Загадката Колумб

9

Закария беше доволен. Постановката се получи много добре, въпреки че Роча прояви по-голяма грубост от тази, за която се бяха договорили. По всичко личеше, че Том Сейган разбра посланието.

Този човек се оказа дори по-уязвим, отколкото го беше описала дъщеря му. Никой не беше споменал за самоубийство. Але просто бе обяснила, че баща й живее сам в малка къщичка в Орландо, сред два милиона души, които дори не подозират за съществуването му. Върнал се във Флорида, след като изгубил работата си в Калифорния. След повече от десетилетие на първа страница, редовно участие в новинарски емисии и изяви в интернет, анонимността със сигурност била тежък удар за него. Защото бил не просто репортер, а истинска знаменитост. От проучването на миналото му стана ясно, че много хора бяха вярвали на Том Сейган. И може би именно по тази причина голяма част от тях се бяха обърнали срещу него.

— Вие евреин ли сте? — попита Сейган.

— Да — кимна Закария. — И двамата сме деца на Бога.

— Говорете само за себе си.

— Няма как да отречете факта, че сте евреин по рождение.

— Напомняте ми за някогашния стопанин на този дом.

Направи му впечатление, че Сейган нито веднъж не изрече думата „баща“. Але му беше разказала за отчуждението помежду им, но явно дори тя не осъзнаваше колко дълбоко е то.

Заби показалец в гърдите му и обяви:

— Баща ви е бил умен човек!

— Освободете дъщеря ми и ще направя всичко, което поискате.

В тези думи определено се долавяше раздразнение, но Саймън реши, че още е рано да разкрива картите си.

— Направих си труда да проуча онова, което ви се е случило преди осем години. Доста ви се е струпало. Нищо чудно, че сте стигнали до това решение. Животът е бил жесток към вас.

Дали имаше нещо, което да мотивира този нещастен човек? Нещо, което все още бе от значение за него? Задълбоченото проучване на миналото му приключи преди няколко седмици, но в него нямаше нищо, което да намеква за самоубийствени помисли. Очевидно важното решение бе взето съвсем наскоро. Сейган току-що беше завършил поредния ръкопис, написан в дълбока анонимност. Толкова дълбока, че дори издателите и „авторът“ нямаха представа за самоличността му. Тази тактика бе предложена от литературния му агент, който имаше основателни съмнения, че ще се намери някой, който да приеме писател в сянка като Сейган.

Това доказваше пълната необратимост на неговия провал.

Пет от седемте му издадени книги бяха стигнали до първата десетка на бестселърите на „Ню Йорк Таймс“ а три от тях заемаха първото място в класацията. Всичките седем бяха получили отличната оценка на критиката. Вероятно това беше причината да продължават да му възлагат работа. Което в крайна сметка се беше оказало фатално.

Този човек беше готов да умре. Дали пък не бе по-добре да му позволи това? Или…

— Баща ви е бил пазител на една изключително важна тайна — рече на глас Закария. — Малцина на този свят са имали представа за нея.

— Глупости! — отсече Сейган.

— Уверявам ви, че не са глупости.

Човекът отсреща започна да проявява интерес. Може би репортерът в него се беше пробудил още веднъж, за последен път.

— Всичко започнало с Христофор Колумб — тихо рече Саймън.

Колумб стоеше на кея. „Ниня“, „Пинта“ и „Санта Мария“ бяха закотвени в устието на река Тинто, съвсем близо до открития океан край Палос дела Фронтера на испанското югоизточно крайбрежие. Оборудването и набирането на екипажи за трите кораба бяха отнели месеци, но вече всичко беше готово. Така и трябваше да бъде.

Наближаваше полунощ. В разрез с традициите Колумб не изчака последния момент, за да се качи на борда. Вместо това се появи тук още от сутринта, решил да контролира лично последните приготовления.

— Почти всички са тук — докладва Луис де Торес.

Екипажите на трите кораба наброяваха осемдесет и седем души. Противно на слуховете, нито един от тях не беше помилван затворник. Всички бяха опитни моряци, готови да се справят с трудностите. Сред тях имаше по един португалец, генуезец, венецианец и калабриец. Всички останали бяха испанци от Палос и околностите. Имаше и двама представители на кралския двор, както беше по договор. Той вече беше предупредил Де Торес да внимава с единия от тях.

— Луис.

Де Торес се приближи.

— В единайсет вечерта всички трябва да са на борда.

Беше сигурен, че Де Торес знае за какво става въпрос. Веднага след полунощ на 3 август 1492 г. полицията и представителите на Инквизицията с бели качулки щяха да започнат претърсването на къщите. Франция беше обявила евреите извън закона още през 1394 г., а Англия още по-рано — през 1290-а. На 31 март Фердинанд и Исабела подписаха едикт за тяхното прогонване от Испания, отстъпвайки пред настояванията на Църквата. Всички евреи получиха четиримесечен срок да приемат християнската религия ши да напуснат страната.

Срокът изтичаше тази нощ.

— Страхувам се, че няма да успеем да се измъкнем — прошепна той.

Слава богу, че физическата идентификация на испанските евреи беше почти невъзможна, тъй като те отдавна се бяха смесили с представителите на най-различни етноси — келти, иберийци, римляни, финикийци, баски, вандали, вестготи, араби… Но той беше наясно, че Инквизицията няма да се спре пред нищо. Хиляди вече се бяха покръстили в рамките на определения срок. Посещаваха литургии, изповядваха сей кръщаваха децата си. Но нощем продължаваха да се обръщат един към друг с еврейските си имена и четяха Тората.

— От това плаване зависи много — подхвърли на приятеля си той.

Много зависеше и от Де Торес. Той щеше да бъде преводачът на борда, защото владееше иврит и беше служил при губернатора на Мурсия — един град с доскоро голяма еврейска общност. Но повечето от тях вече се бяха покръстили или заминали и губернаторът нямаше нужда от преводач на иврит. Подобно на неколцина членове на екипажа, самият Де Торес се беше покръстил едва преди няколко седмици.

— Мислиш ли, че ще открием това, което търсиш? — попита Де Торес.

Колумб продължаваше да гледа към тъмната вода и корабите, осветени от факли. На борда им продължаваше да кипи усилен труд.

Добър въпрос. На който нямаше отговор.

— Нямаме друг избор — промълви той.

— Нима твърдите, че Христофор Колумб е бил евреин? — попита Сейган.

— Бил е конверсо, тоест покръстен евреин. Това е част от дълбоката тайна на баща ви. Никога ли не ви е говорил за тези неща?

Сейган поклати глава.

— Не съм изненадан. Не сте били достоен.

— Кой сте вие да оценявате дали съм бил достоен или не? — избухна Сейган.

— Отрекли сте се от наследството си и няма как да разберете какво означават понятия като чест, традиция и дълг — въздъхна Закария.

— Откъде знаете, че съм се отрекъл?

— Лъжа ли е?

— Ами вие? — изгледа го Сейган. — Долен похитител! Нима понятие като чест означава нещо за вас?

— Аз съм заложил не само състоянието, но и живота си за каузата. — Закария извади сгънатите документи от джоба си. — Нуждая се от подписа ви. Адвокатите ми ще подадат заявление в съда за ексхумацията на тялото от ваше име. Увериха ме, че няма да има проблеми при съгласието на най-близките живи роднини. Дъщеря ви вече подписа, в качеството си на управител на наследството. Разбира се, тя нямаше друг избор.

Сейган отказа да поеме формулярите и писалката.

— Остават ми само няколко минути, за да се обадя на онези мъже — хладно го предупреди Закария.

Ултиматумът бавно стигна до съзнанието на Сейган, който грабна писалката и сложи подписа си.

Закария прибра документите и тръгна към вратата.

— Ще трябва да дойдете на гробищата — подхвърли той. — Утре сутринта в десет. Присъствието на наследник е задължително. Ще има и мой представител, затова се придържайте към инструкциите. Дъщеря ви ще бъде освободена веднага след като ексхумацията приключи.

— Откъде да знам, че ще го направите?

Закария се обърна. В очите му се четеше неподправен интерес.

— Давам ви думата си.

— О, вече се чувствам много по-добре!

— Виждам, че все още имате някакво чувство за хумор.

— Върнете ми пистолета.

— Утре сутринта — отсече Закария и прибра оръжието.

— Би трябвало да натисна спусъка. Ако не бяхте вие, вече щях да съм мъртъв.

Кого ли се опитва да убеди този човек, запита се Закария.

— Не се измъчвайте, моля ви — подхвърли той. — Ще имате възможност да го направите след утрешната процедура.