Всичко коз!

В пролуката между блоковете, строени в каре около градинката с детските катерушки и паркинга, се виждаха ливадите — тук градът свършваше. Затова въпреки панелните грамади, голи и неприкрити още със едва преди няколко години посадените дървета, обстановката изглеждаше почти пасторална. Навярно заради тишината — наблизо не минаваше голямо шосе, нямаше трамваи, тролеи, някое шумно предприятие или даже заведение, от което да ехти музика. В отминаващата жега съхнеше пране по балконите и на телените простори в градинката — която все още приличаше на обрасло с трева и покрито с бабуни селско игрище. Всъщност, в единия й край се намираше баскетболна площадка, където през почивните дни семейните мъже и неколцината ергени тресяха шкембета, играейки футбол — обичайни комшийски мачове. Младежите предпочитаха да киснат по кафенетата две преки по-навътре в квартала или пълнеха залите за компютърни игри.

Дървената беседка в средата на полето между блоковете беше обрасла с хилава лоза, в благодатната й сянка седяха седем-осем души. Четирима играеха карти, а останалите ги гледаха, но някак много тържествено като за прости кибици. Същият израз личеше и по лицата на тримата от белотаджиите. Само един от тях изглеждаше нормално спокоен, дори леко отегчен. Беше нисичък, кривокрак, по шорти и потник, с голям корем и плешив от челото до темето — топчест, кръгъл, но с доста яки ръце, които ловко и прецизно мятаха картите.

— Пас.

— Каро.

— Без коз?

— Хъммм… Всичко коз!

— Контра.

Картите звучно шляпаха по дъските на масичката, около отворените шишета с бира се въртеше апатична оса, по тефтерчето за писане на резултатите имаше влажни следи от изпотени пръсти.

— Белот.

— Терца.

— И от мен терца.

— Асо… Ето ви сега каро — дама.

Партньорът на топчестия беше кльощав, дръглив, небръснат и с възпалени светли очи. Противниците им, заедно със зрителите представляваха типични жители на крайните квартали около четиридесетте — понапълнели, позагрубели и улегнали мъже с безумно важни професии: жичкаджии, водопроводчици, шофьори, монтьори, хладилни техници и бояджии. Подработваха и странично, гледаха мачове по телевизията, погаждаха се с деца и съпруги, не винаги гладко, мусеха се на тъщи и се заглеждаха по млади девойчета, без обаче да предприемат опити за кръшкане — не им стискаше да си разтурят движещия се по здрави коловози живот, а може би ги мързеше.

Когато последната карта легна на масата и топчестият обяви: „Вътре сте, пичове. Терцата ви пада, сто петдесет и три на сто четирийсет и пет!“, кибиците го зяпнаха, а партньорът му, заедно с единият от противниците се ухили, показвайки яки жълти зъби. Запали цигара и рече към ортака си:

— Веско, тука има дето не са свикнали с твоя талант.

Топчестият скромно, но и някак горчиво се усмихна:

— То пък един талант, Киро…

— Разкажи де — подкани запознатият с историята бит противник.

— Нищо особено — сви рамене геният. — Това че броя точките докато играем ръцете, и други го могат. Елементарна математика. Ако не мешаме картите, аз просто ще знам кой какви има и какви ще му дойдат.

— Айде бе! — изрази недоверие един от кибиците.

Киро взе колодата, обърна я, разтвори я като ветрило, показа картите на партньора си, след което два пъти цепи и раздаде.

— Покажи им сега! — рече самодоволно.

Веско взе картите си, без да ги поглежда и каза:

— Винаги ми е по-лесно, като си ги погледна. Веднага ми става ясно какви карти имат другите. Тоест в най-лошия случай отначало имам идея какви могат да бъдат. После при обявите се избистря, а след първата ръка вече точно знам кой какво държи. Това ако познавам добре хората, с които играя. Ако не, на втората ръка най-късно вече са ми ясни. Всичко това е, ако са мешани, не просто цепени, пък и не трябва да гледам как се мешат. А когато не са мешани както сега… — Топчестият остави картите си, така и не ги беше погледнал. — Киро има вале и осмак от спатии, дама каро, деветка купа и вале пика. Данчо държи две спатии — деветка и поп, и три кари — седмица, десетка и поп… ти имаш черни седмачета, вале каро, поп и асо купи, а моите са две черни дами, червени осмици и туз спатия. Ако разиграем това раздаване, при положение че с Киро дигнем за всичко коз, играта ще е чиста и имате шанс да ни вътрите със сто петдесет и три на сто и пет…

Провериха, разиграха и единодушно ахнаха.

— Много ги следиш, евала!

— Не ги следи — намеси се Киро. — Помниш ли филма дето Дъстин Хофман е сачма човека? Том Круз, брат му, разсипа една кутия с клечки за зъби, оня ги погледна за секунда и вече им знаеше точната бройка. И наш Весо е такъв — не ги брои, не ги следи, просто знае.

— Нагласят ми се, разбираш ли — дообясни Веско. — Сглобява ми се като пъзел само-самичко в главата. Всичко що е математика, ми е ясно. Гледам едно уравнение и ми изниква отговорът. Да ми покажат нещо от висшата математика, само да ми обяснят кое защо е написано, и вече мога да им кажа резултата. И никак не се напрягам.

— Ами от лотария печелиш ли? От тото?

— Ааа, там е друга работа. Там освен математика има и шашмалогия, а от шашмалогия не разбирам.

Мъжете се засмяха.

— Откога го можеш това?

— Откакто се помня. От малък. Защо?

— Рекох да не е от някоя травма или катастрофа…

— От катастрофата ми е това — Веско показа дълъг белег от коляното надолу до глезена на левия си крак. — Никакви други придобивки.

— Ами що не си учил в математическа гимназия или нещо такова? А после — в университет. Сега да си висшист, не като нас, работническа класа…

— Аз опитвах. Ама не ме взеха.

— Я!

— На тях не им трябва да намираш интуитивно отговора, трябва да доказваш теореми, да обясняваш как си стигнал до този резултат… а аз не мога да го обясня с думи. Ти можеш ли да ми обясниш как виждаш цветовете? Я ми разкажи какво е червено, ама без да го сравняваш с домат, с купа, с колата на оня гъзар от съседния блок, все едно съм сляп към тоя цвят. Няма да можеш.

— Значи, уж талант, пък за нищо не става?

— Аха… Преди време, бях изчел един куп книги по физика и едно нещо за теорията на относителността.

— Онова на Айнщайн ли?

— Да бе. Там дето приказва, че скоростта на светлината не можела да се надхвърли. А точно тогава даваха некакъв филм, фантастика, с космически кораби, дето минават в хиперпространство… Дай, викам си, да видя има ли наистина такова нещо — хиперпространство. Четох, четох, писах, четох, пак писах… И накрая изведох една формула. Сама ми скочи в акъла, ей както това какви карти държите, след като си видя моите и чуя обяви, анонси…

— И за какво е тая формула?

— Ами тя е формулата на хиперпространството. Пет листа голям формат. Ей на Киро хлапето ми я разпечата на компютър по-ситничко, събра се на два, ама открай-докрай.

— От това хиперпространство каква ти е файдата? Пари ще изкараш ли?

— Би могло. С тая формула инженерите могат да построят кораби, даже съм сигурен, че ще са по-евтини от ферарито на оня там мошеник, ама чак когато влязат в масово производство. Ще са големи колкото микробус. Или малък „Икарус“, за да има място за въздух, вода и всичките му там работи, дето ги монтират в сегашните космически кораби…

— За совалки ли говориш?

— Не бе! Совалки! С тия хиперкораби не излиташ като ракета, ами просто се разтваряш във въздуха — хиперскок! — и си някъде на майната си, на друга планета, в друга галактика… Само настройваш на таблото автонавигаторът да търси небесно тяло като Земята и натискаш копчето. За деветстотин киловата се прехвърляш в другия край на вселената. Ако не ти харесва, или се връщаш, или търсиш друго място. Можеш да ги запомняш като станции на дигитален радиоприемник. И всичко това следва от формулата. Ама не знам как да ги построя тези машинарии, нито имам идея какъв ще е тоя акумулатор, дето ще ми дава импулси от деветстотин киловата за една микросекунда…

Всички мълчаха, бавно попивайки чутото.

— Абе, Веско, това наистина са много пари бе! — опомни се изведнъж един от кибиците.

— Ами да. И всички ще са на далавера, не само аз. Даже ти ще можеш да си позволиш такава джунджурийка и ще си спретнеш една вила около оная, Проксима, дето е най-близка звезда до Слънцето. Стига там да има такава планета като Земята, а тя да има въздух за дишане, да не е много горещо, да не е много студено, да няма някакви извънземни зарази… Абе, до заранта мога да ти разправям как ще се промени всичко!

— Чакай… ама не си ли я патентовал тая формула?!

— Патентовах я. Опитах де. Потроших почти всички спестени пари по такси и комисии, Радка вдигна скандал и каза, че ще иска развод… Помниш ли миналата година когато се изнесе при майка си? Заради това беше…

— Весо! Ами защо не си я дал за производство тая твоя хиперформула!

— Защото не мога да им я обясня. Аз я виждам като на длан. Всичките й приложения, за някои даже хабер си нямам какво представляват, но ги виждам. А инженери, учени, експерти там всякакви — не ги виждат. И формулата, викат, че уж изглеждала бетон, ама не могат да я проумеят, без да им покажа как съм я извел. А аз не мога. Защото тя е като… като озарение. Като виждането на картите на белота.

Киро разсеяно запали цигарата откъм филтъра, намръщи се, хвърли я без псувни и извади друга. Веско замислено гледаше косматите си къси пръсти, а останалите зрители и играчи захласнато зяпаха него.

— Едни ми се смяха. Повечето. Викат, вечен двигател не купуваме. Други — те пък шепа хора, дето ми повярваха, казват, че ще се опитат да направят всичко възможно да я разнищят тая проклета формула. Записват ми телефона… и повече не ги чувам. Само един, професор, свестен човек, ми се обади след няколко месеца и разправя, че в тая формула наистина имало хляб, ама щели да го опекат чак след сто години, и то — може би. Помоли ме за разрешение да я прати в чужбина с пълно съхранение на авторските права…

— Ще те преметне!

— Ти защо сам не я прати в Америка или Япония?

— Не знам езици, Данчо.

— Да ти го преведат писмото!

— Първо, искат по шест кинта на страница превод и второ — как ще преведат нещо, което не разбират?

— Ама нали веднъж разправяше, че езиците са пак математика! Значи можеш да ги научиш!

— Казвах ти, че така си мислех в училище. Минали са покрай математиката, колкото таблата покрай шаха…

— Не сте го видели наш Весо на шах — вметна Киро за информация към по-неосведомените. — На сина ми компютъра щеше да изгори от яд!

— Езиците са един куп правила, където само изключенията са повече от правилата. Най-вече в пустия му английски. Едва изкарах тройка за диплома навремето… няма в езиците математика, а значи няма я и в мислите на хората. Заради това и не могат да разберат и най-големите специалисти моята хиперформула.

— Ама не им ли показа какви дарби на математик имаш?!

— Кои дарби? Да правя на маймуна всеки противник на белот ли?

— Добре де, а какво стана с оня човек, професора?

— Мълчи. Сигурно в чужбина са го скъсали от подигравки на някой симпозиум. Може и да ми е сърдит, мисли си, че съм го преметнал… Колко стана часа, Кире?

— Осем и десет.

Веско почеса меката си кръгла брадичка, гладко избръсната, с трапчинка, придаваща на лицето му израз, който никак не се връзваше с ореола му на гениален математик.

— Включих си кабеларка — свенливо поясни той. — Гледам едни предавания по „Дискавъри“, па дано ми просветне как да обясня на всички тиквеници формулата. Ама ще има време за още едно каре… Я раздай за всичко коз, Киро!

25 — 9    4 — 7

34 — 28   11 — 0

62 — 32   11 — 0

94 — 26   11 — 0

120 — 26  11 — 0

146 — 40  11 — 0 контра

5         0