Водосрез

Глава 1

Потта може да ти разкрие много.

Когато по четиринайсет часа на ден бъхти под жаркото слънце в лучената нива, превитата надве жена има по-различна пот от тази на мъжа, наближил пропускателен пункт в Мексико с молитва към Ла Санта Муерте1 точно тия federales2 да не си пълнят джобовете при враговете, от които бяга. Десетгодишно момче, втренчено в дулото на „Зиг зауер“, има пот, по-различна от тази на жена, която се влачи през пустинята и се моли на Девата скривалището с водата да се окаже точно там, където го показва дадената ѝ от койотите3 карта.

Потта е историята на едно тяло, сгъстена в наниз скъпоценни камъни на челото и в солени петна по ризата. Разказва ти всичко за това как някои са се озовали на правилното място в грешния момент и дали ще доживеят да видят следващото утро.

Кацнал високо над централния сондаж на „Сайпръс 1“, Анхела Веласкес следеше как нагоре по „Каскейд трейл“ се мъкне Чарлз Бракстън. Потта по челото на адвоката му говореше, че някои далеч не са така важни, както си мислят.

Нека в кантората си Бракстън да се перчи и да крещи на секретарките си. Нека в съдебната зала горделиво да крачи като сериен убиец на лов за нови жертви. Но все едно колко се големее адвокатът, в края на деня задникът му пак принадлежи на Кейтрин Кейс — и когато тя ти рече бързичко да свършиш нещо, не просто се юрваш, pendejo4, а търчиш, докато ти гръмне сърцето и не можеш мръдна повече.

Пътеката се виеше около охладителния сондаж и нагоре по склона Бракстън беше принуден да се навежда под папратите и да се препъва покрай пълзящите бенгалски фикуси. Промъкваше се между групички туристи, позиращи за селфита пред преплитащите се водопади и висящите градини, които се спускаха по етажите на аркологията5. Пробиваше си път нагоре, зачервен и каталясал. Покрай него се стрелкаха бегачи по шорти и потници с уши, задавени от музика и тътена на здравите си сърца.

Много може да се научи от потта на даден човек.

Тази на Бракстън говореше, че все още храни страх. И за Анхела това означаваше, че засега е благонадежден.

Адвокатът забеляза Анхела, кацнал на моста, обкрачил широката бездна на централния сондаж. Помаха му уморено и му даде знак да слезе и да го пресрещне. Усмихнат, Анхела му върна поздрава отвисоко и се престори, че не го е разбрал.

— Слез долу! — извика му Бракстън.

Анхела се усмихна и пак помаха.

Победен, адвокатът се прегърби и стисна зъби за последното изкачване към убежището на партньора си.

Анхела се облегна на перилата и се наслади на гледката. Отвисоко се процеждаше слънчева светлина, озаряваше бамбука и магнолиите, осветяваше тропическите птички и хвърляше по обраслите с мъх езерца слънчеви зайчета като от джобно огледалце.

Хората далеч отдолу бяха по-малки и от мравки. Изобщо не приличаха на живи — просто точиците на туристи, жители и персонала в казиното, досущ като в архитектурните модели на биотектите на „Сайпръс 1“: миниатюрни моделчета на хора, които пият миниатюрните си латета на миниатюрните тераски на миникафененца. Миниатюрни моделчета на дечица, преследващи пеперуди по пътеките, докато миниатюрни моделчета на играчи цепят и удвояват на миниатюрните моделчета на масите за блекджек в затънтените пещери на казината.

Бракстън тежко се изкачи по моста. Изпъшка:

— Защо не слезе долу? Казах ти да се смъкнеш!

Захвърли куфарчето си на дъските и се провеси на перилата.

— Какво ми носиш? — попита Анхела.

— Хартии — изхъхри адвокатът и махна с изтощена ръка към „дипломата“ си. — За Карвър Сити. Току-що получихме решението на съдията. Смазахме ги.

— И?

Бракстън се опита да каже още нещо, но не успя да събере дъх за думите. Лицето му беше подпухнало и зачервено. Анхела се почуди да не вземе да получи сърдечен удар, а после се помъчи да реши точно колко би му пукало, ако наистина стане така.

Първата му среща с Бракстън се беше състояла в кабинета на адвоката в щаба на Водно стопанство на Южна Невада. Човекът разполагаше с изглед от пода до тавана към Карсън Крийк — риболовната река на „Сайпръс 1“ — в участъка, където тя шуртеше през различни етажи на аркологията, преди да я изпомпят обратно на горния край на системата, за да мине през нов пречиствателен цикъл. Голям и скъп прозорец към дъговите пъстърви и водната инфраструктура — и добро напомняне защо Бракстън повдига делата си от името на ВСЮН.

Тогава адвокатът се разпореждаше властно с трите си асистентки, по случайност и трите — хубавици, изловени още от колежа по право с обещания за разрешителни за постоянно пребиваване в „Сайпръс“, и говореше с Анхела, сякаш е второкласен посетител. Все едно е склонен да толерира поредния нищожен питбул на Кейтрин Кейс поне дотогава, докато продължава да оставя натръшкани подире си другите псета, по-големи от него.

На свой ред Анхела прекара срещата в опити да прецени как човек като Бракстън е станал толкова голям. Хората извън „Сайпръс“ не дебелееха като него. През целия си по-ранен живот питбулът не беше виждал подобно на Бракстън същество и откри, че е възхитен от него и обожава натрупаната плът на човек, който знае, че е в безопасност.

Ако краят на света настъпеше — както Кейтрин Кейс твърдеше, че ще стане — според Анхела от Бракстън щеше да излезе чудесно блюдо. И това на свой ред го улесняваше да подари живота на този pendejo от „Айви Лийг“, нищо че бърчеше нос срещу гангстерските татуировки на посетителя си и белега от ножа, цепнал бузата и гърлото му.

„Време е да си сменим ролите“ — помисли си Анхела, докато гледаше как от носа на Бракстън капе пот.

— Карвър Сити загуби обжалването — изпъшка адвокатът най-сетне. — Съдиите се канеха да се произнесат тази сутрин, но ние претоварихме графика на съдебните зали. Отложихме цялото дело до края на работния ден. Карвър Сити ще скача като хамстер в колело, за да попълни ново обжалване… — той вдигна куфарчето си и щракна закопчалката. — Няма да успеят.

Извади папка с лазерни холограми на документи.

— Това са ти съдебните заповеди. Имаш време до отварянето на съда утре, за да наложиш законните ни права. Щом Карвър Сити подаде обжалването, ситуацията се променя. Тогава като минимум ще те съдят за нанесени щети. Но до отварянето на съдебните зали утре ти просто защитаваш правото на частна собственост на гражданите на великия щат Невада.

Анхела разлисти документите.

— Това ли са всичките?

— Всичко, което ти трябва, стига да приключиш задачата тази нощ. Започне ли утрешният работен ден, връщаме се към мотаенето на дела и размяната на клюкарски сведения.

— И ще си се потил яката за нищо.

Бракстън ръгна Анхела с дебелия си пръст:

— Внимавай да не се случва!

Този намек за заплаха разсмя събеседника му.

— Вече съм си взел разрешителното за пребиваване, cabrón6. Върви да си плашиш секретарките.

— Това, че си любимец на Кейс, не значи, че не мога да ти вгорча живота.

Анхела не вдигна очи от съдебните заповеди:

— Само защото си псе на Кейс, не значи, че не мога да те метна от този мост.

Печатите и гербовите марки изглеждаха наред.

— С какво държиш Кейс, че си толкова недостижим? — поинтересува се Бракстън.

— Има ми доверие.

Адвокатът се разсмя, изпълнен с недоверие. Докато прибираше и подреждаше холокопията, Анхела му каза:

— Хората като теб си записват всичко, понеже знаят, че всички са лъжци. Така си вадите хляба вие, адвокатите… — той плесна Бракстън по гърдите със снопа съдебни документи и се ухили. — И това е причината Кейс да ми вярва на мен и да се отнася с теб като с псе — ти си онзи, който си записва всичко.

Остави дебелака на моста сърдито да се цупи на гърба му.

Докато си проправяше път надолу по „Каскейд трейл“, Анхела извади мобилния си и позвъни.

Кейтрин Кейс вдигна на първото звънене, рязка и официална:

— Кейс слуша.

Лесно беше да си я представи: Кралицата на Колорадо, наведена над бюрото, а стените около нея от пода до тавана са покрити с карти на щата Невада и колорадския речен басейн, владенията ѝ — облечени от данни в реално време. Вените на всеки приток мигат в червено, кехлибарено или зелено според дебита от кубични футове7 в секунда. Над различни водосборни басейни в Скалистите планини проблясват числа в червено, кехлибар или зелено и проследяват колко снежна покривка остава и какви са отклоненията от нормата при топенето. Други числа отразяват дълбочината на водохранилищата и язовирите — от бента „Блу Меса“ на Гънисън до „Навахо“ на Сан Хуан и до насипа „Флейминг Гордж“8 на Грийн. А над тях витаят цените на спешните сделки9 по притоци и фючърсни оферти, скролвани през НАСДАК, както и налични на свободния пазар опции за покупка, ако на господарката ѝ се наложи да презареди дълбините на „Лейк Мийд“ — безпощадните цифри, които управляваха света на Кейс така неумолимо, както тя се разпореждаше в този на Анхела и Бракстън.

— Току-що приказвах с любимия ти адвокат — осведоми я Веласкес.

— Моля те, кажи ми, че не си го дразнил отново!

— Този pendejo е голям боклук.

— И ти не си цвете, да знаеш. Разполагаш ли с всичко необходимо?

— Е, Бракстън ми даде един куп отсечени дървета, това е ясно — Анхела размаха папката с документите от съда. — Не знаех, че още съществува толкова хартия.

— Държим да сме сигурни, че всички сме на една и съща страница — отвърна Кейс сухо.

— По-скоро на едни и същи петдесетина страници.

Кралицата на Колорадо се засмя:

— Това е първото правило на бюрокрацията — струва ли си едно съобщение да бъде пратено, значи си струва да се праща в три екземпляра.

Анхела излезе от „Каскейд трейл“ и се насочи надолу към асансьорите, които щяха да го изстрелят до централния паркинг. Каза:

— Смятам до час да съм във въздуха.

— Ще ви държа под око.

— Рутинна задачка е, шефке. Тия хартии на Бракстън имат към сто различни подписа и твърдят, че мога да правя каквото си искам. Типичните заповеди за прекратяване на дейността — точно по старата школа. Обзалагам се, че „Камилите“ биха могли да се справят и сами. То си е същинска прехвалена пощенска услуга.

— Не — отсече Кейс сурово. — „То“ си е десет години менкане на шапките в съда и държа да приключи вече. Този път завинаги. Омръзна ми да раздавам разрешителни за живеене в „Сайпръс“ на племенниците на разни съдии само за да мога да продължа да обжалвам нещо, което ни принадлежи по право.

— Нямаш грижи. Когато приключим, Карвър Сити няма да знае на кой свят е.

— Добре. Дръж ме в течение за края на операцията.

Тя затвори. Анхела хвана един експресен асансьор точно преди затварянето на вратите. Приближи до стъклото, а кабината започна пропадането си в бездната. Ускоряваше главоломно през нивата на аркологията. Прелитаха край хора като мъгляви сенки — майки, бутащи двойни колички, почасови „приятелки“, цъфнали в обятията на уикенд приятелите си, туристи от цял свят, щракащи снимки и пращащи у дома съобщения, че са видели Висящите градини на Лас Вегас. Папрати, водопади и кафенета.

На развлекателните етажи беше време за смяна на крупиетата. В хотелите целодневните купонджии би трябвало тъкмо да се будят, да гаврътват първия си шот водка, да пръскат блясък по кожата си. Камериерки и сервитьори, пикола и готвачи, както и екипите по поддръжката би следвало да бачкат като хали в стремежа да задържат работните си места и в борбата да запазят разрешителните си за живеене в „Сайпръс“.

„Всички сте тук заради мен — помисли си Анхела. — Без мен до един щяхте да сте малки пустинни плевели без корен. Мънички тела от кост и кожа като хартия. Без зарове за хвърляне, без курви за купуване, без колички за бутане, без питие под ръка, без работа за вършене… Без мен сте нищо.“

Асансьорът стигна до дъното и звънна тихо. Вратите се отвориха пред автомобила на Анхела, марка „Тесла“, вече докаран от пиколото.

Половин час по-късно Анхела крачеше през нажежения плац на въздушна база „Мълрой“, от асфалта на вълни се вдигаше омара и слънцето залязваше окървавено над Спринг Маунтийнс. Сто и двайсет градуса10 и светилото едва сега привършваше работния си ден. Прожекторите на базата грейнаха и прибавиха и своя дял към жегата.

— Документите ни в теб ли са? — надвика воя на „Апачите“ Рейес.

— Властите ще ни ближат пустинните задници! — размаха пачката хартии Анхела. — Поне през следващите четиринайсет часа, де.

Рейес едва-едва се усмихна в отговор, просто се обърна и се захвана да издава заповеди за излитането.

Полковникът беше едър и чернокож, служил в разузнавателните служби на морската пехота в Сирия и Венесуела, преди да влезе в топилнята в Сахел11 и после в Чиуауа и накрая да се намърда на сегашното си топло гнезденце при гвардейчетата от Невада.

Казваше, че щатът плащал по-добре.

Рейес махна на Анхела да се качи в командния хеликоптер. Около тях нападателните машини до една завъртаха перки, гълтайки синтетичното гориво с барели — Щатската гвардия на Невада, известна още като отряд „Камилите“, също и като „ония шибани партенки от Вегас“, зависи точно по чий задник в момента е било палнато снопчето ракети „Хадес“ — всички те се стягаха да наложат волята на Кейтрин Кейс върху враговете ѝ.

Един от гвардейците метна на Анхела защитна жилетка. Той намъкна кевлара, докато Рейес се настани в командирското кресло и взе да издава заповеди. Веласкес включи военните очила и слушалката в интеркома на вертолета, така че да чува разговорите.

Летящата им крепост се юрна към небето. В очите на Анхела потече потокът данни от пилотското „оче“, военните графити шареха Лас Вегас с ярки настойчиви етикети: изчисления за мишените, съществените структури, маркери „свой/враг“, сведения за ракетите „Хадес“ и информация за 50-калибровите муниции за долната картечница, предупреждения за горивото, топлинни сигнали от земята…

Деветдесет и осем цяло и шест градуса12.

Човешки същества. Едни от най-хладните обекти наоколо. Всяко едно — маркирано, без да го знае.

Една девойка от отряда се приближи да провери дали Анхела е закопчан добре. Той се ухили, докато момичето проверяваше коланите му. Мургава, с черна коса и очи като въглени. Прочете името ѝ на табелката — Гупта.

— Мисля, че знам как да се закопчавам, а? — надвика Анхела рева на двигателите. — Навремето и с това съм се занимавал.

Гупта дори не се усмихна:

— Нареждане на мисис Кейс. Ще излезем големи глупаци, ако се разбием и ти останеш на място само защото не си си затегнал колана.

— Ако се разбием, всички остават на място.

Тя обаче пренебрегна възраженията му и все пак го провери. Рейес и отряд „Камили“ не оставяха нещата наполовина. С времето се бяха окичили със собствени елегантни ритуали, полирани до огледален блясък.

Гупта каза нещо в микрофончето си, а после се закопча на собствената си седалка зад паравана за картечницата на вертолета.

Стомахът на Анхела се обърна, когато леталото им се наклони странично, за да се присъедини към формацията на останалите летящи хищници. Обновяването на статуса се търкулна по военните му цайси, по-ярко от нощния пейзаж на Вегас:

ВСЮН 6602, излетял.

ВСЮН 6608, излетял.

ВСЮН 6606, излетял.

През полезрението му скролнаха още знаци и цифри. Дигитално потвърждение за почти невидимия стършелов орляк, изпълващ чернеещото небе и сега полетял на юг.

В слушалките изпука гласът на Рейес:

— Начало на операция „Медено езеро“.

Анхела се засмя:

— Кой измисли тази щуротия?

— Харесва ли ти?

— Обичам медовина13.

— Всички си падаме по нея.

А след това се понесоха на юг към въпросния бидон с медовина: двайсет и шест милиона квадратни акър-фута14 воден запас поначало, сега наполовина намалени благодарение на Сушавото татище. Оптимистично езеро, създадено в оптимистични времена, сега спаружено и на всичкото отгоре пълно с тиня. Спасително въже, вечно под заплаха и винаги уязвимо, все на косъм да слезе под нивото на Помпа №3 — критичната венозна система, която поддържа сърцето на Лас Вегас в движение.

Под хеликоптера се разгръщаха светлините на централен Вегас — неонът на казината и аркологиите „Сайпръс“. Хотели и тераси. Куполи и замъглени от конденза вертикални ферми, потънали в хидропонна зеленина и озарени от пълноспектърно осветление. Надраскани из пустинята геометрични шарки от светлина, до една — прихлупени от електронните графити на бойния език на отряд „Камили“.

През военните очила се процеждаха рекламни пана с обещания за представления и купони, питиета и пари и се превръщаха в точки за нападение и пробив. Плътно нагъчканите градски каньони, предназначени да насочват пустинните ветрове, ставаха на снайперистки алеи. Фосфоресциращата фотоволтаична боя по покривите предлагаше площадки за парашутисти. Аркологиите „Сайпръс“ се обърнаха на зони за приоритетно нападение, подсигурили предимството на високия терен, понеже превземаха безапелационно хоризонта на Вегас и се извисяваха над всичко останало — по-големи и амбициозни от взетите накуп предишни експерименти на Греховния град в областта на фантастичното.

Вегас свърши с отсечена черна граница.

Бойният софтуер започна да маркира живи същества — студени участъци в тъмната горещина на хилядолетния околоградски скелет: безброй квадратни мили сгради, които не ставаха за друго, освен за дърва за горене и добив на медни жици, понеже Кейтрин Кейс беше решила, че вече не заслужават вода.

Мракът нарядко бе перфориран от самотни лагерни огньове — фарове, маркиращи местоположението на прогонени тексасци и зонъри, които нямат достатъчно пари да се заселят в аркология „Сайпръс“ и нямат накъде другаде да бягат. Кралицата на Колорадо беше извадила докрай душата на тези предградия — първите ѝ гробища, сътворени за броени секунди, след като спря водата в тръбите им.

— Ако не могат да си охраняват проклетите водни запаси, да пият прахоляк! — беше отсякла Кейс.

Заради това жертвите още ѝ пращаха смъртни заплахи.

Хеликоптерите пресякоха последната буферна зона на разбитите предградия и излязоха над откритата пустиня. Първозданният пейзаж, вехт като в Стария завет. Креозотни храсти15. И трънлива и самотна късолистна юка16. Туфи пустинна растителност, сухи петна, светли зърнисти пясъци, кварцов чакъл…

Пустинята вече беше напълно черна и се охлаждаше, след като острата като скалпел стъргалка на слънцето се беше вдигнала от земята. Там, долу, би трябвало да има животни. Почти безкосмести койоти. Гущери и змии. Бухали. Цял свят, който оживяваше само когато слънцето залезе. Цяла екосистема, изникваща от леговища изпод скали, юка и ларея.

Анхела гледаше малките термални маркери на оцелелите пустинни обитатели и се чудеше дали пустинята отвръща на погледа му — дали някой кльощав койот се взира нагоре към приглушения вой на прелитащите над него хеликоптери на „Камилите“ и се чуди какви ли са тези хвърковати хора.

Измина един час.

— Наближаваме — обади се Рейес и наруши покоя. Говореше почти с благоговение. Анхела се наведе напред и се взря.

— Ето я — обади се Гупта.

Черна панделка на река, виеща се през пустинята, врязана между назъбените планински вериги.

Сияйна лунна светлина се плискаше върху водата и я режеше на сребърни слитъци.

Река Колорадо.

Тя криволичеше като змия през светлия пустинен пейзаж. Калифорния още не беше вкарала този участък от течението в сламка, но щеше да го стори. Цялото това изпаряване — не бива да оставяме слънцето да краде водата. За момента обаче реката все още течеше на открито, разголена под небето и пред мрачните погледи на гвардейците.

Анхела надзърна към реката, удивен както винаги. Радиобръщолевенето на екипажите заглъхна и всички се смълчаха при вида на толкова много вода.

Дори и силно смалена от сушата и оттоците, Колорадо пробуждаше благоговейна треска. Седем милиона квадратни акър-фута годишно — вярно, от първоначални шестнайсет милиона… но при все това — толкова много вода, просто ей така плискаща се по земята…

„Нищо чудно, че индийците боготворят реките“, помисли си Анхела.

Във върховата си форма Колорадо бе достигала над хиляда мили17 дължина — от белоснежните Скалисти планини надолу през червените скални каньони в Юта и чак до синия Пасифик шуртяла бърза и без прегради. И откъдето минавала, животът процъфтявал.

Стигало фермерът да сложи тръба, строителят да изкопае кладенец до нея или собственик на казино да пусне помпа в реката, и човек можел да се опие от предлаганите от Колорадо възможности. И в 115-градусовата жега18 животът можел да процъфтява. В пустинята можел да се раззелени цял град. Реката била благословия, даденост като тази на Дева Мария.

Анхела се чудеше как ли е изглеждала реката по времето, когато все още течала свободна и бърза. В днешно време нивото ѝ беше ниско, а течението — лениво, спряно зад огромни язовирни стени. „Блу Меса“, „Флейминг Гордж“, „Мороу Пойнт“, „Солджър Крийк“, „Навахо“, „Глен Каньон“, „Хувър“ и всички останали. И навсякъде, където стените задържаха реката и притоците ѝ, се образуваха езера, отразяващи пустинното небе и слънце. „Пауъл“. „Мийд“. „Хавасу“…

В днешно време до границите на Мексико не достигаше и капка вода, без значение колко оплаквания постъпваха по повод Спогодбата за река Колорадо19 и Речния законник20. Децата в Картелните щати21 израстваха и умираха с мисълта, че Колорадо е просто легенда като чупакабра, за когото беше разказвала старата abuela22 на Анхела. По дяволите, че по-голямата част от Юта и Колорадо не успяваха да се доберат до водата, която изпълваше каньоните под хеликоптера на Анхела.

— Десет минути до контакт — обяви Рейес.

— Има ли вероятност за съпротива?

Полковникът поклати глава:

— Зонърите не държат кой знае каква защита. Повечето им отряди все още са на мисия в Арктика.

Това беше дело на Кейс, смазала лапите на глутница политици от Източния бряг, на които не им пукаше какво, мътните го взели, става от тази страна на Континенталната черта. Тя беше задавила онези свинеглави копелета с курви и кокаин и с огромни шумолящи океани от супер-ПАК23 кинти, така че когато началник-щабовете24 откриха отчаяната си нужда да защитят петролопроводите на пясъчните си залежи на север, по съвпадение се оказа, че единствените, способни да свършат тази работа, са пустинните плъхове от Аризонската национална гвардия.

Анхела си спомни репортажите по новините, докато ги изпращаха — енергийните защитници вдигаха врява от всички фийдове. Беше му забавно да гледа как журнотата бият патриотичните барабани, за да си вдигат рейтинга. Да карат жителите на щатите пак да се чувстват като яката американска работа. Журнотата ги биваше поне за това. Даваха на американците шанс поне за секунда пак да се почувстват големите яки пичове.

Солидарност, бейби.

Двете дузини вертолети на „Камилите“ се спуснаха на косъм от черната вода в речния каньон. Щяха да се носят по криволиците, обградени от двете страни от стръмни скатове, и да следват течните завои на Колорадо до целта.

Анхела започваше да се хили под притока на познатата адреналинова вълна, която се надига, когато залозите са сложени на масата и на играчите им остава само да открият какво се спотайва в колодата на дилъра.

Притисна съдебните заповеди към гърдите си. Всичките тези печати и холограмни марки. Целият ритуал на съдебни дела и обжалвания, всичките — водещи до миг, когато най-накрая двете страни могат да си свалят ръкавиците.

Аризона така и нямаше да разбере какво ги е сполетяло.

Анхела се разсмя.

— Времената се менят!

Гупта му хвърли поглед през рамо от мястото си зад картечницата:

— Какво точно рече?

Тя беше млада, осъзна Анхела, също като него, когато Кейс го сложи в гвардията и му одобри веднъж завинаги щатското жителство. Беден и отчаян емигрант в търсене на начин — какъвто и да е — да остане от правилната страна на границата.

— На колко години си? — попита. — Дванайсет?

Тя го изгледа мръснишки и се съсредоточи отново върху системите си за прицел.

— На двайсет, старче.

— Не изгаднявай — той посочи надолу към Колорадо. — Твърде млада си да помниш как беше едно време. А беше така, че всички сядахме на масата с банда адвокати и хартиите им, бюрократи с джобни протектори25…

Той замълча, като си припомни онези първоначални дни, когато го раздаваше телохранител на Кейтрин Кейс при всичките ѝ срещи с разни плешиви бюрократи, градски водни мениджъри, Бюрото по мелиорациите26, Министерството на вътрешните работи. Всички те говореха за акър-футове, правилници и сътрудничество при напояването, водна ефикасност, рециклиране, водно банкиране, намаляване на изпаренията и покриване на речните легла, ликвидиране на тамарикса, китайската роза и върбите. На практика се опитваха да прередят шезлонгите на палубата на голям, стар „Титаник“. До един играеха играта по правилата, като вярваха, че има начин всички да бръкнат в меда — преструваха се, че ще могат да си сътрудничат и ще намерят заедно изход от ситуацията, ако просто здравата нахитреят по темата.

И накрая Калифорния скъса книжката с правилата и избра нова игра.

— Нещо важно ли казваше? — притисна го Гупта.

— Не — Анхела поклати глава. — Играта се промени, това е всичко. Кейс много я биваше в онази, старата игра… — той сграбчи седалката си за опора, понеже хеликоптерите изникнаха над ръба на каньона и се спуснаха стремглаво върху мишената си. — Но и в новата игра се справяме прилично.

В мрака пред тях сияеше целта — цял комплекс, кацнал самотно в пустинята.

— Ето го.

Светлините започнаха да гаснат.

— Знаят, че идваме — обади се Рейес и захвана да издава бойни команди.

Хеликоптерите се разгърнаха и си избраха удобни мишени още докато влизаха в обхват. Собствената им машина се гмурна по-ниско, подкрепена от чифт помощни дронове. Военните очила на Анхела му показваха още една група хеликоптери право пред тях да разчиства въздушното пространство. Той стисна зъби, когато започнаха да се спускат и да се клатят, подбрали случайни траектории в очакване да видят дали от земята ще се опитат да ги подпалят.

На далечния хоризонт се виждаше оранжевото сияние на Карвър Сити. Къщи и офиси: ярки и озарени, халото на градската среда, засияло на фона на нощното небе. Всичките тези електрически лампи. Цялата тази енергия.

Всичкият този живот.

Гупта изстреля няколко откоса. Долу пламна нещо — същински фонтан от пламъци. Вертолетите се спуснаха над предната фасада на помпените и водопречиствателни инсталации. Навсякъде беше пълно с тръби и басейни.

Черните „Апачи“ накацаха по покриви и паркинги, спуснаха се на асфалта и изплюха пехотинци. Един след друг хеликоптерите се приземяваха с бръмчене като гигантски, сияйни водни кончета. Въздушната вълна от перките вдигаше облаци кварцов пясък, който жулеше лицето на Анхела.

— Време е за шоу! — Рейес му махна.

Анхела провери за последно защитната си жилетка и щракна каишката на шлема под брадичката си.

Гупта го гледаше с усмивка.

— Искаш ли оръжие, старче?

— Защо ми е? — попита я той и скочи на земята. — Нали затова ви водя с мен?

Гвардейците се строиха около него. Отрядът им се втурна към главния вход на станцията.

Взеха да светват прожектори и работниците се заизсипваха навън, наясно какво се задава. „Камилите“ държаха пушките си вдигнати и готови за стрелба и не отлепяха поглед от мишените пред себе си. От интеркома на Гупта бълваха усилени от високоговорителите заповеди:

— Всички на земята. Долу! ЛЯГАЙТЕ!

Цивилните се проснаха на пясъка.

Анхела изтича покрай сгушена и ужасена жена и размаха документите си. Надвика воя на хеликоптерите:

— Да се навърта наоколо някой си Саймън Ю?

Жената беше твърде уплашена да говори. Пълничка, бяла и с кестенява коса.

Анхела се ухили:

— Хей, госпожо, просто доставям съдебна заповед!

— Вътре — изпъшка тя най-накрая.

— Благодаря — той я плесна по гърба. — Защо не изведеш всичките си колеги оттук? В случай че нещата станат напечени?

Заедно с войниците избиха вратите на водопречиствателната станция — настръхнал с оръжия клин с Анхела в сърцевината си. Цивилните се залепваха по стените, докато „Камилите“ газеха наред.

— Вегас е дошъл! — хилеше се Веласкес. — Хващайте се за палците, момчета и момичета!

Високоговорителите на Гупта давеха гласа му:

— Вървете си! Всички! Имате трийсет минути да евакуирате инсталацията. След това сте в нарушение!

Анхела и екипът му стигнаха до главните контролни зали — плоскоекранни компютри, следящи притока и качеството на водата, химическия ѝ състав, ефикасността на помпите — пълни с цяло стадо инженери по водата, които ги зяпаха като изненадани хофери27, докато се надигаха иззад работните си станции.

— Къде ви е началникът? — попита ги Анхела. — Търся някой си Саймън Ю.

Един от мъжете се изправи:

— Аз съм Ю.

Слаб и загорял, оплешивяващ. С преметнати кичури коса върху плешивото. По бузите му — стари белези от акне.

Докато „Камилите“ се разгръщаха и обезопасяваха контролната зала, Анхела му подхвърли документите:

— Затваряме ви.

Ю хвана тромаво папката.

— Няма да стане тая! Тече обжалване!

— Обжалвайте колкото си щете, но утре — отвърна Анхела. — Тази нощ имате заповед да затворите. Провери подписите.

— Снабдяваме сто хиляди души! Не можеш просто да им врътнеш кранчето.

— Съдиите твърдят, че имаме пълно право — отвърна Анхела. — Трябва да се радваш, че ви оставяме да задържите каквото вече сте всмукали в тръбите си. Ако хората ти пестят, даже ще изкарат няколко дни на кофи, докато успеят да се разкарат.

Ю ровеше в документите.

— Но това решение е фарс! Работим по спирането му и ще бъде отменено. Това решение… та то се крепи на косъм. Утре няма да го има!

— Знаех си, че ще кажеш нещо такова. Проблемът е, че точно в момента не е утре. Днес си е. И днес съдиите твърдят, че трябва да спрете да крадете водата на щата Невада.

— Ще ви подведем под отговорност! — избълва Ю. Направи героичен опит да се вземе в ръце. — И двамата знаем колко е сериозна ситуацията. Каквото и да стане с Карвър Сити, на твой гръб ще е. Ние имаме камери навсякъде. Всичко ще се излъчва публично. Няма да искаш да ти виси над главата, когато утре решенията започнат да падат!

Анхела си каза, че оплешивяващият бюрократ му се нрави. Саймън Ю се беше посветил на работата си. Имаше аурата на онези правителствени типове, които се хващат на бачкане от желание да подобрят света. Истински слуга на народа от старата школа, посветен на старозаветната „полза за народа“.

И гледай докъде се е докарал — да убеждава Анхела. Играе си на „Нека се държим като възрастни хора и да не прибързваме“.

Много кофти, че играта, която се върти в момента, е друга.

— … това ще ядоса много важни хора — продължаваше Ю. — Няма начин да ви се размине. Властите няма да допуснат да се случи такова нещо.

Беше малко като среща с динозавър, реши Анхела. Страшничко за гледане, но всъщност как, по дяволите, е оцелял досега този тип?

— Важни хора ли? — усмихна се меко Анхела. — Да не си сключил сделка с Калифорния, за която да не знам? Водата ти да е станала тяхна, пък аз да не съм чул? Щото от моята позиция ти помпиш по някакво смотано младшо право28, което си купил втора ръка от фермер в западно Колорадо, и не са ти останали други карти да сложиш на масата. Тази вода отдавна трябваше да е наша. Така се казва в хартиите, дето ти ги дадох.

Ю нацупено изгледа Анхела изпод вежди. Той лекичко ръгна събеседника си в рамото:

— Хайде, де, Ю! Не провесвай чак толкова нос. И двамата сме в тази игра достатъчно отдавна да знаем, когато някой губи. Речният законник казва, че старшите права получават всичко. Младшите права ли? — Анхела сви рамене. — Тях не ги бива.

— Кого сте подкупили? — поинтересува се Ю. — Стивънс? Аройо?

— Има ли значение?

— Държиш животите на сто хиляди души!

— Значи не е трябвало да ги залагат на толкова скапани водни права, нали? — обади се Гупта от другата страна на контролната зала, където проверяваше мигащите лампички на мониторите на помпите.

Анхела прикри ухилването си, докато Ю я стрелваше с мръсен поглед.

— Военната ми дружка е права, Ю. Ето ти заповедта. Даваме ви още двайсет и пет минути да се разкарате, а след това ще пусна няколко хадеса и хелфайъра върху тая сграда. Така че се махнете, преди да я подпалим.

— Каните се да ни взривите?

При тези думи няколко от гвардейците се разсмяха.

Гупта се обади:

— Видя ни да се задаваме с хеликоптерите, нали?

— Няма да се махна оттук — заяви студено Ю. — Може да ме убиете, ако щете. Да видим каква полза ще ви донесе това.

Анхела въздъхна:

— Знаех си, че ще ни окажеш съпротива.

Преди Ю да успее да отговори, той го сграбчи и го блъсна на пода. Заби коляно в гърба на бюрократа. Стисна му ръката и я изви.

— Разрушавате…

— Да, да, знам — Анхела изви и другата ръка на Ю зад гърба и му щракна белезниците. — Цял шибан град. Сто хиляди живота. Плюс нечие голф игрище. Но както ти сам отбеляза, мъртъвците усложняват положението, така че махаме оттук плешивия ти задник. Може да ни съдиш утре.

— Не може да постъпвате така! — извика Ю от пода, в който беше навряно лицето му.

Анхела коленичи до безпомощния инженер.

— Имам чувството, че го приемаш лично, Саймън. Но няма нищо подобно. Ние сме просто зъбни колелца в голямата стара машина, нали така? — той дръпна Ю да се изправи. — И твоите, и моите заповеди идват отвисоко. И двамата просто си вършим работата… — побутна го и го изтика през вратата. Обърна се да подвикне на Гупта: — Провери навсякъде и се увери, че вътре не е останал никой. Искам тази сграда да гори след десет минути!

Отвън Рейес стоеше в очакване до вратата на хеликоптера. Извика:

— Имаме входящи зонъри.

— Е, това не е на хубаво. На колко са оттук?

— Пет минути.

— Мамка му — Анхела демонстративно завъртя пръст. — Хайде, пали тогава! Взех онова, за което съм дошъл.

Перките на хеликоптерите оживяха с гневен писък. Воят им удави следващата реплика на Ю, но Анхела можеше да отгатне омразата му и само по изражението. Подвикна му:

— Не го приемай лично! След година ще те наемем във Вегас. Прекалено си добър да си губиш времето тук. Водното управление на Невада има нужда от добри хора като теб!

Анхела се опита да вкара Ю в хеликоптера, но той се съпротивляваше. Гледаше го изпод вежди, присвил очи заради вдигнатия прах. Гвардейците взеха да излитат — същинска божия чума с перки. Анхела дръпна Ю за втори път:

— Време е да тръгваме, старче.

— Я върви на майната си!

С внезапна и изненадваща сила Ю се откъсна от хватката на похитителя си и хукна обратно към водопречиствателната станция, препъваше се с все още оковани зад гърба ръце, но тичаше целеустремено към сградата, от която се спасяваха последните хора.

Анхела си размени измъчен поглед с Рейес.

Много отдадено на работата копеле. Чак до края чичко Моливко не си поплюваше…

— Трябва да тръгваме! — викна Рейес. — Ако зонърите докарат насам хеликоптерите си, ще стигнем до престрелка и тогава вече властите ще ни налазят като хлебарки. Има неща, за които няма да си затворят очите, и едно от тях определено е междущатска престрелка. Трябва да се махаме!

Анхела погледна към търчащия Ю:

— Дай ми само една минутка!

— Трийсет секунди!

Той с отвращение изгледа Рейес и се втурна след Ю.

Навсякъде около него хеликоптерите излитаха, издигайки се като листа под порива на горещите пустинни ветрове. Той препускаше през облаците прах, присвил очи срещу дразнещия ги пясък.

Догони Ю на вратата на сградата му.

— Ей, ама че си упорит. Признавам ти го.

— Пусни ме!

Вместо това Анхела го просна с все сила на земята. Падането изкара въздуха на Ю и похитителят се възползва от паузата, за да му закопчае белезници и на глезените.

— Остави ме на мира, чумата да те тръшне!

— По друго време просто бих те заклал като прасе и с това се свършва — изсумтя Анхела, докато с пожарникарска хватка премяташе Ю на гърба си. — Но тъй като правим всичко това законно и публично, нямам такава възможност. Но не ме притискай. Сериозно говоря!

С тези думи се затътри към единствения останал хеликоптер.

Последните работници от водопречиствателната станция на Карвър Сити търчаха към колите си и на скорост се отдалечаваха от помпения блок, вдигайки опашки от прахоляк. Плъхове, бягащи от потъващия кораб.

Рейес сърдито се взираше в Анхела:

— Побързай, мамка ти!

— Ето ме. Излитай!

Анхела метна Ю в машината. Излетяха, докато той още яздеше ската. Набра се вътре.

Гупта се беше върнала при оръжието си и вече откриваше огън, докато пътникът им още се закопчаваше. Военните му очила се озариха от огневи точки. Анхела надзърна през отворената врата, докато военноразузнавателният софтуер разделяше на порции водопречиствателната станция: филтриращи кули, помпи, енергийна станция, резервни генератори…

От дулата на хеликоптерите излетяха ракети — дъги от огън, беззвучни във въздуха и след това взривно шумни при заравянето във вътрешностите на водната инфраструктура на Карвър Сити.

В нощта избуяха огнени гъби, окъпаха пустинята в оранжево и озариха черните, зловещи силуети на хеликоптерите, които изстрелваха поредния откос.

Окован с белезници, Саймън Ю лежеше в краката на Анхела, безсилен да спре разрушението, и гледаше как светът му се взривява на облаци с форма на гъби.

В проблясващата светлина на експлозиите Анхела различи сълзи по лицето му. Бликащата от очите вода по свой начин беше също толкова издайническа, колкото и потта на човека: Саймън Ю скърбеше за сградата, която с все сили се бе мъчил да спаси. Яко праволинейно копеле, ясна работа. Може да не даваше вид, но щуракът се оказа корав пич.

Много жалко, че това не му помогна.

„Това е краят на света“, каза си Анхела, докато поредният облак ракети се устремяваше към водопречиствателната станция. „Това е проклетият край на света.“

А след това по петите на тази мисъл дойде друга, неканена: „Предполагам, че това ме прави Сатаната“.