Загадката Колумб

63

Том гледаше след черния мерцедес, който зави зад ъгъла и изчезна в оживения трафик. Нямаше представа коя е тази жена, но тя очевидно знаеше всичко. А съдбата му зависеше от откриването на свещените предмети. Как бе възможно това? И защо бе възможно?

Леко докосване по рамото го накара да се обърне.

— Вече я няма — промълви Берлингер.

— Коя е тя? — пожела да узнае Том. — Каза, че вие сте знаели за присъствието й тук.

— Така е — кимна старецът. — Но не ми се представи, а аз нея попитах.

— Но въпреки това изпълнихте желанието й. Направихте така, че да чуя какво казва.

— Не виждам нищо лошо.

— За мен то е от голямо значение, равине. Какво става, по дяволите?

— Искам да ви покажа нещо и да ви обясня някои неща. Важни неща.

— Къде е Але?

— Не знам.

— Нима камерите ви не могат да я открият?

— Сигурно могат. Но това трябва да го направим насаме.

— Едва ли сте наясно какво преживях. Дори не можете да си го представите.

В душата му нахлу отчаяние. И гняв.

— Елате да се поразходим — предложи Берлингер. — Ще ви разкажа една история.

— Всичко това получих от баща си — каза Марк Крос.

Берлингер внимателно слушаше.

— Първият левит се казвал Луис де Торес. Именно той спечелил доверието на Колумб. В продължение на петстотин години дългът се предавал от баща на сини доскоро всичко вървяло нормално.

Втората световна война беше свършила преди близо десет години, но последиците от нея все още бяха видни за всички. До момента никой не можеше да каже колко милиона евреи са били избити. Най-често споменаваната цифра беше шест. Тук, в Прага, нещата бяха малко по-ясни. Единици от депортираните сто хиляди евреи се бяха върнали обратно.

— Става въпрос за съкровището на Втория храм — добави Марк. — Тайната, свързана със свещените реликви. Колумб ги пренесъл в Новия свят. Плаването му било финансирано от евреи, заемащи високи постове в кралския двор. Фердинанд и Исабела не притежавали нито визията, нито парите за подобна авантюра. Средствата били осигурени от испанските евреи. Разбира се, всички те били насила покръстени, за да могат да останат в страната. Самият Колумб също бил конверсо.

— Колумб е бил евреин? — учудено попита Берлингер.

— И цял живот си е останал такъв — кимна Марк. — Отплавал за Новия свят с надеждата да открие място за нов, по-спокоен живот. По онова време се носела легендата, че евреите в Далечния изток живеят свободно и никой не ги преследва. Разбира се, Колумб бил убеден, че плава към Азия. Това била и причината да вземе на борда Де Торес — като преводач от иврит. Човек, който ще може да влезе в контакт с далечните заселници.

Това беше невероятно. Смайващо.

— Сефарадските евреи пазят съкровището на Храма в продължение на много години. Получават го през седми век, но през хиляда четиристотин деветдесет и втора година, Испания се превръща в опасно място за тях. Евреите са подложени на гонения или ги принуждават да се покръстят. Инквизицията е безмилостна към всеки заподозрян в неискрено християнство. Избити са хиляди. Така се стига до мисията на Колумб. Поверяват му съкровището и му заръчват да го пренесе на сигурно място при азиатските евреи.

— Но такива евреи изобщо няма, нали?

Марк кимна.

— Колумб разбира това чак в края на четвъртото си и последно плаване. И тогава решава да скрие съкровището в Новия свят. Луис де Торес вече е там и поема задължението на пазител, наричайки себе си левит. А аз съм негов наследник.

— Знаеш ли къде са скрити тези неща?

— Разбира се, че знам. Споделянето на тази тайна би нарушило задълженията, които съм поел, но след войната нещата претърпяха коренна промяна. Днес аз се нуждая от твоята помощ, приятелю. Не мога да се справя сам, а ти си най-честният човек, когото познавам.

Той се усмихна на комплимента.

— Бих казал същото и за теб.

Марк протегна ръка и го сграбчи за рамото.

— Разбрах, че мога да ти се доверя, когато ме последва на тавана на тази синагога. Светът се промени, дългът ми към предците и нашата вяра трябва да стори същото.

— И тогава ми каза къде е скрито съкровището — добави Берлингер, обръщайки се към Том. — Стояхме съвсем близо до мястото, на което се намираме в момента, макар че през хиляда деветстотин петдесет и четвърта тези улички изглеждаха съвсем различно.

Том можеше да го разбере. Нацистите несъмнено бяха оставили своята следа, а идването на руснаците след тях само беше влошило нещата.

— Нашата синагога беше разрушена — добави с въздишка равинът. — Германците я бяха изтърбушили цялата, превръщайки я в склад. Нищо не беше възстановено. Руснаците ни мразеха не по-малко от нацистите и ни избиваха съвсем като тях. Само че по-бавно.

Стояха на ъгъла срещу сградата на кметството. Наоколо цареше оживление, предизвикано главно от многобройните туристически групи.

— Идват отвсякъде — промълви Берлингер. — А аз често се питам какво отнасят със себе си…

— Вероятно убеждението, че да си евреин е опасно.

— Възможно е. Но аз не мога да бъда друг. Дъщеря ви спомена, че вече не принадлежите към нашата вяра. Наистина ли е така?

— Отказах се от нея преди двайсет години и се покръстих — кимна Том. — Беше жест към съпругата ми.

Равинът протегна ръка и почука с пръст гърдите му.

— Но какъв сте тук, вътре?

— Никакъв. Абсолютно никакъв.

И наистина го вярваше.

— Тогава какво търсите в Прага?

— Дойдох, защото си мислех, че дъщеря ми е в опасност. Но после разбрах, че не е така. Тя е лъжкиня. Дяволски наивна, но въпреки това лъжкиня. И въобще не се нуждае от помощта ми.

— Аз не мисля така. Закария Саймън е много опасен.

— Откъде знаете, че между тях има връзка?

— Дори в този момент те са заедно. Видях я, докато наблюдавах как напускате Траурния дом. Изобщо не съм мислил за Саймън.

Този сто и две годишен мъж е напълно с ума си, призна пред себе си Том.

— Какво направихте за моя дядо? — попита на глас той.

— Тази история никога няма да я забравя — усмихна се равинът.

— Съкровището е в Ямайка — каза Марк. — Това е мястото, избрано от Колумб. Скрил го в мина, към която го насочили местните. След това блокирал входа и напуснал Новия свят, за да не се завърне никога повече. Умрял само две години по-късно.

— И ти си виждал съкровището, така ли? — попита Берлингер.

— Докосвал съм го, държал съм го в ръце, пренасял съм го от едно място на друго. В един момент реших да сменя скривалището. Бях принуден да го направя. Де Торес беше оставил кодирано послание с координатите на мината. То и до ден-днешен не е разшифровано, защото естествената маркировка по пътя към нея отдавна не съществува. По тази причина промених посланието.

— Но как премести менората, масичката и тръбите? Не са ли твърде тежки?

— О, да, тежки са, но имах помощници — съпругата ми и още няколко души, на които имах пълно доверие. Извадихме ги от пещерата и ги спуснахме по реката до друга, подобна на нея. Там открих и своя нов голем — едно изключително създание, готово на всичко, за да опази съкровището. Знам, че ти не вярваш в съществуването на големи, но тях ги има, повярвай ми!

Той беше обзет от лоши предчувствия.

— Какво има, приятелю?

— _Имам чувството, че ние с теб разговаряме за последен път.

Сърцето му се сви.

— Студената война набира сила. Скоро пътуването в Източна Европа ще бъде невъзможно. Аз изпълних дълга си. Опазих съкровището по възможно най-добрия начин и го скрих на сигурно място.

— Направих сандъчето съгласно изискванията ти.

Марк беше определил точните размери — някъде около трийсет на трийсет сантиметра, по модел на кутиите за ценности, които притежава всяка синагога по света. Те най-често са изработени от желязо и съдържат важни документи, пари или религиозни светини. Това обаче беше от сребро, без никакви украшения. Ударението беше поставено върху сигурността, а не върху външния вид. Капакът се затваряше с вътрешна ключалка. Берлингер извади ключа и го подаде на Марк.

— Много е хубав — похвали го приятелят му. — Особено Звездите на Давид.

— Върху него е гравирано и посланието.

Марк приближи до очите си бронзовия ключ и започна да го разглежда.

— По никбар — промърмори той. — „Тук лежи“. И това наистина е така. Свършил си добра работа с извития хикс.

Символът беше гравиран по изричната молба на приятеля му.

— Тези символи ще бъдат знак, че става въпрос за истинския ключ — беше казал Марк. — Ако някой някога се появи с него, ти ще трябва да прецениш дали да му покажеш сандъчето. Ако това не се случи до края на живота ти, ще избереш свой наследник.

Стояха край източната стена на Старата-нова синагога, точно под железните стъпала, водещи към подпокривното пространство.

— Промених всичко, но се постарах да запазя традицията — добави Марк. — Остави сандъчето на тавана, между старите документи. Там ще бъде на сигурно място. — Замълча за момент. — Твоят голем ще ги пази…

Той се усмихна и кимна. Знак, че е готов да изпълни дълга си.

— Преди да напусне Прага, Марк сложи нещо в сандъчето и го заключи — каза Берлингер. — Аз го прибрах на тавана. Това беше всичко, което научих от дядо ви. Каза, че така е по-добре. Сандъчето остана горе в продължение на трийсет години. След това го изнесоха от там заради предстоящия ремонт. За късмет аз все още бях тук, за да го опазя.

— И никога не надникнахте вътре?

— Не — поклати глава Берлингер. — Марк взе ключа със себе си.

Том уморено разтърка очи и направи опит да осмисли чутото.

— Преди време тук се е намирал центърът на Еврейския квартал — подхвърли равинът и описа широк кръг с ръка. — Днес е само една обикновена част от града. Почти нищо не е останало от това, което сме построили ние. С изключение на спомените, но те са толкова болезнени, че предпочитаме да не мислим за тях. Вашият дядо беше един от най-фините хора, които някога съм познавал. Той ме натовари с огромна отговорност и ме задължи да я прехвърля на следващия човек, когато му дойде времето. И аз направих своя избор.

— Но сега аз съм тук — отбеляза Том.

— От това следва, че ще ви запозная с всичко, което знам. Искам да ви уверя, че ако имаше начин да открия съкровището, щях да го направя. Народът ни заслужава да го получи обратно. Това беше единственият въпрос, по който имах различия с Марк, но не можех да споря с него. Той беше избраният, а не аз. Сега обаче изборът е мой. Мечтата ми е да видя още веднъж свещените реликви в Храма — където им е мястото.

— Ще открия съкровището — увери го Том и извади ключа от джоба си. — Къде е сандъчето, което се отваря с това?

— Недалеч от тук — отвърна Берлингер и посочи надясно.