Загадката Колумб

42

Закария нареди на Роча да чака зад волана и слезе от колата. Намираха се далеч от центъра, в западната част на Виена, в района на двореца „Шьонбрун“ — някогашната резиденция на Хабсбургите, а днес просто разкошна барокова сграда, превърнала се в туристическа атракция. При това много популярна.

Самият той я беше разглеждал, възхищавайки се на нейните 1400 стаи и най-вече на Огледалната зала, където някога беше свирил шестгодишният Моцарт. Пак там, но във величествената Тронна зала, делегатите на Виенския конгрес бяха танцували цяла нощ, за да отпразнуват рухването на Наполеоновата империя през 1815 г.

Дворецът вече беше затворен, но това не се отнасяше за градините, които оставаха достъпни за посетители до късно вечерта. Дълги алеи бяха пресечени от редици безупречно подстригани храсти и лехи с красиви цветя. Обелиск се издигаше към потъмнялото небе в компанията на фонтани с изящни скулптурни групи, от които бликаше бистра вода. Закария се потопи в тази внимателно подбрана смесица от цветове и стилове, която успокояваше опънатите му нерви — точно по начина, по който беше успокоявала нервите на ред императори.

Надяваше се, че Але Бекет ще изпълни указанията му. Вече се беше разпоредил всички обаждания в имението да бъдат прехвърляни на мобилния телефон на Роча. Тревожеше го единствено самоличността на Брайън Джеймисън. За да разсее тази тревога, той позвъни на един номер с молба за среща.

Контактът му беше съветник на израелския посланик във Виена, който му предоставяше огромна по обем и качество информация. Беше млад и амбициозен, а на всичкото отгоре и алчен. Вниманието на Закария се насочи единствено към жена на средна възраст, която седеше на една пейка в дъното на градината. Висока, с пищна фигура и дълга черна коса. Посланичката на Израел в Австрия.

— Мисля, че беше крайно време да се срещнем очи в очи — каза на иврит тя, изправяйки се да го посрещне.

Той се стресна и понечи да се отдалечи.

— Спокойно, Закария — спря го тя. — Аз съм приятел.

— Обяснете ми — отвърна на иврит той.

— Както винаги предпазлив, а? — усмихна се тя. — И подготвен. С изключение на днес.

Двамата се познаваха добре. В това нямаше нищо необичайно, тъй като той беше един от най-богатите евреи в тази част на света. Жената насреща му беше напълно наясно с този факт.

Бе постъпила преди доста време на дипломатическа служба. Първото й назначение беше в Централна Азия. След това беше преподавала в Националния колеж за отбрана и беше служила като политически съветник в Кнесета. Имаше репутацията на умен, твърд и откровен до арогантност политик.

— В какъв смисъл съм нарушил своята предпазливост? — пожела да узнае той.

— Знам с какво се занимавате и ви следя отблизо.

В сърцето му потрепна тревога.

— Нека ви попитам нещо, Закария. Имате ли представа кой ще бъде следващият министър-председател на Израел?

Той моментално схвана за какво става въпрос.

— Никой никога не е споменавал вашето име.

— Така и трябва да бъде — усмихна се тя. — Днешният изявен претендент е най-вероятният губещ утре.

Той беше съгласен с това, но остана нащрек.

— Планът ви е гениално дързък и има всички шансове да проработи. Но важното е какво ще се случи след това, нали?

— Склонен съм да приема, че ще се случите вие — внимателно отвърна той.

— Израел се нуждае от нова „Желязна лейди“.

Той се усмихна на намека за Голда Меир, която беше получила това прозвище далеч преди англичаните да го лепнат на своята Маргарет Тачър. Първата и единствена засега жена министър-председател на Израел беше наричана от мнозина „най-добрия мъж в правителството“. Силната воля, прямотата и начинът, по който носеше посивялата си коса, я бяха удостоили и с още едно прозвище: „добрата баба на евреите“. Отлично помнеше уважението, с което баща му и дядо му говореха за нея. Тя била сред 24-те политически лидери, които през 1948 г. подписали Декларацията за независимост на Израел. Войната избухнала още на следващия ден, а Меир участвала в нея на равни начала със сънародниците си. Пак тя заповядала залавянето и ликвидирането на терористите, които избили голяма част от израелските спортисти, участващи в Олимпийските игри през 1972 г. По време на войната Йом Кипур ръководела израелската армия и взела редица важни решения, които спасили държавата.

— Защо ми казвате това? — пожела да узнае той.

— Защото допуснахте грешка. Убитият от вас човек беше агент на американското разузнаване. Те също ви наблюдават.

— А защо?

— Бъдете предпазлив, Закария — засмя се посланичката. — Внимавайте за всяка своя дума. Не забравяйте, че ако бях ваш враг, досега със сигурност щяхте да бъдете арестувани. Но вместо това изпратих хора да разчистят бъркотията след вас. Трупът, който изхвърлихте в онзи контейнер, вече го няма. Просто изчезна. Аз също не харесвам американците, особено когато се бъркат в нашите работи. Никак не обичам да играя ролята на тяхна маша.

Той също.

— Неофициално Джеймисън работеше и с част от нашите хора. Аз имам много приятели, които не харесват американците. Проверете, ако желаете. Ще разберете, че тялото е изчезнало, а в пресата не се споменава нито дума за смъртта му. Самите американци ще разберат най-малко след няколко седмици. Приемете това като израз на добра воля от моя страна.

В главата му се блъскаха объркани мисли. Не обичаше да изпада в подобно състояние и правеше всичко възможно да го избегне. Но успя да се овладее. Просто мълчеше и слушаше.

— Скоро се прибирам у дома, за да участвам в изборите за Кнесет — добави тя. — А оттам ще се кандидатирам за премиер. Подкрепата за мен се увеличава с всеки изминал ден. Надявам се, че след като приключите с тази мисия, тя ще бъде съкрушителна.

— Откъде знаете, че имам мисия?

Очите й леко се присвиха.

— Джеймисън е успял да научи много неща от Але Бекет. Добре знаете, че е разполагал с цял ден, за да я разпита. Изпратил е информацията до своите господари, преди да го убиете.

— Значи поддържате контакти с американците?

— Да, при това отлични — кимна тя. — От сведенията на Джеймисън и моите собствени подозрения не ми беше трудно да отгатна останалото. Признавам, че бих искала преди вас да се досетя за всичко.

— Ами американците? Ще ми създават ли проблеми?

— Бих казала, че те вече не са заплаха — сви рамене посланичката. — А аз ще взема мерки нещата да си останат така.

В думите й се долови някаква мрачна нотка.

— Искам само едно от вас, Закария. Да поема нещата в свои ръце веднага след като приключите своята мисия. Тя напълно отговаря на целите, които съм си поставила. По този начин всеки от нас ще получи онова, което желае.

— А какво е то?

— Силен, непоколебим и решителен Израел. Край на проблемите с арабите, при това без никакви отстъпки от наша страна. И най-вече пълна независимост по въпросите, от които зависи нашето съществуване.

Подозренията му останаха въпреки силата на тези декларации. Но той нямаше как да провери тяхната достоверност — разбира се, ако се изключеше едно надничане в онзи контейнер за смет.

— Вие сте напълно прав — продължи тя. — Искрата за пробуждането на Израел не може да дойде от официалните процедури. Просто няма как да стане. Тя трябва да се появи спонтанно, без участие на политиците. Почувствана със сърцето, предизвикваща силна емоционална реакция. Разбрах, че сте на прав път, в момента, в който разгадах плановете ви.

— А ако успея, вие ще се заемете да довършите останалото, така ли?

Тя очевидно усети уловката, която се криеше в този въпрос.

— О, да, Закария. Евреите ще си спомнят за месец Ав.

Тази жена знаеше.

— Фактът, че нашият Втори храм е бил разрушен на деветия ден от месец Ав през седемдесета година, не може да бъде случаен — добави тя. — На същия ден шест века по-рано вавилонската армия разрушава и Първия храм. Винаги съм била на мнение, че това представлява исторически знак.

— А имате ли съюзници, които мислят като вас? — любопитно подхвърли Закария.

Това беше важен въпрос.

— Не, Закария. Сама съм. Дали имам влиятелни приятели? Да, при това много. Но те не подозират нищо. Просто ще ги използвам. Това, за което говорим, е известно само на вас и на мен.

— Ще изпълните ли всичко, от което се нуждаем?

Тя моментално разбра смисъла на въпроса.

— Бъдете спокоен, Закария. Евреите ще получат Третия си храм. Обещавам ви.