Йовчо и Данка

Не беше такъв човек дядо Драган Чакърът, ама — на! Докато беше жив, Бог да го прости, и ктитор го избираха, и почит имаше между хората, и имотът му имот беше, но като си отиде — баба Чакърка се завайка, запресвива се от корем, прегърби се до земята, легна и не стана. Синовете му бяха отдавна отделени, та цялата работа падна върху Данка, най-малката му дъщеря, и Йовча Бумбала, мъжа й. Бумбалът беше кротък човечец, като приведен зет, и малко слабоват в ума. Ратай го беше взел едно време дядо Драган, хареса го, насили палавата си дъщеря Данка и ги задоми. За работа е — чудо! Тури му в торбата един голям хляб, прати го с ралото в полето и не му бери грижата! Ама инак си е вързан, неумятен е и остен не може да си отсече като хората. Веднъж срещнал дяда Рача Чобана до равнака, че носи една шарена хурка от гората. Написал я дядо Рачо, нарязал я на кенета, че я изтънил горе в къжела — и бурмалия. Гледал я Бумбалът, въртял я насам-натъй, чудил се, па си погледнал ръцете, проточил ги напред и рекъл:

— Златни ти ръчички, дядо Рачоо!… На, и аз ги имам две, пущините, като мечешки лапи са, ама освен да чупят големи комати, за друго ги не бива! — И си отминал с въздишка.

Колкото беше работен и добър Бумбалът, толкова дяволита и мързелива беше невястата му. Чорбаджийска щерка нали е, не й се ходи на поле! Все работа си намира в къщи, на болна се преструва и рядко на нива ще иде. Весден митка из селото като вретенарка циганка. Оттук изпроси нещо, там я почерпят ракийка, все за пуста плюсница мисли. Пък да й проличи, да речеш, нещо по снагата, а то дребно, тънко и изметнато като дъска. Остане ли в къщи, цял ден тършува по тавана, из долапите и полозите. И то да е само из техните, иди-дойди, ама вземе, че се провре през плета като невестулка и хайде на Лаля Мандала в двора. Претръска каквото намери и оттам през комшулука, че у бабин Керини. Като събере една престилка яйца, занесе ги на дюкяна. Хаджи Дончо ги прегледа едно по едно в шепа срещу слънцето, върне й замътоците и полозите, а за останалите й напълни едно шише с ракия и я изпрати по живо, по здраво. Ей, нищо и никаква животинка я гледаш, ама пий ракията, ти казвам, като циганин суроватка. От Минча Калайджията повече я пие, окото й не мига!

Като престанаха да носят кокошките след Димитровден, почна пилетата да продава пък. Бе гледа Йовчо заран, брои ги — намаляват и намаляват! „Лисица трябва да е“ — мисли си и взема от Коля Русин капана, та го залага под сливата до дръвника, гдето нощуват кокошките. Хубаво, ама една вечер да забрави и като отишъл да събира съчки за огъня, да вземе да се насади в средата, та щял да му откъсне краката, както бил бос.

Два месеца с чисти трици ги налагаха и ги мазаха със сладкия мехлем.

Есенес, даде Господ, родиха сливите и си свариха цял гюлов казан с ракия. На кака Данка й светнаха очите от радост и почна без мярка да пие.

Като орал на Синьовец един ден, Бумбалът си счупил плъзицата на ралото, изпрегнал воловете, вързал ги под крушата и се запътил за село да търси нова. По голям обед още си дошъл в село, отворил врачката и намерил жена си простряна на двора до купището със запенена уста.

— Какво правиш тук мари?

— Умирам, Йовчо!… болна съм! От външна болест паднах!

— Ами що си се умирисала на ракия!

— Като ми прилоша, прилоша, рекох, че е от сушените сливи, дето ги ядох, та си сръбнах, дано ми мине, а то ме удари в главата и паднах.

Грабва я той и я занася в къщи при майка й. А тя, горката, като си лежала, завайкала се, заплакала и от пусти хорски срамотии взела, че го излъгала:

— Ооох!… Не зная, синко, не зная!… Стана вече година и нещо, мине се не мине, както си стои, разтрепери се, прижълтее и пада като подкосена. Не смеехме да ти кажем, дано мине, ама няма да е! Лоша болест е това! Какво ще я правим млада-младина и аз не зная! Не е ни за къра да я пратиш, ни за никъде! Невярна болест! Ще й дойде някой ден, че ще падне в реката я!…

Нали си е простоват, Бумбалът повярвал. И оттогава кака Данка все в село си седи и през ден, през два почна да си пада от външната болест. И колкото повече пада, толкова ракията в казана намалява.

Забелязал най-после това, един ден Бумбалът рекъл на баба си:

— Дърто, някой мърсува из избата! Ракията е презполовена!

— Е, ами че кой ще е бре, синко? Два пъти сме пълнили павурчето само за гробища и дето продадохме трите кила на хаджия, та купихме ситна сол и малко газ. Друго не зная!

— И аз не зная, ама, види ми се, много е намаляла — отвръща й той и пак уж й повярвал, ама си рекъл на ума:

„Те, женорята, ще я изнесат на хаджи Донча и по гробищата, ами я да си напълня аз едно гюлово шише и да си го скрия, та кога се върна уморен вечер, да има да си посръбвам.“

Напълнил той шишето и тук-там, че го заровил в хамбара в житото.

А пък кака Данка пила и продавала от казана, пила и продавала, докато му се лъснало дъното един ден. Като докапчила нея, почнала да души из двора. Пък пустият й нос лисичи, от него може ли нещо да се укрие! Как подветрила шишето в хамбара, не зная, ама почнала и оттам да си цука и в едно късо време оплакнала и него. Ами сега? Ако го потърси Йовчо? Мислила, кроила, пущината, и най-подир взела, че разкрила една дупка на керемидите на хамбара, тъкмо над шишето. Пухнала шишето с един камък, разляла малко вода с ракия наоколо, турила до него една керемида и се спотаила като котка в дреб.

А Бумбалът, нали си е заблеян, забравил за скритата ракия. Чак след някое време хе, като се върнал една вечер от гората уморен, дошло му на ум за нея и отишъл в хамбара. Га поразровил житото — що щеш! Шишето счупено и до него керемида! Пипнал надолу — мокро! Дигнал глава нагоре — дупка!

— Дане, Дане мари — развикал се той, — кой направи тая магария?

— Каква магария бре?

— Що ще тая керемида в хамбара?

— Че отгде да зная бре, човек! Кой ти е стъпал там! Ууу… кучето, кучето пусто, дано го червите изядат! Него съм виждала да се катери по пещта и хамбара. Лятос, като сушех сливите, че се качваше по керемидите да ги яде, проклетото! Колко пъти съм го гонила, господ да го убие!

— Скоро да ми донесеш пушката!

— Оле, пък ти! Какво си намислил?

— Пушката ми дай, ти казвам! Не ща тая краста да ми мърси двора! Лятос яйце се не свърта в полога, то се не обажда! Пилетата ги презполови лисицата, то пак спи! Куче ли ми е това! Хапльо!

И като грабнал пушката от смаяната си жена, Бумбалът се прицелил, треснал и го убил на място, както си спяло, горкото, свито под стълбата.