Загадката Колумб

32

Том спусна облегалката си максимално назад, търсейки удобна позиция за малко сън по време на нощния полет. Пътуването с кола до Ню Йорк и качването на борда бяха преминали безпроблемно. Според пилота щяха да кацнат в Лондон половин час по-рано. Това щеше да му помогне да се прехвърли по-спокойно на машината за Братислава, която излиташе броени минути след приземяването му в Европа. Всички места в затъмнения салон бяха заети. След поднасянето на вечерята някои хора гледаха филми или слушаха музика, други четяха.

А той размишляваше.

На път за джаксънвилското летище се беше отбил в един филиал на градската библиотека. Бе влязъл в интернет и в продължение на половин час се бе опитал да открие всичко, което имаше връзка със Закария Саймън.

Този човек беше наследник на стара и богата фамилия. Заклет ерген с точно определени навици. За обществената му дейност се знаеше малко, с изключение на факта, че притежава няколко фондации, чрез които осъществява благотворителна дейност. Семейството му бе известно като яростен привърженик на държавата Израел. Редица вестници публикуваха материали за начините, по които бащата на Саймън бе финансирал създаването на еврейската държава. Но никъде нямаше публикации за прякото участие на Закария Саймън в близкоизточната политика, а самият той не помнеше името му да е било споменавано по време на активната му журналистическа кариера. Саймън притежаваше имение в покрайнините на Виена, където ежегодно се провеждаха ционистки сбирки за набиране на средства за неговите фондации. Чисто социални събития, без политически привкус. Беше ясно, че този човек е изключително предпазлив, може би защото разбираше, че светът се е променил. Това беше всичко, което успя да научи за Закария Саймън. Ако не желаеш да излагаш дейността си на показ, трябва да се държиш далеч от медиите и най-вече от онези, които използват киберпространството.

Просто и ясно. Точно така постъпваше и Саймън.

На сгъваемата масичка пред него, осветени от лампичката над главата му, лежаха ключът, бележката на Абирам и картата на Ямайка. Той се пресегна към късчето метал и се зае да разглежда трите Звезди на Давид върху плоската му част. Какво ли отваряше то? Завъртя го между пръстите си, бронзът проблесна. В колата не го беше разглеждал подробно, но сега вниманието му беше привлечено от някаква едва забележима гравюра върху назъбения ствол. Поднесе го по-близо до очите си.

Първата част от надписа му беше позната. Букви на иврит.

По никбар означаваше „тук лежи…“

Същите букви бяха издълбани и върху надгробната плоча на баща му, но те присъстваха и на стотици други гробове. Третият символ му беше непознат. Странно извит хикс. Какво ли означава, запита се той и объркано поклати глава.

Жената до него отдавна спеше, завита с одеяло. Повечето пътници наоколо се готвеха да я последват. Може би и той трябваше да направи опит да подремне.

В библиотеката бе взел известни предпазни мерки главно като си бе направил разпечатки на принтера, който предлагаха срещу заплащане. Но би трябвало да подготви и още нещо. Как ли щеше да се държи утре, на срещата в „Свети Стефан“?

Добър въпрос. На който трябваше да намери бърз отговор.

Бене погледна часовника си, който показваше 9:30 вечерта местно време. Или 3:30 сутринта във Виена.

— Нямах друг избор — каза в слушалката той. — Тя трябва да бъде разменена. — Току-що беше информирал Джеймисън за разговора си със Закария Саймън, който вече знаеше, че Але Бекет е все още жива.

— По този начин си компрометирал своя човек там — отбеляза Брайън от Виена.

— Предупредих го да изчезва. В момента Саймън и горилата му летят обратно. Човекът ми е напуснал резиденцията.

— Даваш ли си сметка какво си направил? — повиши тон Брайън. — Ние работехме с теб, защото имаше свой човек в бизнеса на Саймън!

Наистина беше така. Брайън Джеймисън се беше появил в имението преди близо година, при това без покана. Оказа се, че е агент на американското разузнаване и работи в специален отдел, наречен отряд „Магелан“. Целта на посещението му беше да разбере какво търси Закария Саймън в Ямайка. Бене го почерпи с кафе и торта, но не му каза нищо. Три дни по-късно Джеймисън отново дойде — този път с дебела папка, която съдържаше пълна информация за незаконните му дейности, която нямаше как да бъде събрана за толкова кратко време.

— Отдавна разполагаме с тези неща — поясни Джеймисън. — Но моята шефка искаше да ви даде шанс да работите доброволно за нас.

— Как ли пък не — изсмя се Бене.

Брайън насочи показалец в гърдите му, после също се разсмя.

— Това й казах и аз. Но тя е шефът и затова бях длъжен да изпълня заповедта й. Добре че отказахте. Това ми дава възможност да го направим по моя начин.

После, вече сериозно, му обясни, че службата му разполага с достатъчно доказателства за извършените от Бене нарушения на законите в Ямайка, САЩ и още няколко южноамерикански държави, повече от тях в Карибския регион, за да му бъдат повдигнати обвинения във всяка една от тях. А законите там са такива, че при осъдителна присъда се конфискува и цялото имущество на нарушителя. Разбира се, това може да бъде избегнато, в случай че Бене приеме едно съвсем просто условие.

Да работи за тях.

— Какво можете да ни предложите? — попита в заключение агентът.

— Очи и уши директно в лагера на Саймън — отвърна без колебание Бене.

Впоследствие Джеймисън беше представен на Саймън като дясната ръка на Бене, но по начин, който даваше да се разбере, че този факт не бива да става обществено достояние. На даден етап Брайън дори влезе във връзка с хората на Саймън в Ямайка, включително и с най-близкия му помощник Роча. Появата му във Виена със сигурност беше подплашила Саймън. Дотолкова, че да заповяда убийството на Але Бекет. Когато Бене му съобщи, че младата жена е все още жива, той беше наясно, че американците няма да одобрят действията му. Но какво от това? Одобрението изобщо не фигурираше като част от сделката.

— Ако не бях казал на Саймън за нея, операцията вече щеше да е приключила — уточни по телефона той. — Щях да стана излишен за него.

Кратката пауза насреща доказваше правотата на думите му.

— Какво искаш да направя? — попита най-после Брайън.

— Да я доставиш за утрешната размяна. Той все още мисли, че работиш за мен. Теб не съм те предал.

— Нямаш представа с кого си имаш работа, Бене — въздъхна Брайън. — Този тип е изключително опасен и се занимава с далеч по-важни неща от твоята златна мина. Очаквам всеки момент тук да се случи нещо голямо.

— Ще го споделиш ли с мен?

— Я не се занасяй!

— И аз така си помислих — засмя се Бене. — Но искам да знаеш едно: откриването на златната мина продължава да е важно за него. Личеше си по гласа му. За ваш късмет той има нужда от мен. Всъщност не толкова от мен, колкото от онази жена.

— Мога да ти уредя един бърз арест — предупреди го Джеймисън.

— Но няма да го направиш, защото операцията е все още в сила единствено благодарение на моите усилия.

— Ще се наложи решението по този въпрос да вземат хора, които се разписват на друга ведомост.

— Направи го. Но най-настоятелно те съветвам утре да се появиш в онази църква заедно с дъщерята. В противен случай Саймън ще бъде разочарован.

— Но ти отлично знаеш, че той иска да ликвидира както нея, така и баща й. А по всяка вероятност и мен.

— Това си е твой проблем — разсмя се отново Бене.

— Нещо не се връзва, Бене. Саймън отдавна можеше да те е пратил по дяволите. Тази жена съвсем не му е толкова нужна. Би трябвало да си му предложил нещо много повече от нея.

— О, да. Тук си прав. Аз наистина разполагам с нещо, което той иска да притежава. Затова бъди добър и си свърши работата. Закарай я там и виж какво ще се получи. Бъди сигурен, че след това Саймън отново ще ме потърси. — Замълча за момент, после добави: — Така ще получим възможност да открием онова, което ни интересува.

Том дремеше на седалката, но често се събуждаше. Някога спеше в самолетите без проблеми. Това беше времето му за почивка — докато се прехвърляше от едно място на друго и се подготвяше за предстоящата задача. Но вече осем години беше извън този напрегнат цикъл и това явно му се отразяваше. Напоследък все по-често мислеше за Мишел и бъркотията, в която се беше превърнал съвместният им живот.

— Ти си лъжец, Том, А жените са твоята слабост.

— А не съм ли и измамник?

Тя не беше обелила дори дума за онова, което го беше сполетяло.

— Не знам. Но явно е заложено някъде в теб, защото лъжците винаги си остават лъжци. Тук е мястото да добавя, че бях шокирана от случилото се.

Спокоен глас, ясно изречени думи. Годините след развода бяха стопили гнева, който някога изпитваха един към друг.

— Запознах се с един човек — добави тя. — Скоро ще се омъжа.

Той не беше изненадан. Нямаше начин жена като Мишел да остане незабелязана.

— Радвам се за теб.

— Трябва да помислиш за отношенията си с Але. Винаги съм ти казвала да не чакаш, докато стане късно.

— Знам, знам.

— Трябва да тръгвам, Том. Преди малко допуснах грешка. Ти си лош съпруг и още по-лош баща, но беше добър репортер.

Все още помнеше каква болка бе усетил след тези думи. Тя вярваше в невинността му. След всичко, което й беше причинил. Беше последният им разговор.

През следващите седем години живя сам, потънал в дълбоко самосъжаление. Мишел се омъжи за втори път, но почина твърде млада. А Але му дори не му позволи да присъства на погребението й.

Той се запита какво ще каже на дъщеря си, след като я види свободна?