Загадката Колумб

65

Закария не изпускаше Але от очи. Намираха се в близост до Еврейския квартал, в един ресторант на име „Колковна“. Беше решил да направи стратегическо отстъпление, докато разбере със сигурност какво се случва. Роча, който продължаваше да следи Сейган, докладва, че двамата с Берлингер влезли в синагогата „Майсел“. Лишен от избор, той ги беше последвал и бе видял как Берлингер урежда да извадят от витрината едно сребърно сандъче и да го пренесат в някаква стая. След това равинът си тръгнал, а Сейган останал насаме със сандъчето. В момента ситуацията беше без промяна — Роча дебнеше в синагогата, а Сейган продължава да е в затворената стая.

— Какво става? — попита Але.

— И аз си задавам същия въпрос. Баща ти прави нещо. Струва ми се доста активен за човек, който доскоро искаше да сложи край на живота си.

— Преди време беше много добър в своята работа.

— Изненадан съм, че го казваш. Забрави ли, че са го хванали с измислен репортаж?

— Не съм, разбира се. Преди малко го нападнах точно по този въпрос. Което не означава, че всичко написано от него е било лъжа. В гимназията редовно четях материалите му. Непрекъснато го даваха по телевизията. Мразех го за онова, което причини на майка ми и на мен, но по всичко личеше, че е отличен репортер. Работата беше всичко за него. Много над грижите за семейството.

— Когато проверих миналото му, научих, че се е радвал на голямо уважение в района на Близкия изток. Хората се страхували от него, включително и онези, облечени с власт. Предполагам, че са били много доволни от провала му.

— Още едно доказателство, че е бил добър в работата си. Най-малкото преди случилото се по-късно.

— За пръв път говориш като негова дъщеря — отбеляза Закария.

— Не го правя умишлено. Отношенията помежду ни са приключили. Дори съжалявам, че изобщо го забъркахме. Беше ми по-добре, когато нито го виждах, нито го чувах.

— Част от теб не мисли така.

— За късмет тя е скрита много дълбоко. Основната част от мен казва да стоя далече от него.

Закария усети, че младата жена има нужда от подкрепа, и внимателно сложи ръка на рамото й.

— Ценя високо всичко, което правиш. Помощта ти е голяма.

Умът му напрегнато работеше, обмисляйки следващите ходове. За съжаление стойността на жената до него беше спаднала до нула. Или, иначе казано, той трябваше да приключи с нея. Роча държеше под око Сейган, а за него явно оставаше само един път. Досега не бе чувал за равин Берлингер, но от това, което научи през последните няколко часа, беше ясно, че възрастният мъж знае много. От което следваше, че трябва да поговори с него. Но как?

Отговорът бързо изплува в съзнанието му. Налагаше се да прибегне до поредното представление. Почука на вратата. Тихо и почтително. Припряността беше излишна.

Къщата се намираше на няколко пресечки от Еврейския квартал, на хубава улица с многоетажни жилищни блокове. Тухлена фасада, сандъчета с цветя по прозорците на горния етаж. Трафикът от булевардите отвъд нея почти не се чуваше, може би защото кварталът се намираше в близост до реката. Едно обаждане в имението и няколко минути търсене в интернет бяха достатъчни, за да открие адреса на равин Берлингер.

Вратата отвори възрастен човек с напукани устни, посребрена четина на лицето и рядка бяла коса. Закария се представи и попита дали може да поговорят. Поканиха го да влезе. Стаите бяха чисти и подредени, с прости и практични мебели. Във въздуха се усещаше миризма на кафе и джинджифил. През тесните прозорци проникваше слаба светлина и почти никакъв шум. Домакинът му предложи да седне, но той отказа.

— Ще говоря направо. Вие манипулирате Том Сейган от момента, в който го срещнахте тази сутрин. Искам да знам какво му казахте.

— Във вашия свят можете да се държите както желаете, но тук, в моя свят, вие сте нула — дойде отговорът, произнесен с тих и спокоен глас.

— Наясно съм, че сте мъдър и уважаван човек, но днес просто нямам време и търпение да ви отдам заслужена почит. Затова ви моля да отговорите на въпросите ми.

— Къде е дъщерята на Сейган? — попита Берлингер.

— Това не е ваша работа.

— След като сте тук, значи е моя работа.

— Чака ме наблизо. Обясних й, че трябва да говоря насаме с вас. Трябва да знам какво е научил Сейган. Искам да разбера какво има в сребърното сандъче, което сте му предали.

— Изглежда, имате сериозен проблем. Знаете много, но недостатъчно.

Закария измъкна пистолета си изпод сакото и го насочи в гърдите на равина.

— Нима вярвате, че това ще ме убеди? — спокойно попита Берлингер. — И преди са ме заплашвали с оръжие, но нито веднъж не са успели да ме пречупят.

— Наистина ли искате враг като мен? — втренчено го погледна Закария.

— Виждал съм и по-лошо — сви рамене равинът.

— Мога да причиня сериозни неприятности на вас и семейството ви.

— Нямам семейство. Надживях всичките си близки. Сега вярващите са моето семейство. Те ми дават храна и сила.

— Не се ли оприличавате с един друг равин от миналото?

— Никога не бих дръзнал да се сравнявам с равин Льов. Той беше велик човек и остави дълбока следа в нашата история.

— Аз мога да създам сериозни неприятности на вашите хора, но мога и да им помогна.

— Това вече е друга приказка. Пистолетът е само част от шоуто. На практика вие вярвате, че бихте могли да купите с пари отговорите ми. — Берлингер поклати глава. — За човек на вашата възраст и с вашия опит имате да учите още много неща. За мен парите ви не означават нищо. Но ако решите да отговорите на един-два мои въпроса, може би ще бъда по-склонен да обменим информация. Какво искате да направите със съкровищата на нашия Храм?

Закария най-после получи отговор на един от въпросите си. Сейган и този старец наистина го бяха подслушвали на гробището. Равинът сякаш прочете мислите му.

— Камерите, които купихме с вашите дарения, имат изненадващо добри възможности — промърмори той. — И тъй, какво ще правите с нашите свещени реликви?

— Много неща, за които дори не подозирате.

— Например да подпалите война?

Още една тема, която бяха обсъждали с посланичката.

— Ако се налага — кимна Закария.

— Удивително е как се променя светът. Преди години нацистите бяха най-голямата заплаха за нас. После ги смениха комунистите. А днес най-сериозната заплаха ни отправя човек от нашата плът и кръв.

— Това е вярно, старче. Ние винаги сме били най-страшният си враг. Ние позволихме на света да ни изтика в ъгъла и ако утре някой реши отново да ни коли, малцина ще се вдигнат в наша защита. Историята е свидетел, че никой никога не го е правил. Разбира се, имало е разговори за ужасите, които сме преживяли, имало е и молби за помощ. Но какво направи светът? Нищо. Остави ни да бъдем избивани. Израел е единственият ни реален защитник. Поради това тази държава трябва да съществува и да бъде силна.

— Вие нямате абсолютно никаква представа какво ще направи силна държавата Израел — пренебрежително махна с ръка равинът. — В същото време личи, че притежавате съвсем конкретни планове за начина, по който може да се случи това.

— А какви са вашите планове? — контрира Закария. — Как възнамерявате да ни защитите?

— По обичайния начин — като работим заедно, като се грижим един за друг и се молим на Бога.

— Това вече доведе до едно мащабно клане.

— Вие сте глупак!

В стаята се възцари тежко мълчание.

— Дъщерята е в голяма опасност, нали? — подхвърли след известно време равинът.

— Сигурно вече сте наясно, че тя изобщо не ме интересува.

— Но тя не го знае — поклати глава Берлингер. — Наивността винаги е била най-големият грях на младостта. Особено когато е придружена от арогантност.

— Тя не е ваша грижа.

— Преди години изгубих син заради същите тези грехове. За жалост твърде късно разбрах, че той е бил прав, и това ме направи още по-нещастен.

— Значи повече от всички трябва да желаете да бъдем силни.

— Желая го, разбира се. Но не приемам вашите методи.

— Накъде ще се насочи Сейган?

Берлингер сви рамене и вдигна пръст.

— Никога няма да ви кажа.

Закария реши да опита друг подход.

— Представете си какво означава да си върнем съкровището — започна той. — Представете си, че ще построим Третия храм. Няма ли да се почувствате горд? Няма ли да се зарадвате, че имате лично участие в един толкова възвишен процес?

— Всеки евреин би го сторил.

— Представете си новия Храм, построен според изискванията на Стария завет. Не виждате ли огромната бродирана завеса на западната стена, която скрива входа към Светая светих? След векове в безпътица най-после ще възстановим Своите светини — златната трапеза, менората, сребърните тръби — всичко ще се върне на мястото си на Храмовия хълм.

— А колко хора трябва да умрат, за да се случи това? — контрира равинът. — Храмовият хълм е под контрола на мюсюлманите, а те едва ли ще го отстъпят без бой. Никога няма да позволят построяването на Трети храм, а хълмът е единственото място, на което може да бъде издигнат.

— В такъв случай ще умрат.

— Във война, която ние не можем да спечелим.

Отново приказки, доказващи слабост. Направо му се повръщаше от слабостта. Нима никой не притежаваше достатъчно кураж, за да изпълни една велика мисия? Явно беше така. За нея не бяха достойни нито политиците, нито генералите, нито обикновените хора. Оставаше единствено той. Закария Саймън.

— Том Сейган е законният левит — промълви Берлингер. — Избран точно по правилата. Единствено той може да намери нашите съкровища.

— Чрез Колумб? Не говорите сериозно. Не ми е ясно как този човек е придобил толкова безгранична власт.

— Станало е, след като сме му поверили съкровището, което е пренесъл до Новия свят.

— Очевидно знаете много.

— Възложили са му задача, която е изпълнил. Бил е един от нас.

— Откъде знаете?

— В онези години единствено евреите са владеели изкуството на картографията, а той е бил истински експерт. Пак евреите са усъвършенствали инструментите за мореплаване и астрономическите таблици, а техните лоцмани са били най-добрите в света. В оцелелите до днес записки на Колумб личи дълбоко уважение към Стария завет. Видях част от тях с очите си, докато бях в Испания. Върху една от отметките му в корабния дневник стои дата от хиляда четиристотин осемдесет и първа година, след която е добавена годината пет хиляди двеста четирийсет и първа според еврейския календар. Това ми беше напълно достатъчно.

Закария знаеше защо е така. Никой освен евреин не би си направил труда да прибави 3760 години към християнския календар.

— Виждал съм портрета му в галерия „Уфици“ във Флоренция — добави Берлингер. — Дело е на единствения художник, който може би го е виждал жив. Чертите му са определено семитски.

Всичко това беше известно на Закария, който също си беше направил труда да изследва портрета.

— Ние сме финансирали първото му плаване и това е потвърден исторически факт — продължи Берлингер. — Мечтата на Колумб била единственото спасение за сефарадските евреи. Те вярвали, че в Азия ще живеят в мир, далече от лапите на Инквизицията. Основната причина за плаването на Колумб към Новия свят била да открие нов дом за тях.

— За съжаление не доживял да постигне целта си. Но неговите наследници все пак ни предлагат убежище в Ямайка, при това за цели 150 години.

— Точно затова трябва да уважаваме всичко, което този човек е направил за нас. И не само той, но и хората след него. Ние с вас не можехме да променим хода на събитията оттогава насам. До днес. Когато свещеният дълг премина в ръцете на Том Сейган.

Възрастният човек седеше с изправен гръб и прибрани крака, а дланите му почиваха върху страничните облегалки на креслото. Една истинска икона, оцеляла от древността. Закария вече беше чул достатъчно.

— Виждам, че ви губя времето — изправи се той. — Вие нямате намерение да ми кажете нищо конкретно.

Старецът остана седнал. Саймън насочи пистолета.

— Може ли да се помоля, преди да умра? — вдигна ръка да го спре равинът.

Куршумът го улучи в гърдите. Тишината в стаята бе нарушена единствено от тихото пропукване на оръжието, снабдено със заглушител. Берлингер понечи да си поеме въздух, но не успя. Очите му се обърнаха с бялото нагоре, главата му клюмна на рамото. По брадичката му се плъзна тънка струйка кръв. Закария се наведе да провери пулса му, но такъв нямаше.

— Времето ти за молитви изтече, старче — изсъска той.