Загадката Колумб

51

Поведоха Том по пуста улица зад синагогата. На единия тротоар бяха наредени павилиони със спуснати капаци, а на другия имаше множество магазини с тъмни витрини. Зад павилионите се издигаше триметров каменен зид, зад който стърчаха дървета. Припомни си показанията на картата и бързо разбра, че вляво от него започва старото гробище. Евреите били погребвани тук в продължение на 350 години. Липсата на достатъчно място принудила близките им да насипват пръст върху старите гробове, за да направят нови. Така се образували цели единайсет пласта свещена земя.

Але крачеше до него. Похитителите им бяха млади, с мрачни физиономии. Том познаваше това изражение, защото го беше виждал на много места по света — в Сараево, в Могадишу, на Западния бряг. Решителното изражение на младежи, отдадени на своята кауза. Разбира се, и те изпитваха страх като всички останали хора, но просто не му обръщаха внимание. Това обясняваше високата смъртност сред тях. Бяха твърди неопитни, за да мислят, преди да действат. Прекалено нетърпеливи, за да отговорят на очакванията към тях. Предполагаше, че именно двама такива младежи бяха съчинили фалшивите факти за репортажа, довел до професионалното му унищожение. Бен Сегев, млад и изпълнен с гняв израелец с дарбата да бъде много убедителен. Махмуд Азам, не по-малко гневен палестинец. Двама актьори, на които бяха възложили точно определени роли. Измислени роли. За разлика от тук.

Обискираха го веднага след като го изправиха на крака и му взеха всичко: бележката на Абирам, картата, ключа, паспорта и портмонето. Не беше сигурен дали са обискирали и Але, но раницата й липсваше. Свърнаха по първата пресечка.

Появи се третият младеж от катедралата, който беше изчезнал с вещите му, отнети при обиска. Прошепна нещо на двамата си колеги, които мълчаливо кимнаха. Спряха пред някаква къща. Отключиха входната врата и им направиха знак да влязат. Стаите бяха тъмни, но Том забеляза някакви мебели. Въздухът миришеше на мухъл. Отвори се една врата, за която имаше осветени стълби, водещи надолу. Единият от въоръжените мъже им направи знак да тръгнат.

— Не! — отсече Але. — Няма да слизам долу!

Отблясъците на светлината бяха достатъчно, за да се забележи неодобрението на похитителите. Младежът с пистолета направи крачка напред.

— Вие се появихте тук и осквернихте нашата синагога — мрачно каза той. — Нарушихте нашите закони, а сега искате да спорите. Предизвиквате ли ни?

— Повикайте полицията — опипа почвата Том.

— На тях изобщо не им пука какво се случва тук — изсмя се младежът.

— Кои са „те“?

— Полицията, кметът, градският съвет.

Том знаеше, че антисемитизмът отново надига глава в Европа. Разбира се, благодарение на интернет, който му позволяваше да преглежда вестниците от цял свят. Веднага си спомни, че беше попадал на много материали, свързани с религиозния фанатизъм.

— А какво правите с нарушителите? — пожела да узнае той.

— Последния го пребихме от бой.

Але долови заплахата и осъзна, че ситуацията става опасна. Бяха сами, без никаква помощ. Бяха й отнели раницата, в която бяха паспортът и джиесемът на Закария. Пистолетът на баща й бе останал в колата.

Баща й не изглеждаше уплашен, но тя трепереше от ужас. Пред очите й все още беше окървавеното тяло на Брайън Джеймисън, тръпнещо в предсмъртни конвулсии.

— Надолу по стълбите! — заповяда младежът.

Нямаха друг избор, освен да се подчинят. Тя тръгна първа. Озоваха се в неголяма изба с извит таван и арки от дялан камък. Обзавеждането се изчерпваше с дървена маса и шест стола.

— Сядайте! — заповяда един от мъжете.

Баща й се отпусна на близкия стол.

— И сега какво? — попита той.

— Ще чакате.

Том и друг път беше попадал в трудни ситуации. Особено в Близкия изток, където източниците му обичаха драматизма при споделянето на информацията, с която разполагаха. В голяма част от случаите това беше просто театър. Но професията го беше научила, че терористите независимо от своята националност разчитат някой да разпространи техните искания. Защото в противен случай акциите им имат всички шансове да останат незабелязани. Страхът, който култивират с огромно старание, няма да има ефект, ако публиката не знае, че той съществува. Разбира се, това не означаваше, че обичат пресата. Те просто знаеха как да я използват. Понякога, за да подчертаят своето могъщество, прибягваха до превръзки за очи, продължителни пътувания с кола и досадно перчене, което трябваше да бъде изтърпяно. По време на последната му командировка бяха организирали фалшива атака срещу палестински конвой, симулирайки избиване на участниците в него. Какво шоу беше само! Достойно за „Оскар“.

Веднъж беше принуден да остане с някаква палестинска съпротивителна група в продължение на цели шест седмици. По време на престоя си видя и чу много, но бързо осъзна, че всичко е предварително организирано. Опита се да ги разбере, разбира се, но дори за миг не демонстрира симпатии или антипатии към своите домакини. Дръж се на дистанция, повтаряше си той. Но това беше възможно само ако човек си отваряше очите и си държеше устата затворена.

По тази причина сега седна и зачака някой от похитителите им да проговори.

Фактът, че бяха млади, беше предимство. Младите по-трудно си държат езика зад зъбите. Нарочно бе оставил пистолета в колата. Опасяваше се от евентуална среща с полицията, въпреки че шансовете не бяха големи. В Европа носенето на оръжие е сериозна работа. Беше почти сигурен, че е нарушение на законите в Чехия, въпреки че младежите насреща му бяха въоръжени.

— Сами сте, нали? — подхвърли той. — Охранявате квартала си, защото сте принудени да го правите.

— Какво ти пука? — изгледа го единият от младежите.

— Родителите ми бяха евреи.

— А ти какъв си?

— Той реши да не бъде един от нас — обади се Але.

Младежът се обърна и я погледна учудено.

— Един от нас?! Нима един от нас се опита да оскверни синагогата?

— Нищо не сме осквернили — намеси се Том. — И вие прекрасно го знаете.

— Не се прави на умник! — заплашително го изгледа онзи.

— А защо, ако смея да попитам?

— Не е добре за теб.

— Хайде, стига толкова — обади се друг глас.

По-стар, по-дрезгав.

Двамата с Але се обърнаха едновременно. По стълбите се спускаше възрастен човек, дребен, слаб, със снежнобяла коса. Лицето му представляваше лабиринт от бръчки, с хлътнали бузи и прорязано от дълбоки линии чело. С едната си ръка стискаше парапета, а в другата държеше писмото на Абирам, картата и ключа. През рамото му висеше раницата на Але. Преодоляваше стъпалата едно по едно, без да отделя очи от тях. Най-после стигна до дъното и се изправи в пълен ръст.

— Не бива да бъдем груби — подхвърли той и махна на тримата младежи. — Хайде, тръгвайте. Оставете ме сам с гостите.

Момчетата се насочиха към стълбите.

— Сигурен ли сте, че не искате да останем? — обърна се едното от тях.

— Не, не. Всичко е наред. Искам да си поговоря с тези двамата.

Младежите изчезнаха нагоре по стълбите, вратата се затръшна след тях. Тъмните очи на стареца проблеснаха.

— Аз съм равин Берлингер — представи се той и размаха нещата, които държеше в ръката си. — Много искам да разбера откъде сте взели всичко това.