Загадката Колумб

80

Том отвори вратата.

На прага стояха две жени. Едната беше същата, с която беше разговарял в Прага и която беше видял в компанията на Саймън. Другата се представи като Стефани Нел от американското Министерство на правосъдието. Бяха изтекли малко повече от двайсет и четири часа, откакто двамата с Але напуснаха Дупката на Дарби и взеха самолета от Ямайка за Орландо. Вече се питаше кога ще се появи жената от Прага, която за огромно негово учудване се оказа посланичката на Израел в Австрия.

Покани ги да влязат.

— Вчера опитахме да поговорим с Бене Роу, но той не ни каза нищо — започна Нел. — Според нас Саймън е мъртъв. Никой не е чувал за него след появата му в Ямайка. Същото е положението и с дясната му ръка Роча.

Том реши да им предложи само най-необходимото.

— Те убиха Брайън Джеймисън. Направиха го пред очите ми.

— Известно ни е — потвърди Нел. — Разчитаме да получим някаква информация единствено от вас и от дъщеря ви.

— Открихте ли съкровищата на Храма? — попита посланичката.

Той кимна.

— Значи наистина съществуват? — блеснаха очите й.

Той отново кимна.

— В такъв случай ви дължа известни обяснения.

Наистина беше така.

— Разполагам с достатъчно доказателства, за да опровергая всичко, което ви се случи преди осем години. Част от хората, които ви поставиха капан, все още заемат отговорни постове. Трябва да знаете, че съвсем не сте единственият, когото тези хора унищожиха. Просто бяхте първият. Те изфабрикуваха историята за израелските заселници и палестинците, а след това ви подхвърлиха „достоверните“ източници. А вие захапахте въдицата. Постепенно тези хора се превърнаха в екип, който си знае работата. Но ние се разграничаваме от тях, господин Сейган. Постъпката им е отвратителна.

— Чакахте осем години, за да ми го кажете ли? — хладно я изгледа Том.

— Преди да се забъркате в тази история, самата аз не бях наясно какво става.

— Но други са били наясно, така ли?

— Да — кимна тя. — Срамно е, че са мълчали.

Той нямаше никакво намерение да се съгласява с нея.

— А какво търсехте в Прага в компанията на Саймън?

— Задачата ми беше да вляза в контакт с него и да го контролирам — отвърна тя. — Да го тласкам напред, докато открие съкровището. Разбира се, без да прибягва до насилие.

— Равин Берлингер знаеше ли за вас?

— Разговарях с него — кимна тя. — Той разбра, че нещата са спешни, и се съгласи да ви стимулира. Направи го, като ви позволи да подслушате разговора ми със Саймън на гробището. Това беше причината да спомена името ви. Исках да сте наясно коя съм и какво знам за вас.

Том си спомни думите й, когато я спря на онази уличка в Прага.

Очаквах ви.

— Вие и Берлингер сте знаели, че ще потърся контакт с вас.

— Такава беше идеята. Да ви насърчаваме да вървите в правилната посока.

— Което означава, че и вие сте ме използвали.

— Технически погледнато, да. Но залогът беше голям. Чухте с ушите си какво каза Саймън — че се готви да започне война. И наистина щеше да го направи и да предизвика смъртта на хиляди хора.

— Което означава, че сте ме замесили напълно умишлено.

— Вероятно не знаете, че равин Берлингер е мъртъв — въздъхна посланичката. — Според нас Саймън го е ликвидирал, преди да напусне Прага.

Стана му мъчно за добрия човек.

— Преди малко споменахте, че според вас и Саймън е мъртъв. Наистина ли е така?

— По всяка вероятност да — отвърна Нел. — Роу му е видял сметката, но това никога няма да се докаже. Единственото, което знаем, е, че е изчезнал.

— А аз действително манипулирах Саймън — добави посланичката. — Направих го по изрична молба на нашето правителство. Ако неговата активност беше приключила с успех, държавата Израел щеше да понесе тежки и необратими щети. Затова твърдя, че ако изобщо съм се възползвала от вас, то е било в името на моята родина.

Том обаче не се впечатли от тази тирада.

— Вие отлично знаете, че сефарадските евреи са поверили съкровището на Храма в ръцете на един-единствен човек и това е левитът — отбеляза той. — А не държавата Израел.

— Тези светини принадлежат на всички евреи — възрази тя. — А ние ще се погрижим да им ги върнем, при това без войната, планирана от Саймън. Вече казах, че не се нуждаем от насилие, за да изградим чувство за сигурност у нашите граждани. Има по-добри начини и на насилието трябва да се сложи край.

С това Том беше съгласен. Той се обърна към Стефани Нел.

— Предполагам, че тази дама е тук, за да потвърди подкрепата на САЩ към мен, но само ако споделя всичко, което знам.

— Нещо такова. Вие сте били жестоко манипулиран, господин Сейган. Наистина ужасно. Съсипаха кариерата ви. Но сега нещата могат да бъдат поправени.

— Ами ако аз вече не искам да бъдат поправени?

Въпросът видимо изненада неканените гостенки.

— Вие сте изгубили всичко — каза посланичката.

— Точно там е работата — кимна той. — Изгубих всичко и нищо вече не може да се върне. Родителите ми ги няма, за да се зарадват на реабилитацията ми. Бившата ми съпруга също не е между нас. А хората, които се наричаха мои приятели? В момента изобщо не ми пука за тях. Затова казвам, че всичко е свършено.

Том беше шокиран от собствените си думи, но бе стигнал до това заключение още в пещерата, когато се бе изправил пред съкровището. Миналото е минало и нищо не може да го промени. Само бъдещето има значение.

— Странно отношение на човек, който е пострадал толкова много — отбеляза Нел. — Но сега вече имате всички шансове да си върнете отнетата награда „Пулицър“ и изгубената репутация. Повече няма да се налага да пишете романи под чуждо име.

— Не е чак толкова лошо — сви рамене той. — Парите са добри, работи се спокойно, без напрежение.

— И тъй, какво ще правите? — попита посланичката.

След като двамата с Але бяха излезли от пещерата, на входа ги бе чакал онзи марон, Франк Кларк. Малко по-нататък Бене Роу и двама от хората му бяха прекосили реката и бяха повели Саймън нагоре към пътя.

— Какво ще стане с това място сега? — обърна се към Кларк той.

— Ще възстановим бента и ще продължим да го охраняваме, както го правехме досега. Ти си левитът и мястото остава завинаги твое. Когато прехвърлиш своя дълг на следващия левит, ние ще му отдадем същото уважение. Как смяташ да постъпиш?

Тогава не бе отговорил на Кларк, защото нямаше отговор. Също както и сега, в този момент.

— Ще се свържа с вас веднага след като реша — отговори простичко той.

— Бъдете сигурен, че ако не заработите с нас, никой няма да научи истината за вас — увери го посланичката.

Думите й го разгневиха, но веднага след това той си даде сметка, че и гневът е част от миналото.

— Там е цялата работа — въздъхна Том Сейган. — Истината е важна само за един-единствен човек. — Той замълча за момент, после поклати глава. — А вие току-що я споделихте с нея…

Але излезе от кухнята, където Том й беше казал да се затвори в момента, в който бе видял кой стои пред вратата. Нямаше представа докъде ще стигне разговорът им, но се надяваше на добър край.

— Баща ми не е излъгал, така ли? — попита тя.

Двете жени не отговориха. Но мълчанието им беше достатъчно красноречиво. Миг по-късно се обърнаха към входната врата, очевидно разбрали, че разговорът е приключил.

— Бъдете добър с нас, господин Сейган — спря се на прага посланичката. — Представете си какво означават тези съкровища.

Молбата й го остави равнодушен.

— А вие си представете какво щеше да се случи заради тях — отвърна с равен глас той.

Том и Але слязоха от колата и се насочиха към гробището в подножието на Маунт Дора. Бяха напуснали Орландо минути след като двете жени си бяха тръгнали. Наближаваше пет следобед и гробището беше пусто. Зимното слънце се мъчеше да стопли студения мартенски въздух. Закрачиха един до друг към гробовете на родителите му. За пръв път от много време насам той не се чувстваше като натрапник.

Не след дълго стигнаха при гробовете.

— Свършила си добра работа с неговата плоча — похвали я той.

— Съжалявам — прошепна Але.

Той се обърна да я погледне.

— Съжалявам за всичко, което ти причиних — задавено добави тя.

Думите й го разтърсиха.

— Каква глупачка съм била! Мислех те за съвършен егоист, на когото изобщо не му пука за мен и за мама. Мислех те за лъжец и измамник, приписвах ти всички лоши качества на света. Боже, колко съм била глупава!

Почти не бяха разговаряли, след като напуснаха Ямайка. Малко си казаха и когато изпратиха двете жени. Какво да си кажат? Това й е хубавото на истината — обезсмисля всичко, което й противоречи.

— Аз излъгах и мама — продължи Але. — Във Виена ти правилно ме нарече лицемерка. Прекрасно знаех какво мисли тя за юдаизма, знаех и как ти си се покръстил заради нея. Но въпреки това я излъгах. Без да мигна, право в очите.

Той усети болката й, но не каза нищо.

— Най-лошото е, че с приемането на юдаизма обезсмислих всичко, което ти направи. Случи се точно онова, което мама не искаше да се случи. Споровете между теб и баща ти изгубиха смисъл и той умря, преди да успеете да се помирите. Аз бях виновна за всичко — изхлипа тя.

Том продължаваше да мълчи, оставяйки я да се наплаче на воля.

— Съвсем не бях най-добрият съпруг и баща — заговори няколко минути по-късно той. — Бях егоист и измамник. Нещастен лъжец, който допусна купища грешки. Имах възможност да се помиря не само с Абирам, но и с теб. Обаче не го направих. Вината не е твоя.

— В Ямайка ти ми спаси живота. Хвърли се във водата след мен, а след това ме преведе през езерото. Но най-важното е, че попречи на Саймън да ме убие.

— Доколкото си спомням, ти също ми спаси живота — подхвърли той.

Тя вече му беше разказала как беше заслепила Роча с фенерчето си в момента на изстрела.

— Ти не си лъжлив репортер.

Думите и прозвучаха като декларация.

— Ти си журналист, спечелил наградата „Пулицър“. Заслужаваш всичко, което си постигнал. Наистина ли мислиш онова, което каза на онези жени? Че не желаеш никой да разбере истината за теб?

— Вече няма значение кой какво мисли. Важното е, че ти знаеш. Това ми е достатъчно.

Изрече тези думи с дълбоко убеждение.

— А какво ще стане със съкровището на Храма? — попита тя.

— Ние с теб сме единствените хора на света, които знаят какво има в онази пещера и как се стига до него. Вярно е, че има и други начини да се прекоси езерото, но съкровището е престояло там шейсет години, а според мен мароните ще се погрижат за него поне още толкова. Какво ще кажеш, ако отложим решението за по-късно, когато нещата се успокоят?

Тя кимна през сълзи.

— Заедно ще бъдем левит — прошепна той. — Ти и аз.

Дядо му беше споделил тайната си с Берлингер, а сега той включваше и Але. Вече беше решил да сключи мир с религията си. Беше се родил евреин, от родители евреи, и възнамеряваше да остане такъв до края на живота си.

Междувременно бе успял да се свърже с Ина и да й разкаже какво се беше случило. На някакъв етап щеше да напише материал за Закария Саймън, за плановете и идеите му, за опасността от фанатизма. Все още не знаеше дали ще включи в него и историята за съкровището. Възнамеряваше сам да напише материала, а след това да го изпрати на Ина. Тя категорично отхвърли идеята, настоявайки статията да излезе с неговото име. Но той вече беше писател в сянка и възнамеряваше да остане такъв. В крайна сметка тя отстъпи и прие. Харесваше Ина. Може би някой ден отново щеше да отскочи да я види. Странно. Отново започваше да мисли за бъдещето.

— Имам едно предложение — подхвърли на Але той. — Теглим черта на купищата грешки, които допуснахме, и започваме на чисто.

По бузите й продължаваха да се стичат сълзи.

— Страшно много го искам! — прошепна тя.

— Здравей — протегна ръка той. — Аз съм Том Сейган.

Тя преглътна сълзите си и дори се усмихна.

— А аз съм Але Бе…

Успя да спре навреме и решително тръсна глава.

— Але Сейган.

— Приятно ми е да се запознаем, Але Сейган — стисна ръката й той.

Само едно нещо оставаше недовършено. Той се обърна и коленичи пред гробовете.

В продължение на двайсет години беше издигал стена пред емоциите си, твърдо убеден, че нищо не може да я преодолее. Но събитията през последните пет дни категорично доказаха дълбоката му заблуда. В крайна сметка разбра, че семейството е всичко. Или по-скоро Але, която беше останала единственият му близък човек. Вече беше убеден, че ще има още един шанс с нея. За разлика от човека, който лежеше под краката му. С него вече нямаше шанс. Цели двайсет години го беше наричал Абирам, „стареца“ и всичко друго, с изключение на онова, което заслужаваше. Много неща се бяха случили между тях, но в крайна сметка той проумя, че този човек му беше вярвал и го беше обичал. Нямаше никакво съмнение. Всичко щеше да е наред. В момента и това му стигаше.

Але се изправи зад него и сложи ръка на рамото му. Той погали гладкия гранит и едва чуто промълви:

— Сбогом, татко.

В душата му мъждукаше плаха надежда, че думите му може би ще бъдат чути. Може би.

Писането на този роман беше свързано с две интересни пътувания до Ямайка и Прага, които предприехме двамата с Елизабет. Виена и Маунт Дора, Флорида, вече познавахме.

А сега е време да отделим фактите от художествената измислица.

Колумб действително е бил принуден да остане в Ямайка повече от година (Пролог и Глава 7). Той находчиво се възползвал от лунното затъмнение, за да получи храна от местното племе (Глава 35). Първото си плаване през 1492 г. извършил с екипаж от осемдесет и седем моряци, между които нямало нито един свещеник. В замяна на това разполагал с преводача от иврит Луис де Торес, който, както е отбелязано в Глава 17, действително е конверсо. Истина е и фактът, че този човек вероятно е първият европеец, останал да живее в Новия свят, който открил качествата на тютюна. Участието му като левит в драмата със съкровището на Храма е моя измислица, но е напълно възможно първите произнесени слова в Новия свят да са били на иврит (Глава 17).

Легендата за Колумб и тайнствената златна мина в Ямайка се радва на широка популярност. Тази тема е засегната подробно в книгата на Едуард Крицлер „Еврейските пирати на Карибите“. Цитираната в Глава 35 кодирана информация (която предполагаемо съдържа сведения за тази мина) е взета от документи, посочени в книгата на Крицлер. От там използвам и историята за братята Коен със съдебното им дело за 420 акра земя, както и за това как Авраам Коен измамил Чарлс II (Глава 10, 19 и 20). „Санта Мария“, флагманският кораб на Колумб, действително претърпява авария край бреговете на Хаити през декември 1492 г. Той потъва, но товарът му е спасен и пренесен на сушата. Загадъчните сандъци са моя измислица. Неколцина историци споменават за сандъци със злато, натоварени от Панама, които Колумб крие на Ямайка през 1504 г., докато корабът му е на ремонт (Глава 7). Никой обаче не може да докаже, че те действително са съществували. В тази връзка е интересно да прочетете разказа ми „Знакът на адмирала“, който е написан доста време преди тази книга.

Присъствието на таиносите в Ямайка, появили се там 7000 години преди европейците (Глава 28), е доказан исторически факт. Също така е вярно, че през 1650 г. те са тотално унищожени. Погрешно е да бъдат наричани „араваки“, въпреки че така се казва езикът, на който говорят. Таиносите действително не ценят златото (Глава 28), но никой не знае дали наистина са притежавали златната мина, която са показали на Колумб. Днес от тях не е останало почти нищо, ако не се броят някои артефакти, пещери и легенди (Глава 24).

Мароните са изключително интересна група хора. Тяхната история и социален живот са пресъздадени коректно (Глава 3,19 и 24), а склонността им към тайнственост е съвсем реална (Глава 68). Появата им в Новия свят като роби (Глава 28) е описана правдиво, също като факта, че в Ямайка са откарани най-непокорните от тях поради простата причина че островът е последен в дългия път на робите (Глава 19). Чарлс Таун съществува и до днес, включително и Маронският музей, който се намира там (Глава 24 и 25). Гранда Нани е част от историята на Ямайка и на мароните. Коя е тя, как е изглеждала и дали наистина е съществувала, са въпроси, на които няма сигурни отговори (Глава 3 и 68). Ликът й върху банкнотата от 500 ямайски долара се е запазил и до днес. Благодарение на него тази банкнота е популярна с наименованието „нани“. Абенгите (Глава 71) са използвани от мароните за комуникация на големи разстояния. Протяжният им вой хвърлял в ужас британските войници. Военната стратегия на тези хора се е радвала на изключителни успехи. Злите духове, наречени дъпита (Глава 28), са част от ямайския фолклор. Легендите за Марта Брае и златната трапеза (Глава 50) се разказват не само от майката на Бене, но и от много други обитатели на острова. Таиносите и мароните действително имали навик да погребват мъртвите си в пещери, но криптата, описана в Глава 62, е изцяло плод на въображението ми. Интересно е да се отбележи, че между маронските религиозни обреди и юдаизма има поразителни съвпадения (Глава 74).

Кубинските ловни хрътки са внесени от Испания, а по-късно британските войници ги прехвърлят и на Ямайка, използвайки ги за борба с мароните (Глава 3). Техните бойни качества са описани коректно (Глава 10).

Заслужава да се отбележат и местностите, където се развива действието на този роман. Всички са описани точно. Ямайка е великолепно място, а нейните Сини планини заслужават да се видят (Глава 3). Островът е надупчен от хиляди пещери, а описаните тук представляват смесица от няколко такива (Глава 56,58,72,77). Книгата на Алън Финчман „Подземията на Ямайка“ предлага богата информация за тях. Маунт Дора (Глава 17) действително прилича на Нова Англия. Виенската катедрала „Св. Стефан“ наистина има катакомби и костници (Глава 34,36,37,39,41). Забележителни са и парковете на двореца „Шьонбрун“ (Глава 42) и на синагогата (Глава 8). Кафето „Блу Маунтин“ се смята за едно от най-качествените в света (Глава 10 и 30). Правилата за производството му, наложени от правителството на Ямайка, се спазват изключително стриктно, но плантациите на фамилията Роу са изцяло моя измислица.

Прага е великолепен град (Глава 49–51), а Еврейският квартал е наистина величествен. Старата-нова синагога (Глава 47,49,59) е описана точно, включително железните стъпала, водещи към тавана. Охранителни камери наистина има. Траурната зала, Дружеството на погребалните агенти и Майселската синагога също са там (Глава 56, 57 и 64). Особено вълнуващо е Старото гробище, но подземното помещение за съхраняване на древни документи не съществува (Глава 54). „Колковна“ (Глава 65) е ресторант, който се намира в непосредствена близост до Еврейския квартал. Улица „Парижка“ е такава, каквато е описана в Глава 50 — съседна на Старата-нова синагога, изпълнена със скъпи бутици. Равин Льов действително е живял в Прага (Глава 47). И до днес гробът му в Старото гробище е едно от най-посещаваните места (Глава 57), а столът му в Старата-нова синагога продължава да се пази, ограден с верига. Легендата за голема е особено популярна в Прага, но тя погрешно се свързва с равин Льов (Глава 47). Много хора продължават да са убедени, че големите обитават тавана на синагогата.

Терезин е едно наистина ужасно място (Глава 53). Историята за изтреблението на пражките евреи в периода 1939–1945 г. е предадена съвсем точно (Глава 53). Моя измислица е само равин Берлингер.

За съжаление наркобосовете в Ямайка съществуват и до днес (Глава 3 и 7). Те имат голямо влияние сред населението, а държавата е неспособна да се справи с тях. Център на тяхната дейност е Спениш Таун (Глава 14). Еврейски гробища има из цяла Ямайка (Глава 13), но това, което описвам аз, е измислено (Глава 3 и 7). Погребалните церемонии на евреите са предадени вярно (Глава 22).

Еврейското присъствие в Ямайка, което започва по времето на Колумб, е доказан исторически факт (Глава 7). Снахата на Колумб е тази, която практически измъква острова от ръцете на Фердинанд и го изтръгва от религиозен контрол (Глава 7). Инквизицията е държана далече от Ямайка в продължение на 150 години. През 1650 г. испанците най-после се завръщат, но евреите застават на страната на англичаните и успяват да ги прогонят. Това става благодарение на Кромуел, който сключва сделка с тях, обещавайки им толерантно отношение (Глава 7). На по-късен етап ямайските евреи подпомагат икономическото развитие на острова. Техните търговски сделки с мароните са действителни въпреки любопитната реакция на еманципираните чернокожи срещу равните права на евреите (Глава 24). Постепенно еврейското присъствие на острова намалява. Днес там са останали шепа хора, представляващи най-старата еврейска общност в Западното полукълбо, която продължава да изповядва своята религия в Кингстън. Присъствието на евреите в Куба е значително по-забележимо. Те живеят там още от времето на Колумб (Глава 38, 40). Когато през 1655 г. испанците окончателно напускат Ямайка, те закопават своите богатства и архиви с надеждата, че скоро ще се завърнат (Глава 17). Но това не се случва и богатствата им са окончателно загубени. Наличието на испански архив в Куба е мое хрумване, но присъствието им в Спениш Таун е реалност.

Извитата буква хикс, за която става въпрос в Глава 10 и по-нататък, на практика е един символ, открит в Минесота през 1898 г. Никой не знае какво представлява той, но исторически е доказано, че подобен хикс присъства в някои от запазените подписи на Колумб (Глава 15), който е идентичен с откритието в Минесота. Повече за тази загадка читателят може да открие в „Извитият хикс“ на Скот Уолтър.

Астролабът (Глава 66) е моя измислица, но описанието му съвпада с външния вид на подобен уред в Британския музей, изработен от еврейски майстор през XIV век. Стомната е левитски символ (Глава 7) и може да бъде открита върху много надгробни плочи. Притчата за левитите, описана в Глава 13, се базира на Библията.

Съдбата на Първия и Втория храм е исторически факт (Глава 8). По странен каприз на съдбата те са разрушени на една и съща дата, но с разлика от 656 години (Глава 42). Съкровището наистина е плячкосано, а появата му в Рим и Константинопол е надлежно документирана (Глава 8 и 29). След това следите му се губят. Арката на Тит съществува и до днес и предлага визуално доказателство за временната поява на съкровището в Рим (Глава 77). Книгата „Златото на Бога“ от Шон Кингсли предлага богат материал по тази тема.

Историята на сефарадските евреи е надлежно документирана (Глава 29,31). Фикция е единствено моята добавка за участието им в укриването на храмовите съкровища (Глава 63). Но финансирането на първото пътешествие на Колумб от тяхна страна е потвърден от историята факт. Твърденията на Але Бекет в Глава 31 могат да бъдат доказани. Луис де Сантанжел и останалите хора, финансирали плаването, са реално съществуващи личности. Факт са и близките отношения между Сантанжел и крал Фердинанд. А неговите счетоводни книги (Глава 31) не само съществуват, но и категорично доказват, че именно Сантанжел е финансирал първото плаване на Колумб.

Вярно е описан и Храмовият хълм. Йерусалим действително е най-изстрадалият град на света (Глава 59). В Израел мечтата за Трети храм е все още жива, независимо от появата на Месията.

В сърцевината на тази книга лежи предположението, че Христофор Колумб е бил евреин. Мнозина писатели са вярвали в това, но най-убедителен е Симон Визентал в книгата си „Платната на надеждата“. Хиляди сефарадски евреи са се покръстили, за да се спасят от преследване. Не е ясно дали сред тях е бил Колумб или членове на неговото семейство. Ясно е само едно: човечеството не знае почти нищо за този велик мореплавател. Сведенията за рождената му дата и място, образование и наследници са твърде противоречиви. Няма нито един негов портрет. Изчезнали са както навигационните карти, които е използвал (Глава 8), така и корабният дневник (Глава 15). Така нареченият Дневник на Колумб, смятан от мнозина за реално описание на плаванията му, представлява един труден за разчитане ръкопис, който се появява на бял свят няколко десетилетия след смъртта му. Отказът на испанското правителство да допусне независимо изследване на архивите (оригиналните навигационни карти и дневника) дава допълнителна храна за спекулации (Глава 8).

Дори гробът на Колумб е обект на разгорещени спорове (Глава 38). Идеята да го поставя в Ямайка е, разбира се, е изцяло моя (Глава 62). Но всичко написано от Але Бекет в Глава 15 и казаното от равин Берлингер в Глава 65 е истина. Исторически потвърден е фактът, че Колумб отплава за Новия свят в полунощ на 2 август 1492 г. — само един ден преди крайния срок на евреите да напуснат територията на Испания, определен за 3 август (Глава 8). Предполагаемото истинско име на Колумб — Кристовал Арнолдо де Исаси, също е предмет на разгорещени спорове. Такава е и историята на Хуан Колон от Майорка, описана в Глава 79. Тя не е мое дело. Взел съм я директно от една лекция през 1966 г., свързана с идеята Колумб да бъде обявен за светец. Разбира се, Католическата църква категорично отказва да го стори. Интересен е и един друг дебат. Мнозина историци са на мнение, че не Колумб, а човек на име Алонсо Санчес де Хуелва (Глава 79) е първият европеец, достигнал бреговете на Новия свят. Противниците им твърдят, че това е просто една лъжа, разпространявана от враговете на Колумб в опита им да дискредитират великите му открития. Други казват, че Де Хуелва никога не е съществувал, трети са убедени, че истинският откривател на Новия свят е именно той, но кралете католици са държали това в тайна чак до 1492 г., когато за папа е избран испанецът Александър VI. Едва след това те удовлетворяват молбата на Колумб и финансират плаването му на изток, за да открие това, което вече е било открито.

И тук, както при почти всичко останало, истината няма да излезе наяве.

В продължение на 500 години историците продължават да задават един и същ въпрос: Кой е бил Христофор Колумб?

А вие кой искате да бъде?