Загадката Колумб

74

Бене не се поколеба да скочи на следващата тераса, може би защото знаеше, че разстоянието до нея беше по-малко от три метра. Падането му беше допълнително омекотено от водата, дълбока около метър. Съвсем ясно чу изстрел, който отекна като експлозия в затвореното пространство на пещерата. Дали това означаваше, че Закария Саймън вече е тук? Или изстрелът беше дело на онзи, който беше разрушил бента?

Първият абенг беше отправил запитване, отговорът бе дошъл с втория протяжен вой. Но защо мароните дебнеха край тази пещера? И защо я наводниха?

Направи му впечатление, че тук нивото на водата беше значително по-високо от предишното. Отговорът на въпроса му дойде малко след като започна да си пробива път напред. Подът на галерията се извиваше леко нагоре, а това означаваше, че водата първо трябва да напълни образувалата се вдлъбнатина, а след това да продължи пътя си към недрата на пещерата.

Слава богу, че беше така. Колкото по-дълбоко, толкова по-добре.

Включи фенерчето, което не беше изпуснал по време на падането си. Тук каменната тераса беше широка десетина метра. Пристъпи към ръба и надникна надолу. Следващият праг, само на два метра по-долу, беше значително по-тесен. Водата бързо се стичаше по него и изчезваше надолу в мрака.

Някъде зад гърба му проехтя вик. Обърна се и видя хаотичното движение на светлини по стените и тавана на пещерата. Разнесе се силен плясък. Два тъмни предмета паднаха в басейна на метър-два от него. Насочи фенерчето си натам. Сейган държеше някаква жена в прегръдките си.

— Можеш да се изправиш! — извика му той.

Сейган пусна жената и се надигна. Неочакваната му спътница беше млада, дребничка, с дълга черна коса. И двамата дишаха тежко, а жената усърдно търкаше очи.

Измести лъча встрани, за да не ги заслепява.

— Добре ли сте?

Сейган кимна, поемайки си на пресекулки застоялия въздух.

— Саймън е тук — рече на пресекулки той.

Бене реагира с рязко вдигане на главата. По далечната стена на пещерата играеше слаба светлина. Веднага разбра какво става. Саймън слизаше долу.

— Не е сам — добави Сейган и се изправи на крака.

— Името му е Роча — обади се жената.

— Бене, това е дъщеря ми Але — представи я Том.

— Мръсникът ме бутна от скалата! — оплака се Але. — Искаше да ме убие!

Гласът й трепереше от преживения ужас.

— Но ти ми спаси живота — добави тя, обръщайки се към Сейган. — Защо го направи? Скочи да ме хванеш, а след това се обърна така, че да паднеш пръв. Можеше да се потрошиш или да бъдеш улучен.

— Радвам се, че и тук има вода — простичко отвърна Сейган.

— Трябва да тръгваме — намеси се Бене. — Познавам Роча. Може да ни създаде сериозни проблеми. В момента и двамата слизат надолу. — Наведе фенерчето и пропълзя към ръба на скалата. — Скачайте без колебание, тук е ниско.

Тримата скочиха едновременно. Водата се движеше бързо, но стигаше едва до глезените им. Пред очите им се появиха няколко стръмни стъпала, които водеха надолу. Бене изведнъж се закова на място. Далече под тях се появи слабо сияние.

— Какво е това? — прошепна Сейган, който очевидно го беше забелязал.

— Не знам, но натам е единственият ни път.

Мъжете горе бяха въоръжени за разлика от тях. Единственият им шанс беше да се възползват от тъмнината.

Бене изключи фенерчето си.

— Хайде, продължаваме надолу — подкани ги с лека въздишка той.

Закария забеляза светлината, която мигаше под краката им. Някой се движеше предпазливо напред с очевидното желание да скрие присъствието си максимално дълго. Роу? Сейган?

Двамата с Роча използваха скалните стъпала само при първото ниво. После просто скачаха от праг на праг. Тази пещера беше естествен улей, по който водата от повърхността се спускаше надолу, превръщайки се в подземна река. Преди разрушаването на бента в нея вероятно беше прониквала само дъждовна вода, но сега беше истински потоп. Той се запита къде ли отива тази огромна маса.

Светлината под тях изчезна. Дали бяха въоръжени? Познавайки Роу, отговорът беше да.

За съжаление отново беше принуден да използва стария номер с включване и изключване на фенерчето. Без него не виждаше абсолютно нищо. После забеляза нещо в дълбините. Светлина. Постоянна, без примигвания. Какво бе това? Те продължиха пътя си надолу.

Том скочи от последната тераса и замръзна пред невероятната гледка, която се разкри пред очите му.

Бяха стигнали дъното. По приблизителната му преценка се намираха на повече от сто метра под земята. Разпенената вода пропадаше в тъмна яма до далечната стена, над която се издигаше облак миниатюрни капчици. Намираха се в просторна пещера, висока поне трийсет метра и горе-долу толкова широка. От тавана висяха бели сталактити. В стената бяха забити десетина триметрови факли, чиито пламъци разпръскваха мрака и изпращаха към тавана облаци от искри, ярки като миниатюрни комети. Под всяка от тях имаше издълбани в камъка стъпала, които обясняваха как са били запалени. Но от кого? И защо?

Прикритието на мрака вече не съществуваше. Нямаше къде да се скрият.

— Какво е това? — попита Але.

Той забеляза, че нахлуващата отгоре вода беше изгубила голяма част от силата си, укротена от многобройните прагове с различна ширина и височина. Повечето от стъпалата тук бяха наклонени и образуваха малки вирове. В центъра на подземната зала се беше образувало езеро от кристалночиста планинска вода, широко десетина и дълго шест-седем метра. В дясната му част имаше полегат праг, през който водата се оттичаше в мрака, поддържайки постоянно ниво. В ноздрите го удари миризмата на влажна пръст. В дъното се виждаше тесен процеп в скалата, през който можеше да се премине. Над него беше надвиснала малка тераса, до която се стигаше само през езерото. Те стояха на единственото сухо място в пещерата — продълговат и загладен камък, покрит с пясъчно зелен мъх.

На терасата над тях се появи мъж. Чернокож, слаб, на средна възраст, с късо подстригана коса. Роу очевидно го познаваше.

Бене закова поглед в лицето на Франк Кларк.

— Ние също имаме своите очи и уши, Бене. И ги използваме за наблюдение на онези, които трябва да бъдат наблюдавани.

Вероятно беше така. Мароните постоянно го правеха. По време на войната имали шпиони във всяка плантация и всяко населено място, които докладвали за плановете на британските войски.

— В такъв случай знаеш, че тук има и други хора — подхвърли той.

— Хванахте ли ги? — високо извика Франк.

Миг по-късно на по-горната тераса се появиха Саймън и Роча, охранявани от двама марони. Групичката се спусна на тяхното ниво. Мароните подадоха на Франк два пистолета и чифт фенерчета.

— Виждам, че си оцеляла — изръмжа Саймън, обръщайки се към дъщерята на Сейган.

— Върви по дяволите! — остро отвърна тя.

Саймън не обърна внимание на гнева й, обърна се към Кларк и спокойно попита:

— А ти кой си?

— Ние охраняваме това място.

— Защо? — обади се Сейган.

— Преди шейсет години един приятел ни помоли да пазим нещо много ценно. Той беше евреин, много специален човек. Разбираше отлично проблемите на мароните. На практика между нас и евреите винаги е съществувала много тясна връзка.

Никой не каза нищо.

— Янкипонг е нашият върховен бог — продължи след малко Франк. — Той лично е подбрал мароните, които да му служат и да утвърждават божествената му власт. Всеки от нас се чувства богоизбран.

— Като израилтяните — обади се Саймън. — Избрани от Бог, за да му служат до гроб.

— Отдавна сме забелязали тази прилика — кимна Франк. — Мароните са били способни да се справят с трудности, които са били непреодолими за всички останали. Евреите също. Ние вече открихме съкровището на нашия приятел, но изпитахме дълбоко съжаление, че сме го сторили, след като разбрахме колко свято е то. Това е друга типична черта на мароните. Винаги уважаваме ценностите на другите.

— Открили сте съкровището на Храма? — оживено попита Саймън.

— Много отдавна — кимна Франк. — Било ни е поверено още по времето на испанците, лично от Колумб.

— Но ти каза, че тези предмети са изчезнали — подхвърли Бене.

— Излъгах те. С надеждата, че ще се откажеш. Мислех, че покушението ще те спре, но ето те тук. Няма как да стигнеш до тази пещера без помощта на левита. Предполагам, че той е сред тези хора.

Бене знаеше значението на тази дума.

— Това съм аз — обади се Саймън.

— Лъжец! — кресна Але. — Ти си нула!

— Тук съм, за да получа съкровището — обърна се към Франк той, без да й обръща внимание.

— Значи знаеш как да стигнеш до него.

Бене запази мълчание. Какво ли бе намислил полковникът?

Франк се изправи на ръба на плиткото езеро. Дълбочината на водата не надвишаваше трийсет сантиметра, повърхността бе гладка като огледало. Приличаше на басейните в имението му. С продълговата форма и широчина от трийсетина метра, покриващо почти целия под на пещерата.

— Свободни сте — подвикна към чернокожите бойци Франк.

Мароните се покатериха на горната тераса и изчезнаха по посока на изхода.

— Трябва да бъдем максимално дискретни — поясни полковникът.

Тревогата на Бене нарасна. Опасяваше се от Роча, който би могъл да докопа пистолетите, които лежаха в краката на Франк заедно с фенерчетата.

— Предупреждавам ви, че ако мислите да ме нападнете, няма да постигнете нищо — сякаш отгатна мислите му Франк. — От тук нататък всичко е в ръцете на левита. Аз не знам нищо, но все пак ще направя една малка демонстрация.

Вдигна единият от пистолетите и го хвърли в езерото. Той бързо потъна в плитката вода.

Бене вече беше забелязал камъните, които покриваха дъното. Сега обаче си даде сметка, че разстоянието между тях е запълнено с тиня. Франк вдигна един камък с размерите на пъпеш и го пусна в езерото. Разнесе се плясък, после водата се успокои и всички видяха как камъкът ляга на дъното редом с пистолета. Към повърхността се издигнаха ситни мехурчета. После камъкът потъна в калта, засмуквайки и пистолета със себе си.

— По време на маронските войни това място е било използвано за разпит на пленените британски войници — поясни Франк. — Хвърляли един от тях в езерото, а останалите гледали как го поглъща тинята. След това нашите хора получавали без проблем отговори на всичките си въпроси.

— Как се казва човекът, за когото споменахте преди малко? — вдигна глава Сейган. — Онзи, който ви е възложил да пазите съкровището? Не е ли Марк Идън Крос?

Франк кимна.

— Чувал съм, че бил изключителна личност. Полковниците от онова време изпитвали дълбоко уважение към него. Помолил ги за помощ и те с готовност се отзовали. А това място било променено заради него.