Ягор

I

Имало едно дете на име Ягор, останало невръстно без майка, при зла и жестока мащеха. Безсърдечна била мащехата, биела детето и по хлад, и в глад, а бащата омаяла с всякакви билки, та и той нехаел за сина си.

Търпял Ягор донякъде, търпял, но на малкото дете един ден сърцето му се напълнило с тъга. Отишъл горкичкият в кошарата, легнал ничком в сламата и заплакал горчиво. „Какво да правя, къде да вървя, клетник аз?“ В това време чул как нещо като мишка се промушва през сламата. Дошло до ухото му и пошепнало: „Не плачи, Ягоре, детенце. За нищо нямай грижа. Ние сме тук трима, ние ще те гледаме!“

Вдигнал Ягор глава, огледал се по кошарата. Но в нея, както и дотогава, била вързана край яслата само една дребна кравичка и една рижа козичка, които майката на Ягор била отхранила и отгледала. Й нямало друг.

— Ти ли ми каза това? — попитал Ягор кравичката.

— Не — отвърнала тя.

— Да не си ти? — попитал рижата козичка.

— Не съм и аз — отвърнала козата.

— А кой е и защо казва, че сте трима, като тук сте само вие двете?

— Това ти каза Баган1 — той е третият покрай нас двете в кошарата и е по-стар от нас — отговорила кравичката.

— Къде е отишъл? — попитал Ягор.

— Ето го в пшеничения сноп.

— А къде е в кошарата пшениченият сноп? — попитал отново Ягор.

— Ето пшеничения сноп в десния ъгъл на кошарата, заплетен е в плета под мазилката — отвърнала кравичката.

— А откога е там? — зачудило се детето.

— От петдесет години.

— А кой го е сложил там?

— Дядо ти, когато плете и издигна тази кошара — казала кравичката.

— А защо е заплел пшеничен сноп в плета?

— За да примами Баган. И откакто Баган се е наместил там, до днес ви пази стоката и кошарата и всичкото имане в обора и в колибата — каквото се случва във вашия имот, не се случва без него.

Като разказала това кравичката, Ягор се огледал по кошарата и му станало някак драго на сърцето и заради дядо му, и заради Баган, и заради пшеничения сноп в плета.

А кравичката казала още:

— Ако щеш да ме послушаш, ти направи ясличка, нека не е по-голяма от педя на ширина и палец на височина. Сложи я, без никой да знае, под нашата ясла. И когато вечер ни слагаш храна, ти хвърли и на Баган ръкойка храна в ясличката, а когато ни постилаш, постели и на него. Прави така и от нищо се не бой.

Ягор послушал кравичката, издялал и поставил ясличката, слагал храна на Баган и му постилал легло. От този ден за детето в кошарата имало храна и защита. Там нощувало, там се подслонявало. А кравичката, козичката и Баган, както обещали, така и правели. Ако нощем вие вятър, Баган трупал сено по ъглите да му бъде топло на малкия в кошарата, а като дойдела мащехата заран да издои кравичката и козичката, те не давали всичкото мляко, а само половината, другата половина пазели за Ягор.

Почнал да расте Ягор като бор в планината. Всичко живо се чудело как може дете да расте така при мащеха. А мащехата се пръскала от яд, защото виждала, че не може да направи нищо на детето.

Мислила тя, мислила много дни и нощи, най-сетне измислила нещо. И когато един ден в зори мъжът й се стягал да иде да коси сено, тя му рекла: „Не носи, либе, обед. Ще ти го пратя на пладне по детето.“

Послушал я мъжът, взел само косата и отишъл на ливадата.

Когато станало пладне, жената сварила гърне каша, изпекла хлебец, сложила ги в кошница и рекла на Ягор: „Ето ти кошница, носи обед на баща си.“

Тръгнал Ягор, а мащехата излязла в гората да гледа подире му.

Знаела тя какво ще стане с него и кой го наблюдава в обедната жега.

Жегата биела от небето, тревица под тревица се криела и всичко живо било побягнало или в храстите, или в тръните, да се заслони от слънцето. Само Ягор вървял по пътеката през ливадата — нийде нито капка хлад, а въздухът играел пред очите като златна водица.

Когато навлязъл в гората, баба Полудница2 клекнала край плета на бърлогата си, защото тя излизала само по пладне от бърлогата си, отпускала се като змия на летния припек и дебнела кого да плесне с коприва.

Забелязала бабата детето, изскубнала бързо стрък коприва, изтичала след него, нито й чуваш стъпката, нито сянка хвърля, догонила го на пътеката в ръжта на най-силното слънце и го плеснала с копривата по врата. Щом го плеснала с копривата, мрак покрил очите на детето, паднало то на пътеката и изгубило свяст. Бабата взела гърнето — веднъж сръбне, цялата каша изсърба, взела хлебец — веднъж глътне, целия хляб изяде. А после метнала Ягор на рамото си като чувал, отмъкнала го в своята бърлога.

Мащехата видяла всичко това от гората, потрила ръце и рекла: „А така, той няма да се върне повече.“ А баба Полудница като вмъкнала Ягор под земята, влякла го през един мрачен ров, докато дошла до място, където страшен пек и горещина хлуели отнякъде. Спряла бабата, духнала в Ягор, а той се събудил от сън.

Бабата хванала детето за ръка и го повела по-нататък, та стигнали скоро до едно пространство под земята, което било голямо като гумно, а над него имало свод от печена глина като голям връшник. Около гумното имало дванадесет пещи — шест червени, от тях излизал червен пламък, шест жълти, от тях излизал жълт пламък. Цялото гумно било изтъпкано, защото много слуги тичали покрай печенето. В червените пещи печели овни, а в жълтите — хлябове — всичко било за едно ядене на баба Полудница.

В онзи пек жив човек не можел да си поеме дори дъх, защото щяло да му изгори гърлото, но бабата била духнала на Ягор, та жегата не можела да му навреди.

— Ехе — казал Ягор, като се намерил пред това чудо.

— Не бой се — отвърнала баба Полудница.

— Не се боя, ами се чудя колко е голямо всичко това. Само едната пещ е по-голяма от моята колиба и кошарата.

Засмяла се баба Полудница, носът й се спуснал надолу, брадата й се вдигнала, устата й хлътнала навътре.

Отвела тя детето през гумното, пак през един ров и дошли до някакво пространство под земята, което било като огромна кошара, а над него имало свод от червена земя. В кошарата имало овце, една до друга, всичките с червена вълна, всяка била голяма като голямо говедо.

— Ехе — казал Ягор, като видял грамадните овце.

— Не се бой — отвърнала му баба Полудница.

— Не се боя, ами се чудя колко са големи овцете. Една такава овца е по-голяма и от кравичката, и от козичката ми, ако ги сложиш заедно.

Засмяла се баба Полудница и станала още по-грозна. Повела тя детето през кошарата, та пуснала овцете. Овцете се втурнали към трети ров, който водел под земята стръмно нагоре, а бабата с детето вървяла след тях. Дълго вървели през рова, после излезли през друг отвор от бърлогата. Намерили се навръх скала на едно много голямо каменисто поле. От двете му страни се издигали стръмни канари, а от другите две — железни плочи, така че от това поле нямало вход или изход освен през рова на баба Полудница.

Лежало полето, затворено като котловина, а по него имало някаква трева, силна и голяма, всеки лист бил колкото три големи ниви и всяка се преливала като бакър на слънце. Слънцето напекло камъните и тревите, в котловината било такава горещина, че човек не би могъл да си поеме дъх, без да му изгори гърлото. Но детето не усетило и тази горещина, само казало от голяма почуда:

— Ехе!

— Не бой се — му отвърнала баба Полудница.

— Не се боя, ами се чудя колко е голямо всичко това — един лист е по-голям от нивата и градината ми.

Пак се засмяла баба Полудница и станала толкова грозна, че нямало друга като нея под слънцето.

— Допадаш ми, момче — рекла след това бабата. — На мен ми трябва пастир, ти ще ми станеш. Стой тук и пази стадото. Но хубаво гледай как ще ми служиш, защото ощетиш ли ме, тежко ти.

Така казала бабата и отново изчезнала в бърлогата. А детето останало само̀ в онази огромна котловина, опасана с желязо и камък. Онези ми ти грамадни овце се пръснали по полето. Навели глави и пасат тревата, а като гризели големите листа, които преливали като бакър, около главите им лумвали пламъци.

Седнало детето на един камък под високата желязна ограда и се загледало в цялата тази грозна гледка. Всичко, което видяло, така натежало в душицата му, че не могло и да заплаче. Само една мисъл въртяло и въртяло в главата си — колко малка и мила била всичката стока, от която го лишила мащехата, а колко голямо и страшно е това зло, което тя измислила за него.