Загадката Колумб

22

Том се събуди малко преди седем сутринта. Беше спал почти шест часа, което си беше истински рекорд. В продължение на цели осем години беше прекарвал в сън не повече от три часа на нощ. Безпокойството в душата му отдавна се бе превърнало в мощен стимулант и пречеше на всякаква по-продължителна почивка. Дълго време се беше надявал, че с времето то ще намалее, но на практика се получаваше обратното. Последните му мисли, преди да задреме, бяха свързани с книжарницата, в която беше научил истината. Която само влоши нещата.

Онзи пратеник беше прав. Нищо не можеше да направи. Никой нямаше да му повярва, без да представи солидни доказателства. А такива нямаше. Дори ако някой се съгласеше да го вземе на работа, сагата рано или късно щеше да се повтори. Без никаква възможност да предвиди кога ще се случи това и как ще реагира.

Избор нямаше. Никакъв. С него беше свършено. Е, може би не съвсем.

Взе душ и започна да се облича. Дънки, тениска, маратонки. След това хапна две филии изсъхнал бял хляб. Храната беше едно от удоволствията, към които отдавна не проявяваше интерес. Пътуването с кола на изток до Маунт Дора и до гробището отне по-малко време, отколкото очакваше. Трафикът в Орландо беше истински кошмар, но той се движеше срещу него, към изхода на града. По тази причина пътуването му продължи само изненадващите трийсет минути.

Пристигна малко преди десет. Група работници стояха сред надгробните плочи в близост до стената — там, където се намираше гробът на баща му. Грееше ярко слънце, въздухът миришеше на прясно разкопана пръст. Приближи се към отместената плоча и надникна в гроба. Ковчега го нямаше.

Закария Саймън очевидно не си губеше времето и беше извадил нужните документи.

Обърна се и тръгна към траурната зала — едноетажна постройка със стръмен покрив. И черни капаци на многобройните прозорци. Спомняше си, че беше идвал тук още като дете, за погребенията на майка си и чичо си. Поклонението пред тленните останки на Абирам също беше в тази сграда. Сега, най-неочаквано, той отново се беше озовал там.

Появи се ниска и набита жена, облечена в строг костюм. По всяка вероятност адвокатката на Саймън. Умен и предпазлив, той беше предпочел да не се появява на гробищата. Нямаше смисъл да го виждат тук.

Том се насочи към жената и се представи. Тя му подаде ръка.

— Дайте да приключваме по-бързо — рече с крива усмивка той.

— Законът изисква присъствието на наследник — делово поясни адвокатката. — Разбира се, вие можете да останете навън, но съдебният лекар трябва да знае, че сте тук. Той е вътре и ви очаква.

— Ще се оправя — кимна Том.

Не беше много сигурен как точно ще стане това, но нямаше никакво желание да чака отвън. По време на пътуването беше размислил. Саймън беше проявил огромна настоятелност, за да се сдобие с онова, което лежеше в ковчега. Но нямаше гаранции, че след като го получи, ще освободи Але. И защо всъщност да го прави? Тя би могла да отиде направо в полицията и да подаде оплакване срещу него. Самият той също. Въпреки че Саймън едва ли щеше да се стресне, тъй като показанията на един компрометиран репортер са последното нещо на света, на което полицията ще обърне внимание.

Освен това той би могъл да се самоубие още преди мръкване.

А може би не.

Все още имаше колебания по този въпрос.

Влезе в сградата и пое към една отворена врата в дъното на коридора. Обстановката в залата не беше претърпяла особени промени. Безцветен килим, голи стени, миризма на мухъл. На широката здрава маса беше положен ковчегът, изработен от гол чам. Външно изглеждаше доста запазен предвид факта, че все пак беше лежал цели три години във влажната почва на Флорида. Към него се приближи мъж, облечен в син халат с надпис „Съдебен патолог“ на гърба. Той се представи и пожела да види някакъв документ за самоличност. Том му подаде шофьорската си книжка и насочи вниманието си към ковчега. Нима наистина имаше желание да види един полуразложен труп? Не, разбира се. Но трябваше да знае какво точно иска Закария Саймън, защото от това зависеше свободата на Але. Стисна зъби и кимна, разрешавайки свалянето на капака.

Това отне няколко минути, защото той беше закован с дълги и здрави пирони. Абирам се беше погрижил за всичко. Изваждането им беше придружено от пронизително скърцане. Адвокатката стоеше до него, без да показва никакви емоции. Сякаш всеки ден отваряше ковчези.

Последният пирон беше измъкнат. Съдебният лекар отстъпи крачка встрани. Дойде ред на наследника да осъществи действията, за които беше поискал ексхумацията на тялото. А наследникът беше Том. Всички очи се заковаха върху лицето му.

После адвокатката се раздвижи и понечи да се приближи до масата.

— Аз ще се оправя — хвана ръката й Том.

— Мисля, че е по-добре аз да се оправя — многозначително натърти тя. Посланието в очите й беше повече от ясно: не се бъркай!

Но не беше познала.

— Аз съм негов син — отсече Том. — Това е моя работа, защото аз поисках ексхумацията.

Жената не помръдна. Той се втренчи в нея, което съдържаше неговото послание: номерът няма да мине!

Тя очевидно го усети, защото се поколеба само за миг и отстъпи крачка назад.

— Добре, свършете си работата.

Закария погледна часовника си.

10:20.

Преди двайсет минути му бе звъннала адвокатката, която трябваше да извади съдебната заповед и да присъства на ексхумацията. Тя му съобщи, че Сейган се е появил. Досега би трябвало да са приключили. Новините от Виена бяха добри. Проблемът Але Бекет вече не съществуваше. Никой нямаше да научи нищо от нея. В колата до него седеше Роча, който току-що беше слязъл от нощния полет от Австрия до Орландо. Същият, с който би трябвало да лети Але.

Оставаше само Том Сейган. Дъщеря му нямаше как да се появи след приключването на ексхумацията, а това означаваше, че и последният свидетел трябваше да бъде елиминиран. Всъщност те щяха да му направят услуга.

Той искаше да умре. И Роча щеше да му помогне.

Том долови противната миризма на разложено. Съдебният лекар го посъветва да действа бързо, защото нещата ще стават още по-зле.

Той пристъпи напред и надникна в ковчега. Не беше останало много. Але беше спазила традицията да не прибягва до балсамиране. Трупът беше увит в бял почти разпаднал се саван. Под него се виждаха останките от лице с тъмни дупки вместо очи. Нищо не беше останало от строгия и понякога гневен поглед. Плътта и мускулите се бяха стопили. От шията висеше парче изсъхнала кожа като на гущер. Направи опит да си спомни кога за последен път беше виждал това лице живо.

Преди пет години? Не, по-скоро преди около девет. През есента, на погребението на майка му. Нима беше изтекло толкова много време?

През всичките тези години Абирам не беше направил нито един опит да го потърси. Не му беше изпратил картичка, писмо или имейл. Нищо. Единственият му жив родител беше запазил пълно мълчание, докато пресата и критиката го разкъсваха. Беше му изпратил съболезнованията си само в онази бележка, която получи след смъртта му заедно с нотариалния акт: Изпитах болка при твоето унищожение. И толкова. Вярно е, че и Том не му се обади нито веднъж. И двамата имаха вина за отчуждението помежду им, но никой не пожела да протегне ръка. От което и двамата загубиха.

В момента се бореше с вълните на страх и ненавист, които го заливаха. В крайна сметка успя да се стегне.

Върху това, което беше останало от гърдите на Абирам, лежеше запечатан пакет. От малките гънки по опаковката личеше, че е добре вакуумиран. Посегна да го вземе, но съдебният лекар го изпревари.

— По-добре аз — промърмори той и му показа ръцете си с гумени ръкавици. — По труповете има много бактерии.

Пакетът беше с дебелината и размерите на книга. Патологът попита има ли и нещо друго. Том огледа вътрешността на ковчега и поклати глава. Капакът беше върнат на мястото му.

На една от стените имаше мивка. Патологът изми пакета с обилна струя вода и му го подаде.

— Аз ще взема това — пристъпи напред адвокатката.

— Няма как да стане — поклати глава Том. — Доколкото си спомням, аз съм роднината.

Гневът му даде нови сили.

— Между другото, имате ли нещо за мен? — обърна се към адвокатката той.

Тя веднага го разбра и се насочи към малък сак, оставен на пода. Извади от него синьо-бяла кутия на „Федерал Експрес“ и му я подаде. След което отново се обърна към доктора и поиска пакета.

— Това е мое! — изпревари я Том и го издърпа от ръцете на объркания съдебен лекар.

— Според уговорката трябва да ми го предадете, господин Сейган — мрачно го изгледа адвокатката.

Но той не беше в настроение да спори.

— Ще приема, че нямате представа какво става тук. Да речем, че не искате да разберете. Затова млъкнете и не ми се пречкайте повече!

Беше стигнал до заключението, че няма да се раздели с намереното в гроба, тъй като то бе единственият му коз. Нуждаеше се от доказателства, че Але е добре. Никога не беше вярвал в задгробния живот. От малък знаеше, че когато умреш, се превръщаш в прах. Но при мисълта, че при минималния шанс родителите му и Мишел да го чакат там, където щеше да отиде, след като си пръснеше мозъка, той реши, че няма да е зле да постъпи както трябва.

Тръгна заднешком към вратата. Адвокатката забърза след него.

— Предполагам, че знаете какво има в тази кутия — подхвърли той.

Тя се закова на място. Значи знаеше. Освен това беше ясно, че не изгаря от желание да говори пред съдебния лекар.

— Предайте на клиента си, че ще му се обадя за една сделка. Той знае за какво става въпрос.

— Как ще го откриете?

— Чрез вас. В коя фирма работите?

Тя му каза. Той се обърна и напусна траурната зала.