Загадката Колумб

43

Бене и Трей влязоха в музея. Двуетажната къща, някога със сигурност частен дом, бе с дървена ламперия, мраморни плочи на пода и изрисувани стени. Орнаментите и решетките на прозорците бяха в мавритански стил, също като красивия, пълен със зеленина двор. Помещенията на приземния етаж бяха запълнени с остъклени витрини, в които бяха изложени вкаменелости, фотографии, книги и различни реликви. Обяснителните текстове под тях бяха само на испански, но Бене нямаше проблем с разчитането им. Край една от витрините стоеше петдесетгодишен мъж със сбръчкано лице. Трей му се представи като учен от Западноиндийския университет, който се интересува от документите, свързани с началото на испанската колонизация. Уредникът на музея стисна ръцете им и обясни, че въпросните документи са частна собственост и за изследването им е нужно специално разрешение.

— От кого? — попита Бене.

Беше доста изнервен от твърдението на Трей, че Закария Саймън поддържа тесни връзки с това затънтено място. Тук не беше Ямайка. Тук той не беше Бене Роу, а само един безпомощен чужденец. Вярно, че носеше оръжие и беше готов да си пробие път с него обратно до самолета, но това не означаваше нищо. На подобни места единствено дипломацията можеше да донесе успех. Която в Куба означаваше подкуп. Той го знаеше и си носеше достатъчно пари в брой.

— Кажете ми приятелю, тук приемат ли се американски долари?

— О, да, сеньор — кимна уредникът. — Приемат се навсякъде.

Което също му беше известно. Кубинските власти нямаха нищо против американската валута. Бене извади портфейла си и отброи пет банкноти от по сто долара.

— Възможно ли е да получим въпросното разрешение веднага? — попита той и положи банкнотите на близкия плот.

— О, да, сеньор. Само трябва да проведа един телефонен разговор с Хавана.

Том не отделяше втренчен поглед от лицето на дъщеря си. Беше ясно, че тя го ненавижда, но в момента имаше нужда от отговори.

— Сменила си вярата си, нали?

— Откъде знаеш?

— От Абирам.

— От бележката, която ти е оставил ли?

Той кимна. Тя изглеждаше изненадана.

— Това, което ти причиних, е свързано с моята религия.

— Тоест да бъдеш еврейка означава да живееш в лъжа? — Том замълча за момент, после поклати глава. — Майка ти никога не би одобрила смяната на вярата.

— Майка ми ме обичаше.

— Но въпреки това си я излъгала. Сменила си вярата още преди да умре, но не си й казала.

Дъщеря му очевидно се изненада и от тези думи.

— Откъде знаеш?

— Какво лицемерие — въздъхна той, пренебрегвайки въпроса. — Обвиняваш мен, че съм бил лош баща и съпруг, но самата ти си най-обикновена лъжкиня.

Бяха сами в дневната. Децата на Ина се бяха прибрали по стаите си. Би трябвало да водят този разговор някъде навън, но той се чувстваше по-сигурен в безличния жилищен блок с безброй апартаменти.

— Коя е жената в кухнята? — попита Але.

— Приятелка.

— Очевидно имаш много приятелки.

— Това обида ли е?

— Както предпочиташ. Още помня измъченото лице на мама. Виждала съм я как плаче, как й се къса сърцето. Вече не бях дете.

Той отдавна беше разбрал, че няма смисъл да отрича подобни обвинения.

— Да, не бях добър човек. Вършил съм лоши неща, но винаги съм обичал майка ти. Обичам я и до днес.

— Шегуваш се!

В репликата й имаше много горчивина, в очите й проблесна болка. Той знаеше, че вината за нея е изцяло негова, защото не беше последвал съвета на Мишел да нормализира отношенията си с Але. Вместо това бе потънал в самосъжаление, а единствената му дъщеря го бе намразила.

— Ще ми кажеш ли какво откри в гроба на дядо? — подхвърли тя.

Вместо отговор той й подаде още едно копие от бележката на Абирам, което предвидливо си беше извадил. Тя я изчете и вдигна глава. Имаше много въпроси.

— Разказал ти е всичко за мен.

— Така е — кимна той. — Дори старият Абирам е имал своите угризения.

— Това ли предаде на Закария?

Начинът, по който изрече малкото име на Саймън, беше още едно доказателство, че не бива да й се доверява.

— Същото.

Беше преписал оригинала още в Джаксънвил и бе използвал компютъра в библиотеката, за да си направи няколко разпечатки. И бе извадил от текста всичко, което предпочиташе да запази за себе си — мястото за спане на голема, името на равина, кодираните инструкции и всички останали указания. Не беше сигурен какво може да му се случи в Австрия, но беше готов на всичко.

— Тук няма нищо съществено — отбеляза Але.

— И аз мисля така. Затова се питам дали всичко това си струва…

Але не беше сигурна дали баща й казва истината. Дядо й положително беше оставил послание относно съкровището на Храма, което най-вече засягаше и тайната, пазена от него цял живот в качеството му на левит. Дали я бе разкрил най-после? Нима Закария беше прав? Дали баща й бе променил съдържанието на посланието?

— Не се ли тревожиш от факта, че в катакомбите беше убит човек? — попита Том.

— Той ме отвлече и заплаши да ме убие!

— Но каза, че е американски агент.

— На мен ми обясниха, че работи за човек на име Бене Роу.

— Кой ти го каза?

Тя предпочете да не отговаря.

— Отново Закария, нали? — поклати глава баща й. — Защо според теб онзи Брайън те пусна в катедралата, за да разговаряш със Закария? Ако е искал да ти причини зло, щеше да го направи сам.

— Не го ли чу? Закария е сключил сделка за моето освобождаване.

— Наистина ли не обръщаш внимание на онова, което става около теб?

Снизходителността, с който беше зададен този въпрос, я накара да кипне, но нямаше какво да отговори.

— Аз имам съвсем други впечатления от този човек — добави баща й. — Брайън нямаше намерение да ни причини зло, а искаше да ни помогне.

Ина се появи и съобщи, че е приготвила нещо за хапване. Баща й изглеждаше доволен, но на Але не й беше до ядене. Тя продължаваше да стиска бележката.

— Какво ще правиш сега? — обърна се към баща си тя.

— Ще се върна там, откъдето дойдох.

— Нима не изпитваш любопитство към написаното тук?

— Дойдох, защото мислех, че си в опасност. Но спасението на религията ще оставя в твои ръце.

— Ти наистина си пълен боклук!

— А ти си една нахална малка кучка! — намеси се Ина.

Але се стегна.

— Баща ти дойде да ти помогне и направи невъзможното да те спаси, рискувайки живота си. Нима това е всичко, което имаш да му кажеш?

— Не е твоя работа!

— Стана моя работа в момента, в който дойдох да те измъкна от проклетата катедрала!

— Не знам защо го направи и изобщо не ме интересува. Не съм молила за помощта ти за разлика от него!

По-възрастната жена мрачно поклати глава.

— Дано децата ми никога не ме мразят така, както ти мразиш баща си — прошепна тя.

Але бе убедена, че Брайън се беше опитал да я разколебае, защитавайки баща й. Вероятно с единствената цел да я накара да се почувства зле. С много съмнителни мотиви. Сега още един непознат човек се обяви в подкрепа на Том Сейган и това вече й дойде много.

Очевидно Закария ще трябва да потърси друг начин.

— Тръгвам си! — обяви тя.

Том беше благодарен за подкрепата на Ина. Самият той трябваше да изрече тези думи, но не му стигна кураж. Дълго време беше приемал обидите на Але с мисълта, че това е наказанието за небрежното му отношение към нея. Беше много странно, че целият свят го мразеше за нещо, което не беше извършил, но никой не знаеше за истинската грешка, която беше допуснал. Една изцяло негова грешка. Също като наказанието му.

Дойде да спасява Але, защото се чувстваше длъжен да го направи. Но сега вече знаеше, че всичко е било измама. Подъл капан, в който беше взела участие собствената му дъщеря. Която на всичкото отгоре не изпитваше никакви угризения за стореното.

Очите му останаха заковани във вратата, през която беше излязла Але.

— Съжалявам — прошепна Ина.

— Не, грешката е моя — поклати глава той.

— Между вас са се натрупали много неща.

— Повече, отколкото си представяш.

— Тя ще се върне при Закария Саймън.

— Той я притежава напълно.

— Но отнесе бележката, която й даде.

— Беше предназначена за нея — кимна той.

Ина озадачено го погледна.

— Преписах посланието на баща си, преди да хвана самолета — поясни той. — Извадих от него всичко, което наистина има значение. Нямах представа какво ще се случи тук, но исках да имам някакъв избор. Всеки добър репортер трябва да има избор.

— Помня това правило — усмихна се тя. — Радвам се, че и ти не си го забравил.

— Все още не съм умрял — напомни й той.

И наистина го мислеше.

— Какво всъщност смяташ да правиш?

— Още не знам. Със сигурност не и онова, което казах на Але.