Загадката Колумб

68

Дългата нощ си отиваше, а прекрасното ямайско утро встъпваше в правата си над имението на Бене. Холибъртън се прибра у дома, а Франк Кларк се върна в Чарлс Таун. Преоблечен в сухи дрехи, Бене се приближи към кучешката колиба, където нетърпеливо скимтяха ловните му животни, най-вече Биг Нани. Погали всяко едно от тях, позволявайки им да му засвидетелстват обичта си.

После се замисли за самата Гранди Нани.

Малко след като била доведена в Ямайка, тя избягала от господарите си заедно с петимата си братя. Част от роднините й се установили в източния край на острова, а Нани и останалите отишли на запад. Тя разчистила 600 акра джунгла и основала Нани Таун. За разлика от братята си и повечето марони, които искали мир, Нани била непримирима в борбата с англичаните и се съгласила само на временно примирие. Легендите твърдяха, че след като подписала съответния договор, тя помолила британските войници да я застрелят. Те охотно приели. Но тя само се завъртяла, пристъпила към командира на окупаторите и отговорила на огъня с огън. „Само Онзи горе може да ме убие“, обявилата и посочила към небето.

Бене се усмихна. Това им е хубавото на легендите. Човек неизбежно иска да им повярва.

Той насочи поглед към планината, облечена в сочна яркозелена премяна. Първите лъчи на слънцето палеха алени пожари по нейните склонове. Каква красота!

Той подбра кучетата и отвори портичката. Животните изскочиха навън с нетърпеливо скимтене, готови за поредния лов. Бене все още беше обезпокоен от опита за покушение срещу него.

Да се родиш марон означаваше да станеш член на едно тайно общество. Все още помнеше на какво го учеше майка му като малък: Никога не споделяй повече от половината от това, което знаеш.

— Не е лъжа, а мъдрост — твърдеше тя.

Баща му беше още по-радикален. Споделените тайни са издадени тайни, казваше той. По-добре е да ги отнесеш със себе си в гроба.

Всичко това оправдаваше решението му да не споделя с майка си почти нищо от живота, който водеше. Предателство? Със сигурност. Лицемерие? Вероятно. Никак не беше доволен от факта, че Франк Кларк му беше спестил част от истината, но съзнаваше, че поведението на приятеля му в пещерата беше правилно. Нали и той беше постъпил по същия начин с майка си?

Ами полковниците? Мразеше тези хора. Това беше основният проблем на мароните: никога не успяваха да се обединят. Гранди Нани повела повече от триста души на изток, организирайки т. нар. „Голям поход“. Целта й била да обедини двете маронски фракции и с общи усилия да атакуват британските войници. Но брат й Куджо, чието племе живеело на изток, категорично отказал, защото искал мир. По тази причина тя се завърнала в своята част от острова и възобновила сраженията. В един момент била принудена да сключи примирие, но никога не се съгласила на траен мир. Умна жена.

Кучетата бяха нетърпеливи. Две от тях се сбиха. Бене изкрещя и спорът беше прекратен. Кучетата се разделиха, а той ги погали. Така им показваше, че всичко е наред.

Още от най-ранна възраст мароните се научаваха да не споделят своите идеи и намерения. Истината трябва да се предлага на малки порции, доверието винаги е крехко. Да разкриеш всичко, което знаеш, означава да станеш беззащитен. Да говориш свободно за „маронските неща“ значи да предизвикаш проклятието на своите деди.

Най-добре е да не казваш нищо. Така го бяха учили. Така бяха учили и Франк Кларк. Защо тогава се притесняваше от поведението му?

Отговорът бе прост: той не беше чужд човек. Той беше марон.

Най-много се засегна от думите на Франк, според които хората не му вярвали. За какви се мислят те, да ги вземат мътните? Ами решението им да го убият?!

— Неблагодарни копелета! — изръмжа полугласно той.

Въпросът беше какво ще прави отсега нататък. Мината се оказа празна работа. Според Франк никой не знаеше каква бе съдбата на златните предмети. Което означаваше, че самият той няма как да разбере дали те изобщо съществуват. Винаги пази това, което знаеш. Дали Франк Кларк не постъпваше именно по този начин?

Кучетата тичаха във всички посоки, но неизменно се връщаха при него. Планинските върхове изчезнаха в облаците, небето придоби пепеляв цвят.

Телефонът му иззвъня. На дисплея се изписа „непознат номер“. След кратко колебание той все пак реши да вдигне.

— Закария Саймън — обяви мъжки глас.

Бене моментално се стегна.

— Разбрах, че си искал да говориш с мен.

— По-скоро исках да те убия!

И наистина мислеше така.

— Направих онова, което трябва. И ти би постъпил по същия начин. Ние с теб сме преуспели хора, Бене. Но за да бъдем такива, сме принудени да вземаме трудни решения. Ти постъпи именно така, когато насочи вниманието на американците към мен.

Интересно. Саймън се беше погрижил да бъде информиран максимално добре.

— Нямах друг избор — промърмори той.

— Съмнявам се. Вече няма значение. Джеймисън е мъртъв. Сега сме само ти и аз, Бене.

Това обясняваше продължителното мълчание на Брайън. Дано американците изчезнат от живота му. Завинаги.

— Какво искаш?

— Нека приемем, че сме квит.

— В смисъл?

— Том Сейган лети за Кингстън.

— Онзи от Флорида ли?

— Същият. Ще кацне днес вечерта по ваше време. Аз също летя към Ямайка, но той ще пристигне пръв. Искам да го проследиш и да разбереш къде отива.

— А защо да го правя?

— Защото ще те отведе до мястото, където е скрито голямо съкровище. Аз те излъгах, Бене. Не търся нито гроба на Колумб, нито златната мина. Изобщо не ме интересува дали някъде на острова са скрити прословутите сандъци със злато от Панама. Вниманието ми е насочено към нещо много по-ценно. Четири предмета, изнесени преди много години от Свещения храм на евреите.

Сега вече ставаше интересно. Саймън говореше за нещо, което беше доказана истина.

— И този Сейган знае къде е съкровището, така ли?

— Мисля, че да.

Но Франк даде да се разбере, че предметите са изнесени. Дали Сейган бе наясно със сегашното им местоположение? В крайна сметка реши да си замълчи. Далеч по-добре би било, ако обсъди този въпрос директно с непознатия от Флорида.

— Сега трябва да откриеш снимката на Сейган в интернет, за да го разпознаеш — добави Саймън. — Той ще пристигне с полета на „Бритиш Еъруейс“ от Лондон, който ще кацне в Кингстън някъде около единайсет вечерта местно време. Вероятно ще носи у себе си малка черна торбичка, съдържанието на която е много важно.

— А защо реши да се обърнеш към мен?

— Защото отново искаш да ме гръмнеш.

Това беше вярно. Между тях не можеше да съществува нищо повече от временно примирие. Както в отношенията между Гранда Нани и британските войници.

— Успееш ли, ще получиш още един шанс, защото ще държиш нещо, което искам — добави Саймън.

Но Бене беше наясно и с друго. Томас Сейган беше враг на Саймън. Което му хареса.

— Има и още нещо, което трябва да обмислиш, преди да действаш — сякаш отгатна мислите му Саймън. — У мен се намира една част от пъзела, за която Сейган не подозира. Без нея няма да откриеш нищо. По тази причина и аз трябва да съм там. Всички ще спечелим от това, което държа у себе си.

— Пак условия, а? — засмя се Бене.

— Такъв е животът.

— Ще изпратя някой от моите хора да те посрещне на летището — обеща Бене. — А междувременно ще открия Томас Сейган.