Загадката Колумб

77

Бене беше готов. Жената беше в безопасност. В рамките на един кратък миг вниманието на Саймън беше насочено към нея.

Бене полетя напред. Саймън светкавично се завъртя, но десният крак на Бене се стрелна нагоре и изби пистолета от ръката му.

— Продължаваш ли да се чешеш, все нещо ще ти се случи — подхвърли на патоа той.

Срещна неразбиращия поглед на противника си и му преведе старата маронска пословица. После сграбчи мръсника и му нанесе силен удар в корема. Отдалечи го от себе си и се подготви за нов удар. Саймън се окопити и на свой ред направи опит да го удари.

Бене се стрелна встрани и му нанесе силен ъперкът в челюстта. Беше с двайсет и три години по-млад от човека насреща си и имаше много по-голям опит в юмручния бой. Изправи замаяния Саймън, който дишаше тежко. Стисна шията му с дясната си ръка и започна да стяга. Мускулите на Саймън направиха опит да се противопоставят, но липсата на кислород бързо прекрати съпротивата му.

Бене го сграбчи през кръста, изправи се на ръба на скалата и го хвърли в езерото.

Закария никога не беше усещал ръце около гърлото си. Които обезсилват всякаква съпротива. Не беше в състояние нито да диша, нито да извика. А на всичкото отгоре Роу го вдигна като перце и го хвърли във водата. Но не върху камъните.

Краката му бързо потънаха в тинята.

Успя да се задържи известно време, после започна да потъва. Напразно търсеше с поглед нещо, за което да се хване. Опита се да се справи с обземащата го паника, спомняйки си думите на Кларк и на Сейган, отправени към Роча.

Не мърдай. Стой неподвижно. Ако тинята не бъде разбъркана, тя ще издържи тежестта на тялото ти. Той си забрани всякакви движения. Беше потънал до коленете, но неподвижността му помогна. Постепенно се стабилизира. Роу, Сейган и Кларк го наблюдаваха от ръба на скалата на крачка от него. Сега беше изцяло в тяхна власт.

Том изпитваше пълно безразличие към съдбата на Саймън. Единственото му желание беше да стигне до Але. Грабна фенерчето, което се търкаляше в краката му, и решително нагази във водата. Добра се до отсрещния бряг без никакви проблеми, следвайки пътя, очертан от номерираните камъни. Але го чакаше, вперила очи в случващото се на трийсетина метра от нея. Той изскочи от водата и проследи погледа й.

— Радвам се, че се оказа прав — прошепна тя.

— А аз ти благодаря за доверието.

— Нямах кой знае какъв избор, нали?

Той махна към отсрещния бряг и промърмори:

— Това там вече не е наш проблем. Най-после удари часът да видим със собствените си очи ревниво пазената тайна на дядо ти.

Тя мълчаливо кимна. Не беше трудно да разчете мислите й. Беше се доверила безрезервно на Саймън, беше изпълнявала всяко негово желание. За нищо. В крайна сметка той я беше захвърлил като безполезна пионка.

— Всеки допуска подобни грешки — докосна рамото й той. — Не се притеснявай чак толкова.

— Държах се като пълна идиотка. Само виж какво ти причиних.

В думите й нямаше нито гняв, нито омраза. Просто една дъщеря разговаряше с баща си.

— Това е вече история — тръсна глава той и включи фенерчето. — Дай да видим за какво става въпрос.

Навлезе пръв в скалната цепнатина, която плавно се превърна в нещо като тесен коридор, издълбан в скалата. Тук мракът беше пълен. Ако не беше фенерчето, нямаше да са в състояние дори да докоснат носовете си с пръст.

Съхраняваните тук реликви бяха създадени преди 2500 години по заповед на Бог. Свещения кивот отдавна го нямаше. Бил унищожен от вавилонците при опожаряването на Първия храм. Поне такова бе мнението на повечето историци. Но златната менора, Божествената трапеза и сребърните тръби най-вероятно бяха оцелели. Той знаеше за барелефите върху Арката на Тит в горния край на Свещения път в римския форум, изобразяващи менората и тръбите по време тържествения парад в чест на победата на римските легиони през 71 г. Италия беше удовлетворила молбата на израелското правителство никой да не преминава под нея. Мусолини и Хитлер бяха последните известни личности, сторили това. Но на практика екскурзоводите позволяваха на евреите туристи да плюят по нейните каменни стени. Преди много години беше писал материал по тази тема, но още помнеше почитта и преклонението на хората, с които беше разговарял.

В едно отношение Саймън беше абсолютно прав. Откриването на съкровището щеше да означава нещо много важно.

Продължиха напред, осветявайки с фенерчетата каменния под на галерията. Тук нямаше влага. Беше сухо като в пустиня. Под краката им скърцаше едър пясък. Тунелът свърши.

Бене мълчаливо наблюдаваше Закария Саймън, който стоеше абсолютно неподвижно върху тинестото дъно. Нито един мускул по тялото му не помръдваше.

— Какво възнамеряваш да правиш? — тихо подхвърли Франк.

— Да прекося езерото преди него — отговори на патоа той.

Изпита облекчение от факта, че Саймън не разбира местното наречие.

— Сериозно ли говориш?

Добър въпрос. Вече беше споделил с Франк, че от Саймън могат да очакват единствено неприятности. В момента обаче противникът, който го беше лъгал още от самото начало и беше направил опит да го убие в Куба, стоеше насред езерото напълно безпомощен. Достатъчно беше да размъти тинята, за да предизвика смъртта му. Но това му се струваше прекалено лесно.

— Ти ме подложи на изпитание — подхвърли на Франк той. — Сейган също.

— Поели сме обещанието да позволим единствено на левита да прекоси езерото. Такива са инструкциите, а мой дълг е да ги изпълня. — Приятелят му махна към Саймън. — От самото начало знаех, че този човек не е левитът, но трябваше да съм сигурен, че другият е.

— Мароните държат на доверието, така ли?

— Ние сме миролюбив народ въпреки многобройните войни, които сме водили. Единствената ни цел е била да оцелеем. Вярвахме дори на британците, когато сключвахме примирие с тях.

— Но бяхте измамени.

— Вината бе тяхна. И те загубиха повече от нас. Историята винаги ще помни лъжите им.

Бене разбра какво иска да му каже.

— Това, което се случва днес, има изключително важно значение за евреите — добави Франк. — А аз се радвам, че сме част от него.

— Какво има оттатък?

— Не знам — поклати глава приятелят му.

— Не съм дошъл тук, за да търся съкровища, а заради него — промърмори Бене и махна към неподвижната фигура на Саймън в плитката вода.

— Е, вече е твой.

Бене протегна ръка и Саймън я сграбчи. Изтегли врага си на скалата с едно-единствено рязко движение.

— Прав си, мой е — изръмжа той.

Том гледаше назъбената пукнатина в скалите, малко по-висока от собствения му ръст. Сухият пясък свършваше пред някаква издутина, зад която се виждаше тесен проход. Той тръгна натам, следван от Але. На светлината на фенерчето се появи подземна зала с размери седем на седем и притеснително нисък таван. В дъното й проблесна нещо. Краткият оглед го увери, че пещерата е безопасна. Лъчът се спря на три каменни постамента, високи около метър, изсечени хоризонтално в скалата. Върху първия вляво беше седемстволната златна менора, леко матирана. На следващия постамент беше поставена Божествената трапеза. Златото сияеше на светлината, скъпоценните камъни блестяха. Върху третия лежаха двете сребърни тръби със златни орнаменти и също изглеждаха недокоснати.

Съкровището на Храма. Тук. Бяха го открили.

— Истинско е — прошепна Але.

Така беше.

Том направи опит да си представи всички онези хора, които бяха изгубили живота си, за да съхранят това съкровище. Хиляди били избити, когато римляните превзели Йерусалим. А безчет други след тях вложили ум и хитрост, за да го запазят. В продължение на цели две хиляди години. Далече от света, далече от хора като Закария Саймън. То оцеляло дори и на пълното с неизвестности плаване до Новия свят.

И ето го тук.

Благодарение и на неговото семейство, което беше пазило тайната поне две поколения. И Бог знае още колко хора преди тях. Сега този дълг лежеше върху неговите плещи.

До него Але шепнеше някаква дълга молитва. Ако някъде в душата му се беше запазила привързаност към религията, би трябвало да се присъедини към нея. Но такава нямаше. Беше в състояние да мисли единствено за последните осем години от живота си. Тежките години на морална и физическа разруха. Какво беше казала онази жена в Прага?

Открийте съкровището, а след това пак ще поговорим.