Загадката Колумб

39

— Какво желаете? — сухо попита Том, заковал очи в дулото на пистолета.

Мъжът на име Брайън тръгна към тях.

— Знаех си, че точно ти си проблемът — промърмори Але.

— Дъщеря ви призна ли си, че е велика актриса? — не й обърна внимание Джеймисън.

Том не отместваше очи от оръжието. Странно. Вчера не се страхуваше от смъртта, но днес се чувстваше малко по-различно. Все още не беше сигурен, че иска да живее, но точно в този момент никак не му се мреше. Двете послания на Абирам и предателството на Але повдигаха нови въпроси.

— Какво точно искате от нас? — попита той.

— Той работи за хора, които искат да спрат Закария — поясни Але.

Брайън закова поглед в лицето му.

— Ние с вас трябва да си поговорим! — отсече той.

Закария пое предпазливо напред, следван по петите от Роча. От двете им страни се нижеха столетни гробници на кардинали и свещеници. Не след дълго стигнаха до мястото, където бяха забелязали Брайън. Пред очите им се разкри десетметров, изсечен в скалата коридор, който свършваше под прав ъгъл с друг тунел. Единствената лампа беше разположена по-близо до тях, отколкото до далечния край. Оттам долитаха приглушени гласове. Закария направи знак на помощника си да пази тишина и внимателно тръгна натам. Разчиташе на факта, че появата му ще бъде изненада за Сейган, Але и Брайън.

— Ние с вас трябва да си поговорим! — прозвуча гласът на Джеймисън.

Преди това беше успял да долови и думите, произнесени от Сейган и Але. Споменавайки името му, гласът на Але бе прозвучал почти извинително. Може би беше успял да я обърка достатъчно с разкритията си за Джеймисън. Втори шанс едва ли щеше да има. Надникна иззад ъгъла. Брайън стоеше на петнайсетина метра от тях. Беше с гръб, а в ръката си държеше пистолет.

Закария и Роча безшумно се дръпнаха назад. Той махна с ръка към съседния коридор.

— Бил съм тук и преди. По този коридор ще излезем на разклона, който е на няколко крачки от тях. Трябва да преодолеем няколко завоя, но коридорите тук всъщност представляват една голяма окръжност. Аз ще заобиколя оттам.

Роча кимна, а след това внимателно изслуша инструкциите му.

Але беше убедена, че трябва да се измъкне както от баща си, така и от Брайън. И двамата твърдяха, че врагът е Закария, но единственият човек, който я беше вкарал в реална опасност досега, стоеше пред нея с пистолет.

— Какво си намислил? — подхвърли на Джеймисън тя.

— Трябва да се измъкнем от тук. Господин Сейган, предполагам, че имате основания да се спуснете долу.

Але се обърна да погледне баща си, но той мълчеше.

— Той знае как да излезем от тук — обяви в крайна сметка тя.

— И аз така си помислих — кимна Джеймисън. — Предлагам да тръгваме, а след това ще ви обясня всичко.

Баща й не изглеждаше убеден, а гневът му към нея очевидно нарастваше.

— Предлагам да тръгваме, преди онези горе да са ни открили — повтори Джеймисън.

— Погрижил съм се това да не стане — неохотно промърмори Сейган. — Вратата е заключена за през нощта.

— Тогава да се махаме. Уверявам ви, че ще ви разкажа важни неща.

— Никъде няма да ходим — поклати глава баща й и застана пред нея. — Ако искаш, стреляй. Изобщо не ми пука.

— Знам какво се случи във Флорида — не се отказваше Брайън. — И че сте имали намерение да се самоубиете. Но не го сторихте и ето че сте тук. Ние станахме свидетели на всичко, защото имах свой човек на гробището, който ви следеше. Видяхме, че посетихте гроба на баща си, и предположихме останалото. Аз не съм ви враг, господин Сейган. Работя за американското разузнаване, в отряд „Магелан“. Задачата ни е да неутрализираме Закария Саймън, но за целта имаме нужда от помощта ви.

Але улови някакво движение зад гърба на Брайън.

Миг по-късно от сянката изплува фигурата на Роча с пистолет в ръка. Очите й се разшириха. Брайън забеляза това и понечи да се обърне.

Том видя непознатия, скочи върху Але и я събори на земята.

Разнесоха се два изстрела. Брайън се олюля, изпусна пистолета и размаха ръце. После бавно се свлече на пода.

Екна още един изстрел. От устата на американеца бликна кръв, тялото му се разтърси от конвулсии. Том се претърколи, грабна падналия пистолет и натисна спусъка. Ехото отекна между каменните стени. Куршумът рикошира и той инстинктивно закри глава с ръце.

Когато отново погледна, мъжът в дъното на тунела беше изчезнал.

Але не се виждаше никъде.

Закария продължаваше да крачи към мястото, в което се пресичаха двата тунела. До ушите му достигнаха изстрели. Надяваше се, че това е краят на Брайън Джеймисън. Бене Роу положително разполагаше с достатъчно хора, но отстраняването на най-близкия му сътрудник означаваше да се лиши от своите очи и уши в Австрия. Бележката на Абирам Сейган беше доста подробна, но едва ли съдържаше всичко, което левитът бе искал да предаде на наследника си. Дали Сейган не беше променил съдържанието? Тоя тип все пак имаше славата на опитен фалшификатор.

Първоначалният план отпадаше. Сега се нуждаеше от време насаме с Але. Долетя нов изстрел, доста по-силен от предишните. После се разнесоха нови гърмежи.

Единият проблем със сигурност беше отстранен. Оставаха още два.

Але видя как тялото на Брайън Джеймисън бавно застива, улучено от три куршума. Баща й беше зает да търси пистолета му, който секунди по-рано беше изтропал на пода. Тя се възползва от момента, скочи и хукна към завоя на тунела. Нямаше представа къде отива, но посоката беше тази, която беше посочил баща й.

Думите на Брайън продължаваха да отекват в тавата й:

Аз съм агент на американското разузнаване.

Какво ставаше, по дяволите?

Зад гърба й прозвуча нов изстрел, доста по-силен от предишните. Тя забави темпото, но продължи да тича напред, въртейки глава във всички посоки. Почти веднага зърна стълбището в дъното на добре осветения коридор на двайсетина метра пред себе си.

За пореден път погледна зад гърба си. Разнесоха се нови пропуквания. В същия миг някой я сграбчи за раменете и рязко я завъртя. Тя се стресна и понечи да извика, но нечия ръка запуши устата й. Очите й се спряха върху лицето на Закария Саймън.

Том се оказа притиснат към решетката на една от нишите в костницата. Залепен за нея, той стискаше железните пръчки с две ръце, търсейки максимално прикритие. Изтекоха няколко безкрайно дълги секунди, преди да осъзнае, че вратата към костницата всъщност не е заключена. Побутна я и се претърколи вътре. Тялото му опря в купчина почернели кости, но той не им обърна внимание. Очите му напрегнато шареха по коридора в опит да открие стрелеца.

После изведнъж осъзна къде се намира. Костницата се състоеше от многобройни аркообразни ниши, подредени от двете страни на дълъг коридор. Всяка от тях беше осветена. Мястото предлагаше изобилие от укрития срещу куршумите.

Том пое напред, приведен ниско към земята. Проехтя нов изстрел. Куршумът натроши купчината кости на трийсетина сантиметра от главата му и той се просна по очи.

Успокой се, дишай дълбоко. Опитай се да мислиш.

Продължаваше да държи в ръка пистолета. Преди малко беше стрелял, за пръв път в живота си. Целта беше да покаже на преследвачите си, че също е въоръжен. Странно, че беше стрелял именно тук, в царството на смъртта. А не вчера, когато беше решил да сложи край на живота си. Запълзя по неравния под, на сантиметри от купчините кости. В ноздрите го удари тежка воня на мухъл и влага, подобна на онази, която излъчваше отвореният ковчег на Абирам. Но той продължи напред.

После долови някакво движение зад гърба си.

Претърколи се и погледна назад, към лабиринта от арки. Мярна неясна сянка, която се приближаваше към него.

Закария усещаше как Але трепери в ръцете му. Отмести дланта си от устата й и загрижено попита:

— Добре ли си?

— Да — кимна тя. — Простреляха Брайън. Някой му видя сметката.

— Слушай внимателно, Але. Имам нужда от помощта ти. Роча ще се погрижи за баща ти, нищо лошо няма да му се случи. Но ти трябва да тръгнеш с него и да разбереш какво крие.

— Той ти каза всичко.

— Не, крие нещо — поклати глава Закария. — Няма причини да бъде искрен с мен, защото знае, че не мога да проверя каквото и да било.

— Защо ще те лъже?

— Може би изпитва чувство на дълг към баща си. Аз трябва да разбера дали е бил откровен с мен.

— Брайън е правителствен агент.

Сърцето му прескочи един такт. Правилно ли беше чул?

— Каза, че работи за американското разузнаване — добави тя.

Как бе възможно това? Той успя да скрие изненадата си и реши да се възползва от чутото.

— Точно това исках да ти кажа. Американците са готови на всичко, за да ме спрат.

— Защо?

— Ще ти обясня по-късно. Сега искам да разбереш какво знае баща ти. Залогът е висок за всички ни.

— Защо ме предаде?

— Защото исках да тръгнеш с него. Това беше единственият начин да съм сигурен, че няма да ме последваш.

Лъжа, разбира се. Но добра лъжа.

Гледаше я в очите, търсейки доказателства, че все още му вярва.

— Добре — кимна тя. — Ще се опитам да разбера какво знае.

— Браво на теб — въздъхна с облекчение той. — Бъди сигурна, че няма да позволя да ти се случи нещо лошо. Появата ми тук е свързана с огромни рискове. Брайън е опасен, но бях длъжен да се уверя, че ти си добре. — Извади джиесема си и го тикна в ръцете й. — Вземи това. Домашният ми номер е в паметта му. Звънни в момента, в който научиш нещо.

— Ти ли уби Брайън? — пожела да узнае тя.

— Не. Тук има и други хора. Това е причината ти и баща ти веднага да се измъкнете навън. Роча ще ви помогне. Враговете ни са навсякъде.

Закария сложи ръце на раменете й. Докосването му беше внимателно, дори нежно.

— Съжалявам за това, което се случи — заяви той. — Сега всичко зависи от теб. Моля те, открий какво още трябва да знаем.