Загадката Колумб

23

Але гледаше видеото. Двамата с Брайън се намираха в една къща в Република Чехия, до границата с Австрия. Бяха пристигнали предната вечер от Виена. Тя все още беше объркана. Притеснена и уплашена, бе предпочела да прекара деня в стаята си. Сега, гледайки записите от Флорида, в душата й нахлуха нови тревоги.

Картината беше от гробището, в което беше погребан дядо й. Беше заснета от разстояние, през предното стъкло на кола, спряла на високо. Гробището се намираше в Лейк Каунти, едно от най-хълмистите места във Флорида, разположено сред повече от хиляда езера. Човекът на Брайън беше избрал възвишението, издигащо се непосредствено до гробището. Преди около час неколцина мъже с работни комбинезони бяха изкопали ковчега на дядо й и го бяха пренесли в траурната зала — същата облицована с дърво постройка, в която беше организирано бдението след смъртта му. Камерата предлагаше съвсем ясна картина от входната врата.

— Защо филмираш всичко това?

— Искам да разбера какво има в ковчега — отвърна Брайън.

— За да го откраднеш?

— Не знам. Но ако мога, ще го направя.

Надгробните камъни стърчаха навсякъде около траурната зала. Виждаше се и част от ниския тухлен зид. По време на летните си ваканции тя често беше ходила там и бе помагала на баба си да почиства гробовете.

Беше озадачена, че все още не вижда Закария, и попита защо.

— О, той винаги предпочита друг да поема рисковете — отвърна Брайън. — Но е някъде там и наблюдава.

Баща й и някаква непозната жена бяха влезли в залата преди двайсетина минути.

— Ти не знаеш нищо за семейството ми — подхвърли тя.

— Онова, което знам, е достатъчно. Баща ти не е заслужавал вчерашната измама. Той продължава да мисли, че си в опасност, и всичките му действия се базират на тази лъжа.

— Ние искахме да подпише документите, нищо повече. Ако просто го бях помолила, със сигурност щеше да откаже.

— Стига с това ние! — мрачно рече Брайън. — Звучи така, сякаш си съучастница на Саймън!

— А ти звучиш така, като че ли това е престъпление.

— Уверявам те, че не става въпрос само за подписване на документи. Саймън иска да премахне не само теб, но и баща ти. Ето я причината да изпратя човек там.

Тя все още не можеше да повярва.

— Не те ли тревожи очевидното намерение на баща ти да сложи край на живота си? — подхвърли Брайъи.

— Разбира се, че ме тревожи. Но аз го спрях.

— Наистина ли мислиш, че това е оправдание? — озадачено попита той. — Изобщо не си имала представа за намеренията му. Искала си по всякакъв начин да помогнеш на Саймън и толкова.

Тонът и обвиненията на този човек бяха просто нетърпими. В следващия момент баща й изскочи от залата. В дясната си ръка държеше синьо-бяла картонена кутия, а в лявата — пакета, който тя веднага разпозна. Същия, който лично беше положила в ковчега.

— Виждаш ли това? — прозвуча мъжки глас от компютъра.

— Да — отвърна Брайън. — Бъди готов за действие.

Закария реши, че е чакал достатъчно. Трийсет минути бяха много време. Защо още се бавеха? Двамата с Роча бяха паркирали на около километър от гробището. Достатъчно далеч, за да останат незабелязани, но същевременно и достатъчно близо, за да реагират. Беше инструктирал адвокатката да вземе пакета и да предаде на Сейган номера на един телефон за еднократна употреба, който бе купил вчера. С негова помощ трябваше да подмамят бившия журналист на мястото, където Роча щеше да се разправи с него.

Същевременно продължаваше да се надява, че Сейган ще им спести усилията и ще се самоубие. Именно това беше причината да му върне пистолета. Самоубийството щеше да улесни нещата. Според първоначалния план Але Бекет трябваше да остане жива до днес, но появата на Брайън Джеймисън във Виена го принуди да избърза. В никакъв случай не биваше да предлага допълнителна информация на Бене Роу. До този момент го захранваше само с най-необходимите сведения и възнамеряваше да продължава в същия дух. Не беше стигнал дотук, за да си позволи грешка. Особено спрямо някакъв карибски бандит, който се интересуваше единствено от някакво митично злато.

Телефонът му иззвъня.

— Сейган взе пакета и си тръгна — информира го женски глас.

— Защо го допусна?

— Как можех да го спра?

Адвокатката се беше оказала безполезна.

— Даде ли му телефонния номер?

— Нямаше време. Той каза, че ще се свърже с теб чрез мен.

— Дай му номера в момента, в който ти се обади.

Прекъсна връзката и се обърна към Роча.

— По всичко личи, че господин Сейган е решил да прояви характер — промърмори той. — След малко трябва да бъде тук. Погрижи се за него, преди да се е отдалечил твърде много.

Але гледаше как баща й тича към колата, паркирана до ниската тухлена стена.

— Докладвай обстановката! — рязко подхвърли Брайън.

Тя го погледна неразбиращо.

— Разположението наоколо! — късо поясни той. — Пътят, по който се стига до там, какво има край него!

Але напрегна паметта си.

— Гробището е на около пет километра от магистралата. Към него води асфалтиран път, който минава покрай ферми и портокалови градини. Край него има и няколко езера.

— Къщи?

— Съвсем малко — поклати глава тя. — Местността е усамотена. Вероятно една от причините да построят гробището там.

— Чу ли всичко? — обърна се към компютъра Брайън.

— Да, тръгвам.

Колата на баща й направи маневра и се отдалечи. Жената, която беше видяла преди малко, се появи на вратата с джиесем в ръка.

— Знаеш на кого се обажда — рече Брайън. — Проследи го.

Картината на екрана се раздвижи — сигурен знак, че автомобилът с камерата напуска позицията си.

— Какво става? — попита тя.

— Баща ти се опитва да изчезне с онова, което си поставила в ковчега. Вероятно е стигнал до заключението, че за него е по-безопасно да го задържи, вместо да го предаде на Саймън. Правилно е решил, но има един проблем: Роча е там.

Сърцето й блъскаше лудо в гърдите. Това я изненада.

— Снощи Роча е пътувал с твоя билет за Америка. Положението на баща ти е крайно опасно.

Том даде газ и колата бързо започна да се отдалечава. Беше успял.

Ще отнеса тайната си в гроба.

Вероятно тази, която лежеше в пакета на съседната седалка. Искаше му се да разкъса вакуумираната торбичка и да види за какво става въпрос, но това щеше да стане по-късно. Сега най-важното беше час по-скоро да се разкара от тук. Погледна в огледалото и видя адвокатката на входа на траурната зала с телефон в ръка.

На кого ли звънеше? На Саймън, разбира се.

Щеше да изчака един час, а след това да осъществи контакта чрез нея. Не притежаваше мобилен телефон, защото нямаше нужда от такъв. На кого да звъни? Значи трябваше да се отбие на място, където има телефон. Връщането в къщата отпадаше, защото Саймън положително знаеше адреса.

Колата се носеше по тесния път между буковите горички. Край банкета растяха гъсти храсти. Ноздрите му все още потръпваха от противната воня на смъртта. Стигна до магистралата и направи ляв завой по посока на Маунт Дора. Черната асфалтова лента се извиваше сред обширни портокалови плантации. Голяма част от овощните градини на Флорида бяха останали в миналото, заменени от горички с портокали за сок и зеленчукови градини, в което отглеждаха маруля, зеле или ягоди.

Но в тази част градините бяха оцелели.

В огледалото за обратно виждане се появи кола, която бързо го настигаше.

Роча шофираше, а Закария седеше до него. Колата на Том Сейган беше пред тях. Беше ядосан, защото не очакваше съпротива от негова страна. Размяната би трябвало да мине гладко, защото Сейган ясно показа, че се е примирил. Но глупакът изведнъж реши да промени правилата.

— Трябва да го спрем, преди да излезе на следващата магистрала — подхвърли на глас той.

Разстоянието между двете коли не надхвърляше петстотин метра.

— Изтласкай го от пътя.