Загадката Колумб

20

Том рязко се събуди. Часовникът до леглото показваше 6:30. Дишаше ускорено, челото му беше мокро от пот. Опита се да си спомни какво беше сънувал, но не успя. Имаше някаква връзка с Робин Стъбс. Нищо чудно, защото, преди да заспи, беше мислил за нея. Преди няколко месеца бе похарчил 125 долара за специално търсене в интернет, благодарение на което бе открил, че тя все още работи в Охайо за същия вестник, който я беше наел преди осем години. По принцип това беше истинско чудо, но той си спомни, че някои хора се бяха обявили в нейна защита. По нищо не личеше, че репортажът му от Близкия изток е фалшив. Никой редактор на света не би могъл да го идентифицира като такъв. Освен това във вестниците вярваха на своите репортери.

— Как започна всичко това? — беше я попитал той. — С какво привлече вниманието ти този мой материал?

— Получих анонимен сигнал, в който се твърдеше, че историята е измислена. Освен това показваше къде точно да гледам.

— И ти му повярва?

— Не, Том, не му повярвах! — гневно отвърна тя. — Но като твой редактор бях длъжна да проверя.

— Това е още едно доказателство, че са ми скроили номер. Анонимен сигнал? Стига, Робин! Ако някой е посадил такова цвете, ти не си била длъжна да го поливаш!

— Знам само, че сигналът излезе верен и категорично доказа, че си написал фалшив репортаж. Няколко пъти те попитах дали можеш да докажеш противното, но ти не го направи, Том!

В очите й имаше загриженост.

— Отдавна съм тук и винаги съм работил като вол — промълви той. — Не съм направил подобно нещо.

— За съжаление фактите сочат обратното.

Това беше последният им разговор. Тя излезе от кабинета му, а час по-късно го уволниха. Месец по-късно Робин напусна. Без да научи истината.

Бене не можеше да повярва на ушите си.

— Какво точно пише в този документ, Трей? — попита той. — Хайде, кажи ми!

Слънцето се скри зад далечните върхове. Откъм океана подухваше солен бриз. Чувстваше се освежен от планинската експедиция, а денят обещаваше да се превърне в истински празник.

— Откраднал си го от държавния архив, нали? — подхвърли Холибъртън.

— Не съм аз. Друг го открадна.

— Това е проблем, Бене. От там изчезнаха твърде много документи.

— Можем да го върнем обратно, когато изясним какво точно пише в него.

— Ти не си единственият, който прочиства архивите. В резултат не е останало почти нищо от времето на испанското управление. Наистина съм изненадан, че тези са се запазили.

Вниманието му отново беше привлечено от разгорещената битка на игрището за ръгби. Играчите се бяха скупчили за спорна топка. Спомни си как се беше чувствал като един от тях — притиснат плътно до съотборниците си, напрегнал докрай всички мускули по тялото си, за да удържи натиска на противника. По време на спорна топка се беше случвало да чуе пропукването на кости. Но въпреки това удоволствието беше неповторимо. Обичаше тази игра. Напрежението, темпото, всевъзможните рискове.

Също като в реалния живот.

— Трябва да узная съдържанието на тези документи, Трей.

Том се стресна от внезапната поява на мъжа.

Беше събота следобед, а той, както обикновено напоследък, ровеше в историческите книги в „Барнс енд Ноубъл“. Винаги избираше различни книжарници в центъра на Орландо. Това беше едно от основните му занимания като безработен. Гадно е да те уволнят. Особено пред очите на целия свят.

Мъжът беше на средна възраст, с късо подстригана коса. Беше облечен с кадифен панталон и леко сако. В което нямаше нищо необичайно, тъй като декември в Централна Флорида е доста хладен. Това, което пробуди безпокойството му, беше погледът на този човек.

Гледаше го така, сякаш го познаваше.

— Дойдох да поговорим — каза мъжът.

— Вероятно ме бъркате с някого — отвърна Том.

— Не. Вие сте Том Сейган.

Цяла година не беше чувал някой да произнася името му. Беше убеден, че всички го познават, но на практика се оказа обратното. Никой не му обръщаше внимание. Преди година лицето му не слизаше от телевизионните екрани, но оттогава насам се бяха променили много неща. А и обществената памет е къса.

— Какво желаете?

— Да ви кажа нещо.

Гласът му направи впечатление. Тих, почти шепот. Не хареса и загриженото изражение върху лицето на непознатия. Вероятно щеше да се окаже един от хората, които много държат да му кажат в очите, че не обичат да бъдат лъгани. След уволнението си беше получил стотици имейли с подобно съдържание. Прочете само няколко от тях, а другите изтри. После закри блога си.

— Няма да стане — поклати глава той и тръгна по пътеката между рафтовете, насочвайки се към изхода.

— Знам кой ви натопи.

Том се закова на място. Никой никога не беше намеквал, че е бил натопен. Още по-малко пък да го каже гласно.

Обърна се. Мъжът направи крачка напред.

— След скандала взехме решение да изчакаме известно време, преди да ви кажем. За да не сте в състояние да реагирате.

Ръцете му започнаха да треперят и той направи върховно усилие да ги успокои.

— Кои сте вие?

— Ние следяхме унищожението ви. Случи се бързо, нали? Но ние добре знаем какво правим.

— Кои „ние“?

Мъжът направи още една крачка напред. Том не помръдна.

— Помислихте ли изобщо за последиците от онова, което написахте? Знаете ли, че заради вас умряха хора? Предупредиха ви да спрете, но вие отказахте да се вслушате в тези предупреждения.

Предупредили са го да спре?! Напрегна паметта си. Кой го е предупредил?

После изведнъж му проблесна.

Западният бряг, преди две години. Официален представител на Палестина, който прие да бъде интервюиран, но след това изведнъж се отказа. В главата му изплуваха думите, които този човек му каза на раздяла: Трябва да спрете, господин Сейган. Преди да е станало късно.

— Точно така — кимна мъжът. — Виждам, че си спомнихте.

Сега вече му стана ясно кои са те.

— Най-напред трябва да подчертая, че това няма нищо общо с което и да било правителство. Ние сме независима организация и работим извън закона. Вършим онези неща, които не могат или не бива да се вършат. Стана така, че вие отговаряхте и на двете изисквания.

— Значи вие ме унищожихте?

— Затворихме ви устата. Невинаги се налага да убиваме. Понякога дори е по-добре да не прибягваме до тази драстична мярка. Във вашия случай убихме достоверността и това се оказа достатъчно.

Той отново си спомни за материала, който му струваше всичко.

— Вие сте организирали подхвърлянето на фалшивата информация. Вие сте уредили да се срещна с палестински и израелски източници, които сте създали специално за мен. И които сте ликвидирали веднага след публикуването на материала.

— Отне ни няколко месеца — кимна мъжът. — Трябваше да бъдем внимателни, защото вие бяхте професионалист, много добър в своята работа. Но в крайна сметка захапахте въдицата, защото и ние бяхме на висота, нали?

Да, това беше вярно.

Екстремисти от двете страни извън контрол.

— Успяхте да разгневите доста хора на високи постове — добави непознатият. — А те наеха нас, за да решим проблема. Казваме ви всичко това за всеки случай — ако случайно решите да започнете отново. Ние ще бъдем готови, за да организираме поредния ви провал.

— Нима твърдите, че палестинците и израелците са действали заедно, за да ме ликвидират като репортер?

— В известен смисъл. Свързахме се с тях поотделно, подхвърлихме им идеята, а те я харесаха и ни платиха — пак поотделно. Едната страна не знаеше, че е замесена и другата. Всяка от тях искаше отстраняването ви по свои причини.

— Следващия път няма да бъда толкова наивен.

— Нима? А как ще разберете? Преди осем години не заподозряхте нищо. Вече ви казах, че сме много добри. Помислете добре, ако наистина решите да се върнете. Ще подозирате всеки източник, с когото разговаряте. Ще се колебаете да използвате всяка улика, която стигне до вас. Дали е истинска или не? Това тяхна работа ли е? Пак ли са ми заложили капан?

Мръсникът беше прав. Наистина щеше да се чуди. Това, което се беше случило, бе разбило не само неговия живот и кариера.

Бе разбило и самоувереността му.

— Вие прецакахте погрешните хора — добави мъжът. — Дойдох да ви го кажа в очите. Продължавайте да се занимавате с това, с което се занимавате в момента — писането за други хора. Перфектната работа за вас, защото отдавна вече сте в сянка.

След тези думи непознатият се обърна и се отдалечи.

Бене внимателно слушаше обясненията на Холибъртън.

— Моузес Коен бил пират. Един от най-добрите. Испанските кораби били основен обект на нападенията му. Брат му Авраам се занимавал с предприемачество. Двамата не били близки. Посещавали отделни синагоги, нищо не ги свързвало. Точно това е причината за интересния характер на този документ. Те никога не са изпитвали топли чувства един към друг, а сега разполагаме с доказателство, че Моузес е съдил Авраам. Брат срещу брата.

— Нима е толкова важно? На мен ми се струва доста тривиално.

— Не е тривиално. Може би именно този факт е изиграл решаваща роля.

Оливър Кромуел умрял през 1658 г. „Само кучетата плакаха за него“, отбелязал един историк. Строгият пуританизъм на този човек не предложил на поданиците му никакви възможности, освен да съгрешават, а след това да скимтят за прошка. Това дошло твърде много за потъналата в мизерия Англия и тя възложила всичките си надежди на престолонаследника Чарлс II, който живеел в изгнание.

Чарлс се завърнал през 1660 г. Посрещането му можело да се сравнява само с посрещането на евреите, освободени от вавилонски плен. Възкачването му на трона станало лесно, но имало един проблем. Короната била фалирала. Също като цяла Англия. Лорд-протекторът Кромуел бил докарал страната до банкрут.

За да реши този проблем, Чарлс се обърнал към евреите. Едуард I ги бил прогонил от страната 370 години по-рано. До 1492 г., когато Испания и Португалия издали декрети за тяхното експулсиране, те на практика не съществували. Бежанците намерили подслон в Англия, виждайки свой закрилник в лицето на Кромуел. След завръщането на краля много английски търговци настояли за тяхното повторно прогонване. Но Чарлс проявил толерантност и принудил парламента да приеме закон за защита на евреите.

Кралят бил далеч по-умен, отколкото го мислели. Той съзнавал съвсем ясно, че експулсирането на евреите ще даде на търговците пълен контрол над деловата дейност в страната — нещо, което ще им позволи да налагат цените, които са им изгодни. Присъствието на евреите обаче имало възпираща сила. Освен това благодарение на своята толерантност към тях Чарлс се сдобил с верни приятели, които разполагали с пари.

Когато Чарлс се върнал на трона, Авраам Коен живеел в Холандия. Той наблюдавал с интерес новата политика на краля по отношение на евреите. По онова време Ямайка била под пълен британски контрол, испанците отдавна били прогонени. Авраам стигнал до заключението, че е време да поиска аудиенция с Чарлс. Това станало факт на 5 март 1662 г. Освен Коен на срещата с краля присъствали двама богати холандски евреи — Авраам и Исак Израел, баща и син.

Бащата Израел разказал на краля как научил от свои сънародници за изгубената златна мина на Колумб, докато бил в ямайски затвор. Това се случило малко преди Англия да окупира острова през 1655 г. Освобождението му било предстоящо и част от съкилийниците му се оплакали от опасното положение, в което се намирали.

Островът вече не бил под управлението на фамилията Колумб. Испанците си върнали властта, представители на Инквизицията щели да се появят всеки момент. Вече нямало кой да закриля ямайските евреи. Общността благоразумно взела мерки и скрила богатството си на място, което било известно само на един човек, когото наричали левит.

— Това е мината на великия адмирал — казал на Израел един от затворниците.

Колумб лично избрал мястото. Богатството им щяло да остане там до изтеглянето на испанците. Затворените евреи възложили на Израел да организира чуждестранна инвазия в Ямайка, защото тя била единствената им надежда за свобода. И това се случило. През 1655 г. Англия окупирала острова.

— Знаете ли къде се намира тази мина? — попитал кралят.

— Надяваме се — отвърнал Коен. — Но Ямайка е твърде голяма.

Чарлс бил силно заинтригуван. Разчитайки изцяло на способностите на Коен, той му дал пълна свобода и власт да търси, открие и разкопае изгубената мина и да извлича златото от нея. Две трети от намереното оставало за него, а една трета — за еврейските му партньори. В допълнение Коен мъдро поискал и получил английско гражданство, а също така и пълен монопол върху търговията с бразилски дървен материал и бахар — двете основни експортни стоки на Ямайка по онова време.

През 1663 г. Коен и двамата Израел се завърнали в Ямайка. Но не открили нищо и само година по-късно били обвинени в измама и прогонени от острова.

— Коен омайва Чарлс с приказките за златната мина, но истинската му цел е търговският монопол — добави Трей. — През цялата година, преди да бъде прогонен, той изобщо не търси мината, а трупа пачки от търговията с дървен материал и подправки.

— Нима всичко това е записано в тези документи? — учуди се Бене.

— Манипулациите на Авраам Коен по отношение на Чарлс Втори са исторически факт. А от твоите документи научаваме, че, притискайки Авраам със съдебен иск, Моузес го е принудил да му разкаже за златната мина. Това обяснява намесата на губернатора.

— Ти каза, че тук има нещо.

Лицето на приятеля му се разтегли в широка усмивка.

— През хиляда шестстотин шейсет и четвърта Авраам Коен е изгонен от Ямайка. Заплашен е със затвор, ако бъде забелязан на територията на острова. — Трей размаха единия от документите. — Но въпреки това той се завръща. Това става през хиляда шестстотин и седемдесета, когато купува тази земя. Изключително важна земя според брат му — пирата Моузес.

Бене схвана какво иска да каже приятелят му.

— Мислиш, че през онази година престой Авраам все пак е открил нещо, така ли?

— Напълно е възможно.

Бене много харесваше Холибъртън. Чувстваше се добре в неговата компания. Малцина обитатели на острова предизвикваха подобно чувство у него. По тази причина изобщо не криеше интереса си.

— Можеш ли да преровиш архивите, за да откриеш още нещо?

— Ще се опитам, макар че там цари голяма бъркотия.

— Направи го още довечера — тупна го по рамото Бене. — Моля те. Никога не съм бил толкова близо до истината.

— Знам, че това е важно за теб — кимна Трей.

Но този човек знаеше повече. Много повече.