Закария закопча колана си и погледна към Але и Роча, които сториха същото. Дългият полет над Атлантика беше към края си. Той беше прекъснат само веднъж, в Лисабон, за зареждане с гориво, а от там се насочиха директно към Кингстън. Часовникът му показваше 12:25 местно време, петък, 8-и март.
Още един ден беше отминал.
Але и Роча спаха почти през цялото време на полета. Самият той задрямва на няколко пъти, но мозъкът му продължаваше да работи на високи обороти и не му позволяваше да се отпусне. Вълнуваше се от мисълта, че израелци на отговорни постове в държавата очакват действията му. Най-после, след десетилетия на отстъпки и самодоволство, нещо можеше да бъде направено. Баща му и дядо му би трябвало да са горди, защото той беше на път да успее там, където те се бяха провалили. Но сега всичко зависеше от желанието за сътрудничество на Бене Роу.
Сейган вече би трябвало да се е приземил, а това означаваше, че Роу е с него и вероятно се опитва да разбере какво знае. Надяваше се поне временно да го спре, поставяйки на точното място поредното късче от пъзела. Беше готов да се обзаложи, че Роу ще ограничи до минимум участниците в операцията. Едва ли би позволил на някой от хората си да получи предимство. Беше обещал да ги посрещне, но без да спомене къде ще бъдат отведени.
А това повдигаше нови въпроси.
Але се изправи и тръгна към тоалетната. Пилотът току-що беше обявил, че скоро ще кацнат. Той изчака вратата да се затвори след нея, направи знак на Роча да се приближи и накратко му обясни какво се очаква от него. Роча кимна. Отговорът беше ясен. Да, разбира се.
— Откъде се познаваш със Саймън? — попита Том, настанил се на пътническото място в пикапа.
— Четох за теб в интернет. Известен репортер, изпаднал в беда.
Това не беше отговор на въпроса му.
— Не допускай грешката да вярваш на всичко, което пише в интернет — поклати глава той.
— Трябва да видиш какво пишат за мен — ухили се Бене. — Направо ще се шашнеш!
Движеха се по почти пуста магистрала. Ярката луна осветяваше гладката черна настилка.
— Откъде се познаваш със Саймън? — повтори въпроса си Том.
— Срещнахме се преди година. Той търсеше помощ, за да открие някаква изоставена мина, и аз му я предложих.
— А Брайън Джеймисън? Познаваше и него, нали?
— Явно ти си го познавал.
— Американски агент, на работа в Министерството на правосъдието — кимна Том. — Дъщеря ми твърди, че е работел за теб.
— Това е лъжа.
— Той е мъртъв.
— Чух — кимна Бене.
— Бих казал, че Джеймисън е разчитал на теб. А като гледам антуража ти, явно се оправяш добре с тукашната правоохранителна система. Какво искаше Джеймисън? Може би Саймън?
— Че какво друго? Той ме помоли за помощ и аз се съгласих.
— Ти ли го ликвидира във Виена?
— Не — поклати глава Роу. — Работа на Саймън.
— Предполагам, че Джеймисън не ти е казал на какво се дължи интересът на американците към Саймън…
— Той не беше от най-разговорливите. Предпочиташе да издава заповеди.
— Като теб, а?
Роу се разсмя.
— Май наистина си бил добър репортер.
— И все още съм.
Том изрече тези думи с искрено убеждение.
— Саймън каза, че разполага с информация, която ти нямаш. Затова ме помоли да те задържа, докато пристигне.
— Но ти не му вярваш, така ли?
— Не е от хората, които казват истината.
— Той не знае нищо.
— Значи съм постъпил правилно, рискувайки с теб.
Том не беше сигурен дали не е обратното.
— На какво разстояние се намира Фолкън Ридж? — попита той.
— Петдесет километра по права линия. За съжаление тукашните пътища далеч не са прави. Ще ни трябват около два часа, за да стигнем до там. Какво по-точно търсиш?
— Пещера.
— В Ямайка те са хиляди.
— А край Фолкън Ридж?
— Сега ще разберем — отвърна Роу и посегна към телефона си.
Том гледаше как набира някакъв номер и изчаква насреща да вдигнат. После обясни за какво става въпрос на човек, когото нарече Трей. Минута по-късно разговорът приключи.
— Говоренето по телефона по време на шофиране е опасно — отбеляза Том.
— Знам, но много неща в живота са опасни. Например да се качиш в пикапа на непознат.
— Не ми напомняй, моля те.
— Харесвам те, защото си умник — ухили се Роу. — Чух как си насадил Саймън във Флорида.
— На кого звънна преди малко? — попита Том, връщайки се на темата, която го интересуваше.
— На един приятел, който е наясно с пещерите. Скоро ще ни се обади и ще разберем какво е положението около Фолкън Ридж.
— Защо проявяваш такъв интерес към еврейските съкровища?
— Проявявам го едва от няколко часа. Нали разбираш, че и Саймън ще се появи в Ямайка?
— Вече да — кимна Том. — Вероятно и дъщеря ми ще е с него.
— Дъщеря ти? — учудено го погледна Роу. — Ама тя още ли е със Саймън? Това вече е новина!
— Би могло да се каже — въздъхна той. — Но ще разберем повече едва след пристигането им.
— Няма проблем. Наредил съм да го посрещнат.
Закария прибра паспорта в джоба си и напусна сградата в компанията на Але. Хангарът за частни самолети се намираше доста встрани от главния терминал. Роча вече беше изчезнал. Влажният въздух ги обви като топло одеяло.
— Как ще се оправим тук? — попита Але.
— Мисля, че няма да имаме проблеми — отвърна той и махна с ръка към двама чернокожи мъже, които маршируваха към тях с издути гърди и напомпани мускули. Приличаха на бездомни песове, изгарящи от нетърпение да встъпят в поредната битка.
В близост до хангара се виждаше малък и зле осветен паркинг с няколко автомобила. Беше ограден от високи палми, чиито клони леко шумоляха на вятъра. Двамата непознати бяха облечени с джинси и тениски в защитен цвят, потъмнели от влагата. Спряха на няколко крачки от тях.
— Господин Роу ни изпрати да ви вземем — гостоприемно се усмихна единият.
— Много мило.
Последваха ги на паркинга и спряха пред един светъл седан.
— Нали няма да създавате проблеми? — попита вторият от посрещачите.
— А защо да ги създавам? — сви рамене Закария.
Але изглеждаше сериозно притеснена, но той й хвърли продължителен поглед и леко поклати глава. Откъм дърветата се появи сянка. Разнесе се остро пропукване и мъжът вдясно от Закария рухна на асфалта. Другият реагира, като бръкна в джоба си, но сянката светкавично се стрелна напред.
— Дръжте ръцете си така, че да ги виждаме, сър — любезно подхвърли Закария.
Роча опря дулото на пистолета си в главата му.
— Имаш ли телефон?
— Разбира се, човече.
— Знаеш ли как да влезеш във връзка с Бене?
Човекът кимна.
— Предполагам, че чака да му се обадиш в момента, в който ни натовариш в колата, нали?
Ново кимване.
— А след това ще ти каже къде да ни закараш?
Още едно потвърждение с леко кимване.
— Извади бавно телефона и го набери. Кажи му, че си ни посрещнал. Не използвай патоа, а нормален английски. Искам ясно да разбера какво му казваш и какво ти отвръща той. При най-малката грешка си мъртъв.
Доловил колебанието на жертвата си, Роча притисна дулото в слепоочието му.
Телефонът се появи, номерът беше избран. Закария направи крачка напред и извъртя апарата така, че да може да слуша. Гърдите на чернокожия мъж изведнъж хлътнаха. По блестящите му от пот ръце нямаше нито едно косъмче. Бене Роу вдигна на третото позвъняване.
— Прибрахме ги — докладва мъжът.
— Всичко наред ли е?
— Никакви проблеми.
— Докарайте ги до Фолкън Ридж. Ще го откриете на картата. Нагоре по А-три, а след това на запад към Махоу Хил. Искам ви тук максимално бързо.
— Тръгваме — отвърна мъжът.
Линията прекъсна.
— Справи се добре — похвали го Закария.
Направи знак на Але да се качва в колата и заобиколи от другата страна. Роча се възползва от момента и ръката му с пистолета се уви около шията на мъжа. Разнесе се остро пропукване, главата клюмна. Закария влезе в колата, а Роча повлече тялото към близката палма.
— Какво става навън? — попита Але.
Роча се върна за другия труп.
— Току-що попречихме на господин Роу да ни причини зло.
— Убихте ли ги?
— Не, разбира се. Само ги неутрализирахме, за да можем да се измъкнем. Тези хора са гангстери, Але. Със сигурност щяха да ни нападнат.
Роча се върна с ключовете на колата, пистолетите и мобилните телефони, които подаде на шефа си.
— Дойде време да проверим дали късметът все още е с нас — промърмори Закария.
Роча седна зад кормилото и запали мотора. Въпросите и страховете на жената на задната седалка вече нямаха значение. Ако всичко вървеше по план, на разсъмване тя щеше да бъде мъртва.
Бене изключи джиесема си и извърна глава към Томас Сейган на съседната седалка.
— Саймън е тук — обяви той. — Моите хора са го пипнали.
— А ти им заповяда да го закарат до Фолкън Ридж.
— Искам го там. Крайно време е да се разправя с него. Аз също имам своите приоритети.
— А ако се окаже, че е на крачка пред теб?
— Това постоянно се случва — засмя се Бене. — Но аз съм много добър в наваксването. Не се безпокой. Ще пристигнем там поне час преди Саймън и ще имаме достатъчно време да се подготвим.
Телефонът му отново иззвъня. Холибъртън.
— Там има една пещера. Голяма. Наричат я Дупката на Дарби. Запечатана от Географското дружество, което я смята за много опасна. Три жертви за последните петдесет години. Сайтът на дружеството предупреждава никой да не влиза там.
— Което ми е достатъчно.
— Нима си решил да влезеш, Бене?
— В този случай ти оставаш вън, ясно?
Надяваше се, че приятелят му ще го разбере.
— Знаеш ли какво правиш? — попита Трей.
— Не съвсем. Но при всички случаи ще вляза.
Линията прекъсна.
— Какъв интерес имаш ти от всичко това? — попита Сейган.
— И аз се питам. За мен е въпрос на гордост. А за теб?
— По всичко личи, че трябва да свърша работата, за която съм определен — сви рамене Том.
— Но във Флорида беше готов да се самоубиеш. Какво се промени?
Забеляза изненадата на Сейган и побърза да обясни:
— Имах шпионин в лагера на Саймън. Той ме държеше в течение на всичко, при това доста по-добре от Джеймисън. Саймън се нуждае от теб и тръгва да те търси. Дъщеря ти те лъже. Това е положението, човече. Знам цялата история, разбира се, до определен момент. А сега си тук. Очевидно става въпрос за нещо по-важно. Много по-важно от поетото задължение да свършиш определена работа. Защото е лично.
— Баща ти жив ли е?
Странен въпрос.
— Починал е, много отдавна.
— Моят дълго време беше мъртъв за мен, а после наистина почина. Аз го разочаровах.
Нещата започнаха да се изясняват.
— Но не и този път, а? — подхвърли Бене.
— Нещо такова.
— Аз съм запознат с част от историята за скритите тук еврейски съкровища. Знам неща, които ти вероятно не си и чувал.
След това разказа на Сейган за пещерата, за гроба на Колумб и за четирите реликви, които били там, но вече ги нямало.
— Тази пещера не е на Фолкън Ридж, а на километър-два от там — уточни той.
— Има ли река?
— Да — кимна Бене. — Минава и покрай двете места.
— Значи сме на правилното място. Дядо ми е изнесъл четирите предмета от твоята пещера и ги е пренесъл до Фолкън Ридж.
— Мислиш ли, че все още са там?
— Скоро ще разберем.
— А откъде знаеш, че няма да те убия и да задържа съкровището за себе си?
— Не знам. Но ако трябва да бъда откровен, изобщо не ме е грижа, господин Роу. Само преди няколко дни бях готов да отнема живота си.
Този човек все повече му харесваше.
— Наричай ме Бене. Никой не ми казва господин. А що се отнася до останалото, Томас…
— Том — прекъсна го Сейган. — Почти никой не ме нарича Томас.
— Няма от какво да се безпокоиш, Том — кимна Бене. — При мен си в добри ръце.