Загадката Колумб

26

Том продължаваше да натиска газта. Дължината на правата отсечка между дърветата беше близо километър. Погледна в огледалото. След него се вдигаше огромен облак прах, който несъмнено щеше да затрудни Саймън — разбира се, ако не се бе отказал от преследването. Поне инстинктът не го беше подвел. На този човек не можеше да се вярва. Но имаше и друго: когато колата на преследвачите се изравни с неговата, за миг успя да зърне лицето на мъжа зад волана — широко и плоско, с тъмна къдрава коса. Единият от двамата мъчители на дъщеря му.

Задачата на адвокатката беше да вземе това, което се намираше в ковчега. Но какво правеше тук тоя тип? Може би Але бе някъде наблизо? Предвид възможностите на интернет нямаше начин да разбере къде я държат като заложник. Но появата на единия от похитителите може би означаваше, че се намира някъде в района. Това беше логично. На някакъв етап от операцията Саймън би трябвало да я покаже. Или пък беше решил, че обектът е толкова слаб и малодушен, че покорно ще изпълни всичко, което се иска от него? Без дори да задава въпроси? И това беше възможно.

В душата му се надигна гняв. Засега козовете бяха в неговите ръце. Кръвта му кипеше, нервите му бяха опънати. Така се беше чувствал преди много години, понесен на крилете на славата. Беше хубаво.

Пред очите му се появи тясно мостче от насмолени железопътни траверси, пресичащо напоителен канал. Той знаеше, че портокаловите градини са прорязани от подобни канали, които имат предназначението да отвеждат дъждовните води с помощта на специални помпи. Беше прекарвал много дни през лятото да ги чисти от трева и пръст.

Хрумна му една идея. Намали скоростта и прекоси мостчето, което беше предназначено за тракторите и другата техника, която се използваше за събиране на реколтата. Спря от другата страна, изскочи от колата и хукна обратно.

Широчината на канала беше седем-осем метра. Издължените траверси бяха подредени плътно една до друга, крепени от дебел стълб, издигнат в центъра. Той знаеше, че са подвижни, за да могат да бъдат слагани и на други места. Като момче многократно беше участвал в преместването им.

Облакът прах отвъд канала бавно започна да се сляга. До слуха му достигна ръмженето на автомобилен двигател, което бързо се приближаваше.

Дебелите десетина сантиметра греди бяха вързани по две на около метър едни от други — разстояние, което големите колела на тракторите преодоляваха без проблем. Том изтича на мостчето, грабна един чифт траверси и ги избута в канала. После направи същото и със съседните. Мускулите му пукаха от усилието.

Той отиде в противоположния край на мостчето и избута още два чифта траверси. Между него и преследвачите му зейна осем метра празно пространство. Прахът се слегна. От него изплува силуетът на колата.

Саймън напрягаше поглед.

Роча караше между дърветата с максималната скорост, която позволяваха облаците прах. Които за късмет започваха да се слягат.

Пред тях изплува фигурата на мъж.

Том Сейган стоеше от другата страна на напоителния канал, в средата на който стърчеше гола носеща колона. Роча натисна спирачката и гумите се заровиха в праха. Колата поднесе и спря. Саймън се задържа на седалката благодарение на предпазния колан. Роча изруга.

— Изключи двигателя! — заповяда Саймън и се наведе напред.

Том се приближи до колата, взе пистолета от седалката и се изправи зад отворената врата. Разбира се, преследвачите му биха могли да прекосят пресушения канал, но той беше решен да ги посрещне със стрелба.

Безизходно положение. Точно това, което търсеше.

Полъхна топъл ветрец, кожата на шията и гърдите му леко настръхна.

— Добре, достатъчно — извика Саймън. — Кажи какво искаш.

— Дъщеря си — отвърна Том. Само главата му отърчеше в отвора на сваленото стъкло.

— Виждам, че си въоръжен и си избрал добра позиция — отбеляза Саймън. — Но ние нямаме намерение да те предизвикваме.

Другият мъж стоеше неподвижно до него.

— Трябваше да гръмна приятелчето ти — извика Том. — Той се гавреше с дъщеря ми.

Никой от двамата не помръдна.

— Само си вършеше работата — отговори Саймън. — За това му плащам. Но за разлика от него адвокатката ми се провали.

— Искам Але! — обяви Том. — След това ще получите това, с което разполагам.

— Тя не е тук.

— А защо е тук мръсникът, на когото плащаш?

— Той пристигна от Европа с нощния полет.

Том мълчеше и чакаше.

— Тя е във Виена. Трябва да отидеш там, за да я прибереш.

Австрия?

— Аз живея там — поясни Саймън. — Но ти вероятно вече го знаеш. Все пак си бил репортер.

— Майната ти!

Саймън се засмя.

— Уверявам те, че все още мога да причиня на дъщеря ти невъобразими страдания. И може би ще го направя заради трудностите, които ми създаваш.

Тоя тип блъфира, помисли си Том. Довчера имаше някакви колебания, но не и днес. Все пак бе Том Сейган, разследващ журналист и носител на наградата „Пулицър“.

— В такъв случай можеш да целунеш за сбогом онова нещо в ръцете ми — отсече той.

Изявлението му беше посрещнато с мълчание.

— Какво предлагаш? — най-после попита Саймън.

— Размяна.

Ново мълчание.

— Не мога да я доведа тук — поклати глава Саймън.

— А как планираше да я освободиш? Ако изобщо си възнамерявал да го направиш.

— Надявах се, че всичко ще приключи по електронен път. Заснетото беше достатъчно красноречиво. По-късно щеше да имаш възможност за сълзлива среща с „любимата“ си дъщеря.

— Това няма да стане.

— Очевидно. Какво предлагаш?

— Ще направим размяната във Виена.

Закария затаи дъх. Правилно ли беше чул?

— Там ли ще отидеш? — подвикна той.

— Да. И ти също.

От това можеше да излезе нещо. Проблемът беше сериозен, защото Але бе мъртва. Но в крайна сметка може би щеше да успее.

— Добре. Кога?

— Утре следобед, в пет. Пред катедралата „Свети Стефан“.

Том внимателно обмисли нещата. Няколко пъти беше ходил във Виена, а по време на войната в Сараево беше останал там почти цял месец. Добре познаваше готическата катедрала в центъра на града. Оживено място, много хора. Подходящо за размяна. Там щеше да бъде в безопасност. Трябваше да успее да се измъкне преди следващия ход на Саймън. Но за това щеше да мисли по-късно.

— Утре в пет! — изкрещя за втори път той.

— Ще бъда там.

Саймън и спътникът му се качиха в колата и потеглиха сред облаци прах.

Том се изправи и свали пистолета. Ризата му беше подгизнала от пот. Вътрешностите му пареха като вулканична лава, дишаше тежко и разпокъсано. Едва сега усети аромата на портокаловите цветчета, с които бяха обсипани околните дървета. Аромат, който му напомни за детството. Преди много, много години.

Той плъзна длан по тридневната четина, която покриваше лицето му. Мрачните предчувствия изобщо не го бяха напуснали, но се чувстваше страшно жив за човек, който би трябвало да е мъртъв.

Саймън беше доволен.

— Намери начин да се измъкнем от тук, а след това карай направо към летището — разпореди се той.

Вече се беше обадил по телефона да подготвят самолета му. Бе дошъл тук с взет под наем частен самолет и възнамеряваше да се върне в Австрия по същия начин. Би трябвало да лети заедно с тайната на левита, но и това щеше да се случи, при това съвсем скоро.

По всяка вероятност Сейган бе доволен, че е посочил „Свети Стефан“ за място на размяната. Около катедралата действително бе много оживено. В това отношение щяха да бъдат равнопоставени. Всъщност едно отлично място за получаването на малък пакет с документи срещу мъртва дъщеря.

Освен ако…

На лицето му изплува тържествуваща усмивка. Планът вече се оформяше в главата му. Превъзходен план, без слаби места. Том Сейган току-що беше допуснал фатална грешка. А фактът, че Але Бекет не бе между живите, вече нямаше да има значение.

Защото баща й съвсем скоро щеше да се присъедини към нея.