Загадката Колумб

11

Том седеше на дивана. Закария Саймън си беше тръгнал преди повече от час. Мислеше за Але. Единствената му дъщеря го мразеше.

Какво се бе случило с тях?

Не можеше да определи точно кога се появи разривът. Отчуждението помежду им започна, когато Але беше в прогимназията и все по-ясно осъзнаваше дистанцията между родителите си. А процесът приключи, когато постъпи в колеж.

Дали Мишел имаше пръст в това? Вероятно не. Вината по-скоро беше негова. Нараняваше бившата си съпруга по всевъзможни начини. Още по-лошо беше, че не му пукаше. В онзи период се чувстваше безпогрешен. Непобедим. Поне така си мислеше. Колко връзки беше имал? Поклати глава. Твърде много, за да ги преброи. На най-различни места. Мишел подозираше за тях, но не беше сигурна. Интимността създава радар, способен да засече и най-слабата емоционална промяна. Благодарение на този радар Мишел със сигурност беше усетила предателството. За съжаление той беше прекалено погълнат от себе си, за да го е грижа.

Съжаление?

О, да. Достатъчно дълбоко, за да го отведе до мисълта за смъртта.

— Между нас всичко свърши, Том.

— А Але?

— Страхувам се, че ако не вземеш спешни мерки, отношенията помежду ви скоро ще приключат. Нещата продължиха прекалено дълго. Тя виждаше болката в очите ми. Нямаше как да я скрия.

— Ще оправя отношенията си с нея, Мишел. Заклевам се, че ще ги оправя.

Не стана.

Когато го уволниха, Але беше на седемнайсет. Новината за падението му обиколи света. И за съжаление промени приоритетите му. Изглаждането на отношенията с дъщеря му мина на втори план. Грешка ли допусна? О, да. При това огромна. След осем години умуване вече нямаше как да върне пастата за зъби в тубичката.

Но сега можеше да направи нещо. Да я освободи от Закария Саймън.

Вече беше подписал документите. Утре ще отиде на гробищата, за да се увери, че е добре. А след това? Може би трябва да довърши започнатото днес?

Той уморено разтърка очи и погледна часовника си. Два и четвърт следобед. Навън беше тихо. Повечето от хората в квартала на родителите му бяха напуснали или измрели. Някогашните фиданки се бяха превърнали в огромни дървета, издигащи се високо над къщите. На идване му беше направило впечатление, че кварталът е в много добро състояние. Сякаш времето го беше пощадило.

Защо всичко трябваше да бъде толкова сложно? Решението беше взето.

Нямаше да умре днес. Може би утре, но не днес. Дойде времето да направи нещо, което би трябвало да свърши преди много години.

Але влезе в „Рахофер“ — кафене, което беше открила преди две седмици на няколко крачки от виенския си апартамент. Беше успяла да вземе душ и да смени дрехите си. Сега беше облечена с бежов панталон и пуловер и носеше ниски обувки. Чувстваше се малко по-добре. Продължаваше да се пита какво беше станало във Флорида. Баща й вероятно се беше съгласил, тъй като Роча не се обади повече. Според предварителната уговорка утре в четири следобед отново трябваше да се съберат в стаята с видеокамерата — просто за още едно шоу, в случай че след отварянето на гроба се появят някакви усложнения.

Тя не харесваше идеята за ексхумацията на дядо й, когото беше обичала дълбоко и безрезервно. За нея той се беше превърнал в истински родител, когото все още не можеше да прежали. Винаги се беше надявала, че завръщането й към юдаизма е компенсирало поне отчасти болката, която му беше причинил собственият й баща. Защото въпреки всичко внучката му все пак беше станала еврейка.

— Разполагаш ли с някакви специални документи или инструкции, оставени от дядо ти? — беше я попитал Закария.

След три години пълно мълчание по тази тема тя изведнъж усети, че няма нищо против да я обсъжда с него.

— Помоли ме да сложа един пакет в ковчега му.

— Опиши ми го.

— Беше квадратен, ей толкова голям — поясни Але и разтвори ръце около трийсет сантиметра. — Приличаше на торбичка за вакуумиране — от онези, които показват по телевизията. Тънък и много лек.

— Прозрачен ли беше?

— Не обърнах внимание — поклати глава тя. — Връчи ми и писмени инструкции, които ми даваха право да оставя пакета в ковчега. Направих го лично, секунди преди да затворят капака. Положих го върху гърдите му сама.

— Сигурно ти е било трудно.

— През цялото време плачех — кимна тя.

После Закария хвана ръката й и двамата се помолиха за душата на Абирам Сейган. Тя вече беше възприела юдейската концепция, според която душата и тялото отново се събират в отвъдното. А това означава, че тялото трябва да бъде уважавано. Обичаят изисква някой от близките да бъде неотлъчно край него, за да му затвори очите и устата, да покрие лицето му и да запали свещите.

Але беше извършила всичко това.

Дядо й почина от скоротечен рак, без да се мъчи. Според свещената Тора мъртвите не бива да остават непогребани през нощта. Съобразявайки се с това, Але организира полагането в гроба да стане преди залез-слънце. Не го балсамира, не го облече в скъпи дрехи. Задоволи се с обикновен ленен покров и прост дървен ковчег. Вероятно защото помнеше думите, които дядо й често повтаряше приживе:

Няма богати, няма бедни — в смъртта всички сме равни.

Остана неотстъпно до него, като не забрави да отвори прозореца — за да може душата му да излети. След това изпълни всичките четири траурни ритуала, включително авелут — пълното въздържание от празненства и всякакви други форми на забавление в продължение на цели дванайсет месеца. Дядо й положително би се гордял с нея.

Тя намери една свободна масичка и седна. Харесваше „Рахофер“ с неговите мраморни плотове, кристални полилеи и столове от полирано дърво. Беше чувала, че кафенето е останало в историята благодарение на Сталин и Троцки, които идвали тук да играят шах. Беше вторник вечерта, малко след девет. От пианото в ъгъла долиташе приятна музика за забавление на малцината клиенти. Тя си поръча шницел, чаша червено вино и бутилка минерална вода.

— Сама ли сте?

Але се обърна и огледа мъжа, който се беше изправил на крачка от масата й. Около трийсетгодишен, силен и строен, с гъсто набола двудневна брада. Тънката му коса беше късо подстригана и покриваше главата му като монашеско кепе, сините му очи бяха живи и умни.

— Сама съм и предпочитам да остана сама — отвърна тя.

Мъжът я дари с топла усмивка и седна на масата.

— Казах ви, че искам да бъда сама — хладно повтори тя.

— Ще промените мнението си.

Бруталната прямота на тези думи никак не й хареса.

— Ще си тръгнете ли, или да извикам персонала?

Мъжът леко се приведе над масата.

— В такъв случай няма да чуете онова, което ще ви разкажа за Закария Саймън.