Всичко от начало

1.

— Фабилия? — попита инспекторът.

— Джут — отвърна тя.

— Ибе?

— Табита.

— Тлъжност?

— Собственик оператор.

— Корап?

— „Алис Лидъл“ — каза Табита.

Той повдигна ниско обръснатата си муцуна и внимателно я изгледа над монитора си.

— Тиб и регистрасия на корапа?

— Добре де — въздъхна Табита. — Бергенски „Таласъм“. Бе Ге Те нула…

Тя си нави ръкава нагоре и погледна монитора на китката си. Все не можеше да запомни регистрационния номер на „Алис“, въпреки че го виждаше по двайсет пъти на ден.

— … Нула-девет-нула-пет-девет.

— Сел на фътуване?

— Трябва да се срещна по работа с един човек — отвърна Табита. — Виж, дали би могъл да поускориш нещата, как смяташ?

Но той беше еладелдиец и педантично проверяваше всичките й данни. Езикът му бе провиснал навън.

Табита сърдито изпъшка и забарабани с пръсти по гишето.

Тя се огледа наоколо. Всички други опашки в залата напредваха нормално. Местните просто трябваше да пъхнат талона си в прореза и да минат през портала. Ама пустият й късмет да попадне на еладелдиец…

Разбра какво ще последва, още щом инспекторът отвори лилавата си устица.

— Архивът фоказва регистрасия на тефектен осев ключов кристал — каза той. — Фреди два бесеца.

— Да — потвърди Табита.

— И още нефофравен — отбеляза съществото.

— Аха — кимна тя. — Тъкмо затова трябва да се видя по работа с един човек.

Но преди да я пусне през портала, той разпечата нов екземпляр от капеланските разпоредби за допустимите равнища на изхабяване на осевите ключови кристали.

Табита пъхна разпечатката в чантата си, в която — някъде — вече имаше три такива документа, и си погледна часовника.

— По дяволите — изруга тя.

Терминалът беше затворен поради някаква полицейска операция. За да излезе на обществената магистрала, Табита трябваше да мине по дълъг подземен тунел. Вътре бе тъпкано с народ. Униформени космонавти се блъскаха с носачи — и човеци, и роботи. Пламенни евангелисти пъхаха пророчества за неизбежното пълно сливане в лапите, зъбите или ръцете на ококорените туристи. За вниманието им се надпреварваха холоси на местни заведения, телевизионни канали и археологически атракции. Глъчката беше по-оглушителна от обикновено. Разбира се: нали имаше карнавал. Слушалките й внезапно се включиха в местен канал и започнаха да вибрират в ритъма на салса. Раздразнена, тя ги изключи и ги смъкна на шията си. Ако искаше да стигне до града преди обед, трябваше да се размърда. Табита вдигна чантата си, заобиколи товарен гравитокар, мина през група дърлещи се перки и си проби път между двама алтециани и гида, с когото се пазаряха. Като крачеше леко при ниската гравитация и размахваше чантата пред себе си, тя успя да се измъкне на открито.

Навън бе прашно и студено. Силните пустинни ветрове носеха пясък. Полуголи деца с очи като цепки и крайници като пръчки мрачно обработваха изливащите се тълпи. Табита Джут вдигна яката на старото си металическо яке и закрачи покрай павилионите в търсене на транспорт.

Опашките за авиотаксита бяха невероятни. Тя пое по тротоара към канала. Същото положение. За щастие повечето туристи търсеха роботакси, каквото Табита и без това не можеше да си позволи. И тогава — страхотен късмет — успя да се вмъкне пред бяло семейство, което все още се дивеше на цвета на водата, и хвърли чантата си в новопристигнала лодка.

— „Мьобиусов лист“ — извика тя.

Виковете на ядосаните зяпачи заглъхнаха зад тях, те напуснаха кея и се понесоха по течението. Табита седеше на кърмата и наблюдаваше как маслиновите горички и гъбените градини по двата бряга бързо отстъпват място на сухи докове, кварцови рафинерии и епифити. В далечината за миг се издигнаха небостъргачите на Скиапарели. После, когато навлязоха в шахтите, около тях се затвориха кораловорозови скални стени.

— За карнавала тук? — попита я шофьорката. Гласът й издаваше досада и негодувание, които отрицателният отговор на Табита не успя да промени. Тя бе веспанка, изпълнена с враждебно примирение като всички останали. Атмосферата беше осеяла издължените й бузи с кафяви петна.

— Преди да съборят купола било по-добре — оплака се от студа местната. — Идвала си тук кога имали сме купол?

— Не — отвърна Табита.

— Тогава си ни било топличко — каза шофьорката. — После съборили купола. Казали, че инсталират слънчев. — Подвижното й лице се сгърчи в нацупена физиономия. — Ама не. Още карат се кой плаща.

Тя повдигна лакти. Приличаше на торба гнили зелени чушки в кафяво плъстено палто. Лъскавите възглавнички на ушите й бяха съсухрени и сбръчкани, меките торбички под очите й висяха в изражение на постоянно отчаяние. Табита се зачуди от кога ли изкарва мизерната си прехрана с тази лодка и се жалва на безразличните пътници, без да е в състояние да събере парите или силата за дългото пътуване към дома.

Тъмночервеният канал ги отведе в границите на новия град. Вятърът донесе до тях крясъците на продавачите и бръмченето на таксита, отекващи над мръсните води. Група рунтави палерниански проститутки седяха на слънце, пушеха и си клатеха краката на стъпалата под пасажа „Малибу“. Жените подсвиркваха и махаха с ръце на лодките по канала. Шофьорката започна да се оплаква от тях. Табита се премести напред на напуканата червена пейка.

— Трябва да разговарям по телефона.

Тя се пъхна под телефонния навес, разви кабела на слушалките си и включи щепсела. Изподрасканото екранче й изсвири кратка мелодия. Появи се емблема на телефонна компания. Последваха реклами, повече от обикновено заради сезона. Прозорчето в долния ляв ъгъл показваше весело намаляващите кредити на Табита.

Опита да се свърже с „Мьобиусов лист“, но й отговори телефонен секретар. Набра друг номер. И зачака.

Разминаха се с двумачтово платноходче, управлявано от детски екипаж. Влачеха пустинна манта на дълго черно въже. Тя се потапяше във водата и припляскваше със сивите си, ципести криле.

Най-после успя да се свърже. Докато се представяше, на екранчето се появи мазно захилено лице.

— За карнавала ли идваш?

— Не, по работа — отвърна Табита. — Карлос, колко вървят осевите ключови кристали?

— За какъв тип?

— „Таласъм“.

— Още ли караш оная бракма? Всеки момент ще се разпадне под краката ти.

— И тя така ми казва — отвърна Табита. — Хайде, Карлос, бързам. Колко?

Той й каза. Тя изруга.

Карлос сви рамене.

— Толкоз за летящи антики като твоята — безмилостно заяви той. — Няма резервни части. — После се почеса по ухото. — Мога да ти уредя „Навахо Скорпиън“ на страшна далавера.

— Чупката, Карлос.

Табита се замисли за алтецианите на космодрума, помъкнали своите куфари и вързопи.

— Слушай, напоследък да си виждал капитан Франк?

— Кристал за „Таласъм“, да, това е по неговата част — ухили се той. — Опитай на битака.

— Много ти благодаря, Карлос.

— Я по-весело, Табита. Все пак е карнавал!

2.

Карнавал в Скиапарели. Каналите са пълни с туристически бусове, мостовете са окичени със знаменца. В небето се издигат балони и фойерверки. Градът се облива в червена светлина. Макар че навсякъде патрулират полицаи еладелдийци, единствен господар е удоволствието. Да идем ли до Рубинения басейн? Да погледаме планерните дуели над ал-Казара? Или в стария град, където огромните древни силози кънтят от последните хитове и виното на Астарта кара кръвта на младите и красивите да кипи? Хиляди миризми, на наденички и пот, фосфор и парфюми, безразборно се смесват из пасажите. В денонощните барове дрънчат чаши и тракат прибори, пияни гуляйджии хвърлят в смут механичните си сервитьори, бягат сред колонадите, без да си платят сметките и дъхът им излиза на пара в редкия зимен въздух.

Отразени в мазната вода, хиляди пъстроцветни светлинки премигват и блестят по лъснатите фасади на сградите. Хиляди звуци отекват в ушите на присъстващите, музикални инструменти, канонади и сирени, които се сливат с весели гласове. Дори стържещият вой на полицейски гравитокар, който бавно се носи срещу течението, не е в състояние да заглуши врявата. Ченгето — човек — натиска два пъти клаксона и изчаква. В лъскавата черна черупка на сервобронята си, той изглежда скован и обиден, като гигантски бръмбар, нападнат от мравки.

Спряха на Мистичния булевард под пързалката. На стената стояха мърляви гаменчета, смучеха димящи топки мъх и се псуваха помежду си.

— Това не е „Мьобиусов лист“ — отбеляза Табита.

Мрачната лодкарка посочи с лакът.

— По-близо не мога, сестро. Гранд канал е затворен за процесията.

Ядосана, Табита й плати и с лекота скочи на кея. Якето й отразяваше светлините, обувките й хрущяха по покритите с пясък дъски.

Представете си я, Табита Джут: не такава, каквато я показват медиите, хиперпространствената героиня, всеможеща, интелигентна и козметично ретуширана, самоуверено усмихната, докато протяга ръка към обсипания със звезди Млечен път, а дребна, уморена млада жена с напукано станиолово яке и омазнен панталон, която решително си пробива път през ликуващите тълпи на Скиапарели. Висока е 162 см, с широки рамене и хълбоци, тежи около 60 k при едно g, макар че това й се случва много рядко. Тъмночервената й коса е подстригана в консервативна космонавтска прическа. Кожата й е млечнокафява и лесно й избиват лунички, които тя мрази. Ето я, завърнала се от тежък курс до Шатобриан, замаяна от часовата разлика и изтощена, копнееща за душ. Под кафявите й очи са се очертали тъмни кръгове. Тази вечер човек не би й обърнал внимание сред пищните, блестящите и красивите.

Не че наоколо имаше много такива. Тук карнавалът определено не се усещаше толкова. Тя се шмугна под бетонния тротоар и закрачи по улица с импровизирани сергии, сглобени от тръби и дъски. На стълбовете над нея бяха окичени гирлянди с биофлуоресцентни светлини. В края на краищата, Табита беше дошла на битака.

Някои продавачи все пак се бяха постарали за карнавала. Изложените по масите им олющени касети и вехти пуловери бяха украсени с маски и флагчета. Тук бяха ярките дрехи: всичко от алуминиеви обувки до евтини ризи с намигащи котенца, изправени на задни крака еднорози и гънещи се стриптийзьорки. Колекционери ровеха из кашони със слънчеви очила и обсъждаха достойнствата на крадени корабни принадлежности. Две мършави жени с къси рокли седяха зад маса с порцеланови животни и се гримираха една друга, като се грееха на очукана реакторна печка. Докато Табита си пробиваше път покрай тях, едната й подсвирна с уста.

Бракуван корабен робот се наведе изпод покрива на сергията си и изстреля към нея струя сублим, който изпълни главата й със слънчеви басейни, аромат на цветя, нега. Жълтокожо дете се опита да привлече вниманието й към буркан с мъртви мухи. Зад ъгъла бяха алтецианите с техните жилетки и конични шапки от кафяв филц, предлагащи купища човешки отпадъци. Възседнали високи столчета, те седяха прегърбени в обичайното си скръбно настроение. Олигавените им муцуни бяха възпалени от мръсния въздух. Когато видяха Табита, алтецианите загъгнаха и завъздишаха помежду си. Веднага познаваха космонавта.

— Осев ключов кристал? — извика тя. — За бергенски „Таласъм“?

Алтецианите захриптяха и замахаха с лапи към планините от стари респиратори и разглобени топлообменници, сякаш тези съкровища бяха всичко, което човек може да иска от живота. Табита изразходва ценна минута, за да изрови от камарите нещо, което изглеждаше обещаващо, но се оказа реотан за каустична дифракция. Тя го хвърли обратно. Губеше си времето.

Като избягна група пияни космонавти с цветовете на Шенандоа, които ревяха и се блъскаха помежду си на излизане от някакъв бар, Табита си запробива път през навалицата по бреговете на Гранд канал. Минаваше покрай дебели туристи в пищно облекло, цивилни маршали в широки гащеризони, после заобиколи персонална робокамера, чиято глава се въртеше насам-натам, докато собственикът й наблюдаваше канала от дома си. Вятърът плющеше в полиестерните платна на платноход. Зад него пълзеше гравитобус, в който празнуваха служители от Мивикорп. През такелажа на шхуната можеха да се видят пет палернианки върху паянтов сал, които дюдюкаха, размахваха масивните си космати ръце и се мъчеха да се покатерят на частен кей. Висока жена се надвеси от балкона над тях и ги заля с кофа вода. Накачулени по парапетите и прозорците, събрани по улиците и покривите, тълпите свиреха с уста и аплодираха.

Докато Табита се опитваше да заобиколи двама дрогирани транти в скъпи цилиндрични шапки и кожени дрехи, една от палернианките направи тромаво салто и друга я бутна в канала. Те запищяха от радост. Профуча искроскутер, който изпълни въздуха с мирис на озон. В него двойка в електрокостюми се извиваха и гърчеха под тежкия ритъм на джъмпбокс. Палернианките заподскачаха от възбуда и напълниха сала с вода. В момента, в който пристигаше ченге, чийто циклопски шлем стърчеше над главите на зяпачите, жената спускаше кофата с въже и викаше на няколко гримирани момченца да я напълнят.

Табита се провеси над перилата. Можеше да види „Мьобиусов лист“. До него имаше само стотина метра: там, точно зад платформата на огромните капелани, чучела с големи голи глави, които кимаха със сериозна благосклонност, сякаш благославяха развълнуваната тълпа.

Карнавал в Скиапарели. Студен, прашен град, пълен с туристи, шум, смрад и мръсотия. Където и да идете, ще срещнете хора, които ще ви кажат, че Скиапарели бил съдбоносен град за Табита Джут. Защото в Скиапарели срещнала Трикарико, който я качил на борда на „Шарения папагал“ и я отвел при Балтазар Плъм — и че иначе никога нямало да получи „Алис“. И ето че години по-късно тя отново бе в Скиапарели и й предстоеше съдбоносна среща, която коренно щеше да промени живота й, моя живот и живота на всички ни. Стоеше на най-горното стъпало на стълбището, спускащо се към входа на „Мьобиусов лист“, Виждаше светлините, пияниците и комарджиите вътре.

И тогава се появиха перките, които се втурнаха на четири крака нагоре по стъпалата като плъхове, бягащи от мазе.

3.

Табита допусна грешка. Допусна грешката да се опита да се спусне надолу по стъпалата през изкачващите се перки.

— Хей, жено! Внимава, жено!

Точно пред нея изникна мъжкар с мазна козина и пронизващи зелени очи. Табита се просна по задник на цимента.

Внезапно всички я наобиколиха, изправени на задните си крака като мършави видри с черни кожени дрехи и хромирани ленти на ушите.

Без никакво желание да се кара с перките, тя понечи да се изправи.

Те се вкопчиха в нея. Двайсет бодливи лапки я хванаха за якето, панталоните и ръцете. Задърпаха чантата й.

— Хей! Чупката!

Отново я повалиха по гръб. Слабата гравитация я обезсилваше. Докато се мъчеше да намери опора, първият мъжкар скочи върху хълбока й, после между краката й и остана там, като се олюляваше наляво-надясно, наврял плоската си главичка в лицето й.

— Чииииииии!

Табита светкавично седна и се отдръпна от ръмжащия перк. Неколцина от неговите братя и братовчеди отлетяха настрани. Тя отскубна ръката си от други двама и насочи показалец към дребничкия извънземен.

— Разкарайте се от пътя ми!

— Ти на наш път, жено.

— Чиии! — извикаха всички. — Чииииии!

Перата по тила и по мускулестите им пищяли, които изпъкваха под крачолите на бричовете им, бяха настръхнали. Те стискаха с лапки медальоните си и плъзгаха нагоре-надолу циповете на елечетата си. Онези, които бе съборила, отново бяха на крака и скачаха по стъпалата наоколо. Някои носеха кутии бира и бутилки кианти. Мъжкарите бяха подчертали черните си очници с тъмни сенки и грим. Те ръмжаха и оголваха зъбки. Дъхът им смърдеше на вмирисана риба.

— Бързала, жено? — подразни я перкът между краката й. — Пропусне парад!

Табита разбра, че е пиян като тараба и се поуспокои. Нямаше време да се бие. Стиснала чантата си, тя отново направи опит да се изправи, но те се увесиха на раменете й.

— Разкарайте се от мен!

— Стреля, жено? Забавлява, жено?

Перкът я нападна. Табита замахна с ръка да го отблъсне.

После друг, по-възрастен. Бодливите върхове на перата му бяха започнали да омекват и поддадоха под вдигнатата й ръка.

— Ти ни тъпче! Ти ни събаря!

— Добре де, извинявам се! Това задоволява ли ви? Извинявам се. А сега просто ме оставете да мина.

Табита за трети път се помъчи да се изправи. Когато жилестите гадинки отново й попречиха, тя ги събори с ръка.

— Чиии! Чиии! — разпищяха се те.

От „Мьобиусов лист“ излязоха две жени: жълтокожа с видеоочила и чернокожа с манто и вплетени в косата зъби от василиск. Те погледнаха към Табита, която стоеше на един крак и се опитваше да се отскубне от вкопчилите се в ръцете и глезена й перки. После предпазливо я заобиколиха. Жълтокожата прошепна нещо на спътничката си, която се засмя и дръпна от цигарата си.

След тях се появи висок мъж с платнена шапка, който бързаше да ги настигне. Тракането на токовете на обувките му постепенно заглъхна зад Табита. Тя потръпна, когато в плътта над лакътя й се впиха дълги черни нокти. Все едно глутница фокстериери да те увие в бодлива тел.

После чу, че нещо се разкъсва.

Перките произхождат от третата планета в слънчева система клас G в района на Орион, където живеят в подземни бърлоги. Навярно тъкмо затова толкова лесно бяха привикнали с тунелите на Изобилие. Подозрителността, агресивността, стадният инстинкт и абсолютната враждебност към всеки външен трябваше да е присъща на по-свирепия подземен обитател. Напуснал родния си дом поради глад, дълг или сексуални императиви, ти търчиш по мрачните, разклонени коридори на подземния лабиринт, заобиколен от миризмата на собствения ти вид. Внезапно чуваш дращене на нокти, което се носи от противоположната посока. Приятел, враг, роднина, съперник? Зад теб са братята ти, навярно децата ти, сгушени и мяукащи в топлия мрак. Каква друга възможност ти остава в момент на социална несигурност, освен да оголиш зъби и да протегнеш нокти?

Във всеки случай, за перките изглежда е така. Те не обичат нищо повече от добрата битка. Когато на тяхната планета дошло време за цивилизация, перките построили бойни влакове, подривни машини, мини. Не е ясно какво е накарало Капела да дари космическия двигател на дребните гризачи. По всяка вероятност перките просто са се промъкнали на неуловимите им кораби, следвайки инстинкта си да се заравят във всяка срещната дупка.

Търпението на Табита се изчерпа. Виждаше целта пред себе си, толкова близо, че почти беше вътре. За да дойде тук, бе пресякла половин Скиапарели. Нямаше намерение да позволи да я задържат на самия праг на бара. Нито пък да остави якето си на шайка навлечени хулигани. Тя нададе вик и се хвърли срещу водача им.

Перките имат много дълга шия. Това обяснява странния, извънредно комичен начин, по който стоят съвършено изправени и неподвижни, докато се оглеждат наоколо на 240 градуса като космат перископ. Табита стисна врага си за гърлото с две ръце. Докато продължаваше да лети напред по инерция, тя разблъскваше с рамене останалите перки.

Всичко можеше да свърши добре. Или зле, в зависимост от гледната ви точка за онова, което се случи впоследствие. Но кръвта й кипеше. Табита блъсна задушаващото се, драпащо с нокти създание в Гранд канал.

— Чиииииии…!

Перкът инстинктивно се сви на кълбо и полетя през ръба на стълбището като космат камък в кожен елек. За миг поразени от удивление, другарите му яростно запищяха. Зрителите и зяпачите покрай канала се завъртяха натам, без да разберат какво е префучало покрай тях и се носи към водата. Към мръсната, тъмночервена, мазна вода. Към водата, в която всъщност не падна.

Защото в този момент точно под стълбището, което се спускаше надолу към „Мьобиусов лист“, бавно минаваше платформата на капеланите.

Табита с ужас видя как перкът разкъсва задимения въздух и се стоварва право върху главата на една от огромните статуи. С трясък, който заглуши ахването на тълпата, ударът отвори голяма дупка в белия купол. Изместена от невидимата си стойка от тънки като игли опорни лъчи, фигурата се олюля. Тя сведе разбитата си глава към гърдите си, сякаш за да погледне към надаващия крясъци нападател, сега отчаяно забил нокти в токата на рамото й. Статуята продължи да се олюлява. Ръката й се отчупи и се сгромоляса на платформата, заедно с все още вкопчилия се в нея перк. Благосклонно усмихнатата глава падна, с отвратително изхрущяване отскочи от прожектора върху друга статуя и я събори в канала. Междувременно тялото й се срути върху трета фигура, която при падането си повдигна ръка, сякаш искаше да се спаси, като се хване за някой от все още изправените си спътници.

Нямаше никаква надежда да се спаси. Табита също. Вторачена в предизвиканото от самата нея опустошение, тя осъзна, че перките не са я нападнали, за да отмъстят за позорното поражение на водача си. Всъщност, те се бяха стопили в тълпата. Ръката, стоварила се на рамото й, наистина бе лапа, но не мъничка и с черни нокти, а здрава и с копринена синя козина, която стърчеше от ръкава на черна униформа.

Бяха ченгетата.

4.

БГТ009059 ВКЛЮЧВАНЕ

ТКД.СТД

РЕЖИМ? ГЛАС

СТАНДАРТНО ОТКЛОНЕНИЕ? 31.31.31

ГОТОВНОСТ

Не издържам повече вътре, Алис.

КАКВО СТЕ НАПРАВИЛИ, КАПИТАНЕ?

Не ми се приказва за това.

Защо върша такива неща, Алис? Защо винаги се забърквам В такива неща?

НЕДОСТАТЪЧНО ИНФОРМАЦИЯ

Това отговор ли е?

НЕ. КАПИТАНЕ. ПРОСТО ИСКАХ ДА КАЖА, ЧЕ АКО НЕ МИ ОБЯСНИТЕ КАКВО СТЕ НАПРАВИЛИ, НЕ СЪМ В СЪСТОЯНИЕ ДА ПРЕОДОЛЕЯ КОМАНДИТЕ.

Извинявай, Алис.

ХЕЙ, КАПИТАНЕ, ЗАЩО МИ СЕ ИЗВИНЯВАТЕ?

А, нищо, Алис. Не се тревожи за мен. Просто съм в гадно настроение и имам нужда от компания.

ИЗГЛЕЖДА В МОМЕНТА ТАМ ВЪТРЕ СИ ИМАТЕ ДОСТАТЪЧНО.

Точно затова се свързвам с теб.

ИСКАТЕ ЛИ ДА МИ РАЗКАЖЕТЕ ЗА ТОВА?

Не.

ТОГАВА МИ РАЗКАЖЕТЕ ПРИКАЗКА.

Приказка ли? Не зная нито една приказка. Аз съм от Луната.

НИКОГА НЕ СМЕ БИЛИ НА ЛУНАТА. НАЛИ?

Там е скучно. Не се случва нищо. Не ми се е случвало нищо, докато не напуснах Луната.

НО СТЕ РОДЕНА НА ЛУНАТА.

Да, родена съм на Луната.

КАК Е ДА СЕ РОДИШ?

Не зная! Не си спомням.

ЖАЛКО.

Няма нищо за помнене. Луната е помийна яма. Задънена улица. Черна дупка.

ГОВОРИМ ЗА ЗЕМНАТА ЛУНА, НАЛИ?

Да.

В ТАКЪВ СЛУЧАЙ ТОВА СА МЕТАФОРИ.

Разбира се, че са метафори, по дяволите.

В ГАДНО НАСТРОЕНИЕ СТЕ.

Когато споменеш, че си от Луната, хората винаги питат: „Наистина ли?“. И аз им казвам: „Ами, все някой трябва да е оттам“. А те отвръщат: „Хм, да, предполагам“.

После, особено ако са земяни, продължават: „Бил съм на Луната“. „Всеки е бил — викам им, — но не е живял там.“ „Хм, да“, казват те и кисело се усмихват. Мислят си: „Тая има чип в рамото“. Направо можеш да видиш как си го мислят. Аз нямам чип в рамото. Заради тях е, те все повтарят едно и също.

После, ако са земяни, или всъщност, особено ако не са, казват: „Хм, трябва да си живяла дълго на старата майчица Земя“. А ние не сме. Слизали сме там два пъти на гости при баба и дядо. Не можехме да я понасяме, ние с Анджи. Не обичахме баба и дядо, не обичахме и проклетата им гравитация. Веднъж паднах от едно дърво. Смятахме Земята за ужасна и изостанала. Там, където живееха баба и дядо, дори нямаше мрежа.

ВКЛЮЧВАХТЕ ЛИ СЕ В МРЕЖАТА С АНДЖИ?

О, да, много, макар че никой не споменаваше за това: Всеки си имаше тайна самоличност, за да можеш да си говориш каквото искаш и никой да не знае какъв си в действителност. Включването в мрежата се насърчаваше. Предполагаше се, че има образователна стойност. И наистина имаше, стига да прескачаш всичките им образователни глупости. Най-хубавото бяха клюките и лъжите. Анджи беше капеланска принцеса в изгнание.

НА КАПЕЛА ИМА ЛИ ПРИНЦЕСИ? НЕ ЗНАЕХ.

И аз не зная, Алис. Едва ли някой знае. Но тъкмо от такова нещо имаш нужда на Луната. Да си капеланска принцеса в изгнание, искам да кажа. Иначе има само тъпи уроци, упражнения във вакуума, т’ай чи, ежемесечни лекарства, дежурства за почистване и поддръжка. И не можеш да излизаш навън. Не че има къде да идеш, разбира се.

Имах си едно място, където понякога ходех. Когато Анджи отиваше някъде с приятелите си. Мятах се на колелото, излизах от Посидон и пресичах Езерото на мечтите. Ако пресечеш цялото Езеро на мечтите, стигаш до Езерото на смъртта. Винаги съм си мислила, че трябва да е така. На пет минути от Посидон нямаше и следа от хора, нямаше следи някой някога да е бил там. Само безкрайни кафяви скали и сенки, черни като небето. Не навлизах в сенките. Беше адски студено.

Включвах си касетофона и изключвах радиото. Радиото не биваше да се изключва, но аз го правех, за да не ме чуват как припявам с касетофона.

НАПОСЛЕДЪК НЕ ПЕЕТЕ МНОГО, НАЛИ, КАПИТАНЕ?

Бъди благодарна, че не пея. Затова пък си приказвам сама.

ПРИКАЗВАТЕ С МЕН.

Все тая.

ПОНЯКОГА СТЕ УЖАСНО ГРУБА. НИЩО ЧУДНО, ЧЕ АНДЖИ НЕ Е ИСКАЛА ДА СИ ИГРАЕ С ВАС.

И без това не ми се занимаваше с нея. Единственото, което правехме заедно, беше включването в мрежата. И от време на време татко ни водеше във Ведрина да гледаме корабите.

Именно там изгубихме Анджи преди няколко години. Ведрина ни харесваше, когато бяхме малки, макар че като се замисля сега, не беше кой знае какво. Емигрантските години отдавна бяха отминали. Никой не ходеше там, освен ако не се налагаше. Корабите минаваха покрай нея. Бяха съвсем малки, само баржи и совалки. Не се обиждай, Алис.

На Луната всички си умираха за икономии и колективна работа. Или бяха като мама и татко, които подобно на всеки друг бяха искали да се махнат от Земята, но нямаха здравия разум или нужните връзки, за да получат разрешително за работа на орбитална станция. Гледахме ги как пристигат, смаяни и разочаровани. Нервни туристи, които не можеха да си позволят или сигурно не им стискаше да отидат някъде по-надалеч. Или пътници втора класа, които просто минаваха транзит. Дебели двойки във ваканционни полички, които подскачаха като хлапета при ниската гравитация и с възхитени викове разглеждаха покритите с лунен прах сувенири. Бюрократи със сива кожа и сиви дрехи. Винаги се караха с чиновниците и задръстваха телефонните станции. „Стой настрани от тях“, казваше баща ми. Беше го страх, че го издирват за неплатени данъци. Инженери със защитни очила, монтирани на слушалките, и с роботи, които ги следваха по петите. Нетболни отбори от Църквата на Звездния пастир, всички със съвършени тела и лъскави бели зъби. После от време на време групи принудителни емигранти, индийци или китайци, облечени в еднакви дрехи.

Дори нямаше интересни извънземни. Само алтециани, които мъкнеха навсякъде черните си найлонови сакове, перки и еладелдийци, които приличаха на едри кучета в униформи.

Като малка много исках да си имам куче.

ИМАХТЕ ЛИ КУЧЕ, КАПИТАНЕ? МРЪСНИ СЪЗДАНИЯ, НАЛИ?

Единственото куче, което съм виждала, беше много чисто и съвсем мъничко, само десетина сантиметра високо. Беше холос. Имаше и един с маймунка, напъхана в оная малка черупка с дупка отстрани, за да можеш да гледаш през нея. Вътре имаше място само за маймунката. Устата й беше отворена. Не ми хареса. Струваше ми се, че крещи. Кучето също не изглеждаше много щастливо. Беше бяло с черни петна.

НЕ СЪМ СИГУРНА, ЧЕ ВИ РАЗБИРАМ, КАПИТАНЕ.

Това беше музей. Музеят на Голямата крачка. Мама ме водеше там като съвсем малка. Винаги отивах право при кучето и маймунката. Бяха в самото начало, при всички ония досадни първобитни неща, които другите деца подминават, за да отидат при фраския изтребител. Беше изложба, диорама, която показваше жестокостите на докапеланските битки. После идваха първите полети с тяхна помощ, първите скокове, някои от нещастните случаи, изчезналите кораби. Там беше изтребителят, катастрофирал кораб, който бяха възстановили, и разни вълнуващи неща за това как сме помогнали на Капела да победи Фраск. И в средата имаше открит към космоса участък, просто кръг гола повърхност, заобиколен от стъклен прозорец, и надпис, че на това място капеланите за пръв път кацнали в слънчевата система.

Пред прозореца имаше и друга диорама. Мъж с голяма плешива глава, облечен по чаршаф и лъскави сандали, който поздравява двама глуповати наглед „астронавти“, както са ги наричали, в тромави стари скафандри. Капеланът висеше във въздуха и се усмихваше. В това имаше нещо смешно, все едно в сцената нарочно бяха допуснали грешка, която човек трябваше да открие.

КАПЕЛАНИТЕ НЕ ГРЕШАТ, КАПИТАНЕ.

Така казваше и татко. Все ми повтаряше: „Стой настрана от еладелдийците, защото донасят всичко на капеланите“. Съветваше ме да се пазя и от перките. Трябваше да го послушам.

ЗАЩО БАЩА ВИ НЕ ГИ Е ХАРЕСВАЛ?

О, татко изобщо не си пада по извънземните. Не му харесваше даже капелана в музея, онзи от диорамата, дето се хилеше като гигантско плюшено мече. Като че ли се канеше да погали астронавтите по главата. А те просто изглеждаха стреснати.

Всъщност, татко беше щастлив на Луната. На нас обаче ни беше тъпо.

КАКВО СЕ СЛУЧИ СЪС СЕСТРА ВИ?

Един ден била във Ведрина и се запознала с момче от Светия гроб на разширената невросфера, което й казало, че повече няма нужда да е въображаема принцеса. Вместо това можела да е частица от Господ.

Не знаех за Господ, но когато му издаде тайната си самоличност, разбрах, че е нещо сериозно. Мама и татко й се караха, но нямаше полза. Анджи беше затънала до шия. Великата мрежа в Небесата. Жакове, уетуер и всичко останало. В крайна сметка, също като всички останали, и тя беше на Луната временно.

Това беше нейният път за бягство. Няколко години преди аз да открия своя.

5.

Табита сърдито въздъхна и се метна върху твърдия нар. После се огледа наоколо в килията. Четири порести мръснорозови стени, бетон. Матова стоманена врата, външна ключалка, без брава. Нито един прозорец. Решетка на вратата и още една на тавана. Зад тях проблясваше обектив на камера. Мръснорозов бетонен таван, биофлуоресцентен пръстен, неработещ. Мръснорозов бетонен под. Нарът представляваше плътна платформа, прилепена към едната стена. В ъгъла — химическа тоалетна, бяла, ожулена и вече смърдяща. Нямаше място за нищо друго.

От стълбището еладелдийците я бяха завлекли в съседна уличка, където я притиснаха към стената и я претърсиха. След като решиха, че не е политическа престъпничка, а поредната избухлива космонавтка, я предадоха на местните власти, което я изпълни с огромно облекчение. Когато се касаеше за канелени, понякога се държаха адски гадно. В участъка „Мирабо“ изобщо нямаше да й обърнат внимание. При еладелдийците хората обикновено изчезваха.

Ченгето, което я арестува, беше пълен киборг за контрол на тълпите. По сивия му визьор проблясваха всевъзможни данни и скриваха имплантите му.

— Джут, Табита, капитан — с механичен глас каза той, докато единственото му око я сканираше и записваше. Беше много висок и лъскав. Аугментираната му длан се протегна, за да я хване за ръката.

Табита се опита да го накара първо да й позволи да се обади в бара.

— Трябва да съобщя на шефа си! Той е вътре. Тъкмо отивах при него, когато ме събориха ония отвратителни гадинки.

Безполезно, разбира се.

Под погледа на еладелдийците ченгето я отведе в края на уличката, където го очакваше партньорът му. Настаниха я помежду си в гравитокара.

Трафикът бе ужасен. По целия път до центъра гладките лица на полицаите премигваха в електронни редове от червени и сини данни, анализи, доклади, жълти мрежи, видеоидентификации, информация по други случаи. Когато изключиха двигателя, Табита чу, че им шепнат далечни гласове. Не разговаряха нито помежду си, нито с нея.

В участъка флегматична сержантка провери картата й в електронно устройство и я взе. Арестувалото я ченге стоеше зад гърба й като истукан с изключен мозък. Представляваше зловеща гледка — с жиците по носа и белтъците на очите, които се виждаха през шлема му. Електронен човек, покорен на волята на напевни гласове от друга звезда, които го ласкаят и напътстват.

Сержантката изсипа съдържанието на чантата й върху плота и го претършува.

— И преди сме загазвали, а, Табита? — ритуално измърмори тя.

Табита не отговори. Мътните ги взели. В това отношение всички бяха еднакви. Ченгетата, перките, еладелдийците и скапаните капелани на Харон. Животът и без тях беше достатъчно тежък. Закони, разпоредби, протокол. Племенни безумия.

Съпротивата не водеше доникъде.

Което никога не й пречеше да опитва.

Загледана със саркастичен интерес в сержантката, тя се опря с две ръце на плота.

— Басирам се, че си обичаш работата — отбеляза Табита.

Жената я стрелна с меките си очи.

— Да не би да се каниш да постъпваш в полицията? — попита тя. — Ще ми се да ви видя. Всички вас. Ще ви е от полза.

Гласът й излъчваше омраза — омраза, смекчавана от мързела и скуката. Табита бе просто поредният каубой на карнавала. Знаеха, че е пила на идване. Само трябваше да погледнат пода на кабината й, за да го докажат.

— Предпочитам да рина лайна — отвърна тя.

Сержантката кимна.

— Ще го уредим.

— Басирам се, че докато ровиш из чуждите чанти, виждаш цялото богато разнообразие от разумен живот.

Полицайката взе оръфан брой на мръсно списание и повдигна вежди.

Табита не й обърна внимание.

— Отивам само да дрънна един телефон, нали става?

— Не става.

— Трябва да дрънна само един телефон.

— Не може.

— Виж — каза Табита, — искаш да ме глобиш, нали така? А аз нямам нито стотинка. Нали ми прегледа данните.

— Още не ти е отправено обвинение — заяви сержантката. Имаше огромна квадратна долна челюст и самодоволно изражение, което не скриваше скуката и омразата, а ги насочваше към колкото може повече други хора.

— Беше самоотбрана — оправда се Табита. — Обясних му го. — Тя се завъртя и ръгна ченгето в гърдите.

— Те не обичат извънземните да участват в побои — поклати глава полицайката. Имаше предвид еладелдийците.

— Виновни бяха проклетите перки — настоя Табита. — Хайде де. — Когато започна да я умолява, разбра, че е изгубила. — Никога ли не ти се е искало да метнеш някой от тях в канала? Басирам се, че ти се е искало. Басирам се, че си правила и много по-лоши неща.

Тя се наведе над плота.

— Това беше самозащита!

— Басирам се, че се мислиш за героиня — отвърна сержантката. — Да хвърляш дребнички перки във водата.

Тя натика вещите на Табита в ръцете й, повика един от роботите и я прати в мазето.

Сега Табита седеше на нара и се опитваше да върне всичко обратно в чантата си. Имаше снопове пожълтели разпечатки и забравени документи, празни и пълни кутии бира от Шигенага, стари дрехи и сиво бельо, мръсен костюм за нулева гравитация, смачкана кутия с два органични тампона, фазомер, инерциална отвертка, пакетче стари бонбони и книжле с прегънати корици и мазни страници.

— Защо мъкна навсякъде всички тия боклуци?

Еладелдийците се бяха появили толкова бързо, че дори не успя да види какво е станало с капеланската платформа. Представи си статуята с разбитата глава и се засмя. Чудеше се как се е чувствал перкът.

Не бе краят на света. Колко можеха да я държат? Нямаше да е чак толкова дълго. Навярно щеше да успее да размени няколко клика превоз за кристала. Жалко, че беше изпуснала Трийст в бара, но щеше да си намери друга работа.

Трябваше да намери.

Скоро й доскуча. Нямаше какво да прави. Реши да посвири на хармониката си, но тя като че ли бе единственото нещо, което не носеше в чантата си. Спомни си за ареста на Честност 2. В килиите поне пускаха радио. Макар че впръскваха във въздуха нещо, от което човек ставаше инертен. Беше добра идея да монтират в килиите видео. Не знаеше защо на никого не му е хрумвало.

Табита се прозя, сви се на топка с лице към стената и затвори очи.

Минутите течаха. Бе уморена до смърт, ала не можеше да заспи. От време на време чуваше стъпки и приглушени гласове, бръмчене на роботи. Веднъж се разнесе вик и силно тракане на метал. Друг звук, продължително свирене, далечно и високо. Нямаше представа дали просто не пищят ушите й. В един момент осъзна, че следи с пръст по стената бледосребриста следа от изтрит надпис. Не знаеше откога лежи в ареста. Тук времето просто спираше, също като в космоса. Бетонът я ограждаше като стена от звезди.

Внезапно вратата се отвори.

Тя се приповдигна на лакът.

Ченге. Не можеше да определи дали е първото, или ДРУГО.

— Джут, Табита, капитан — каза киборгът.

По шлема му потекоха данни, промениха се, замръзнаха.

— Ставай — нареди той.

Табита се подчини, въпреки че не бързаше да придружи полицая.

Дежурната сержантка носеше слушалките си. Изведнъж бе станала съвсем официална. Очевидно в момента някой я слушаше.

— Джут, Табита, капитан. Настоящ адрес: кораб, пристанал в порт Скиапарели, бергенски „Таласъм“, регистрация Бе Ге Те нула-нула-девет-нула-пет-девет.

— Да — потвърди Табита, макар че това не беше въпрос.

— Утежнено нападение, нарушаване на мира, предизвикало обществен безпорядък, накърнило междувидовата хармония, също и гражданската, сериозни щети, предателски щети, безотговорно поведение. Двеста и петдесет скутари — с широка усмивка завърши сержантката.

— Колко? — Това бе три пъти повече отколкото очакваше.

— Имате двайсет и четири часа да се върнете тук с парите или да ги преведете по електронен път.

— Да бе, да.

— Или корабът ви ще бъде конфискуван.

6.

„Мьобиусов лист“ се намира на южния бряг на Гранд канал на около километър от аркадата Барата, между Църквата на насочената панспермия и ресторант за раци. Отдавна прехвърлил зенита на лошата си слава, барът се е превърнал в любима атракция за по-обикновените посетители на Скиапарели, които сантиментално си представят, че са открили кътче от града, запазило историческия чар на граничните дни. Всъщност първите собственици, емигранти от Европа, имали основания да предвидят носталгичния бум и изкуствено състарили декорацията от фибростъкло, като я оставили в пустинята за една седмица, преди да я монтират.

Онази вечер, в която Табита Джут най-после натисна очуканата алуминиева брава, заведението все още заслужаваше лошата си репутация, като обслужваше обществените нужди на хора, по-спокойно вършещи бизнеса си в подобна среда. Проститутки от всички полове, аугментирани или не, идваха тук в началото и края на смяната си, за да се срещат със сводници, наркопласьори и „привилегировани“ клиенти. Пенсионирани мрежови писци поддържаха шумен аванпост в единия край на бара, откъдето подхранваха все по-тайнствени клюки, единствената останала им стока. В отсрещния край имаше ниска сцена, на която провалили се актьори намираха равновесието, необходимо им, за да понесат професионалния си упадък. Когато изпаднеш от афиша на театър „Наш“, идваш направо на сцената на „Мьобиусов лист“. В момента на нея стоеше мъж, нисък, набит мъж, доста добре изглеждащ, помисли си Табита, когато автоматично го погледна на влизане. На рамото му имаше папагал. Приличаше на истински. Мъжът свиреше на някакъв инструмент, но в глъчката не се чуваше нищо.

Запъти се право към бара. Хайди беше там.

— Търся човек на име Трийст — каза Табита.

— Замина — отвърна Хайди.

Тя изпъшка. Очакваше го.

— Къде мога да го открия, Хайди?

— На Калисто — подхвърли барманката, докато бършеше плота.

— По дяволите — с известна нежност изруга Табита. — Беше пуснал обява за работа по мрежата, знаеш ли нещо по въпроса?

Хайди поклати глава отрицателно и посочи с очи към сцената. Мъжът бе разперил ръце настрани. Папагалът тичаше от едната му длан до другата.

— Не е зле, нали? — отбеляза тя.

— Нищо не чувам — сви рамене Табита.

— Не говорех за музиката.

Табита ледено й се усмихна. Но въпреки това погледна към човека.

Свиреше на ръкавица, сега можеше да види, въпреки задимения сумрак. Пееше, а може и да беше някой друг. Не забелязваше да мърда устни. Красиви устни, прекрасно изваяни, а очите му бяха кафяви и кръгли. И през цялото време, докато го наблюдаваше, не преставаше да си мисли: „Двайсет и четири часа. Копелета“.

— Да знаеш на някой друг да му трябва баржа? — попита тя. Никога не й се бе случвало, никога не я бяха заплашвали, че ще й отнемат кораба. Ужасяваше се, че „Алис“ може да попадне в ръцете на ченгетата. — Няма значение какъв е, стига да не е перк — добави.

Табита откъсна очи от мъжа на сцената и хвърли поглед към комарджиите. Край витрината се разиграваше някаква сложна игра с пулове. Дебели пачки стари пари бързо сменяха собствениците си. Куриер на отрови пиеше от една чаша с рибар. Две палави тригодишни трантки в кремави кожени дрехи и слънчеви очила позираха край стар музикален генератор и се лигавеха с ликьор от сладник.

— Сега никой не работи — обясни Хайди. — Карнавал е. Да ти дам ли нещо за пиене?

Табита въздъхна.

— Бира.

Барманката изброи седем вида на един дъх.

— Която ти е най-близо — отвърна Табита.

Карлос трябваше да познава някого. Тя отиде до телефона, който се намираше на стълбището за мазето под сцената. Когато минаваше покрай артиста, видя, че пее птицата. Приличаше на папагал, но не звучеше така. Можеше да пее. Имаше сладък треперлив глас и пееше за жълта птица, кацнала високо на бананово дърво.

Карлос го нямаше. Остави му съобщение, каза, че ще му позвъни по-късно, но си помисли, че навярно няма да го направи. Спокойно можеше да замине за Фобос или Дълъг живот, да провери дали там няма нещо, дали не е останал някой, който да не е отлетял за карнавала.

Табита отпиваше от бирата си и гледаше към музиканта. Харесваше го. Беше загорял и загладен, с лъскава черна коса. Носеше хубава блуза на алени и бели райета, псевдопанталони и еспадрили. Изглежда имаше и талант, макар че невроиндуктивната ръкавица вече бе малко старомодна, дори в Скиапарели, където времето беше замръзнало. Звукът й бе дълбок, електронно гладък и плавен, но с толкова фини вибрации, че едва се различаваха отделните ноти. Мелодията шеметно се изви и се раздели на две части, съзвучни сами по себе си. Публиката заръкопляска. Мъжът се усмихна. Птицата кацна на рамото му, притисна главичка към бузата му със затворени очи и запя зловещ, безсловесен напев.

Хайди избърса плота до лакътя на Табита.

— Още една? — попита барманката.

— Добре — отвърна Табита и пресуши чашата си. Още една бира, още един опит да се свърже с Карлос и после адио. — Веднага се връщам, Хайди — каза тя и отново се отправи към телефона.

Карлос още го нямаше. Усмихнатата му снимка я помоли да остави името и номера си. Табита удари с юмрук по стената.

— Купонясваш някъде, а, Карлос? Надявам се, че се забавляваш, защото аз определено не го правя.

— Номера ли сбъркахте? — попита някакъв глас над нея.

Тя погледна нагоре. Музикантът с птицата слизаше по стълбите. Беше свършил представлението си и се връщаше във влажното, мръсно мазе, което управата отказваше да ремонтира заради „класическата“ му атмосфера.

— Номерът е верен, сбъркала съм планетата — отвърна Табита.

Мъжът на площадката зад нея надзърна над рамото й към лицето на Карлос. Табита усети дъха на птицата. И миришеше като папагал.

— Тенекия ли ви е вързал? — попита музикантът. — Не ви е завел на купона? Нали така казахте преди малко? Моля да ме извините, нямам навик да подслушвам телефонните разговори на хората, просто слизах по стълбите и чух…

Птицата проточи шия и внезапно нададе пронизителен крясък като пожарна сирена. Табита потръпна и се изключи от телефона.

— Млъквай, Тал! Тал, млъквай! Ще млъкнеш ли? Хей, Тал! — завика мъжът и плесна птицата с ръкавицата си. Тя замълча също толкова неочаквано, колкото бе започнала.

— Това е Тал — каза музикантът. — Поднасям ви извиненията си. Артистичен темперамент. Много, много чувствителен. Страшно ми е приятно, аз съм Марко, Марко Мец. Моля? — попита той, макар че Табита не беше казала нищо. — Моля? Чували сте за мен, така ли?

— Не — отвърна тя. Отблизо очите му бяха още по-топли, отколкото изглеждаха на сцената. — Бяхте много добър — прибави Табита.

— Така е — потвърди той. — Наистина съм много добър. Случва се, искам да кажа. Да, така е, много съм добър. Всъщност. Но защо ли ви е да го знаете? Вие сте заета жена, аз съм зает мъж, това е огромна система…

И през цялото време, докато дърдореше глупости, изпиваше с поглед тялото й.

Табита нямаше време за такива неща.

Но все пак.

— Тал ли? — посочи към папагала тя.

— Точно така, да.

— Може ли да го погаля?

Мъжът леко сви рамене.

— Пръстите са си ваши. Не, не, шегувам се. Естествено. Харесва му. Виждате ли?

Марко внимателно пое ръката й в своята. Кожата му беше топла и суха. Той доближи дланта й към главичката на птицата и я плъзна по гърба й. Тал се заизвива от удоволствие.

— Откъде е? — попита Табита.

— Той ли? Отдалече. Даже няма да можете да произнесете името. Погледнете го, дори той не може да го произнесе. — Хей — наведе се към папагала музикантът, — тя се интересува откъде си. Виждате ли, дори Тал не може да го произнесе.

— Вакса! — изведнъж изкряка Тал. — Интриги в балета! Интриги в обувките!

Изненадани, двамата се засмяха.

— Малко е възбуден — поясни Марко.

Табита отново погали птицата по главата.

— Пие ли?

— Тал ли? Не.

— А вие?

— Естествено.

— Ще бъда на бара — каза тя.

— Значи си дошла за карнавала, така ли? — попита Марко, когато три минути по-късно отиде при нея, вече без папагала.

— Не, търся работа. Тъкмо пристигам от Шатобриан.

— В Пояса ли? — почтително я изгледа той, както се случваше винаги, щом Табита кажеше нещо от този род. — За каква работа става дума?

— Просто изпълнявах поръчка за фармацевтична фирма. Най-вече туби със серум против вакуумни рачета. Нищо интересно.

— Значи си пилот?

— Пилот съм.

— Винаги ли работиш за тази фармацевтична фирма?

— Работя за всеки — отвърна тя, — стига да има пари.

— Значи имаш собствен кораб, така ли?

— Имам собствен кораб — потвърди Табита. Виждаше, че музикантът е впечатлен. След толкова много години все още не можеше да не изпитва гордост, когато съобщеше за кораба си на някой непознат. Знаеше, че когато разказва на „Алис“ за глобата, няма да се чувства толкова горда. Надяваше се да не й се наложи.

Тя погледна към Марко. Искаше й се да го вземе със себе си. Искаше й се да го вкара в кабината и да разкъса всичките му лъскави дрехи.

— Бих те поканила на борда, но няма да остана тук.

— Жалко — каза той. — Щеше да е прекрасно. Какъв модел е?

Табита вдигна очи към него. Внезапно осъзна, че музикантът наистина се интересува от кораба й и кой знае защо се почувства засегната.

— Просто стара бракма.

— Скутер ли?

— Не, баржа.

Марко изглеждаше искрено въодушевен, като че ли гореше от нетърпение да й разкрие някаква страхотна тайна.

— И е само твой? На никой друг?

— Да — раздразнено отвърна тя.

— Искаш ли да ме откараш до Изобилие?

— За Изобилие ли заминаваш?

— Да.

— Тази вечер ли?

— Не, не. Утре сутрин.

Табита го зяпна.

— Ами, да! — съгласи се тя. После си спомни за осевия ключов кристал. — Ами, не. Искам да кажа, с удоволствие, но ми трябва още нещо.

Марко се подсмихна.

— О, има и още. Още много! Какво ти трябва?

Табита мъчително преглътна.

— Двеста и петдесет — отвърна тя. — В аванс. И после, по дяволите, не зная, трябва да направя ремонт.

— Няма проблем.

— Не ти вярвам — поклати глава Табита. — Не говориш сериозно.

— Понякога съм сериозен.

Марко лекичко плъзна пръсти по ръката й. Имаше нежна длан, длан на музикант.

— Искаш ли да идем на купон? — попита той.

7.

Излязоха заедно в студената, прашна нощ.

Въпреки че парадът отдавна беше свършил, водата все още кипеше от живот. Хлапетии се боричкаха върху салове от дъски и пластмасови бурета, двойки се разхождаха в лодки с гребла, бавно плаваха моторници, останали без енергия. На пристана под „Мьобиусов лист“ стояха, седяха, излягаха се, спореха и пиеха десетина души. За червено-бял кол бе завързан малък скутер. Зелената птица полетя право към него. Луните правеха сянката й двойна.

Луните сияеха над пустинята и степта, над полярните селища и каньоните, в които сънливо течаха дълбоки, широки канали. Те обагряха пустините и пампасите, блестяха над стъклените ферми, искряха над езерата за алги на долепените един до друг градове. Осветяваха арената в Барзум и посребряваха моравите в предградията на Бредбъри. Без никаква дискриминация огряваха мрачните монолитни сгради в стария град и арогантната джунгла на новия, безмълвно наблюдаваха как расте и прехвърля границите на разглобения купол.

Смаяна от късмета си, Табита седеше на кърмата. Скутерът пореше мръсните води под яростния блясък на видеостена. Целият Марс, по-късно щеше да забележи тя, беше разпродаден. Инвеститорите продължаваха нататък. От няколко години Скиапарели представляваше жива панкултурна оранжерия, космополитен кръстопът на слънчевата система, където всички клиентни раси на Капела можеха да съществуват съвместно в шумна хармония или да преминават транзитно, за да се насочат към кервансараите на юг. В последно време туристическите бусове изместваха лодките и количките от ал-Казара, вносни сувенири изпълваха магазинчетата, в които някога космонавти махмурлии мъкнеха свещите и акордеоните си.

Табита нямаше нищо против сегашното положение, макар че си спомняше и по-добри времена, не толкова отдавна, когато джазовите оркестри във винарните почти успяваха да заглушат ужасното тракане на старите търговци на подправки, играещи на домино. Можеше да спиш навсякъде, където е достатъчно топло, и даже ченгетата не те безпокояха. Когато призори се събудиш, откриваш, че в джоба ти рови с нос безстопанствена лама и група трантски наркодилъри разпъват сергиите си около постелята ти.

Нахлузваш си обувките, премигваш и прекосяваш пазара, крадеш чапати1 от стариците и стигаш до аркадата, като следваш аромата на печено кафе. Хората се провесват от прозорците да побъбрят със съседите си оттатък канала. Над сто деветдесет и деветте малки кея. Пъстроцветното им пране неподвижно виси в хладния утринен въздух. Докато пресичаш Бакърения мост, слънцето се подава над покривите, ярко като масло в канелено небе. Товарни роботи бодро порят водата и си тананикат. В градините „Хамишавари“ бликват фонтаните.

За онези хора, които предпочитаха да се реят из космоса, вместо да висят по орбиталните строежи, Марс и неговите луни бяха първото благо на дарения им космически двигател. Операциите се насочваха от капелански ръце, капелански машини изпълняваха задачите, ала именно хората от Земята, неговата най-близка съседка, се заеха с огромната работа по разработването на Марс. Усърдието им бе разбираемо. Неочаквано ставаше достъпна цяла нова планета, при това не само достъпна, а свободна, необитаема, пустееща. Изоставена.

Днес, когато Червената планета изобилства от сантиментални копия на „Древните“, по-скоро плод на въображението, отколкото на археологията, трудно можем да си представим, но по времето на Голямата крачка единствените следи от онази някога горда раса на архитекти и инженери бяха гигантските канали.

Въпреки внушителната си големина, те се намираха в жалко състояние: задръстени с наноси, целите напукани й с брегове, разрушени от дългите, сурови марсиански зими. Там, където каналите изчезваха сред долините и скалите на прашните пустини, първите пионери ужасено отстъпваха пред безумния терен. Само опитното око на тяхната капеланска наставничка можеше да каже къде в цялата тази пустош от базалт и шисти може да лежи скрит ключът към изгубения свят. Като следваха насочения й показалец, те излязоха в голата пустиня и започнаха да копаят в пясъка. Едва тогава се появиха на бял свят огромните блокове и плочи на заровения град.

Покриха го с купол, за да го предпазят от прашните бури и въздуха. Нарекоха го Скиапарели2 в чест на прочут астроном. Изкачиха се по вулканите на Тарсис, пресушиха Сребърната долина и повалиха горите на Червения бурен. Тук имаше гравитация, с която можеше да спориш, тук имаше хоризонт, толкова близък, че да се пресегнеш и да го достигнеш, С помощта на първобитните генератори на микроклимат, едва започнали да излизат от орбиталните заводи на Домино Валпарайсо, разбудиха заспалата екология и грубо я разтърсиха. От ръждивите дюни поникнаха ниски кактуси. Предприемачите се връщаха в града и приказваха за тревисти оазиси, отново се отправяха в пустинята и откриваха марсианското измръзване.

Годините отлитаха, компанията беше пъстра и ако въздухът бе рядък, е, нима това не придаваше на живота сладостен привкус на опасност? Присъствието на капеланските ръководители и еладелдийската полиция не изглеждаше толкова потискащо обезкуражаващо, когато имаше голяма вероятност да се самоубиеш, ако се противиш. Фактът, че Рио Маас е проучена с пясъчна шхуна, вместо със самолет или верижна машина, навярно се дължеше точно на тази причина: защото беше далеч по-опасно. Моряците, попаднали във внезапна пясъчна виелица или преобърнали се в Гърлото на Митридат, рядко бяха спасявани. Ръководителите ги съветваха да избягват такива неща. „Те знаеха какъв риск поемат“, казваха капеланите и скръбно поклащаха големите си глави. На популярен плакат за набиране на емигранти от това време е представено усмихнато човешко бебе с огромни ботуши, изцапани с червен пясък. Колкото и да е сантиментално, изображението ясно улавяше онзи възторг, с който човечеството навлизаше в нещо прекалено голямо, за да се справи с него — засега.

Ами марсианците, онази изчезнала раса от титани, какво можем, да кажем за тях? Дори днес почти нищо повече от онова, което толкова красноречиво разкрива архитектурата на стария Скиапарели. Че са били титани, можем да съдим по сградите им, които изцяло използват преимуществото на слабата гравитация. Били са едри, силни, имали са величествени и мащабни планове. Работили са с камък, желязо и тухли. Макар че очевидно не са обръщали особено внимание на естествената светлина, в няколко от онези неравномерни и безформени дупки, в които вие вятърът, има следи от стъкло. Другаде — от примитивен, но не съвсем безуспешен опит за железобетон.

Все още не е известно какво са представлявали тези сгради. Определено не приличат на жилища. Колкото и да са били жулени от бурните и замръзващи пясъци, изличили всякакви следи от уреди и мебели, по стените и таваните им все пак са се запазили знаци: останки от врязани и понякога инкрустирани редове правоъгълни форми, които многобройни специалисти категорично определят като писменост, въпреки че никой не е предлагал правдоподобен превод.

Ако си позволим свободно да тълкуваме характера на марсианците на основата на техните скелета, сухи цистерни и подземия, на правите им стълбища, канали и тръбопроводи, както и на самите прочути канали, те са били сериозен и упорит народ, задълбочен в начинанията си, без склонност към отстъпление и лекомислие. Шейсет и седемте руини в Барзумската равнина, масово наричани „храмове“, може наистина да са били такива, но спокойно може да са били казарми, изолирани клиники за психично болни или жертви на силно заразни болести, или пък ваканционни лагери. Няма никакви доказателства, че на арената ритуално са заколвани страшни зверове или че върху олтарите на намръщени божества са принасяни в жертва красиви робини.

Какво се е случило с марсианците? Къде са отишли? Дори да знаеха, капеланските ръководители мълчаха. Бунтовни земянитски души, приковани там от дълг или упоритост, мърмореха, че Капела още отначало знаела какво ще открият на Марс. Някои, навярно не без злоба, твърдяха, че именно Капела е унищожила Марс, преди Бог знае колко еони.

Неподвижни като огромно гробище в сърцето на кипящия град, пустите древни бункери и празни силози плъзгат своите гигантски застъпващи се сенки по каменните улици и канали. Мрачната им като в гроб вътрешност беззвучно говори за изчезналите им архитекти. Известно време в тях лагеруваха археолози, които после се изнесоха в кварталите, нароили се около руините. Старият град беше повторно изоставен. Обитаваха го единствено романтици, теоретици, пътници и кучета. Тийнейджърите започнаха да ходят там и да маневрират с бугитата си около доковете. Когато пораснаха, стана модерно да се връщат в складовете и да вдигат страхотни купони.

Табита вдигна поглед към гигантските стени от плътен розов камък, които се издигаха стотици метри нагоре и изчезваха в мрака. Помежду им като огромни железопътни линии минаваха подпорни греди и скелета. Дори можеше да си представи „Алис Лидъл“, удобно кацнала на някое от тях.

Скутерът прелиташе покрай пустите кейове на колосалните мрачни сгради. Тук-там блестяха светлини. Откъм поклащащите се по тъмночервената вода яхти се носеха гласове и песни. Дрезгавият вой на двигател събуждаше глухо ехо.

Пристанаха на кей под небе, черно като стара кръв, и се насочиха към огромен док. В мрака водата приличаше на червено вино и Деймос се отразяваше в нея като гигантска перла. Хората се изсипваха на дока от склад, пълен с храна, пиене, свеж въздух и кънтяща музика.

8.

БГТ009059 ВКЛЮЧВАНЕ

ТКД.СТД

РЕЖИМ? ГЛАС

СТАНДАРТНО ОТКЛОНЕНИЕ? 07.31.33

ГОТОВНОСТ

Здравей, Алис.

ЗДРАВЕЙТЕ, КАПИТАНЕ. ПАК ЛИ ИДВАТЕ ДА СИ ПОГОВОРИТЕ С МЕН?

Тук вътре е истинска лудница.

ВИЖДАМ. НАДЯВАМ СЕ ДА НЕ СЪСИПЯТ НЕЩО.

Съсипваха мен.

ОПРЕДЕЛЕНО НЕ, КАПИТАНЕ.

Все едно в собствения ти дом да тече непрекъснат купон.

ВИЕ ОБИЧАТЕ КУПОНИТЕ.

Обичам да ходя на купони. На чужди купони. Не обичам да вдигам купон вкъщи.

Всъщност веднъж направих чудесен купон. На Укопия. Когато ти стана моя. Вдигнах страхотен купон, за да отпразнувам случая. Дойдоха всички: Сам, Мей Ли, Муни Вега. Фриц Ювенти от „Упорството на Валенцуела“. Не изглеждаше нито ден по-стар с триъгълната си шапка и гамаши. Момичетата от Горна Бразилия го закачаха, но Фриц винаги се преструва на очарован.

Някои идваха отдалече, чак от Фобос, хора, които познавах още от времето, когато се бъхтех за бялата си карта. Видях Доджър Гилеспи, която мяташе бляскави погледи и крънкаше цигари от изпълнена с благоговение стюардеса на космически кораб.

— Доджър! — прегърнах я аз. — Мислех, че си в Пояса.

— Бях — изръмжа тя. — Отказах няколко страхотни покани, за да дойда на твоя скапан купон — оплака се Доджър, макар че през цялото време гледаше с притворени очи към бедното хлапе и въртеше глава, така че гримът й да отразява светлината. Стюардесата покорно й поднасяше пакет цигари. Доджър благоволи да си вземе една. — Благодаря ти, скъпа — каза тя и жестоко ме ощипа по ръката, за да ми даде знак да се чупя, въпреки че беше полу на шега, както е винаги с нея.

Затова реших да остана, просто за да й натрия носа.

Попитах жертвата й:

— Забавляваш ли се?

— О, да — отвърна тя. Въпросително погледна към Доджър, после отново към мен, но Доджър просто ме зяпаше с кипната настрани глава и смъртоносна омраза в очите. Нямаше намерение да ме представи.

— Аз съм Табита — усмихнах се. — Табита Джут.

— О, в такъв случай това е твоят купон! — възкликна стюардесата.

— Точно така — потвърдих аз.

Доджър въздъхна и ни обгърна в облак дим.

— Значи от днес сама си си господар — каза жертвата и отново започна да рови из джобовете си за цигари. Оставих я да извади пакета и да ми предложи, после поклатих глава.

Доджър ми оказваше лошо влияние.

— Извинявай — припряно каза стюардесата. — Аз съм Мойра. Приятно ми е.

— Страхотно — изтътна Доджър.

Мойра смутено я погледна. Но в момента искаше да говори с мен.

— Мечтая си за кораб — въздъхна тя. — Обожавам да летя.

— Ами, тогава лети — махнах с ръка аз.

Момичето ме стрелна с поглед, който ясно ми даде да разбера, че не е безгръбначно: Само професионалният й опит я караше да се държи като глупачка.

— Помагам на възрастни дами да се настанят в совалката — язвително заобяснява стюардесата. — Сервирам коктейли и се усмихвам.

— Хм, и аз съм го правила — признах й.

От този момент нямаше спиране. Да си мисли, че може да стигне от обслужване на туристи до собственичка на кораб!

Не можех да й кажа, че няма голяма вероятност да последва примера ми. Щеше да ме сметне за надута. Когато ги оставих, момичето изглеждаше разочаровано, а Доджър — сардонично признателна.

— Забавлявайте се — пожелах им аз.

Продължих да обикалям гостите. Нямах представа, че съм поканила толкова много народ. Дори имаше един-два свободни робота, не зная как бяха влезли. И всички от трудовата борса; Вирех си носа, защото повече нямаше да ми се наложи да ходя там. Повече нямаше да си търся работа и да търпя да ме тъпчат като изтривалка всички ония собственици. Край на трудовата борса!

КАКВО ОЗНАЧАВА ТОВА, КАПИТАНЕ?

Ами, когато пристигаш за пръв път на някоя станция, не познаваш никого, така че нямаш друг изход, освен официалната мрежа, бюрата за търсене на работа, трудовата борса за местните. Не го правиш дълго, защото разбираш, че само си губиш времето. Еладелдийците надзирават всичко, пък и без друго информацията за хубава работа се предава от уста на уста. Но когато откриеш това, вече си се запознал с разни хора и повече няма нужда да висиш на борсата. Просто си намираш някое ъгълче в местния бар и чакаш. Отнякъде изтича новина. Старите пилоти се врат из полицейските участъци и залите за трафик контрол. Но ако имаш собствен кораб и не си алергичен към работа, можеш дори да избираш.

ОБАЧЕ НЕВИНАГИ НАМИРАМЕ ТОЛКОВА ЛЕСНО, НАЛИ?

Да. Имаш право. Допускаме глупави грешки и попадаме в неприятни ситуации като тази.

ПРОСТЕТЕ, КАПИТАНЕ, НЕ ИСКАХ ДА ВИ ОБИДЯ. ДОРАЗКАЖЕТЕ МИ ЗА КУПОНА.

Наистина беше страхотен. Цялата нощ нямаше нито една тъпотия, нито една фалшива нотка. Настроението се поразвали само, когато цъфнаха двама еладелдийци и започнаха да душат наоколо, защото всички събирания стават с тяхно одобрение, било то обществени или частни. Предложих им да пийнат по нещо, а те само оголиха зъби.

Забелязах, че под покривката на една от масите се е заврял алтециан. Зачудих се дали не се крие от еладелдийците, но се оказа, че просто търси изпуснати вещи. Разбираш ли, мислех си за капитан Франк. Иска ми се да не бях изгубила връзка с него. Изгубвам връзка с толкова много хора, Алис.

ХОРАТА ИДВАТ И СИ ОТИВАТ.

Ще ти кажа кого видях онази вечер. А ми се искаше да не е там. Едно от момичетата от Горна Бразилия, Вира Шоуи, с бръсната глава, тога и сандали.

— Здрасти, Табита — каза ми тя. — Чух, че приемаш поздравления.

Говореше ми така, като че ли имах бебе.

— Ако бях на твое място, щях да го регистрирам колкото може по-бързо — продължи Вира. — Погрижи се дневникът да е в ред.

— Корабът не е използван от седем години — отвърнах аз. — Бил е при сандзаусите. Чист е.

Тя ме хвана за ръката.

— Въпреки това, Табита. Еладелдийците непременно ще искат да влязат вътре.

— Няма. Целият кораб е запечатан.

Вира обидено ме изгледа.

— Ужасна си, Табита. Знаеш, че си длъжна да ги пуснеш вътре.

Срещнах погледа й.

— Забравила съм — безизразно отговорих аз.

При други обстоятелства тя щеше да ми отвърне грубо, но нали пиеше моето пиене. Потупах я по рамото.

— Забавлявай се, Вира. — Понечих да се отдалеча, но тя започна да ми разказва всичко, което знаеше за Таласъмите, всичко, случило се, докато летяла на Таласъм, всичко, случило се, докато някакъв неин познат летял на Таласъм, всичко, случило се с всеки, летял на Таласъм.

ИСКА МИ СЕ ДА МОЖЕХ ДА ГО ЧУЯ. С УДОВОЛСТВИЕ БИХ СЕ ЗАПОЗНАЛА С ВИРА ШОУИ. СТРУВА МИ СЕ ОЧАРОВАТЕЛНА.

Но не е. Ужасна тъпанарка. Мразя хора като Вира. Добре де, дължим всичко на Капела. Това не означава, че трябва постоянно да изразяваме благодарността си. Ако бях капеланка, дори щеше да ми е противно.

КАКВО СПОРЕД ВАС БИХТЕ ЖЕЛАЛИ, АКО НАИСТИНА БЯХТЕ?

Ако бях капеланка, щях да имам всичко, което си пожелая, нали?

ТЕ СЪС СИГУРНОСТ ОЧАКВАТ НЕЩО.

А може би не. Може да е било грешка.

КАПЕЛАНИТЕ НЕ ГРЕШАТ.

Вече го каза. Било е грешка да дадат космическия двигател на фраските, нали?

ФРАСКИТЕ СА ИМАЛИ СОБСТВЕН ДВИГАТЕЛ, КАПИТАНЕ.

Наистина ли?

ДА.

Откъде знаеш?

ПРЕДПОЛАГАМ, ЧЕ СЪМ ГО НАУЧИЛА ОТНЯКЪДЕ.

Така или иначе, не са имали голяма полза от него. Мей Ди дойде и ме спаси. Всъщност ме хвана под ръка.

— Е, и? — попита тя.

— Какво „Е, и“? — отвърнах аз.

— Здравей, Вира — каза Мей, ледено й се усмихна над рамото ми и после, преди Вира да успее да отговори, продължи: — Кога ще ни позволиш да видим кораба? Всички умират да го видят.

— Вярно ли е, че е сандзауски Таласъм? — попита Моли. — Един от сандзауските Таласъми?

Канех се да я попитам какво иска да каже, но Мей ме прекъсна. Беше събрала гостите да видят придобивката ми и трябваше да им обърна внимание.

Мей Ли и Моли Джейн. Чудя се какво ли се е случило с тях. Мей Ли сигурно още е там. Сигурно вече си има собствена работилница. А може да командва нечия флотилия. Спомняш ли си Мей Ли, Алис? Тя настояваше да те разгледаме.

СПОМНЯМ СИ МЕЙ ЛИ. ИМАШЕ ПРЕКРАСНИ ДЛАНИ.

Нали не искаш да кажеш, че си била в състояние да усетиш ръцете й?

НЕ, РАЗБИРА СЕ. НО ГИ ЗАБЕЛЯЗАХ. БЕШЕ МНОГО СРЪЧНА. НАКАРА МЕ ДА СЕ ПОЧУВСТВАМ КАТО МУЗИКАЛЕН ИНСТРУМЕНТ.

Ясно.

СЪВЪРШЕНО НАСТРОЕН.

Ясно!

ПРОСТЕТЕ, КАПИТАНЕ. БЯХ СЕ ЗАМЕЧТАЛА. ЗНАЕТЕ, ЧЕ НЕ БИХ СИ И ПОМИСЛИЛА ДА СЕ ОПЛАКВАМ ОТ ВАШИЯ СТИЛ НА ПОДДРЪЖКА. ВЕЧЕ СЪМ СВИКНАЛА С НЕГО.

Ще млъкнеш ли?

ИЗВИНЕТЕ.

Алис, обещавам ти, че в момента, в който се измъкнем от тая каша, в момента, в който получа пари, обещавам ти пълен ремонт, обеззаразяване и всичко останало.

НАЙ-ВАЖЕН Е ОСЕВИЯТ КЛЮЧ.

Всичко! Можеш да имаш всичко. Веднага, щом ми платят.

НАДЯВАМ СЕ ДА Е СКОРО, КАПИТАНЕ. НЕ МИ СЕ ИСКА ДА ВИ ИЗОСТАВЯ НАСРЕД ПЪТ.

9.

Внезапно в небето разцъфна бял пламък, като хризантема върху кадифе, после стана тъмночервен. Сини магнезиеви проблясъци се заизвиваха нагоре в ледената нощ. Сигнални ракети хвърлиха алена светлина над веселящите се тълпи. Покрай канала обикаляха дребни фигурки с огнени жезли, прескачаха от кораб на кораб и сенките им се протягаха по фасадите на сградите от отсрещния бряг. Стъклото приглушаваше воя на клаксоните и пиянските крясъци долу.

Табита Джут леко се олюляваше до прозореца в апартамента на Марко Мец и наблюдаваше останките от карнавала в Скиапарели. Никога ли нямаше да се разотидат по домовете си?

Тя докосна силовото поле, което не позволяваше на студа да проникне вътре. То ухапа показалеца й с тъпи зъби. Прозорецът беше френски, генераторите на поле бяха невидими и безшумни. Свиреше музика. Табита се опита да се облегне на полето.

— Недей — предупреди я Марко. — Едва си, дошла.

Той се приближи и застана зад нея, постави ръка на рамото й, прегърна я през кръста и зарови лице в шията й.

Табита се завъртя в ръцете му и целуна пълните му устни, притисна се към здравото му тяло.

Марко я целуна по бузата и прошепна в ухото й:

— Навярно би трябвало да си свалиш палтото.

— Навярно — отвърна тя. Чувстваше се смазана. Като че ли всичко шеметно летеше напред и все пак тя леко прескачаше от миг на миг, като ригелиански силф. Всичко изглеждаше лъскаво, сякаш бе покрито със сребро. Табита изтупа звездния прах от краката си и протегна ръце към прелестния мъж пред нея, но той беше практичен и й взимаше чантата, ах, чантата!

— Просто ще я оставим тук — каза Марко и я отнесе на маса, която представляваше дълга ниска плоча от нещо прозрачно. — Между другото, какво носиш вътре? Да не тренираш вдигане на тежести?

— Събирам разни неща. От пътуванията си. Разни странни неща — отвърна Табита и погледна към него. Беше съвсем близо и не можеше да го фокусира. Започна да разкопчава блузата му. Той носеше термофланелка, тя изгуби търпение, вдигна я нагоре и наведе глава, за да целуне широките му кафяви гърди.

— Не ти вярвам — заяви Табита.

Усети, че Марко се напряга.

— Моля? — попита той. — Какво означава това?

— Аз пилотирам баржа — поясни тя. — Срещам много мъже. И много жени. Но ти, ти си междупланетен артист… — Произнесе го много внимателно, ставаше все по-трудно да говори ясно, езикът постоянно й се пречкаше. — Ти — продължи Табита, като прокарваше пръсти през гъстите косми на гърдите му, — ти, това място… — и искаш да ме наемеш!

Марко се отпусна.

— А ти — нежно я целуна той, — си смазана от умора.

— Окончателно смазана — потвърди Табита. — Окончателно. Пи ли от онова?

— От кое?

— От онова там на купона.

Марко се подсмихна.

— Онова там на купона — повтори той. — Мисля, че пийнах малко от онова там.

— Беше дрога — каза Табита. — Качествена стока. — Тя запремигва към него. — Наистина. — Навярно не й вярваше.

Протегна ръце към него. Дланта й премина през живачната суспензия, както „Алис“ навлизаше в изкривеното пространство, гладка, лъскава и искряща по цялата си дължина. Вече си бе свалил фланелката. Табита се зае с колана му. Токата беше модерна и сложна, но се стопи в ръцете й.

В ъгъла зад него зърна нещо високо, тънко и сребристо. Реши, че е антена, после разбра, че е стойка за птица.

— Къде е приятелчето ти? — попита тя.

— Тал ли? Тук някъде. Предполагам, че е сметнал за най-подходящо да ни остави насаме.

Кой знае защо това й се стори извънредно смешно. Тактичен папагал! Табита се запревива от смях. Смехът се заизлива от устата й като огледални мехурчета течен кислород и литна към пъстроцветните стени, искрящия таван, вълшебния мъж с тези прекрасни топли кафяви очи. Тя го обливаше с удоволствие, дали можеше да го разбере? Стори й се важно да му го каже.

— Когато те видях — започна Табита, — бях бясна. Знаеш ли какво казаха?

— Какво казаха?

— Нарекоха го накърнена мещу… — езикът й отново се оплете, — … междувидова хармония — довърши тя. Говоренето не беше толкова лесно, колкото смеха.

Стори й се важно да му каже и това.

— Говоренето — започна Табита и грациозно приклекна, за да му събуе панталона, истински псевдопанталон, — не е толкова лесно, колкото смеха. — Докато го казваше, се замисли върху думите си. — Само понякога — прибави тя, — е по-лесно.

Продължи с обувките му. Той се присъедини към нея на пода. Табита се усмихна. Чувстваше се на седмото небе. Погали сияйното му лице.

— Но сега всичко е наред — блажено заключи тя. Музиката се лееше и извиваше.

— Всичко е адски гот — отвърна Марко. Изръмжа го като мечка и се ухили като акула. Той бе цяло чудо, действително, истинско чудо!

Съблече й якето, мръсната й риза. Целуна зърната й през тъканта на тениската й, събу й обувките. Тя седеше на пода и го гледаше как отнася нейните и своите обувки. Тътреше се по дебелия килим като едва проходило бебе и я караше да се смее. Беше гол. Щеше да й даде работа. Ченето я болеше от усмивки. Марко се върна и я прегърна. Бе топъл и гъвкав, с плът като златна кожа сред вълнуващия се сребърен въздух. Двамата се справиха с дънките й.

Последва скок. Табита стоеше изправена само по тениска, гащички и чорапи. Той седеше по турски в краката й. Чувстваше се неспокойна и не знаеше защо.

Табита, Табита, строго си помисли тя. И си спомни.

— Трябва да си взема устройството — обясни Табита.

Той протегна ръка и я помилва по крака.

— Можем…

— Не. Трябва. Трябва да съм разумна. Разумна!

Табита леко се наведе над чантата си, дръпна ципа, бръкна вътре. Извади нещо. Матовочерна пластмасова кутия. Касета.

Не си я спомняше. Всичко останало в чантата й се струваше познато, но не и касетата.

— Какво е това?

— Прилича на касета — спокойно отвърна Марко.

Тя погледна към него, после към касетата в ръката си.

— Не си я спомням.

Мъжът отново се ухили.

— В момента като че ли не си в състояние да си спомниш нищо, нали, миличка?

— Но аз изобщо не си я спомням — тържествено заяви Табита.

Докато тя говореше, Марко се изправи, завъртя се с гръб към нея и енергично пресече стаята, за да подреди разхвърляните списания на една от лавиците.

— Сигурно е едно от странните неща, които събираш — цитира я той. — Защо не идеш да си сложиш скрамблера, преди да си забравила какво е това?

Имаше право. Имаше право. Беше чудесен. Табита остави касетата на масата.

— Банята — каза тя.

— Втората врата отляво.

Табита бавно закриволичи по коридора. Музиката я последва в банята. Всички стени бяха покрити с огледала.

Седна и строго погледна към отражението си. Нарушаваш правилата, а, Табита? Да, призна тя. Обаче не й пукаше. Той беше толкова красив. Тази нощ щеше да спи на красиво място, щеше да спи с красив мъж, а на сутринта той щеше да й плати глобата. И да купи на „Алис“ нов кристал.

Правилата бяха следните. Никога не ходеше с никого, особено с мъж, ако не следваха нейните условия. Никога не ходеше в чуждо жилище, без първо да го провери. И никога не се доверяваше на никого, особено на мъж, когато мозъкът й бе размътен.

А тази вечер наруши всички правила.

Но тази вечер не бе обикновена. Марко не беше обикновен мъж. Защото мъжете, с които излизаше, обикновено нямаха бани с бидета или тоалетни дъски от истинско земно дърво. Как можеше да си позволи всичко това, ако свиреше в дупки като „Мьобиусов лист“?

На купона го изгуби от очи за известно време, но вече бе прекалено пияна, за да се обезпокои. Танцува едновременно с петима палернианци. Те й дадоха някаква изумителна офирска дрога, от която се почувства три метра висока и невероятно умна. Именно тогава светът стана сребърен. Генератор изпълваше цялата стая с холобалони, кадри от стари филми, реклами, случайни лица, извънземни пейзажи. Тя се смееше и подскачаше с палернианците, опитваше се да спука балоните. После се върна Марко. Табита го целуна.

До тоалетната чиния нямаше бутон. В продължение на няколко минути напразно се оглежда наоколо. Когато се изправи, чинията забръмча и се изпразни. Табита сви рамене, намести се на бидето, изми се и си сложи миниатюрния скрамблер. Отнякъде чуваше тих глас, но когато излезе от банята, той мълчеше. Светлината угасна сама.

— Табита — повика я нейният красив мъж.

Стените на коридора се огъваха и извиваха. Стори й се, че ще припадне.

— Къде си? — попита тя.

— Тук.

Дезориентирана, Табита се опита да последва гласа му. Музиката я обгръщаше. Най-после го откри. Той стоеше в мрака пред френски прозорец. Зад гърба му беззвучно избухваха фойерверки. Тя се приближи и започна да го целува по тялото. Имаше легло. Намираше се в спалня.

На шкафчето до леглото видя гарафа, пълна с нещо — джин, текила, вино, вече не правеше разлика. Пиха от гарафата. Марко пи от устата й.

После съблякоха тениската й. Изключително ангажиращ й сложен процес.

Отблясъците на фойерверките танцуваха из стаята. Металически кръгове се разливаха като вълни по стените.

— Утре сутрин ще уредиш всичко, нали? — попита Табита.

Прекрасният мъж целуваше пъпа й, прокарваше устни по горния ръб на гащичките й. Започна нежно да целува слабините й.

— Разбира се, че ще уредя всичко — отвърна той. — Как бих могъл да изпусна възможността да наема най-красивия капитан на баржа в слънчевата система?

Събу й гащичките със зъби. Очевидно си падаше и малко нещо акробат.

Табита милваше перинеума му с език. Фойерверките сякаш пулсираха в тон с музиката, кожата й като че ли се топеше и преобразяваше всеки миг. Вече не знаеше къде свършва той и къде започва тя.

10.

Табита Джут веднага съжали, че се е събудила. Откри, че е спала по гръб. Все едно я бяха удряли по главата с чувал цимент. Синусите й бяха задръстени и тежаха като буца между очите й.

— Кгн — немощно промърмори тя.

Лежеше на непознато легло в непозната стая. Денят едва започваше. Покрай краищата на сивите щори се процеждаше бледооранжева светлина. В ъгъла до прозореца имаше влакнесто растение, което отчаяно се бореше да се издигне от мътнокафява саксия, сякаш търсеше вода. Табита разбираше как се чувства.

Тя запремигва и се помъчи да фокусира погледа си. На стената зад растението едва различаваше неправилни бледозлатисти спирали. Наблизо имаше гола тръбеста синя закачалка за дрехи, тръбест син стол и тръбеста синя аудио-визуална система.

Отново затвори очи.

Леглото беше топло и невероятно удобно.

Табита се претърколи настрани и видя мъжа. Той спеше с гръб към нея и тихичко похъркваше. Изпод завивките се подаваше само темето му.

Изведнъж си спомни всичко с мощен взрив на ярки цветове, шум, светлина, музика и изключително ускорено движение.

— Нгк — изхриптя тя.

Този звук изразяваше едновременно угризение, удивление и облекчение.

Табита размърда устни, за да провери дали ще успее да открие езика си. Изглежда през нощта беше залепнал някъде вътре.

Ужасно й се пишкаше.

Тя колебливо седна на леглото.

Марко не се събуди.

След миг, когато престана да й се вие свят, бавно отметна завивката. Забеляза, че още е по чорапи. И жестоко смърдеше.

Марко Мец продължаваше да хърка.

Табита спусна крака на пода. Зрението й бе замъглено, чувстваше устата си като дъно на пясъчна яма. Не за пръв път се зачуди как така единият край на тялото й копнее за течност, докато другият няма търпение да се освободи от нея.

В банята отново се срещна с отражението си. Макар че щорите бяха спуснати, видя тъмните сенки под очите си.

Мръсница, каза си тя. Баща й често използваше тази дума. Мръсница, пак си помисли Табита, този път успокоително.

Изпишка се и взе душ с истинска вода. Когато се насапуниса и изми, светът изглеждаше много по-хубав. Отиде до прозореца и внимателно вдигна щорите.

Съвсем ранна утрин. Слънцето висеше като мандарина във вихрещото се небе с цвят на боровинки. Около стъклените колони на търговския комплекс „Мазерати“ бяха струпани отпадъци. Оттатък покривите на сградите искряха студените води на Гранд канал, над които се движеше самотен полицейски гравитокар.

Увита в голяма зелена хавлия, Табита излезе от банята. Погледна към леглото. Тялото под завивката не беше помръднало.

Обиколи апартамента, докато открие кухнята. Оказа се голяма и много, много бяла. Зачуди се дали в хладилника има плодов сок. Грейпфрут, помисли си тя. Пожела си в хладилника да има сок от грейпфрут.

Но вътре нямаше нищо. Или почти нищо. В прозрачна опаковка имаше нещо кафяво, шоколадов крем или соева паста. Изсъхнала аншоа в отворена консерва. И някакви петна по дъното на чинийка, навярно останки от сос. Или повръщано от папагал, ядосано си помисли Табита.

Тал стоеше на футуристичната си стойка в дневната.

— Добър вечер — поздрави той.

— Добрутро, Тал — измърмори Табита.

— Добър вечер — повтори птицата. Говореше като весело дребно старче.

На пода се валяха дрехи. Някои от тях бяха нейни. Тя ги събра и се облече. Папагалът тържествено я наблюдаваше.

— Престани да ме зяпаш, Тал. — Но той не престана. Табита се чувстваше малко неудобно под погледа му.

После потърси чантата си и я откри върху дълга ниска маса. Мислеше, че четката й за зъби е някъде вътре. Не я откри, но на самото дъно намери касета.

Смътно си спомняше, че предишната вечер я е вадила. Но нямаше спомен да я е връщала вътре. Касетата беше чисто черна, без етикет, дори без името на производителя. Зачуди се откъде я е взела и кой я е изгубил.

В прашната уредба до лавиците е касети имаше четящо устройство. Табита отиде при него и го включи.

— Тъжна приказка във всичко окаяна! — внезапно изкряка Тал.

Тя едва не изскочи от кожата си.

— Господи, птицо, недей да правиш така — измърмори Табита. Започваше да й лази по нервите.

Пъхна касетата в устройството.

Но не разбра нищо от онова, което се разнесе от тонколоните: тихо море от съскане и постоянно скърцане. Зачуди се дали е заредила касетата правилно. Приклекна, за да провери дали се върти.

Марко се пресегна над рамото й и натисна два пъти стопа.

Касетата излезе навън.

Той хвана подмишниците на Табита, повдигна я и я завъртя с гръб към уредбата.

Беше небръснат и носеше оръфан хавлиен халат, от който висяха конци. Големите му кафяви очи бяха мътни и безизразни. Миришеше на топлина и сън.

Табита се отпусна в прегръдките му и го целуна.

— Не е записано нищо — каза тя.

Марко отново протегна ръка, извади касетата и я върна обратно в кутията й.

— Щом искаш музика, ще ти намеря нещо — припряно заяви той и се извърна от нея. Взе някаква касета от лавицата и я пусна.

Тя засвири по средата на нещо глухо, което се повтаряше във все по-високи гами. Бе тихо и много приятно.

— Това ти ли си? — попита Табита.

— Това ли? — Марко погледна към касетата, която току-що беше пуснал. — Да.

После хвърли загадъчния запис върху масата до нейната чанта.

— Добро утро, Тал — усмихна се той и погали папагала, който зацвъртя и загриза пръста му.

— Чувствам се ужасно — въздъхна Табита. — А ти?

— Естествено — разсеяно отвърна Марко. — Искаш ли кафе? Ще донеса.

Донесе го. Освен това бе избръснат и облечен.

— Трябва да замина за Изобилие — каза той, — за да събера останалите от групата и цялото ни оборудване. — Седеше на дивана с лице към нея, отпуснал ръка върху облегалката. — Довечера ще свирим там. После можеш да ни откараш до мястото на следващия ни ангажимент.

— Къде е следващият ви ангажимент? — попита тя.

— На Титан — отговори Марко и отпи от кафето си.

— Колко сте?

— Аз. Тал. И още двама-трима. Да кажем петима. Или четирима, ако не броим Тал.

Чул името си, папагалът високо изкряска.

— Странно — обади се Табита, — прилича досущ на папагал.

— Ами че той си е налагал. Е, нещо такова. От Алтецея е, една планета там някъде. Спечелих го на покер и го научих да пее. Да прави фокуси, Не обича космоса, нали, приятел?

— Бананово дърво! — изцвъртя Тал. — Стрити наогар доместика! В Монгу Таун, където съм роден, живееше мома щастлива, високо на бананово дърво!

— Млъквай, Тал — силно извика Марко.

Птицата се подчини.

— Мрази да пътува — продължи той. — Държа го в специална кутия. Трябва да е тук някъде.

Марко разсеяно се огледа наоколо.

— Е — каза той. — Готова ли си?

Табита кимна.

— Но ни трябва нов осев ключов кристал.

— На „Нас“ ли? Кои „нас“? Мислех, че си сама.

— Искам да кажа, на „Алис“ й трябва нов осев ключов кристал.

— Ще й вземем. На Изобилие.

Тя се замисли. Всичко това не й харесваше. Изобилие беше отврат. А на Титан нямаше никакъв шанс да намери товар за обратния път. Но дотогава оставаше много време. А Марко бе тук. И имаше пари.

Табита се прокашля.

— Е, ще се наложи да рискуваме и да изчакаме до Изобилие. Но ми трябват двеста и петдесет в аванс. — Тя погледна към часовника. — За да платя глобата.

Марко замръзна на мястото си.

— Каква глоба?

— Не ти ли разказах?

Разказа му. Той се засмя. И продължи да се смее.

— Не е чак толкова смешно.

— Разбира се, че е смешно! Оная гадинка, политнала във въздуха…

Табита отпи от кафето си.

— Скъпа шега — отбеляза тя.

— Е, да видим. Двеста и петдесет.

— Триста с пристанищната такса и всичко останало. Триста седемдесет и пет с горивото.

— По дяволите, можем да ги платим. Можем да ги платим заради теб.

Табита се изпълни с облекчение. Мразеше пазарлъците. Пък и като че ли никога не беше в положение, което да й позволява да се пазари.

— Та колко струва този кристал?

Тя му повтори думите на Карлос.

Марко дори не мигна. Табита се зачуди дали не е сбъркала в преценката си за това колко получават музикантите в „Мьобиусов лист“.

— Имаш ли толкова?

— Естествено. Естествено, че имаме. Е, Хана има.

— Коя е Хана? — попита Табита и долови остра нотка в гласа си, която не й хареса.

— Нашата мениджърка — отвърна той. — Това е нейният апартамент.

— Тук ли живее? — Не можеше да повярва. Въпреки всички мебели и уреди, въпреки касетите по лавиците, жилището изглеждаше запуснато. Като че ли някой го използваше само за междинна спирка. Не се усещаше личността на собственика.

— Не. Ще те запозная с нея. Хана ще ти хареса.

— На Титан ли живее?

— На Титан ли? Не.

— А, тогава на Изобилие.

— Не че живее и там, не — отвърна той. — В общи линии… само действа от Изобилие.

Понякога говореше ужасно уклончиво. Табита предполагаше, че всички известни или поне известни в миналото личности ревниво пазят правото си на личен живот. Нямаше нищо против да го откара на Изобилие, намираше се на една крачка разстояние. Даже можеше да се окаже забавно. Но изобщо не бе убедена, че ще изтърпи него и група непознати чак до Титан през дълбините на хиперпространството, където не можеш да избягаш от спътниците си.

Накрая се предаде. Навярно можеше да промени решението си, когато стигнеха на Изобилие и получеше кристала.

Тя се изправи и отиде при телефона.

— На кого се обаждаш? — попита Марко.

— На ченгетата — отвърна Табита. — За да можем да заминем, трябва да им платим двеста и петдесетте.

— Аха — кимна той. Не звучеше особено ентусиазиран.

Табита стоеше със слушалката в ръка.

— Става ли?

— Естествено — каза Марко. — Естествено. Естествено.

11.

ВГТ009059 ВКЛЮЧВАНЕ

ТКД.СТД

РЕЖИМ? ГЛАС

СТАНДАРТНО ОТКЛОНЕНИЕ? 07.07.52

ГОТОВНОСТ

Някога разказвала ли съм ти за Рела, Алис?

НЕ, КАПИТАНЕ. ПОНЕ НЕ СИ СПОМНЯМ.

В известен смисъл тя беше много важна.

Беше петдесетина годишна, предполагам. Горе-долу с моя ръст, но набита. Яка. Имаше ужасни зъби с черни пломби и дълга къдрава коса, която не се поддаваше на гребен. Носеше много пръстени и на двете си ръце и винаги ходеше с гащеризон. Казваше, че ако си с гащеризон, никой не ти обръщал внимание.

Рела живееше в складово помещение под транспортната станция Посидон. Понякога, имам предвид. Това беше базата й. Там си я представям, когато мисля за нея, макар че отначало не ме канеше на гости. За пръв път я видях на платформата. Бях дванайсет-тринайсет годишна. Връщах се от лабораториите на Менелай след някаква трудова повинност. Рела ровеше в кофите.

Щом ме видя, тя се изправи и попита:

— Кво зяпаш?

Мразеше да я гледат, когато рови в кофите. Никога не си го признаваше, въпреки че постоянно го правеше.

Не съм справедлива. Когато искаше, Рела можеше да се задържи на работа. Беше по-чиста и работеше в хидропонните градини и кухните. Но не бе в състояние да се съсредоточи върху едно нещо. Рано или късно отново започваше невинно да рови в кофите.

— Кво зяпаш? — попита тогава тя. Имаше трагичен, дрезгав, тютюнджийски глас, който сякаш ме пронизваше цялата. Не зная защо ме заговори, с какво бях по-различна от всички останали. На станцията бяхме цялата смяна. Предполагам, че само аз съм спряла да я погледна, вместо да я подмина като че ли не съществува.

Тогава я подминах, онзи първи път. Засрамих се.

— Котка ти е изяла езика — извика след мен Рела.

Нямах представа какво иска да каже.

НА ЛУНАТА СЪС СИГУРНОСТ НЕ Е ИМАЛО КОТКИ, КАКТО НЕ Е ИМАЛО И КУЧЕТА. НАЛИ?

Поне аз не съм виждала. Но след това забелязвах Рела навсякъде. Тя постоянно обикаляше и ги караше да се чудят. Ако я хванеха, щяха да я пратят на Имбриум или някъде другаде, в някаква лудница. И преди я бяха затваряли на такива места. А Рела предпочиташе да умре. Трябва да имаше много като нея.

Когато я срещах, винаги ми се усмихваше. Сякаш ме бъркаше с някого, с някоя важна личност. Веднъж трябваше да чакам половин час за транспортния кораб. Тя се приближи до мен. Олюляваше се. Беше пияна.

— Имам си документи — увери ме Рела. — Ще ти ги покажа.

— Няма нужда.

— Не ги нося със себе си. Човек никога не знае с кви си има работа. Копелета.

Обаче действително имаше документи, лична карта, разрешително за работа, такива неща. Половината от тях нямаха и изобщо бяха пристигнали нелегално, наемаха се на работа, която не искаше никой. Но Рела беше гражданка на Луната. По-късно ми показа документите си. Криеше ги в кутия в склада. Накара ме да обещая, че ще ги унищожа, „ако някога ми се случи нещо“, така каза. Друг път ме накара да обещая, че ще ги запазя завинаги, за да ми напомнят за нея и да казвам по някоя молитва. Не уточни на кого да се моля. Тя имаше много време за религия и пророчества. Търсеше щастливата си звезда. Приемаше всичко присърце. Не зная дали разбираше нещо.

— Аз съм изгубена — често повтаряше Рела. И нямаше предвид само, че не си е намерила мястото в обществото.

КАТО ИЗГУБЕНИ ДАННИ ОТ ФАЙЛ.

Определено. Но тя говореше по-общо. В космически мащаб. Всички сме били изгубени, но някой ден сме щели да бъдем спасени. Някой ден заедно сме щели да се издигнем към слънцето.

— Всички ще са там — говореше ми Рела. — И ти. Ти си една от нас. Не го съзнаваш, но е така.

Друг път казваше:

— Няма да разбереш. — И ме поглеждаше като първия път, полупредпазливо, полупредизвикателно, сякаш криеше някаква тайна от мен.

Бог знае, че достатъчно често ми разкриваше тайната си.

— Туй не е моят дом — казваше тя. — Нито тук, нито на Земята. Някой ден ще си ида у дома. Корабът ще дойде за мене.

И сега е пред очите ми, седнала на стелажа в склада, заобиколена от бутилки дезинфектанти, насочила показалец към кутията си.

— Това не съм аз. Жената в онез документи. — Така казваше. Обърквах се, когато говореше за документите си. Понякога имаше предвид онези, които доказваха, че е гражданка на Луната, друг път онези, които доказваха, че не е. Поне така вярваше.

Имаше и карти. Една от тях беше скицирана върху стар хартиен плик. Нямам представа как е попаднала на нея. Може сама да я е нарисувала като млада и после да е забравила. А може и да я е открила в боклука. Представляваше просто шест точки, свързани с някакви линии. Пет от точките имаха имена. Понякога твърдеше, че били звезди, друг път, че били имена на градове. Определено не бяха на Луната, нито пък на което и да е друго известно ми тогава или сега място. Рела показваше шестата точка и тържествено заявяваше:

— Ето тук е. — И сочеше към пода, за да е сигурна, че я разбирам. — Затворническата планета. Вавилон. Майя3.

Но постоянно променяше мнението си и по този въпрос. Понякога шестата точка беше нейната звезда, онази, на която щяла да се върне, щом корабът дойдел за нея. И един ден ми показа другата карта. Не зная откъде я беше взела, нито какво се е случило с нея. Просто веднъж ми я показа и по-късно, когато споменавах за картата, нямаше представа за какво говоря. Беше направена от нещо абсолютно твърдо, но невероятно тънко. Ако я вдигнеш хоризонтално пред очите си, изобщо не можеш да я различиш. Сериозно, никога не съм виждала такова нещо.

Беше прозрачна, с онези черни кръгчета, които сякаш подскачаха назад-напред. Ако се съсредоточиш, можеш да ги свържеш триизмерно и после всички просто се разпръсват и пак се превръщат в подскачащи точици. И най-отгоре имаше дребни надписи с някаква извънземна азбука. Рела каза, че било карта. А може да е бил някакъв оптичен уред или пък детска игра.

— Не я оставяй на пода — предупреди ме тя. — После няма да можеш да я вдигнеш. — И се засмя.

През онзи ден беше в добро настроение.

Казваше ми, че съм била единствения човек, на когото можела да вярва, макар че я виждах и с други хора, също изгубени души, предполагам. Най-често с една жена с много бяла кожа и с тъмни очила. Беше два пъти по-възрастна от мен, горе-долу на половината на възрастта на Рела. Когато бяха заедно, Рела се преструваше, че не ме познава. Гледаше право през мен.

Често ми разказваше за местата, където е ходила, само че понякога си мислех, че има предвид себе си, а накрая се оказваше, че е говорела за майка си. Друг път за баба си.

КАКВО ВИ РАЗКАЗВАШЕ ЗА ТЯХ?

А че обикаляли цялата Земя, доколкото можех да разбера, че пресичали пеш огромни планински вериги и необитаеми пустини. Вече не си спомням почти нищо, но тогава седях на някоя щайга, слушах я и си мислех за свободата, разни глупости, които си мислиш като малка, нали разбираш.

ВСЪЩНОСТ, НЕ. НЕ РАЗБИРАМ.

Ами, децата си мислят разни неща. Както и да е, смятах я за чудесна. Понякога й носех храна. Отмъквах по малко пари, за да си купува пиене. Струваше ми се, че върша нещо важно, че помагам на Рела. Един ден трябваше да ида в болницата и излъгах за часа на прегледа, за да не ми проверяват скафандъра. Така че имах да убия цял час и не исках някой да ме види, затова отидох при Рела, но нея я нямаше.

Върнах се в станцията. Минах докрай екраните, за да видя дали някъде не дават филм. Там бяха онези двама мъже, разговаряха, единият казваше, че във Ведрина имало проблем с някакъв кораб, който се опитал да кацне без еладелдийска регистрация.

— Ужасна бракма — клатеше глава той. — Сглобена от всевъзможни парчетии. Като го гледах, крепеше се на честна дума.

Слушах ги, само защото ми беше скучно. Мислех си за нещо друго. Бях открила, че близо, до центъра дават филм, на който щях да ида. Щом транспортният кораб пристигна, аз се качих.

После, точно когато вратите се затваряха, скочих обратно на платформата. Всички ме зяпаха, но не ми пукаше. Втурнах се към стълбището и се спуснах в празния склад в мазето. Отидох право при кутията на Рела. Вътре нямаше нищо. Никога повече не я видях. Не видях и другата жена. И когато отидох в болницата, цареше страхотен хаос, защото повечето от персонала бяха изчезнали, без дори да предупредят.

12.

Табита Джут и Марко Мец се спуснаха с асансьора на улицата и излязоха навън под кървавочервената светлина на Скиапарели.

Наоколо нямаше никой. Автоматична машина почистваше канавките. Обувките на Табита хрущяха по покритата с пясък настилка. Леденият въздух започваше да прояснява главата й. Предишната нощ се беше оставила на течението, но в това нямаше нищо лошо, нали? Не. В крайна сметка, такъв бе духът на карнавала. „Я по-спокойно — каза си тя. — Стига си се тревожила.“

Пресякоха напряко до канала Уайнбаум. Кафяви баржи бавно пореха мътната вода. По масите на ресторантчетата край канала мустакати пристанищни управители шумно сърбаха супа от димящи чинии. Алтециански улични чистачи събираха боклуците с дългите си гребла. Очевидно всички страдаха от махмурлук. Небето пъстрееше, в атмосферата имаше прекалено високо съдържание на сяра.

Взеха гравитокар до космодрума, напуснаха Скиапарели по Грабеновия път и минаха покрай Дяволските пръсти, онези извисяващи се, ярко и тъмночервени скални образувания. При определена светлина те сякаш сияят като нажежени. Когато Деймос е пълен, приличат на гигантски розови гъби или нещо още по-ужасно. Тази сутрин, надвиснали над тях в жълтата мъгла, Дяволските пръсти спокойно можеха да са полуразрушени кули на изчезнал град от катедрали, заровен под вездесъщия пясък. Поне така каза Марко и подробно й описа идеята си да организира тук музикално-светлинно представление.

— Разкажи ми за колегите си — помоли тя.

— А, ще се запознаеш с тях.

Табита настоя.

— Какви са те?

Марко неспокойно се размърда на седалката.

— Ще ги видиш — обеща й той.

Табита не обичаше да й отказват, но овладя раздразнението си. Той си беше странен. Е, щеше да потърпи, докато се качат на борда. Тогава положението щеше да е друго. Марко обаче наистина приемаше нещата за даденост. Не й стана много приятно сутринта, когато се оказа, че кредитният чип, необходим му, за да плати глобата, е при останалите му вещи на Изобилие. „Разбираш ли, не обичам да пътувам с много багаж — поясни той. — Няма проблем. Когато пристигнем, ще уредя въпроса. Веднага. Обещавам.“

После я целуна, помилва гърдите й, навлече изтъркано яке от омекотена кожа И излезе от апартамента, помъкнал кутията с Тал на едното си рамо и платнен сак на другото.

Табита се надяваше, че не прави грешка.

Особено като допускаше хора на кораба си.

Не че „Алис Лидъл“ беше особено деликатен или уязвим. Обикновен работен кораб, който по нищо не се различаваше от останалите като него. Имаше си особености, разбира се: двигателят му бе капелански като на всички други и никой не разбираше нищо от него. Можеха да го управляват само корабните компютърни личности с помощта на някакъв неуловим код, вграден дълбоко в програмите им.

Когато Табита Джут се запозна с Марко Мец в Скиапарели, това беше също толкова вярно, колкото в дните на Голямата крачка, години преди нейното раждане. Никой не бе успял да открие как функционират двигателите, които Капела толкова щедро раздаваше. Капеланите не забраняваха проучванията, поне не директно. Просто уверяваха хората, че механиката на хиперпространственото изкривяване е недостъпна за техните малки мозъчета. Онези, които упорстваха, се сблъскваха с обезкуражителната склонност на двигателите да избухват или да се стопяват при най-слабото докосване с отвертка. Ако все пак успееха да ги отворят, откриваха, че са пълни със сухи листа.

По природа хората са любознателни същества. Не всеки се задоволява да остане непросветен потребител на непонятна техника. Но дори онези, които се мъчеха да открият принципите им на действие, трябваше да се признаят за победени. Гениални хакери, работещи по секретни проекти в безпощадни компании като „Фриуин Майсан Тобърмори“, бяха откарвани посред нощ с необозначени линейки след припадъци от тайнствени нови заразни болести и мозъчни удари. Някои неблагодарници и безотговорни разпространители на слухове се опитваха да свържат с тези внезапни изчезвания еладелдийците, в което нямаше абсолютно никаква логика. Еладелдийците не се занимаваха с медицински въпроси.

При отсъствието на разбиране, процъфтяваха суеверия. О, само как процъфтяваха. Колко пъти Табита бе чувала в случаен разговор с пилоти в някое общежитие или бар, че корабът им минал по неизвестен курс? Курс, който въпреки това ги отвел до целта им невредими и навреме? И както по-късно се оказало, това им помогнало да избягват напълно непредвидима опасност или забавяне? Колко кораби внезапно развивали странни призрачни персони, механични полтъргайсти в машинното отделение, гласове, където преди нямало нищо? И колко пъти при навлизане в обитаемия космос тези загадъчни явления изчезвали също така внезапно, както и се появявали? „Това е също толкова вярно, колкото, че сега седя тук и разговарям с теб — Настояваше Доджър Гилеспи, която никога не се поддаваше на фантасмагории и случайни халюцинации. — Електриковосиня гъсеница, дълга колкото ръката ми, увита около реактора! После, когато се върнах с поялника, от гадинката нямаше и следа. Само някаква синкава лепкава слуз по решетката. Честна дума — казваше тя и пресушаваше бирата си. — Това е също толкова вярно, колкото, че сега е твой ред да черпиш.“

Семената на тази нова космическа митология бяха хвърлени в дните на Голямата крачка от безбройните извънземни раси, изневиделица появили се в слънчевата система с кораби с всевъзможни форми и размери, също като самите си собственици. Днес сме свикнали с тези неща — с въртящите се скъпоценни диадеми от Ригел, с квазиорганичните модели от Фраск, тези далечни подобия на кошерите и пашкулите на насекомите. Но представете си как са се смаяли навремето, когато за пръв път зърнали грандиозната космическа архитектура на еладелдийците или дългата цял километър блестяща игла на Веспа Омикрон.

За всичко това имаше теории, някой от които откровено теологични. Свидетелите на Пълното сливане каталогизираха онези кораби, за които се вярваше, че принадлежат на други клиентни раси на капеланите. Те ги разпределяха по така наречените „клони на по-висше или по-нисше благоволение“ на кабалистично дърво и твърдяха, че установяват някакъв принцип на метаморфоза. Човешките кораби, предричаха Свидетелите, също щели да преминат през всички тези форми по пътя си към върховна трансцендентална космичност. В деня на постигане на съвършенството, еони напред в бъдещето, загадката на капеланския двигател най-после щяла да бъде разкрита и невидимата граница около орбитата на Плутон щяла да изчезне. В този ден, твърдяха група еретици, човеците също щели да завършат еволюцията си и да станат капелани. Пророчеството за Пълното сливане щяло да се изпълни и извънземните повече нямало да бъдат извънземни.

Вие знаете не по-зле от мен колко истина съдържат всички тези митове. Свидетелите изтъкват факта, че при всяко влизане и излизане от хиперпространството дори съвсем елементарни кораби като бергенските „Таласъми“ едва забележимо се променят. Изкривените частици, които ги изграждат, никога не се връщат точно в предишното си състояние. Щеше да е прекалено да искаме такова нещо от законите за съхранение. Понякога пилотите забелязват тези изменения, понякога не, защото в крайна сметка техните частици също са били трансматериализирани.

Що се отнася до еволюцията на човешкия вид, не зная нищо повече от онова, което виждам, щом се погледна в огледалото. Но познавах „Алис Лидъл“ — кой го познаваше по-добре от мен? — и си го спомням чудесно. Помня го още от самото начало, от третата година на Голямата крачка, когато го построиха и кръстиха. Защото той беше стар, когато Табита Джут за пръв път го зърна, когато смъкна платнищата му и ги хвърли върху високата трева на онова запуснато лозе. Бронзовото му покритие бе цялото ожулено от студените пламъци на космоса. Реакторът му не ставаше за нищо, в хидравликата му човек можеше да открие паяжини. Вече беше отслужил своето и бе инертен, доколкото това въобще е възможно за кораб — с други думи, както проумяхме накрая, изобщо не беше инертен. Хората вярваха (позволете ми това последно отклонение), че щом активираш капелански двигател, никога повече не можеш да го дезактивираш, докато не бъде унищожен. Ами аз, къде бях аз през всички онези години, през които по шасито на очукания малък „Таласъм“ подскачаха катерици? Аз спях.

Честно казано, корабът, който носеше името на Лидъл4, бе примитивен. Нисък и тумбест. Спомнях си го като съвсем тесен. В кабината имаше място за двама, пилот и копилот, всеки опасан в стандартните ремъци за нулева гравитация. Отзад имаше две малки единични каюти, миниатюрен камбуз и баня. Дължината му от носа до кърмата беше под двайсет и един метра, ширината при крилете му достигаше малко повече от половината от това разстояние. Серийният му номер БГТ009059 показваше, че е един от първите бергенски „Таласъми“, машини, които близо петдесет години кръстосват космическите друмища на слънчевата система.

Беше построен за тежка работа. Побираше 250 кубични метра свободна стока. По време на полет четирите му крана и четирите му товарни робота се прибираха в двойната стена на корпуса. Имаше шестнайсет подвижни плазмени дюзи, по четири за всяка ос, и три огромни статични. По целия кораб бяха монтирани скенери, повече, отколкото обикновено се поставяха в бергенските корабостроителници. Слънчевите му батерии също бяха усъвършенствани, сякаш първият му собственик бе очаквал от него повече, отколкото конструкторите му. Всички проблеми, които беше причинявал на последния си пилот, бяха свързани по-скоро с неблагоприятните условия и годините на небрежна поддръжка, отколкото с конструктивни дефекти. А и Табита никога не му оказваше онова внимание, което й се искаше.

Ако щете го наречете приумица, но винаги съм смятала, че между „Алис Лидъл“ и неговия капитан Табита Джут има много общи неща. Бяха дребни, набити и силни, изградени от най-обикновен работен материал, и все пак криеха под тривиалната си външност приключенски дух и изненадващи способности.

А може би просто се подвеждам от розовата мъгла на сантименталността си, от носталгията по миналото. Представете си ги, Табита Джут и Марко Мец, които пресичат пистите на космодрума в онази мразовита вечер на Скиапарели, за да се качат на борда на не съвсем изплатения „Алис Лидъл“ и да се издигнат в мароканското небе, да се отправят на пътешествие, което ще ги отведе на Изобилие… и много, много по-надалеч.