Загадката Колумб

59

Търпението на Том започна да се изчерпва.

— Обяснете какво искате да кажете, старче! И по-бързо, ако обичате!

— Вярно ли е това, което каза за вас онази жена?

— Да. Погодиха ми номер, за да ме провалят.

— А дъщеря ви знае ли го?

— То не я засяга. Моите грешки са си мои. И както виждате, вероятно непоправими.

— И аз имах син като нея.

Том не пропусна миналото време.

— Почина, преди да имам възможност да променя нещо — добави равинът. — И до ден-днешен съжалявам.

Това не го засягаше. Том беше изумен от факта, че името му може да бъде изчистено от някаква непозната жена, стояща на някакви си стотина метра от него в компанията на Саймън. Отново насочи поглед към монитора.

— Не можете да го направите! — обади се равинът, който явно отгатна мислите му.

— Мога и още как!

— Изправите ли се срещу тях, търсенето приключва!

— Защо мислите така?

— Защото не можете да продължите без моята помощ. Но ако напуснете тази зала, няма да я получите.

— Пет пари не давам! Разбиха ми живота! Отнеха ми всичко, за което съм работил. Само преди два дни бях решил да си пръсна мозъка. Искам си репутацията обратно!

— Не е толкова просто. Вие сте внук на Марк Идън Крос. Той знаеше, че този ден ще настъпи. Многократно ме е предупреждавал да бъда готов за него. А вие сте длъжен да довършите започнатото.

— В името на какво?

— На нас.

Том знаеше какво има предвид старецът.

— Аз вече не съм евреин.

— Тогава какво търсите в Прага? Защо се качихте на тавана на синагогата, точно както дядо ви преди вас? Ще ви отговоря: защото дълбоко в сърцето си сте убеден, че трябва. Вие сте единственият човек на света, който може да го направи.

— Какво да направя?

— Да откриете съкровището на Храма и да го върнете на всички нас.

В съзнанието му отново изплуваха думите на жената от екрана: Довършете последната си битка, започнете войната и позволете на Израел да обере плодовете от нея.

— Какво всъщност е намислил този Саймън?!

— Не знам, но едва ли е нещо добро.

— Обърнете се към властите.

— А какво да им кажа? Закария Саймън търси съкровище, което е изчезнало преди две хиляди години? — Берлингер поклати глава. — Няма кой да ме чуе.

— Разполагате с видеоматериал — махна към мониторите Том.

— Не разполагам с нищо. Камерите не записват.

— Защо?

— Нямаме за цел да замесваме официалните власти. Става въпрос за вас. Единствено левитът може да завърши това пътуване. Аз ще споделя каквото знам само с него. Обещах го на Марк и ще спазя обещанието си.

— Тогава ми кажете какво знаете и аз ще се обърна към властите.

— Кой ще ви повярва, ако думите на онази жена са истина? Вие сте съсипан, освен това не разполагате с доказателства.

Така беше. Ако жената и Саймън кроят някаква конспирация, те едва ли ще го признаят. А той няма да разполага нито с източници, нито с информация, нито със сътрудници. Ще се окаже в същото състояние, в което беше изпаднал преди осем години.

Саймън и жената тръгнаха към изхода на гробището. Това беше последният му шанс. Всичко да върви по дяволите!

Той се обърна и изхвърча от контролния център.

Але довърши молитвата си.

Придружаваше я жена на средна възраст, повикана от равина. Беше ясно, че Берлингер иска да поговори с баща й насаме. Явно трябваше да използва хитрост, за да научи нещо повече. Вече знаеше пълното съдържание на писмото, оставено от дядо й. Същевременно обаче беше притиснала баща си в присъствието на Берлингер. Може би прекалено силно.

А и Ямайка.

При всички случаи това изглеждаше важно. Иначе дядо й едва ли би запазил петдесетгодишна карта на острова.

Старата-нова синагога беше готова за поредния работен ден. Тя остана в основната зала, привлечена от няколко стола край източната стена, вдясно от параклиса. Един от тях беше с по-висока облегалка, украсена със Звездата на Давид.

— Това е мястото на главния равин — поясни придружителката й.

Верига на две стойки отделяше столовете от общата част на залата.

— От години то е определено за равин Льов. Никой друг няма право да сяда на стола му. По този начин отдаваме почит на един наистина велик човек.

— Кога е починал?

— Преди четиристотин години.

— И оттогава никой не е сядал на мястото му?

— Да, с изключение на войната. Нацистите разбрали, че този стол е свят за нас, и се изреждали да сядат на него. За да ни унижат. Разбира се, това се случило, преди да започнат да ни избиват.

Але не знаеше какво да каже.

— Моите родители загинаха по време на войната — добави жената. — Разстреляха ги недалеч от тук.

Дали Берлингер не й изпращаше скрито послание? Мразеше да я отстраняват по този начин. Сякаш беше невръстно дете.

— Съжалявам за загубата ви — промълви тя. — Сега мисля да се върна в Траурната зала.

— Равинът помоли да останем тук, докато някой дойде да ни повика — възрази жената.

— Мисля, че не е така. По-скоро ви е помолил да ме задържите тук, докато някой дойде да ни повика. Но аз се връщам в залата.

Обърна се и тръгна към входа.

— Моля ви, останете — каза придружителката й и заситни след нея.

Але спря и се обърна, озадачена от подобна настоятелност.

— Това няма нищо общо с вас — реши да бъде откровена тя, след което бързо напусна синагогата.

Закария вървеше след посланичката към портала от ковано желязо. Кметът беше изчезнал, а първите посетители вече изпълваха гробището от противоположния му край.

— Идват тук от цял свят — подхвърли жената. — Това място е едно от най-близките до Израел.

— Но не е Израел.

— Малцина разбират на какъв натиск сме подложени в Светите земи. Нормално е. Човек трябва да живее там, за да разбере какво е да си заобиколен от врагове. Живеем в страх от хилядолетия и хората постепенно са свикнали с него. Но ние с вас добре знаем, че това е огромна грешка.

— Преди десетки години баща ми се опитал да ги предупреди — кимна Закария. — Направили сме твърде големи отстъпки, срещу които не сме получили почти нищо.

— Йерусалим е най-пострадалият град в историята на човечеството. Преди да стане еврейско притежание, той е бил завладяван от кого ли не — египтяни, асирийци, вавилонци, гърци, римляни, персийци, мюсюлмани, кръстоносци, турци, англичани, палестинци… Но сега вече е наш и аз нямам никакво намерение да го отстъпвам на други.

— Възнамерявам да пренеса съкровището на Храмовия хълм без предупреждение — каза Закария. — Колкото повече публика, толкова по-добре. Но за да го сторя, със сигурност ще имам нужда от помощта ви.

Той отлично знаеше какво ще се случи. Евреите ще възприемат завръщането на светите мощи като знак свише. Менората, трапезата от чисто злато и сребърните тръби се появяват отново. Хиляди ще станат свидетели на събитието. Мюсюлманите също ще го възприемат като знак от небето. За тях връщането на еврейското съкровище ще означава заплаха за присъствието им на Храмовия хълм. Присъствие, което са защитавали в продължение на векове с цената на кръв и насилие.

Но този път ще бъде различно. Надяваше се да бъде различно.

— Страхувам се, че няма как да стане, Закария — поклати глава посланичката. — В това начинание ще бъдете сам. Вече ви предупредих, че ние с вас няма да разговаряме никога повече.

Добре, няма значение. Довчера той преследваше целта си, без да разчита на чужда помощ. И занапред щеше да бъде така.

Стояха пред Траурната зала, част от която се намираше на територията на гробището, полускрита от плачещи върби. Хората, които влизаха от противоположната страна, бавно се разпръскваха между надгробните плочи. Много от тях носеха камъни, които полагаха пред тях. Почти всички носеха шапчици, които получаваха на входа след заплащането на билетите си.

— Би трябвало и нашите глави да са покрити — промърмори той.

— Спокойно, Закария — усмихна се тя. — Мъртвите ще ни простят.

Том напусна охранителния център и се насочи към една от вратите, които водеха навън. Но тя се оказа заключена. Той хукна към вътрешната стълба, който водеше към първия етаж, вземайки по две стъпала наведнъж. Горе се сблъска с първите посетители, които подаваха билетите си на някаква служителка.

Едва успя да се овладее да не закрещи.

Беше се озовал в Република Чехия цели осем години след като бе изгубил професионалната си репутация, но именно тук се бе натъкнал на човек, който знае цялата истина.

Спокойно, рече си той. Мисли. Бъди рационален.

Отдалечи се от стълбището и започна да си пробива път сред хората, които влизаха в сградата, мърморейки някакви извинения. Не след дълго се озова до външната стълба, зад която се виждаха части от гробищния парк. В един момент успя да зърне Саймън и непознатата жена, които разговаряха на посипаната с чакъл алея. Нямаше как да го видят тук горе, на терасата. От мястото си виждаше и леко наклонената уличка с павилионите, по която се стигаше до Старата — нова синагога. След което зърна Але. На петдесетина метра от тук. Бе се насочила към Траурната зала.

Але гледаше право напред, към портала от ковано желязо на петдесет метра по-нататък. По външното стълбище на Траурната зала се тълпяха хора, отправили се към изложбения салон на първия и на втория етаж. Там, където допреди час се беше намирала и самата тя. Укорите на Берлингер още кънтяха в главата й. Също и онези, които беше изрекъл дядо й.

През последните години от живота му тя беше непрекъснато до него. Решението й да приеме неговата вяра му донесе огромна радост, защото отдавна беше престанал да се надява, че някой от внуците му ще поеме по неговия път. Беше се примирил с факта, че синът му е обърнал гръб на религията, и не очакваше останалите членове на семейството да постъпят по друг начин.

Но ти си много специална за мен, мила моя. Ти сама избра вярата, която ти принадлежи по рождение, а това означава, че такава е била Божията воля.

Непрекъснато разговаряха за живота, за евреите. В повечето случаи тя задаваше въпросите, а той отговаряше.

Може и да не приемам религията на майка ти, но я уважавам. Много се надявах синът ми да бъде евреин и затова разбирах желанието й ти да бъдеш християнка. Никога не си позволих да се намесвам.

Наистина беше така. Но в крайна сметка стана ясно, че въпреки всичко тя се бе оказала недостойна според него. Или поне според новата й религия беше такава.

Левитът трябва да е мъж, но аз не успях да открия подходяща кандидатура. По тази причина реших да отнеса тайната си в гроба.

Продължаваше да крачи нагоре по улицата, заобикаляйки групички туристи. Беше твърдо убедена, че тя е достойна и може да бъде левит. И да се справи далеч по-добре от баща си, който не се интересуваше от нищо. Но къде всъщност бе той? Може би бе още в Траурната зала? Тя забеляза двама души, които вървяха към портала. Мъж и жена. Жената й беше непозната. Мъжът беше Закария.

Тук?!

Закария забеляза Але. Твърде късно, за да се оттегли. Тя вече го беше видяла.

— Време е да приключите с нея — промърмори посланичката, обърна му гръб и се насочи към главния вход на гробището.

Той продължи напред.

Том видя как Саймън напуска гробищата и тръгва по уличката срещу Але.

Жената. Тя му трябваше.

От мястото си можеше да я види на пътеката, извиваща се между гробовете. Движеше се с умерена крачка срещу потока от туристи.

Отново се обърна към Але. Тъкмо навреме, за да види как Саймън я хваща за ръката и я повежда обратно нагоре по уличката, към къщата, в която сутринта ги бяха задържали.

По стълбището около него продължаваха да се изкачват посетители. Той изтича надолу и спря пред остъклената табела с план на квартала. Бързо намери гробището и установи, че главният вход се намира на една пряка от мястото, на което стоеше в момента. Това беше важно, защото непознатата жена се насочваше именно натам. Кос поглед нагоре по уличката му позволи да зърне гърбовете на Але и Саймън, които продължаваха да се отдалечават.

Сега всичко зависеше от бързината. Само тя щеше да му позволи да се възползва от единствения шанс да поправи една огромна несправедливост.