Якутска приказка (Якутска приказка)

Разказват, че една заран малката бабичка, която била стопанка на пет крави, станала рано и отишла на полето.

В широкото поле тя видяла един хвощ с пет плодни махалца. Изскубнала хвоща, без да счупи нито коренчето, нито едно махалце. Занесла хвоща в юртата си и го сложила на възглавницата. Сетне излязла и се запретнала да дои кравите си.

Както дояла, тя чула, че в юртата звъннали камбанки. Бабичката хвърлила ведрото и разляла млякото. Изтичала в юртата, погледнала — там всичко било на мястото си: на възглавницата лежал хвощът, такъв, какъвто го оставила. Бабичката пак излязла и захванала да дои кравите. Отново звъннали камбанки. Бабичката пак разляла млякото. Изтичала и що да види — на постелята седи девойка с невиждана хубост: с очи като блестящи скъпоценни камъни, с вежди като два черни самура. Хвощът се превърнал в девойка.

Зарадвала се малката бабичка и рекла:

— Ти ще ми бъдеш наместо дъщеря!

И заживели заедно.

Веднъж младият ловец Харжит тръгнал да иде в тайгата. Видял една сива катерица и започнал да пуска стрели по нея. От ранно утро до залез слънце стрелял, но все не можел да я улучи. Катерицата скочила на елхата, от елхата — на брезата, от брезата се прехвърлила на едно борово дърво.

Дотърчала катерицата до юртата на малката бабичка и скочила на бора.

Харжит също дотичал до бора и пуснал стрела към катерицата. Катерицата пак избягала, а стрелата паднала през димния отвор в бабината юрта.

— Бабо, изнеси стрелата, дай ми я! — извикал юнакът.

Но никой не му отговорил.

Разсърдил се Харжит, почервенял от гняв. Втурнал се в юртата и видял хубавицата-девойка. Останал като замаян от невижданата и хубост, загубил ума и дума. Сетне, без да проговори, избягал, скочил на коня и препуснал към къщи.

— Родители мои — рекъл той, — у малката бабичка, стопанката на петте крави, има една чудно хубава девойка! Поискайте ми я за жена!

Бащата на Харжит бързо изпратил хора на девет коня за тази хубавица.

Пратениците стигнали при малката бабичка, стопанката на петте крави. Видели девойката и останали смаяни от хубостта и.

— Малка бабичко — рекли те, — дай тази девойка за жена на младия Харжит.

Ще я дам — отвърнала малката бабичка.

Запитали девойката ще иде ли.

— Ще ида — казала девойката.

— А калимът какъв е? — запитала малката бабичка. — Докарайте ми толкова коне и крави, че полето да стане тясно.

Бърже докарали много коне и крави — чет нямат!

Сетне нагласили девойката, облекли я бързо и ловко. Довели шарен кон. Сложили му сребърна юзда, оседлали го със сребърно седло, окачили отстрани сребърно камшиче. Харжит хванал невястата си за ръка, извел я, настанил я върху шарения кон. Потеглили.

Изведнъж пътя им пресякла една лисица. Юнакът не могъл да се сдържи и рекъл:

— Ще препусна в тайгата подир лисиЦата! Скоро ще се върна. А ти тръгни по този път. Пътят се разклонява в две посоки. Към изток има окачена меча кожа с бяла шия. В тая посока не завивай! Тръгни по пътя, където виси самурена кожа!

Казал и препуснал.

Поела девойката по-нататък сама и стигнала онова място, където пътят се разклонявал в две посоки. Но когато стигнала, тя забравила какво и заръчал Харжит. Тръгнала по оня път, където имало окачена меча кожа, и скоро стигнала до една голяма желязна юрта.

От юртата излязла дъщерята на дявола, облечена в желязна дреха, с един усукан крак, с една-единствена усукана ръка, с едно отвратително мътно око, точно по средата на челото, с дълъг чер език, който се спущал върху гърдите и.

Дъщерята на дявола сграбчила девойката, смъкнала я от коня, одрала кожата от лицето й и я метнала върху своето лице; свалила всичките и накити и премяната и; облякла премяната и се накитила, а девойката хвърлила зад юртата. След това седнала на шарения кон и поела към изток.

Харжит я догонил, когато вече се приближавала към бащината му юрта. Нищо не забелязал, за нищо не се досетил.

Всички роднини излезли да посрещнат невястата. Деветима юнаци и осем девойки се събрали при коневръзите. Те си говорели:

— Щом невястата продума, от устата и ще се посипят мъниста!

И девойките си приготвили конци, за да нанижат мънистата.

Юнаците си мислели: „Отдето мине невястата, по следите и ще се появят черни самури.“

За да стрелят самурите, приготвили лъкове.

Но щом невястата проговорила, от устата и се посипали жаби. Невястата пристъпила — и се появили червеникави оскубани плъхове. Всички посрещачи се зачудили и натъжили.

От коневръзите до юртата постлали зелена трева. Хванали невястата за ръка и я повели към юртата.

Влязла тя вътре и наклала в огнището огън с върховете на три млади бора. След това устроили сватбено угощение. Яли, пили, играли и се веселили. Никой не знаел какво е станало.

Наскоро след това малката бабичка отишла на полето да си дои кравите. Гледа — на същото място отново поникнал хвощ с пет махалца, по-хубав от предишния.

Изкопала бабичката хвоща с корена, занесла го в юртата и го сложила на възглавницата. Сетне излязла и захванала да дои кравите. В юртата звъннали камбанки. Влязла тя вътре и видяла, че там седи същата хубавица-девойка, само че станала още по-хубава.

— Как дойде и защо се върна? — запитала малката бабичка.

— Майко — отвърнала девойката, — когато Харжит ме поведе оттук, той ми каза: „Ще препусна подир тая лисица в гората, а ти тръгни по пътя, където виси самурена кожа; не завивай по оня път, където виси меча кожа.“ Аз сбърках посока, а и стигнах при една желязна юрта. От нея излезе дяволската дъщеря, одра кожата от лицето ми и покри с нея своето лице. Смъкна цялата ми премяна, облече се в нея и ме захвърли зад желязната юрта. Възседна моя шарен кон и пое. Тогава сивите кучета захапаха със зъбите си тялото ми и го довлякоха в широкото поле край твоята юрта. И тук аз отново поникнах като хвощ. Как ще видя сега Харжит?

Малката бабичка захванала да я утешава.

— Ще го видиш, ще го срещнеш — рекла тя. — А дотогава остани при мене; както преди ще ми бъдеш щерка!

И девойката-хвощ отново заживяла при малката бабичка.

Узнал шареният кон, че девойката-хвощ оживяла и продумал на Харжитовия баща с човешки глас:

— Харжит остави девойката сама. Тя стигна до кръстопътя, свърна по оня път, където виси мечата кожа, и стигна при желязната юрта. От юртата изскочи дъщерята на дявола. Одра кожата от лицето на девойката и покри с нея своето лице, свали всичките и накити и премяната и, сама се накити и премени с тях, а девойката хвърли зад желязната юрта. И живее тази дъщеря на дявола в юртата ти, стана твоя снаха. А стопанката ми отново оживя… Вземи я, доведи я в юртата, дай я на сина си! Иначе зло ще стане — дъщерята на дявола ще разруши юртата, ти няма да видиш живот от нея, всички ви ще погуби.

Старецът препуснал към дома си и се втурнал в юртата.

— Сине — рекъл старецът на Харжит, — откъде си взе жена?

— Аз взех дъщерята на малката бабичка, стопанката на петте крави.

А баща му отвърнал:

— Шареният кон ми каза всичко. Дъщерята на дявола, а не хубавицата, е влязла в къщата ни с измама. Върви при малката бабичка, помоли девойката да се върне при нас. Доведи я! Дъщерята на дявола вържи за опашката на един див кон и го подгони в полето. Нека разнесе там костите и. Иначе тя ще погуби и хората, и животните!

Чула това дъщерята на дявола и цялата почерняла.

Чул това Харжит и почервенял от гняв. Хванал дяволската дъщеря и я вързал за опашката на един див кон.

Препуснал конят в широкото поле и захванал да гази дъщерята на дявола с копитата си. Черното и тяло се превърнало на червеи и гадини. Юнакът събрал всичките, до последната гадинка, и ги изгорил.

След това Харжит се понесъл към малката бабичка. Скочил от коня при коневръза. Малката бабичка го видяла, изтичала от юртата, зарадвала се, сякаш е намерила загубен човек. От коневръза до юртата постлала зелена трева и се заловила да готви сватбено угощение.

Девойката-хвощ погледнала Харжит и заплакала:

— Защо идеш пак при мене? Ти ме даде на дъщерята на дявола да пролее кръвта ми, да разкъса тънката ми кожа, даде ме на сивите песове… След всичко това сега каква жена дириш тук? Девойки има колкото щеш, жените са повече от рибите в морето. Търси си жена между тях. Аз няма да се оженя за тебе!

— Не съм те давал на дъщерята на дявола — отвърнал юнакът. — Не съм те давал на сивите песове, за да те изядат! Отидох в гората за лисицата, показах ти пътя. Но ти си го сбъркала.

Малката бабичка избърсала сълзите от двете си очи и седнала между девойката и Харжит:

— Защо вие, които се намерихте, след като се бяхте загубили, не се радвате? Пак се обикнете един друг! Пак заживейте в дружба!

Девойката се съгласила и тихо казала:

— Хубаво. Ще те послушам. Всичко ще забравя!

Харжит скочил, почнал да я прегръща. Сетне оседлали шарения кон със сребърно седло, сложили му сребърна юзда, покрили го със сребърен чул, окачили сребърното камшиче. Облекли, натъкмили девойката и потеглили.

Дълго пътували. Минала зимата, търколило се дъждовното лято, отишла си мъгливата есен.

Най-сетне стигнали при бащината юрта.

Всичките роднини, всичките деветима братя на Харжит се събрали да посрещнат невястата.

От коневръза до юртата постлали пътя със зелена трева.

„Като дойде невястата — мислели си те, — щом пристъпи, по следите и ще се появят самури.“

Приготвили стрели за това и ръцете им изтръпнали от работа.

Осемте сестри усуквали нишки и така се трудили, че пръстите им претръпнали. Те чакали невястата и си мислели:

„Щом влезе и продума с ясен глас — от устата и ще се посипят скъпи червени мъниста!“

Пристигнал Харжит с невястата си. Поели невястата на ръце и я спуснали на земята. Тя продумала с ясен глас — и се посипали червени мънистени зрънца. Девойките захванали да ги събират и да ги нижат. Тръгнала невястата към юртата и черни самури се появили по следите и. Юнаците насочили стрелите си към самурите.

Влязла невястата в юртата и наклала огън в огнището с върховете на три млади бора.

Устроили весело сватбено угощение. Събрали се гости от всички селища. Имало там певци, имало играчи, имало разказвачи на приказки, имало борци и майстори на скокове…

След три дни угощението се свършило и гостите се разпръснали на разни страни. Харжит заживял с жена си. Задружно и щастливо живели дълги години. Казват, че внуците им са живи до ден-днешен.