Военният комисар

Операцията по извличане на чуждо тяло от хранопровода беше вписана в операционния дневник от Валентин Николаевич Траут, единия от тримата хирурзи, извършили извличането. Главният не беше Траут, а Анна Сергеевна Новикова, ученичка на Воячек, столичен оториноларинголог, южна красавица, която никога не е била затворничка за разлика от двамата й асистенти — Траут и Лунин. Именно защото главната беше Новикова, операцията беше извършена два дни след последния възможен срок. В продължение на четирийсет и осем часа блестящата ученичка на Воячек беше заливана с вода, свестявана с нишадър, подложена на промивка на стомаха и червата, напомпвана със силен чай. След две денонощия пръстите на Анна Сергеевна престанаха да треперят и операцията започна. Новикова беше запойна алкохоличка и наркоманка, която в махмурлука си изливаше всички флакони в една тъмна чаша-паница и сърбаше тази помия, за да се напие отново и да заспи. В такива случаи нямаше нужда от много помия. Сега Новикова беше по престилка и с маска, подвикваше на асистентите, подаваше къси команди — устата й беше изплакната, промита, и само понякога до асистентите долиташе мирис на прегоряло. Операционната сестра раздвижваше ноздри, вдишваше тази неуместна миризма на прегоряло, едвам-едвам се усмихваше зад маската и бързо сваляше усмивката от лицето си. Асистентите не се усмихваха и не мислеха за прегарялото. Операцията изискваше внимание. Траут беше правил такива операции, но рядко, а на Лунин му беше за първи път. За Новикова пък това беше повод да покаже особената си класа, златните си ръце, най-високата си квалификация.

Пациентът не разбираше защо операцията се отлага за цяло денонощие, а после и за още едно денонощие, но си мълчеше — тук не беше място за командване. Пациентът живееше при началника на болницата — беше му казано, че ще го повикат. Отначало се знаеше, че операцията ще я извърши Траут, после мина още един ден и казаха: утре ще бъде и няма да е Траут, а Новикова. За пациента всичко това беше мъчително, но той беше военен, при това неотдавна се беше завърнал от фронта — той се взе в ръце. Болният имаше висок чин, пагони на полковник, той беше районният военен комисар на един от осемте окръга на Колима.

Към края на войната лейтенант Кононов командваше полк, не искаше да се разделя с армията, но за мирно време се изискваха други знания. На всички, които минаваха преатестиране, им предлагаха да продължат службата си в армията със същия чин, но във войските на Министерството на вътрешните работи, които се използваха за лагерна охрана. През 1946 цялата лагерна охрана беше предадена на кадровите части, не на ВОХР1, а на кадровиците с нашивки, с ордени. На всички се пазеше предишния чин, полярната дажба, заплатата, отпуската, всичките полярни привилегии на Далстрой. Кононов, който имаше жена и дъщеря, бързо се ориентира и вече в Магадан се заинати, и не отиде на лагерна работа. Изпрати на континента жената и дъщерята, а той беше назначен на длъжността районен военен комисар. „Стопанството“ му беше разхвърляно на стотици километри по шосето — на по десет километра отстрани живееха хора, които районният военен комисар трябваше да води на отчет. Кононов бързо разбра, че тук да викаш някого при себе си е загуба на време за повиканите. Една седмица им трябваше, за да стигнат до селището, в което живееше военкома. И още една седмица, за да се върнат обратно. Затова целият отчет и кореспонденцията вървяха само при удобен случай, а веднъж в месеца или по-често самият Кононов с кола обикаляше района си. С работата си се справяше, но чакаше не да го повишат, а да „свърши“ севера — да го преместят, просто да излезе запас, като забрави за пагоните си на полковник. Всичко това, взето заедно — северът, неуреденият бит, доведоха дотам, че Кононов малко по малко започна да пие. Точно затова той не можеше да обясни как в хранопровода му се е озовала някаква голяма на пипане кост, затиснала дишането му — той говореше шепнешком, но дори и това му беше трудно.

Кононов със своето чуждо тяло в хранопровода, разбира се, би могъл да се добере до Магадан, където в управлението имаше лекари, които биха му оказали помощ… Но Кононов работеше във военкомата от около година и знаеше, че всички хвалят „Левия бряг“ — голямата затворническа болница. Служителите на болницата — мъже и жени — пазеха при Кононов военните си книжки. Когато костта застана напряко на гърлото на Кононов, и стана ясно, че никаква сила няма да я избута оттам без лекари, Кононов взе една кола и пристигна в затворническата болница на Левия бряг.

Тогава началник на болницата беше Винокуров. Той добре разбираше как ще укрепне престижа на болницата, която той току-що е оглавил, ако операцията мине успешно. Основната надежда беше на ученичката на Воячек, тъй като такива специалисти нямаше в Магадан. Уви, Новикова беше работила и в Магадан преди една година: „Преместване на Левия бряг или уволнение от Далстрой?“ „На левия бряг, на левия“, — крещеше Новикова в Отдел „Кадри“. Преди Магадан Новикова беше работила в Алдан, преди Адлан — в Ленинград. Отвсякъде я бяха гонили все по-далече на север. Сто обещания, сто нарушени клетви. На Левия й харесваше, там се задържа. Високата квалификация се познаваше по всяка забележка на Анна Сергеевна. Като специалист по уши, нос и гърло тя преглеждаше и волнонаемните, и затворниците, имаше си пациенти, правеше операции, консултираше и изведнъж започваше запой, пациентите не се наглеждаха, волнонаемните си заминаваха, а затворниците ги ползваше фелдшерът. Анна Сергеевна не се вясваше в отделението.

Но когато Кононов пристигна и стана ясно, че се налага спешна операция, беше заповядано да се вдигне Анна Сергеевна на крака. Трудността беше в това, че Кононов трябваше да лежи дълго в болницата. Извличането на чуждо тяло е чиста операция. Разбира се, в голямата болница имаше две хирургически отделения — гнойно и чисто, както и различен персонал — в чистото — по-грамотен, в гнойното — по-народен. Трябваше да се проследи как ще заздравява раната, още повече, че това беше рана на хранопровода. Разбира се, за Кононов щеше се намери отделна стая. Кононов не искаше да пътува за Магадан, нямаше какво да прави с полковнишкия си чин в колимската столица. Ще го приемат, разбира се, но няма да има внимание и грижи. Там генералите и жените на генералите са тези, които отнемат времето на лекарите. Кононов щеше да умре там. Да умре на четирийсет години заради някаква проклета кост в гърлото. Кононов даде всички разписки, подписа всичко, което се искаше от него. Той разбираше, че става дума за неговите живот и смърт. Кононов се измъчваше.

— Вие ли ще я направите, Валентин Николаевич?

— Да, аз, — неуверено каза Траут.

— Тогава какво чакаме?

— Да почакаме още един ден.

Кононов нищо не разбираше. Хранеха го през носа. Вливаха му храна и той нямаше да умре от глад.

— Утре ще Ви погледне още един лекар.

До леглото на Кононов доведоха лекарка. Опитните пръсти веднага напипаха костта и почти безболезнено я докоснаха.

— Е, Анна Сергеевна?

— Утре сутринта.

Такава операция завършва със смърт в трийсет процента от случаите. Кононов влезе в следоперационната стая. Костта се оказа толкова огромна, че Кононов го беше срам да я гледа, бяха му я оставили за няколко часа в една чаша. Кононов лежеше в следоперационната палата. Понякога началникът му носеше вестници.

— Всичко върви добре.

Кононов лежеше в миниатюрна стая, където едвам се побираше едно легло. Контролният срок беше минал, всичко беше благополучно — няма накъде по-добре — беше се проявила квалификацията на ученичката на Воячек, но каква скука беше този контролен срок! Един арестант, един затворник, все ще удържи това чувство в някакви материални рамки, ще го управлява с помощта на конвоя, решетките, проверките, раздаването на храна, ама полковникът? Кононов се посъветва с началника на болницата.

— Аз отдавна чакам този въпрос — човекът винаги си е човек. Естествено, че е скука. Но не мога да Ви изпиша преди да е минал месец — прекалено голям е рискът и е рядък успехът, за да го разпилеем с лека ръка. Мога да ви разреша да се преместите в стая за затворници, там ще има четирима души, вие ще сте петият. Тогава вашият интерес и този на болницата ще влязат в равновесие.

Кононов незабавно се съгласи. Това беше хубав изход. Полковникът не се страхуваше от затворниците. Болничното познанство увери Кононов, че затворниците пак са хора, че няма да го ухапят, него, полковник Кононов, няма да го сбъркат с някой чекист или прокурор, все пак той е полковник Кононов, кадрови военен. Той, полковник Кононов, няма да изучава, да наблюдава новите хора, новите съседи. Просто му е скучно да лежи сам и толкова.

Много седмици още бродеше полковникът по коридора в сивия болничен халат. Халатът беше служебен, арестантски. През отворената врата виждах увития в халата полковник, който внимателно слушаше някой пореден романист.

Аз бях старши фелдшер в хирургическото отделение тогава, а после ме преместиха в гората и Кононов излезе от живота ми, както излизаха хиляди хора, оставили едва доловима следа в паметта, едва доловима симпатия.

Още веднъж на една лекарска конференция името на Кононов ми го напомни докладчикът, новият главен лекар на болницата, майор Корольов. Той беше любител на чашката, на мезето, фронтовак. Не се задържа дълго като главен лекар — не можа да се въздържи от дребни подкупи, от пакетите служебен спирт — и след шумно дело беше свален от началническите постове, беше отстранен от работа, после отново допуснат до нея и възникна вече в качеството му на началник на санитарния отдел на Северното управление.

След войната колимският Далстрой даваше парични привилегии за служителите и така за там се втурна цял поток авантюристи и самозванци, укриващи се от съда и затвора.

За началник на болницата беше назначен някакъв майор Алексеев, който имаше Златна звезда и пагони на майор. Веднъж Алексеев дойде при мен пеша, интересуваше се от участъка, но не зададе нито един въпрос и се върна обратно. Горският медицински пункт беше на двайсет километра от болницата. Едва Алексеев успял да се върне и (в същия ден) е бил арестуван от хора, пристигнали от Магадан. По-рано Алексеев бил осъден за убийство на жена си. Нито е бил лекар, нито е бил военен, но е успял с фалшиви документи да изпълзи от Магадан до нашите левобрежки храсти и да се скрие там. Орден, пагони — всичко е било фалшиво.

Още по-рано на Левия бряг често пристигаше началника на санитарния отдел на Северното управление. Тази длъжност (после) зае пияницата главен лекар. Пристигащият беше много добре облечен и напарфюмиран ерген, получил разрешение да изкара стаж, да присъства на операциите.

— Реших да се преквалифицирам на хирург — шепнеше с покровителствена усмивка Палцин.

Месец след месец, всеки операционен ден Палцин пристигаше с колата си от Северния център — селището Ягодное, обядваше у началника, леко ухажваше дъщеря му. Нашият лекар Траут обърна внимание, че Палцин зле владее лекарската терминология, но нали беше минал през фронт, през война, всички вярваха и с готовност посвещаваха новия началник в тайните на операциите, а още повече в какво е това (диурез). И изведнъж Палцин беше арестуван — отново някакво убийство на фронта, пък и Палцин не е лекар, а някакъв беглец.

Всички чакаха и с Корольов да се случи нещо подобно. Но не, всичко — и орденът, и партийната книжка, и чинът — всичко си беше на мястото. Та ето този Корольов, в битността си на главен лекар на Централната болница, беше представял доклад на една от лекарските конференции. Докладът на новия главен лекар не беше по-лош и не беше по-добър от всеки друг доклад. Разбира се, Траут беше интелигент, ученик на Краузе, правителствения хирург, когато той беше работил в Саратов.

Но непосредствеността, искреността, демократичността, намират отклик във всяко сърце и затова, когато главният лекар, началникът на хирурзите от левия бряг, на научна конференция, събрала лекари от цяла Колима, с чувство пристъпи към разказ за хирургическо постижение…

— Един от нашите пациенти беше глътнал кост — ей такава кост, — Корольов показа. — И какво мислите — извадихме костта. И лекарите са тук, и пациентът.

Но пациентът не беше там. Скоро аз се разболях, бях преместен на работа в горска командировка, върнах се година по-късно в болницата да завеждам приемната, започнах да работя и едва ли не на третия ден срещнах полковник Кононов в приемната.

Полковникът ми се зарадва неописуемо. Цялото началство беше сменено. Кононов не беше намерил никого от своите познати, само мен познаваше и то ме познаваше добре.

Аз направих всичко, което можех — снимки, час при лекарите, обадих се на началника, обясних, че това е точно героят от прочутата операция от левия бряг. Оказа се, че на Кононов всичко му е наред и преди да си тръгне той се отби при мен в приемната.

— Дължа ти подарък.

— Аз не взимам подаръци.

— Ами аз на всички — и на началника на болницата, и на хирурзите, и на сестрата, даже на болните, които лежаха с мен, им донесох подаръци, на хирурзите — по парче плат за костюм. А тебе не те намерих. Ще ти се отблагодаря. С пари, нали все едно ще ти трябват.

— Аз не взимам подаръци.

— Е поне бутилка ще ти донеса.

— И коняка няма да го взема, не го носете.

— Какво тогава мога да направя за теб?

— Нищо.

Кононов го отведоха в рентгеновия кабинет, а волнонаемната медицинска сестра от рентгеновия кабинет, която беше дошла за Кононов, каза:

— Това е военният комисар, нали?

— Да, райвоенкомът.

— Виждам, че добре го познавате?

— Да, познавам го, той е лежал в тази болница.

— След като не искате нищо за себе си, помолете го да ми отбележи във военната книжка, че съм се явила на отчет. Аз съм комсомолка, тука е така — ако може да не пътувам триста километра, ако може, значи все едно бог го праща.

— Добре, ще му кажа.

Кононов се върна и аз му изложих молбата на медицинската сестра.

— Е, къде е тя?

— Ето я там.

— Хайде, давай книжката, нямам печати в мене, но ще й донеса книжката след една седмица, като минавам оттук. — И Кононов сложи в джоба си военната книжка. Колата забоботи пред входа.

Мина седмица, но военният комисар не пристигна. Две седмици… Месец… След три месеца медицинската сестра дойде при мен да говорим.

— Ах, каква грешка направих! Трябваше… Тук има някакъв капан.

— Какъв капан?

— Не знам какъв, ще ме изключат от комсомола.

— Е за какво ще Ви изключат?

— За връзки с враг на народа, за това, че изпуснах от ръцете си военната книжка.

— Ама вие я дадохте на комисаря.

— Не, не беше така. Аз ви я дадох на Вас, а Вие — или на комисаря… Ето това изясняват в комитета. На кого съм я дала — на Вас или направо на комисаря. Аз казах, че на вас. Нали на Вас?

— Да, но аз пред Вас я дадох на военкома.

— Нищо подобно не знам. Знам само, че се е случило ужасно нещастие, изключват ме от комсомола, уволняват ме от болницата.

— Трябва да отидете в селището, в райвоенкомата.

— Да загубя две седмици? В самото начало трябваше да направя така.

— Кога заминавате?

— Утре.

След две седмици срещнах медицинската сестра в коридора като градоносен облак.

— Какво стана?

— Военкомът е заминал на континента, вече си е оправил сметките. Сега имам грижи — вадя нова книжка. Аз ще успея да направя така, че да ви изгонят от болницата, да ви пратят в наказателната мина.

— Ама аз какво общо имам?

— А кой друг? Това е хитър капан — така ми обясниха в МВД.

Аз се стараех да забравя за тази история. В края на краищата, никой в нищо още не ме беше обвинил и на разпит не ме беше викал, но паметта за полковник Кононов се обагри в някакви други тонове.

Една нощ внезапно ме викнаха на портала.

— Ето го, той е, — крещеше зад бариерата полковник Кононов. — Пуснете го!

— Минавайте. А вие, казват, сте се стегнали за континента?

— Аз се стегнах за отпуска, но не ме пуснаха в отпуска. Аз си издействах изплащане на дължимите заплати и се уволних. Напълно. Заминавам. Дойдох да се сбогувам.

— Само да се сбогувате?

— Не. Когато си предавах досиетата, в ъгъла на бюрото намерих една военна книжка — все не можех да си спомня откъде съм я взел. Ако беше на твое име, щях да се сетя. А на Левия бряг оттогава не съм бил. Ето, всичко е сложено. Печат, подпис, вземи и я дай на онази дама.

— Не, — казах аз. Вие й я дайте.

— Защо така? Сега е нощ.

— Аз ще я викна тук от вкъщи с куриер. Но трябва да я предадете лично, полковник Кононов.

— Ти си знаеш.

Медицинската сестра долетя и Кононов й връчи документа.

— Късно е, аз вече всички заявления подадох, изключиха ме от комсомола. Почакайте, напишете на бланката няколко думи.

— Моля за извинение.

И изчезна в мразовитата мъгла.

— Е, честито. Ако беше трийсет и седма година, щяха да ви разстрелят за такива номерца — зло каза сестрата.

— Да — казах аз — и вас също.