Загадката Колумб

66

Том завъртя ключа, който беше пъхнал в ключалката на сребърното сандъче. Това, което се криеше в него, беше оставено от дядо му — човека, към когото неочаквано беше започнал да изпитва силна привързаност. Може би защото знаеше, че е последната брънка от веригата, която стигаше чак до Колумб. Трудно му беше да го повярва, но това беше истината. Опита се да си представи всичките мъже преди него, които бяха поели тази тежка отговорност. При всички случаи голяма част от тях просто я бяха прехвърлили на своите наследници. Но Саки беше различен. Сега вече можеше да разбере параноята на дядо си. В историята на еврейския народ винаги беше имало погроми, при които бяха страдали и умирали хора, но нито един от тях не можеше да се сравни с гоненията между 1939 и 1945 година.

Безпрецедентната обстановка беше изисквала безпрецедентни решения.

Беше сам в едно от вътрешните помещения на синагогата. Сандъчето беше донесено тук от възрастна жена, която го остави на масата и излезе, без да каже нито дума. Неволно си спомни за моргата в гробището, където ковчегът на Абирам беше положен на подобна дървена маса. Много неща бяха останали недоизказани между тях. Но сега вече нямаше шанс да поправи грешките, които беше допуснал.

Берлингер беше прав, като каза, че времето изостря фокуса, но той не искаше да вижда никакъв образ. Може би защото дъщеря му повтаряше грешките, които самият той беше допуснал преди двайсет години.

Прогони мрачните мисли от главата си и вдигна капака. Вътре имаше торбичка от черна кожа, идентична с онази от гроба на Абирам, в която беше ключът. Усети нещо твърдо под опипващите си пръсти. Извади торбичката и я разтвори. Пред очите му се появи сферичен предмет с широчина около десет сантиметра, който приличаше на голям джобен часовник. Но не беше.

Оказа се някакъв странен уред от пет подредени един върху друг гравирани диска, нанизани на метален шиш и стегнати с миниатюрни щифтове. Най-отгоре имаше въртящи се стрелки, които сочеха различни символи, изписани върху дисковете. На иврит, на арабски и на испански. Уредът тежеше някъде около триста грама и бе изработен от бронз. Върху лъскавата му повърхност нямаше дори едно петънце, а дисковете се въртяха съвсем свободно.

Той знаеше какво е това. Астролаб. Древен навигационен уред. В сандъчето нямаше нищо друго. Нито писмо, нито обяснения. Нищо, което да му подскаже какво трябва да прави от тук нататък.

— Добре, Саки — прошепна той.

Пусна уреда обратно в сандъчето и насочи вниманието си към бележката на Абирам и картата на Ямайка, които лежаха на масата.

Те заедно с ключа бяха все парченца от мозайката.

Разгъна картата и я притисна към плота, внимавайки да не скъса изсъхналата хартия. Отново разгледа добавените с мастило цифри, разпръснати по цялата територия на острова. После ги преброи. Бяха повече от сто, изписани с избеляло от времето мастило.

След кратък размисъл извади астролаба и направи опит да си спомни всичко, което знаеше за този уред. Беше сигурен единствено в предназначението му, но нямаше представа как се използва. Върху рамката над най-горния диск имаше стрелка, която стигаше до символите на противоположната страна. Надписите бяха на иврит и на испански — два езика, от които имаше съвсем смътно понятие.

Обърна го. Долната част представляваше нещо като решетка от прави линии върху диска, пет на брой, надписани на иврит. Едната от тях му беше ясна, защото съдържаше цифри.

Когато беше още момче, Абирам непрекъснато го натискаше да учи този език. За разлика от повечето езици по света при иврита и цифрите се изписват с букви. С лека изненада установи, че все още помнеше някои от тях. Разпозна 10, 8, 62 и 73, а също така и повечето от останалите. Рамката съдържаше и още една стрелка, но вървяща в обратна посока. Той докосна дисковете, които леко се завъртяха около централната ос. Погледът му се прехвърли на писмото на Абирам, търсейки най-съществените разяснения, които му беше дал Саки.

3, 74, 5, 86, 19.

Разгледа астролаба и откри тройката, смаян от собствените си способности. Завъртя стрелката така, че да сочи към съответното буквено съчетание. Точно срещу нея се появи символът на 74.

Това не беше случайно.

Вторият символ в посланието на Саки беше 5. Вече по-уверено завъртя стрелката към него. Отсреща стрелката спря на 86. Остана само едно число. Първите две очевидно се появиха като потвърждение, тоест: на прав път си, продължавай. Завъртя решетката, търсейки 19. След известно колебание спря стрелката на символа, който според него беше правилният. Насреща се появи числото 56.

Очите му бързо пробягаха по картата. Петдесет и шест се оказа източно от центъра на острова и южно от град Ричмънд, на река Флинт. На няколко милиметра от изписаната с мастило цифра имаше ситно набран текст, който уточняваше, че районът се нарича Фолкън Ридж. Разгъна цялата карта и започна да я преглежда. Числото 56 не се срещаше никъде другаде.

На лицето му изплува усмивка. Гениално! Без разчертаните графи на астролоба не съществуваше абсолютно никакъв начин за разгадаване значението на стотината различни числа, пръснати по картата.

Започна да събира пръснатите по масата вещи — картата, писмото, ключа и астролаба. Черната кожена торбичка се оказа достатъчно голяма, за да ги побере. Излезе от сградата и тръгна обратно към Старата-нова синагога. Колебаеше се дали да потърси Але. Възможно ли беше това? И имаше ли смисъл? Тя беше взела своето решение. Той бе направил за нея всичко, което беше в състояние да направи, но тя принадлежеше на Саймън. Оставаше му да се надява, че ще бъде добре. Би могъл да отиде в полицията, но какво щеше да им каже? Вероятно щяха да го вземат за смахнат, а и Берлингер едва ли щеше да подкрепи подобно начинание.

Аз изпълних дълга си. Оттук нататък думата имаш ти.

Нямаше друг избор, освен да си тръгне.

Огледа се за последен път. Притиснатите една до друга сгради вече не му изглеждаха толкова приятелски, колкото в началото. Сториха му се студени и равнодушни. Престоят му в Прага беше кратък, но съдържателен.

И тук витаеха духове, както в дома на родителите му. Какво ли ме чака в Ямайка, запита се той. Там, на Фолкън Ридж?

Имаше само един начин да разбере. В душата му нахлу разочарование.

— Пази се, Але! — прошепна той.

След това си тръгна.