Загадката Колумб

30

Том навлезе в Орландо и се насочи към дома си по заобиколен маршрут. Трябваше да си вземе паспорта. Вече се беше отбил в една от местните библиотеки и бе използвал компютърната зала, за да си резервира място за нощния полет от Ню Йорк до Братислава. Самолетът излиташе в осем вечерта, а за да го хване, трябваше да вземе следобедния полет от Джаксънвил до Ню Йорк. Избра този маршрут, защото беше убеден, че Саймън ще наблюдава летището в Орландо. Пътуването на север му отне около два часа и половина. Презокеанският полет щеше да го отведе в Лондон, където трябваше да вземе друг полет до Словакия, но времето му беше напълно достатъчно. Възнамеряваше да пътува до австрийската граница с кола под наем, тъй като разстоянието до нея беше някакви си шейсет километра.

Паркира на една пресечка от дома си и предпазливо пое към задния вход. Не забеляза причини за тревога. Кварталът беше спокоен. След като влезе в къщата, установи, че чувството за комфорт вече го няма. В момента изпитваше само притеснение и единственото му желание беше час по-скоро да се махне. Бързо се преоблече, намери паспорта си и го пъхна във вътрешния джоб на сакото заедно с няколкостотин долара, които държеше в дома си за всеки случай. Щеше да ги използва в случай на нужда. Изведнъж се почувства както някога — бърз, точен, нетърпелив да провери получената информация, изпълнен с надежда, че отделните фрагменти ще се подредят в нещо, от което може да излезе материал. Днес се беше справил много добре, разгадавайки всички ходове на противника и запазвайки крачка преднина. Дъщеря му разчиташе на него и този път той нямаше да я подведе.

Освен това внезапно се беше оказал притежател на тайна, която семейството му беше пазило дълги години. Което го изпълваше с вълнение, но и с радост.

Имаше и нещо, което го тревожеше: Закария Саймън беше приел условията му с подозрителна лекота. Винаги беше проявявал подозрение към лесните източници.

Дали не допускам грешка, запита се той.

Закария се качи на борда на чартърния самолет. Не притежаваше собствен, защото това беше пилеене на пари. Много по-изгодно беше да си наеме такъв, когато му трябва. Този го чакаше на „Санфорд Интернешънъл“ — по-малкото от двете летища на Орландо, което се намираше северно от града. Питаше се откъде ще напусне Америка Том Сейган. Със сигурност не от тук, тъй като този човек беше достатъчно предпазлив. Всъщност все едно. Важното беше бившият топ репортер да се озове във Виена и той нямаше никакви намерения да му пречи.

Седна на едно от плюшените кресла и си сложи колана. Двигателите на самолета вече свистяха, охладителната система над главата му работеше. Роча вкара багажа им и се настани до него.

— Жалко, че е мъртва — промърмори Саймън, имайки предвид Але. — В този случай май малко поизбързах.

— Джеймисън знаеше къде точно да търси — сви рамене Роча.

Това беше проблем, който изискваше вниманието му. Нима някой от хората му бе шпионин? Несъмнено. Трябваше да поговори с Бене Роу и да се опита да разбере защо ямаецът го дебне. Май беше подценил желанието му да открие тайнствената мина на Колумб. В същото време той му бе дал точно толкова информация, колкото да му стане ясно за какво става въпрос.

Но може би тя не бе достатъчна.

— Търся един гроб — каза той на Бене Роу. — Задължително трябва да го открием. Става въпрос за последното убежище на един левит.

— Какво означава това?

— Левитът е човекът, който пази тайната. Само той е знаел точното местоположение на мината. Преди смъртта си би трябвало да я сподели с някой друг, но това може и да не се е случило. Преди много години баща ми открил някаква следа в гроба на друг левит. Трябва да търсиш надгробна плоча с издълбана стомна върху нея. Тя е символът на левитите. Заедно с нея трябва да има и извита буква хикс.

На практика изобщо не се интересуваше от изгубената мина на Христофор Колумб. Онова, което търсеше, беше далеч по-ценно. Но защо да не използва Бене Роу и огромното му желание да открие мината? Още при първата си среща с него бе съзрял възможността да стигне до левита. Но тази среща се проведе далеч преди да открие Але Бекет и да научи, че последният левит не е живял в Ямайка, а в Централна Флорида.

А след това левитът беше отнесъл тайната в гроба си.

На практика беше забравил за Роу. За последен път се бяха видели преди повече от година, когато желанието да открие съмишленик го беше отвело в Ямайка. Малко преди това се беше запознал и с Брайън Джеймисън, човека на Роу. Умен, изобретателен, американец.

Самолетът пое към пистата за излитане.

За съжаление вече нямаше как да игнорира Роу.

Бене седеше на верандата и оглеждаше имението си. Над планините на север се трупаха буреносни облаци, в далечината тътнеха гръмотевици. Тук валеше много, но това се отразяваше добре на кафеените плантации.

Голямата къща в креолски стил беше кацнала на върха на малък хълм. Белите й каменни стени влизаха в контраст с буйната зеленина наоколо. Резиденцията бе построена между 1771 и 1804 г. от някакъв британски плантатор, който бил сред първите заселници на острова, започнали да отглеждат кафе. Първите семена били внесени през 1728 г. и бързо се разпространили из цялата територия. Кафето узрявало по-бавно заради хладния и влажен въздух, но в замяна на това било първокачествено. Днес само 9000 акра от обработваемата земя на Ямайка се намираха на повече от 600 метра надморска височина, които според държавните стандарти бяха задължителният минимум за отглеждането на сорта „Блу Маунтин“. Тези стандарти бяха въведени от баща му — по простата причина че всичките плантации на фамилията Роу се намираха над тази височина. Някога мелниците били направо сред дръвчетата — за максимално бърза преработка на реколтата. Днес това вече бе излишно поради използването на модерни транспортни средства. Но онова, което излизаше от тях, продължаваше да се суши и селекционира, а шест седмици по-късно се подлагаше на сортиране. Няма друго кафе в света, което да се обработва по този начин. Бене се гордееше със своето имение и земите около него, особено с къщата, за чието преустройство беше хвърлил милиони. Тук вече не работеха роби. Тяхното място бяха заели мароните, които получаваха доста по-високо възнаграждение от средното за страната.

Камъкът от гроба лежеше на масата пред него, старателно измит и почистен от калта. Извитият хикс се виждаше съвсем ясно. Франк Кларк му бе разказал неща, за които никога не беше чувал. Ядоса се от въздържаността на приятеля си, но не беше изненадан. В момента се питаше дали има връзка между легендата на таиносите за тайнствената пещера, маронската легенда за желязната врата в процепа между скалите, предполагаемото скрито съкровище на евреите и изгубената мина на Колумб.

Четири легенди. Подобни, но едновременно с това различни. Разделянето им една от друга със сигурност щеше да бъде трудна работа. Дали документите, които взе от Фелипе, щяха да му покажат пътя? Надяваше се, че Трей Холибъртън е открил още нещо в архивите. Все още нямаше вест от него.

Той поглади камъка. Колко странен символ! Какво ли значеше?

Мобилният му телефон започна да вибрира. Малцина извън най-близките му помощници знаеха този номер. На дисплея се изписа името на Закария Саймън. Остави го да звъни. Искаше да го накара да чака. Вдигна едва след седмия сигнал.

— Давам си сметка, че се отнесох зле с теб — каза Саймън.

— Ти ме излъга.

— Просто пропуснах да ти обясня с какво се занимавам извън Ямайка. Но то наистина не е твоя работа.

— Моя е, особено ако е свързано с изгубената мина. А фактът, че се намираш във Флорида, сигурно е свързан с нея.

— Разбирам, че си наясно с това, което правя — заяви Саймън.

— Ти ме излъга! — повтори Бене.

— Залогът е далеч по-голям от откриването на някакво злато.

— Не и за мен.

— Високо ценя помощта ти по време на престоя ми в Ямайка. Информацията, която ми предостави тогава, беше много интересна, но в действителност не съдържаше нищо, което да не ми е известно. Изпитах чувството, че ти предлагам много повече, отколкото ти би могъл да ми дадеш.

Бене извърна поглед към планината и приближаващата се буря.

— На твое място не бих подценил онова, което мога да ти дам — бавно рече той.

— Стига, Бене — засмя се Саймън. — Нека бъдем реалисти. Моето разследване обхваща огромни територии извън твоя остров. Свързано е с нещо, което е било държано в тайна повече от петстотин години. Може би част от следите наистина се намират там, при теб, но отговорът е на съвсем друго място.

— Виена?

Джеймисън вече беше успял да се обади и да го запознае с инцидента в портокаловата градина във Флорида. Предположи, че Саймън се беше добрал до най-близкото летище и в момента пътуваше към Европа.

— Наистина си добре информиран, Бене — въздъхна мъжът отсреща. — Кажи ми какво искаш?

— Искам честно отношение. Искам да ме третираш като равен. Искам да бъда уважаван.

— А какво предлагаш в замяна?

— Нещо, от което съвсем скоро ще имаш остра нужда.

— И какво е то?

— Але Бекет.