движения, като че ли не си е доспала. „Фройлайн Глюк — казвам й аз, — нали вие вече се отказахте от завещанието?“ — „Не зная, не помня… може би“ — вяло ми отговори тя. „Тогава защо представихте завещанието за утвърждаване?“ Тя учудено ме гледа и мълчи, мълчи като убита. Така се мъчих с нея около един час. А след това, без да каже нито дума, изведнъж стана и си отиде.

— Може би е изменила решението си под влияние на своя годеник? — запита адвокатът. — Нали Зауер е неин годеник?

— Това си мисля и аз. Но странното е, че и този годеник също изглежда някак си като побъркан. Той е толкова мрачен, като че огромното наследство, получено от неговата годеница, е страшно нещастие. Зауер е мрачен, зъл и раздразнителен. Или е добър актьор, или всички те са се побъркали… — Както и да е — продължи Оскар Готлиб, като прибра молива в джоба си и тутакси го извади обратно, — завещанието е представено и ние трябва да се борим. Какво е вашето мнение, господин адвокат?

Людерс облегна на облегалката на креслото главата си, по розовото теме на която нямаше нито един косъм, и загледан в изчезващите колелца от дим, почна да говори, сякаш разговаряше със себе си:

— Не може да се опровергае с иск завещанието във формално отношение: нотариалният ред по него е спазен, съобразено е с всички изисквания на закона. От протоколите на съдебното и полицейско дознание е установено, че смъртта на Карл Готлиб е резултат на нещастен случай и се изключва предумишлено убийство. Какво ни остава? Да доказваме ненормалността на завещателя в момента на съставянето на завещанието. Това е единственият, но и твърде несигурен път…

Като изпусна ново колелце дим, Людерс се обърна към Оскар Готлиб:

— Кажете ми откровено, какви бяха вашите отношения с покойния ви брат? Не е ли имало между вас… е… е… караници, разногласия?

— Никакви! — решително отговори Оскар Готлиб. — Но този намек във второто завещание!

Оскар Готлиб почервеня и се размърда на стола си.

— Този намек! Разберете, че този намек е главната причина за моето желание да предявя иск за недействителността на второто завещание. Този намек ме позори. Ако не е леко да се примиря с лишаването ми от право на наследство, то още по-тежко е да се примиря с тази инсинуация на покойния… Не зная от какво е предизвикана тя, но тук има някакво недоразумение. Възможно е някой злонамерено да ме е очернил в очите на брат ми.

— Да, заплетена история… Ще се постарая да направя всичко възможно, но е трудно да гарантирам за успеха.

И като пусна трето колелце дим, видният адвокат премина към много по-леката и приятна за него тема за хонорара.

VI. СЪДЕБНИЯТ ПРОЦЕС

Около съдебния процес на Оскар Готлиб срещу Елза Глюк се вдигна голям шум. Главозамайващият хонорар, който прочутият адвокат Людерс трябваше да получи, в случай че делото бъде спечелено, огромната сума, оставена според завещанието на Готлиб, неговата неочаквана посмъртна воля, красотата на новопоявилата се наследница, внезапната смърт на Готлиб един месец след съставянето на завещанието — всичко това представляваше неизчерпаема тема за вестникарски бележки и в още по-голяма степен — за клюки. Изказваха се най-невероятни предположения, водеха се разпалени спорове, обзалагаха се. Интересът главно беше насочен към отношенията между братята Готлиб, а също тъй и към отношението на Елза Глюк към Карл Готлиб и Зауер. Какви нишки свързваха тези хора? Какво бе се случило между Оскар и Карл Готлиб? Защо покойният бе лишил своя брат от наследство? От този въпрос се интересуваше и съдът.

Искът на Оскар Готлиб, изготвен от умелата ръка на адвоката Людерс, се основаваше на това, че в момента на съставяне завещанието завещателят не е бил „със здрав разсъдък и памет“. Всички усилия бяха насочени към доказването на това. Трупът на Карл Готлиб беше изровен и най-добрите професори аутопсираха мозъка. В протокола, представен по този повод в съда, най-подробно бе описано теглото, цветът на мозъка, броят на мозъчните гънки, начални белези на склероза — но основният проблем си оставаше неразрешен.

Експертите не се решиха да направят недвусмислено извода за психическата ненормалност на Карл Готлиб, при все че — под влиянието на Людерс намериха „известни аномалии“.

Но Людерс имаше в запас и други добре подготвени свидетели. С тях той се справи по-лесно, отколкото с експертите.. Карл Готлиб, който оглавяваше огромно предприятие, бе заобиколен от много хора. Не беше трудно да се завербуват сред тях свидетели, готови да дадат каквито и да било показания срещу прилично възнаграждение. Ръководени от опитна ръка, свидетелите приведоха редица дребни случаи от живота на покойния, които потвърждаваха мисълта, че е възможно Карл Готлиб да е бил ненормален.

Главният счетоводител разсмя публиката, като описа една странност на покойния: изключителното, стигащо до мания, увлечение в рационализации. Така например Карл Готлиб наредил да му построят специален асансьор, на чиято площадка било поставено креслото, стоящо зад писалището му. Асансьорът свързвал трите етажа. Готлиб натискал копчето и от частния си кабинет на втория етаж се спускал на първия, където била банката. След подписването на книжа или лични срещи със съответни клиенти, той се възнасял върху креслото като театрално величие на втория етаж точно до писалището си и продължавал, започнатата работа.

Готлиб не обичал при него да влизат слуги или други служещи, когато работел. „Това разстройва мисловния процес“ — казвал той. Затова в целия дом били монтирани безкрайни движещи се ленти — транспортьори. Ако на Готлиб потрябвало книга от библиотеката или пък чаша кафе, той поръчвал нужната вещ по телефона и върху безшумно движещата се лента на транспортьора към писалището му пристигали поднос с чаша кафе, книга, кутия с пури.

— Увлечението му по хигиената също граничеше с мания — разказваше един от свидетелите. — Във всички стаи бяха поставени термометри, хидрометри и сложни апарати, които да определят състава на въздуха и го пречистват. Готлиб не признаваше общоизвестната вентилация: „Въздухът вън, отровен от прах и бензинови пари, не може да пречисти въздуха в къщи“ — казваше той. И въздухът се пречистваше химически… Специално-назначено лице следеше температурата винаги да бъде дванадесет градуса Целзий: през лятото тя се охлаждаше изкуствено до тази граница, за да бъде въздухът нито сух, нито влажен, за да не се унищожава кислородът и да не се появява въглероден двуокис, въздухът изкуствено се насищаше с озон.

Въз основа на тези показания новите по-сговорчиви или по-добре платени от Людерс експерти психиатри дадоха своето заключение, като изкусно формулираха душевната болест на покойния Готлиб. Делото явно почна да клони в полза на Оскар Готлиб. Оставаше само един въпрос, който усложняваше решението на съда — отношението на Карл към Оскар. Наистина редица свидетели дадоха благоприятни показания и по този въпрос, потвърдиха наличието на „братски чувства“ между Карл и Оскар. Но не беше изключено между братята да е настъпил разрив на някаква лична почва, неизвестна дори на най-близките. За щастие на Оскар никой не можа да докаже, че е имало скарване между братята. Людерс вече предвкусваше победата, мислено разпределяше големия хонорар. Вила в Ница… Нов автомобил… Мариета… Людерс се усмихваше и присвиваше очи като котарак. Това си струваше всичките главоболия с експертите и свидетелите!… Людерс се стараеше пряко сили, вложи в делото своите отлични способности и ораторски талант.

В деня, когато съдът трябваше да обяви решението, огромната съдебна зала не можа да побере всички, желаещи да чуят присъдата. Любопитните търсеха с очи Елза Глюк, но тя не бе там. Нейните интереси защищаваше Зауер.

Людерс надмина себе си и произнесе блестяща реч. Той тънко анализираше показанията на свидетелите и експертите, правеше неочаквани съпоставки и изводи, бляскаво парира изказването на мрачния Зауер. Остроумните забележки на Людерс бяха неколкократно прекъсвани от аплодисментите на публиката, по-голямата част от която явно стоеше на страната на „законните наследници“, тоест — на Оскар Готлиб. Въпреки цялата външна безпристрастност на съдиите, все пак беше очевидно, че и те са за Готлиб.

— Що се касае до отношението на покойния Карл Готлиб към моя доверител Оскар Готлиб — каза в края на своята реч Людерс, — каквото и да е било то, нима могат да имат значение симпатиите и антипатиите на един душевно болен? Зауер каза, че Карл Готлиб е ръководил огромни мероприятия. — Людерс сви рамене. — Историята познава примери, когато безумни крале са управлявали огромни държави и народите дори не са подозирали това…

Част от публиката започна да ръкопляска. Председателят на съда позвъни със звънеца.

В този момент Оскар Готлиб стана от своето място. Имаше някакъв сънен вид. С безизразно лице, като влачеше краката си той равнодушно приближи до масата, зад която седяха съдиите, и вяло каза:

— Моля да ми се даде думата.

Настъпи дълбока тишина.

Като че ли си припомняше нещо, подбирайки с усилие думите си, Оскар Готлиб проговори:

— Не е вярно… Всичко, което Людерс каза, не е вярно. Карл беше нормален и здрав. И Карл беше прав да ме лиши от наследство. Аз съм виновен пред него…

Залата напрегнато утихна. Людерс се смути, след това се спусна към Оскар Готлиб и раздразнено го дръпна за ръкава.

— Какво говорите? Опомнете се! Губите делото! Полудяхте ли? — съскаше той от яд на ухото на стареца.

Оскар отдръпна ръката си и извика с неочаквано раздразнение:

— Какво ми шепнете? Не ми пречете! Махайте се! Аз съм виновен пред Карл… Не мога да кажа каква е вината ми… Това е семейна работа… Но то не е важно…

Дори съдиите бяха поразени.

— Защо едва сега съобщавате това? — запита председателят на съда.

— Защото сега… защото… — Готлиб се замисли, като че загуби мисълта си, след това продължи: — Защото аз не знаех, че някои обстоятелства са станали известни на покойния ми брат. За това научих едва днес. Не аз, а Елза Глюк заслужава това наследство.

Съдебната зала забуча отведнъж като срутен бент. Виковете заглушаваха звънеца на председателя, Людерс пребледня; като се олюляваше, той отиде до мястото си и с трепереща ръка си наля вода. Чашата звънтеше в зъбите му и водата се разля по гърдите му.

Зауер изглеждаше не по-малко удивен от другите.

А Рудолф Готлиб, почервенял, разярен, се хвърли към баща си и като разтърсваше раменете му, крещеше нещо. Но Оскар беше безучастен към всичко. Тогава Рудолф се хвърли към съдийската маса и размахвайки юмруци, надви шума на залата с вика си:

— Не виждате ли, че той е полудял? Тук всички са или луди, или престъпници… Няма да оставя тази работа така!

Съдът прекрати заседанието. Председателят заповяда да се опразни залата.

VII. ИЗЧЕЗНАЛИЯТ НАСЛЕДНИК

Искът беше отхвърлен, завещанието утвърдено, Елза Глюк ставаше наследничка.

Нито Рудолф, нито Людерс, който изпускаше огромен хонорар, искаха да се помирят с това. Но как да постъпят? Да освидетелствуват Оскар Готлиб, да го признаят за ненормален и да учредят опекунство над него в лицето на Рудолф, за да имат възможност за обжалване?

Работата се усложняваше от това, че веднага след съдебното заседание Оскар изчезна безследно. Да го обявят задочно за недееспособен, беше невъзможно. Рудолф затъна в дългове, хвърляше пари за издирването на изчезналия си баща, обеща голяма награда. Но бащата не се намери. Срокът за обжалване вече изтичаше.

Отчаянието тласна Рудолф към Елза Глюк. Тя още не бе се преместила в дома на Карл Готлиб, станал нейна собственост според завещанието, но редовно отиваше там, без да прекъсва работата си. Щирнер й диктуваше нещо в стаята на личния секретариат, тя пишеше. Можеше да се види странно, че тя върши предишната си работа, но Рудолф беше в такова състояние, че не обръщаше внимание на нищо.

— Е, млади човече, как вървят вашите работи? — запита с усмивка Щирнер.

— То не е ваша работа, млади човече — раздразнено отговори Рудолф, — необходимо ми е да поговоря с фройлайн Глюк! — — Рудолф погледна въпросително Щирнер, като че ли го подканяше да излезе. Щирнер примижа с едното си око.

— Секретно? Моля! — И той излезе.

Рудолф бързо заснова с разчорлени коси из кабинета.

— Фройлайн!… Фройлайн… — започна той и внезапно се разплака, закрил лицето си с ръце.

— Какво ви стана? — попита Елза, смутена от неочакваната му постъпка.

Рудолф дотича при нея, хвърли се на колене и като кършеше ръце, почна да я моли със задавян от сълзите глас:

— Моля ви!… Не ме погубвайте. Откажете се от наследството! За какво ви е то? Впрочем то е грамадно и кой би се отказал от богатство? Но нали не е ваше, искам да кажа, вие нямате нищо общо с него, то ви дойде неочаквано… Ах, мислите ми се объркват… А аз!… Нали аз живеех и мислех само за това… Баща ми е скъперник, трепери над всеки грош.

Аз направих толкова дългове… Вие! Защо вие? Откъде накъде вие? Но това е безсмислено, глупаво, чудовищно! Та това… аз не зная какво говоря, но вие разберете, разберете ме и се съжалете над мен… Откажете се от наследството, иначе… ще се самоубия.

— Не мога да сторя това — спокойно отговори Елза.

— Защо да не можете? Кой ще ви попречи? Нима веднъж не се отказахте от него?

— Не помня…

— Съжалете се, съжалете се, моля ви! Иначе аз… ще се самоубия… да, вече говорих за това… — Рудолф скочи и като рошеше с ръка червеникавата си коса, отново заснова из стаята. Изглежда, че е полудял. Внезапно той спря и като втренчи поглед в една точка, стисна брадичката си с лявата ръка.

— Проклятие! Проклети да са тези червеникави коси, това лице, обсипано с лунички! — И той заскуба косите си и започна да се удря по страните. — Ако бях поне красив… А вие, вие сте прекрасна… Ако вие, ако аз… Ако ви направя предложение?

Елза се усмихна. В тази минута той беше необикновено смешен с разрошените червеникави коси, целият почервенял. — Благодаря ви, но аз имам годеник.

— Разбира се, това е глупост! Аз просто полудявам и дърдоря гласно мислите си. Вие сте прекрасна, но не вие, а вашето богатство ми е нужно. Все пак не мога да допусна, че такава красота може да бъде толкова зла и… користна! — злъчно добави той след кратка пауза.

Елза се намръщи.

— Аз не съм користна.

— Тогава какво ви пречи да се откажете от наследството и да направите мен и моите сестри най-щастливите хора?

Той изтича до нея, сграбчи внезапно ръката й и като я гледаше право в очите, задъхвайки се, зашепна с цялото си ненаситно желание:

— Откажете се! Откажете се! Откажете се!

По спокойното лице на Елза премина сянка. Веждите й се свиха, като че ли в нея се водеше борба.

Рудолф забеляза това, независимо от собственото си вълнение, и започна да я моли още по-настойчиво.

Но в този момент лицето на Елза отново прие спокойния си израз, клепките й се притвориха и тя тихо, но решително каза:

— Пуснете ме!

Освободи ръката си и без да каже нито дума, се отправи към вратата.

— Къде отивате? Почакайте! — Рудолф се спусна след Елза, като се опитваше да хване ръката й. Но в този момент вратата на стаята се отвори, втурна се куче и със заплашително ръмжене застана между Рудолф и Елза. След кучето се появи Щирнер.

— Е, това вече не е хубаво! — каза той. — Бива ли да се хващат за ръцете чужди годеници?

Рудолф стоеше, трепереше като трескав и пронизваше Щирнер с враждебен поглед. Щирнер го гледаше спокойно и насмешливо.

Рудолф тропна с крак, бързо се обърна на токовете си и избяга от стаята.

Той скочи в автомобила и започна да говори, като че бълнуваше:

— Всичко пропадна! Всичко пропадна!…

— Къде ще заповядате? — попита шофьорът.

— Всичко пропадна! Всичко пропадна! При Людерс…

Със същите думи: „Всичко пропадна!“, той се втурна в кабинета на Людерс, без да обръща внимание на клиентката, която беше при адвоката.

— Людерс!… Всичко пропадна… Тя отказа… Елза отказа по всички точки, това впрочем трябваше да се очаква… Утре изтича срокът за подаване на апелативната жалба… Баща ми изчезна… Ако знаехме поне, че е умрял… Но не, и тогава би било късно!… Опекунство не се урежда за няколко часа… Всичко пропадна… Остава едно: да се подаде апелацията… Пълномощното на ваше име от моя баща не е унищожено…

— Но при наличието на направеното заявление от Оскар Готлиб по време на процеса това е безнадеждно.

— Все едно, подавайте!… Може би, докато делото се преразглежда, баща ми да се намери.

Людерс сви рамене, но помисли, че това е възможно. Главното беше да не пропуснат срока, а после обстоятелствата могат да се променят.

Обжалването беше подадено. Но Оскар Готлиб както и преди не се обаждаше никакъв. Всички начини за отлагане бяха изчерпани. Готлибови загубиха делото във всички инстанции.

Елза Глюк получи наследството.

VIII. СТЪКЛЕНИЯТ ДОМ

Увлечението на покойния банкер по рационализациите се беше отразило и върху архитектурата на неговия дом, построен по последната дума на американизираната строителна техника. Красотата на тази нова архитектура се определяше от нови канони: практичността. Целият огромен, разгънат по дължина триетажен дом на Готлиб бе от желязо, стъкло и бетон и външността му беше скучно праволинейна като разграфена страница от счетоводна книга. Нито една крива линия, нито едно украшение не радваше окото. Огромните стъкла по целите стени придаваха на дома вид на някакъв гигантски аквариум. Те изглеждаха твърде несигурна защита за милионите, с които оперираше банката на Готлиб. Но „златните рибки“ на този аквариум се пазеха дълбоко на дъното му — в подземния етаж. Стоманата и бетонът на това хранилище можеха да издържат не само нападението на земни, но и на въздушни бандити. Стотиците автоматични звънци и светлинните сигнали, специалните перископи, с помощта на които пазачите на първия етаж можеха да виждат какво става в подземието, автоматично затварящите се врати, електрическите преградители и киноапаратите обричаха на неуспех всеки опит да се проникне там със сила или хитрост. На времето Готлиб хвърли доста пари, за да съобщи чрез репортьорите, които описваха всички тези чудеса на преградната техника, на целия свят непристъпността на своята банкова крепост и да пресече апетитите на любителите на лесни печалби да проникнат в подземието. И наистина за десет години имаше само един случай на нападение и той завърши много плачевно за смелчаците: двама касоразбивачи, най-големите специалисти в своята област, бяха затворени от автоматичната врата като мишки в капан.

Киноапаратите, приведени автоматично в действие, бяха заснели това произшествие и филмът бе прожектиран във всички кина като пример за наказания порок. Наистина злите езици твърдяха, че целият този грабеж бил инсцениран от самия Готлиб, който поканил срещу прилично възнаграждение известни „артисти“ от престъпния свят и им обещал пускане на свобода, когато шумът около случая утихне, но независимо от това филмът имаше успех. Банкерът и неговите вносители спяха по-спокойно.

В първия надземен етаж се помещаваше банката с всичките а отдели. Тук бяха и въоръжените стражи, от които всъщност нямаше нужда. Но банкерът поддържаше твърде голям щат от тях за „декорация“.

Квартирата на Готлиб заемаше втория етаж, в средата се помещаваше салонът за гости, приемната, личният секретариат и кабинетът. Десният край на етажа беше разделен на две стаи, съединени с кабинета; едната беше спалнята на Готлиб, в другата живееше Щирнер. Щирнер държеше тази стая винаги под ключ и не пускаше там служещи дори за почистване. В левия край на етажа се помещаваше „зверилницата“ на Щирнер: неговите дресирани кучета, вълци, свине, котки и мечка. Те живееха съвместно в трогателно съжителство. Зарязал научната кариера, Щирнер продължаваше да изучава психологията на животните „по любителски“, както се изразяваше той.

Почти две трети от горния, трети, етаж се заемаха от картинната галерия — гордостта на Готлиб и предмет на шеги и духовитости от страна на познавачите. Тук съжителствуваха един до друг, в същото трогателно съжителство както зверовете на Щирнер, оригинален Андреа дел Сарто с груба имитация на Кореджо, цапаница на неизвестен дилетант с рисунка с молив на Леонардо да Винчи. Всички картини бяха поставени на стативи и подредени в редица, перпендикулярно на стъклените стени; Готлиб наричаше това „рационализация на осветлението“. Средата на залата, ако не се считаше поставеният на подиум роял, беше празна. При тържествени обеди тук донасяха от килерите някакви хитроумно замислени сглобяеми маси, рационализация на Готлиб, които заемаха много малко място сгънати, но чието сглобяване представляваше истинско мъчение: слугите излизаха от кожата си, когато трябваше да сглобяват безбройните парчета, дъски, частици… Тази работа приличаше на китайски ребус. Поставени неправилно, отделните части се разпадаха, не съвпадаха, не влизаха в жлебовете. Слугите нервничеха, Готлиб — още повече.

— Е, как не разбирате? Това е толкова просто! — и той притичваше сам, събираше, измъкваше, поставяше едно наместо друго, изпускаше, грешеше и се ядосваше повече от всички.

С тия неща сега беше свършено. Масите мирно почиваха разглобени, също както и техният разглобен на части нещастен стопанин. Залата беше пуста. Затова беше приятно да се мине оттук за съседната зимна градина. Широките листа на палмите закриваха голям аквариум. Пълзящи растения бяха уплели изкуствена пещера. Ярки орхидеи радваха окото с пъстротата на багрите си.

Уютни канапета между лаврите и цъфтящите олеандри даваха възможност да се отпочине и да се послушат пойните птици, които летяха свободно.

Другият край на залата граничеше с библиотеката, под която се намираха двата кабинета на Готлиб, разположени на първия и втория етаж. Тези три стаи се свързваха с асансьор, на който беше поставено кресло. Готлиб обичаше след работа да „излети“ на своето подвижно кресло, за да изпуши една пура тук, в библиотеката, която съдържаше изключително разкошни издания със скъпи позлатени подвързии. Но той не четеше книги. Много рядко изваждаше някоя от тях, прелистваше я и разглеждаше илюстрациите й.

— Дяволска маймуна. Tarsus spectrum… Има такива глупави животни! Като че ли е с очила! Пфу, каква гадост, остава да ми се присъни! — И той затваряше книгата и сладко се протягаше след работния ден.

Двете крайни стаи бяха празни. Едната се намираше над спалнята на покойния Готлиб, другата — над стаята на Щирнер.

Щирнер доведе Елза в тази последна стая, когато завърши разглеждането на дома.

— Ето вашите владения! Мисля, че тук ще ви бъде добре. Тук има много светлина и въздух, както впрочем и в целия дом, не напразно вашият завещател имаше такъв прекрасен свеж вид и румени страни.

При споменаването за завещателя Елза потрепера и по лицето й премина лека сянка. Щирнер се намръщи.

— Елза — каза сериозно той, — нима всичко това не ви радва? Та сега вие сте една от най-богатите жени в света. Можете да задоволите всеки свой каприз. Ако този дом не ви харесва, можете да се установите в която и да е от двадесет и петте къщи, които ви принадлежат сега в града, можете да живеете във вилите си в Ница, Мантон, Оспидалети, Майорка, Алжир, не помня още къде… — Като се замисли върху нещо, той продължи: — Но на вас трябва да ви се хареса тук.

— Да, на мен трябва да ми се хареса тук. Отговорът на Елза прозвуча като ехо.

— Прислугата ви ще се намира в съседната стая. В тази стая, както и навсякъде, електрическите звънци са повече от гвоздейчетата по мебелите, а телефоните са още повече от звънците… Без да ставате от креслото, можете да поискате всичко, от което имате нужда. Чашката кафе ще дойде сама при вас. върху транспортьора… Довиждане!

Когато той излезе, Елза уморено се отпусна в креслото и като наведе глава, закри лицето си с ръце. Някъде далече заби часовник и неговият звън гръмко отекна в празната зала.

Дълго време Елза стоя неподвижна.

Тя мислеше за своя живот, който бе взел такава странна насока. Дъщеря на бедни родители, кръгло сираче, тя отрано позна нищетата. Още като момиченце беше необикновено красива. Тази красота донесе в живота й много радости и много скърби. Една състоятелна старица фрау Бекер, самотна вдовица, като видя красивото дете в сиропиталището, го взе при себе си. Тогава Елза беше на дванадесет години. До седемнадесет живя при фрау Бекер. Тези пет години бяха най-хубавите в живота й. Старицата я обичаше, дори я глезеше, даде й добро образование и Елза се привърза към нея като към майка. Но старицата неочаквано умря, без да остави завещание. Роднините подхвърлиха подаяние на Елза в такава оскърбителна форма, че тя се отказа от тяхната помощ и почна да работи. Изминаха две тежки години, в продължение на които се наложи да опознае света от неговата непривлекателна страна. С нейната красота не беше трудно да се намери работа в магазин и тя намираше такива места, но бързо ги напущаше заради твърде откритото зачитане на нейната красота от собствениците. Реши да започне друга работа. Вечер учеше стенография и когато я изучи, има щастието да постъпи при Готлиб. Тук тя се запозна със Зауер и го обикна единствено за това, че той се отнасяше към нея с уважение и винаги беше коректен и сдържан.

Получаването на наследството я извади от релсите. Тя никак не можеше да разбере как и защо прие наследството, след като беше решила да се откаже от него.

— Защо? Защо? — питаше се тя.

Изведнъж лицето й стана спокойно. Очите й се притвориха. Тя поседя така няколко минути. Накрая въздъхна с пълна гръд като човек, излязъл от задушно помещение на чист въздух. Учудена, почувствува, че от необяснимата й тревога и тъга не е останала и следа. Стана, протегна се сладко, като че ли разкършваше изтръпналите си крайници, и с любопитство огледа стаята.

— Наистина тук е много интересно! Каква интересна шарка има килимът! А колко светлина! Как леко се диша!

Тя въздъхна дълбоко и започна да разглежда своето ново помещение с новопоявилото се чувство на някакво изострено любопитство: библиотеката, картинната галерия и чудната зимна градина.

— И всичко това е мое!…

За първи път тя помисли: „А все пак Щирнер е прав! Щастлива съм аз!“

IX. ПЕТДЕСЕТ ПРОЦЕНТА УВЕЛИЧЕНИЕ

След като остави Елза, Щирнер бързо слезе на втория етаж. В стаята на личния секретариат той завари Зауер, Ема Фит и икономката — старицата фрау Шмитхоф.

Зауер го погледна недружелюбно, а Фит и Шмитхоф — с тревога.

След като Елза Глюк стана пълноправна господарка, те не знаеха какви ще бъдат техните бъдещи взаимоотношения.

— Здравейте, господа! — оживено каза Щирнер. — Идвам от страна на новата ни господарка! Не се безпокойте за нищо: всички вие оставате на работа, аз вече говорих с Елза… фройлайн Глюк… Сега ще имаме много работа… Нашата прелестна господарка не е запозната с банковото дело и върху нас — главно върху мен и вас, Зауер — ще падне тежестта на управлението на банката на Елза Глюк.

— Бих ви помолил да не решавате за мен и да не определяте моите задължения — злъчно каза Зауер.

— Да… А как иначе? Е, ние пак ще поговорим. Сега имам неотложна работа.

Щирнер бързо премина в кабинета, написа нещо на писалището на Готлиб, скри написаното в чекмеджето, заключи го и влезе в своята стая. Скоро се върна обратно и отново седна на писалището на Готлиб.

В кабинета влезе Елза, а след нея се явиха Зауер, Фит и Шмитхоф.

Ема и икономката благодариха на Елза за това, че ги оставя на работа при себе си.

— А! Фройлайн Глюк, много се радвам, че решихте да Дойдете при мен! — каза Щирнер. — Как се чувствувате?

— Благодаря ви, добре.

— Хареса ли ви домът?

— Много! — оживено отговори тя. — Целият горен етаж е облян от слънце. Струва ти се, че плуваш в слънчев океан. А зимната градина е очарователно кътче. Наистина не е необходимо да се ходи в Ница, когато човек има толкова близо това зелено убежище.

— Отлично! Значи, всичко е наред? — весело се усмихна Щирнер.

Неочакваното оживление и жизнерадостност на Елза направиха обратно впечатление на Зауер. Той застана нащрек, подозрително я погледна и почна да хапе устни.

— А сега бъдете любезна да свалите от плещите си деловия товар — каза Щирнер. — Съгласно вашето желание аз приготвих генерално пълномощно на мое име… Бъдете така добра да го подпишете.

Зауер, Шмитхоф и дори наивната Ема бяха учудени. Всички считаха за естествено генералното пълномощно да бъде дадено на Зауер — годеника на Елза — или че в краен случай управлението би могло да бъде разделено между него и Щирнер.

— Да, да — с готовност отговори Елза и взе писалката.

— Една минута! — Щирнер позвъни и в стаята влезе старчето нотариус с двама свидетели.

— Извинете — посрещна го Щирнер, — че ви безпокоим, като ви каним, по стара традиция, у дома…

Старчето любезно кимна с глава.

Елза подписа пълномощното. За няколко минути формалностите бяха приключени.

— Трябваше да се спазят формалностите. Благодаря ви! Вие сте свободен — каза Щирнер.

Нотариусът, Фит и Шмитхоф излязоха.

— Вие, Зауер, си оставате юрисконсулт. Но нашият нов банкер е по-добър от предишния и увеличава заплатата ви с петдесет процента. Струва ми се, че такова беше нареждането ви?

— Да, да! — отговори Елза.

— Благодаря за честта, но аз се отказвам от увеличението и от мястото… — отговори позеленял от яд Зауер.

— Но защо, Ото? Ти се шегуваш! — запита Елза, като гледаше годеника си.

— Е, вие тук се разберете с господарката, а аз нямам време.

Трябва да сляза в банката, щастие е, че старецът Карл Готлиб измисли такъв хубав начин за свързване.

И като натисна копчето, Щирнер потъна в отвора на пода.

— Нали се шегуваш, Ото? — повтори Елза, когато остана насаме със Зауер, и ласкаво докосна ръката му.

Зауер отдръпна ръката си с отвращение и се намръщи.

— Не зная кой от двама ни се шегува… Струва ми се, че вие, фройлайн Глюк…

— Ото!

— Само че вашите шеги приличат на издевателство… издевателство над човешкото достойнство, любовта, доверието, дружбата.

Зауер заговори с обида в гласа:

— Елза! Какво става с теб, Елза? Ти ме уверяваше, че ще се откажеш от наследството, и ме излъга… Защо?

— Нима не разбираш, че така трябваше да бъде, Ото? Нима самият ти не излезе в съда от мое име?

— Да, излязох… Сам не зная защо… Това беше някакво дяволско внушение… Впрочем ти ме помоли и аз го направих… Нали на теб нищо не мога да откажа… Но ти? Ти ме излъга! Ти стана милионерка и отново събуди у мен демоните на съмнението, които ме измъчват. Това наследство те позори, петни нашата любов. И това далеч не е всичко: изведнъж даваш генерално пълномощно на Щирнер!… Знаеш ли какви нови, черни подозрения пробуди? С него сте едно. Ти си му… близка! Ти си съучастница в неговите престъпления. Ти ме залъгваше като малко дете.

— Ото!

— Мълчи! Нима не разбираш, че около твоето име ще съчинят легенди, ще те овалят в калта и тази кал ще проникне от улицата тук, в този златен храм — той няма да те запази. Ти живееш с него под един покрив, ти…

— Ото, моля те, успокой се!

— Не, не мога да се успокоя!… И всичко това ти се стори недостатъчно. За да ме унижиш, ти ми предлагаш петдесет процента увеличение на заплатата. Хахаха! Любов и достойнство за петдесет процента!

Зауер истерично се разсмя.

Потресената Елза го гледаше безпомощно. В нея ставаше ужасна борба. Накрая нервите й не издържаха и тя се разплака, Зауер притихна, като нервно хлипаше и тежко въздишаше от време на време.

— Колко съм нещастен… Колко съм нещастен!… — говореше тихо той, като седеше в креслото, опрял глава на ръцете си.

Елза се доближи и го прегърна.

— Ото, наистина ли мислиш, че съм толкова лоша? Ами че аз те обичам! Успокой се, мили мой, скъпи… Ще направя всичко, което поискаш…

— Наистина ли?

— Наистина — твърдо отговори Елза. — Не ме обвинявай, самата аз не зная как стана всичко това…

Зауер се надигна. След него стана и Елза.

— Не ми трябват богатства, аз обичам теб, само теб — каза той, като стискаше ръцете й. — И заради моята любов искам: утре, чуваш ли, още утре, не по-късно да се оженим, и утре ти ще изгониш от дома този проклет Щирнер и всичките му кучета!

— Съгласна съм.

— Елза!

— Ото!…

Площадката на асансьора пристигна безшумно.

— Охо! Целувате се! — изведнъж чуха зад себе си насмешливия глас на Щирнер и като се отдръпнаха един от друг, те се огледаха. — Каква трогателна сцена!

Щирнер стоеше зад писалището и пушеше пура.

— Вие защо сте тук? — възкликна с негодувание Зауер.

— Служебен дълг! — насмешливо отговори Щирнер. — Доверието, с което ме облече нашата господарка…

— Нашата господарка промени решението си и ви уволнява — прекъсна го Зауер, — генералното пълномощно на ваше име ще бъде унищожено. Като възнаграждение за вашите услуги ще получите двумесечна заплата с петдесет процента увеличение.

— Ще се наложи да открия пътуващ цирк — каза Щирнер и се почеса по челото.

Когато остана сам, той се намръщи, извади от чекмеджето на писалището някакви чертежи, прегледа ги, сърдито промърмори нещо, бързо влезе в своята стая и за дълго се заключи в нея.

X. МОМИЧЕТО СЪС СЧУПЕНАТА СТОМНА

Измина един месец. Ема Фит седеше на обичайното си място-и пишеше на ремингтона.

Зауер, побледнял, вчесан небрежно, небръснат, дълго се разхожда с големи крачки из кабинета, като поглеждаше под око Ема. След това се приближи до нея и като се поклащаше от крак на крак, започна втренчено да я гледа в лицето.

Бързите пръсти на Ема започнаха да удрят неравномерно клавишите на ремингтона. Тя се изчерви от втренчения поглед на Зауер и без да прекъсва работата си, запита:

— Защо ме гледате така, сякаш ме виждате за пръв път, господин Зауер? Пречите ми да работя…

— Фройлайн Ема. та вие сте очарователна!

Ема се изчерви още повече, но се опита да даде вид, че не е чула думите му.

— Чудна работа! — продължи Зауер. — Работите тук повече от година, срещаме се всеки ден, а едва през последния, месец като че ли очите ми се отвориха: този приятен овал на лицето, меките коси, които ти се иска да докоснеш и погалиш, тези изумителни очи! В тях има детска наивност и лукавството, на малка палавница. Вие сте същинско „Момичето със счупената стомна“.

— Аз не съм счупила никакви стомни.

— Това е картина на Грьов. А вие…

— Зауер, престанете!

На Ема беше приятно да слуша Зауер, но тя криеше чувствата си, тъй като се страхуваше от гнева на Елза. А Елза вече неведнъж ги беше сварвала в подобен разговор. Тя минаваше покрай тях с достойнство, но Ема чувствуваше, че нейната „господарка“, както я наричаше сега на шега, вижда и разбира всичко.

— Не мога да ви позная, господин Зауер!

— Аз сам не мога да се позная, детенце. Философите твърдят, че да познаваш себе си, е най-трудната задача в света…

Коректният, внимателният, педантичният Зауер престана да се грижи за своята външност, нещо, което не беше се случвало-досега с него, започна да ходи по ресторанти, да гуляе с подозрителна компания, небрежно да се отнася към работата.

— Ето какво, скъпа фройлайн Фит, достатъчно сте тракали на този неблагодарен музикален инструмент. Време е да свършвате. Да идем горе, ще ви покажа в зимната градина новите златни рибки и аквариума. Щирнер неотдавна ги изписа като подарък за нашата господарка.

Ема се колебаеше.

Зауер многозначително погледна към вратата на кабинета и се усмихна:

— Страхувате се от господарката ли? Ема кипна и скочи:

— Само за минутка! Бързам да се прибера… Но тази минута трая повече от половин час.

Зауер бърбореше и любезничеше без умора. Ема се червеше от тайния страх да бъде заварена. Като погледна часовника си, Ема скочи изведнъж:

— Господи, закъснях!… — И тя премина от зимната градина в празната зала, като оправяше прическата си.

— Слушайте, Ема, да идем днес на театър, а след това ще вечеряме в „Континентал“ и ще послушаме джазовия оркестър.

Ема, която беше свикнала да вижда Зауер сериозен, не можа да сдържи смеха си. Зауер я хвана подръка и като се пързаляше по паркета, я повлече към изхода.

Елза, която стоеше между стативите на картините, наблюдаваше тази сцена. Тя често се разхождаше в галерията.

Когато Зауер и Ема се отдалечиха, побледняла, Елза напусна мястото си, отиде в зимната градина и уморено се отпусна на канапето пред аквариума.

Фонтанът ромонеше, златните рибки бавно се движеха зад зелените стъкла, изплуваха на повърхността и изпускаха мехури въздух. Беше тихо. Птиците, накацали по клоните, бяха настръхнали като в дъждовно време.

Елза наведе глава и видя падналия на пода портфейл от жълта кожа, със сребърни инициали: „О. З“.

В това време тя чу приближаващи се стъпки.

„Ото Зауер е забравил портфейла си и се връща за него“ — мина й през ума. Искаше да се скрие в изкуствената пещера, за да не се срещне с него, но размисли и остана на мястото си.

Зауер влезе, тананикайки кабаретна песничка. Като видя Елза, той се учуди, смути се малко, но веднага си придаде непринуден вид.

— А! Благоволявате да се разхождате в градината? Харесват ли ви златните рибки? Мисля, че с хубав сос ще бъдат превъзходни.

Но шегата не разсмя Елза.

— Слушайте, Зауер, какво значи това?

— За какво става дума, повелителко?

— За това, което стана тук сега, и изобщо за цялото ви поведение през последния месец.

Зауер се изчерви.

— Аз мога да ви задам същия въпрос, фройлайн Глюк. Какво означава вашето поведение? Изпълнихте ли вашето обещание? Нима вие станахте моя жена, а Щирнер беше уволнен? На какво основание предявявате права върху свободата на моите постъпки?

— Не предявявам никакви права. Аз не се отказвам от моите обещания, при все че не съм ги изпълнила.

— Защо?

Елза се смути на свой ред. Защо? Самата тя не знаеше. Тук в нейното съзнание отново се явяваше празнина. И тя изпита познатото й вече неприятно усещане за изгубване на паметта. Мисълта й се блъскаше в невидима преграда като муха о прозрачно стъкло. Елза наведе глава и замлъкна.

А Зауер изпитателно оглеждаше чертите на лицето й, фигурата и учудено мислеше:

„И как съм могъл да я обичам? Нищо особено! Такива красиви живи манекени има колкото искаш, във всеки магазин за модни дрехи. Шията й е красива, но е малко дълга, странно, чене съм забелязал това по-рано. А тези тесни рамене… А бенката до лявото око — съвсем не е на място. Тази бенка съвсем я загрозява!…“

— Вие не отговаряте!… Няма какво да кажете? Най-сетне Елза отговори:

— Но нали и вие не напуснахте службата си. Защо? Тя улучи болното място на Зауер. Той действително не беше напуснал работа по необяснима за него причина. Преди един месец някак неочаквано за самия него Зауер охладня към Елза и се разпали любовта му към Ема. Понякога това му тежеше, както и останалите му постъпки: този безпорядък у него самия го извади от релсите. Чувствуваше някакво раздвояване и това го измъчваше. За да се разсее, той започна да гуляе и да води празен живот.

Но не му се искаше да признае, че и той не може да си отговори на въпроса защо не напуска този дом. Това го дразнеше и той отклони въпроса в друга насока.

— А, искате да се отървете по-скоро от мен? Сега всичко е ясно!…

Елза го погледна с укор.

— Ото, защо ме оскърбявате отново?

— Бъдете напълно спокойна! Ние достатъчно се измъчихме един друг и е време да прекратим тази игра. Ако искате да знаете, аз не си отивам оттук, защото обичам Ема Фит. Да, обичам я, и днес ще й направя предложение!

Това обяснение му се стори най-правдоподобно, макар и някъде в подсъзнанието си да чувствуваше, че лъже и себе си: нима не можеше да напусне заедно с Ема?

Елза се облегна на стола и само тихо промълви:

— Ото!…

Настъпи мълчание. В душата на Зауер трепна нещо, което приличаше на състрадание. Но в този миг се мярна мисълта; лъже, преструва се както винаги. И той заговори с раздразнение:

— А какво очаквахте от мен? Оставаше да се съглася да играя ролята на постоянен кавалер, както е било някога във Венеция… Официален домашен приятел! Отказвам се от тази почетна длъжност. При вашето богатство ще се намерят други желаещи. А мен можете да уволните. Ема Фит не сваля звезди от небето, не разполага с милиарди, душата й е проста пружинка, но тази девойка ще съумее да бъде честна жена.

Елза не възразяваше и свеждаше глава все по-ниско като от удари на бич.

Зауер взе портфейла си.

— Зауер е беден, но Зауер не може да бъде купен за петдесет процента увеличение на заплатата! Извинете, чакат ме.

И той се поклони с прекалена любезност и излезе. Стъпките му кънтяха в огромната зала.

Елза стоеше като пребита. Опомни се при ударите на часовНика.

Тя потрепера.

— Пет часът. Колко е късно! Зимният сумрак се сгъстяваше.

Елза влезе в залата и се огледа. Погледът й случайнно се плъзна по рояла; внезапно й се прииска да посвири. Тя вдигна капака, седна и започна да свири.

Струваше й се, че никога досега не е свирила с такова желание.

Изведнъж трепна.

Точно пред себе си видя лицето на Щирнер. Кога беше дошел?… Той стоеше подпрян на рояла и я гледаше. Лицето му беше по-бледо от обикновено, сериозно и печално. Тънките му устни нервно потръпваха.

Елза извика и спря да свири.

— Свирете, моля ви! — каза той искрено и непринудено. Като се съвзе от уплахата, Елза продължи. Известно време той слушаше внимателно музиката, а после започна да говори бавно и тихо:

— Вие свирите прекрасно! Това е „Лебедът“? „Лебедът“ от СенСанс… Казват, че лебедът пее преди смъртта си… Но лебедите живеят дълго, много дълго и умират преждевременно само когато са смъртно ранени. Нима вие сте ранена? От кого? Нима той заслужава да се умира за него?

— За кого говорите? — попита Елза, като престана да свири а отпусна ръце на коленете си.

— За него, за Зауер! Нима това е тайна? В Елза заговори женската гордост.

— Господин Щирнер — сухо произнесе тя и стана от рояла, — моля ви да не се намесвате в моите лични работи!

— Но нали това са и мои лични работи, фройлайн Елза, нали знаете, че аз ви обичам!

— Но вие знаете, че аз не ви обичам.

— Уви, в това е цялото нещастие… моето и вашето, да, да, и вашето, макар че вие не разбирате това. Колко хубаво би било, ако ме обичахте! Ако вие сама ме обикнехте — многозначително каза Щирнер.

— А нима може да се обича другояче? Щирнер не отговори.

— Слушайте, Елза, хайде да поговорим сериозно. В тази рационализирана зала няма дори къде да се седне… Да идем в зимната градина, моля ви!

Седнаха на същото канапе, от което Елза преди малко бе станала.

— Вие сте минали сурова школа и познавате живота — започна Щирнер. — Знаете колко е трудно за една красива, бедна девойка да изкара честно хляба си. Сега сте богата. Но и богатството си има своите неприятности. Вие ставате двойна примамка за мъжете. На красотата много често хвърлят око донжуановиде женкари, на богатството — подлеци и негодници. Сега нищо не ви гарантира, че вашият избраник ще обича вас, а не богатството ви. Тогава какво очаквате? Със Зауер е свършено. Вие сте сама. Погледнете трезво на нещата. Защо да не стана ваш мъж? Виене ме обичате. Но казват, че най-щастливи са тези бракове, в които сват е разумът, а не любовта. Вие можете да ме обикнете по-късно, такива случаи не са редки… И после…

Аз имам огромно дело, грандиозни планове, а вашето отношение към мен свързва ръцете ми, не ми дава възможност да се разгърна, да се отдам всецяло на работата… За последен път ви говоря: решавайте!

Елза поклати отрицателно глава.

— Не, не! — каза бързо Щирнер. — Нищо не ми казвайте! Преценете спокойно моето предложение и ми дайте отговор… днес е четвъртък… в неделя вечер, в шест часа. Това е последният срок!

Щирнер се поклони и излезе.

Часовникът звънко удари шест.

XI. НЕСЪСТОЯЛОТО СЕ СВАТБЕНО ПЪТЕШЕСТВИЕ

Сутринта Елза се събуди с такова прояснено съзнание, каквото отдавна не беше чувствувала. Тя трябваше да реши — да приеме ли предложението на Щирнер, или да му откаже. Защо беше нужно непременно да се реши този въпрос, тя не се интересуваше. След сутрешната закуска Елза седна в любимото си кътче пред аквариума в зимната градина, за да вземе окончателно решение.

Но й попречиха. Влезе слуга и съобщи, че Оскар Готлиб я очаква в приемната и много моли да го приеме.

„Оскар Готлиб? Откъде се взе?“ — помисли Елза. В паметта й се мярнаха рояк мимолетни спомени от съдебния процес. Елза слезе в приемната на втория етаж. Насреща й с ниски поклони идваше старец, в когото тя не можа да познае веднага брата на покойния банкер. Оскар Готлиб беше отслабнал. Вместо късите бакенбарди той си беше оставил широка побеляла брада. Лицето му се беше удължило, бузите хлътнали, а торбичките под очите бяха станали още по-големи. Но промяна се долавяше не само във външността му. В цялата му поза и жестове се чувствуваше някаква пребитост и унизеност, очите му неспокойно шареха.

— Поднасям извиненията си за безпокойството — каза той, като целуваше ръка на Елза, — само крайната необходимост ме принуждава към това…

— Моля ви. — Елза посочи креслото.

Седнаха. Оскар Готлиб въздишаше, мачкаше шапката си в ръце и мълчеше. Като се поовладя малко, той заговори с несигурен глас:

— Аз просто не зная как да започна… Преди всичко позволете да ви уверя, че напълно съм се примирил със съществуващия факт… Напълно… Но самият факт на неочакваното лишаване от наследството ме постави в извънредно затруднено положение. Работата е там, че след смъртта на брат ми и… след вашия отказ от наследството аз направих… аз заложих своето имение… Какво да правя? Младежта е така жадна за развлечения… Големият град… Тоалети… Толкова съблазни… А стопанството трябваше да се възстановява… Дългът ми беше краткосрочен. Не мислех, че вие ще промените решението и всичко ще вземе такъв обрат! Това го казвам не като упрек, а така, за пояснение. И ето сега, след една седмица, имението ми ще бъде продадено на публичен търг заради неизплатени дългове. И аз съм разорен… Окончателно разорен, на стари години, с един куп деца на ръцете… Имам ги пет и възрастна жена…

— На каква сума възлиза дългът ви? Оскар Готлиб се запъна.

— Голяма, солидна сума, според моите средства, разбира се… Двеста хиляди…

Елза помисли.

— Бъдете така добър да ме почакате, сега ще ви отговоря. Готлиб не очакваше, че всичко ще се уреди така просто и започна предварително да й благодари горещо и унизено.

Елза премина през стаята на личния секретариат, в която, още нямаше никого, при все че работният ден беше вече започнал.

„Странно — помисли си Елза, — какво ли значи това?“-И влезе в кабинета на Карл Готлиб, където сега постоянно работеше Щирнер. Намери го там.

— Щирнер, яви се Оскар Готлиб…

Щирнер повдигна вежди.

— Намери се? Или възкръсна от мъртвите? Е какво, по-добре късно, отколкото не навреме. Какво иска?

— Моли за пари… Продават имението му на публичен търг.

— Колко?

— Той казва, че имението му е заложено за двеста хиляди.

Щирнер се намръщи.

— Лъже! Имението му с целия инвентар не струва повече от сто хиляди. Пясък и блата… Да му дадем сто хиляди и да се маха оттук?

— Слушайте, Щирнер, аз все пак се чувствувам неволна виновница за неговото нещастие, пък и… той е толкова жалък… не му е било леко да дойде тук. Дайте му двеста хиляди… Моля ви!

Щирнер се разсмя.

— Моля ви! Това е великолепно! Главата на банкерската къща най-почтително моли своя подчинен! Фройлайн Глюк, всичко принадлежи на вас и вашата дума е закон. Моята работа е дребна; да въртя колелото и да изпълнявам заповедите на началството.

Той бързо подписа чек за двеста хиляди, прибра чековата книжка в писалището и го заключи.

— Ето чека.

— Благодаря ви.

— Пак! Кога ще се научите да бъдете господарка? Елза излезе от кабинета и протегна хартията на Готлиб.

— Ето ви чек за двеста хиляди…

Оскар Готлиб взе чека с трепереща от вълнение ръка и започна отново да благодари и да се извинява.

— Моля ви, не ми благодарете — смутено отговори Елза, — по-добре ми разкажете какво се случи с вас. Къде изчезнахте след съдебното заседание?

Те седнаха отново.

— Бях болен… бях болен, и то от много странна болест. Когато излязох от съда, изведнъж ме обзе страх от хората и срам… Срам ме беше да се покажа пред очите им… Знаете, че портретите на всички участници в съдебния процес бяха отпечатани в много вестници. И ми се струваше, че всеки срещнат, всеки минаващ файтонджия, дори децата ме сочат с пръст и казват: „Ето човека, когото брат му е лишил от наследство поради нечестна постъпка!“ И тъй като никой не знаеше в какво се състои тази неприлична постъпка, то всеки можеше да си помисли, каквото му хрумне: може би съм извършил фалшификация — подправял съм подписа на брат си върху полици, а може би съм се опитвал да го отровя. И аз избягах… — Старецът въздъхна. — Да, преживях много горчиви минути, фройлайн… Избягах съвсем наблизо. Мен ме търсеха из целия свят, а аз живеех в същия този град. Укрих се в надеждно място, у един мой стар самотен приятел. „Ако издадеш тайната на моето пребиваване дори на един човек, ще се самоубия“ — казах му аз. Но не беше нужно да му казвам това, той и без друго не би ме издал.

— Но извинете — засмя се Елза, — не ви ли беше срам от този приятел?

— Не! И което е най-чудното, аз не знаех адреса, но намерих квартирата му по някакво вдъхновение свише… Ей така, вървях и отидох… Не по-малко учудващо: приятелят ми ме посрещна така, като че ли очакваше тази среща, макар да не се бяхме виждали няколко години и дори не си пишехме; дълго време не намерих свободни минути да го потърся и навестя. „Ето че дойде“ — каза ми просто той. У него именно живях. И през всичкото време изпитвах чувството на страх и срам. Понякога, вечер, като че ли идвах на себе си. И дори се канех на другия ден да изляза да подишам чист въздух. Но през нощта изведнъж отново чувствувах, че страхъд и изгарящият срам пак така ме обземат, чак косите ми се изправяха… Буквално някаква магия! Покривах се презглава с одеялото и лежах притаен, страх ме беше да се помръдна. А на сутринта не отивах в столовата, като се оправдавах с главоболие. Прозорците на моята стая бяха напълно затъмнени.

— Колко странно е всичко това — замислено каза Елза.

— Аз четях вестниците и изтръпнал от страх, следях издирванията. Но за мой късмет те вървяха по грешна следа. През всичкото време се засмях само един път: когато прочетох във вестниците, че са ме „намерили“ някъде в Аржентина, забравих в момента в кой град. Това, разбира се, се оказа грешка. Моят „двойник“ бил фермер, пристигнал в града по работа. Ако се съди по портрета му във вестника, той наистина прилича на мен.

— И дълго ли продължи това състояние?

— Точно до деня, когато последната съдебна инстанция реши окончателно и безвъзвратно делото въз ваша полза. Тогава изведнъж всичко ми стана безразлично и се върнах у дома, където и живях, докато получих известието за предстоящия търг. И реших, че единственият човек, който може да ме спаси…

Той не завърши своя разказ, тъй като в стаята влязоха Зауер и Ема Фит. Готлиб се изправи и побърза да си излезе.

Видът на Зауер и Ема порази Елза. Зауер беше във фрак, а Ема в бяла рокля с букетче бели цветя на гърдите. Лицата им сияеха.

Зауер водеше Ема подръка.

— Фройлайн Глюк, позволете ми да ви представя моята съпруга Ема Зауер. Можете да ни честитите, ние се венчахме!

Елза побледня и се изправи.

Ема се втурна да я целуне, но като видя смущението на Елза, нерешително спря. Преодоляла вълнението си, Елза хладно целуна Ема и протегна ръка на Зауер. Ема беше толкова щастлива, че не забеляза тази студенина. Тя почна да бърбори, скръстила по детски ръце на гърдите си:

— Този Ото — и тя хвърли сияещ поглед към мъжа си — е толкова забавен. Вчера бяхме заедно на театър и изведнъж той ми каза: „Ние трябва да се оженим още сега. Да вървим!“

— И ти се реши така изведнъж? — попита Елза.

Елза направи комична гримаса, в която се четеше: „Кой се отказва от щастието?“

— Всичко стана някак от само себе си. И без да дочакаме края на спектакъла, въпреки че беше много интересно… даваха пиесата… господи, вече забравих!… но все едно коя… тръгнахме да дирим пастора… Ото едва не го вдигна от кревата! Такова смешно, сънливо старче! Прочете нещо надве на три и готово! Ти не ми ли се сърдиш, Елза? — запита тя изведнъж с неочаквана плахост.

При вида на тази детска наивност по лицето на Елза се плъзна неволна усмивка.

— Може ли човек да се сърди на кукличка? Нали си щастлива?

— Ужасно! — отговори Ема и дори свъси вежди.

Но усмивката изчезна от лицето на Елза, когато погледът й се спря върху Зауер. Той гледаше Ема с влюбени очи.

„Не, този брак не е отмъщение от страна на Зауер — помисли тя, — Зауер наистина обича Ема… Някаква магия. Магия! Кой произнесе тази дума! Да, Оскар Готлиб… и той говореше за магия. Какво означава всичко това? Чувствувам, че мислите ми отново се объркват…“

— А-а, новобрачните! — Гласът на Щирнер, който беше застанал на вратата на кабинета, прекъсна върволицата от мисли в главата й.

„Той вече знае?“ — с учудване помисли Елза.

Трудно й беше да преживее още веднъж сцената на честитяването, особено в присъствието на Щирнер, и тя незабелязано излезе.

— Честито, честито! — весело каза Щирнер.

Зауер силно и най-радушно стисна ръката на Щирнер. Изглеждаше, че от предишната му недоброжелателност нямаше и помен.

— Тази вечер смятаме да заминем на сватбено пътешествие говореше Ема, — вие с Елза ще имате ли нещо против?

По лицето на Щирнер се мярна израз на недоволство, но той тутакси любезно се усмихна на Ема.

— Разбира се, прекрасна кукличко!… Къде мислите да идете?

— В Ница или в Норвегия, не сме решили още. Ото иска в Норвегия, а аз — в Ница…

— Значи всеки поотделно ще прави сватбено пътешествие! — каза през смях Щирнер. — Сега в Норвегия ще замръзне мъничкото ви носле! — продължи той. — Трябва да я пазите, Зауер. Разбира се, вие ще отидете в Ница!

— Е, прощавайте, трябва да се приготвим за път! — И като хвана мъжа си за ръка, тя го повлече към изхода. По-бързо, по-бързо, Ото, толкова си тромав! Уверена съм, че ние винаги ще закъсняваме за влака!

Зауер живееше в пристройката, в малка уютна квартира. Младите се втурнаха с весело оживление и бързо започнаха да стягат багажа, като непрекъснато разговаряха.

— И така значи в Ница?

— Е добре, Ница, та Ница.

— Господи, всичко става толкова бързо, като при пожар!… Какъв тежък куфар!…

— Може да не заминаваме… Трябва да се изхвърлят книгите от него… Подай ми несесера…

— Да не заминем? Ти си се побъркал! Разбира се, че ще заминем! Ами рокля за път?…

— Ще купим из пътя. А засега сивата ти рокля прекрасно ще свърши работа.

Те седнаха на пода пред големия куфар и започнаха да изхвърлят книгите.

— Защо седим на пода като китайски статуи? — — попита накрая Ема. — Защо си извадил този куфар? По работа ли трябва да заминаваш?

— Никъде не възнамерявам да заминавам — отговори Зауер. — Не зная защо извадихме този куфар. Може би си искала да разгледаш тези книги?

— Книги? Тези скучни книги? Колко сме глупави! Побъркахме се от щастие!

Тя се разсмя звънко, стана, прескочи куфара и целуна Зауер.

Зауер се намръщи. Случаят с извадения неизвестно защо куфар го накара да се замисли.

— Защо се нацупи? Недоволен ли си от мене? — И Ема така лукаво наклони главицата си, че Зауер отново се развесели.

— Разбира се, че съм недоволен — каза той, като се смееше. — Още не си успяла да се преселиш при мен, а вече създаде безредие!

— Честна дума, не съм аз! Той сам! — Тя посочи куфара с крака си.

— Марш на мястото! Марш! Та помогни де, непоносим човек!

Ема и Зауер набутаха куфара под кревата. Никой от тях не си спомни повече за заминаването…

XII. В ШЕСТ ЧАСА ВЕЧЕРТА

— Не забравяйте, Елза, че утре е неделя. В шест часа вечерта трябва да получа вашия отговор. А сега заминавам вън от града по спешна работа. Ще се върна през нощта или сутринта. Всичко хубаво!

Щирнер излезе от зимната градина.

Елза остана сама. Но тя не мислеше за отговора на Щирнер: мислите й бяха отправени в друга насока. Не можеше да се оправи от удара, който й бе нанесъл Зауер със своята неочаквана женитба с Ема Фит.

Чувствуваше се самотна повече от всякога.

Златните рибки се движеха бавно в аквариума, като блясваха при завоите и плавно махаха меките си опашки.

Елза им завиждаше. Тези рибки живееха в стъкления сандък в робство като нея. Но те имаха своя малка игрива компания и не познаваха мъчителните съмнения. Тя се чувствуваше много по-нещастна, отколкото в най-тежките дни на своя живот. Какво й донесе богатството?

Съдебният процес, в който имаше някаква тайна, и богатството я бяха отделили от шумната тълпа на обикновените хора, които живеят, както им харесва, разхождат се по улиците, ходят на кино. Всяко нейно излизане привличаше вниманието, посрещаха я хиляди любопитни погледи. И тя се отказа от излизанията. Нямаше удоволствие, което не би могла да си позволи, и същевременно беше лишена от всички тях. Само една прозрачна стъклена стена я отделяше от широкия свят, в който преливаха всякакви багри, но за нея тази стена беше непреодолима. Тя шепнеше с болка в гласа:

— Колко съм нещастна, колко съм нещастна!

Ето часовникът удари и звънко проехтя в празните стаи както вчера, както преди три, както преди много дни. Някъде долу профуча автомобил. С него замина Щирнер…

Щирнер! Утре трябва да му даде отговор. Тя чувствуваше това е последният срок.

— Защо трябва?

Времето минаваше. И странно: след заминаването на Щирнер мислите к все повече се проясняваха. Като че някаква пелена падаше от очите й. Оскар Готлиб, неговата болест, която прилича на „някаква магия“, любовта на Зауер към Ема, странна и неочаквана като магия…

Цялата верига от нелогични, безсмислени, противоречиви постъпки на хората, които я заобикаляха от момента, когато загина Карл Готлиб — нима всичко това не приличаше на магия? Ето думата, която е край на тайната! Но откъде се взе тя, тази магия? Кой устоя срещу нея? Щирнер! Единствено той.

Щирнер!…

Ами ако той е причина за всичко това? Неговият странен разговор в лодката, намеците му за някакво могъщо оръжие, с чиято помощ би могъл да покори света. Нима това не е празно дърдорене? Нима той притежава такова средство и си играе с хората както котка с полузадушени мишки? Но откъде се взема у него тази сила? В какво се състои тя? Кой е той, магьосник , нов Калиостро? Свенгали?…

Внезапно й стана толкова студено, че започна да трепери.

Щирнер й се представи като ястреб, който кръжи над птичка в степта. И тази птичка е тя. Няма да избяга, не, никъде не може да избяга от този човек. Той няма да я изпусне от здравите си нокти.

Елза стана, като дишаше тежко, и отново се отпусна на канапето.

Обзе я ужас.

— Не, не, не! — внезапно извика тя така, че птичките изплашени хвръкнаха от клонките.

Ехото в залата отчетливо повтори думите й. И странно, като че ли това неочаквано ехо я ободри, като че ли някой я подкрепи, като че ли невидим приятел й повтори: „Разбира се, не!“ Не бива да се предаде без борба, не бива да се превръща в безволева играчка на друг, да се отдаде на човек, когото не обича.

Тя мина в залата, за да се успокои.

„Какво да правя? Какво да правя?“ — мислеше тя, разхождайки се из залата. Случайно една картина привлече погледа й. Някакъв бедуин в развяващ се бял плащ с качулка препуска в пустинята на арабски кон, за да се спаси от догонващите го преследвачи.

„Ето как трябва да се посреща смъртната опасност! Може би той е загинал, но се е борил докрай… Да бягам! Да бягам на всяка цена!“

Елза се приближи до рояла и седна на табуретката. Изведнъж пред очите й изплува неотдавнашната сцена, когато Щирнер стоеше и слушаше нейната музика. Никога досега неговото продълговато, бледо лице с иронична усмивка не беше предизвиквало у нея такъв ужас и отвращение.

Незабавно да бяга! Но как! Та няма дори пари!

— Милиардерка! — прошепна тя с горчивина. — Милиардерка-просякиня!… Вчера само подари на Готлиб двеста хиляди, но никога не е вземала от Щирнер пари за себе си. Нещо я възпираше, може би гордостта.

И за какво й бяха нужни пари? Тя почти никога не излизаше в града. А ако правеше някакви покупки, то й ги донасяха в къщи и Щирнер се разплащаше.

Изведнъж си спомни, че в чантичката й трябваше да са останали парите от последната й заплата. Бързо отиде в стаята си и трескаво отвори чантичката.

Парите бяха на мястото си. Не бяха много, но стигаха за път. А после? Във всеки град, във всяка банка биха й открили неограничен кредит, но полицата ще изпратят за изплащане в нейната банка и тогава Щирнер ще узнае къде е заминала.

Елза се замисли.

Все едно! По-добре да бъде просякиня, отколкото да се покори на онова, което я очаква тук.

Тя бързо се облече и слезе на втория етаж. Пред входната врата лежеше петнист дог. Като я видя, той ласкаво замаха опашка. Елза го погали и искаше да го отмести, но догът не се помръдна. Тя направи опит да го заобиколи и отвори вратата. Внезапно догът скочи, изправи се на задните си лапи, сложи предните върху рамената й и заплашително заръмжа, като я буташе назад.

Изплашена от неочакваната постъпка на кучето, тя отстъпи.

— Буцефал! Какво ти стана? — ласкаво каза тя. Кучето размаха опашка, но щом Елза отново се опита да излезе, заръмжа още по-страшно срещу нея. Щирнер беше оставил верни стражи! Да вика за помощ? Тя не искаше да вдига шум. Внезапно у нея проблесна мисъл. Бързо отиде в кабинета на Готлиб. Вратата беше отворена. Да седне в креслото, поставено върху площадката на асансьора, и да натисне копчето, беше работа за един миг. Тя се спусна в отделението на банката, като се радваше на успеха.

„Аз ви надхитрих, Щирнер!“

Стражите се учудиха на необикновеното й появяване, но почтително я пуснаха. Тя се страхуваше да не им е дадена заповед от Щирнер да не пускат никого.

Със силно разтуптяно сърце Елза прекрачи прага на дома, който й беше станал омразен, вдъхна с пълна гръд пролетния въздух и се смеси с уличната тълпа. Какво щастие! Тя беше свободна. Щом сви зад ъгъла, тя нае такси и нареди да карат до най-близката гара. Само по-скоро да бъде по-далеч оттук!

На гарата тя смая носача, който я попита за къде да й вземе билет.

— Всеедно!… Докъдето може да се отиде ето с тези пари…

Елза допусна непредпазливост: като учуди носача, тя остави следа в паметта на този човек и с това даваше нишка при издирването й, но тя беше като в треска и не обмисляше думите си.

Нервното й напрежение намаля едва когато локомотивът изсвири за последен път и вагонът плавно се разклати. Тя се страхуваше до последния момент от преследването на Щирнер, макар да знаеше, че той отсъствува от града.

Когато предградията на града изчезнаха и се ширна полето, Елза едва не заплака от радост. Залязващото слънце позлатЯваше сградите на фермите. Стадата пасяха, като бавно се движеха по изумруденозелената пролетна трева.

От всичко това тя изпадаше във възторг. Гледаше през прозореца, без да се откъсва от него, и весело тананикаше:

„Аз съм свободна птица, искам да летя…“

Не мислеше за бъдещето. Опиваше се от свободата. Едва когато слънцето залезе и мрак покри полетата, а във вагона светнаха лампите, тя се замисли:

— Е, по-лошо няма да бъде!

Бързо се разсъблече и уморена от преживените вълнения, дълбоко заспа.

Не помнеше дълго ли беше спала.

Но внезапно се събуди от тласък и с недоумение се огледа наоколо. Вагон… Как е попаднала във вагона? В душата бързо нарастваше безпокойство и някакво още неоформило се чувство. Това чувство растеше, усилваше се, ставаше все по-осезателно…

„Обратно! Трябва да се върна веднага, незабавно. Обратно! Щирнер! Милият Щирнер! Той я очаква!“ И пред нея изплува печалното, безкрайно скъпо лице, каквото го видя, когато свиреше на рояла.

Тя бързо се облече и излезе в коридора. Сънливи пътници отиваха да се мият с кърпи в ръце. Беше рано сутринта.

— Кондуктора, кажете, има ли наблизо спирка? Дебелият кондуктор извади с възмутителна флегматичност голям сребърен часовник, отвори капака му, без да бърза, и като помисли, отговори:

— След дванадесет минути, фройлайн. Елза тропна с токчето.

— Възмутително! Да чакам толкова дълго! А кога има обратен влак?

— Насрещният ще тръгне по същото време. Елза хапеше устни от нетърпение.

Когато влакът най-после пристигна на станцията, тя скочи от него почти в движение и се втурна във вагона на насрещния влак, който пътуваше в обратна посока.

Тя нямаше билет и контрольорът състави акт, но Елза дори не забеляза това и механически отговаряше на всички въпроси.

Когато назова името си, контрольорът я погледна с почит и любопитство.

Елза не можеше да си намери място от нетърпение. Излизаше от купето, ходеше от прозорец на прозорец и привличаше вниманието на пътниците със странния си вид и неспокойните си движения. Едва не заплака от досада, че бързият влак върви толкова бавно.

— Скоро ли ще пристигнем? — питаше тя ежеминутно и пътниците, на които омръзна да отговарят на въпросите й, почнаха да я отбягват. Тогава тя отиде в своето купе, легна по лице и като притисна до болка слепите си очи, започна да повтаря, сякаш бълнуваше:

— Лудвиг! Лудвиг! Лудвиг!… Кога ще те видя? Най-после влакът спря.

Като разбутваше пътниците, Елза се втурна по перона и през залата излезе от гарата и скочи в едно такси.

— Банката на Елза Глюк! Бързо, бързо, бързо! Колкото може по-бързо!…

Застанал сред кабинета, Щирнер очакваше Елза. Тя се втурна с разрошени коси, хвърли се към него и силно го прегърна с ридание.

— Лудвиг, мили, най-сетне!…

Върху лицето на Щирнер се отразиха щастие и скръб.

— Моя!… — тихо произнесе той, като целуна Елза по затворените очи.

Часовникът удари шест.